Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Echo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 83 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
notman (2017)

Издание:

Майкъл Конъли. Черното ехо

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски Галин Йорданов

Библиотечно оформление и корица — Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат: „Образованиие и наука“.

27 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от notman

Част девета
Понеделник, 28 май, Денят на загиналите

Когато Бош се добра до гробището за ветерани в Уестууд, вече минаваше полунощ.

Беше взел нова кола от гаража на „Уилкокс“ и отиде с нея до апартамента на Еленър Уиш. Вътре не светеше и той се почувства като юноша, който проверява приятелката си, с която се е сдърпал. Макар да беше сам, чувстваше се неловко. Не знаеше какво щеше да направи, ако вътре светеше. Той се отправи по обратния път към гробището на изток, мислейки за Еленър и как тя го беше предала в любовта и в работата едновременно.

Най-напред започна с предположението, че Еленър беше запитала Шаркай дали я е познал, понеже тя е била вторият човек в джипа, когато са закарали тялото на Медоус при язовира. Беше търсила някакъв знак, че момчето е в състояние да я разпознае. Обаче то не беше успяло. Шаркай продължи да повтаря — след като Бош вече се беше присъединил към тях, — че е видял двама души, които той е помислил за мъже. По-дребният останал в джипа, на седалката до шофьора, и въобще не помогнал на другия при пренасянето на тялото. Тогава Бош разбра, че именно той беше обрекъл Шаркай на смърт, когато беше предложил да го хипнотизира. Еленър беше предала това на Рурки, който не е могъл да рискува.

Следваше въпросът защо. Парите, разбира се, бяха отговор на всеки въпрос, но Бош не можеше спокойно да приеме това за мотив в случая с Еленър. Имаше нещо повече. Другите замесени — Медоус, Франклин, Делгадо и Рурки — ги свързваше Виетнам и това, че са познавали двете жертви Бин и Тран, Как обаче се вместваше във всичко това Еленър? Бош се замисли за брат й, който беше загинал във Виетнам. Той ли беше връзката? Спомни си как тя беше казала, че името му било Майкъл, но не беше споменала как или къде е загинал. Бош не беше я оставил да го направи. Сега съжаляваше, че я спря, когато тя очевидно беше решила да му поговори за него. Беше споменала и мемориалния комплекс във Вашингтон и как той я бил променил. Какво би могла да види тя там, което да й подейства? Какво й беше казала онази черна стена, което тя не е знаела?

Той подкара към гробището, зави на булевард „Сепулведа“ и оттам нагоре към високия черен портал, който стоеше затворен. Спря колата на чакълената алея, слезе и отиде до портала пеш, обаче отпред имаше верига с катинар. Той надзърна между черните решетки на оградата и забеляза малката каменна къщичка на тридесетина метра по-нататък по чакълената алея. Видя бледосинята светлина на телевизор зад завесата на прозорчето. Върна се при колата и пусна сирената. Остави я, докато зад пердето се появи светлина. Отговорникът за гробището излезе след малко и се отправи към портала с фенерче в ръката. Бош извади калъфа със значката си и я показа между решетките. Човекът беше облечен в тъмни панталони и светлосиня риза с тенекиена значка на джоба.

— От полицията ли сте? — запита той.

Бош насмалко да каже не, но вместо това рече:

— ЛАПД. Питам се, дали бихте отворили този портал заради мен?

Отговорникът насочи лъча на фенерчето към значката на Бош, после към служебната му карта. В светлината Хари видя побелелите бакенбарди на човека и усети лек дъх на бърбън и пот.

— Каква е работата, старши?

— Детектив. Разследвам едно убийство, господин…?

— Кестър. Убийство ли? Че то ние имаме доста умрели хора тук, но техните случаи май са закрити, както вие бихте се изразили.

— Господин Кестър, не разполагам с време, за да навлизам в подробности. Искам само да хвърля един поглед на Виетнамския мемориал — умаленото копие, което е изложено тук за уикенда.

— Какво ви е на ръката и къде е партньорът ви? Вие не ходехте ли все по двама?

— Нараних се, господин Кестър. Партньорът ми работи по друго направление от следствието. Много телевизия гледате там, във вашата малка къщичка. Тия глупости ги има само при ченгетата от телевизионния екран.

Бош изрече последното с усмивка, но вече беше отегчен от стария пазач. Кестър се обърна и погледна към къщичката, после отново към Бош.

— Видели сте светлината на екрана, а? Разбирам. Обаче… ъъ… това е федерална собственост и не знам дали би трябвало да ви отварям без…

— Вижте какво, Кестър, знам, че сте на служба, и оттук никой не е бил уволнен може би откак Труман беше президент. Ако обаче ми създадете проблеми, ще ви създам и аз. Още във вторник сутринта ще пусна рапорт, че сте пили по време на дежурство. Това ще бъде първата ми работа. Хайде сега да свършим с това. Отворете и няма да ви закачам. Просто трябва да погледна нещо на стената.

Бош разклати веригата. Кестър погледа тъпо катинара известно време, после извади от джоба си връзка ключове и отвори портала.

— Съжалявам — рече Бош.

— Аз все още си мисля, че това не е редно — рече Кестър гневно. — Какво общо може да има онзи черен камък с някакво убийство все пак.

— Може, и то много — рече Бош. Той се обърна и тръгна към колата си, но тогава си спомни, че беше прочел нещо за паметника. Върна се и каза: — Има една книга, в която се казва къде се намират имената на стената. Тя също ли е там горе?

