Майкъл Конъли
Черното ехо (8)

Част осма
Неделя, 27 май

Бош сънуваше, че се намира в джунглата. Там беше и Медоус, и всичките войници от фотоалбума на Хари. Стояха около една дупка в дъното на покрития с шума окоп. Мъгла беше покрила джунглата като увиснал сив балдахин. Въздухът беше топъл и неподвижен. Бош направи снимки на останалите „плъхове“ със своя фотоапарат. Медоус каза, че отивал под земята. „От тъжното, право в тъмното.“ Той погледна Бош през визьора на фотоапарата и рече:

— Помни обета, Йеронимус.

— Римува се с анонимен — отвърна Бош.

Преди обаче да успее да му каже да не тръгва, Медоус чевръсто се метна с краката напред в дупката и изчезна. Бош се спусна към ръба и погледна надолу, но не видя нищо, само мастилена тъмнина. Някакви лица влязоха във фокус, после отново се изгубиха в мрака. Ето, там бяха Рурки, Медоус, Люис и Кларк. Някъде отзад той дочу глас, който му беше познат, но не можеше да го свърже с конкретно лице.

— Хари, хайде бе, човек. Трябва да поговорим.

И тогава Бош усети силната болка в рамото си, пулсираща чак до лакътя и до врата му. Някой го държеше за лявата ръка и леко го потупваше. Той отвори очи. Беше Джери Едгар.

— Ахаа, ето, това е — рече Едгар. — Нямам много време. Онзи на вратата казва, че щели всеки момент да пристигнат. Освен това смяната му скоро свършвала. Исках да се опитам да поговоря с теб преди онези от пресата. Щях да дойда вчера, ама тук беше фрашкано с копринени костюми. Пък и чух, че през по-голямата част от деня си бил в безсъзнание. Имал си делириум.

Бош само го наблюдаваше.

— При такива случаи — рече Едгар, — както съм чувал, най-добре било да кажеш, че не си спомняш нищо. Нека те си го съчиняват, както решат. Имам предвид, че когато те понадупчат, няма начин някой да ти каже, че лъжеш за това, дето не си спомняш нищо. Просто мозъкът ти блокира, човече, когато тялото претърпи травмиращо поражение. Чел съм го това.

Едва сега Бош осъзна, че се намира в болнична стая, и започна да се оглежда. Забеляза пет или шест вази с цветя. Из стаята се носеше сладникава миризма на гнило. Забеляза също и че на гърдите и кръста си имаше усмирителни колани.

— Намираш се в медицинския център „Мартин Лутър Кинг“, Хари. Докторите казват, че ще се оправиш. Само имат още малко работа по ръката ти. — Едгар сниши гласа си до шепот: — Аз се промъкнах тук незабелязано. Май сестрите тъкмо се сменяха или нещо такова. Ченгето, дето е на вратата, е от уилшайърския патрул, та ме пусна, щот’’ май имал къща за продаване, та чул, че аз въртя такива далавери. Казах му, че ще му бутна две точки аванс, ако ме пусне тук за пет минути.

Бош още не беше проговорил. Не беше сигурен дали ще може. Чувстваше се така, сякаш плува върху въздушна възглавница. Трудно му беше да се съсредоточи върху думите на Едгар. Какво значеше това за някакви точки? И как се е озовал в медицинския център „Мартин Лутър Кинг“, близо до Уотс. Последното, което помнеше, беше, че се намираше в Бевърли Хилс. В някакъв тунел. Медицинските центрове в Лос Анджелис или Седарс бяха по-близо.

— Все пак ще се опитам да ти кажа — продължи Едгар — какво става, доколкото мога, преди да са се довлекли копринените костюми и да са почнали да се ебават с тебе. Рурки е мъртъв. Люис е мъртъв. Кларк е много зле, но макар да го крепели като жив труп, чух, че май нямало да го бъде. Щели само органи да използват от него. Щом се появи човек, който да се нуждае от нещо, и ще му дръпнат щепсела. Как би се чувствал, ако ти турят сърцето или окото на тоя задник? Или пък нещо друго? Въпреки всичко, както вече казах, трябва да излезеш от тая работа чист. При всички положения с тази ръка можеш да получиш двайсет процента инвалидност без много зор, понеже е било по време на изпълнение на служебните ти задължения.

Той се усмихна на Бош, който го гледаше с празен поглед. Гърлото на Хари беше пресъхнало и гласът хриптящ, когато най-после се опита да заговори:

— „Мартин Лутър Кинг“ ли?

Говореше трудно, но все пак се разбираше. Едгар му наля една чаша вода от каната, поставена на масичката до леглото, и му я подаде. Бош разкопча коланите, приготви се да отпие и веднага усети да го залива вълна от гадене. Едгар не забеляза нищо.

— Това тук е заведение точно за гръмнати и наръгани, човече. Тук докарват пострадалите при пукотевици. Няма по-добро място в окръга, където да отиде човек с огнестрелна рана. Няма префърцунени докторчета като в Лосанджелиския център. Тук обучават военни лекари. Значи хората са подготвени за пострадали при война. Докараха те тук с хеликоптер.

— Колко е часът?

— Малко след седем, неделя сутринта. Губи ти се почти цял ден.

Тогава Бош си спомни за Еленър. Тя ли беше дошла накрая от дъното на тунела? Какво беше станало? Едгар сякаш разбра за какво мисли. Напоследък това се отдаваше на всички.

— Твоят женски партньор е добре. И двамата сега сте в светлината на прожекторите, човече. Герои.

Герои. Бош се замисли над това. След малко Едгар каза:

— Трябва да се чупя оттук. Ако разберат, че съм говорил с тебе първи, може да ме изритат в Нютън.

Бош кимна. Повечето от ченгетата не биха имали нищо против да ги изпратят на работа към участъка в Нютън. Там стрелбата никога не спираше. Но не и Джери Едгар, агентът по недвижими имоти.

— Кой ще идва?

— Обичайната тайфа, предполагам. От „Вътрешно разследване“, експерти по балистика, хора от ФБР. Също и от полицията на Бевърли Хилс. Мисля, че в този момент всички нямат търпение да разберат какво е станало там долу. А имат само тебе и Уиш, за да научат. Май им се иска да чуят една и съща история и от двама ви. Затуй ти казвам да им речеш „не помня“, и туйто. Та ти си прострелян, човече. Ранен служител по време на дежурство… Имаш пълното право да не помниш нищо.

