Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (2)

МИЙКС

Ню Йорк го посрещна хладен, сив и затворен в себе си. Назъбените му кости се забиваха в небето, обгърнато в облаци и мъгла, а гладката му кожа лъщеше от постоянния дъжд. Бен наблюдаваше как градът изниква под него, като по някаква магия, докато самолетът летеше над водите на Ийст Ривър и се спускаше към празната писта. Далечните магистрали бяха претъпкани и изглеждаха като кръв, която циркулира по вените и артериите, ала градът напомняше труп.

Той взе такси от летище Лагуардиа до хотел Уолдорф, облегна се мълчаливо, докато шофьорът си тананикаше някаква мелодийка и престана да му обръща внимание. В Уолдърф си нае единична стая, преодолявайки изкушението да наеме апартамент. В Ландовър нямаше да има подобни модерни апартаменти. Това сигурно бе безсмислен аскетизъм, но все от някъде трябваше да се почне, а защо не и оттук. Както се казва, капка по капка, вир става.

Отиде в стаята си, разопакова багажа за около пет минути, взе Манхатънския телефонен указател и потърси номера на „Роузънс“. Намери го, отпечатан с ярки букви, набра и зачака. Когато телефонната централа отговори, той поиска отдел „Работа с клиенти“ и го свързаха. Каза, че се интересува от една обява в Коледната книга на желанията и трябва да се срещне с господин Мийкс. Настъпи пауза, въпрос за номера на обявата, след което го свързаха.

Този път чака няколко минути. Чу се трети глас, също женски, тих и напевен. Може ли да даде името, адреса и номера на кредитната си карта? Той то направи. Кога желае да се срещне с господин Мийкс? Ако може утре сутрин. Дошъл е от Чикаго само за няколко дни. Ще му бъде ли удобно утре сутрин в десет часа? Да, напълно. Значи в десет? Добре.

Връзката бе прекъсната. В първия момент остана вторачен, след което остави слушалката.

Отиде на рецепцията, купи си „Таймс“, изпи няколко уискита — „Гленливет“ и вода с лед, както обикновено — след което отиде на вечеря. Нахрани се с вестник пред себе си, като плъзгаше поглед по колоните без особен интерес. Съзнанието му витаеше другаде. Към седем часа се озова отново в стаята си. Изгледа телевизионен репортаж от Ел Салвадор, като се питаше как е възможно толкова години хората да продължават да се убиват най-спокойно. Последва забавна програма, но той я остави да тече без да я гледа, защото внезапно почувства потребност да обмисли подробностите на предстоящето си начинание. Вече ги бе премислял десетки пъти, но продължаваше да има чувство на неувереност.

Даваше ли си сметка какво прави и с какво се е захванал?

И този път отговорите бяха същите, както и преди. Да, знае какво върши, дава си сметка в какво се замесва, поне доколкото може. Капка по капка, не трябваше да забравя. Знаеше, че трябва да скъса с много неща, ако това кралство Ландовър се окаже реално, но повечето от тези неща бяха в сферата на материалните интереси и удобства, а за него те вече нямаха особено значение. Коли, влакове и самолети, хладилници, печки и миялни за чинии, вътрешни тоалетни и електрически самобръсначки — човек се отказва от всички тези модерни постижения дори ако поиска иде на риболов в Канада. Само че когато отива на риболов, ги оставя само за няколко седмици. В случая нямаше да бъде така. В случая щеше да бъде за доста по-дълго и нямаше да прилича на никакво летуване — поне така си мислеше.

Какво ли ще бъде, попита се внезапно той. Какво ли ще бъде това приказно царство Ландовър — това царство, което кой знае как бе предложено за продан в някакъв фирмен каталог? Дали ще е като страната на Оз с крилати маймуни, с магьосници и с говорещ тенекиен човек? Дали щеше да има път, покрит с каменни плочки?

Наложи му се да устои на внезапния порив да си вземе куфара и да се махне по-скоро от Ню Йорк, преди да се е замесил в цялата тази работа. В интерес на истината, няма никакво значение дали в начинанието му има здрав смисъл и какво ще му предложи бъдещето, към което се е отправил. Значение имаше единствено съзнателното решение да промени живота си и то така, че да намери смисъла, който му убягваше. Старите хора казваха, че който го е страх от мечка, не бива да ходи в гората. Ала тога значи да оставиш живота да мине покрай тебе, без да те докосне.

Той въздъхна. Проблемът бе, че всички тези отколешни поговорки винаги изглеждаха по-верни, отколкото са.

