Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (18)

ЙОСКИЯТ ПРАШЕЦ

Усмивката на Чеширска котка и приятното настроение не продължиха повече от половин минута — времето, което беше нужна на Бен Холидей, за да си спомни предупреждението на Нощната сянка.

Той бързо се огледа наоколо, обгръщайки с поглед потъналия в мъгла здрач на Дълбокия свлек. Нямаше и следа от вещицата, но тя сигурно беше наоколо и го чакаше, като възнамеряваше да се отърве от него, щом се добере до Йоския прашец. Сигурно намерението й е било такова от самото начало — да го изпрати във вълшебният свят, за да направи онова, което тя не можеше, и да го унищожи, щом се върне. Той се навъси. Дали е знаела, че наистина ще се върне? Сигурно не. Но и да не се върнеше, това за нея нямаше особено значение. Нищо не й струваше да го накара да опита. Ала вълшебниците говореха така, сякаш че тя го очакваше да се върне. Това го обърка. Как би могла вещицата да знае, че тай ще успее да направи нещо, което никой друг не би могъл?

Стисна пашкулите в ръка и си вдъхна увереност. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Нямаше много време да мисли какво знае или какво не знае вещицата. Трябваше да намери Уилоу и да избяга от Дълбокия свлек колкото се може по-бързо. Страхуваше се за силфидата. Нощната сянка едва ли щеше да се отнесе с нея по-добре, отколкото с Бен. Всичко можеше да се е случило с момичето в негово отсъствие и това, разбира се, щеше да е заради него. Един цял изгубен ден, бяха казали вълшебниците. Това бе твърде дълго време за Уилоу. Нощната сянка едва ли щеше да я търпи. И още по-лошо, много бе възможно останалите от малката дружина да дойдат в Дълбокия свлек да търсят краля и да се натъкнат на вещицата.

Бен ядно стисна зъби пред подобни неприятни възможности и се огледа още веднъж. Мъглата и гората го обгръщаха отвсякъде като стена и всички посоки изглеждаха еднакви. Облаците бяха надвиснали над горите и скриваха слънцето и небето. Нямаше по какво да се ориентира къде е, нито накъде да върви.

— По дяволите! — прошепна той.

Тръгна по посока на вятъра. Много неща се бяха случили с Бен Холидей, когато дойде от своя свят в Ландовър и повечето от тях не бяха хубави. Всеки път, когато се опитваше да направи крачка напред, беше принуден да отстъпи две назад. Изглежда нищо не вървеше както трябва. Ала сега всичко щеше да се промени. Поне веднъж той ще успее. Бе съумял да отиде във вълшебния свят и да се върне с Йоския прашец, напук на всякакъв здрав разум. Имаше средство, с което да прогони от Зеленоречието дракона Страбо и да спечели най-важния си съюзник. Това щеше да бъде гигантска крачка напред към осъществяване на всичко, което беше замислил — в сравнение с дребните стъпчици, които се опитваше да прави досега. Не го интересуваше, че може да има дузина Нощни сенки, спотайващи се в мъглата. Той нямаше намерение да изпуска тази възможност от ръцете си.

Две рунтави лица изникнаха от храстите точно пред него и той отскочи назад с вик на изненада.

— Ваше светло величество!

— Ваше могъщо величество!

Бяха Филип и Сот. Бен шумно издиша и почака, докато сърцето му се успокои. Толкова му беше цялата смелост!

Гони гномите предпазливо излязоха от храстите. Лицата им, приличащи на пор, душеха горските миризми, носовете им се бърчеха напрегнато.

— Ваше величество, наистина ли сте вие? Не вярвахме, че ще ви срещнем отново! — каза Филип.

— Не вярвахме! Мислехме, че сте изчезнал в мъглите! — каза Сот.

— Къде бяхте? — попита Бен, като си спомни, че те бяха избягали от двореца, когато гарванът се бе преобразил във вещицата.

— Крихме се! — прошепна Филип.

— Наблюдавахме! — прошепна Сот.

— Вещицата ни се стори много ужасна — каза Филип.

