Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (21)

ЖЕЛЕЗНИЯТ МАРК

Първото нещо, което Бен направи на сутринта, бе да освободи Страбо от магията на Йоския прашец, който обвързваше дракона. Той върна на Страбо свободата, при условие, че драконът няма да напада Зеленоречието и никое друго населено място в долината, както и никой от гражданите, докато Бен е крал.

— Продължителността на твоето управление в Ландовър е колкото плисък на океанска вълна спрямо моя живот, Холидей — хладно го предупреди драконът, замислено притворил очи. Намираха се на поляната, където Страбо бе изчакал да мине нощта.

Бен сви рамене.

— В такъв случай ще ти бъде лесно да приемеш моето условие.

— Условия, поставени от хора, никога не са лесни за приемане — особено от такъв подъл човек като тебе.

— Ласкателствата няма да помогнат. Съгласен ли си или не?

Сбръчканата муцуна се отвори широко и зъбите проблеснаха.

— Поемаш риска да не спазя думата си — след като си ме принудил да я дам под действието на магията!

Бен въздъхна.

— Да или не?

Страбо просъска и гласът му излезе направо от гърдите.

— Да!

Той разпери криле и изви дългата си шия към небето.

— Готов съм на всичко, за да се махна от теб! — той се поколеба и се наведе по-близо. — Но запомни — нищо между нас не е свършило, Холидей. Някой ден ще се срещнем и ти ще си платиш!

Той плясна с криле и се издигна над върховете на дърветата, насочи се на изток и изчезна от погледа в посока към изгряващото слънце. Бен гледа подире му, докато се скри, после се обърна.

Куестър Тюс не можеше нищо да разбере. В началото бе изумен, после гневен и най-сетне объркан. Какво си мислеше кралят? Защо пусна Страбо просто така? Драконът бе могъщ съюзник, едно оръжие, срещу което никой не би могъл да се опълчи. Един лост, с който кралят можеше да изтръгне клетва за вярност от всички, а толкова много се нуждаеше от нея!

— Тъкмо затова не можех да го задържа — опита се Бен да обясни на магьосника. — Това означава да го използвам като сопа. Това означава народът на Ландовър да ми даде своята клетва за вярност не защото разбира, че трябва, а защото се страхува от дракона. Не това ми е нужно — аз не искам вярност, продиктувана от страх! Аз искам вярност, продиктувана от уважение! Освен това Страбо е нож с две остриета. Рано или късно въздействието на Йоския прашец ще отслабне и после какво? Той ще се обърне срещу ми на мига. Не, Куестър — по-добре е да го пусна сега и да си изпробвам късмета.

— Точно казано, ваше величество — отвърна му магьосникът. — Наистина ще трябва да си изпробвате късмета. Какво ще стане с вас, когато се изправите пред Марк? Страбо можеше да ви защити! Можехте да го задържите поне дотогава!

Ала Бен отново поклати глава.

— Не, Куестър — тихо отвърна той. — Тази битка не е на дракона, тя е моя. Моя е от самото начало.

С това приключи въпроса и отказа да го обсъжда повече с тях. Беше го премислил внимателно. Беше взел своето решение. Бе научил някои неща, които по-рано не знаеше, а за още някои се беше досетил. Ясно виждаше какъв трябва да бъде един крал на Ландовър, за да има някаква полза от него. От момента в който стъпи в тази страна, той бе помъдрял в много отношения. Искаше приятелите му да го разбират, ала не можеше да им го обясни. Разбирането трябваше да дойде по друг начин.

За радост нямаше повече поводи да се занимава с този въпрос точно в момента. Появи се Речния господар, предупреден от хората си, че нещо странно става в горичката със старите борове. Страбо бе прелетял към нея посред нощ и бе излетял отново оттам призори. Бе довел неколцина души със себе си, включително някакъв си мъж на име Холидей, който претендираше за ландовърския престол, магьосника Куестър Тюс и изчезналата дъщеря на Речния господар. Бен прие Речния господар с извинения за безпокойството и кратко обяснение за онова, което им се беше случило през последните няколко седмици. Той каза на Речния господар, че Уилоу е тръгнала с него по негова собствена молба и че самият той не е успял да предупреди Речния господар по-рано. Помоли силфидата да остане с него още няколко дни и поиска да се срещнат отново след три зори в Престолнината.

