Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (5)

СРЕБЪРНИЯТ ДВОРЕЦ

Дърветата наоколо се сгъстиха, мъглите се спуснаха и Куестър Тюс и Бен Холидей отново се озоваха сред гората. Пътеката потъна в мрак и цветовете и озарението на Престолнината изчезнаха. Бен упорито вървеше напред, в крак с издължения силует на магьосника. Това не беше никак лесно, защото Куестър крачеше бързо, въпреки странната си походка. Бен премести сака от едната в другата ръка, чувствайки как мускулите му се схващат. Разтри рамене със свободната си ръка и нави ръкавите на спортния си екип. Гърбът на пуловера му бе овлажнял от пот.

Трябваше да предоставят ескорт и карета за новия крал, а не да го карат да върви пеша, вайкаше се мислено той. Ала може би в Ландовър не използваха карети. Може би летяха на крилати коне. Куестър Тюс би могъл да извика със заклинание два такива коня.

Той замислено хапеше долната си устна, спомняйки си опитите на Куестър да достави храна. Явно бе много по-добър в ходенето.

Изкачиха се на едно следращо било, покрито със син смърч, толкова гъст, че цялата земя бе постлана с иглички. Клоните им се пречкаха и ги удряха по лицата и те свеждаха глави да се предпазят. По-нататък дърветата оредяха и на отсрещната страна на билото се появи поляна. Те се озоваха пред двореца.

Бен Холидей го загледа изненадан. Бе същият дворец, който видя и преди — само че сега можеше да го разгледа по-ясно. Разположен бе на половин миля от тях на един остров сред езерото, голям колкото самия дворец. Езерото бе оловносиво, а островът покрит само с голи трънаци. Дворецът представляваше лабиринт от камък и дърво с метални кули, парапети, проходи и коридори, които се врязваха в небето като пръстите на осакатена ръка. Пелена от мъгла се стелеше над целия остров и над водите на езерото и бавно се виеше като в тъмен казан. Всичко беше безцветно, нямаше нито флагове, нито гербове, нито знамена, нищо. Камъкът и дървото бяха потъмнели, металът загубил цвета си. Въпреки че зидарията изглеждаше стабилна и постройките запазени, дворецът създаваше впечатление на безжизнена черупка.

Напомняше двореца на Дракула.

— Това ли е дворецът на краля на Ландовър? — попита Бен, невярвайки на очите си.

— А? — Куестър отново не бе в час. — О, да, това е. Това е Сребърния дворец.

Бен шумно изпусна сака си.

— Сребърният дворец ли?

— Така се нарича.

— Значи Сребърният дворец — сияен и светъл? Куестър вдигна вежди.

— Навремето беше такъв, ваше величество.

— Наистина ли? Имало едно време, но то, готов съм да се обзаложа, е било много, много отдавна — стомахът го сви от разочарование. — Повече прилича на Тъмния зандан, отколкото на Сребърния дворец.

— От Ерозията е — магьосникът скръсти ръце пред гърдите си и се загледа към поляната. — Така е от двайсет години насам, ваше величество, не е чак толкова отдавна. Среброто потъмнява и се покрива с патина. По-рано дворецът бе сияен и светъл, за което говори и името му. Камъкът бе бял, дървото чисто, металът блестящ. Нямаше мъгли, които да спират слънчевата светлина. Островът бе потънал в какви ли не пъстри цветя, езерото бе кристално синьо. Това бе най-красивото място на земята.

Бен проследи погледа му и отново се взря в онзи кошмарен сън, който го чакаше долу.

— Как тогава се е стигнало до всичко това?

— От Ерозията. Когато последният истински крал на Лендовър умря преди двайсет години, на престола не се възкачи неговият наследник и започна процес на ерозиране. В началото вървеше бавно, но с течение на годините започна все повече да напредва поради отсъствието на крал. Животът напуска Сребърния дворец и Ерозията е симптом за разрухата му. Не може да се преодолее с никакво почистване, търкане и лъскане на камъка, дървото и метала — магьосникът отправи поглед нататък. — Дворецът загива, ваше величество. Върви по стъпките на своя повелител към гроба.

Бен запримига.

— Говориш така, сякаш е живо същество. Лицето, подобно на прилеп, кимна.

— Точно така, ваше величество — живо същество е, като вас и мен.

— Ала загива, така ли?

— Бавно и мъчително.

— И значи от мен се иска да живея тук — в един загиващ дворец?

Куестър се усмихна.

— Длъжен сте. Само вие можете да го спасите — той хвана Бен за ръка и го побутна напред. — Да вървим сега, ваше величество. Отвътре ще ви се стори доста приятен. Сърцето му продължава да тупти и в него още има живот. Нещата не са толкова лоши, колкото ви се струват. Хайде сега. Ще се почувствате като у дома си. Да вървим.