Забавната програма отстъпи на последните новини, прогнозата за времето и спорта. Бен се съблече и си сложи пижамата (дали в Ландовър носеха пижами?), изключи телевизора и отиде в леглото.

На следната сутрин се събуди рано, защото бе спал зле, както винаги през първата нощ далеч от дома. Взе си душ, избръсна се, облече се в тъмносиния делови костюм, взе асансьора до регистратурата, където си купи сутрешното издание на „Таймс“, и отиде в „Оскар“ да закуси.

Към девет часа вече бе на път към „Роузънс“.

Реши да върви пеша. Това решение бе продиктувано от предпазливост и инат. Фирмата беше на шест-седем пресечки от хотела, на „Лексингтън“, а такова кратко разстояние трябваше да се изминава пеш. Денят бе метално сив и хладен, но дъждовете се бяха оттеглили на североизток над Нова Англия. Таксито щеше да бъде излишно прахосване на пари. Още повече, че като вървеше пеша, той щеше да стигне до фирмата бодър и уверен в себе си — а това му бе необходимо. Съдебният адвокат у него можеше да оцени предимството да владееш положението още с влизането.

Той се остави есенната утрин да го събуди напълно, като ходеше бавно, ала въпреки това пристигна към девет и Четирийсет. „Роузънс“ представляваше петнайсететажна сграда с прозорци от хромирано стъкло и два над трийсететажни небостъргача, разположени на „Лексингтън“ и една пресечна улица. Сградата бе стара, явно префасонирана след появата на небостъргачите и старинната каменна фасада се съчетаваше с някои по-модерни елементи. Витрините от страната на „Лексингтън“ бяха пълни с модни дрехи, демонстрирани от манекени със замръзнали усмивки и празни погледи. Колите в този късен утринен час минаваха покрай тях без усмивки и без да ги удостояват с внимание. Бен мина покрай витрините до един южен покрит вход и влезе през две двойни врати във фоайето към магазина.

Пред него се откри партерният етаж на „Роузънс“ — огромен, излъскан и стерилен. Редиците от четвъртити витринки от метал и стъкло бяха натъпкани с бижутерия, козметика и сребърни украшения, които блестяха и грееха под флуоресцентната светлина. Неколцина купувачи се разхождаха около витрините, а обслужващият персонал спокойно гледаше. Изглежда никой не се интересуваше да подтиква купувачите. Всичко изглеждаше като в някакъв тайнствен ритуал. Бен се огледа наоколо. От дясната му страна ескалаторът водеше към горния етаж. Отляво на отсрещната стена бяха разположени редица асансьори. Точно пред него, където и най-обърканият купувач не би могъл да го отмине, се намираше упътващо табло за различните отдели и етажите, на които можеха да се открият.

Той прочете таблото. Мийкс не беше упоменат, но той и не очакваше друго. Отделите бяха изредени по азбучен ред. Под буквата Р той намери отдела, който търсеше — „Работа с клиенти“ — единайсти етаж. Много добре, каза си той — ще опитам там. Мина покрай лабиринт от витрини, стигна до асансьорите, качи се на един отворен и отиде до единайстия етаж.

Слезе от асансьора в приемната — приятно мебелирана с доста столове и, канапета, с широко полукръгло бюро за регистратура отпред. Една симпатична трийсетгодишна жена седеше зад бюрото, погълната от телефонен разговор. Пред нея имаше табло с редици светли бутончета, които се включваха и угасваха по нейна команда.

Тя свърши разговора си остави слушалката и приятно се усмихна.

— Добро утро, с какво мога да ви услужа? Той кимна.

— Казвам се Холидей. Имам среща в десет с господин Мийкс.

Може и така да му се бе сторило, но усмивката й леко помръкна.

— Да, господине. Приемната на господин Мийкс не е на този етаж, а на последния.

— На последния ли?

— Да, господине — тя посочи към асансьора в една ниша отдясно на Бен. — Натиснете копчето ПЕ. То ще ви заведе при господин Мийкс. Ще телефонирам на секретарката му, че пристигате.

— Благодаря — той се подвоуми. — Това е същият господин Мийкс, който урежда специалните поръчки, нали така?

— Да, господине, същият.

— Питам, защото във вашия указател „Работа с клиенти“ е обявено на този етаж.

Секретарката нервно поглади коса.

