Серия
Хари Бош (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Echo, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Част четвърта
Сряда, 23 май

Към 10 часа сутринта те се движеха по шосето за Вентура, което пресича долината Сан Фернандо и излиза извън града. Караше Бош и се бяха отправили на североизток, срещу оживения трафик, към окръг Вентура, оставяйки назад пелената от смог, която покриваше Долината.

Отиваха в „Рота Чарли“. Федералното бюро беше направило само бегъл преглед на този период от живота на Медоус. Уиш каза, че са преценили важността му като незначителна, понеже престоят му там е завършил около година преди удара в банковия трезор. Бюрото изискало копие от досието му, но не проверило имената на останалите хора, които са излежавали присъди в лагера по времето, когато Медоус е бил там. Бош сметна това за грешка. Той каза на Уиш, че сведението за смяната на местоработата на Медоус показва, че ударът с тунела е бил отдавна замислен и е най-вероятно това да е станало по времето, когато е бил в „Рота Чарли“.

Преди да тръгнат, Бош се обади на Дарил Слейтър, служителят, който беше издействал освобождаването на Медоус под гаранция. От него разбра, че лагерът „Рота Чарли“ е ферма за отглеждане на зеленчуци, собственост на някакъв пенсиониран след войната полковник, който е и управител. Бош се свърза с щатските и федералните затвори, за да получи сведения за всички преждевременно освободени, които са били ветерани от Виетнам. Слейтър му каза, че да се направи подобен списък съвсем не е трудно. Подобно на всички останали щатски затвори в страната калифорнийските били пълни с ветерани от Виетнам. Гордън Скейлс, пенсионираният полковник, не държал сметка за това какви престъпления са извършили ветераните, каза Слейтър. Той искал само да се чувстват добре. Лагерът имал персонал от трима души, включително Скейлс, и приемал не повече от двадесет и четири човека в смяна. Средният престой там бил девет месеца. Хората работели на полето от шест сутринта до три часа следобед, спирайки само за обяд. След края на работния ден имали един час на разположение за „душевни разговори“, после вечеряли и гледали телевизия. Един час преди лягане отделяли за религиозно възпитание. Слейтър каза, че Скейлс използвал връзките, които имал в администрацията на окръга, за да устройва ветераните на работа, когато били вече готови за излизане в нормалния живот. За шест години лагерът „Рота Чарли“ дал рецидивен процент едва 11, съгласно статистиката. Тази завидна цифра станала повод Скейлс да получи одобрението на президента, което той изказал в една своя реч по време на последната му кампания из щата.

— Този човек е герой — каза Слейтър. — И то не само заради войната, а заради това, което направи след нея. Когато управляваш място като това, през което годишно минават тридесет-четиридесет осъдени и само един от десет се забърква отново в мръсотията, можеш да кажеш, че си постигнал невероятен успех. Скейлс се радва на доверието на всички комисии за пускане под гаранция и на половината управници в щата.

— Означава ли това, че той може да избира кой да отиде в „Рота Чарли“? — запита Бош.

— Е, може би не чак да избира, но дава крайна оценка — отвърна служителят. — Този човек е широко известен. Името му се знае във всяка килия, където излежава присъда ветеран. Онези типове го търсят сами. Пишат му писма, изпращат му библии, обаждат му се по телефона, наемат адвокати да се свързват с него. И всичко това само за да се доберат до одобрението на Скейлс за спонсориране.

— И Медоус ли така е попаднал там?

— Доколкото знам, да. Когато ми го зачислиха, вече беше одобрен за там. Ще трябва да се обадите в Търминал Айланд и да проверите в архива им. Или пък да говорите лично със Скейлс.

Бош разказа на Уиш разговора си със Слейтър, докато пътуваха. Иначе пътуването беше продължително и изпълнено с дълги периоди на мълчание. Бош прекара доста от времето, разсъждавайки върху изминалата нощ. Защо го беше посетила? Когато навлязоха в окръг Вентура, мислите му се върнаха отново към случая и той й зададе въпросите, които се бяха породили у него предната вечер, докато преглеждаше папките.

— Защо не са ударили главния трезор? В „Уестленд“ има два трезора — за лични депозити и главния банков трезор, в който се съхраняват наличните средства и оборотите на касиерите. Според докладите на техническите екипи устройството на двата трезора е било съвсем еднакво. Главният е бил по-голям, но подът на сградата е един и същ. Това значи, че Медоус и дружината му са могли със същия успех да прокопаят тунела си до главния трезор, да влязат вътре, да вземат каквото намерят и да излязат. Нямало е нужда да прекарват вътре целия уикенд, рискувайки, както и да губят време в разбиване на касетите.