Те се спуснаха от билото покрай ливадата към брега на езерото, където вълните тихо се плискаха в брега, обрасъл с мочурливи треви. На места се бе разронил и потънал в бурени, образувайки блатисти вирове. Крякаха жаби, жужаха насекоми и от езерото се носеше лъх на риба.

На брега бе издърпана продълговата лодка с извит нос, с глава на рицар, със спуснати планшири и кърма без кормило. Куестър пристъпи и се качи на борда. Бен се настани отпред, а Куестър седна на кърмата. Едва се бяха наместили и лодката потегли. Тя се отдели от брега на езерото и безшумно се плъзна по водите. Бен любопитно се огледа. Не можа да открие какво я бе задвижило.

— Насочва я вашето докосване — най-неочаквано поясни Куестър.

Бен се загледа в ръцете си, хванали планшира.

— Ръцете ми ли?

— Лодката е жива, също като двореца. Наричат я езерната птица. Откликва на всяко докосване на онези, на които служи. Сега вие сте нейният господар. Само ако пожелаете, тя може да ви закара където искате.

— А кое място да си пожелая сега? Куестър тихо се засмя.

— Разбира се, че пред входа, ваше величество. Бен хвана планшира и безмълвно го насочи с мисъл. Езерната птица бързо се понесе над тъмните води, оставяйки след себе си бяла следа.

— По-бавно, ваше величество, по-бавно — посъветва го Куестър. — Твърде нетърпеливи са мислите ви.

Бен отпусна ръце, успокои мислите си и езерната птица намали скорост. Вълнуващо бе да използва тази дребна магия. Пръстите му леко се плъзгаха по гладкото платно на планшира. То беше топло и пълно с живот. Създаваше усещане за живо същество.

— Куестър? — обърна се той към магьосника зад гърба му. Усещането за живот на езерната птица го притесняваше, но той не отместваше ръце. — Какво бе онова, което каза преди — че аз съм щял да лекувам двореца?

Куестър прокара ръка по прилепското си лице.

— Сребърният дворец, както и Ландовър, имат нужда от крал. В противен случай дворецът замира. Вашето присъствие в двореца го връща към живот. Когато наистина го превърнете в свой дом, животът му напълно ще се възстанови.

Бен се обърна напред към призрачното видение с неговите тъмни кули и бойници, с безцветните му каменни стени и кухи очи.

— А какво ще стане, ако не поискам да го превърна в свой дом?

— О, струва ми се, че ще поискате — отвърна загадъчно магьосникът.

Мисли си каквото искаш, каза си негласно Бен. Не отместваше поглед от приближаващия дворец и от мъглата и сенките, които го обгръщаха. Струваше му се, че всеки миг може да зърне нещо зъбато на прозорците на най-високата кула или плъхове, които да се озъртат наоколо.

Не видя обаче нищо подобно.

Езерната птица плавно акостира на брега на острова и Бен и Куестър слязоха. Изправиха се пред арковиден вход с вдигната решетка, който сякаш ги приканваше да потънат в неговата паст. Бен колебливо премести сака си от едната ръка в другата. Дворецът определено изглеждаше по-зле отблизо, отколкото от билото на хълма.

— Куестър, не съм много сигурен, че…

— Влезте, ваше величество — прекъсна го магьосникът, като отново го хвана за ръка и го побутна напред. — Оттук не можете да видите нищо. Освен това, останалите ви чакат.

Бен запристъпва напред, като нервно гледаше нагоре към кулите и парапетите. Камъкът бе влажен и ъглите и процепите — покрити с паяжина.

— Другите ли? Кой други?

— Ами останалият дворцов персонал, ваше величество. Не всички напуснаха службата си при краля.

— Не всички ли били напуснали?

Но Куестър или не го чу, или просто не му обърна внимание, забързан напред, и Бен беше принуден да ускори крачка, за да го стигне. От входа минаха през тесен двор, тъмен и мрачен както целия замък, и оттам през един втори вход, по-малък от първия, влязоха в къс коридор и едно фоайе. Бледа светлина се процеждаше от високите, сводести прозорци и се смесваше с мрака и сенките. Бен се огледа наоколо. Дървените подпори и банели бяха изтъркани и чисти, камъкът също бе излъскан, а по стените и пода имаше килими и гоблени, запазили донякъде цвета си. Останали бяха дори някои обемни мебели. Ако не беше тази сивота, която сякаш бе оставила отпечатъка си навсякъде, стаята щеше да изглежда едва ли неприветлива.

— Виждате ли, че вътре нещата стоят много по-добре — изтъкна пак Куестър.

Бен поклати глава без особен ентусиазъм.

— Чудесно.

Минаха през стаята и отвориха вратата към трапезария с висок свод, дълга маса и столове с високи облегалки, с възглавници от чиста коприна. От тавана се спускаха канделабри от потъмняло сребро. Въпреки лятното време в камината на отсрещната стена гореше огън. Бен влезе след Куестър в залата и се закова на място.