— Господине, господин Мийкс не е включен в нашите административни списъци. Той предпочита да работи лично с клиентите си — тя се усмихна малко изкуствено. — Господин Мийкс се занимава само с някои специални обяви — с много тесен кръг от покупко-продажби.

— С разпродажбите, обявени в Коледната книга на желанията ли?

— О, не. Повечето от тях се изпълняват от редовния персонал. Господин Мийкс не работи за „Роузънс“. Той е частен специалист по покупко-продажби, който работи като агент при някои от нашите сделки. Занимава се само с най-екзотичните и необичайни предложения в Книгата на желанията, господин Холидей — тя леко се приведе напред. — Доколкото зная, той извършва самостоятелно покупко-продажби.

Бен вдигна вежди.

— Значи е доста способен? Тя отмести глава настрани.

— Да, доста — вдигна телефона. — Ще съобщя за вас, господин Холидей — посочи му друг асансьор. — Ще ви чакат. Довиждане.

Той също каза довиждане, отиде при посочения асансьор и натисна копчето ПЕ. Преди вратите да се затворят, той усети върху гърба си погледа на секретарката, която доближаваше телефонната слушалка до ухото си.

Изкачваше се, притаил дъх, заслушан в шума на асансьора. Имаше само по два бутона от двете страни на вратите с номера 1, 2, 3 и ПЕ. Бутоните останаха тъмни докато асансьорът тръгна, след което започнаха един подир друг да святкат. Асансьорът не спря никъде по пътя. На Бен почти му се искаше да бе спрял. Добиваше усещането, че се движи през Зоната на здрача.

Асансьорът спря, вратите се отвориха и той отново се озова пред рецепция, подобна на предишната. Този път секретарката бе по-възрастна жена, към петдесетгодишна, която прилежно подреждаше купчини книжа на бюрото си. Някакъв изнервен мъж на същата възраст бе застанал пред нея с гръб към асансьора и ядосано крещеше.

— …не сме длъжни да правим всичко, каквото нареди онзи идиот. Ще види той един ден! Въобразява си, че всички са му длъжни! Ако не спре да ни третира като лакеи, ще го…

Той млъкна насред дума, щом секретарката зърна Бен. Подвоуми се малко, после се обърна и бързо се вмъкна в отворения асансьор. Само след миг вратите се затвориха.

— Господин Холидей? — попита секретарката с тих и напевен глас. Това бе същата жена, с която бе говорил по телефона вчера следобед.

— Да — представи се Бен. — Имам среща с господин Мийкс.

Тя взе телефона и зачака.

— Господин Холидей, сър. Да. Да, добре. Остави слушалката и вдигна поглед.

— Изчакайте минутка, господин Холидей. Моля, седнете.

Бен се озърна наоколо и седна в края на един диван. На масичка до него имаше списания и вестници, но той не им обърна внимание. Погледът му блуждаеше из приемната — една добре осветена, приятна зала, със стабилни дървени бюра и пастелно боядисани стени и подове.

Подир няколко минути телефонът на рецепцията иззвъня. Тя вдигна слушалката, заслуша се, след което я остави.

— Господин Холидей? — махна с ръка на Бен. — Моля, оттук.

Преведе го през един коридор зад бюрото си, който минаваше покрай редица затворени врати и се разклоняваше вляво и вдясно. По-нататък Бен нищо не можа да види.

— Вървете по коридора, после вляво по стълбите до една врата в дъното. Господин Мийкс ви очаква.

Секретарката се обърна и си отиде на бюрото. Бен Холидей остана на мястото си, загледан първо в празния коридор, след което в отдалечаващия се силует на секретарката, после отново в коридора.

Е, какво чакаш? — смъмра се сам.

Мина през коридора до разклонението му и свърна вляво. Вървеше покрай затворени врати, които нямаха табелки и номера. Флуоресцентната светлина на тавана изглеждаше бледа на фона на пастелните синьо-зелени стени на коридора. Дебел мек килим поглъщаше шума от обувките му. Наоколо бе съвсем тихо.

Тананикаше си мелодията от „Зоната на здрача“ и така стигна стълбището, по което започна да се изкачва.

То свършваше пред тежка дъбова врата с надпис „Мийкс“ на месингова табелка. Бен спря пред вратата, почука, натисна гравираната метална дръжка и влезе.

Озова се направо пред Мийкс.

Той бе много висок — над метър и осемдесет, стар и прегърбен, с грубовато лице и бяла сплъстена коса. Носеше черна кожена ръкавица на лявата си ръка, а дясната му я нямаше и празният ръкав на кадифеното му сако бе пъхнат в джоба. Воднистосините му очи бяха студени и ре вторачиха в очите на Бен. Мийкс имаше вид на човек, оцелял подир множество битки.