— А ти какво знаеш за това, което е станало?

— В управлението и дума не обелват. Даже и слухове няма. Когато научих, че е станало нещо, отидох на мястото, а Паундс вече беше там. Видя ме и нареди да се махам. Шибанякът Деветдесет и осем! Не си отвори устата повече. Затуй знам само каквото беше изнесено в пресата. Обичайните говна. Даже телевизията снощи не показа нищо. И в сутрешния „Таймс“ няма много. Май управлението и онези от Бюрото са се сдушили, та да изкарат всеки един доблестен боец.

— Всеки един ли?

— Ами да, Рурки, Люис, Кларк — всичките ги писаха, че били загинали, „докато изпълнявали задълженията си“.

— Уиш ли каза това?

— Не. Нея я няма в цялата история. Искам да кажа, че не е спомената. Подозирам, че я държат настрана, докато мине разследването.

— Каква е официалната версия?

— В „Таймс“ пишеше, че управлението било казало, че Люис, Кларк и ти сте участвали заедно с ФБР в екип за наблюдение на трезора. Сега вече знам, че това е лъжа, щото ти никога не би допуснал някой от ония клоуни да ти се мотат по време на операция. Та те са от „Вътрешно разследване“ освен това! Мисля, че от „Таймс“ също са надушили, че работата нещо понамирисва. Онзи тип Бремер, с когото се познаваш, ми се обади вчера, да разберял какво съм чул. Обаче аз не гъкнах. Появи ли се името ми във вестника, и ще ме пратят някъде, дето е по-лошо и от Нютън. Ако има таквоз място…

— Да — рече Бош. Той отмести поглед от своя бивш партньор и веднага се почувства потиснат. Дори сякаш ръката го заболя още повече.

— Виж, Хари — рече Едгар след половин минута. — По-добре да си вървя. Не знам кога точно ще бъдат тук, но те ще дойдат, човече. Погрижи се за себе си и направи, както ти казах: амнезия. После си вземи процента инвалидност и им го тури.

Едгар допря два пръста до слепоочието си и кимна с глава. Хари също кимна разсеяно, а после Едгар си тръгна. Бош виждаше униформения служител, седящ на стол отвън пред вратата.

След малко Бош вдигна слушалката на телефона, който беше прикрепен към рамката на леглото. Не чу сигнал, затова натисна бутона за повикване на сестрата. Няколко минути по-късно тя влезе при него и му каза, че телефонът бил изключен по нареждане на ЛАПД. Той поиска някакъв вестник, но жената поклати глава — забраната се отнасяла и за вестниците.

Хари се почувства още по-зле. Знаеше, че и полицейското управление, и ФБР се сблъскваха със сериозния проблем да се изправят пред обществото и да обясняват случилото се, но той не виждаше как би могло да се скрие нещо такова. Имаше твърде много информационни агенции. Твърде много хора. Не можеха да опазят случая в тайна. Нима бяха толкова глупави, че да се опитат?

Той се освободи от коланите и се опита да седне. От това му се зави свят и ръката му сякаш изпищя да не я оставя сама. Обзе го желание да повърне и той се пресегна за стоманения тас, оставен на масичката до леглото. Неприятното усещане отмина. Обаче то освободи място в съзнанието на Хари за спомена как седеше в тунела с Рурки предишната сутрин. Опита се да си припомни откъси от разговора с агента, за да свърже новата информация с това, което вече знаеше. После се запита дали диамантите, откраднати от „Уестленд Нешънъл“, са били намерени и къде. Той постепенно беше започнал да се възхищава на техническия замисъл на кражбата, но не можеше да се възхити на създателя му — Рурки.

Бош усети как го завладява умора подобно на облак, покриващ слънцето. Отпусна се назад и падна върху възглавницата. Последното нещо, за което си помисли, преди да заспи, беше какво му бе казал Рурки в тунела. За това, че щял да получи по-голям дял, понеже Медоус, Франклин и Делгадо били мъртви. Точно тогава, докато се спускаше в черната дупка, в която Медоус беше скочил преди това, Бош разбра цялото значение на казаното от Рурки.

* * *

Човекът на стола за посетители беше облечен в костюм на ситни райета от 800 долара, със златни копчета за ръкавели и имаше пръстен с розов оникс. Маскировката му обаче не можеше да заблуди никого.

— От „Вътрешно разследване“ сте, нали? — рече Бош и се прозя. — Събуждам се от сън и попадам в нов кошмар.

Човекът се размърда. Не беше видял, когато Бош отвори очи. Стана и напусна болничната стая, без да каже и дума. Бош отново се прозя и се огледа за часовник. Нямаше никакъв. Той разхлаби колана на гърдите си отново и се опита да се изправи до седнало положение. Този път се чувстваше значително по-добре. Никакво замайване. Никакво гадене. Забеляза подредените цветя по перваза на прозореца и върху бюрото в ъгъла на стаята. Реши, че бяха станали повече, докато бе спал. Запита се дали някои от тях не бяха от Еленър. Идвала ли е да го види? Вероятно не са я пуснали.

Една минута по-късно Раирания костюм се върна. Носеше касетофон и водеше процесия от още четири костюмирани. Един от тях беше лейтенант Бил Хейли, главният специалист по балистика при ЛАПД, вторият — заместник-началникът на „Вътрешно разследване“ Ървин Ървинг. Другите двама, реши Бош, сигурно са от ФБР.

— Ако знаех, че толкова много официално облечени мъже ме чакат, щях да си навия будилника — рече Бош. — Обаче тук няма нито будилник, нито телефон, който да работи, няма телевизия и вестници.

— Бош, знаеш кой съм аз — каза Ървинг и се обърна към другите. — Познаваш и Хейли. А това са агент Стоун и агент Фолсъм от ФБР.

Ървинг погледна Раирания и кимна към нощното шкафче. Човекът пристъпи напред и постави касетофона отгоре, след което сложи пръст върху копчето за запис и погледна Ървинг. Бош се обърна към него и каза:

— Вие не се ли нуждаете от представяне?

Раирания не му обърна внимание, останалите също.