— Може би не са знаели, че трезорите са еднакво устроени. Решили са, че главният сигурно има по-сигурна защита.

— Да, но ние установихме сега, че са имали доста добра представа за устройството на трезора за личните депозити, преди да се захванат с проникването. Как така не са получили същата и за главния?

— Не са успели да го проучат. Той не е отворен за клиенти. Ние смятаме, че един от тях е наел личен сейф в трезора и е влизал вътре, за да огледа как стоят нещата. Използвал е, разбира се, фалшиво име. Обаче до главния е нямало как да се доберат и ето ти един отговор.

Бош кимна и каза:

— Колко е имало в главния трезор?

— Нямам представа. Трябва да го има отразено в докладите, които ти дадох. Ако не, значи е в останалата документация, която е в Бюрото.

— Вероятно е имало повече, нали така? В главния трезор е имало повече в наличност, отколкото са тези два-три милиона, които нашите хора са взели в скъпоценности от касетите.

— Най-вероятно е така.

— Виждаш ли сега какво искам да кажа? Ако са ударили главния трезор, плячката е щяла да лежи наоколо в торби и пачки. Щяло е да им бъде по-лесно. Получават повече пари срещу по-малко усилия.

— Но, Хари, това го знаем от самото начало. Кой знае какво са мислели, когато са влезли. Може да са смятали, че в касетите има повече. Действали са на хазартен принцип и са изгубили.

— А може би са спечелили?

Тя се обърна към него и го изгледа съсредоточено.

— Може би вътре в касетите е имало нещо, за което ние дори не знаем. Нещо, което никой не е обявил за изчезнало. Нещо, което е превърнало трезора за лични депозити в по-добра мишена. Може би това нещо е струвало повече, отколкото главния трезор.

— Ако си мислиш за наркотици, отговорът е не. Ние се сетихме за това. Обадихме се на Отдела по наркотиците да докарат кучетата си и ги прекарахме през всички касети. Нямаше и следа от наркотици. После пуснахме едно от животните край касетите, които не бяха успели да отворят, и попаднахме на нещичко, но то беше твърде незначително като количество.

Тя се засмя и каза:

— Когато отворихме касетата, при която спря кучето, намерихме вътре пет грама кокаин в пликче. Бедният човек, който си беше скрил малкия запас в банката, попадна под ударите на закона само защото онези типове са решили да проникнат именно в този трезор.

Уиш се изсмя отново, но на Бош му се стори, че този път беше малко пресилено. Историята не беше чак толкова смешна.

— На всичкото отгоре — продължи тя — делото срещу този човек беше отхвърлено от прокурора, понеже нямало законно основание. Практически ние сме упражнили насилие спрямо него, когато сме отворили личния му сейф, без надлежно разпореждане.

Бош се отклони от шосето, което влизаше в покрайнините на град Вентура, и се отправи на север.

— Аз все пак продължавам да поддържам версията с наркотиците въпреки кучето — рече той след четвърт час мълчание. — Тия кучета съвсем не са непогрешими. Ако стоката е била добре опакована и крадците са пипали внимателно, възможно е да не остане следа. Достатъчно е два от личните сейфове да са били пълни с кокаин, за да се осмисли дългият им престой.

— Вероятно следващият ти въпрос ще бъде във връзка със списъка на депонентите, нали? — рече тя.

— Точно така.

— Е, ние доста поработихме в това направление. Проверихме всички, стигнахме дори до проследяване на пътя, по който са били добити изчезналите ценности от касетите. Не открихме кой е извършил цялата работа, но поне спестихме на застрахователните компании най-малко два милиона, които те щяха да изплатят като обезщетения за декларирани като откраднати неща, които изобщо не са съществували.

Бош отби при една бензиностанция, за да извади изпод седалката си карта и да направи справка за пътя към „Рота Чарли“. Тя продължи да защитава федералното разследване.

— Хората от Отдела за наркотици прегледаха всяко име в списъка на наемателите на лични сейфове. Прекарахме имената през Националната компютърна мрежа и се добрахме до няколко попадения, обаче нищо сериозно. Повечето бяха все стари работи. — Тя нададе още един малък изблик на подправен смях: — Един от наемателите на по-големите сейфове беше осъждан за педофилия през седемдесетте. Излежал две години в Соледад. За всеки случай след онази работа в банката се свързахме с него, но той заяви, че нищо не му е изчезнало, тъй като още по-рано си бил опразнил касетата. Казват обаче, че тия педофили никога не успяват да се разделят завинаги с техните си работи — снимки и филми, дори писма, в които пише за деца. За този тип нямаше сведения да е посещавал трезора и личния си сейф през последните два месеца преди обира. Решихме, че е наел сейфа за всеки случай, но така или иначе това нямаше нищо общо с кражбата. Както нямаше и нищо от останалото, до което се добрахме.

