Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (12)

ГОНИ ГНОМИТЕ

Тръгнаха си от Елдъру на следната сутрин, веднага след зазоряване. Мъглата обгръщаше езерната страна като саван и утринният въздух бе влажен и стихнал. В такива дни се явяваха духове и призраци. Речния господар бе дошъл да ги изпрати, макар че съвсем не приличаше на призрак. Куестър го бе призовал чрез магията си и той се бе явил безропотно. Едва ли бе спал, защото празненствата току-що приключваха, но изглеждаше бодър и свеж. Бен поднесе благодарности от името на всички за гостоприемството, което им бе оказано, и Речния господар с грапавото, сбръчкано лице, все така безизразно като камък, също направи лек поклон в знак на благодарност. Бен на няколко пъти се оглежда да зърне Уилоу, но тя не се виждаше никъде. Пак се замисли за нейната молба да го придружи в Сребърния дворец. От една страна искаше тя да дойде, но от друга не можеше да допусне това. Трябваше да се бърза и това сложи край на колебанията му. Времето минаваше и той си тръгна, без да заговори за нея с баща й.

Компанията пое на север и язди почти през целия ден. Излязоха от езерната страна и нейните мъгли и навлязоха в сивата открита шир на западните райони на Зеленоречието, а оттам в гористите хълмове, обграждащи Сребърния дворец. Слънчевата светлина трудно проникваше през заоблаченото небе по време на целия обратен път и във въздуха се носеше полъх на дъжд. Бе вече нощ, когато отново стъпиха на езерната птица, след което изминаха няколкото метра, делящи ги от вратата на двореца. Започнаха да падат едри дъждовни капки.

Валя през цялата нощ. Дъждът бе равномерен и упорит и ги откъсна от целия отвъден свят. За Бен това бе добре дошло. Той изпи бутилката „Гленливет“, която пазеше за специални случаи, повика Куестър, Абърнати и двата коболда на масата в трапезарията и продължи славно да се напива. Напи се само той. Другите четирима отпиха предпазливо от чашите си, докато той изпи почти цялата бутилка сам. Докато пиеше, им говореше за живота в неговия свят, за Чикаго и неговите хора, за приятелите и семейството си, за всичко и всички, освен за Ландовър. Те отвръщаха учтиво, но той не си спомняше по-късно думите им, а и честно казано, не го интересуваха. Когато уискито свърши и нямаше за какво повече да се говори, той стана и отиде да се тръшне в леглото.

Когато на другата сутрин се събуди, Куестър и Абърнати стояха край него. Чувстваше се ужасно. Навън продължаваше да вали.

— Добро утро, ваше величество — поздравиха го и двамата със сериозни лица. Изглеждаха като ковчежници при погребение.

— Върнете се, когато умра — разпореди той, зави се през глава и отново заспа.

Събуди се за втори път към обяд. Този път наоколо нямаше никого. Дъждът бе престанал и слънцето излъчваше бледи потоци светлина към земята през пелена от мъгла. Бен положи усилия да седне в леглото и се загледа с празен поглед в пространството. Слепоочието му пулсираше и в устата му имаше горчив вкус. Беше така ядосан на себе си, че му идеше да завие.

Изми се, облече се и слезе по стълбището на замъка в голямата зала. За да убие времето, започна да оглежда каменните стени, покритите с патина сребърни украси, протритите гоблени и драперии. Почувства топлината на двореца да достига до него като приятно майчинско докосване. Отдавна се бе откъснал от това усещане и на свой ред погали камъка с ръце.

Куестър, Абърнати и коболдите се бяха събрали в голямата зала, заети с най-различни задачи. Всички бързо вдигнаха погледи, когато той влезе. Бен приближи до тях и спря.

— Съжалявам за миналата нощ — веднага се извини той. — Това е навик, от който ще трябва да се освободя. Надявам се, че сте починали добре, защото много работа ни чака.

Куестър погледна към другите, после отново към Бен.

— Къде ще вървим сега, ваше величество — попита той.

Бен се усмихна.

— Ще вървим да учим, Куестър.