Нищо не каза за предизвикателството на Марк.

— Защо трябва да се срещаме, ваше величество, в Престолнината? — натъртено понита Речния господар. Неговите хора бяха навсякъде около тях като призрачни сенки сред ранната утринна мъгла. Очите им проблясваха иззад сенките на дърветата.

— За да поискам отново вашия обет за вярност пред трона на Ландовър — отвърна Бен. — Смятам, че този път ще ми го дадете.

Съмнение и нещо като тревога се изписа на изваяното лице на Водния дух и хрилете на врата му престанаха да потрепват равномерно.

— Казал съм ви условията за подобен обет — тихо отвърна Речния господар. В гласа му прозвуча нещо като предупреждение.

Бен не отмести поглед.

— Зная това.

Речния господар кимна.

— Много добре. Ще бъда там.

Той прегърна леко Уилоу, даде й позволение да остане с Бен и си тръгна. Хората му изчезнаха заедно с него и се скриха в мрака на гората. Бен и неговата малка компания останаха сами.

Уилоу приближи и обгърна ръката на Бен.

— Той няма намерение да ти засвидетелства своята вярност, Бен — прошепна тя, като сниши глас, за да не я чуят останалите.

Бен унило се усмихна.

— Зная. Ала се надявам, че няма да има друг избор.

Време бе да вървят. Изпрати Буниън до замъка Риндуеър с известие за Календбор и останалите лордове на Зеленоречието. Беше изпълнил желанието им и ги бе отървал от Страбо. Сега бе техен ред. Определяше им среща в Престолнината подир три дни, за да получи от тях обет за вярност.

Бунинън безмълвно изчезна в гората, а Бен и останалите членовете на малката компания поеха към Сребърния дворец.

Този път им отне повече време да се върнат от Елдъру и езерната страна, защото вървяха пеш. Ала за Бен това нямаше никакво значение. Даваше му възможност да размишлява, а имаше за какво. Уилоу вървеше с тях, винаги близка, винаги мълчалива. Куестър и Абърнати многократно го питаха как смята да се справи с Марк, но той не им отвръщаше. Истината бе, че още нямаше никакви планове, ала не искаше те да знаят това. Предпочиташе да си мислят, че просто не иска да говори.

През по-голямата част от времето оглеждаше местностите, през които минаваха, и си представяше как са изглеждали преди западането на магията. Често си спомняше видението, което му бяха показали вълшебниците — светлата удивителна картина, в която мъглите, мракът и повяхването на живота на тази земя не съществуваха. Преди колко ли време долината е била такава, питаше се той. Колко ли време щеше да е необходимо, за да си възвърне този вид? Видението на — вълшебниците беше повече от спомен; то бе залог. Замисли се как дълбоки мъгли бавно се свличаха и скриваха слънцето и обгръщаха планините, замисли се за оредяващите гори от сини дъбове, започнали да вехнат и да се покриват с петна, за езерата и реките, обгърнати в сивота и мъгла, за поляните и ливадите, изсъхнали и пусти. Замисли се за живота на хората в долината, в един свят, който внезапно бе станал суров и неблагодатен. Замисли се отново за лицата на малцината, които се бяха явили на неговата коронация — на мнозината, които обграждаха пътя, по който вървеше към Риндуеър. Всичко това можеше да се промени, ако спре отпадането на магията.

Един крал, който може да служи на земята и да поведе хората, ще осъществи всичко това. Така смяташе Куестър Тюс. Проблемът на първо място бе породен от това, че двайсет години не бе имало крал на ландовърския престол.

Ала Бен трудно можеше да го разбере. Защо такова просто нещо като загубата или сдобиването с крал трябваше да има толкова голямо въздействие върху живота на долината? Кралят бе просто човек. Кралят бе просто символ. Как бе възможно един човек да е толкова важен?

Най-сетне реши, че е възможно, щом земята черпи живота си от магията, която я е създала, а магията се поддържа от властта на краля. Такова нещо едва ли бе възможно в свят, управляван само от естествени закони, ала тук бе така. Земята черпеше живота си от магията. Това твърдеше Куестър. Може би земята черпеше живота си от краля.