— Бош, искам да свършим с това бързо и без да се възползваме от чувството ти за хумор — рече Ървинг. Той изду масивните си челюстни мускули и кимна на Раирания. Онзи пусна касетофона. Ървинг изрече сухо датата и часа. Беше 11:30 сутринта. Бош беше спал само няколко часа. Обаче се чувстваше много по-укрепнал, отколкото беше по време на посещението на Едгар.

Ървинг изрече имената на присъстващите в стаята, като този път даде име на Раирания. Клифърд Гелвин-младши. Същото име, ако не се брои това „младши“, като на един от другите шефове на управлението. Очевидно „младшият“ беше под крилото на Ървинг, помисли си Бош.

— Да започнем от самото начало — рече Ървинг. — Детектив Бош, започнете да ни разказвате всичко относно цялата тая работа от момента, в който сте се включили вие.

— Разполагате ли с един-два дни?

Ървинг пристъпи до касетофона и натисна паузата.

— Бош — рече той, — всички те знаем колко си забавен, но не сме дошли за това днес. Само този път ще спра записа. Ако се наложи да го правя отново, до вторник сутринта значката ти ще бъде консервирана в стъклено блокче. И то само защото утре е почивен ден. Ще се погрижа и за това да не получиш никакви проценти.

Той имаше предвид практиката на управлението да не позволява на пенсиониращите се ченгета да си задържат значките. Кметът и градският съвет не харесваха твърде идеята някои от бившите „най-доблестни“ граждани да се перчат насам-натам и да ползват какви ли не привилегии. В тази работа надушваха скандала от стотици километри. Затова, ако искаш да си запазиш значката — заповядай: грижливо поставена в отлято специално за целта стъклено блокче с вграден декоративен часовник. Блокчето беше с размер около един квадратен фут — твърде голямо, за да бъде носено в джоб.

Ървинг кимна на Гелвин-младши и той натисна бутона отново. Бош разказа всичко, както си беше, без да спести каквото и да е, и спря едва когато младшият трябваше да обърне касетата. Мъжете в костюми му задаваха въпроси от време на време, но като цяло почти не го прекъсваха. Ървинг поиска да узнае какво беше пуснал Бош от кея при Малибу. Хари почти не си спомняше вече. Никой не водеше записки. Просто стояха и слушаха как разказва. Той завърши след около час и половина. Тогава Ървинг погледна Гелвин-младши и кимна. Онзи спря касетофона.

Когато разбра, че нямат повече въпроси, Бош зададе своите:

— Какво намерихте в дома на Рурки?

— Това не е твоя работа — рече Ървинг.

— Не е друг път. Това е част от разследването на едно убийство. Рурки е убиецът. Той ми призна.

— Твоето разследване беше прехвърлено на друг.

Бош не каза нищо, понеже в гърлото му заседна буца от яд. Огледа се из стаята, но никой от другите мъже, дори и Гелвин-младши, не го погледна.

Ървинг рече:

— А сега, преди да изляза пред обществото и да заговоря за това как мои колеги, служители на закона, са били убити по време на изпълнение на служебните им задължения, трябва да съм сигурен, че знам всички факти. Трябва също да имам и доказателства, подкрепящи тези факти. Не искам никакви слухове да плъзнат по адрес на добри хора.

Бош не можа да се въздържи:

— Нима вие всички мислите, че може да се замаже цялата тая история? Ами какво ще кажете за вашите двама клоуни? Как ще обясните техните действия? Най-напред те поставят „буболечката“ в телефона ми, а после се захващат с някакво шибано наблюдение и следене, докато ги застрелят. И вие искате да ги изкарате герои? Кого ще заблудите?

— Детектив Бош, всичко вече беше разяснено. Това не е ваша работа. Освен това не ви влиза в задълженията да противопоставяте ваши твърдения на изявленията, направени официално от управлението и от Бюрото във връзка със случилото се. И това, детектив Бош, е заповед. Ако си отворите устата по този въпрос пред пресата, с това кариерата ви на детектив от Лосанджелиската полиция ще приключи.

Сега Бош не можеше да погледне другите. Той се вторачи в цветята на нощното шкафче и каза:

— Тогава защо е този запис, всичко останало и тези с костюмите тук защо са с вас, като не искате да научите истината?

— Ние искаме истината, детективе. Просто бъркате понятията за истина и за това, което трябва да се изнася пред обществото. Аз обаче ви гарантирам, а и Федералното бюро за разследване също, че ще довършим това разследване и ще предприемем необходимите действия.

— Колко патетично!

— Това се отнася и за вас, детективе. И за вас. — Ървинг се наведе над леглото и доближи лицето си до Бош толкова, че Хари можеше да усети киселия му дъх. — Това е един от редките случаи, когато ще можете да държите бъдещето в ръцете си, детектив Бош. Направете каквото трябва, и може би ще се озовете отново в отдел „Кражби и убийства“. Или пък можете да вдигнете телефона — да, аз ей сега ще кажа на сестрата да го включи — и да позвъните на вашите приятелчета от онази вестникарска дупка. Попитайте ги дали няма при тях вакантно място за един бивш детектив по убийствата.

Петимата мъже си тръгнаха, оставяйки Бош насаме с гнева му. Той се изправи и беше готов да замахне със здравата си ръка към вазата с маргаритки до леглото, когато вратата се отвори и Ървинг влезе отново. Беше сам. Не носеше касетофон.

— Детектив Бош, този път не идвам официално. Казах на останалите, че съм забравил да ви предам това.

Той извади една поздравителна картичка от джоба на сакото си и я закрепи права на перваза на прозореца. На предната страна имаше едрогърдеста полицайка с разкопчана до пъпа униформена блуза. Тя държеше в едната си ръка палка и потупваше нетърпеливо с нея по отворената длан на другата ръка, а кръгчето, излизащо от устата й, казваше: „Или се оправяй веднага, или…“ Бош трябваше да прочете написаното вътре, за да разбере закачката.