Бош намери пътя на картата и подкара навън от бензиностанцията. Замисли се върху нейната история за педофила. Нещо започна да го гложди. Нещо се въртеше из съзнанието му, но не можеше да получи достъп навън. Той го отпъди и премина към следващия въпрос.

— Защо нищо от откраднатото не излезе на бял свят? Всички тия бижута, скъпоценности и други предмети… Нищо де се появи освен една-единствена гривна. Дори и нещо не толкова ценно от всичко задигнато.

— Вероятно са покрили плячката до момента, в който ще решат, че вече е чисто — реши Уиш. — Тъкмо затова са похарчили Медоус. Нарушил е общата сигурност, залагайки гривната, преди останалите да са решили, че е чисто. Другите са разбрали, че е свършил тази работа, той не е казал къде я е заложил и затова са го раздрусали, докато пропее. После са го убили.

— И по случайно стечение на обстоятелствата тъкмо аз получавам онова повикване.

— Случва се.

— Нещо има в цялата тази история, което не е наред — каза Бош. — Започваме с това, че Медоус бива дрогиран, изтезаван и прочие, нали така? Той им казва каквото искат да научат, те го инжектират със свръхдоза и отиват до заложната къща да си приберат гривната, става ли?

— Става.

— Да, обаче не става. У мен е разписката от заложната къща. Беше скрита. Значи той не им я е дал и се е наложило да разбиват, за да вземат гривната, прикривайки действието си с това, че са взели още някои джунджурийки. Е, ако той не им е дал разписката, как тогава са разбрали къде е гривната?

— Казал им е, предполагам.

— Не мисля. Просто не виждам защо ще им даде една следа, а не и втората. Нямало е нищо да спечели, ако укрие разписката. Ако те са разбрали името на заложната къща, щели са да вземат и разписката.

— Значи искаш да кажеш, че е умрял, преди да им каже каквото и да било? А те вече са знаели къде е заложена гривната?

— Точно така. Обработили са го, за да получат разписката, но той не е поддал, не се е пречупил. Затова го убиват. После се освобождават от тялото и обръщат квартирата му наопаки. Но разписката така и не намират. Тогава отиват и разбиват заложната къща като третокласни пладнешки разбойници. Въпросът е, ако Медоус не им е казал къде е заложил гривната и ако не са намерили разписката, как са разбрали къде да я търсят?

— Хари, това е чиста проба фантазиране.

— Че с какво се занимават ченгетата?

— Е, не знам. Може да има много отговори. Може да са държали Медоус под наблюдение, понеже не са му вярвали изцяло, и да са го видели, когато е влизал в заложната къща. Може много…

— Може и да са имали техен човек, да речем ченге, който е видял гривната в месечния доклад за приетите в заложната къща предмети и им е казал. Тези списъци стигат до всички полицейски участъци в окръга.

— Смятам, че подобно фантазиране вече е патологично.

Пристигнаха. Бош спря колата в началото на настланата с чакъл алея, която минаваше под дървена табела с изрисуван зелен орел и надпис „Рота Чарли“. Вратата беше отворена и те подкараха по алеята с канавки от двете й страни. Пътят пресичаше зеленчуковата градина по средата, оставяйки доматите отляво, а това, което миришеше като чушки, отдясно. Недалеч напред се виждаше голям хамбар, обшит с алуминиева ламарина, и просторна къща, построена в стила на ранчо. Отзад Бош забеляза горичка от авокадови дървета. Когато стигнаха до кръглия участък за паркиране пред къщата ранчо, той угаси мотора.

* * *

Един мъж в бяла престилка, чиста и лъскава като голия му обръснат череп, се показа на входната врата.

— Тук ли е господин Скейлс? — запита Бош.

— Искате да кажете полковник Скейлс. Не, няма го. Ама то е време за хапване. Значи скоро ще дойде от полето.