Такава възможност бе смущаваща и Бен не — можеше да обхване цялото й значение. Затова предпочете да се съсредоточи върху непосредствения си проблем, а той беше — да остане жив. Магията пропадаше без него. Земята без магията — също. Съществуваше връзка между трите. Ако можеше да я разбере, щеше да се спаси. Знаеше го инстинктивно. Вълшебниците не бяха създали Ландовър в един ден, за да видят как той се разпада на следващия само поради загубата на крал. Те сигурно са предвидили и осигурили начин да се появи отново крал — нов, различен, но крал, който да управлява и да поддържа силата на магията.

Ала какви гаранции са поставили за това?

Първият ден от пътуването им му се стори безкраен Когато падна най-сетне нощта и останалите заспаха, Бен остана буден, все още замислен. Дълго стоя така.

Вторият ден мина по-бързо и по обяд те почти бяха стигнали острова, където се намираше Сребърният дворец. Буниън ги чакаше на вратата, завърнал се от пътуването си до Зеленоречието. Той говореше бързо и бурно ръкомахаше. Бен не успя да го разбере.

Намеси се Куестър.

— Вашето известие е предадено, ваше величество — в гласа му имаше горчивина. — Лордовете на Зеленоречието са отговорили, че ще дойдат в Престолнината, както им е наредено — ала отлагат дотогава решението дали да дадат клетва за вярност пред трона.

— Не съм учуден — промърмори недоволно Бен. Той не обърна внимание на погледа, който си размениха магьосникът и Абърнати, и се отправи към входа. — Благодаря ти за усърдието, Буниън.

Бързо премина през коридора, който водеше към вътрешния двор. Останалите го следваха. Едва бе влязъл във фоайето, когато пред него изникнаха две опърпани привидения иззад сенките на някаква ниша и се хвърлиха в краката му.

— Ваше светло величество!

— Ваше могъщо величество!

Бен ахна, когато ги разпозна. Гони гномите Филип и Сот паднаха на колене пред него, като пълзяха и се търкаляха в краката му толкова жалко, че Бен се обърка. Козината им бе сплъстена и набучена с тръни, лапите им бяха целите в кал и те изглеждаха като измъкнати от някой водосточен канал.

— О, ваше величество, мислехме, че драконът ви е погълнал! — започна да вие Филип.

— Мислехме, че сте потънали в пъкъла! — ревеше Сот.

— О, вие имате голяма магия, ваше величество! — възхищаваше се Филип.

— Да, върнали сте се от света на мъртвите! — заяви Сот.

На Бен му се искаше да ги изрита до следващата седмица.

— Моля ви, бъдете така добри и ме оставете на мира! — заповяда той.

Те се бяха вкопчили в панталоните му и целуваха краката му. Опита се да се освободи, но гномите не го пускаха.

— Пуснете ме вече! — извика той.

Те паднаха назад, като още пълзяха по пода и премрежените им погледи надничаха към него очаквателно.

— Ваше светло величество — прошепна Филип.

— Ваше могъщо… — започна Сот. Бен ги прекъсна.

— Парснип, Бунинън — вземете тези две кални отрепки и ги заведете в банята, и не ги пускайте оттам, докато дойдат на себе си — коболдите извлякоха гони гномите от фоайето, докато те продължаваха да се търкалят. Бен въздъхна и внезапно усети умора.

— Куестър, искам двамата с Абърнати още веднъж да прегледате дворцовите хроники. Вижте дали има нещо — каквото и да е — което се отнася до някаква връзка между Ландовър, неговите крале и магията — той поклати тъжно глава. — Зная че ги преглеждахме преди и не открихме нищо, но… е, може нещо да сме-пропуснали… — и той продължи да върви.

Куестър храбро кимна.

— Да, ваше величество, може да сме пропуснали. Нищо не ни пречи да погледнем отново.

Той се изгуби из коридора, сподирен от Абърнати. Абърнати се колебаеше.

Щом тръгнаха, Бен остана сам с Уилоу, нежно хвана силфидата за ръка и я поведе по стълбите на кулата до Панорамата. Искаше да разгледа долината още веднаж и искаше — направо прехапа устни при тази мисъл — искаше да бъде с момичето. Откак се бе възстановила след преображението си, не бяха разговаряли по-задълго, но бяха заедно през повечето време. По-леко му ставаше с нея. Това му вдъхваше увереност, която не разбираше съвсем. Вдъхваше му сила.