Три фигури се бяха наредили отдясно на масата. Те го погледнаха в очите.

— Вашата лична прислуга, ваше величество — представи ги Куестър.

Очите на Бен се разшириха от удивление. Прислугата му се състоеше от едно куче и две дългоухи маймуни — или по-скоро две същества, които много приличаха на маймуни. Кучето стоеше изправено на задните си крака и носеше панталони с тиранти, туника с хералдически герб и очила. Сакото му бе в златистожълт цвят и ушите му бяха къси, сякаш допълнително поставени. Космите на главата и муцуната му го правеха да изглежда като бодливо свинче. Създанията, които приличаха на маймуни, носеха къси панталони и кожени кръстосани презрамки. Едното бе по-високо, с дълги тънки крака. Другото бе тромаво и носеше готварска престилка. Ушите и на двете бяха клепнали като на Дъмбо^[1], пръстите им — източени.

Куестър махна на Бен да приближи, двамата пристъпиха напред и спряха пред кучето.

— Това е Абърнати, кралски писар и ваш личен слуга.

Кучето мълчаливо се поклони и го погледна над рамките на очилата си.

— Добре дошли, ваше величество — каза кучето. Бен отскочи назад от изненада.

— Куестър, та то говори!

— Също като вас, ваше величество — начумерено отвърна кучето.

— Абърнати е териер — специална порода, от която са произлезли много превъзходни ловджийски кучета — Куестър замълча. — Обаче той не винаги е бил куче. Преди това беше човек. Превърна се в куче при един доста злополучен инцидент.

— Превърнах се в куче поради твоята глупост — гласът на Абърнати доста наподобяваше кучешки лай. — И си останах куче пак поради твоята глупост.

Куестър сви рамене.

— Е, добре, донякъде грешката е моя — той въздъхна и погледна към Бен. — Опитвах се да го скрия и магията ми го преобрази така. За жалост, още не съм открил как да му върна предишния вид. Но той се чувства доста добре като куче, нали, Абърнати?

— По-добре се чувствах като човек. Куестър се навъси.

— По това може да се спори, струва ми се.

— Защото трябва някак да се оправдаеш за стореното, Куестър Тюс. Ако не бях запазил своята интелигентност — която, за щастие, е много по-висока от твоята — сигурно щеше да ме запратиш в някоя кучешка бърлога и да ме забравиш!

— Думите ти са несправедливи — още повече се навъси Куестър. — Сигурно би предпочел да се превърнеш в котка!

Абърнати излая в отговор. Куестър се стресна и целият се изчерви.

— Разбирам те, Абърнати, и искам да знаеш, че не съм съгласен. Спомни си къде се намираш. Недей да забравяш, че си застанал пред краля.

Абърнати равнодушно обърна рунтавото си лице към Бен.

— Толкова по-зле за него.

Куестър му хвърли мрачен поглед, след което се обърна към останалите създания до него.

— Това са коболди — представи ги Куестър на Бен, който все още не можеше да приеме идеята, че личната му прислуга се състои от говорещо куче. — Езикът им е различен от нашия, макар че разбират и него. Имената им са на техния език, но за вас те нищо не означават. Затова съм им дал други имена, които те се съгласиха да приемат. По-високият е Буниън, придворен вестоносец, а по-набитият — Парсник, придворният готвач — и той ги посочи един след друг. — Поднесете своите приветствия на негово величество, коболди.

Коболдите се поклониха. Бяха стегнати, с отпуснати устни, от които се подаваха остри зъби зад страшничките им усмивки, и те тихо просъскаха.

— Парснип е истински коболд — каза Куестър. — Той е вълшебно същество, предпочело да служи в човешки дом, вместо да ловува. Неговото племе е едно от ония, които са напуснали вълшебния свят и са останали тук. Буниън е по-скоро горско същество, отколкото домашно. По произход е коболд, но е запазил и някои от чертите на други вълшебни същества. Може да минава сред мъглите като вълшебно същество, но не може да остава там. Способен е да прекоси целия Ландовър с бързината на вълшебниците, но също както и Парснип е свързан със Сребърния дворец и винаги се връща тук.

— По причини, които хората и кучетата могат само да предполагат — намеси се Абърнати.

Буниън мрачно му се усмихна и изсъска. Бен дръпна Куестър Тюс встрани. Едва успяваше да прикрие раздразнението си.

— Какво всъщност става тук?

— А? — неразбиращо го изгледа Куестър.

— Наблюдавай устните ми. Ако правилно съм те разбрал, кралят на Ландовър живее в някаква си клетка и се обслужва от менажерия. Още ли изненади предстоят? От какво се състои армията ми — може би от стадо добитък?

Магьосникът изглеждаше малко объркан.

— Ами всъщност, ваше величество, вие нямате армия.

