Боян Дуранкев
Началото и краят на Третата световна война (2)

Изходен пункт за съвременната икономическа наука е тезата, че нуждите, потребностите и желанията на хората са нарастващи, а средствата за тяхното задоволяване — ограничени. По тази причина и отделните личности, и колективите чертаят планове за все по-пълно (собствено!) задоволяване на обективните и субективните си нужди, потребности и желания.

Пътищата за постигане на благополучието са няколко. Първият, класическият, е чрез собствено производство на необходимите блага — предмети и услуги. Вторият, по-модерният, е свързан с размяната на едни блага (собствено производство) с други (чуждо производство). Третият е просията (колкото и грубо да звучи) на необходими блага от друг собственик. Модерното наименование на подобен акт е спонсорство. Той също е разпространен и законен. Четвъртият начин е свързан с отнемането на необходими блага от действителния им собственик или чрез кражба, или чрез насилие.

В случая ни интересуват предимно тенденциите, които засягат четвъртия начин и съвременните им измерения.

1. Старите изпитани методи — тоягата и пушката

Още в началото на човешкото съществуване, в епохата на тъй наречените „тъмни векове“, върху планетата Земя тази теза на икономическата наука намира своята реализация. Известни са и начините за това. Основен е бил способът на собственото производство Това обаче не е пречело на дивака да размаха бухалката над главата на притежателя на ценен предмет или на хубава жена. Размяната и просията са били абсолютни изключения (Дарвин, Поршнев и др.). И все пак „войните“ са завършвали с жертви, които почти никога не надхвърлят двуцифрено число.

С развитието на човешката цивилизация — особено през и по време на изтичащото хилядолетие — чувствително нарастват възможностите на производството. Същевременно — почти до средата на XVIII в. — населението запазва стационарните си размери. Общо взето, индивидуалното задоволяване на потребностите бележи възход.

Ако някой отнема нещо от някого, за да живее той по-добре, това става на базата на съществуващата собственост: господарят насилва роба; феодалът — крепостния; мъжът — жената в семейството, и т.н. Прякото насилие с цел присвояване е нещо типично за тези години и поради това получава идеологическа (чрез религията и културата) и често юридическа закрила. Прилагат се, казано на съвременен език, моделът на равновесното развитие и принципът на споразумението и договора.

Когато вътрешното напрежение — в рамките на държавата или общността — стане непоносимо, „коректор“ на статуквото обикновено е революцията През 1775 г. започва войната за независимост на Америка, малко по-късно — през 1789 г., тълпата щурмува Бастилията и по този начин полага началото на Френската революция. Жените — обединени — претендират за равенство, религиите и ученията — за равноправие.

Нарасналата сила на комуникациите обаче създава потенциалната възможност за обединяване на все по-големи масиви от населението срещу други масиви. Народи — сами или обединени — застават срещу други народи. Освен словесни битки развитието на нападателната и отбранителната техника позволява желаното да бъде спечелено и с пряко — външно — насилие. Даже кръстоносните походи след 1096 г. освен идейна украса съдържат дълбоки меркантилни подбуди. Още по-ярко изпъква желанието за присвояване на нови блага по времето на монголското нашествие в Източна Европа (1237–1242), Стогодишната война във Франция (1337–1453), походите на Тимур в огромна част от Азия и Европа (1381–1405), Тридесетгодишната война в Централна Европа (1618–1648), Кримската война (1854–1857), Тайпинското въстание (1851–1865), Войната на Тройния съюз (Аржентина, Бразилия и Уругвай), унищожила цялото възрастно мъжко население на Парагвай (1864–1870). Народи присвояват от други народи или като ги унищожават, или като ги колонизират. Резките политически промени в България през повече от тринадесетте века история са свидетелство за най-грубата реализация на основната теза на икономикса.

След завоюването на новите територии пришълците са налагали своята власт индиректно — чрез право, идеи, религия, култура и т.н.

Основните блага, присвоявани по онези времена, са били селскостопанските продукти. С удивление се е гледало на промишлените изделия, които, макар и присвоени, най-често са подлежали на унищожение. Насилниците — неграмотни селяни — просто не са знаели как да си служат с тях.