— Но не успя да ни намери — каза Сот.

— Защото ние се скрихме под земята — каза Филип.

— В нашите хралупи — каза Сот. Бен си отдъхна.

— Браво на вас — той се озърна наоколо. — Ами къде е тя сега?

— Където я оставихте на поляната, ваше величество — каза Филип.

— Чака ви да се върнете — каза Сот. Бен кимна.

— Ами Уилоу?

Филип бързо погледна към Сот. Сот бе забил очи в земята.

Бен коленичи пред тях и стомахът го сви.

— Какво стана с Уилоу?

Рунтавите лица се сбърчиха неспокойно и те сключиха лапи.

— Ваше величество, не знаем — каза накрая Филип.

— Не знаем — потвърди Сот.

— Когато не се завърнахте, другите дойдоха да ви търсят — каза Филип.

— Дойдоха от края на пропастта — каза Сот.

— Даже не знаем откъде дойдоха — каза Филип.

— Ако знаехме, щяхме да ги предупредим — каза Сот.

— Но ние се криехме — каза Филип. — Страхувахме се — каза Сот.

Бен махна с ръка, за да прекъсне обясненията им.

— Няма ли да ми кажете какво точно стана!

— Тя ги взе в плен, ваше величество, всичките — каза Филип.

— Взе ги всичките — повтори Сот.

— Няма ги вече — завърши Филип.

— Не остана и следа от тях — съгласи се Сот. Бен бавно се изправи на крака. Лицето му бе пребледняло.

— О, господи! — каза тихо той. Опасенията му се бяха сбъднали. Уилоу, Куестър, Абърнати и коболдите бяха в ръцете на Нощната сянка. И всичко това заради него. Той дълго мисли какво да предприеме. Не можеше и дума да става за бягство — преди да освободи приятелите си. С Йоския прашец или без него — той не можеше да ги остави.

— Можете ли да ме заведете при Нощната сянка? — попита той гномите.

Филип и Сот го погледнаха с нескрит ужас.

— Не, ваше величество! — прошепна Филип.

— Не, наистина! — съгласи се Сот.

— Тя и вас ще залови! — каза Филип.

— И с вас ще бъде свършено, като с другите! — каза Сот.

Напълно вероятно, каза си Бен. После се усмихна на гони гномите окуражително.

— А може би не — каза им той. Измъкна един от пашкулите с Йоски прашец изпод туниката си и замислено го погледна. — Може би не.

Остави си около пет минути, за да се приготви за срещата с Нощната сянка. След това обясни своя план на гномите, които го гледаха, зяпнали от изумление. Изглежда не успяха да разберат какво им говореше, но нямаше смисъл да им се обяснява повече.

— Само се опитайте да запомните какво трябва да правите и кога да го направите — предупреди ги накрая той и с това приключи въпроса.

Тръгнаха през гората. Гномите вървяха напред, Бен подире им. Следобедната светлина постепенно чезнеше и започна да притъмнява. Бен неспокойно се оглеждаше и спираше понякога, когато забележеше сенки, прокрадващи се в мъглата подире му. Вълшебният свят бе останал някъде там назад, а с него — и призраците на собственото му въображение. Той още чувстваше погледите им — на живи и мъртви, на минало и настояще, на стария свят и новия. Видяното се бе оказало заблуда, оживяла от собствения му страх. Ала тази заблуда бе упорита и нашепваше, че може да се превърне в истина. Той никого не бе предал, както му се бе привидяло сред вълшебните мъгли, ала можеше да предаде, ако не действа бързо, както го бяха предупредили вълшебниците. Можеше всички да предаде.

Минутите се изнизваха. Бен ги усещаше как се изплъзват направо скорострелно. Искаше му се да подкани гномите да побързат, да ускорят опитната си крачка през горската мъгла, ала запази спокойствие. Филип и Сот не смееха да рискуват, когато ставаше дума за Нощната сянка, а и не биваше.