— Нямам армия ли? Това пък какво означава?

— Боя се, че се разформирова — още преди десет години.

— Разформировала ли се е? Ами какво е станало с придворния персонал — с работниците, с прислугата? Кой върши тази работа?

— Ние четиримата — Куестър Тюс посочи с ръка Абърнати и двата коболда.

Бен погледна изумен.

— Нищо чудно тогава, че дворецът загива. Защо не си вземете помощници, за бога?

— Не разполагаме с пари.

— Как така не разполагате с пари? Ами кралската хазна къде е?

— Хазната е празна, няма нито стотинка.

— Не се ли събират някакви пари от кралски данъци? — Бен започваше да повишава тон. — Как са се разплащали някогашните крале?

— Чрез данъци — Куестър хвърли гневен поглед на Абърнати, който клатеше глава, сякаш разговорът го забавляваше. — За беда, системата за събиране на данъците се разпадна преди десетина години. Оттогава насам не са постъпвали никакви приходи в хазната.

Бен пусна сака си и сложи ръце на хълбоци.

— Да си го кажем направо — купил съм някакво кралство, в което кралят не разполага нито с армия, нито с придворни, освен вас четиримата, и е без пукната стотинка, така ли е? И съм платил един милион долара за всичко това?

— И не сте изгубили, Бен Холидей.

— Зависи от коя страна се гледа.

— Трябва да бъдете по-търпелив. Още не сте видял и узнал за Ландовър всичко, което трябва. Проблемите с данъците, придворния персонал и армията могат да бъдат разрешени, ако човек се заеме с това. Трябва да имате предвид, че в Ландовър не е имало крал повече от двайсет години. Ето защо не всичко е такова, каквото би могло да се очаква.

Бен мрачно се засмя.

— Гениално твърдение. Вижте, Куестър, хайде да минем към същността на проблема. Какво още трябва да науча като крал на Ландовър? Има ли и други лоши новини?

— О, струва ми се, вече узнахте най-лошите, ваше величество — усмихна се магьосникът подкупващо. — По-късно ще имаме достатъчно време да обсъдим всичко, а сега смятам да поръчам вечерята. Имахме тежък ден и дълго пътуване и зная, че сте уморен и гладен.

Бен го сряза изкъсо.

— Не съм нито толкова уморен, нито толкова гладен, дявол го взел! Искам да зная какво друго…

— Всяко нещо с времето си, всичко по реда си. Трябва да мислите за здравето си, ваше величество — произнесе надуто Куестър, без да обръща внимание на думите му. — Парснип ще ни приготви храна. Благодарение на магията все още имаме достатъчно припаси в двореца. И докато той приготвя вечерята, Абърнати ще ви покаже покоите, където ще можете да се окъпете, преоблечете и малко да починете. Абърнати, придружи, моля те, негово величество до спалнята и се погрижи за всичко необходимо. Аз ще дойда след малко.

Той се обърна и тръгна да излиза от стаята, преди Бен да може да протестира. Парснип и Буниън също излязоха. Бен остана втренчен в Абърнати.

— Ваше величество? — кучето му посочи една вита стълба, която водеше нагоре сред мрака на двореца.

Бен кимна безмълвно. Явно в този момент нямаше да узнае нищо повече.

— Търпение, Макдаф^[2] — въздъхна той.

Двамата се заизкачваха нагоре.

Стълбата се оказа доста висока. Изкачиха множество стъпала и половин дузина тъмни холчета, преди да стигнат отредените му стаи. През цялото време Бен бе потънал в мислите си, свързани с неприятните новини, че е крал без никакви атрибути, господар на двореца Дракула и нищо повече. Трябваше по-добре да гледам откъде минаваме, ядоса се той сам на себе си, когато най-подир пристигнаха — ако не за друго, то поне за да може да се върна обратно без чужда помощ. Бледо си спомняше каменните блокове и покритите с ламперия тавани, дъбовите врати с метални брави, гоблените и гербовете, излинелите и потъмнели от Ерозията цветове, но нищо повече от това.

— Банята, ваше величество — заяви Абърнати, като спря пред тежка дървена врата, гравирана с винете и.

Бен надникна вътре. Там върху разкривени крачка имаше сплесната отстрани метална вана, от която се вдигаше пара, сапуниера, няколко наредени ленени кърпи, чисто бельо и чифт обувки, поставени върху столче.

Банята изглеждаше приятна.

— Как си успял да поддържаш водата топла през цялото време? — попита той, учуден при вида на парата.

— Дворецът, ваше величество, все още е запазил магията си. Храна в складовете и топла вода в баните — това е почти всичко, за което му стига силата — Абърнати млъкна и тръгна да излиза.

— Почакай! — неочаквано го извика Бен. Кучето се спря. — Аз… а… а… а… Аз исках само да ти се извиня, че проявих такова учудване, когато те чух да говориш. Не исках да те обидя.