Уроците започнаха още същия следобед. Бен беше ученикът, Куестър, Абърнати, Буниън и Парснип бяха учителите. Бен бе премислил всичко добре — наистина под влияние на алкохола и в пристъп на самоосъждане, но внимателно. Бе прекарал по-голямата част от времето си, откакто пристигна в Ландовър, в безсмислено движение. Куестър можеше да твърди, че посещенията в Зеленоречието и Елдъру са му били от полза и сигурно наистина беше така, но същността на нещата му убягваше. Той беше чужденец в една страна, която не бе и сънувал, че съществува. Опитваше се да управлява, когато дори не я бе видял. Опитваше се да постигне споразумение с господари и властници, за които нищо не знаеше. Колкото и да беше компетентен, упорит и добронамерен, не можеше да очаква да се приспособи толкова бързо, колкото се опитваше. Трябваше да научи някои неща и сега му бе дошло времето.

Започна със Сребърния дворец. Целия остатък от следобеда прекара, обикаляйки двореца от подземието до кулите, придружаван от Куестър и Абърнати. Поиска кралският писар да му разкаже историята на двореца и неговите крале от времето, запечатано в записките и паметта му. Поиска от магьосника да запълни празнотите. Узна всичко, което можа, за онова, което се бе случвало между тези стени и залите, стаите, кулите, парапетите, подземията и езерата. Опита се да вдъхне живота му с очите си, обонянието и осезанието си и да се почувства едно цяло с двореца.

Тази нощ се храни в голямата зала и прекара часа за вечеря и още два часа след това заедно с Парснип, учейки се да разпознава различните зловредни вещества и отрови в долината. Куестър остана заедно с него, като обясняваше всичко, което казваше Парснип.

На следния ден отиде в Панорамата. Първите няколко пъти вземаше и Куестър със себе си когато преброждаше долината от единия до другия й край, изучавайки географията, провинциите, градовете, крепостите и замъците и народите, които ги населяваха. Към обяд вече пътуваше сам, като се усети по-сигурен в магията и се научи да използва широките възможности на Панорамата за онова, което му бе необходимо, като си възстановяваше в съзнанието откъслечната информация, която му бе дал магьосникът.

На другия ден той отново излезе с Панорамата и започна да го прави ден след ден, насочвайки интереса си към историята на долината, опитвайки се да прави връзки между събитията, местата и хората. Учител отново му беше Куестър, който прояви безкрайно търпение. Поради ограничените си познания Бен се затрудняваше да свързва времето и датите с местата и събитията. Куестър бе принуден да повтаря уроците си отново и отново. Бен обаче имаше добра памет и бе твърдо решен да ги усвои. В края на първата седмица обучение вече бе събрал доста сведения за Ландовър.

Задочна също да посещава близките околности, като вървеше пеша или използваше магическата Панорама. Буниън беше неговият водач и учител по време на тези екскурзии. Коболдът го разведе из долината, сред горите и хълмовете около двореца, за да опознае по-отблизо живота в региона. Натъкнаха се на див вълк, преследваха до леговището й една пещерна хиена и откриха двойка тресавищни зверове. Извадиха изпод земята плъхове, змии, гущери от най-различен вид, подгонваха диви котки и дебнеха далечните гнезда на хищни птици, сгушени сред скалите. Изучаваха живота на растенията. При първите им разходки Куестър вървеше заедно с тях, за да им помага да се разбират. После от него нямаше вече нужда. Бен и коболда установиха, че могат да общуват и сами.

Десет дни по-късно Бен тръгна с Панорамата да търси Страбо. Излезе сам. Искаше да провери дали се е научил да владее магията. В началото си мислеше да потърси Уилоу, но това щеше да прилича на шпиониране. Затова насочи вниманието си към дракона. Драконът го изпълваше с ужас и той искаше да разбере как да се справи със страха си. Търси го почти цял ден, докато накрая го намери, зает да разкъсва половин дузина крави в северния край на Зеленоречието. Разкъсваше и дъвчеше труповете, които бяха обезобразени почти до неузнаваемост. Щом Бен приближи на десетина метра от този пир, драконът изглежда усети неговото присъствие. Повдигна сбръчканата си муцуна и я раззина: Скръцна с почернели зъби във въздуха. Бен запази самообладание в продължение на цели пет секунди, след което се отдръпна доволен.

Искаше да се разходи сам сред горите около Сребърния дворец, за да провери какво е научил от Буниън, но Куестър му попречи. Стигнаха до компромисното решение да тръгне през деня като Бунинън го следва без да се намесва, ако Бен не е в опасност. Бен излезе сутринта, после отново по здрач, но не видя Буниън нито веднъж. Не видя също така пещерната хиена и горската пепелянка, които коболдът унищожи, преди да го нападнат. Успокои се с това, че макар да не бе видял пещерната хиена и горската пепелянка, все пак бе забелязал и издебнал няколко тресавищни звяра, диви вълци и други зверове и влечуги, както и една огромна котка, които със същия успех можеха да го разкъсат.