Нека да подчертаем: в повечето случаи става дума за нападения на национални масиви от хора над други национални масиви от хора.

След края на XVIII в. световното развитие поема по нов път. Бурното развитие на промишлеността създава възможности за рязко нарастване на числеността на гражданите на света и за бързо увеличаване на средната продължителност на живота. Наистина Библията призовава хората да се плодят и множат. Мартин Лутер вярваше, че тяхното размножаване не може да бъде прекалено, понеже Господ винаги ще се грижи за тях. Но „теорията“ е едно, а практиката — друго.

Както вече бе споменато, Земята не е безкрайна. Тя не може да е толкова огромна и плодовита, че да приютява и изхранва нарастващото без край население (отново от икономикса!).

От древни времена до началото на миналия век числеността на световното народонаселение се е колебаела около неколкостотин милиона души — или бавно нараствайки, или временно намалявайки Според данни на демографите за последните 10 000 години ежегодният прираст на населението на света е бил по-малък от 0,1%. За това бавно нарастване е допринасяло и „естественото регулиране“, при което природата се е намесвала. Така например само през 1347–1351 г. епидемията от чума, засегнала Европа, взема около 75 милиона жертви — 1/3 от населението на континента.

Резкият ръст на народонаселението, започнал през XVII столетие, в наше време се е превърнал в демографски взрив. За това свидетелстват следните данни:

Нарастването на населението обаче не е било съпроводено с аналогичен ръст на продукцията (не става дума за аритметично сравнение: ръст на населението — ръст на продукцията), необходима за задоволяване на нуждите, потребностите и желанията на всички (ах, този Малтус!).

Що се отнася до отношенията вътре в националните граници, подтисничеството и насилието придобиват все „по-изтънчени“ форми (това не отрича усъвършенстването и на „грубите“ методи). Правото на силния се превръща в право на болшинството (не бива да се забравят лобизмът и могъществото на парите) в условията на парламентарната демокрация и пазарната икономика. По този начин парламентарната демокрация се превръща в законово насилие на властимащите над властнямащите (Хегел, Кант, Маркс), което не може да бъде елиминирано при такава форма на организация на обществото. На този етап то не е дозряло и не може (именно поради интересите) да достигне до консенсус.

Вътрешните форми на насилие обикновено остават „скрити“ за гражданите (за разлика от преди) — властимащите владеят и медиите. Само по време на репресиите на Сталин през 1929–1953 г. в СССР около 21,5 милиона души намират смъртта си, но колко съветски граждани научават за тях?

Организирането на все по-големи масиви от хора, увеличаването на възможностите за комуникация и най-вече наистина бурното развитие на научно-техническия прогрес доведоха до с нищо несравнимо нарастване на въоръженията — и за отбрана, но и за нападение. Пушката замени тоягата, артилерията — камъните, военният — рицаря. Стремежът към селскостопански продукти отстъпи на стремежа към индустриални изделия.

Модерните за началото на века войни вече демонстрират в рамките на континенти или в рамките на една голяма част от света (но никога в целия свят) мощта на новите оръжия. Първата световна война (1914–1918) ще остане в историята като най-страшната и най-смъртоносната. Втората световна война (1939–1945) е още по-обхватна и брутална, макар и по-малочислена от гледна точка на жертвите. Машината на прогреса обаче не спира дотук — само две атомни бомби — на 6 август 1945 г. над Хирошима и два дни по-късно над Нагасаки — вземат 200 000 жертви. Жертвите на насилието — от началото на века до днес — са вече над 100 милиона.

След 50-те години на нашия век в света за пръв път се оформят две глобални сили, обкръжени със сателити. Това са два свята, които функционират на различен принцип и се стремят към различни цели, но преплетени в борбата за световно господство. Единият свят, „западният“, залага на едно, другият — „източният“, на друго. Изправят се един срещу друг: светът на едрите корпорации срещу света на единствената организация; разнообразието срещу унификацията; индивидуалната свобода срещу колективната свобода; красивите идеологеми срещу други красиви идеологеми и т.н^[1].