— Свикнал съм, ваше величество — отвърна Абърнати и Бен не разбра дали има предвид обидата или изненадата. Кучето го погледна над рамките на очилата си. — Във всеки случай, въпреки че се гледа на мен като на голям куриоз в Ландовър, едва ли ще бъда най-голямата изненада, с която ще се срещнете тук.

Бен се навъси.

— Какво имащ предвид?

— Имам предвид, че ви предстои да узнаете много неща, които могат да ви изненадат.

Той дълбоко се поклони и излезе заднешком през вратата, като тихо я затвори подире си. Бен се начумери още повече. Последният коментар прозвуча едва ли не като предупреждение, помисли си той.

Абърнати сякаш искаше да му каже, че най-лошото все още предстои.

Опита се да се отърси от тези мисли, съблече дрехите си, влезе във ваната и приятно се отпусна. Остана там повече от час, мислейки за всичко, което му се бе случило. Учудващото бе, че откакто пристигна в Ландовър, тревогите му се промениха. В началото се притесняваше дали това, което вижда и преживява, е реално или е хитро изобретение от специални ефекти и постижения на модерната наука. Сега го тревожеше въпросът дали изобщо да остане тук. Така, както Куестър му разкри състоянието на кралството, нещата изглеждаха меко казано обезкуражителни. Беше платил един милион долара за престол, който нямаше на разположение нито придворни, нито армия, нито хазна, нито система за събиране на данъци. Вече предпочиташе да приеме, че Ландовър е един истински, различен от неговия свят, в който действително действа магия, вместо да се примири, че е купил престол, който не разполага с никаква власт.

Е, не съм напълно справедлив, опита се да се опровергае той. Беше платил за престола, но също и за страната — а страната отговаряше на обявата. Освен това бе естествено монархията да западне, след като от двайсет години няма крал. Не можеше да се очаква, че данъчната система, редовната армия, придворните и пълната хазна могат да оцелеят двайсет години без крал. Съвсем естествено бе за такъв срок от време нещата да започнат да западат. От него трябваше да се очакват известни усилия, за да ги възстанови.

Какво тогава толкова го безпокоеше? Та нали Ландовър надхвърляше всичките му първоначални очаквания?

Ала мъгливото предупреждение на Абърнати и собствените му колебания не го напускаха и той не можеше да намери спокойствие. Когато се изкъпа, Бен излезе от ваната и се избърса. Водата бе останала със същата температура през цялото време. Помещението също бе приятно — дори каменният под бе топъл под голите му стъпала. Във въздуха се усещаше странно трептене, сякаш дворецът дишаше…

Прекъсна мислите си, защото точно в момента нямаше желание да ги довърши, и започна да се облича. Обу си чорапи, широко долно бельо, което се пристягаше с корсети, панталони с гористозелен цвят с връзки и колан и свободно падаща кремава туника с илици с метални халки. Целият костюм му изглеждаше странен — без копчета, ципове, върви, ластици, с каквито беше свикнал, но му беше по мярка и се чувстваше удобно в него.

Едва бе обул меките кожени обувки и се питаше къде ли е отишъл Абърнати, когато вратата се отвори и се появи Куестър.

— Изглеждате отпочинал и освежен, ваше величество — усмихна се магьосникът — малко пресилено, както си помисли Бен. — Доволен ли сте от банята?

— Доста — усмихна му се в отговор Бен. — Куестър, хайде да прекратим целия този абсурд и да…

— Целият какво?

— Абсурд — Бен се подвоуми, търсейки по-подходяща дума. — Димна завеса.

— Димна завеса ли?

— Цялата тази игра на придворни любезности. Искам да зная точно къде съм се озовал!

Куестър вдигна замислено глава.

— А, разбирам. Искате ли да ви покажа? Бен тутакси кимна.

— Много добре. Би било прекрасно.

— Съгласен съм — магьосникът се обърна и тръгна да излиза от банята. — Елате с мен, ако обичате.

Излязоха от банята и отново се озоваха в коридора. Куестър поведе Бен към вътрешността на двореца. Масивна гравирана двойна врата извеждаше до крепостно подземие със стълбище, което се виеше нагоре в мрака. Заизкачваха се безмълвно. Когато стигнаха площадката в края на стълбището, Куестър накара Бен плътно да стисне с ръка гербовия образ на замък и рицар като този на медальона, гравиран върху масивна дъбова врата с метално резе, разположена в стената на кулата. Вратата беззвучно се отвори и те влязоха вътре.

Озоваха се в малка кръгла стая. Половината стена пред тях бе отворена от пода до тавана и облаците обгръщаха дворцовите кули, издигащи се мрачно в настъпващата нощ. Сребрист парапет с височина до кръста ограждаше отвора. По средата му бе прикрепен сребърен амвон. Бен погледна амвона, после Куестър. Помещението приличаше на трибуна, от която се произнасят кралски обръщения към кой знае какви слушатели, които можеха да се намерят в облаците.