Подир две седмици можеше вече да възстановява по памет близката история, географските знаци и маршрути, торовете от отровите, народите, които населяваха долината, обществените уредби, които господстваха в различните раси, и законите за оцеляване в Ландовър. Продължаваше да пътува с Панорамата. Още не беше достатъчно уверен, че магията й ще му позволи да осъществи крайното изпитание, което си беше набелязал — да потърси вещицата Нощна сянка в пропастите на Дълбокия свлек. Нощната сянка никога не се осмеляваше да излезе извън потискащо мрачните предели на Дълбокия свлек, а и той не бе достатъчно уверен в себе си, за да иде при нея.

Продължаваше да се бори със своята неувереност, когато пред вратите на двореца се яви по-непосредствен проблем.

— Имате посетители, ваше величество — обяви Абърнати.

Бен седеше приведен над работна маса в една от по-малките стаи и проучваше стари карти на долината. Той вдигна изненадано очи и видя първо кралския писар, а след това и Куестър на няколко стъпки зад себе си.

— Посетители ли? — повтори той.

— Гноми, ваше величество — уведоми го Куестър.

— Гони гноми — добави Абърнати с нотка на презрение в гласа.

Бен удивено ги изгледа и отмести картите встрани.

— Що за създания са тези гони гноми? — той не беше стигнал дотам в уроците си с Куестър.

— Доста трогателна порода гноми — отвърна Куестър.

— Искаш да кажеш доста низша порода — хладно го коригира Абърнати.

— Не непременно.

— Определено е така.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Абърнати, но ти робуваш твърде много на своите предразсъдъци.

— Само изразявам едно разумно становище, Куестър Тюс.

— Какво разигравате — Лоурел и Харди ли? — избухна Бен. Те се стъписаха. — Нищо, нищо — успокои ги той и махна с ръка. — Само ми кажете какви са тези гони гноми.

— Това е племе гноми, които живеят в подножията на планините на север под високите върхове на Мелкор — отвърна Куестър и се загледа с прилепската си физиономия така, все едно не виждаше Абърнати. — Живеят под земята, като си прокопават тунели и дупки, в които прекарват повечето си време…

— Където им е мястото — прекъсна го Абърнати.

— …ала от време на време обикалят близките околности — той хвърли на Абърнати унищожителен поглед. — Млъкни, ако можеш — и отново обърна очи към Бен. — Не ги обичат много, защото често си присвояват някои чужди неща, без да плащат. Освен това подземните им бърлоги подриват пасищата и житните поля. Водят изключително заседнал живот и настанят ли се някъде, нищо не може да ги накара да се махнат. Чиято и да е земята — заселят ли се веднаж, не мърдат.

— Не си му казал най-лошото! — упорстваше Абърнати.

— Защо не му го кажеш сам. — викна му Куестър и се отдръпна.

— Те ядат кучета, ваше величество! — заяви Абърнати, като не можеше повече да се сдържа. Той отвори муцуна и зъбите му се оголиха. — Те са канибали!

— За жалост е вярно — отново пристъпи напред Куестър и блъсна с рамо Абърнати. — Ядат и котки, но не съм те чувал да се оплакваш от това!

Бен изкриви лице.

— Ужас. Ами името им какво значи?

— Това е прозвище, ваше величество — започна да обяснява Куестър. — Гномите станали толкова досадни с тяхното ровене под земята и техните кражби, че всички открито започнали да ги „гонят“ от всякъде и им останало прозвището „гони гноми“.

Бен клатеше глава — звучеше му невероятно.

— Като герои на братя Грим: Гони гноми. Ами какво ги води тези гноми насам?

— Желаят да говорят за това само с вас, ваше величество. Ще ги приемете ли?

Абърнати изглеждаше така, сякаш му се ще да ухапе Куестър, но успя да се сдържи. Косматата му муцуна застина полуотворена. Куестър се завъртя на пети, отправил към Бен поглед, изпълнен с очакване.

— Приемното време на краля не е чак толкова претоварено — отвърна Бен, като местеше поглед ту към Куестър, ту към Абърнати. — Не виждам кому може да навреди, ако приема някой, дошъл толкова отдалеч.