— Не бях забравил. Просто исках да ти кажа нещо на четири очи. — Ървинг застана до леглото на Бош и зачака, докато той му кимна. — Ти си добър в работата си, детектив Бош. Всеки го знае. Но то не означава, че си добър полицейски служител. Ти отказваш да станеш част от семейството. А това вече не е хубаво. Междувременно виждаш, че аз трябва да се грижа за защитата на това управление. За мен това е най-важната работа на света. А един от най-добрите начини да върша своята работа е, като контролирам общественото мнение. Така всички са щастливи. Значи, ако общото щастие се свежда до даването на няколко добри изявления пред пресата и извършване на няколко церемониални погребения в присъствието на кмета и пред телевизионните камери, то ще направим точно това. Защитата на управлението е по-важна от обстоятелството, че две тъпи ченгета са сгафили. Същото се отнася и за Федералното бюро за разследване. Те ще те смелят, преди обществеността да разбере за случая с Рурки. Та това, което искам да ти кажа, е, че правило първо гласи: „Върви в крак с другите, ако искаш изобщо да вървиш.“

— Това са глупости и вие го знаете.

— Не, не са. Някъде дълбоко в себе си го знаеш и ти. Нека те попитам нещо. Защо мислиш, че бяха изтеглени обратно Люис и Кларк по време на онова разследване върху смъртта на Кукловода? И кой мислиш ги отзова?

Когато Бош не отговори, Ървинг кимна с глава:

— Разбираш ли, ние трябваше да вземем решение. По-добре ли ще е един от нашите детективи да бъде оставен да го ръфат вестникарските псета и срещу него да бъде повдигнато обвинение в криминално престъпление, или просто тихичко да го понижим и преместим? — Той остави казаното да постигне някакъв ефект, после продължи: — И още нещо. Миналата седмица Люис и Кларк дойдоха при мен, за да ми разкажат какво си направил с тях. Да ги заключиш с белезници около онова дърво! Много грубо. Обаче те се чувстваха щастливи като две гимназиални клакьорки, които са прекарали вечерта с футболния отвор. Всъщност те бяха хванали натясно и бяха готови да те предадат на пресата точно в този момент. Те…

— Те ме бяха хванали, но и аз ги държах.

— Не. Точно това искам да ти кажа. Двамата дойдоха при мен и ми разказаха историята с „буболечката“ в телефона ти, която си им сервирал. Но въпросът е в това, че те не бяха поставили онова нещо в твоя телефон, както си си помислил. Аз лично проверих. Та това е, което исках да ти кажа. Бяха те стиснали здраво за топките.

— Ами кой тогава… — Бош не можа да продължи. Веднага разбра отговора.

— Аз им казах да изчакат няколко дена. Само да наблюдават, за да видят какво ще стане. Нещо трябваше да се случи. Онези двамата бяха винаги трудни за озаптяване, когато станеше дума за тебе. Прекрачиха границата, когато решиха да се занимаят с онзи човек — Ейвъри — и после му казаха да се върне с тях и да отвори трезора. И си платиха цената за това.

— Ами ФБР, те какво казват за „буболечката“?

— Не знам и няма да ги питам. Ако все пак го направя, те ще кажат: „Каква буболечка?“ Сигурен съм в това.

Бош кимна и изведнъж се почувства изморен от този човек. Една мисъл се опитваше да си проправи път към съзнанието му, а той не искаше да я пусне. Отмести поглед от Ървинг към прозореца. Заместник-началникът му каза още веднъж да помисли за управлението, преди да предприеме каквото и да е, после излезе. Когато се увери, че Ървинг беше слязъл надолу по стъпалата към приемната, Бош замахна с лявата си ръка и запрати вазата с маргаритки право в отсрещния ъгъл на стаята. Тя обаче се оказа пластмасова и не се счупи. Само водата се разля и цветята се разпиляха. Главата на Гелвин-младши, с лице, което много наподобяваше муцуна на пор, веднага се показа на вратата и бързо изчезна отново. Той не каза нищо, но Бош се впечатли от това, че бяха оставили човек от ОВР да пази пред вратата. Него ли пазеше? Или пък управлението? Бош не успя да си отговори. Той вече така или иначе нищо не знаеше.

* * *

Бош бутна настрани недокоснатата чиния с порция месо от пуйка, гарнирано с картофи и някакви царевични бучки, които трябваше да са меки, но не бяха. В болничния порцион беше включен и ягодов кекс с някакъв крем отгоре.

— Изядеш ли това, може никога да не излезеш повече оттук.

Той вдигна очи. Беше Еленър. Стоеше на вратата и се усмихваше. Той отвърна на усмивката й. Не можеше да се въздържи.

— Знам — каза Бош.

— Как си, Хари?

— Добре съм. Ще се оправя. Може да не бия ъперкъти отсега нататък, но ще го преживея някак. Ти как си, Еленър?

— Чудесно — отвърна тя и усмивката й сякаш го разполови на две. — Прекараха ли те през месомелачката днес?

— О, да. Нарязаха ме ситно и ме смляха. Най-добрите и най-умните от моето управление заедно с двама от твоите приятелчета цяла сутрин ме въртяха на шиш. Ей тук има един стол.

Тя заобиколи леглото, но остана права до стола. Огледа се и лека бръчка проряза челото й, сякаш стаята й беше позната отпреди, но беше забелязала, че нещо не е наред.

— Мен също ме разпитваха миналата нощ. Не искаха да ме пуснат да те видя, преди да са свършили с теб. Такива били заповедите. Не искали да се наговорим предварително. Обаче май и без това историите ни съвпадат. Най-малкото не ме викаха втори път, след като са те разпитвали днес. Казаха, че това било всичко.

— Намериха ли диамантите?

— Не са, поне доколкото чух, но те не биха ми казали нищо повече. Два екипа работят по този въпрос от днес, но аз не съм включена в нито един. Ще върша канцеларска работа, докато се поразведри обстановката. Вероятно и в този момент са у Рурки и продължават да ровят.

— Ами Тран и Бин, те решиха ли да сътрудничат?

— Не. Не казват нито дума. Разбрах от един приятел, който е присъствал на разпитите. Не знаели нищо за никакви диаманти. Вероятно са изпратили свои хора да ги търсят и скоро ще се разбере това-онова.

— Къде мислиш, че е скрито съкровището?

— Нямам представа. Всичко това, Хари, някак си ме разтърси. Вече не знам какво мисля за каквото и да е.

В това се включваше и самият той, помисли си Бош. Обаче не каза нищо и скоро в стаята настъпи неловко мълчание.

— Какво се случи, Еленър? Ървинг ми каза, че Люис и Кларк пресрещнали Ейвъри и го спрели. Това е всичко, което знам. Не разбирам нищо.