— Това е ландовърската панорама — каза Куестър. — Приближете се, ако обичате, до парапета.

Бен се подчини. Среброто на парапета и амвона бе потъмняло от патина, но под нея Бен успя да различи хиляди дребни фигурки, гравирани в метала, явно от ръката на невероятно търпелив майстор. Куестър се разтърси из джобовете си и след малко извади същата изтъркана карта, която бе показал на Бен и преди, когато му обясняваше защо успява да говори и чете на ландовърски.

Той разгърна картата и внимателно я постави върху амвона.

— Хванете се с ръце за парапета, ваше величество — каза той.

Бен го послуша. Куестър също се хвана за парапета. За миг и двамата останаха един до друг така, загледани в притъмняващата мъгла. Беше се спуснал здрач.

После през метала внезапно протече някаква топлина, едно трептение като онова, което Бен бе почувствал в банята.

— Здраво се дръжте за парапета — ненадейно го предупреди Куестър. — Гледайте картата пред вас и избирайте онова, което искате да видите. Ландовърската панорама ще ви го покаже.

Бен недоверчиво го изгледа, после погледна надолу към картата. Цялата долина бе обозначена върху пергамента, като с различни цветове се открояваха горите, реките, езерата, планините, равнините, долините, пустините, градовете, териториите и дворцовите крепости с щателно нанесени имена. Цветовете бяха избледнели, пергаментът — протрит. Бен присви очи. След малко погледът му се спря на Сребърния дворец, а после на тъмните и страшни пропасти, които бе видял по-рано от хълмовете. Имената на пропастите бяха зацапани и нечетивни.

— Ето тук — посочи той като наведе глава. — Тези пропасти на север. Тях ми покажи.

— Дълбокият свлек — тихо каза Куестър. — Много добре. Хванете се здраво за парапета, ваше величество. Поемете си дълбоко дъх. Съсредоточете се върху картата.

Бен стисна парапета здраво с ръце и прикова очи върху картата с обозначените на нея пропасти. Мъглите, които обгръщаха Сребърния дворец, се виеха на тъмни кълба пред него и над земята се спускаше мракът на приближаващата нощ. Времето спря. Той погледна към Куестър с любопитство.

— Съсредоточете се върху картата, ваше величество.

Бен върна поглед върху картата и се съсредоточи.

В този момент целият дворец под него се разпадна, каменните корпуси на стените, кулите и бойниците изчезнаха във въздуха, мъглите се разнесоха и нощното небе ярко засия, осеяно със звезди. Носеше се в пространството, държейки се за сребърния парапет и амвона, като за единствена опора. Очите му се разшириха от удивление, когато погледна надолу. Долината се отдалечаваше сред бездна от сенки и лунна светлина.

— Куестър! — извика той ужасен, вкопчил ръце в парапета, за да не падне.

Магьосникът беше до него и хвана ръката му.

— Не бойте се, ваше величество — каза той. Гласът му звучеше спокойно и утешително, толкова естествено, сякаш още се намираха в кулата. — Това е под въздействието на магията — продължи той. — Нищо не ви заплашва, ако се държите здраво за парапета.

Бен го стискаше толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Установи, че има под себе си здрава опора. Въпреки усещането за движение не чувстваше брулене на вятъра наоколо. Пергаментовата карта също не се помръдваше. Притаи дъх и започна да наблюдава как земята се отдалечава на стотици метри под него — една панорама от обгърнати в мъгла гори, високи планини и проблясващи езера. Вече се виждаха всички луни на Ландовър — скупчили се цветни кълба, изпъстрили небесата — розово, тъмнорозово, нефритено зелено, берилово зелено, морско зелено, бледолилаво, тюркоаз и, най-голямото от всички — искрящо бяло. Това бе най-странната гледка, която Бен бе съзерцавал, нещо като празничен карнавал.

Отдъхна си малко и започна да приема по-спокойно онова, което му се случваше. На времето бе летял с балон, надут с кондензиран въздух. Сега имаше същото усещане.

Обиколиха планините, обкръжаващи долината, и преминаха над мъглите на вълшебния свят.

— Тук се ражда магията на Ландовър, ваше величество — заговори Куестър. — Източникът на тази магия е вълшебният свят — място извън времето, място на вечното битие, навсякъде и винаги. То граничи с всички светове и има достъп до всички. През него минават коридори, които го свързват със световете навън. Наричат ги пасажи на времето — пътеки, които водят от един към друг. Вие сте преминали по една от Тези пътеки, прехвърляйки се от вашия свят в Ландовър.

— Значи ли това, че вълшебният свят се намира между моя свят и Ландовър? — попита Бен, като внезапно осъзна, че ненужно крещи, за да бъде чут.

Куестър поклати глава.