— Вярвам, че ще запомните думите си — подсмръкна Абърнати. — Те са двамина и чакат. И двамата ли да поканя?

Бен едва се сдържа да не се разсмее.

— Да, моля.

Абърнати излезе и само след минути се върна с гони гномите.

— Филип и Сот, ваше величество — съобщи Абърнати като показа зъбите си.

Гномите пристъпиха напред и се поклониха толкова ниско, че главите им удариха в камъка на двореца. Изглеждаха най-жалките същества, които Бен бе виждал някога. Бяха високи не повече от метър и двайсет, с набити, космати тела и лица като на пор, целите покрити с косми. Носеха дрехи, каквито и най-последният просяк не би облякъл и изглеждаха, сякаш не са се къпали, откак са се родили. По тялото и облеклото им беше полепнал прах. Кал и мърсотия покриваше цялата им кожа, дори под ноктите, които изглеждаха болни от зараза. Остри ушенца стърчаха от двете страни на черепа им с червени косъмчета в раковините, а от скъсаните им обувки се подаваха пръсти с разкривени нокти.

— Ваше светло величество — обърна се единият към него.

— Ваше могъщо величество — добави другият. Те вдигнаха глави от пода и обърнаха лица към него, присвили очи. Изглеждаха като къртове, излезли на повърхността да глътнат малко въздух.

— Аз съм Филип — каза единият.

— Аз съм Сот — каза другият.

— Дошли сме да предложим нашата вярност на негово-величество краля на Ландовър от името на гони гномите — каза Филип.

— Дошли сме да го приветстваме — каза Сот.

— Желаем ви здраве и дълъг живот — каза Филип.

— Желаем ви много деца — каза Сот.

— Готови сме да отдадем всички наши сили, за да ви служим — каза Филип.

— Ние сме на вашите услуги — каза Сот.

— Само че имаме известен проблем — каза Филип.

— Имаме известен проблем — каза Сот.

Те зачакаха, след като явно бяха свършили с представянето си. Бен се питаше дали просто не са луди.

— Какъв е вашият проблем? — запита той с внимание.

Те се спогледаха. Заострените им, къртовски лица се сбръчкаха и малките им остри зъби се показаха като резци.

— Троловете — каза Филип.

— Скалните тролове — каза Сот.

Те отново зачакаха. Бен се прокашля.

— Какъв е проблемът ви с тях? — докато за гони, гномите не знаеше нищо, за скалните тролове бе чувал нещичко.

— Те отвлякоха хората ни — каза Филип.

— Не всичките ни хора, но повечето — поправи го Сот.

— Издебнаха ни — каза Филип.

— Когато не сме били там — допълни Сот.

— Нападнали хралупите и бърлогите ни и отвлекли гномите — каза Филип.

— Заловили когото можали — каза Сот.

— Откарали са ги в Мелкор, за да им работят в мините и пещите — каза Филип.

— Подпалиха ни домовете — проплака Сот.

Бен започна да схваща каква е работата. Скалните тролове бяха доста примитивни същества, които живееха в планините на Мелкор. Основното им занимание бе да копаят руда сред планините и да я претопяват в пещите си, за да правят оръжия и бойни доспехи, които продаваха на другите народи от долината. Скалните тролове бяха саможиво и затворено племе, но рядко създаваха проблеми на съседите си и никога не използваха робски труд.

Той погледна зад гномите към Куестър и Абърнати. Магьосникът само сви рамене, а писарят му отправи един от обичайните си погледи, които изразяваха: „Нали ти казвах“.

— Защо скалните тролове са пленили вашите хора? — попита Бен гномите.

Филип и Сот се спогледаха замислено, после поклатиха глави.

— Не знаем, ваше светло величество — каза Филип.

— Не знаем — повтори Сот.

Не можеше да има и съмнение, че те бяха най-подлите лъжци, които Бен беше срещал. Въпреки всичко реши да прояви тактичност.

— Защо мислите, че скалните тролове са пленили хората ви? — настоя той.

— Трудно е да се каже — отвърна Филип.

— Много трудно — съгласи се Сот.

— Може да има различни причини — каза Филип.

— Най-различни — повтори Сот.

— Може да се предположи, че докато сме си търсели храна, сме посегнали на собственост, която троловете са смятали за своя — разсъждаваше Филип.

— Възможно е да сме си присвоили собственост, която сме смятали за изоставена, а тя всъщност е била тяхна — добави Сот.