Поляната се показа пред тях отвъд редица борове и гъсти храсталаци, като едва се различаваше в мрака. Филип и Сот приклекнаха и бързо се озърнаха за Бен. Той също се сниши и така се придвижи още метър напред.

Нощната сянка седеше подобна на статуя върху покрития с паяжина и прах трон, където първия път им се беше явила, забила поглед в земята. Тук-таме отпреде й бяха разпръснати проядени от времето маси и пейки, заобиколени от потъмнели стълбове, от които излизаха езичета пламък и близваха сенките наоколо. Дворът, решетките и целият замък бяха изчезнали. Единствено гората и тези останки приютяваха вещицата.

Кърваво-червените й очи примигнаха, но тя не вдигна поглед.

Бен бавно се промъкна назад ведно с гномите. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не се чуват, той ги изпрати по задачите им. Те беззвучно се изгубиха сред дърветата. Бен остана загледан подире им, вдигна очи в безмълвна молитва и се настани да чака.

Остави да изтекат петнайсет минути, като отчиташе времето по усет, после се изправи и смело пристъпи напред. Мина през редицата борове и храсталаци и излезе на поляната, където чакаше Нощната сянка.

Вещицата бавно вдигна глава и погледна към него. На застиналата й, остролика физиономия се изписа едновременно задоволство и изумление — ала и още нещо. Вълнение. Бен предпазливо приближи, защото знаеше, че трябва да внимава. От нея го деляха още десетина крачки, когато тя се изправи и му даде знак да спре.

— Получи ли го? — тихо попита вещицата. Той кимна, без нищо да каже.

Тя прокара тънката си ръка по гарвановите си коси и поглади белия кичур, който приличаше на ивица пяна в развълнувани тъмни води.

— Знаех, че не си съвсем самозванец, както те нарекох — прошепна тя и неочаквано в усмивката й се появи някакво обаяние. Изглеждаше висока и магична, застанала така насреща му сред гората с разгърната мантия и мраморно гладка кожа.

— Знаех си, че си… по-особен. Предчувствах го от самото начало — Тя замълча. — Покажи ми да видя Йоския прашец.

Той се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо.

— Къде е Уилоу?

Вещицата присви червените си очички.

— На сигурно място. Покажи ми го!

Бен пристъпи напред, но тя вдигна ръка да го спре и просъска през зъби:

— От там!

Той пъхна ръце в джобовете си. Измъкна бавно лявата си ръка с продълговатия пашкул и й го показа. Лицето й се оживи от вълнение.

— Йоският прашец! — тя цяла трепереше, когато му махна да приближи. — Дай го. Внимателно!

Той пристъпи, но спря току пред нея и отново се огледа.

— Преди това смятам, че трябва да ми кажеш къде е Уилоу — настоя той.

— Първо прашецът — протегна се тя. Той я остави да вземе прашеца и каза:

— О, чудесно, виждам я. Ей я там, зад дърветата — и тръгна покрай вещицата, взирайки се нетърпеливо. — Уилоу! Ела насам!

И викът му, и горещите молитви, които го съпроводиха, получиха отклик. Сред храстите се чу шумолене и се зададе някакъв силует. Нощната сянка се обърна, стресната от изненада, присвила червени очички, и проследи погледа на Бен. Тъкмо се канеше да отрече.

Бен измъкна дясната си ръка от джоба и запрати от скрития Йоски прашец в лицето на Нощната сянка. Вещицата ахна от изненада и в същия миг вдъхна прашеца. Чертите на лицето й се изкривиха от ярост и изненада и на тях се изписа внезапен ужас. Бен захвърли още една шепа прашец в лицето й — и тя отново го вдиша, като се препъна в мантията си, когато той грубо я блъсна назад. Пашкулът изхвръкна от ръцете й и тя се просна на кълбо на земята.

Бен връхлетя отгоре й като котка.

— Не ме докосвай! — предупреди я той. — Да не си посмяла да ми навредиш с нещо! Сега си в моя власт. Ще нравиш всичко, което ти кажа и нищо друго! — видя я как тя опъна устни и изрева от злоба и усети как туниката му овлажня от потта по гърба и мишниците.