Кестър доби изненадано изражение, което Бош можеше да види дори в тъмнината. Той каза:

— Не знам за никаква книга. Знам само, че хората от службата по поддръжка на парковете докараха онова нещо и го курдисаха там горе. Даже разчистиха мястото с булдозер. Имат и човек, който стои при паметника в редовните часове за посещение. Него ще трябва да питате за книгата. А сега не ми задавайте въпроса къде е този човек, понеже аз дори името му не знам. Ще останете ли повечко, да оставя отключено, или ще свършите бързо?

— По-добре заключете. Ще ви се обадя, когато си тръгвам.

Бош вкара колата през портала, когато старият човек го отвори, а после се отправи нагоре по чакълената алея към паркинга на хълма. Виждаше тъмното сияние на стената, издигната на възвишението. Нямаше никаква светлина и мястото беше пусто. Той извади от жабката на колата едно фенерче и се отправи нагоре по склона.

Най-напред обходи с лъча цялата стена, за да добие представа за размера й. Беше дълга двадесетина метра и скосена във всеки край. После Хари приближи толкова, че да може да разчете имената. Едно неочаквано чувство го завладя. Някаква неприязън. Откри, че съвсем не иска да види тези имена. Щеше да има твърде много, които беше познавал. По-лошото беше, че щеше да попадне на имена, които бяха принадлежали на хора, за които не знаеше, че са тук. Той завъртя фенерчето и видя една дървена поставка, направена да се слага върху нея книга. Също като онези, на които стояха библиите в църквите. Когато отиде дотам, видя, че на поставката нямаше нищо. Хората от службата по поддръжка на парковете сигурно си бяха взели указателя за всеки случай. Бош се обърна и погледна отново стената, чийто край се губеше в тъмнината. Провери в джоба си за цигари и откри, че има цял пакет. Примири се, понеже беше очаквал да стане точно това. Щеше да се наложи да прочете всички имена. Знаеше го още преди да дойде. Запали цигара и насочи лъча на фенерчето към първата колона от стената.

Изминаха четири часа, преди да стигне до име, което беше на познат. Но не Майкъл Скарлети. Беше Дериъс Коулман, едно момче от Първи пехотен. Коулман беше първият познат на Бош, който беше загинал. Всички го наричаха Кефа. На ръката си имаше татуировка с надпис „Кеф“. Беше убит от свои, когато един двайсет и две годишен лейтенант беше дал грешни координати за въздушна атака в Триъгълника.

Бош се протегна и прекара ръка по буквите от името на мъртвия войник. Беше виждал да го правят по филмите и по телевизията. Представи си Кефа, седнал върху раницата си, със затъкната зад ухото цигара с марихуана.

Хари продължи да чете имената нататък, спирайки само за да запали нова цигара, докато всичките свършиха. През следващите четири часа той се натъкна на около три дузини имена, принадлежащи на войници, които беше познавал и знаеше, че са мъртви. Нямаше имена, които да го изненадат, затова страховете му в този аспект не се оправдаха. Обаче отчаянието дойде от нещо друго. В малката цепнатина между блоковете от изкуствен мрамор видя втъкната малка снимка на мъж в униформа. Човекът даряваше целия свят с широката си, лъчезарна усмивка. Сега обаче той беше само едно име върху стената. Бош извади снимката, задържа я в ръка и я обърна. Отзад пишеше: „Джордж, толкова ни липсва усмивката ти. С цялата ни любов, мама и Тери.“

Бош внимателно постави снимката обратно в цепнатината, чувствайки се като нарушител на нещо много лично. Той се замисли за Джордж, човека, когото никога не беше познавал, и се натъжи. И сам не можа да си обясни защо. След малко продължи.

Накрая, след 58 132 имена, оставаше едно, което не беше видял. Майкъл Скарлети. Беше очаквал това. Бош вдигна очи към небето. На изток беше почнало да става оранжево и той започваше да усеща лекия ветрец, идещ откъм северозапад. На юг федералната сграда се извисяваше над линията на дърветата в гробището като гигантски надгробен камък. Бош беше объркан. Той вече не знаеше защо беше дошъл тук и дали това, което беше открил, имаше някакво значение. Беше ли Майкъл Скарлети все още жив? Беше ли съществувал изобщо? Това, което Еленър му разказа за мемориала, звучеше толкова истинско и вярно. Имаше ли някакъв смисъл всичко? Лъчът на фенерчето все повече отслабваше. Накрая той го угаси.

* * *

Бош подремна няколко часа в колата си на гробището. Когато се събуди, слънцето вече се беше издигнало високо в небето и той за първи път забеляза, че цялото гробище беше сякаш обсипано със знамена. До всеки гроб имаше малко американско знаме на дървена пръчка. Той подкара колата и се отправи бавно по тесните алеи, търсейки мястото, където щеше да бъде погребан Медоус.

Не беше трудно за откриване. Отстрани на една от просеките, които разделяха североизточната секция от останалото гробище, бяха спрени четири микробуса с микровълнови антени отгоре. Имаше също и няколко коли на медиите. Бош не беше очаквал толкова камери и репортери. Веднъж видял тълпата обаче, той установи друго: беше пропуснал обстоятелството, че в почивните дни бездруго новините бяха оскъдни. А пък работата с тунела, както беше отразена от медиите, все още беше гореща тема. Телевизионните вампири се нуждаеха от нещо прясно за вечерните новини.