— Те са ни следели, докато ние наблюдавахме трезора през цялата нощ. Вероятно са си вкарали в главите мухата, че ние сме съгледвачи на бандитите. Като се има предвид, че ти си едно лошо ченге, както мислеха те, кой не би стигнал до същия извод. И щом са видели, че казваш на Ейвъри да си върви вкъщи, а униформените отпращаш обратно, те са решили, че си вътре в играта, и са те спипали. Веднага са задържали Ейвъри пред „Дарлингс“ и той им е казал за посещението ти от предишния ден, за фалшивите тревоги през седмицата, а накрая е изтървал и това, че не си му позволил да отвори трезора.

— После те са попитали: „А нима можете да го отворите?“, и веднага са хукнали натам.

— Аха. Решили са, че са герои. Ще спипат едновременно бандитите и лошите ченгета. Хубаво замислено, но до момента на плащането.

— Бедните тъпи клоуни.

— Бедните тъпи клоуни.

Отново се възцари тишина, а Еленър явно не искаше това.

— Е, аз просто дойдох да видя как си.

Той кимна.

— И да… Да ти кажа…

Ето я, помисли си той, прощалната целувка.

— … че реших да напусна. Ще оставя работата в Бюрото от утре.

— Ами как… Какво ще правиш?

— Не знам. Но ще напусна още сега, Хари. Имам малко пари, ще попътувам известно време, а после ще реша какво ми се прави.

— Защо, Еленър?

— Не знам. Трудно е за обяснение. Всичко това, което се случи… Цялата ми работа се превърна в едно нищо. Не мисля, че ще мога да се върна да работя в онзи отдел отново и да седя в онази стая след всичко, което се случи.

— Ще се върнеш ли в Лос Анджелис?

Тя погледна ръцете си, а после отново обходи стаята с очи.

— Не знам, Хари. Съжалявам. Изглеждаше сякаш… Не знам, много съм объркана точно сега.

— За какво си объркана?

— Не знам. За нас. За това, което се случи. За всичко…

Тишина изпълни стаята отново, и то толкова дълбока, че на Бош му се дощя някоя сестра или дори Гелвин-младши да си навре носа, за да види дали всичко е наред. А и му се пушеше ужасно. Установи, че това беше първият път за деня, когато му се допушваше. Еленър вече гледаше в краката си и той се съсредоточи върху недокоснатата храна. Взе парчето месо и започна да го подхвърля из ръцете си като топка за бейзбол. Не след дълго очите на Еленър направиха трета обиколка из стаята, без да видят това, което сякаш търсеха. Бош не можеше да разбере какво беше то.

— Не получи ли цветята, които ти изпратих?

— Цветя ли?

— Да, изпратих ти маргаритки. Същите като онези, дето растат на хълма под твоята къща. Обаче не ги виждам тук.

Маргаритки, помисли си Бош. Вазата, която беше запокитил към стената. Къде са ми проклетите цигари, искаше да изкрещи той.

— Сигурно ще ги донесат по-късно. Тук носят доставки веднъж дневно.

Тя се намръщи.

— Знаеш ли какво — рече Бош, — ако Рурки е знаел, че сме открили втория трезор и го държим под наблюдение, както и това, че сме видели как Тран си заминава с диамантите, опразвайки своя сейф, защо не е изкарал хората си навън? Това е, което ме притеснява във връзка с цялата история. Защо е трябвало всичко да мине по реда си?

Тя поклати бавно глава.

— Не зная, може би… ами, мисля, че той е искал да влязат там долу. Той е познавал онези типове. Вероятно е знаел, че ще се стигне до престрелка, а в нея могат да загинат и при това положение всичките диаманти от първия трезор ще останат за него.

— Да, да, обаче знаеш ли, че цял ден вече си припомням това и онова. Също и разговора с него там долу. Спомням си, че той не каза „ще получа всичко сам“, а спомена нещо такова, че „неговият дял ставал по-голям“ сега, когато Медоус и другите са мъртви. Той употреби думата „дял“, сякаш оставаше още някой, с когото да дели.

Тя повдигна вежди.

— Може, но всичко това опира и до семантиката, Хари.

— Е, да.

— Трябва да вървя. Знаеш ли колко време ще те оставят тук?

— Не са ми казали, но мисля, че утре ще съм готов да се поразмърдам навън. Даже имам намерение да посетя погребението на Медоус в гробището за ветерани.

— Погребение в Деня на загиналите. Звучи ми подходящо.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ммм, не. Не мисля, че искам да имам нещо повече с господин Медоус… Но ще бъда в службата утре. Ще си опразвам бюрото и ще дописвам докладите по случаите, които трябва да предам на други агенти. Можеш да дойдеш, ако искаш. Ще ти приготвя малко прясно кафе, както преди. Обаче знаеш ли, Хари, не мисля, че ще те пуснат толкова скоро да излезеш. Не и с рана от куршум. Трябва ти почивка. Да се полекуваш…

— Тъй, тъй — рече Бош. Разбираше, че тя му казва „сбогом“.

— Ами хубаво, тогава ще се видим може би.

Тя се наведе и го целуна за сбогом, а той разбра, че тази целувка означаваше „сбогом“ на всичко между тях. Еленър вече беше стигнала почти до вратата, когато той отвори очи.

— Само едно нещо още — рече Хари и тя се обърна, за да го погледне. — Как ме намери, Еленър? Там, в тунела, с Рурки?

Тя се поколеба и веждите й се повдигнаха отново.

— Е, ами слязох долу с Хенлън. Но когато свърши прокопаният на ръка тунел, се разделихме. Той тръгна в едната посока, аз в другата. И извадих късмет. Видях следите от кръв, после намерих Франклин мъртъв. А после извадих пак още малко късмет. Чух изстрелите и после гласовете. Най-вече гласа на Рурки. И тръгнах натам. Защо мислиш за това точно сега?

— Не знам. Просто така ми изплува. Ти ми спаси живота.

Те се погледнаха в очите. Ръката й беше върху дръжката на бравата и вратата беше отворена толкова, че Бош успя да види зад нея Гелвин-младши, който още стоеше там, седнал на един стол в коридора.

— Мога да ти кажа само „благодаря“.

Тя издаде тих звук, изразяващ незначителността на направеното от нея.

— Няма нужда да казваш нищо.

— Недей напуска.

Той видя как пролуката във вратата изчезна, а с нея и младшият. Тя стоеше и мълчеше.