Опита се да й го каже, докато седяха заедно на платформата на Панорамата.

— Уилоу, искам да знаеш едно. Нямам представа как ще се развият нещата, но както и да се развият, за мен бе голямо щастие, че съм те имал до себе си.

Тя не отвърна, само стисна силно ръката му. Двамата се хванаха за парапета и стените на замъка се изгубиха сред сивото облачно небе.

Пътуваха през целия следобед.

Бен спа дълбоко тази нощ и се събуди едва но обяд. Куестър го посрещна на стълбището. Магьосникът имаше изтощен вид.

— Нищо не казвай — усмихна се Бен със съчувствие. — Досещам се.

— Няма за какво да се досещате, ваше величество — отвърна Куестър. — Цяла нощ сме работили с Абърнати и за съжаление нищо не открихме.

Бен прегърна през рамо суховатия мъж.

— Няма за какво да се извиняваш — нали сте се опитали. Идете да поспите. Ще ви чакам за вечеря.

Той хапна плодове и сирене, пийна вино в кухнята, докато Парснип мълчаливо го наблюдаваше, след което отиде сам в параклиса на Паладин. Остана известно време тук, коленичил сред сенките, като се питаше какво ли бе станало с героя и защо ли не се връщаше. Бен се опитваше да извлече поне малко познание и сила от бойната броня, която се намираше на пиедестала пред него. Пред очите му се нижеха мечти и пожелания като бледи образи в лъхащия на плесен въздух и той се остави да вдъхне сладостта на живота, който бе познал. Старият свят и новият — спомни си всички хубави неща и се изпълни със спокойствие.

Върна се в Сребърния дворец в късните следобедни часове. Безмълвно обходи залите и коридорите, като галеше камъка и долавяше топлината на тялото му. Магията, която му даваше живот, продължаваше да гори някъде дълбоко в него, ала все по-слабо. Разрухата бе започнала да прониква по-надълбоко; обезцветяването бе проникнало по-навътре в дворцовите стени. Дворецът бързо западаше. Спомни си обещанието, което си беше дал — че един ден ще намери начин да му помогне. А ето че се питаше дали някога ще успее да направи това.

Тази вечер той събра приятелите си на вечеря — Уилоу, Куестър, Абърнати, Буниън, Парснип, Филии и Сот. Нямаше много храна. Дворцовият зимник бе почти празен, а магията не даваше достатъчно продукти. Всички се преструваха, че яденето им харесва. Разговорът не бе особено оживен. Никой не се оплакваше, никой не спореше. Всички се стремяха да избягват всякакво споменаване на онова, което им предстоеше.

Когато вечерята бе почти приключила, Бен се изправи. Беше му трудно да говори:

— Надявам се да ме извините, но трябва да поспя поне няколко часа преди да… — той замълча. — Мисля да тръгна към полунощ. Не искам никой да идва с мен. Така ще е по-добре. Благодаря ви за това, че ме подкрепяхте през цялото време. Не бих могъл и да мечтая за по-добри приятели. Само ако можех да…

— Ваше величество — ласкаво го прекъсна Куестър. Той се изправи на крака, скръстил ръце под сивата си роба. — Не казвайте, моля ви, нищо повече. Ние вече сме решили да дойдем. Едни истински приятели не могат да постъпят но друг начин. А сега, защо не си легнете?

Те мълчаливо се загледаха в него — магьосникът, кралският писар, силфидата, коболдите и гномите. Той бавно кимна и се усмихна.

— Благодаря ви. Благодаря ви на всички. Излезе от стаята и спря сам в коридора. После се изкачи по стълбите до спалнята си.

В полунощ Уилоу дойде да го събуди.

Стояха сред мрака на спалнята, след като Бен стана, и се прегръщаха. Бен уморено затвори очи и се проникна целият от топлината на момичето.

— Страхувам се от онова, което предстои, Уилоу — прошепна той. — Не от онова, което може да стане с мен… — той се прекъсна. — Не, това е лъжа — страхувам се до смърт от онова, което може да стане с мен. Ала още повече се страхувам какво може да стане с Ландовър, ако Марк ме убие. Ако не успея да оцелея в тази битка, може би с Ландовър ще бъде свършено. А боя се, че наистина няма да успея, защото още не зная как да му попреча да спечели!