За кратък исторически период двете „армии“, изправени една срещу друга, се оказват с достатъчно мощно съвременно оръжие, способно да разруши няколко пъти планетата Земя. Това е качествено ново състояние на международните отношения. За пръв път в човешката история никоя от двете сили не е способна „да изрови томахавката“ на войната, защото това ще означава и заявка за собствено унищожение. Същевременно надпреварата в областта на новите въоръжения продължава да се изостря. Но без смисъл. Необходимо беше да се открият ново оръжие и нови начини на борба.

Процесите се ускориха още повече, когато едната от двете страни — източната — се оказа икономически неспособна да издържи на наложеното й темпо в областта на новите стоки и въоръжения.

2. Началото на Третата

Направлението на главния удар — окончателния, избрано от Запада по отношение на Изтока в средата на 90-те години, бе точно формулирано, планирано и осъществено^[2].

В епохата на Третата вълна (Тофлър) атомната бомба може да играе същата роля, както тоягата в ръцете на дивака срещу пушката на завоевателя. Вместо нея на преден план излиза новата цел на антагонистичното взаимодействие, предлагащо нови средства за война и печалби. Урокът бе научен отлично от тези, които загубиха войната с механичните оръжия — Германия и Япония.

Новата цел и нейните нови средства имат обективна основа. От една страна, тя е заложена в посочената вече динамика на населението в света. Надрастването на населението на икономически език означава увеличаване на трудовете ресурси (относително по-евтина работна сила) и на консуматорите (абсолютно нарастване на пазара). От друга страна, ресурсите (особено възобновимите) също надрастват, което е предпоставка за стабилизиране на цените. При подобна ситуация борбата за евтина работна сила и за по-широки пазари се измества от друго направление на интересите — в посока към информацията и нововъведенията.

Днес почти никой не краде суровини и хора: те се намират в изобилие Проблем на всяка организация (вкл. и държавната) обаче е събирането, съхранението и обработването на тази информация, която ще тласне по-нататък нейното развитие. Информацията — особено за новостите на конкурентите и за възможностите на пазарите — засилва вътрешния капацитет на организацията Не по-малко важен е и проблемът за засилването на външния (за организацията) капацитет в смисъл на влияние и власт. Последното се постига чрез генерираната и манипулирана от нея информация, тиражирана от медиите и възпроизвеждана в масовото съзнание.

Всъщност новите средства за война, свързани с информацията, вече бяха изпробвани от световните сили. Така например още през 1916 г. президентът на САЩ Удроу Уилсън успя да вкара САЩ в Първата световна война въпреки пацифистичния дух на населението. Той създаде правителствена пропагандна комисия (комисията Крийл), която само за шест месеца успя да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа. Същата техника само година по-късно Ленин прилага чрез тоталния контрол върху печата. Забележителни успехи в тази област постига пропагандната машина на Хитлер, успяла да убеди една голяма част от иначе интелигентния народ на Германия, че причина за всички беди са циганите и евреите. Българите в частност бяха убеждавани, че начело на партията — „армията от ръководители“ — стои „човек от народа“, който мисли само за него, а не за своята фамилия (деца и внуци, съграждани, близки и роднини) и обкръжение (партийни другари от висшата номенклатура, земеделски сподвижници и др.).

Далечен прародител на тези техники на въздействие са фирмената пропаганда и агитация, които неизменно се стремят да внушат отвращение към стоките на конкуренцията и да култивират възхищение към собствената продукция.

Теоретически техниките за „фабрикуване на съгласие“ са обосновани от Уолтър Липман, а преди него от Херълд Лосуел (авторът на науката за комуникациите). Според първия само една „малка интелектуална общност“ може да разбере значимите интереси Другите, т.е. огромната част от населението, Липман нарича „объркано стадо“. Те не са в състояние да възприемат реалностите и света такъв, какъвто е. Тогава се налага да се внесе коректив на тяхното мислене с помощта на техниките на информацията и пропагандата В това отношение Липман блестящо се вписва в Министерството на информацията по Оруел.

Повечето хора (овцете от стадото) според него и Нийбър, не притежават рационалността, която е „много строго ограничено умение“. Те се водят най-вече от емоции и импулси^[3]. Обратно, тези, които притежават това качество, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания. „За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава“, твърди Ноам Чомски.