— Господин Холидей? — попита той почти шепнешком. Звучеше като гласа на секретарката. Бен кимна.

— Аз съм Мийкс — той леко наклони глава. Не протегна ръка да се ръкува, Бен също. — Моля, влезте и седнете.

Обърна се я се отдалечи, едва вървейки — краката изглеждаха не го държаха вече. Бен безмълвно го последва като се оглеждаше наоколо. Кабинетът му беше елегантен, мебелиран е голямо старо бюро от полиран дъб, съответни столове с кожена тапицерия и работни маси, както и малки масички, отрупани с карти, списания и папки с документи. Трите стени бяха обградени с библиотечни рафтове, пълни със старинни издания и различни произведения на изкуството. Четвъртата стена беше цялата в прозорци, но с плътно спуснати завеси, тъй че се осветяваше с особена матова светлина само от лампите на тавана. Дебел мъхест килим със землистокафяв цвят бе проснат на земята като сено. Стаята ухаеше слабо на лак и стара кожа.

— Заповядайте, господин Холидей, седнете — Мийкс му посочи един стол пред бюрото, после го заобиколи и седна на въртящия се стол от другата страна, като с мъка се отпусна върху протритата му кожа. — Не мога вече да ходя като на времето. Краката не ме държат. Старостта си казва думата. На колко сте години, господин Холидей?

Бен вдигна поглед, докато сядаше. Проницателните очи на стареца не се отместваха от него.

— През януари ще стана на Четирийсет — отвърна той.

— Хубава възраст — поусмихна се Мийкс, макар и хладно. — На Четирийсет мъжът е в разцвета на силите си. Знае какво иска и може да го постигне. Сигурно и с вас е така, господин Холидей?

Бен се подвоуми.

— Май да.

— Вижда се по Очите ви. Очите говорят по-добре от думите. В тях се отразява душата на човека, сърцето му. Понякога издават тайни, които човек би предпочел да скрие — той замълча. — Какво да ви предложа за пиене? Кафе или коктейл?

— Нищо, благодаря — Бен неспокойно се размърда на стола си.

— Струва ви се невъзможно, а? — промълви Мийкс и свъси вежди. — Ландовър. Май не ви се вярва, че съществува.

Бен замислено проучваше лицето на другия.

— Не съм сигурен.

— Допускате, че е възможно, но се съмнявате. Стремите се към предизвикателствата, които ви се обещават, но се страхувате, че може да се окажат вятърни мелници. Само като си помисли човек — нещо, което никой на земята не е виждал! Звучи невероятно. Както се казва напоследък — твърде добре, за да е истина.

— Точно така.

— Звучи като пътешествие до Луната, а? Бен се замисли за момент.

— По-скоро като поукрасена реклама. Или договор за сътрудничество и взаимопомощ между съседни държави. Или друго някакво солидно поръчителство.

Бен го изгледа.

— Вие може би сте правист, господин Холидей?

— Да.

— Значи вярвате в юридическата система?

— Да.

— Вярвате, но знаете също, че тя не винаги работи както трябва, нали? Иска ви се да й вярвате, но често оставате разочарован.

Той изчака отговора му.

— Имате право — призна си Бен.

— И допускате, че и с Ландовър може да се окаже същото — Мийкс спомена това като констатация, не като въпрос. Понаведе се напред, изопнал грубоватото си лице. — Е, не е така. Ландовър е точно това, което обещава рекламата. Всичко, казано в нея, та дори и нещо повече — всичко, което е само легенда в този свят и човек дори не би могъл и да си го представи. Ала в Ландовър това е реалност, господин Холидей. Реалност!

— Драконите ли, господин Мийкс?

— Всички митически и вълшебни създания, господин Холидей — точно според обещанието. Бен скръсти ръце на гърдите си.

— Ще ми се да ви повярвам, господин Мийкс. Дошъл съм в Ню Йорк, за да се поинтересувам за тази… обява в каталога, защото ми се ще да вярвам, че е реална. Можете ли да ми предоставите някакви доказателства за своето твърдение?