Той реши да остане в колата и да наблюдава, докато късата церемония по полагането на сивия ковчег на Медоус бъде запечатана на целулоид. Тя се водеше от един опърпан пастор, който вероятно идваше от някоя черквица из центъра. Нямаше истински опечалени освен няколкото задължителни чиновници от службата за последно изпращане на ветерани. Почетна стража от трима души стоеше мирно отстрани.

Когато свършиха, пасторът натисна с крак педала на устройството за спускане на ковчега и той бавно започна да потъва. Камерите се съсредоточиха върху това. После новинарските екипи се пръснаха в различни посоки да филмират други репортажи от различни точки в района на гробището. Бош разпозна няколко души, които му бяха навирали микрофони в лицето преди. Тогава той забеляза, че един от присъстващите, когото взе първоначално за опечален, бе самият Бремер. Репортерът от „Таймс“ си тръгна с бавна походка от гроба и се отправи към една от колите, спряна до алеята. Бош изчака, докато Бремер почти се изравни с колата си, и тогава свали прозорчето, за да му извика.

— А, Хари, аз мислех, че си в болницата.

— Реших да намина. Обаче не знаех, че ще бъде такъв цирк. Абе вие нямате ли нещо по-добро за вършене?

— Хей, аз не съм с тях. Тия са „свинари“.

— Какви?

— Телевизионни репортери. Така им викат в нашите среди. Та значи, какво правиш тук? Не мислех, че толкова рано ще излезеш.

— Избягах. Защо не седнеш при мен да си поговорим. — После, сочейки телевизионните репортери, Бош каза: — Може да ме видят тук и да ни нападнат.

Бремер заобиколи и влезе в колата. Бош потегли по алеята, водеща към западната секция на гробището. Спря под сянката на един клонест дъб, откъдето се виждаше Виетнамският мемориал. Наоколо имаше малко хора, повечето мъже и предимно сами. Те всички гледаха черния камък и мълчаха. Някои носеха стари маскировъчни якета с отпрани ръкави.

— Видя ли вестниците и телевизията как са отразили онази работа? — запита Бремер.

— Не още. Но чух какво ще бъде изнесено.

— И?

— Глупости. Поне по-голямата част.

— Я кажи?

— Ще ти кажа, пък ти си знаеш.

Бремер кимна. Познаваха се доста отдавна. Нямаше нужда Бош да иска обещания, а журналистът да навлиза в подробности върху различията между изявления на четири очи, речи за пред обществеността и такива, които стават само да помислиш върху тях. Бяха си изградили здраво доверие през годините.

— Има три неща, които трябва да провериш — рече Бош. — Никой не е попитал за Люис и Кларк. А те не участваха в нашето наблюдение. Работеха за Ървинг от ОВР. Веднъж като разбереш това-онова по въпроса, притисни ги да ти обяснят какво са правили онези двамата там.

— А те какво са правили?

— Това ще трябва да научиш от някой друг. Знам, че си имаш още източници в управлението.

Бремер си водеше бележки в един тесен дълъг тефтер със спирала — от онези, които винаги издават репортера. Докато пишеше, кимаше с глава.

— Второ, открий нещо за погребението на Рурки. Сигурно ще го изкарат вън от щата. Някъде, където ще бъде достатъчно далеч, та местните медии да не могат да изпратят хора. Ти обаче все пак изпрати човек. Някой с камера. Вероятно той ще се окаже единственият такъв там. Почти като днешното полагане. Това трябва да ти подскаже нещо.

Бремер вдигна поглед от тефтера.

— Искаш да кажеш, че няма да има погребение като за герой? Казваш, че Рурки бил замесен в цялата работа или че той я е осрал? Божичко, та Бюрото и ние, хората от медиите, направихме от тоя тип същински национален герой.

— Аха. Е, вие сте му дали живота след смъртта, вие ще му го отнемете, предполагам.

Бош се вгледа в него за момент, преценявайки колко би било безопасно да му каже. За момент почувства един порив да разкаже на Бремер всичко, което знаеше, и да прати по дяволите Ървинг и казаното от него. Обаче не го направи. Успя да се въздържи.

— А какво е третото нещо? — запита Бремер.

— Намери военните досиета на Медоус, Рурки, Франклин и Делгадо. Това ще ти помогне да свържеш всичко. Те са били във Виетнам по едно и също време, в една и съща служба. Оттам започва цялата тая история. Когато се добереш дотам, обади ми се и аз ще се опитам да попълня празнините, които ти не си успял.

В този момент изведнъж Бош се почувства уморен от цялата шарада, дирижирана от неговото управление и ФБР. Мисълта за онова момче — Шаркай — продължаваше да го спохожда. С нея се връщаше и гледката с лежащия по гръб Шаркай. Главата, отметната под неестествен ъгъл, кръвта… Щяха да прескочат и неговия случай, сякаш не беше съществувал изобщо.

— Има и едно четвърто нещо — рече той. — За едно хлапе.

Когато завърши историята с Шаркай, Бош запали мотора на колата и откара Бремер обратно до алеята с неговата собствена кола. Телевизионните репортери си бяха отишли от гробището и един човек буташе пръстта в гроба на Медоус, а друг до него се подпираше на лопатата и го наблюдаваше.

— Вероятно ще трябва да си търся работа, след като излезе статията ти — рече Бош, докато гледаше гробарите.