— Понякога стават такива грешки — каза Филип.

— Понякога — каза Сот.

Бен кимна. Той нито за миг не се и съмняваше, че съвсем съзнателно са посегнали на собствеността на скалните тролове. Сгрешили са само, като са решили, че може да им се размине.

— Ако е станала такава грешка — внимателно забеляза Бен — не могат ли скалните тролове просто да си получат липсващото им обратно?

Гномите определено се почувстваха неудобно. И двамата нищо не казаха. Бен се намръщи.

— Каква собственост е била присвоена по погрешка, как мислите? — попита той.

Филип погледна надолу към обувките си, като свиваше пръстите на краката си от неудобство. Сот сбръчка приличащото си на пор лице, сякаш искаше да го скрие в козината си.

— Троловете имат някои особено любими неща — каза накрая Филип.

— Да, имат любими неща — повтори Сот.

— И най-много от всичко обичат мъхнатите дървесни ленивци — каза Филип.

— Дават ги на децата си да си играят с тях — каза Сот.

— А как може да различиш див ленивец от питомен? — попита Филип.

— Как да разбереш кой какъв е? — попита Сот. Бен бе обзет от ужасно подозрение.

— Но дори и питомните животни, ако са присвоени, могат да се върнат, нали? — попита той.

— Не винаги — каза Филип, като се помъчи да си придаде смирен вид.

— Не, не винаги — съгласи се Сот.

Бен стрелна Абърнати с крайчеца на окото си. Перото му на кралски писар бе наострено като шиповете на бодливо свинче, хванато натясно.

Бен отново се обърна към гномите.

— Вие сте изяли тези дървесни ленивци, нали? — попита той.

Никой не каза нито дума. И двамата гледаха в краката си, гледаха към стените, гледаха, навсякъде, освен към Бен. Абърнати изръмжа ниско и заплашително и Куестър му изшътка да мълчи.

— Почакайте навън, моля — каза Бен на гномите.

Филип и Сот веднага се обърнаха и побързаха да излязат от стаята, а дребните им, подобни на гризачи тела, непохватно се клатушкаха. Филип се обърна веднъж, сякаш искаше да каже още нещо, но после се отказа и бързо излезе. Куестър ги съпроводи до вратата и плътно я затвори зад тях.

Бен погледна своите помощници.

— Е, какво мислите за всичко това? Куестър сви рамене.

— Мисля, че е по-лесно да уловиш и разкъсаш питомен дървесен ленивец, отколкото див.

— А аз мисля, че човек трябва да изяде някой гном и да види как е на вкус! — сопна се Абърнати.

— Имаш ли желание да опиташ? — попита Куестър.

Бен пристъпи напред, загубил търпение.

— Не ви питам какво мислите за онова, което са направили. Питам ви дали да им помогнем.

Абърнати бе ужасен. Ушите му клепнаха и очилата му се плъзнаха по носа.

— По-скоро бих спал с бълхи, ваше величество. По-скоро бих живял с котки.

— Ами какво ще кажете за това, че троловете са отвели тези същества в робство? — настояваше Бен.

— За мен е повече от ясно, че сами са си го изпросили — отвърна писарят безапелационно.

— Във всеки случай, имате си доста по-важни грижи от тези гони гноми.

Бен се навъси.

— Така ли?

— Ваше величество — намеси се Куестър и пристъпи напред. — Мелкор са опасни места, а скалните тролове никога не са били много лоялни поданици на краля. Те живеят на племена и са много примитивни, много неподатливи на влияния от страна на когото и да било, ако не принадлежи към тяхното племе. Старият крал ги държеше в подчинение главно с това, че не им се месеше в работите. Когато се налагаше някаква намеса, той я осъществяваше с цяла армия зад гърба си.

— А аз нямам армия зад гърба си, така ли? — продължи Бен думите му. — Нямам дори подкрепата на Паладин.

— Ваше величество, откакто се помня, гони томите винаги са създавали само неприятности на всички — присъедини се Абърнати към Куестър.

— Навсякъде създават само безпокойства. Та това са канибали и крадци. Нима може и дума да става за помощ?

Куестър кимна в знак на съгласие.

— Най-добре е да им се откаже, ваше величество.