За да бъде вкарано в кошарата „обърканото стадо“ от дойни крави (данъкоплатци и купувачи), трябва да се упражнява контрол върху неговото мислене. За целта помага индустрията на пропагандата, рекламата и пъблик рилейшънс. Чрез тях се създава новата класа от собственици — владетели не на стоки, а на обществото.

Така например според философите „от кухнята“ в САЩ има общество, напълно контролирано от бизнеса (предимно едрия). „Медиите са под контрола на корпорациите Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия“^[4] Същото може да се каже и за обществото, съществувало у нас и в другите страни от Изтока — общество, контролирано от партията собственик, опираща се върху идеология, посочваща изключителната роля на една класа — работническата Днес подобно идеологии владеят над 2/3 от планетата Земя, като се стремят да наложат убеждението за изключителната месианска роля или на бизнеса (САЩ и Западна Европа), или на нацията (някои сили в Русия, Германия и Великобритания), или на религията (всички фундаменталистки режими и движения), или на пола (някои африкански и азиатски движения), или на определена личност и нейните „пророци“ (някои политически организации даже в България), или на нещо друго.

За пръв път обаче новите оръжия — информационно-пропагандните — намериха най-широко приложение в международен аспект след 1980 г. в СССР, а след това и в другите „социалистически“ страни. Стартът бе даден с освобождаването на масмедиите от опеката на партията и с преминаването им под контрола на известни дисиденти и интелектуалци. Теренът за обратното (алтернативно) мислене бе разчистен. Това всъщност бе началото на Третата световна война.

Защо война? Защото в сблъсъка между двете сили се решаваше въпросът: кой-кого? Имаше само една алтернатива — победа на една от двете системи и гибел за другата. Никоя от тях не би допуснала алтернативен (трети) път на развитие на своите „по-малки братя“. Да припомним намесите на САЩ в Гренада, Панама, Никарагуа, Виетнам и т.н., както и „помощта“ на СССР в Чехословакия, Афганистан, Виетнам и т.н. В случая оръжията нямат значение.

Защо световна? Защото ставаше дума за война за световно господство Ликвидирайки другата сила, едната от двете ставаше световен лидер и придобиваше контрол върху останалите, по-слаби „сили“.

С какво оръжие? Както бе подчертано по-горе, става дума за оръжие, характерно не за надалото и за средата на века, а за края на XX в. — информационното. Който владее душата, управлява тялото!

Как се развиха в началото „военните действия“? За разлика от обикновените войни, където има очертан един-единствен (географски) фронт, при новата война всички улици, всички магазини и всички медии се оказаха специфичен фронт с обособена задача. Западните сили не бяха атакувани нито от информация, нито от пропаганда, нито от стоки в такъв размер, в какъвто бе атакуван бастионът на Изтока. Той нито можеше, нито знаеше как да изнесе пропагандната си машина напред. Военните действия бяха твърде облекчени от „главното командване“ на СССР. Ако дотогава „съветските часовници бяха най-добрите, защото са най-бързите в света“, в средата на 90-те години новото съветско ръководство изпадна в захлас по другия модел. Особено силно бе опиянението на Горбачов от „парламентарната демокрация“ и „пазарната икономика“ — двата крайъгълни камъка на западната „военна“ машина.

Идеологическото въздействие на Запада чрез представените му съветски масмедии бе силно подкрепено от нахлуващите западни стоки на източните пазари, без да е налице еквивалентен обратен поток от стоки. Събарянето на берлинската стена бе само сигнал, че победата е близо.

Преминаването на съветската система към нов модел на развитие — към „отворено общество“ — на практика означаваше лечение на болно тяло с нови лекарствени средства Те можеха да помогнат, но можеха и да убият пациента, с който се експериментираше.

Масираното пропагандно и икономическо нападение, извършено от Запада и подкрепено от източните поддръжници, завърши с неочаквана и бърза победа. На удара Изтокът не можа да отговори с удар — неговата пропагандна и икономическа машина бе изгнила и разбита далеч преди това „отвътре“. Разгромът на съветската система бе пълен и абсолютен. Той беше неочакван и за нападателите, и за зрителите.

Първата битка бе спечелена!

Загубилите също мислеха, че печелят. Емоционалният взрив бе неописуем! Първото нещо, което направиха гражданите на Източна Германия след освобождаването си от тоталитарната клетка, бе да отидат до най-близкия „Запад“, за да си купят банани!