— Не си тръгвай.

— Трябва. Ще се видим пак, Хари.

Този път тя отвори широко вратата.

— Довиждане — каза Еленър и си отиде.

* * *

Бош остана да лежи неподвижно върху болничното легло още почти час. Мислеше си за двама души: Еленър Уиш и Джон Рурки. Дълго време стоя със затворени очи и сякаш виждаше пред себе си онова изражение на лицето на Рурки, докато агентът се свличаше по стената на тунела надолу, към черната вода. Аз също бях изненадан, помисли си Бош, но в погледа му имаше и още нещо, нещо, което той не можеше да определи точно. Някакъв нюанс на разбиране и някакъв отговор, не свързани със смъртта му, а с някаква тайна.

Не след дълго той стана и направи няколко плахи крачки покрай леглото. Усещаше тялото си слабо и все пак целият сън през последните трийсет и шест часа го беше направил неспокоен. След като се посъвзе и рамото му премина етапа на болезнено адаптиране към земното притегляне, той започна да крачи напред-назад из стаята. Беше облечен в бледозелена болнична пижама, но не и от онези, които имаха отвор отзад, та да намери това унизително. Той пошляпа с боси крака из стаята, спирайки от време на време да прочете някоя от картичките, които бяха пристигнали заедно с цветята. Една от вазите беше изпратена от Лигата за защита на полицията. Другите идваха от две ченгета, с които се познаваше, но не беше чак толкова близък, вдовицата на един стар партньор, адвокатът му от профсъюза и друг един стар партньор, който живееше в Енсенада.

Той остави цветята и се отправи към вратата. Отвори едва-едва и видя, че Гелвин-младши все още седеше там и четеше някакъв каталог за полицейска екипировка. Бош отвори вратата докрай. Главата на Гелвин трепна, той затвори списанието с бързо движение и го пъхна в куфарчето, което стоеше в краката му. Не каза нищо.

— Е, Клифърд… Надявам се, мога да ти викам така? Какво правиш тук? Да не би да съм застрашен от нещо?

Младото ченге не каза нищо. Бош огледа коридора и в двете посоки и забеляза, че беше празен чак до стаята на сестрите, която отстоеше на петнайсет метра от неговата врата. Той погледна табелката и видя, че се намираше в стая № 313.

— Детективе, моля ви, влезте в стаята — каза накрая Гелвин. — Аз съм тук, за да държа пресата далеч от вас. Заместник-шефът смята, че те ще се опитат вероятно да се доберат до вас, за да изкопчат интервю, а моята работа е да предотвратя това и да се грижа да не ви безпокоят.

— Ами ако те приложат някой ловък ход и просто… — Бош се престори, че оглежда съзаклятнически коридора нагоре и надолу, за да е сигурен, че няма кой да ги чуе… — използват телефона?

Гелвин въздъхна шумно и продължи да гледа в другата посока.

— Сестрите приемат всички обаждания. Допускат се само разговори със семейството, а на мен ми е казано, че нямате такова, значи — няма обаждания.

— Ами как се е промъкнала през вас онази агентка от ФБР?

— Ървинг разреши. Върнете се в стаята си, моля ви.

— Разбира се.

Бош се върна, седна на леглото и прекара целия случай през съзнанието си още веднъж. Обаче колкото повече обръщаше отделните части, толкова по-дълбоко в него се загнездваше едно неспокойно чувство, че седенето на леглото в болничната стая точно в този момент е губене на време. Той усещаше, че нещо го смущава, някаква пукнатина в цялата логика на фактите и събитията. Работата на детектива беше да проследи всяко доказателство, да изучи всяка частица от него и намери точното й място. И накрая с това, което е събрал в кошницата си, печели или губи случай. Бош имаше пълна кошница факти, но започваше да мисли все по-настойчиво, че нещо му се губи. Какво ли беше пропуснал? Какво му беше казал Рурки накрая? Не толкова самите думи, колкото онова, което имаше предвид. И изражението на лицето му. Изненада. Но от какво? Беше ли изненадан от самия куршум? Или от това откъде и от кого идеше? Може да е и от двете, реши Бош, но и в двата случая какво значеше това?

Обстоятелството, че делът на Рурки щеше да нарасне в резултат на смъртта на Медоус, Франклин и Делгадо, продължаваше да го смущава. Опита се да се постави на мястото на Рурки. Ако всичките му другари бяха мъртви и той изведнъж ставаше единственият облагодетелстван от първия банков удар, щеше ли да рече „делът ми се увеличи“, или просто „всичко вече е мое“? Вътрешният глас на Бош му казваше, че би изрекъл второто, освен ако нямаше още някой, с когото да дели.

Той реши, че трябва да предприеме нещо. Трябва да се измъкне от тази стая. Не беше под домашен арест, но знаеше, че ако си тръгне, Гелвин щеше да го последва и да докладва на Ървинг. Той провери телефона и установи, че беше включен, както обеща Ървинг. Не можеха да му се обаждат отвън, но Хари можеше да телефонира отвътре.

Той стана и провери шкафчето. Дрехите му бяха там или по-скоро това, което бе останало от тях. Обувки, чорапи и панталони — толкова. Панталоните имаха следи от охлузено на коленете, но бяха изпрани и изгладени в болницата. Спортното му сако вероятно беше нарязано по шевовете с ножица и беше изхвърлено или пък прибрано в плик за веществени доказателства. Той грабна каквото имаше подръка и се облече, натъпквайки горнището на пижамата в панталоните. Изглеждаше, меко казано, особено, но все пак щеше да свърши работа, докато намери други дрехи навън.

Болката в рамото беше най-слаба, когато държеше ръката си пред гърдите, затова той нахлузи колана през раменете, да го използва като превръзка. После обаче реши, че това ще кара хората да му обръщат повече внимание, докато се движи из болницата, затова го свали и го наниза отново през гайките на панталоните. Провери в нощното шкафче и намери портфейла и значката си, но оръжието го нямаше.

Когато беше готов, вдигна слушалката на телефона, обади се на централата и поиска да го свържат със стаята на сестрите на третия етаж. Един женски глас каза „здравейте“ и Бош се представи като Ървин Ървинг, след което рече:

— Може ли да извикате на телефона детектив Гелвин — онзи, моят човек, дето седи на стола в дъното на коридора? Трябва да говоря с него.