— Не, Куестър — веднага отвърна Бен. — Точно на такава молба не мога да откажа. — Той изгледа магьосника и кралския писар и поклати глава. — Нима не разбирате? Аз съм дошъл, за да бъда крал на Ландовър. Не мога да избирам кога да бъда крал и спрямо кого. Аз съм крал сега и завинаги и за всеки, който се нуждае. Такива са законите на монархиите. Това ми е известно от историята на моя собствен свят. Един крал трябва да приема и спазва законите на кралството, да ги прилага справедливо и равноправно спрямо всички свои поданици. Не може да има привилегировани, нито изключения. Каквото съм готов да направя за лордовете на Зеленоречието и водните духове и нимфите на Елдъру, трябва да мога да го направя и за гони гномите. Ако се откажа веднъж, ще създам прецедент, който ще може да се повторя още веднъж и още веднъж, и така всеки път, когато ми бъде удобно.

— Но вие нямате никаква подкрепа, ваше величество — изтъкна Куестър.

— Така е, но ако успея да помогна на гномите, може би следващият път ще имам подкрепа. Гномите ми дадоха обет за вярност, какъвто нямах преди тяхното идване. Те заслужават нещо в отплата. Може би и другите ще ми дадат обет, когато видят, че тронът може да бъде полезен дори на гони гномите. Това може да ги накара да се замислят.

— Колкото камила ще мине през иглени уши — изръмжа Абърнати.

— Възможно е — съгласи се Бен. — И по-странни неща успях да видя, откакто съм тук.

Те се спогледаха безмълвно.

— Аз не искам да имам нищо общо с тази работа — каза Куестър. Прилепското му лице изразяваше колебание.

— Аз също — заяви Абърнати.

— Значи, споразумяхме се — заключи Бен. — На мен също не ми допада, но въпреки това ще я приемем. Ще я приемем, защото сме длъжни. Стига вече учение, както се казва. Време е да се изправим срещу реалния живот. Доведете гномите.

Куестър и Абърнати се поклониха чинно и напуснаха стаята, като си мърмореха под нос.

Гони гномите се върнаха, бълвайки всякакви уверения в добра воля. Мъхнатите дървесни ленивци били любимата храна на техния народ, настояваше Филип. Да, мъхнатите дървесни ленивци били твърде вкусни — съгласяваше се Сот. Бен рязко ги прекъсна.

— Молбата ви ще бъде удовлетворена — заяви той. Бе готов да тръгне с тях към Мелкор, за да види какво може да се направи, за да се освободят взетите в плен гони гноми. Щяха да потеглят от Сребърния дворец призори. Филип и Сот го погледнаха невярващо, после се свлякоха на колене пред него, с отвратително раболепие. Бен веднага ги накара да се изправят.

Той отиде сам в Панорамата след вечеря. Абърнати заведе гномите в стаите им (но отказа да общува с тях на друго място в двореца), а останалите се заеха с подготовката за пътуването на север. Бен разполагаше с време, което можеше да използва както иска. Реши да надникне какво става в езерната страна.

Нощта бе тъмна и потънала в мъгла, не по-различна от другите нощи, седем от ландовърските цветни луни едва се виждаха над хоризонта, звездите блещукаха като улични лампи сред нощната мъгла. Панорамата го отведе мигновено в Езерната страна и той бавно се спусна в Елдъру. Градът бе осветен от факли покрай алеите и пътищата. Населението още не се беше прибрало у дома. Смеховете и непринудените разговори го накараха да се почувства някак неудобно, като някакъв натрапник. Той премина над амфитеатъра и се спусна надолу покрай градските домове и магазини, покрай къщата, където бе спал и сред дълбоките гори. Откри старите борове, където майката на Уилоу бе танцувала. Мястото бе пусто. Дървото, в което Уилоу се бе преобразила, го нямаше. Уилоу също я нямаше никъде.

Остана известно време сред гъстата гора, мислейки си за Ани. Не можеше да обясни защо, но имаше нужда да мисли за нея. Нуждаеше се от нея, но знаеше, че Ани я няма и няма смисъл да мисли за това. Чувстваше се самотен — един скитник, далеч от дома и приятелите си. Носеше се по течението. Чувстваше, че се е откъснал от всичко и то напразно. Имаше нужда някой да го увери, че всичко ще се оправи, че постъпва правилно и че ще дойдат по-добри времена.

Нямаше обаче кой, беше напълно сам.

Минаваше полунощ, когато Бен най-сетне се насочи обратно към Сребърния дворец. С нежелание откъсна ръце от парапета на Панорамата и се озова отново у дома.