— Няма да показвам никъде, че това, което изнасям, съм го научил от тебе. Освен това, когато се добера до военните досиета, те сами ще заговорят. Мисля, че ще успея да изкопча нещичко и от официалните говорители на управлението, та ще наглася нещата, сякаш това, което изнасям, е дошло от тях. И накрая ще добавя: „Детектив Хари Бош отказа да коментира случая.“ Харесва ли ти така?

— Ще ми трябва нова работа, когато излезе статията.

Бремер остана загледан в детектива за по-дълго време.

— Ще отидеш ли до гроба?

— Може би. След като ме оставиш сам.

— Тръгвам. — Той отвори вратата на колата и слезе, но после се обърна и се наведе към Бош.

— Благодаря ти, Хари. Ще стане хубава статия. На доста хора ще им затреперят гащите.

Бош погледна репортера и тъжно поклати глава.

— Не, няма.

Бремер се вторачи в Бош, почувства се неловко и му махна с ръка. После затвори вратата на колата на Хари и се отправи към своята. Репортерът не беше ръководен от някакво чисто чувство за справедливост или от ролята си на куче пазач на обществото. Той просто искаше такава история, каквато другите репортери нямат. Бремер мислеше за това и може би за книгата, която щеше да издаде по-късно, за телевизионния филм, за парите и славата, подхранваща човешкото его. Именно това бяха неговите мотиви, а не гневът, който накара Бош да му разкаже историята. Бош знаеше това и го прие. Такъв беше пътят, по който ставаха нещата в живота.

Той продължи да гледа как гробарите довършват работата си. След известно време слезе от колата и приближи гроба. Отстрани на знаменцето имаше малък букет цветя. Те бяха от службата за погребване на ветерани. Бош гледаше гроба и не знаеше какво трябва да изпитва. Може би някакво сантиментално чувство или пък угризения. Медоус беше влязъл под земята този път завинаги. Бош погледа още малко, после вдигна очи и видя федералната сграда. Тръгна в тази посока. Чувстваше се като призрак, излязъл от гроба да дири справедливост. Или по-скоро мъст.

* * *

Ако беше изненадана, че тъкмо Бош е позвънил на вратата, Еленър Уиш не го показа. Хари беше извадил значката си пред пазача на първия етаж и той му беше посочил асансьора. През почивните дни нямаше служител в приемната. Еленър му отвори. Беше облечена в избелели джинси и бяла блуза. На колана й нямаше оръжие.

— Мислех си, че ще дойдеш, Хари. Беше ли на погребението?

Той кимна, но не направи никакво движение към вратата, която тя държеше отворена. Еленър го погледа известно време и веждите й се извиха, за да й придадат онова прекрасно любопитно изражение.

— Хайде де, ще влезеш ли, или ще стоиш отвън цял ден?

— Мислех си дали да не се разходим. Да поговорим насаме.

— Трябва да си взема електронната карта, за да мога после да вляза. — Тя понечи да се обърне, но спря и рече: — Съмнявам се да си чул това, понеже още не е съобщено официално, обаче са намерили диамантите.

— Какво?

— Да. Установили са, че Рурки е ходил до някакво хранилище за ценности в Хънтингтън Бийч. Намерили са разписки отнякъде. Тази сутрин получиха съдебно решение и отвориха сейфа му. Слушах всичко по радиостанцията. Казаха, че имало стотици диаманти. В момента търсят човек да ги оцени. Оказахме се прави, Хари. Наистина бяха диаманти. Ти беше прав. Намерили са също и другите неща от личните сейфове на „Уестленд Нешънъл“. Били в друга касета. Рурки не се е отървал от тях. Собствениците им ще си ги получат обратно. Ще има пресконференция, но се съмнявам, че ще кажат на кого са принадлежали двата сейфа.

Той само кимна и Еленър изчезна навътре през вратата. Бош се отправи към асансьорите и натисна копчето, докато я чакаше. Когато излезе, тя носеше чантата си. Направи му впечатление, че нямаше оръжие. И за момент се притесни от това, че подобно нещо го беше впечатлило. Мълчаха, докато се спускаха надолу, и излязоха навън от сградата. После тръгнаха по тротоара на запад, към „Уилшайър“. Бош претегляше думите си, питайки се дали откриването на диамантите значеше нещо. Изглежда, тя чакаше Хари да започне пръв и се чувстваше някак неудобно.

— Харесва ми тая синя превръзка — каза Еленър накрая. — Как се чувстваш все пак? Изненадана съм, че са те пуснали оттам толкова скоро.

— Просто си тръгнах. Добре съм. — Той спря, за да пъхне цигара в устата си. Беше си купил цял нов пакет от автомата във фоайето. Използва запалката си, за да запуши.

— Знаеш ли какво — рече тя. — Сега е много подходящо да ги напусна тези и да започна някъде едно ново начало.

Той не обърна внимание на казаното, само пое дълбоко от дима.

— Еленър, разкажи ми за брат си.

— За брат ми ли? Нали ти разказах.

— Да, ама искам да го чуя пак. За това, което се е случило с него и с тебе, когато си посетила стената във Вашингтон. Ти каза, че нещо в тебе се е променило. Какво точно?

Стигнаха „Уилшайър“. Бош посочи към другата страна на улицата и се отправиха към гробището.

— Оставих колата ей там. Ще те закарам после обратно.

— Не обичам гробищата. Казах ти вече.

— Че кой ги обича?