— Потвърди, че ме разбираш — веднага промълви той.

— Разбирам — повтори тя, а в очите й гореше омраза.

— Много добре — Бен си пое дълбоко дъх и бавно се изправи на крака.

— Стани — заповяда й той.

Нощната сянка стана и бавно изправи стойка. Тялото й се бе вдървило и не я слушаше, сякаш някаква желязна воля го движеше отвътре. Опитваше се да се съпротивлява, но не можеше.

— Ще те смажа заради това! — изкрещя му тя.

— Ще те изтезавам, както не можеш и да си представиш!

— Засега няма да можеш — промълви той, повече на себе си, отколкото на нея. Бързо се огледа наоколо. — Филип! Сот!

Гони гномите предпазливо пропълзяха иззад храстите, където се бяха крили, за да изчакат Бен да им даде знак, че Трябва да създадат впечатлението, че Уилоу отвръща на вика му. Появиха се с израз на разбиране, изписан на косматите им лица, и очите им се пулеха полуслепи срещу вещицата.

— Ваше светло величество! — промълви Филип.

— Ваше могъщо величество! — промълви Сот. Никой не звучеше достатъчно уверен в думите си и двамата пълзяха като порове, готови да побягнат при най-малкото прошумоляване. Нощната сянка направо ги прониза с поглед и те се отдръпнаха, като да се защитят.

— Тя не може нищо да ви направи — успокои ги Бен, в което се опитваше да увери и себе си. Отиде да вдигне падналия пашкул. Показа го на Нощната сянка да го види.

— Празен е — той й показа малката дупка в края му. — Измъкнах целия прах и го сложих в джоба си, за да го хвърля срещу тебе. Точно както възнамеряваше да постъпиш ти с мен, нали така? Отговори ми.

Тя кимна.

— Така е — от думите й бълваше злъч.

— Искам да стоиш тук и да правиш само каквото ти кажа. Ще започнем с някои въпроси. Аз ще ги задавам, а ти ще им отговаряш. Ала ми казвай истината, Нощна сянко — без лъжи. Разбираш ме, нали? — тя кимна безмълвно. Бен пъхна ръка в отпред в туниката си, измъкна оттам втория пашкул с Йоски прашец и и го показа. — Ще бъде ли този прашец достатъчен, за да ми даде власт над дракона?

Тя се усмихна.

— Не зная.

Бен не беше очаквал това. Обзе го подозрение.

— Дал ли съм ти достатъчно, за да правиш, каквото ти кажа?

— Да.

— За колко дълго? Тя отново се усмихна.

— Не зная.

Той се постара да остане безизразен. Изглежда се допускаше малка възможност за грешка.

— Ако усетиш, че дългът да ми се подчиняваш те напуска, предупреди ме. Съгласна ли си?

В погледа й се разгоря още по-дълбока омраза.

— Съгласна.

Той й нямаше доверие, въпреки Йоския прашец. Искаше му се да свърши с всичко това и да се махне от Дълбокия свлек. Филип и Сот май бяха още по-нетърпеливи. Те бяха се свили в сянката на една от разнебитените маси, заровили муцуни в гърдите си като уплашени щрауси.

Той отново извърна поглед към Нощната сянка.

— Какво си направила с Уилоу и останалите ми спътници?

— Залових ги — каза тя.

— Куестър Тюс, Абърнати, кралския писар, и двата коболда — всички ли?

— Да. Дойдоха да те търсят и ги хванах.

— Какво си направила с тях?

— Задържах ги известно време, после ги отпратих.

Вещицата изглеждаше едва ли не доволна от този разговор и Бен се усъмни.

— Какво значи отпратила? — настоя той.

— Ами понеже не ми трябваха, ги отпратих. Тук имаше нещо нередно. Нощната сянка дори и не помисли да пусне него самия. Едва ли щеше да освободи ей така приятелите му. Той настойчиво я изгледа, наблюдавайки как алените й очи стават зелени.