Тя силно го прегърна и пламенно заговори:.

— Бен, трябва да си вярваш! Ти успя да постигнеш толкова, колкото никой не си е представял. Ти знаеш отговорите, които ти трябват. Открил си ги по-рано, когато са ти били необходими. Струва ми се, че можеш да ги откриеш и сега.

Той поклати глава.

— Нямам достатъчно време, за да ги открия, Уилоу. Марк не ми остави време.

— Ще откриеш отговорите за времето, което имаш.

— Чуй ме, Уилоу — Бен се отдръпна от лицето й. — Има само едно същество, което може да попречи на Марк да ме убие. Паладин. Ако Паладин се появи да ме защити, имам шанс. Това е напълно възможно. Той вече ме е спасявал няколко пъти, откакто дойдох в долината.

Той отново се притисна до нея.

— Ала той е призрак, Уилоу! Няма плът и сила! Той е само сянка, а една сянка не може никого да уплаши задълго! Аз нямам нужда от призрака, а от истинския Паладин! А дори и не зная дали истинският Паладин съществува!

Той говореше в изстъпление, но след като млъкна, изведнаж съзря зелените й очи, които спокойното гледаха.

— Щом е идвал и по-рано, Бен, ще дойде отново — тя замълча. — Помниш ли, когато ти казах, че ти си очакваният мъж, предречен от предзнаменованието, втъкано в брачното ложе на моите родители? Ти тогава не ми повярва, но се убеди, че е така. Казах ти и още нещо, Бен. Казах ти, че усещам колко си различен; казах ти, че вярвам, че ти си предопределен да бъдеш крал на Ландовър. И продължавам да вярвам в това. Убедена съм, че Паладин отново ще дойде и ще ти се притече на помощ.

Той дълго и безмълвно остана загледан в нея. После леко докосна устните й.

— Струва ми се, че има само един начин да се разбере дали е така.

Той й се усмихна окуражително и хвана ръцете й в своите.

Двамата се отправиха заедно към вратата.

Зората крадливо се промъкваше над престолнината. Първите леки сребристи отблясъци започваха да просветляват небето на изток над върхарите на дърветата. Бен и членовете на малката му дружина бяха пристигнали няколко часа по-рано и се бяха скупчили на подиума. Другите пристигаха през цялата нощ. Там беше Речният господар, застанал в началото на гората и заобиколен с десетки хора от своето племе, които наподобяваха бледи призраци на фона на мъглата и нощта. Лордовете на Зеленоречието бяха също там — облечени в бойни доспехи, с проблясващи оръжия. Бойните коне пристъпваха от крак на крак и рицарите стояха близо един до друг като железни статуи. Вълшебни същества и хора се гледаха едни други отвъд редиците места за коленичене с бели кадифени възглавнички. В полуздрача очите им святкаха бдително.

Бен тихо седеше на трона в центъра на подиума — Уилоу бе от едната му страна, а Куестър и Абърнати — от другата. Коболдите се бяха свили точно пред него. Филип и Сот не се виждаха никъде. Гони гномите отново бяха изчезнали.

Сигурно са се заровили поне на пет-шест метра под земята, мислеше си Бен, леко заинтригуван.

— Абърнати — рязко се обърна Бен, за да потърси кралския писар.

Кучето подскочи като чу гласа му, но бързо се овладя и сковано се поклони.

— Да, ваше величество?

— Иди при Календбор и лордовете на Зеленоречието, после при Речния господар. Кажи им да дойдат при мен на подиума.

— Да, ваше величество.

Той тръгна веднага. Абърнати нито веднаж не се бе скарал с Куестър, откакто напуснаха двореца. И двамата се държаха най-благопристойно — седяха като на тръни. Това още повече притесни Бен, отколкото ако се бяха държали нормално.

— Ваше величество — прошепна Куестър като се наведе близо до него — Почти зазорява, а вие не носите нито броня, нито сте взели оръжие. Позволете ми да ви дам всичко необходимо.