Минаха през отвора в живия плет и шумът на уличното движение утихна. Пред тях се ширна зеленото пространство с бели камъни и американски знаменца.

— Моята история прилича на хилядите други — каза тя. — Брат ми замина за там и не се върна. Това е всичко. А после, разбираш, когато посетих мемориала… Е, изпълних се с много и най-различни усещания.

— И гняв ли?

— Да, имаше и гняв.

— Възмущение?

— Да, предполагам. Не съм сигурна. То беше нещо съвсем лично. Какво ти става, Хари? Какво общо има това с… с всичко останало?

Намираха се на алеята, която минаваше покрай редиците от бял камък. Бош я водеше към мемориала.

— Ти ми каза, че баща ти бил военен. Научихте ли подробности за това, което се е случило с брат ти?

— Той научи, обаче двамата с майка ми не ми казаха никога нищо. С подробности, искам да кажа. Само чух от тях, че щял да си дойде скоро, пък и бях получила писмо от него, в което казваше същото. И после, май беше след една седмица, казаха, че бил убит. Така или иначе, не се прибра вкъщи повече. Хари, нима искаш да ме накараш да почувствам… Какво всъщност искаш? Не разбирам нищо.

— Разбираш, Еленър, разбираш.

Тя спря и се загледа в земята. Бош забеляза как цветът на лицето й се промени към по-блед. В изражението й се появи някакъв нюанс на смирение. Беше прикрит, но присъстваше. Подобно на лицата на майките и съпругите, на които беше съобщавал за починали техни роднини. Нямаше нужда да им казваш, че някой е мъртъв. Още с отварянето на вратата знаеха за какво се отнася. А сега лицето на Еленър Уиш издаваше, че е наясно: Бош знае тайната й. Тя вдигна поглед и го отправи някъде встрани от него. Очите й спряха на блестящия черен мемориал под слънцето на хълма.

— Това е, нали? Доведе ме тук да видя мемориала.

— Предполагам, мога да те помоля да ми покажеш къде е името на брат ти. Обаче и двамата знаем, че го няма там.

— Не… Няма го.

Тя стоеше като омагьосана при вида на мемориала. Бош можеше да определи по лицето й, че онази непробиваема твърдост беше изчезнала. Тайната й напираше да излезе.

— Я сега ми разкажи всичко, както е — рече той.

— Наистина имах брат и той умря. Никога не съм те лъгала, Хари. Всъщност никога не съм ти казала, че е бил убит там отвъд. Казах, че не се върна, и така беше. Това е истина. Той умря в Лос Анджелис, на път за вкъщи. Беше през 1973.

Тя очевидно се беше отнесла в спомени. След малко се върна:

— Забележително, нали? Искам да кажа, да преживееш цялата война, а после да не успееш да стигнеш до вкъщи. Някак си няма смисъл. Имал е два дена престой в Лос Анджелис по пътя обратно към Вашингтон и към посрещането като герой, което щяхме да му отредим. Беше му уредена и хубава служба от татко в Пентагона. Само че го намериха в един бордей в Холивуд. Иглата беше все още в ръката му. Хероин.

Тя погледна Бош в очите, после отмести поглед отново.

— Всичко изглеждаше точно така, но не беше. Работата със „свръхдозата“ беше нагласена, а той е бил убит. Точно както Медоус много години по-късно. И брат ми беше отписан, също както и Медоус.

Бош си помисли, че тя може да се разплаче. Трябваше да успее да я задържи на ръба, за да чуе историята докрай.

— Какво, Еленър? Какво общо има с Медоус?

— Нищо — рече тя и се обърна назад, в посоката, откъдето бяха дошли.

Сега вече лъжеше. Той беше сигурен, че има нещо общо. В стомаха му се появи едно неприятно усещане, че цялата работа се въртеше около нея. Спомни си за маргаритките, които му беше изпратила в болницата. Музиката, която слушаха в нейния апартамент. Как го беше намерила в тунела. Твърде много съвпадения имаше.

— Всичко е било част от твоя план — каза той.

— Не, Хари.

— Еленър, откъде знаеше, че има маргаритки на склона под моята къща?

— Видях ги, когато…

— Ти ме посети през нощта. Спомняш ли си? Не би могла да видиш нищо под верандата. — Той изчака последните му думи да предизвикат някакъв ефект. — Ти си била там и преди, Еленър. Когато аз се занимавах с Шаркай. А после, когато ме посети нея нощ, всъщност не е било посещение, а проверка. Също и обаждането по телефона със затварянето. Ти си била. Ти си поставила и „буболечката“ в телефона ми. Цялата работа е… Защо просто не ми разкажеш всичко?

Тя кимна, без да го погледне. Хари не можеше да откъсне очи от нея. Еленър се посъвзе и започна:

— Имал ли си някога нещо, което да ти бъде като смисъл на живота, като причина да съществуваш? Всеки има някаква неизменна истина под обвивката си. За мен това беше брат ми. Той и неговата саможертва. Така се отнесох към смъртта му: превърнах я в смисъл на живота си, какъвто беше самият той за мен приживе. Направих от него герой. И това усещане съхранявах в себе си и го браних. Изградих около крехкото семе твърда черупка, поливах го с обожанието си и растейки, то се превърна в част от мен. По-голямата част. То порасна и стана дърво, което засенчи живота ми. И тогава изведнъж един ден всичко изчезна. Истината се оказа фалшива. Дървото беше отсечено, Хари. Нямаше вече сянка. Само едно ослепително слънце.