— Сигурно имате предвид проспекти, цветни брошури, изгледи, рекомендации? — лицето му се изопна. — Няма такива, господин Холидей. Това предложение е съкровище, което се пази в тайна. Подробностите относно къде се намира, как изглежда и какво предлага са секретна информация, която може да се предостави само на купувача, когото аз като търговски агент в крайна сметка ще избера. Сигурен съм, че вие като адвокат ще разберете ограниченията, които ми налага думата „секретна“, господин Холидей.

— Самоличността на купувача също ли се пази в тайна, господин Мийкс?

— Да.

— А каква е преди всичко причината Да се предлага една подобна продажба?

— И тя е тайна, господин Холидей.

— Откъде накъде някой ще продава нещо толкова очарователно като това фантазно кралство, господин Мийкс? Сам си задавам този въпрос. Питам се, дали в края на краищата не купувам реликва от Бруклинския мост. Откъде мога да съм сигурен, че вашият продавач има законното право да продава Ландовър?

Мийкс се усмихна и се опита да го успокои.

— Всичко е проверено преди да се даде обявата. Аз самият съм направил нужната справка.

Бен кимна.

— Значи всичко опира до вашата честна дума, така ли?

Мийкс седна отново.

— Не господин Холидей. Всичко опира до световната репутация на „Роузънс“ като търговска фирма, която винаги е доставяла точно обещаното според нейните каталози и реклами. Всичко опира до условията на договора, който фирмата предлага на купувача при специални предложения като настоящето — договорът предлага възстановяване на цялата покупателна стойност, с приспадане на малка сума за разходите, ако покупката не се окаже задоволителна. Нещата опират до стила на нашата работа.

— Мога ли да видя копие от този договор? Мийкс потърка брадичка с ръкавицата си и поглади бръчките на лицето си.

— Господин Холидей, бих искал да се върнем малко назад в нашия разговор, и ако ми позволите аз да установя дали удовлетворявате някои условия, свързани с предлаганата продажба. Вие сте тук, за да решите дали искате да купите Ландовър или не. Но другата цел на срещата ни е аз да реша дали сте подходящият купувач. Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Бен поклати глава.

— Не, но ако имам нещо против, ще ви кажа.

Мийкс се усмихна като Червения котарак^[1] и кимна разбиращо.

През следващите трийсет минути задава въпроси. Задаваше ги както умел адвокат задава въпроси на свидетел при предварително следствие — с такт, смелост и целенасоченост. Мийкс знаеше какво му трябва и опипваше почвата с опитната ръка на хирург. Бен Холидей бе виждал много съдебни следователи през своята дългогодишна практика, някои от тях много по-добри от него самия. Ала никога не бе попадал на някой толкова добър като Мийкс.

Накрая Мийкс бе узнал доста много неща. Бен е завършил преди петнайсет години Чикагския юридически факултет, започнал веднага да се занимава с адвокатска практика към едни от най-големите кантори, подир пет години основал собствена кантора заедно с Майлс, като се профилирал в уреждане на спорове. Спечелил някои съдебни процеси на национално ниво и постигнал помирение в десетки други. Бе уважаван от колегите си адвокати като един от най-добрите в специалността. Бил е президент на Чикагската адвокатска асоциация и председател на редица комитети на щатската адвокатура в Илинойс. Говореше се, че ще го предложат за президент на Американската съдебна асоциация.

Произхождаше от много заможно семейство. Майка му имала голямо наследство, а баща му успял сам да натрупа много пари. И двамата бяха починали. Нямаше братя, нито сестри. След смъртта на Ани бе останал напълно сам. Имаше някои далечни братовчеди на Западния бряг и някакъв чичо във Вирджиния, но от пет години не бе виждал никой от тях. Нямаше много близки приятели — всъщност беше му останал само Майлс. Колегите му го уважаваха, но страняха от него. Животът му през последните няколко години бе съсредоточен главно около работата му.

— Имате ли административен опит, господин Холидей? — попита го Майлс с доста прикрит поглед в студените старчески очи, който загатваше, че въпросът е двусмислен.

— Не.

— Някакво хоби?

— Не — отвърна той и се замисли, че той наистина не бе имал никога хоби, нито лични занимания за прекарване на свободното време, като се изключат тренировките в Нортсайд. Канеше се да допълни отговора си, но реши, че няма значение.

Подаде на Мийкс финансовия разчет, който бе подготвил според каталожното изискване. Мийкс безмълвно го прегледа, кимна удовлетворен и го остави пред себе си на бюрото.