— Не е точно така. Вълшебният свят е нематериално място на небитие, ваше величество. Той е и в същото време не е, бидейки едновременно навсякъде и никъде. Той не може да съществува сам по себе си, но в същото време не е и само източник на всички неща. Разбирате ли?

Бен се усмихна.

— Нито дума.

— Представете си го така. Той е по близо до Ландовър, отколкото до всички други светове, до които се докосва. Ландовър е нещо като заварено дете.

Странно сравнение, помисли си Бен, наблюдавайки пилеещите се мъгли. После те започнаха да се спускат, като бързо се насочиха към Дълбокия свлек. Пропастите му се намираха точно под тях сред диви гори, които растяха нависоко по планините в северозападния край на долината. Това бяха мрачни и страшни гори, където не проникваше никаква светлина. Сенки тегнеха над всичко наоколо и мъглите на вълшебния свят, които обкръжаваха долината, сякаш проникваха вътре и ги покриваха като ъгли на одеяло.

— Тук обитава магьосницата Нощната сянка — поясни отново Куестър. — Говори се, че е дошла от вълшебния свят толкова отдавна, че всички, освен нея, са забравили кога. Казват, че била дошла в света на смъртните, за да си намери любовник, и затова никога повече не може да се върне обратно.

Бен се загледа надолу в мрака. Изглеждаше като пропаст, водеща в ада.

Продължиха да се носят над земята. Кръжаха от хоризонт до хоризонт, докато Бен избираше с поглед едно подир друго имената, изписани на пергаментовата карта. Откри страната на Речния господар — едно друго създание от вълшебния свят — дух, приел човешки образ, който се бе заселил в езерата и реките, намиращи се в южната част на долината, и господстваше над феите и нимфите, които живееха във водите им. Бен разгледа хълмовете и склоновете северно над димната завеса на Дълбокия свлек, които бяха обитавани от множеството племена на гноми, тролове и коболди. Някои от тях бяха миньори, фермери, ловци и търговци, а други — крадци и главорези; някои бяха трудолюбиви и честни, други — мързеливи и зли; някои бяха приятелски настроени, а други — не. Куестър му разказваше всичко това. Лордовете от Зеленоречието владееха почти цялата централна част на долината. Всички земи и добитъкът се оказали собственост на неколцина семейства, чието родословие можело да се проследи поколения назад. Това бяха феодали-благородници, които държаха крепостни за обработване на земята и ги смятаха за животни.

— Роби ли? — рязко го прекъсна Бен ужасен.

— Крепостни! — повтори Куестър като натърти на думата. — Това са свободни мъже и жени, които обаче получават от земята и нейните плодове само онова, което им позволят господарите.

Роби, каза си Бен. Както и да ги наричат…

Куестър продължаваше да говори, но Бен не го чуваше, вниманието му бе внезапно привлечено от нещо друго. В началото си помисли, че е само някакво тъмно петно върху силуета на една от ландовърските луни. Едва после осъзна, че петното се движи.

Движеше се в посока към тях.

Приближаваше от юг — огромна крилата сянка, която все повече нарастваше на фона на хоризонта. Първо му се стори безформена, но с приближаването си започна да придобива по-определени форми. Бе разтворила ципести крила с вид на огромно ветрило, опънато до скъсване. Докато летеше, кръглото, издължено тяло се виеше като змия, кожата му бе покрита с люспи и шипове. Огромните, крака с изкривени нокти бяха свити до тялото, а шията — издадена нагоре като на змия, докато главата бе толкова отвратителна наглед, че Бен неволно потръпна. Беше драконът.

— Куестър! — дрезгаво промълви Бен, като се боеше да извика.

Магьосникът се обърна и вдигна глава към огромния звяр.

— Страбо! — прошепна на свой ред той и в гласа му се прокрадна едва ли не страхопочитание.

В този миг те престанаха да се движат и направо застинаха посред небето. Драконът прелетя покрай тях — толкова близо, че едва не ги докосна. Не ги видя, защото те не можеха всъщност да бъдат видяни — но на Бен му се стори, че усети тяхното присъствие. Покритата с шипове глава се понадигна и кръвясалите очи се насочиха към тях, а сбръчканата муцуна широко се раззина. В тишината на нощта се раздаде ужасен, пронизителен съсък, чието ехо прокънтя и бавно затихна.

Въпреки това драконът не забави скорост, нито смени посоката си. Летеше на североизток и отново се превърна в далечно петно. Те останаха загледани подире му, докато изчезна.

— Боже мой! — пророни накрая Бен, все още шепнешком. Жаждата му за приключения внезапно се бе наситила. Той се загледа ужасен в пустото пространство, което се разгръщаше под него и над което те още висяха неподвижни.

— Дявол да го вземе, стига ми всичко това, Куестър! Да се връщаме!

— Картата, ваше величество — каза спокойно магьосникът. — Съсредоточете очи върху картата и намерете къде е Сребърният дворец.