3. Краят на Третата

Да спечелиш битката не означава да спечелиш войната. Тази стара и проста максима се оказа вярна и в новите условия. Западът спечели битката, но не и войната.

Защо?

По три основни причини.

Загубилите войната се оказаха много тежко бреме за победителите Народите на тези страни наистина вярваха, че проблемите им ще бъдат решени окончателно и завинаги Разбира се, те очакваха многообещаващата помощ от победителите Тази помощ се оказа (с изключение на бившата Източна Германия) далеч, под формата на трохи. Западът нито искаше (вътрешните проблеми само на САЩ и Западна Европа изискват стотици милиарди долари за успешното им решаване), нито можеше (решаването на проблемите на Юга изисква много повече свежи инвестиции, отколкото Източна Европа) да си го позволи!

Разстроените производствени връзки в резултат на смяната на системата доведоха до неописуем спад на икономиката — далеч под равнището на Голямата депресия! С нея дойдоха проблеми, които специалистите очакваха.

Неочакваното за народите на тези страни бе, че „пазарната икономика“ може да носи много загуби и страдания — неизвестни дотогава за тях. Още по-голямо бе разочарованието от „парламентарната демокрация“, когато, образно казано, парламентаристите станаха милионери с икономии от депутатски закуски!

И „пазарната икономика“, и „парламентарната демокрация“, приложени „като по учебник“ в бившия източен лагер, дойдоха и с положителните си, и с отрицателните си страни. Те разкрепостиха в много отношения личността, но за сметка на сигурността — предизвикаха и „болестите“, характерни за другата система — безработица, престъпност, бедност. Така например общият брой на бедните в 18-те източноевропейски страни, по данни на Световната банка, се е увеличил многократно — от 14 милиона (4 на сто от населението) на 168 милиона (45 на сто) само за периода 1993–1995 година^[5]. Спадът на производството и неравенството в доходите много напомня слаборазвитите страни от Латинска Америка и е опасна бомба със закъснител.

Победителите не ги съдят. Но победата над съперника се оказа скъпа за победителите. От една страна, те наистина трябваше да „помагат“ на новите демокрации, за да „поддържат новия ред“. Това се оказа многоцифрено дело от финансова гледна точка. От друга страна, още повече се изостриха вътрешните проблеми и противоречия в някои от водещите сили на Запад. Това особено ярко личи в САЩ (Бжежински) — първата цигулка на новия свят, която дава тон и на останалите. Тези вътрешни проблеми спъват решаването на външните, защото също изискват големи инвестиции.

Нещо повече — силно се изостриха, макар и невидимо за широката публика, противоречията между победителите. Икономическите интереси се кръстосаха на ново равнище — между САЩ, Европейския съюз и Япония (и техните сателити). Премахването на „червената опасност“ разкри истинския корен на противоречията между тези страни. Към тях трябва да се добавят и „опасностите“ за националните им производства от „освободения Изток“, и претенциите на Третия свят^[6].

Накрая новият свят наистина се оказа „извън контрол“ (Бжежински). Ако преди двете сили заедно и поотделно имаха възможности в някаква степен да контролират глобалните процеси, днес самотната и единствена сила — САЩ — се оказва неспособна да регулира световното развитие. Царят разшири царството си, но загуби трона!

Излизайки извън контрол, тенденциите набират скорост. Увеличава се демографската динамика, природата застрашително продължава да се уврежда, ресурсите (особено невъзпроизводимите) намаляват. Разтварянето на ножицата между богатите и бедните страни продължава, между богати и бедни — вътре в тях — расте застрашително.

Не само единствената сила, но и националната държава в сегашната й форма не може да прекрати негативните тенденции. Нещо повече, тя или се разпада (бившия СССР), или „изчезва“ страните от Шенген).

Излизането на света от контрол всъщност означава едно — Третата световна война неочаквано завършва с победители, които са само номинално такива, и с победени, които са само номинално победени, но реално са загинали. Към 2001 г. Третата световна война реално ще приключи — без победител и без победени — светът излиза от контрола на победителите!