— Вие сте идеалният кандидат, господин Холидей — едва ли не просъска той. — Вие сте човек, който може лесно да скъса с корена си — човек, който няма да се тревожи, че е оставил семейство и приятели, които го търсят под дърво и камък. През първата година от престоя ви няма да можете да поддържате връзка с никого, освен с мене. Това е едно от условията. За вас то няма да представлява проблем. А и сте достатъчно богат, за да си позволите покупката — разполагате с реални възможности, а не условни. Разбирате разликата. Но най-важното е, че сте човек, който като крал има какво да направи за Ландовър. Сигурно не сте се замисляли много над това, ала то е от особено значение за онези, чиито интереси представлявам. Вие можете да предложите нещо особено ценно. Той замълча.

— Какво е то? — попита Бен.

— Вашата професионална подготовка, господин Холидей. Вие сте юрист. Помислете само колко полезен може да бъдете, когато започнете да правите законите, а не само да ги интерпретирате. Един крал трябва да има чувство за справедливост. Вашата интелигентност и вашето образование ще ви бъдат от голяма полза.

— Наистина ли смятате, че в Ландовър ще имам някаква нужда от тях, господин Мийкс?

— Разбира се — лицето му беше безизразно. — Един крал винаги се нуждае от интелигентност и образованост.

За миг на Бен му се стори, че долавя в твърдението му нотка на ирония.

— От личен опит ли са ви познати изискванията за един крал, господин Мийкс?

Мийкс се усмихна студено и пресилено.

— Ако ме питате дали познавам от личен опит изискванията, на които трябва да отговаря кралят на Ландовър, отговорът е да. Запознат съм с изискванията, на които трябва да отговарят нашите клиенти и вие отговаряте на тях.

Бен бавно кимна с глава.

— Това значи ли, че мога да се смятам за приет? Старецът отново се облегна назад на стола.

— Не искате ли да разгледаме и вашите въпроси, господин Холидей?

Бен сви рамене.

— Те ще трябва да се разгледат, тъй че може и сега. Да започнем с договора, който трябва да ми гарантира, че не правя някакво необмислено вложение, както може да се стори на повечето хора.

— Вие не сте като повечето хора, господин Холидей — по грубоватото лице премина сянка и бръчките му се разместиха като изкривена гумена маска.

Условието е следното: имате на разположение десет дни, за да огледате покупката, което с нищо не ви задължава. Ако след изтичането на този срок решите, че тя не отговаря на обявата или не ви удовлетворява, можете да се върнете тук и да си получите обратно цялата сума с пет процента удръжка за разходите. Сигурно ще се съгласите, че удръжката е напълно приемлива.

— И нищо повече? Та това ли е всичко? — на Бен му се струваше невероятно. — И само от мене зависи дали да се върна или не?

— Само от вас — усмихна се Мийкс. — При условие, разбира се, че вземете решението си през първите десет дни.

Бен се загледа в него.

— И нима всичко наистина отговаря на обявеното в каталога? Съвсем всичко ли? Дракони, рицари, вещици, магьосници и вълшебните същества?

— И вие ще бъдете техният крал, господин Холидей. Всички ще бъдат ваши подчинени. Това е огромна власт, но също и огромна отговорност. Смятате ли се готов за подобно предизвикателство?

Стаята потъна в тишина. Бен седеше пред стария Мийкс и мислеше за превратностите на живота, които го бяха довели до този миг. Той не бе търпял големи загуби в живота, освен Ани. Бе успявал да се възползва по най-добрия начин от възможностите, които му се предоставят. И ето че сега му се предоставяше възможност, по-голяма от всичко познато, а той нямаше какво да губи, след като вече бе загубил Ани.

И все пак продължаваше да се колебае.

— Мога ли да видя копие от този договор, господин Мийкс?

Старецът протегна ръка към средното чекмедже, измъкна оттам един документ в три екземпляра и го подаде през бюрото на Бен. Той взе договора и се зачете в него. Съвсем точно отговаряше на обещаното. Можеше да се сдобие с престола на Ландовър срещу цената от един милион долара. Дословно се повтаряше обявлението от каталога, придружено от съответните гаранции. Според последния параграф купувачът имаше правото да си върне цялата стойност на покупката с удръжка само на предварителните разходи, в случай че в рамките на десет дни след пристигането си в Ландовър реши да се откаже и да се оттегли от кралството. Как се процедира при такова оттегляне, щеше да му бъде разкрито в момента на покупката.

Бен задържа поглед на последните редове. Купувачът се лишаваше от цялата стойност на покупката, ако той или тя се завърне след изтичането на пробния десетдневен срок или ако той или тя реши да напусне Ландовър по каквато и да било причина по време на първата година на управлението.