Бен веднага го намери, защото гореше от нетърпение отново да усети почва под краката си. Откри маршрута към двореца и концентрира мислите си нататък. Почти мигновено се озова в кулата, застанал на терасата, загледан в мъглите.

Пусна ръце от парапета, сякаш го пареше и се отдръпна бързо назад.

— Онзи звяр… Това беше драконът, на който се натъкнах в гората! — викна той.

— Да, ваше величество, той е — съгласи се другият и също се отдалечи от парапета. Прилепското лице бе замислено. — Наричат го Страбо. Живее на изток, където долината представлява пустош, блата и трънаци. Живее там сам и е последният представител на своя род.

Бен скръсти ръце на гърди, почувствал внезапен хлад.

— Беше толкова близо, че едва не ни докосна.

— Само така ви се е сторило — сухо се усмихна Куестър. — Това впечатление се дължеше на магията. Всъщност не сме напускали тази стая.

— Наистина ли?

— Може сам да пробвате някой път, ваше величество. Магията на Ландовърската панорама е на ваше разположение — сам видяхте как действа.

— Да, прекрасно, благодаря.

— Значи за тази вечер достатъчно сте научили за Ландовър, така ли да разбирам? Искате ли сега да вечеряме?

Самообладанието на Бен се възвърна.

— Няма да е зле — пое си той дълбоко дъх. — Пак ли ще има изненади? Защото в такъв случай предпочитам да ги узная сега, а не впоследствие.

Магьосникът тръгна обратно през вратата на кулата.

— Не, ваше величество. За вечеря няма да има изненади. Тя ще бъде напълно приятна. Заповядайте.

Минаха през коридорите и стълбището на двореца и отново се намериха в трапезарията. Бен все още имаше въпроси, които очакваха своя отговор, но бе твърде уморен и гладен, а въпросите можеха да почакат. Остави се да го отведат на почетното място на масата и седна. Стомахът му се отпусна и студените тръпки отминаха. В края на краищата бе оцелял, и то без особени увреждания. Ако това е най-лошото, можеше да го понесе…

— Да ви предложа ли вино, ваше величество? — прекъсна Куестър мислите му.

Денят отминаваше и мракът над двореца се сгъстяваше. Магьосникът вдигна ръка, насочи я към канделабрите и те светнаха в златиста светлина без пламък и пушек, запалена неизвестно как.

— Отново малко магия — усмихна се другият. — Искате ли вино?

Бен се отпусна на облегалката.

— Да, и оставете бутилката.

Куестър направи жест и виното се появи до лакътя му. Магьосникът се бе настанил от дясната страна на Бен. Появиха се Абърнати и Буниън и седнаха отляво. Парснип щеше също да дойде, след като сервира вечерята. Те бяха едно голямо, щастливо семейство.

Бен се обърна към магьосника.

— И още веднъж ти повтарям, Куестър — никакви изненади повече. Искам всичко да знам. Искам да разбера какъв е този медальон. Искам да разбера що за човек е Мийкс. Искам да узная кой е продал Ландовър и защо. Искам да разбера цялата тази история.

Абърнати постави лапи на масата и погледна Бен над рамките на очилата си.

— На ваше място, ваше величество, щях първо да си изпия виното.

Той хвърли с рунтавата си физиономия многозначителен поглед на Буниън, които седеше до него. Коболдът се усмихна, просъска и всичките му зъби се оголиха.

Бен протегна ръка към виното.

 

Беше изпил голяма част от бутилката, когато Парснип се появи с вечерята. Коболдът донесе задушено телешко със зеленчуци, прясно омесен хляб, сирене и сладкиши. Каквото и да става, поне няма да се умре от глад, помисли си Бен.

Изяде порция задушено с хляб и сирене, изпи няколко чаши вино и се замисли за Ани и Майлс и за онова, с което се бе разделил. Куестър и Абърнати спореха за всичко — от добрата кухня до ролята на магията за поддържане на здравето. Коболдите се усмихваха и омитаха всичко, което се изпречеше пред очите им. Когато дойде време за допълнителни порции, Куестър реши, че задушеното е изстинало и поиска да го притоплят. Парснип изсъска и оголи зъбите си, а Абърнати каза, че го предпочита студено. Куестър не беше съгласен. Спорът бе прекратен, когато Куестър използва магия, за да го притопли, при което то изстина в тенджерата и тенджерата избухна в пламъци, като подпали цялата маса с ленената й покривка. Всички наскачаха и започнаха да крещят, да съскат и да лаят едновременно. Куестър отново използва магия и този път в трапезарията валя в продължение на петнайсет минути.

На Бен му писна. С чаша вино в ръка той последва Абърнати, който го отведе в царските покои — опърлен, подгизнал и леко пийнал. Утре, каза си той, легнал в постелята, ще имам повече късмет.