Бош остави телефонната слушалка на леглото и бавно приближи вратата. Открехна я толкова, колкото да види как Гелвин си седи на стола и чете каталога. Бош чу гласа на сестрата, която го извика на телефона, Гелвин стана. Бош изчака десет секунди и се показа навън в коридора. Гелвин вървеше към стаята на сестрите. Бош излезе и се отправи безшумно в обратната посока.

След десет метра се озова на пресечка от коридори и пое по левия. Стигна до един асансьор с надпис отгоре „Само за персонал“ и натисна бутона. Когато асансьорът пристигна, Хари видя, че кабината беше от неръждаема стомана, покрита с имитиращо дървесна текстура фолио. На другия край имаше също такава врата, каквато отпред, и беше широка колкото да влязат две носилки вътре спокойно. Той натисна копчето за първия етаж и вратата се затвори. Лечението на раната му от куршума приключи.

Асансьорът свали Бош в спешното отделение, а оттам той бързо се озова на улицата. Навън беше нощ и докато пътуваше с такси към холивудския участък, помоли шофьора да се отбият до банката, откъдето изтегли малко пари от уличния автомат. После отидоха до един магазин. Хари си купи евтина риза със спортна кройка, стек цигари, запалка — понеже с тази ръка нямаше да може да се оправя с кибрита, малко памук, чисти бинтове и една превръзка за рамо. Превръзката беше морскосиня и щеше да бъде много подходяща за погребение.

* * *

На „Уилкокс“ пред участъка Хари плати на шофьора и влезе през предната врата, понеже знаеше, че така има по-малък шанс да го забележат и заговорят. На първото бюро седеше един „заек“ от скаутите със същото пъпчиво лице, като на онзи, който беше донесъл пицата на Шаркай. Бош му показа значката си и мина покрай него, без да каже нищо. Оперативната стая беше тъмна и пуста, както през повечето съботни вечери, дори и в Холивуд. Бош имаше на бюрото си настолна лампа, която включи, вместо да пусне осветлението на тавана, за да не привлече вниманието на някой любопитен служител от дежурната стая. Не се чувстваше готов да отговаря на въпроси.

Най-напред отиде до дъното на стаята и пусна кафемашинката. После влезе в една от стаите за разпити, за да облече новата риза. Докато сваляше болничната пижама, рамото му изпрати стрели от пронизваща болка през гърдите и надолу по ръката. Хари седна на един стол и огледа превръзката си за следи от кръв. Нямаше такива. Внимателно нахлузи новата риза, но този път не го боля чак толкова — беше взел най-широкия размер. Върху левия преден джоб имаше малка картинка с планина, слънце, морски бряг и думите „Град на ангелите“^[1]. Бош закри всичко това, когато постави превръзката, и я намести така, че ръката му да бъде здраво прикрепена към гърдите.

Кафето беше станало, докато той се преобличаше. Хари отнесе димящата чашка до бюрото си, запали цигара и издърпа няколко папки от класьора. Те бяха пълни само с материали по случая Медоус. Хари погледна купчината и установи, че не знае откъде да започне, нито какво точно търси. Започна да чете наред, с надеждата нещо просто да му направи впечатление. Търсеше каквото и да е, ново име, несъответствие в нечии показания, нещо, което е било отхвърлено преди като маловажно, но би изглеждало по нов начин сега.

Набързо прегледа своите собствени доклади, понеже повечето от информацията знаеше наизуст. После прочете военното досие на Медоус. Това беше съкратеният вариант, даден от ФБР. Нямаше представа какво се беше случило с онзи, по-подробния, който беше получил от Сейнт Луис и остави в колата, когато хукна към трезора предишната сутрин. Установи, че не знаеше също така къде е и самата кола.

Бош прегледа военното досие и докато прехвърляше последните листове с най-разнообразна информация, в стаята бе пуснато централното осветление и едно ченге от старата гвардия на име Педърсън влезе вътре. Беше се отправил към една от пишещите машини с рапорт за арестуване в ръка и не забеляза Бош, докато не седна. Усетил миризмата на цигара и кафе, той се огледа и видя детектива с превръзката.

— Хари, как е работата? Бързо са те пуснали. Тук беше плъзнал слух, че са те надупчили сериозно.

— Само драскотина, Пед. Дори не е толкова лоша, колкото тези, дето ги получаваш от ноктите на педалите, които задържаш всяка събота вечер. Поне при куршума няма основание да се притесняваш от СПИН.

— Прав си, прав си. — Педърсън инстинктивно разтри врата си, където все още личаха белези от драскотини, получени от ноктите на един травестит, който се оказа заразен с HIV-вирус. Ченгето се беше потило цели две години, правейки си изследвания на всеки три месеца, но не се беше заразил с вируса. Тази история се беше превърнала в кошмарна легенда за участъка и след нея населеността на килиите за травестити и проститутки спадна наполовина. Никой вече не искаше да ги арестува, освен когато се отнасяше за убийство.

— Все пак — рече Педърсън — съжалявам, че се е осрала вашата работа, Хари. Разбрах, че и второто ченге е ритнало камбаната преди малко. Двама полицаи и един фебереец по време на престрелка. Да не говорим за повредената ти ръка. Май ще се помни дълго тая история. Имаш ли нещо против да си сипя и аз една чашка?

Бош направи жест към кафемашината. Той не беше чул, че Кларк също е умрял. Все още не можеше да изпита състрадание към двамата детективи от ОВР и това го накара да започне да се самосъжалява. Почувства се така, сякаш процесът на закоравяване при него беше напълно завършил. Вече не изпитваше съжаление към никого, дори и към бедните тъпи палячовци, които се бяха прецакали и се бяха набутали сами между шамарите, докато накрая си получиха куршума.

— Тук никой не ти казва нищо — рече Педърсън, докато отпиваше, — но когато прочетох имената им, си рекох: „Охоо, познавам ги аз, ония двамата. Люис и Кларк. Те бяха от «Вътрешно разследване», а не от екипа по банковите обири. Викаха им на майтап «великите откриватели». Все нещо ровеха, да накиснат някого. Мисля, че май всички знаят какви бяха те с изключение на телевизията и «Таймс».“ Но все пак, разбираш, беше доста интересно какво са правили двамата там, при вас.