Бен вдигна очи към подобния на плашило силует със сивата му роба с цветни шарфове, с неговата падаща на кичури коса и брада, после към сбръчканото му, притеснено лице и ласкаво се усмихна.

— Не, Куестър. Не ми трябва нито броня, нито оръжие. Те няма да ми помогнат срещу създание като Марк. Няма да мога да го победя по този начин. Трябва да намеря друг подход.

Куестър Тюс се прокашля.

— Имате ли нещо предвид, ваше величество? Бен усети онзи хлад, който се спотайваше дълбоко в него го изгаря.

— Може би — излъга той.

Куестър се дръпна. Сенките, обгръщащи поляната, започваха да избледняват с развиделяването. От мрака се появиха сенки — лордовете на Зеленоречието и Речният господар заедно с някои членове на семейството му. Бен се изправи и отиде в края на подиума, като мина покрай коболдите, които стояха нащрек. Силуетите на лордовете, целите обвити в броня, както и крехките сенки на вълшебниците, се срещнаха пред него.

Той си пое дълбоко дъх. Нямаше смисъл да им спестява истината.

— Призори Марк ще се яви насреща ми — тихо им каза той. — Ще бъдете ли с мен в тази битка?

Настъпи пълно мълчание. Бен местеше поглед от лице към лице, докато накрая кимна.

— Е, добре. Нека го кажем по друг начин. Календбор и лордовете от Зеленоречието ми дадоха дума, че ще подкрепят трона, ако ги отърва от дракона Страбо. Аз направих това. Той е прогонен от Зеленоречието и всички населени части на долината. Сега аз искам вашата подкрепа. Ако държите на думата си, трябва да ми я дадете.

Той зачака. Календбор изглеждаше неуверен в себе си.

— Какви гаранции имаме, че сте сторили онова, което твърдите — че драконът е прогонен завинаги? — грубо запита Стрехан.

Не е прогонен завинаги, изкушаваше се да каже Бен. Прогонен е само докато аз съм крал и нито минута повече, тъй че е добре сериозно да се замислите как да остана жив!

Ала не каза това. Не обърна внимание на Стрехан и не отместваше поглед от Календбор.

— Щом се закълнете във вярност пред трона, аз ще се разпоредя населението на Зеленоречието да прекрати злоупотребите с водите, които се вливат в езерния регион и го напояват. Вашите хора ще работят заедно с хората на Речния господар, за да очистят тези води и да поддържат тяхната чистота.

Той извърна глава.

— Ти, Речни господарю, ще спазиш тогава думата си да дадеш също своята подкрепа на трона. И тогава отново ще започнеш да учиш хората от Зеленоречието на тайните на лечебната магия. Ще им помогнеш да я опознаят.

Той замълча, без да сваля поглед от изваяното лице на водния дух. Лицето на Речния господар също изразяваше несигурност. Никой нищо не каза.

Вятърът изведнаж се блъсна в лицето му — рязък и внезапен. Някъде в далечината се чуваше глух тътен като гръм. Бен си наложи да запази спокойствие. Зората бе започнала да се разпуква на хоризонта.

— Никого — тихо промълви той — няма да задължавам да ме подкрепи в битката срещу Марк.

Той усети как Куестър здраво стисна ръката му, но не реагира. Поляната бе притихнала и се чуваше само ускореният вятър и засилващият се гръм. Сенките се разтваряха в сребристо-розови отблясъци. Хората от езерния регион се отдръпнаха по-навътре сред горския полумрак. Рицарите и техните бойни коне губеха търпение.

— Ваше величество — Календбор пристъпи крачка напред. Тъмните му очи бяха угрижени. — Няма никакво значение какви обещания сме си разменили. Ако Марк ви е отправил предизвикателство, с вас е свършено. Това ще бъде така, дори ако ние се бием на ваша страна. Никой от нас — нито лордовете, нито вълшебните създания — не може да се опълчи срещу Марк. Той притежава сила, каквато само най-могъщата магия може да преодолее. Ние нямаме такава магия — никой от нас. Хората никога не са я притежавали, а съществата от езерната страна са я загубили. Единствен Паладин притежаваше такава магия — а Паладин е мъртъв.