Тя замълча за момент и Бош започна да я изучава. Изведнъж беше станала толкова крехка, че му се прииска да я постави да седне, преди да се е свлякла на земята в припадък. Тя се прихвана с едната ръка за лакътя, а с другата докосна устните си. Той вече беше разбрал какво искаше да му каже.

— Не си знаела, нали? — рече Бош. — Родителите ти… Никой не ти беше казал истината.

Тя кимна.

— Израснах, мислейки си, че той е моят герой, както ми бяха казали мама и татко. Те са искали да ме предпазят и ме излъгали. Обаче откъде са могли да знаят, че един ден ще бъде издигнат мемориал и на него ще бъде изписано всяко име… освен това на брат ми.

Тя замълча, но този път Хари я изчака.

— Един ден преди няколко години посетих мемориала. Отначало си помислих, че може да е някаква грешка. Там имаше и една книга с азбучен указател на имената. Нямаше го и в нея. Никакъв Майкъл Скарлети. Започнах да се карам на хората от службата по парковете: „Как може да пропуснете някой и да не запишете името му в книгата?“ Прекарах целия ден в четене на имената върху стената. Прочетох ги всичките. Исках да им докажа, че бяха сбъркали. Обаче… Него го нямаше, и толкова. Не можех… Знаеш ли какво е да прекараш почти петнайсет години от живота си, вярвайки в нещо, да изградиш всичко около един-единствен, сияен факт, а после… Да откриеш, че през цялото време истината е била като растящо отвътре раково образувание?

Бош избърса сълзите по бузите й с ръка. Доближи лицето си до нейното.

— И какво направи, Еленър?

Юмрукът пред устните се сви, кокалчетата й побеляха. Бош забеляза една пейка на пътеката, подхвана я и се отправиха натам.

— Цялата тази работа — рече той, когато вече бяха седнали. — Не разбирам, Еленър. Всичко това… Ти си била… Искала си нещо като отмъщение срещу…

— Справедливост. Не отмъщение, не разплата.

— Има ли разлика?

Тя не отговори.

— Кажи ми какво направи.

— Притиснах родителите си и най-после те ми казаха за Лос Анджелис. Прерових всичките си неща от него и намерих едно писмо, последното му писмо. Все още го пазех сред нещата си в къщата на родителите ми, но бях забравила за него. Ето го.

Тя отвори чантата си и извади оттам портмоне. Бош забеляза вътре гумената дръжка на пистолета й. Тя отвори портмонето и извади един сгънат на две лист от тетрадка. Внимателно го разгърна, за да го прочете той. Хари не го докосна.

Ели,

Толкова малко ми остава вече да седя тук, че сякаш усещам вкуса на сладководните раци. Ще се прибера вкъщи до две седмици. Най-напред трябва да спра в Лос Анджелис, за да изкарам едни пари. Ха-ха! Имам си един план (но не казвай на С). Трябва да доставя една „дипломатическа“ пратка в Лос Анджелис. Обаче сигурно има начин да постъпя и по-добре с нея. Когато си дойда, може да отидем пак до Поконос, преди да трябва да се върна на работа за „военната машина“. Знам какво си мислиш, но не мога да кажа на С. „не“. Ще видим как ще потръгне. Едно нещо е сигурно, че се радвам, дето напускам това място. Прекарах в джунглата цели шест седмици, преди да чуя малко рокендрол тук, в Сайгон. Не искам да се върна обратно, затова се лекувам от дизентерия. (Питай С. какво е това, ха-ха!) Просто трябваше да хапна малко ресторантска храна в този град и симптомите се появиха. Ами това е всичко засега. Добре съм и скоро ще си бъда у дома. Приготви капаните за раци.

С любов, Майкъл

Тя сгъна внимателно писмото и го прибра.

— Какво е това „С“? — запита Бош.

— „Стареца“.

— Аха.

Тя беше дошла малко на себе си. Лицето й добиваше отново онова твърдо изражение, което Бош беше видял първия ден, когато я срещна. Очите й се отправиха към лицето му, оттам към гърдите и ръката в превръзката.

— Нямам микрофони по себе си, Еленър — рече той. — Тук съм заради себе си. Исках да разбера всичко заради мен самия.

— Не гледах за това — рече тя. — Знаех, че няма да носиш микрофон. Мислех си за ръката ти. Хари, ако ми вярваш вече за нещо, ако въобще можеш, то повярвай ми, когато ти казвам, че не съм искала някой да пострада. Не, никой не трябваше да пострада… Всички трябваше да загубят, но това беше всичко. След онзи ден — при мемориала — започнах да търся, да ровя и накрая открих какво се беше случило с брат ми. Използвах Ърнст във Външните работи, Пентагона, баща си, използвах каквото можах и открих всичко за брат си.

Тя потърси очите му, но той предпочете да скрие какви мисли се таяха зад тях.

— И?

— И всичко беше, както ти го разказа Ърнст. Някъде към края на войната тримата капитани, триадата, започват да вземат все по-дейно участие в пренасянето на хероин към Щатите. Един от каналите е бил Рурки и неговите хора от посолството — военната полиция. В това число Медоус, Делгадо и Франклин. Търсели са по баровете из Сайгон такива, които пребивават за кратко време, и са им отправяли предложение: няколко хиляди долара, за да прекарат запечатана дипломатическа пратка през митницата. Нищо повече. Те са могли да им издействат временен статут на куриери, да ги качат на самолета и някой да ги чака в Лос Анджелис, за да получи пратката. Брат ми е бил един от тези, които са приели предложението… Обаче Майкъл си имал свой собствен, план. Не е било необходимо да си гений, за да се досетиш какво пренасяш. Сигурно си е помислил, че ще може да се добере дотук, а после да направи хубавичка сделка с някой друг. Не знам колко добре е бил измислил всичко и дали е стигнал донякъде, но това вече няма значение. Намерили са го и са го убили.