— Що за условие е това, последното? — обърна се той към Мийкс. — Защо да не мога да ида на посещение у дома?

Мийкс се усмихна доста пресилено.

— Клиентът трябва да си дава сметка каква отговорност представлява заемането на престола. Човек, който не е готов да „удържи“, дето се казва, поне една година, не е достоен за такава работа. Договорът трябва да гарантира, че той няма да тръгне да се скита и да изостави управленческите си задължения поне през първата година.

Бен се намръщи.

— Вече започвам да разбирам какво се изисква от вашия клиент — той остави договора на бюрото, като леко го докосваше с ръка. — Но все още съм донякъде скептичен относно цялото това предложение. Ще бъда откровен с вас. Струва ми се малко нереално. Какво трябва да е това митическо царство с вълшебни същества, което никой нито е виждал, нито чувал? Какво ще е това място, където никой нито е бил, нито е минал покрай него? Значи — аз давам на „Роузънс“ един милион долара — и готово — мое е.

Мийкс нищо не отвърна. Старческото му сбръчкано лице беше безизразно.

— Къде е това царство? Да не би да е в Северна Америка? — настояваше да чуе Бен.

Мийкс не отвръщаше нищо.

— Нужен ли ми е паспорт за там? Или имунизация срещу тамошните болести?

Мийкс бавно поклати глава.

— Няма да ви бъде нужен нито паспорт, нито имунизация. Ще ви трябва само кураж, господин Холидей.

Бен леко се изчерви.

— Имам чувството, че малко здрав разум също няма да ми бъде излишен, господин Мийкс.

— Покупка като тази, която се каните да направите, най-малко от всичко изисква здрав разум, господин Холидей. Ако ставаше дума за здрав разум, разговорът между нас щеше да бъде излишен, не е ли така — старецът хладно се усмихна. — Нека бъдем искрени, щом предлагате. Вие търсите нещо, неприсъщо на познатия ви свят. Уморен сте от този живот и от неговите уловки. Ако не беше така, нямаше да бъдете тук. Аз от своя страна съм специалист по ексцентричните предложения — те са причудливи, предназначени за много тесен кръг от хора, особено трудни за продажба. Не бих рискувал своята репутация, за да продам нещо със съмнителни качества. В противен случай едва ли бих се задържал в този бизнес. Не ви подвеждам, а струва ми се, че и вие не ме заблуждавате. И въпреки това има някои неща, които и двамата ще трябва да приемем на вяра. Аз трябва да приема, че вие можете да управлявате Ландовър само въз основа на впечатленията си от краткия ни разговор, без да ви познавам като човек. Вие от своя страна ще трябва да приемете онова, което ви говоря за Ландовър, също до голяма степен на вяра, защото няма надежден начин да се демонстрира. Трябва сам да го видите, господин Холидей. Да отидете и лично да го опознаете.

— При това за десет дни, така ли, господин Мийкс?

— Десет дни са достатъчни, господин Холидей, повярвайте ми. Ако се разколебаете, просто използвайте начина, който ще ви бъде показан, за да се върнете.

— Това означава ли, че сте готов да ми го продадете? — попита Бен.

Мийкс кимна.

— Да. Струва ми се, че притежавате необходимите качества. Вие какво ще кажете, господин Холидей?

Бен сведе поглед към договора.

— Трябва да помисля. Мийкс сухо се изсмя.

— Обичайната предпазливост на юриста. Мога да ви предоставя двайсет и четири часа преди да се насоча към следващия кандидат, господин Холидей. Следващата ми среща е насрочена за утре в един часа следобяд. Ако решите да обмисляте по-дълго, нищо не мога да ви обещая.

Бен кимна.

— Двайсет и четири часа са напълно достатъчни. Той протегна ръка към договора, но Мийкс тутакси го издърпа.

— В моята практика не се допуска изнасянето на копия от договорите преди да бъдат подписани. Вие, разбира се, утре ще можете отново да го разгледате на спокойствие, ако се решите да купите магическото кралство.

Бен се изправи, Мийкс също — висок и прегърбен.

— Вие трябва да направите тази покупка, господин Холидей — прошепна старецът окуражително. — Според мен точно вие сте човекът за тази работа.

Бен хапеше устни.

— Може би.

— Ако се решите, договорът ще бъде на ваше разположение при секретарката. Ще разполагате с трийсет дни, за да уредите сметката. Щом получа цялата сума, ще ви дам инструкции за пътуването до Ландовър и заемането на престола.