Речният господар също излезе напред. Придружаващите го се оглеждаха наоколо неспокойно. Вятърът глухо свиреше и гърмът бе започнал да отеква през горската земя. Поляната зад тях внезапно опустя, редиците от възглавнички и подложки се подредиха равно като надгробни плочи.

— Вълшебна магия отблъсна демоните преди векове, ваше величество. Тази вълшебна магия ги е държала далеч от тази страна. Талисманът на тази вълшебна магия е Паладин и никой тук не може да отблъсне Железния Марк без помощта на Паладин. Съжалявам, ваше величество, но тази битка е отредена на вас.

Той се обърна и се отдалечи от подиума, а семейството му побърза да го последва.

— Успех, самозванецо — промълви Календбор и също се извърна кръгом. Останалите лордове безмълвно го последваха с чаткащи брони.

Бен се озова сам в предната част на подиума и стоя известно време загледан подире им. После безнадеждно поклати глава. И без това не разчиташе на тяхната помощ.

Гръмотевица разтърси подиума из основи и бе погълната в земята като дълго потискан ропот. Слабата сребриста светлина на зората изчезна сред внезапно падналите сенки.

— Ваше величество — дръпнете се! — Куестър се озова до него. Сивата му мантия плющеше на вятъра. Уилоу също се появи, последвана от Абърнати и коболдите. Те го наобиколиха, сякаш да го предпазят, здраво стискайки ръцете му. Буниън и Парснип яростно съскаха.

Мракът се сгъсти.

— Всички се отдръпнете! — викна им Бен. — Веднага слезте от подиума!

— Не, ваше величество! — викна в отговор Куестър, като клатеше категорично глава.

Никой не искаше да му се подчини и той най-сетне сви рамене и ги остави да правят каквото щат. Вятърът започна свирепо да вие.

— Нали ви казах да се отдръпнете, дявол да го вземе! Веднага да се махате от мен!

Абърнати се отдалечи. Коболдите оголиха дългите си зъби срещу вятъра и мрака, колебаейки се какво да правят. Бен сграбчи Уилоу и я предаде в ръцете им, като ги отстрани и тримата. Те се отдалечиха, а Уилоу, разстроена, се озърташе назад като обезумяла.

Куестър Тюс не искаше да отстъпи.

— Аз мога да помогна, ваше величество! Вече владея магията и…!

Бен го хвана за раменете и го разтърси, като се бореше срещу вятъра, който нахлуваше от пъкъла с всичката си сила.

— Не, Куестър! Този път никой няма да остава с мен! Веднага слез от подиума!

Той отхвърли магьосника с един замах на метър и половина-два и му махна да върви. Куестър метна поглед назад, видя решимостта в очите на Бен и се отдалечи.

Бен остана сам. Лордовете на Зеленоречието и техните рицари, както и Речният господар и неговите вълшебни създания се сгушиха сред сенките на гората, като криеха лица от мрака и вятъра. Куестър и останалите клекнаха край подиума. Знамената плющяха и се вееха на вятъра. Сребристите им пилони се клатушкаха и огъваха. Гърмът отекваше страховито и нестихващо.

Бен целият се тресеше. Страхотни специални ефекти, помисли си по най-абсурден начин той.

Сенките и мъглите се виеха и срещаха в отсрещния край на поляната, отделяйки хората от вълшебните същества, свити сред дърветата. Гърмът трещеше като експлозия.

В този момент изникнаха демоните — орда тъмни, безформени силуети, които сякаш изникнаха от нищото и се изсипаха от мрака. Змейовете, които бяха възседнали, ръмжаха и риеха земята, а броните и оръжията им потракваха и пукаха като кокали. Ордата се разрастваше и се разливаше като петно на фона на крехката изгряваща светлина, като напредваше към подиума и задръстваше редовете с възглавнички за коленичене.

Гърмът и вятърът заглъхнаха и във внезапно настъпилата тишина се чуваше само шумно дишане и ръмжене. Демоните бяха заели почти цялата Престолнина. Бен Холидей и малката му шайка приятели се оказаха остров сред море от тъмни силуети.

Посред редиците на армията се отвори коридор и през отвора се стрелна огромно крилато създание — наполовина змия, наполовина вълк, което носеше на гърба си едно бронирано чудовище. Бен си пое дълбоко дъх и се изпъчи решително.

Железният Марк се бе изправил насреща му.