— „Те“ ли?

— Не знам кой. Сигурно хора, които са работили за капитаните. И за Рурки. Изглеждало е отлично. Той бива убит по един начин, чрез който са могли да накарат всички — и армията, и семейството му, и който и да е — да си мълчат. Случаят е бил „изяснен“ набързо, и толкова.

Бош седеше до нея, докато тя разказваше останалата част от историята, и не я прекъсна, докато не свърши.

Тя каза, че първият, когото открила, бил Рурки. И той, за нейна изненада, работел в Бюрото. Тя използвала някакви връзки и се прехвърлила от Вашингтон в неговия екип. Последното й име било различно от това на брат й. Рурки така и не разбрал коя е тя. След това лесно открила Медоус, Франклин и Делгадо, които били по затворите. Нямало къде да й избягат.

— Рурки беше ключът към всичко — рече тя. — Започнах да работя върху него. Предполагам, ти би казал, че съм го прелъстила със своя план.

Бош почувства как нещо се скъса вътре в него, някакво последно чувство към нея.

— Съвсем ясно му показах, че искам да направя голям удар. Знаех, че ще си падне, понеже той винаги е бил корумпиран, още от онова време. А беше и алчен. Една нощ ми разказа за диамантите, кой е помогнал на ония двамата за кутиите им, пълни с диаманти. Оттук нататък не беше трудно да планираме цялата работа с Бин и Тран. Рурки вербува другите трима и използва някакви свои връзки, за да им издейства предсрочно освобождаване и изпращане в „Рота Чарли“. Планът беше отличен и Рурки си мислеше през цялото време, че всъщност е негов. Точно това го правеше отличен за мен. Накрая щях да изчезна с цялото съкровище. Бин и Тран щяха да бъдат лишени от това, което бяха събирали през целия си живот, а другите четирима щяха да вкусят насладата от най-големия удар в живота си, а после щяха да изгубят всичко. Това щеше да е най-добрият начин да ги нараня. Обаче никой извън кръга на виновните не трябваше да пострада… Просто така стана.

— Медоус задържа гривната — рече Бош.

— Да. Задържа я. Аз я видях в списъка със заложени вещи, който получихме от ЛАПД. Такива списъци се получаваха редовно, но въпреки това изпаднах в паника. Списъците отиваха до всички екипи, които се занимават с кражби в страната. Помислих си, че може да бъде забелязана от някого, да бъде дръпнат Медоус и той да изпее всичко. Казах на Рурки и той също изпадна в паника. Изчака, докато понапреднат с втория тунел, след което заедно с другите двама притиснаха Медоус. Аз не бях там.

Очите й бяха фиксирани върху някаква далечна точка. В гласа й вече нямаше никакво вълнение. Говореше равно и спокойно. Нямаше нужда Бош да я подканва. Останалото излезе само от нея.

— Не бях там — повтори тя. — Рурки ми се обади. Каза ми, че Медоус, както знаеш, е умрял, без да им даде разписката за заложната къща. Той каза, че щял да го направи да изглежда като свръхдоза. Копелето наистина си призна, че познавал хора, които са го правили и преди, много, много отдавна, и са се измъкнали. Разбираш ли? Говореше за брат ми. Когато чух това от него, вече бях убедена, че постъпвам правилно… Все пак се нуждаеше и от моята помощ. Бяха претърсили жилището на Медоус, но не бяха открили разписката. Това означаваше, че Франклин и Делгадо трябваше да разбият заложната къща и да вземат обратно гривната. Рурки поиска да му помогна за трупа на Медоус. Не знаеше какво да прави с него.

Тя знаела от досието му, че е бил прибиран за скитничество при язовира. Не й било трудно да убеди Рурки, че там е най-доброто място да оставят трупа.

— Знаех обаче, че язовирът е в района на холивудския участък и ако не получиш ти повикването, то поне ще чуеш за случая и ще проявиш някакъв интерес, след като Медоус бъде идентифициран. Разбираш ли, аз знаех за теб и Медоус. А пък Рурки се беше побъркал съвсем. Ти беше спасителната сламка, ако се наложеше да зарежа всичко и да ги предам. Не можех да оставя Рурки да се измъкне отново.

Тя огледа разсеяно редицата от каменни гробове и вдигна ръка, но после я отпусна обратно в скута си. Още един жест на примирение.

— После поставихме тялото му в джипа и го покрихме с едно одеяло, а Рурки се върна обратно в къщата да направи един последен оглед. Аз останах навън. Намерих една манивела отзад. Взех я и ударих пръстите на Медоус с нея. Така някой щеше да разбере, че е убийство. Спомням си съвсем ясно звука, когато се счупиха костите. Така изпращяха, че си помислих дали и Рурки не е чул…

— Ами Шаркай? — запита Бош.