— Къде ги отпрати? — веднага я попита той. Очите й блеснаха.

— В Абадон. При Марк.

Той направо се смрази. Заблудите, които си беше представял, се превръщаха в реалност. Той бе предал приятелите си.

— Веднага да ги върнеш обратно! — рязко заповяда той. — Веднага да ги върнеш!

— Не мога! — открито му се присмя тя. — Няма как да ги стигна!

Той я дръпна за мантията побеснял.

— Ти си ги пратила там — ти можеш да ги върнеш обратно!

Тя доволно се хилеше.

— Не мога, самозванецо! Щом веднаж са отишли в Абадон, те са извън моята власт! В капана са!

Той я пусна и отстъпи назад, опитвайки се да дойде на себе си. Трябваше да го предвиди! Не биваше да допусне това! Напразно се взираше наоколо из сенчестата поляна. Тресеше се от ярост и възмущение. Какви ли не възможности му минаваха през ума, но той бързо ги отхвърляше.

Отново се обърна към Нощната сянка.

— Ти ще отидеш в Абадон и ще ги доведеш! — заповяда й той триумфиращо.

Тя се усмихваше почти в екстаз.

— Не мога да сторя нито едното, нито другото, самозванецо! Магията ми не действа в Абадон! Там ще бъда безпомощна като тях!

Тя се разсмя пресилено.

— Няма откъде да се влезе там, глупако! Абадон е забранено място! Малцина…

Толкова се бе увлякла в триумфа си, че последните й думи направо й се изплъзнаха от устата. Прехапа устни на мига, но вече беше късно. Бен дръпна полите на дрехата й.

— Малцина ли? Кои са тези малцина? Кой, освен демоните, може да иде там? Ти ли? — тя клатеше безмълвно глава. — Кой тогава, по дяволите? Казвай!

Тя потръпна и се вкамени, сякаш се бе хванала на въдица, забита дълбоко в плътта й. Отговорът й прозвуча едва ли не като стон.

— Страбо!

— Драконът ли! — ето че започваше да разбира. Той я пусна и отстъпи встрани. — Драконът! — обърна се и дойде по близо. — А защо драконът може да влезе, а ти — не?

Нощната сянка вече не успяваше да сдържа яростта си.

— Неговата магия е с по-обхватна от моята, стига по далеч…!

И е по-могъща, довърши наум Бен онова, която тя нямаше сили да признае. Той се почувства отпаднал, целия плувнал в пот, смазан от изтощение. Напълно логично. Той бе срещнал първо Страбо в края на мъглите, все още в границите на вълшебния свят. Това значи, че би могъл да проникне и в Абадон.

Можеше да вземе и Бен.

Едва не се усмихна. Това внезапно съвпадение на обстоятелства беше направо шокиращо. Възнамерявал бе да използва Йоския прашец, само за да прогони дракона от Ландовър, което щеше и да е без друго доста трудно и опасно. А ето че трябваше да си послужи с Йоския прашец, за да принуди Страбо да го заведе в Абадон, където бяха неговите приятели и после да изведе всички обратно. Задачата бе огромна и трябваше да я изпълни без да знае как и без ничие напътствие. Трябваше да го направи сам. Ала и дума не можеше да става да се откаже. Уилоу, Куестър, Абърнати, Буниън и Парснип многократно бяха рискували живота си за него. Не само кралството, но и моралът изискваха и той да направи същото.

Погледна вещицата в очите. Те изразяваха нескрито задоволство.

— Ти се закле да ме унищожиш, Нощна сянко, ала аз трябва да те унищожа — яростно прошепна той.

Филип и Сот се бяха измъкнали иззад масата и лекичко го дърпаха за панталоните.

— Можем ли вече да си вървим, ваше величество? — попита Филип.

— Можем ли да си тръгнем оттук, ваше величество? — повтори Сот.

— Страхувам се от нея — каза Филип. — Тя ни мисли злото — каза Сот.

Бен наведе поглед към тях, видя страха, изписан в очите им, и ноздрите им, разширени от напрежение. Приличаха на непослушни деца, които щяха да бъдат наказани, и той изпита съжаление към тях. Много им дойде преживяното.