Човекът не ги покани да влязат и се скрият от слънцето, затова Бош и Уиш се върнаха и седнаха в колата. Няколко минути по-късно по пътя се зададе един мръснобял прашен пикап. На шофьорската врата имаше изписана голяма буква „С“[1] и орел, поместен в нея. От кабината слязоха трима мъже, а в каросерията се изправиха още шест. Всичките се отправиха към къщата с бърза крачка. На възраст бяха от четиридесет до петдесетгодишни. Носеха зелени военни панталони и тениски, прогизнали от пот. Никой нямаше кърпа на главата или слънчеви очила, нито пък беше навил ръкави. Косите им не бяха по-дълги от сантиметър. Всичките имаха силен слънчев загар. Шофьорът, който беше облечен в същата униформа, но беше поне с десет години по-възрастен от останалите, забави ход и спря, за да изчака останалите да влязат в къщата. Докато приближаваше, Бош му даде около шейсет години, че дори и малко отгоре, но човекът изглеждаше толкова здрав, колкото е бил и на двадесет. Косата му, доколкото личеше върху лъщящия череп, беше бяла, а кожата — с орехов цвят. На ръцете му имаше брезентови работни ръкавици.

— Какво желаете? — запита той.

— Полковник Скейлс? — рече Бош.

— Точно така. От полицията ли сте?

Бош кимна и се представи. Скейлс не изглеждаше твърде впечатлен дори когато беше споменато ФБР.

— Спомняте ли си, че преди седем или осем месеца ФБР поиска от вас информация за Уилям Медоус, който е прекарал тук известно време? — запита Уиш.

— Разбира се, че си спомням. Помня всеки път, когато някой от вашите хора се обажда или идва насам да пита за някое от моите момчета. Неприятно ми е и затова го помня. Нещо повече ли искате за Били? Да не е загазил нещо?

— Вече не — каза Бош.

— Какво значи това? — запита Скейлс. — Казвате го така, сякаш е умрял.

— Не знаехте ли? — рече Бош.

— Ама разбира се, че не знам. Разкажете ми какво е станало с него.

На Бош му се стори, че долови искрена изненада, а после и сянка на тъга по лицето на Скейлс. Новината беше болезнена.

— Беше намерен мъртъв преди три дена в Лос Анджелис. Убит. Смятаме, че смъртта му е свързана с едно престъпление, в което той е участвал през миналата година и за което сигурно сте чули при предишния контакт с ФБР.

— Оная работа с тунела ли? Банката в Лос Анджелис? — запита той. — Знам само това, което ФБР ми каза. Само толкова.

— Чудесно — рече Уиш. — Искаме от вас по-подробна информация за това, кой е бил тук по време на престоя на Медоус. Прегледахме досието му и преди, но сега проверяваме отново. Търсим нещо, което да ни помогне. Ще ни сътрудничите ли?

— Аз винаги съм сътрудничил на вашите хора. Макар да не ми е по вкуса, понеже мисля, че поне в половината от случаите стреляте напосоки. Повечето от моите момчета не се забъркват в нищо, когато излязат оттук. Ние водим добър архив. Ако Медоус е извършил това, което казвате, то той е изключение.

— Разбираме — рече тя. — Всичко ще бъде строго поверително.

— Хубаво тогава, влезте в канцеларията ми и задайте въпросите си.

Влизайки през входната врата, Бош видя две дълги маси насред това, което навремето е било дневна стая на къщата ранчо. Около двадесет мъже седяха пред чинии с печено пилешко и гарнитура от зеленчуци. Никой не погледна към Еленър Уиш, понеже мъжете тъкмо казваха едва чуто някаква молитва, свели очи и скръстили ръце. Бош забеляза, че почти всички имаха татуировки по ръцете. Когато приключиха с молитвата, вилиците им заработиха като по команда. Едва тогава няколко от мъжете хвърлиха по един одобрителен поглед на Уиш. Човекът, който беше излязъл по престилка на външната врата, сега стоеше на вратата на кухнята.

— Полковник, ще обядвате ли с хората днес, сър? — провикна се той.

Скейлс кимна и каза:

— Идвам след няколко минути.

Минаха по един коридор и влязоха през първата врата, за да се озоват в канцелария, която преди е била спалня. Вътре имаше бюро с размерите на врата. Скейлс посочи към двата стола пред него. Бош и Уиш седнаха, докато той се настани в тапицираното кресло зад бюрото.

— И така, аз знам със сигурност това, което съм длъжен да ви дам като информация, както и това, за което изобщо не следва да отварям дума. Готов съм на всичко, стига да мога да ви помогна и да имаме разбирателство. А за Медоус… аз си знаех, че рано или късно ще свърши по начина, по който казахте. Молех се на Господа Бога да го закриля, но си знаех. Ще ви помогна, понеже в един цивилизован свят никой не би трябвало да отнема живота на друг. Никой.