— Шаркай… — Тя изрече името му разчленено, сякаш за първи път се опитваше да го произнесе. — След разпита му казах на Рурки, че момчето не беше видяло лицата ни при язовира. То дори е помислило, че аз съм мъж. Обаче направих грешка, споменавайки как сме обсъждали неговото хипнотизиране. Макар че те бях спряла и вярвах, че няма да го направиш без мен, Рурки не ти се довери. И свърши тази работа с Шаркай. Когато после ни извикаха там и го видях, аз…

Тя не довърши, но Бош поиска да узнае всичко.

— Ти какво?

— По-късно се скарах на Рурки и му казах, че се отказвам от всичко, понеже е излязъл извън контрол и убива невинни хора. Той отговори, че нямало как да спрем сега, понеже Франклин и Делгадо вече били в тунела и нямал връзка с тях. Когато вкарали вътре взривните материали, те изключили радиостанциите си. Иначе било рисковано. Той каза, че нямало как да спрем, без да се пролее още кръв. После, през следващата нощ почти бяхме прегазени. Това е бил Рурки, сигурна съм.

Еленър разказа как двамата продължили да играят играта на безгласно недоверие и съмнение след това. Проникването в „Бевърли Хилс Сейф ен Лок“ продължило по плана, а Рурки отклонил Бош и всички други, които са предложили да се спусне екип под земята. Трябвало да остави Франклин и Делгадо да извършат всичко докрай, макар вече да нямало никакви диаманти в личния сейф на Трап. Рурки не искал дори сам да слезе долу, за да ги предупреди.

Еленър най-после довършила играта, когато последвала Бош долу в тунелите и убила Рурки. Той гледал нея, докато се свличал по стената надолу към черната вода.

— И това е цялата история — рече тя тихо.

— Колата ми е в тази посока — каза Бош, ставайки от пейката. — Сега ще те закарам обратно.

Стигнаха до колата му на алеята и Бош забеляза как погледът й се плъзна по прясно изкопаната пръст върху гроба на Медоус, преди да се качи вътре. Той се запита дали Еленър беше гледала от федералната сграда, докато ковчегът се спускаше надолу. Подкарвайки към изхода, Хари запита:

— Защо не си могла да се откажеш? Това, което се е случило с брат ти, е било в друго време, на друго място. Защо не се отказа?

— Нямаш представа колко пъти съм си задавала този въпрос и колко пъти не съм могла да си отговоря. Дори и сега не знам.

Спряха на светофара на „Уилшайър“ и Бош се питаше какво да прави по-нататък. За пореден път тя прочете мислите му и усети обзелата го нерешителност.

— Ще ме арестуваш ли сега, Хари? Трудно ще ти бъде да докажеш нещо. Всички са мъртви. А може да заприлича, сякаш си бил замесен и самият ти. Ще поемеш ли този риск?

Той не отговори. Светна зелено и Бош подкара нататък, към федералната сграда. Спря до бордюра пред градинката със знамената.

— Ако за теб има изобщо някакво значение — рече тя, — това, което се случи между нас, искам да знаеш, че не е било част от някакъв план. Не съм сигурна дали някога ще повярваш, но исках да ти кажа…

— Недей — рече той. — Не казвай нищо за това. Измина малко време, през което между тях се настани неловка тишина.

— И просто ще ме оставиш да си тръгна ли?

— Мисля, че най-добре за тебе ще бъде да си признаеш, Еленър. Намери си адвокат и се предай. Кажи им, че си нямала нищо общо с убийствата. Разкажи им историята с брат ти. Те са разумни хора и ще предпочетат всичко да остане вътре, за да избягнат скандала. Прокурорът едва ли ще те подведе за убийство, а и Бюрото ще се застъпи.

— А ако не се предам? Ти ще им кажеш ли?

— Не. Както спомена, аз съм твърде вътре във всичко. Никога не биха повярвали на това, което мога да им съобщя.

Той се замисли. Не би искал да каже това, което щеше да каже след малко, ако не беше уверен, че наистина го мисли. И че би го направил.

— Не, няма да им кажа… Обаче ако не чуя до няколко дни, че си признала, ще кажа на Бин. Също и на Тран. А на тях няма да има нужда да доказвам каквото и да е. Просто ще им разкажа историята с всички подробности, а те ще ми повярват. И знаеш ли тогава какво ще направят? Ще постъпят също като преди. Ще се направят, че не разбират за какво става дума и ще ме изгонят. Но след това ще подгонят теб, Еленър, в преследване на същата справедливост, каквато ти търсеше за брат си.

— Ще го направиш ли, Хари?

— Казах вече. Давам ти два дена да се предадеш. После отивам при виетнамците.

Тя го гледаше в очите и болезненото изражение на лицето й сякаш питаше защо. Хари отговори:

— Някой трябва да поеме отговорността за Шаркай.

Еленър отвърна поглед, постави ръка върху дръжката на вратата и се загледа през прозореца към знамената, които бризът откъм Санта Ана вееше леко. Не се обърна към него, когато каза:

— Е, значи съм сбъркала с теб.

— Ако имаш предвид случая с Кукловода, отговорът е „да, ти сбърка с мен“.

Тя го погледна и вяло се усмихна, докато отваряше вратата. Наведе се и бързо го целуна по бузата.

— Сбогом, Хари Бош.

После слезе от колата, застана на тротоара и се загледа в него. Поколеба се известно време, след което затвори вратата. Хари подкара и докато се отдалечаваше, хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане. Тя все още стоеше на тротоара. Стоеше и се взираше към земята като някой, който е изтървал нещо в канала. След това той повече не погледна назад.