Той изпрати Бен до вратата на офиса и я отвори.

— Няма да съжалявате, ако направите покупката, господин Холидей.

И вратата се затвори зад Бен, който остана сам.

Върна се обратно до Уолдърф сред обедната тълпа от хора, нахрани се без да бърза и се оттегли на един фотьойл във фоайето. С жълто тефтерче и писалка в ръка започна да си води бележки относно разговора си с Мийкс. Имаше още някои неща, които продължаваха да го тревожат, не на последно място — самият Мийкс. Имаше нещо особено в този старец — нещо, което убягваше от пръв поглед. Той притежаваше нюх на опитен следовател — хищен и изострен. Беше любезен на вид, но дълбоко потаен. Откъслечните разговори, които дочу в приемната, и израженията на секретарките подсказваха на Бен, че Мийкс е труден човек за работа.

Ала не беше само това. Бен все не успяваше да определи точно какво е.

Съществуваше и допълнителен проблем. Бен не беше узнал нищо особено за Ландовър. Нямаше нито изгледи, нито проспекти, нито брошури — нищо. Необяснимо как, Мийкс се беше измъкнал. Трябвало да се види на място. Трябвало да се приеме покупката на доверие. Бен направи гримаса. Ако ролите бяха сменени и Мийкс бе купувачът, старецът в никакъв случай нямаше да приеме думите му на доверие.

От разговора не беше разбрал нищо повече за Ландовър от онова, което вече знаеше. Не бе узнал нито къде се намира, нито какво представлява — нищо, освен казаното в обявата.

Избягай в мечтите си…

Може би.

А може би в кошмарите.

Единствената гаранция бе възможността да се откаже от покупката, ако се върне в срок от десет дни. Това бе честно условие. Щеше да загуби само петдесет хиляди долара за разходи — това не беше малка загуба, но все пак бе поносима. Можеше да си позволи едно пътешествие до това царство на вълшебни създания, дракони, красиви девойки и какво ли не и ако установи, че е някаква фалшификация, да се върне отново и да си получи парите.

При пълна гаранция.

Той бързо си отбеляза нещо в бележника и внезапно вдигна поглед към празното фоайе.

Истината бе, че всичко това нямаше никакво значение. Истината бе, че е готов да направи покупката при всички условия.

И в това бе същината на проблема. Тъкмо това най-много го тревожеше. Беше готов да хвърли един милион долара за някаква си мечта, защото животът му бе стигнал до там, че нищо, което представляваше или притежаваше, нямаше никакво значение за него. Всичко друго бе за предпочитане — дори и нещо толкова безумно като тази фантазия за някакъв Ландовър с игуани и Холивудски измислици. Майлс би казал, че дори самото допускане на мисълта за подобна смехотворна покупка е основание да се обърне към психиатър — към някой сериозен специалист. И щеше да е прав.

Защо тогава всичко това му бе все едно? Защо тогава бе готов да направи тази покупка въпреки всичко?

Той опъна слабото си тяло в мекото кресло. Защото така, отговори си сам. Защото искам да преживея нещо, за което другите само биха мечтали. Защото не зная дали мога и искам да разбера този свят. Защото това е първото истинско предизвикателство, на което съм се натъквал, откакто загубих Ани, а без такова предизвикателство, без нещо, което да ме измъкне от блатото на това съществуване…

Той си пое дълбоко дъх преди да довърши мисълта си. Защото животът е низ от възможности, каза си той, и колкото по-голяма е една възможност, толкова по-голямо би било удовлетворението, ако успея.

А той щеше да успее. Знаеше това.

Откъсна бележките от тефтерчето си и ги накъса на парченца.

 

Той отложи окончателното решение за сутринта, както си беше обещал, но то беше вече взето. В десет на следната сутрин вече се намираше в „Роузънс“, отново в онова помещение пред бюрото в приемната, откъдето водеше коридорът към уединения офис на Мийкс. Секретарката ни най-малко не изглеждаше учудена, че го вижда отново. Тя му подаде и трите копия на договора заедно с полица на „Роузънс“, според която се даваше възможността изплащането да се извърши в трийсетдневен срок, отнасяща се за всички специални заявки. Той прочете договора още веднъж и го подписа. С едно копие в джоба на сакото си Бен напусна сградата и взе такси за Лагуардиа.

По обяд вече летеше обратно за Чикаго. Чувстваше се по-добре от всякога.