На арената застават множество нови — равни и неравни — сили, обособени в три групи. Високоразвити, воюващи за информация и технологии; средноразвити, стремящи се към техника и суровини; слаборазвити — претендиращи за оцеляване и „жизнено пространство“. С това световното развитие и световните противоречия навлизат в нова фаза. Но това е тема на друго изследване.

4. България: крачка напред, две назад

Измина първата „петилетка“ на промените, извършващи се в Република България, след смяната на модела на развитие, функциониращ до 1990 г., и след реалното й влизане в Третата.

Самият старт на промените бе осъществен в името на „ускоряване на социално-икономическото развитие“ (СССР) и на „качествено новия икономически растеж“ (България), които трябваше да променят и количествено, и качествено битието на хората от т.нар. социалистически лагер. Фактите обаче говорят, ч__е целите на реформите не бяха постигнати__ и страните, поели по този път, през 1996 г. се оказаха в икономическа ситуация, близка по резултати до 1970 г. (връщане с 25 г. назад), а по идеен модел — близка до 1896 г. (връщане със 100 г. назад).

Влошаването на икономическата продуктивност на системата като следствие от реформите доведе до исторически непознато обедняване на най-широки слоеве от населението. Безработицата по същество надхвърли 1/4 от населението. Същевременно ножицата на доходите продължи да се разтваря и от десетки пъти достигна различия в хиляди пъти (свръхбогати спрямо свръхбедни).

За десет години завършва преходът от икономическо управление на държавния капитал от страна на висшата партийно-държавна номенклатура (конвенционален модел на държавен капитализъм) към икономическо управление на капиталите — държавни, частни и смесени — от страна на могъщи групировки (конвенционален модел на държавномонополистически капитализъм).

Общественото богатство, натрупвано в продължение на десетилетия чрез труда на милионите, днес е повече или по-малко трансформирано в черен, червен и син капитал. В последно време се наблюдава тенденция на сливането на трите цвята в общ, „безцветен“ (или „сив“) капитал. За това свидетелстват усилията „гущерът да откъсне част от опашката си“, без „главата на змията да бъде смачкана“.

Крайните резултати от прехода през тези пет години за обикновения човек са повече от отчайващи. Те категорично доказват, че избраната посока на промени след 1990 г. е неподходяща. Сериозни са съмненията в модела на развитието, заложен от вътрешни и външни за страната сили.

Тези изводи се подкрепят от Годишния доклад на Програмата за развитие на ООН от 1995 г., в който са анализирани резултатите от 174 държави. Сравненията са направени на базата на брутен вътрешен продукт на човек от населението и реалната му покупателна сила, продължителността на живота и образователното равнище. Критериите са съществени, но недостатъчни. Независимо от това те дават достатъчно добра представа за положението на нещата. Според този доклад Република България изпада от групата на страните с високо и средно равнище на развитие на човека и се нарежда на 65-о място, след като предходната година е заемала 48-о място, непосредствено след Сейшелските острови, Бразилия и Казахстан. Същевременно България е пред Турция, Гренада и Еквадор. Тя е в една група с Шри Ланка, Ботсвана, Камерун, Зимбабве, Румъния и Албания. Далече пред нас са водачите Канада и САЩ. Последна е Нигер.

Изоставането на България в класацията е още по-голямо, като се вземе под внимание, че през 1991 г. тя се е нареждала на 33-о място в нея — при това в условията на дълбока криза. Единственият прогрес се отбелязва по линията… на престъпността, където България е в една група със САЩ, Италия, Германия, Русия и Украйна. Особено отрицателна е тенденцията на разслояване на населението по доходен признак. Докато през 1991 г. най-богатите 10 на сто от населението са разполагали с 12 на сто от богатствата на страната, днес тази 1/10 част от населението владее близо 36 на сто от тях. Следователно не е изненада, че за годините на реформата близо 500 000 български граждани са загубили вяра и надежда в своята страна и са отишли там, където очакванията им са по-високи. През 1998 г. четирима-петима българи посягат всеки ден сами на живота си, като един от тези опити е успешен и е на млад човек^[7]!

През 1999 г. Република България отново е на кръстопът и този кръстопът е много по-сложен от аналогичния през 1990 г.

Но историята е доказала, че велики империи са изчезвали, а малки народи са оцелявали. Понякога.