Бош нямаше да захапе тая въдица. Педърсън и останалите ченгета трябваше да си потърсят друг източник на информация за това какво беше станало пред хранилището за ценности „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Той дори се запита дали в действителност Педърсън имаше да пише някакъв рапорт за арестуване. Или пък онзи келеш, който седеше зад бюрото отпред, беше съобщил, че Бош се намира в оперативната стая, а старият Педърсън беше изпратен да изкопчи нещичко.

Косата на ченгето беше бяла като тебешир, че дори и по-бяла, и го смятаха за стар, но всъщност той беше само с няколко години по-възрастен от Бош. Когато прекараш двайсет години по булевард „Холивуд“, стига ти, за да ти побелее косата рано. Бош харесваше Педърсън. Той беше истински непресъхващ извор на информация за улицата. Рядко ставаше убийство по булеварда, за което Бош да не се обърнеше към него за сведения. Почти винаги имаше какво да научи, тъй като Педърсън разполагаше с широка мрежа от информатори.

— Да, наистина, много интересно — рече Бош. Не добави нищо друго.

— Ти да не би да подготвяш някоя бумажка във връзка с прострелването ти? — запита Педърсън, когато се настани пред пишещата машина. Понеже Бош не му отговори, той продължи: — Да имаш някоя от тези цигарки в повече?

Бош стана и отнесе цяла кутия на Педърсън. Постави я върху пишещата машина пред ченгето и му каза, че вече са негови. Педърсън разбра веднага, че Бош нямаше нищо против него самия, но просто не искаше да говори за престрелката и особено за това, какво са правили двамата от ОВР там.

Старото ченге започна своята работа на пишещата машина, а Бош се върна отново към папките. Завърши четенето им без нито една, макар и четиридесетватова крушка да светне предупредително в съзнанието му. Остана да седи на стола с тракащата зад гърба му пишеща машина, пушеше и се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Не измисли нищо. Беше ударил на камък.

Реши да се обади вкъщи и да провери телефонния си секретар. Вдигна слушалката на своя служебен телефон, но веднага си помисли, че може би тази линия не беше вече толкова частна. Затвори и отиде до бюрото на Джери Едгар. Обади се от неговия телефон. Свърза се с телефонния си секретар и прослуша дузината записали се обаждания. Първите девет бяха от ченгета и някои стари приятели, които му пожелаваха по-бързо възстановяване. Последните три бяха от доктора, който го беше лекувал, от Ървинг и от Паундс.

„Господин Бош, тук е доктор Маккена. Намирам за твърде неразумно и опасно за вас да напуснете болничното заведение. Рискувате да увредите още повече тялото си. Ако получите това съобщение, моля ви, върнете се веднага в болницата. Ще ви пазим леглото. Не го ли сторите, няма да ви смятам за мой пациент и няма да се погрижа за вас. Моля ви, върнете се. Благодаря.“

Ървинг и Паундс не бяха чак толкова загрижени за здравето на Бош.

Съобщението на Ървинг гласеше:

„Не те знам къде си, нито какво правиш, но дано това се дължи на факта, че не харесваш болничната храна. Помисли за това, което ти говорих, детектив Бош. Не прави грешка, за която може после и двамата да съжаляваме.“

Ървинг не се беше потрудил да се представи, но и нямаше нужда. Нито пък Паундс. Неговото обаждане беше последно. Все в същия тон.

„Бош, обади ми се у дома, щом получиш това съобщение. Разбрах, че си напуснал болницата, а трябва да си поговорим. Бош, ти нямаш право, повтарям, нямаш право да продължаваш разследването на каквото и да е, свързано с престрелката от събота. Обади ми се.“

Бош затвори. Нямаше намерение да се обажда на когото и да е от тях. Докато седеше зад бюрото на Едгар, забеляза един лист, върху който беше написано името Вероника Нийз. Майката на Шаркай. Имаше и телефонен номер. Сигурно Едгар й се беше обадил да й съобщи за смъртта на сина й. Бош си представи как беше вдигнала слушалката, мислейки си, че това е някой пореден клиент с извратен мозък, а вместо това научава за смъртта на момчето си.

Мисълта за момчето напомни на Бош за разпита му. Още не беше прослушал записа оттогава. Реши да го стори и се върна при своето бюро. Извади касетофона от чекмеджето. Касетата беше изчезнала. Спомни си, че я беше дал на Еленър. Стана и отиде до складовото помещение, опитвайки се да си спомни дали беше оставил там втората касета със запис на разпита. Според това колко пъти беше използвано устройството за запис в стаята за разпити от вторник насам имаше надежда разговорът с момчето да е запазен.

Бош извади касетата от устройството и я занесе до своя портативен касетофон върху бюрото си. Постави я в него и си сложи слушалки, след което пренави касетата до началото й. Започна да прослушва наред, превъртайки напред през всеки десет секунди, докато почти в самия край на лентата откри записа на разговора с Шаркай.

Тогава Хари върна записа от самото начало, за да го прослуша обстойно. Само че май беше върнал твърде много назад, понеже попадна на последната половин минута от някакъв предишен разпит. После се разнесе гласът на Шаркай.

„Какво гледаш?“

„Не зная. — Беше Еленър. — Питах се дали ме познаваш. На мен ми изглеждаш познат. Не съм усетила, че те гледам.“

„Какво? Откъде мога да те познавам? Та аз никога не съм се забърквал с федералните. Откъде…“

„Няма значение. Изглеждаш ми познат, и толкова. Питах се дали ти си ме познал. Защо не изчакаме детектив Бош да се върне.“

„Аха, хубаво. Супер.“

После следваше тишина. Заслушвайки се в нея, Бош бе озадачен. Обаче веднага разбра, че това, което току-що беше чул, е било казано, преди той да влезе в стаята за разпити.

Какво ли беше правила тя? Тишината на касетата свърши и Бош чу своя собствен глас.

„Шаркай, ние ще запишем това, понеже може да ни бъде от полза по-късно. Както казах, ти не си заподозрян, така че…“

Бош спря касетата и върна записа на разговора между момчето и Еленър. Прослуша го отново и отново. Всеки път му се струваше, сякаш нещо го пробожда през сърцето. Ръцете му се бяха изпотили и пръстите му се плъзгаха по копчетата на касетофона. Накрая той свали слушалките и ги хвърли върху бюрото.

— По дяволите! — рече Бош.

Педърсън спря да пише и погледна към него.