— Още само миг — обеща Бен и отново се обърна към Нощната сянка. — Преди колко време си изпратила приятелите ми в Абадон?

Вещицата сви зелените си очи.

— Рано тази сутрин.

— Причини ли им нещо друго?

Тя изкриви лице.

— Не.

— Значи са добре. Тогава?

Тя се разсмя.

— Сигурно — ако демоните още не са ги разкъсали.

Искаше му се да я удуши, но успя да се овладее.

— Щом стигна Абадон, как мога да ги намеря? Нощната сянка като че ли още повече сви тяло под гънките на тъмната си мантия.

— Драконът може да ги намери, ако го подчиниш!

Бен кимна безмълвно. Това бе най-важният проблем. Колко продължително е действието на Йоския прашец, за да направи дракона безпомощен пред него? Колко ли дълго щеше да действа магията? Разбира се, имаше само един начин да се узнае.

Той отхвърли тази мисъл.

— Къде да намеря дракона? — попита той вещицата.

Нощната сянка мрачно се усмихна.

— Навсякъде, самозванецо.

— Убеден съм в това — той премисли и зададе по-точно въпроса. — Къде е сигурно, че ще отиде, за да мога да го причакам?

— Край Огнените извори! — просъска вещицата. — Той живее в огнените води!

Бен помнеше изворите от проучванията, които бе правил в Сребърния дворец. Това бе бликаща лава или петролни кладенци — нещо подобно. Намираха се на изток от Зеленоречието, дълбоко в пустошите.

— Ваше величество! — настоятелно извика Филип и прекъсна мислите му.

— Ваше величество! — дръпна го Сот за крака. Бен отново кимна в отговор. Денят бе към своя край, слънцето отстъпваше пред мрака, сенките на здрача се издължаваха сред дърветата. Не му се искаше мракът да го завари в Дълбокия свлек.

Пристъпи напред и застана точно пред Нощната сянка.

— Аз съм крал на Ландовър, Нощна сянко. Ти може да не ме смяташ за такъв и други също може да не ме смятат, но докато аз искам, ще бъде така. А кралят си има определени отговорности. Негова отговорност е да защитава своите поданици. Ти се опита да ми попречиш да изпълня тази своя отговорност, и постави хора, които са не само мои поданици, но и приятели в крайна опасност — толкова крайна, че е възможно повече да не ги видя.

Той замълча, загледан как в очите й блестеше омраза и те отново промениха цвета си — станаха червени.

— Ти сама си произнесе присъдата, Нощна сянко. Заповядвам ти да се превърнеш в онзи гарван и да полетиш към мъглите на вълшебния свят, без да се отклоняваш никъде. Лети докато стигнеш стария свят и продължи докато… докато стане, каквото стане.

Вещицата цялата трептеше от безпокойство и гняв и внезапно страх проблесна в очите й.

— Вълшебната магия ще ме унищожи! — прошепна тя.

Бен не се и помръдна.

— Прави каквото ти казах, Нощна сянко. И то веднага!

Нощната сянка се вцепени, после проблясна в алени отблясъци. Металните стълбове избълваха пламъци към небето. Вещицата и светлината изчезнаха и на тяхно място се появи гарванът. Той изграка, разпери криле в мрака и полетя навътре в гората.

Бен остана загледан подире му, сякаш онзи можеше да се върне. Ала той не се върна. Нощната сянка вече я нямаше. Щеше да лети, както той й бе заповядал, докато навлезе сред мъглите и вълшебния свят, които й бяха недостъпни. Той не знаеше какво ще стане с нея, когато пристигне там, но то едва ли щеше да бъде приятно. Беше й дал поне толкова шанс да оцелее, колкото тя бе дала на неговите приятели. Справедливостта си е справедливост.

Поклати глава. Имаше лошо предчувствие въпреки всичко.

— Да се махаме оттук — промълви той към Филии и Сот и тримата побързаха да напуснат поляната.