— Полковник — започна Бош, — оценяваме желанието ви да ни помогнете. Преди всичко искам да знаете, че сме наясно каква работа вършите вие тук. Знаем, че сте спечелили уважението и доверието както на щатските, така и на федералните власти. Нашето разследване върху смъртта на Медоус обаче доведе до заключението, че той е бил замесен в заговор с други хора, които са имали същите умения като него и…

— Искате да кажете, че са ветерани — намеси се Скейлс. Той беше захванал да пълни една лула с тютюн от металната кутия на бюрото му.

— Вероятно. Още не сме установили самоличността им, затова не е съвсем ясно. Но ако приемем, че е така, съществува възможност участниците в цялото начинание да са се срещнали тук. Наблягам на думата „възможност“. Затова нещата, които искаме от вас, са две: да прегледаме абсолютно всичко, което имате за Медоус, и списък на всички, които са били тук през десетте месеца, през които е бил и той.

Скейлс си тъпчеше лулата и сякаш не обърна внимание на това, което беше казано току-що. След малко той рече:

— С досието му няма никакъв проблем — нали вече е мъртъв. Колкото до другото, май ще трябва да се обадя на адвоката си просто за да бъда сигурен, че мога да направя това. Ние тук работим по много солидна програма. А зеленчуците и парите, които ни дава щатът, невинаги достигат. Затова понякога вземаме тенекиената кутийка и тръгваме на просия. Разчитаме на дарения от обществеността, на разни благотворителни организации и прочие. Една лоша слава би пресушила източниците ни на средства по-бързо от сухия вятър на Санта Ана. Помогна ли ви, точно това рискувам. Другият риск е по отношение на загубата на доверие, което имат хората, идващи тук, за да започнат на чисто. Разбирате ли, повечето от онези мъже, които са били тук с Медоус, вече живеят нов живот. Те вече не са престъпници. Ако взема да давам имената им на всяко ченге, което се завърти насам, едва ли ще помогна с това на моята програма, нали така?

— Полковник Скейлс, не разполагаме с време да чакаме адвокати да се занимават с това — рече Бош. — Разследваме убийство, сър. Тази информация ни е необходима. Знаете, че можем да я получим, ако се обърнем към съответните Федерални служби, но това би отнело още повече време, отколкото намесата на адвоката ви. Можем също така да я получим със съдебно решение, обаче си помислихме, че един личен контакт би бил най-добър. Ние сме склонни повече и от вас да пипаме дискретно, ако ни окажете сътрудничество.

Скейлс отново не помръдна и сякаш не ги слушаше. От лулата му се извиваше синьо облаче подобно на призрак.

— Разбирам — каза той накрая. — Тогава направо ще ви дам папките. — Скейлс стана и отиде до една редица бежови картотечни шкафове, подредени край стената зад бюрото му. Издърпа едно чекмедже и след кратко ровене извади оттам тънка картонена папка. Подхвърли я върху бюрото, близо до Бош. — Ето, това е досието на Медоус — рече той. — Сега да видим какво друго можем да намерим тук.

Скейлс отиде до първата картотека, която нямаше никаква маркировка. Прегледа редицата папки в нея, без да извади нито една. Накрая избра една от папките, върна се и седна отново.

— Можете да прегледате тази папка на спокойствие, а аз ще ви фотокопирам всичко, което ви е нужно от нея — рече той. — Това е списъкът на преминалите през лагера. Мога да ви извадя имената на онези, които са били тук заедно с Медоус. Предполагам, ще ви трябват рождените дати и затворническите номера, нали така?

— Толкова стига, благодаря ви — рече Уиш.

Отне им само петнайсет минути да прегледат досието на Медоус. Той беше започнал кореспонденция със Скейлс една година преди да бъде освободен от Търминал Айланд. Имаше поддръжката на един затворнически свещеник и един психолог, който го познаваше добре, тъй като бяха го зачислили на работа към канцеларията на затвора. В едно от писмата си Медоус беше описал тунелите, в която е бил във Виетнам, и как те са го привличали с тъмнината си.

„Повечето от останалите момчета ги беше страх да слизат там долу — пишеше той. — Аз приемах с желание. Тогава още не бях наясно защо, но сега вече мисля, че просто съм се подлагал на изпитание. Удовлетворението, което получавах обаче, се оказа измамно. Чувствах се празен като дупките, в които воювахме. Сега се уповавам на Исус Христос и се чувствам пълноценен, съзнавайки, че Той е с мен. Ако ми бъде предоставена възможността, и под негово напътствие, бих могъл да направя правилния избор този път и да изляза завинаги извън решетките. Искам да напусна прокълнатата земя и да стъпя на благословената.“

— Добре скалъпено, но предполагам достатъчно искрено — рече Уиш.

Скейлс вдигна поглед от листа, върху който пишеше имена, рождени дати и затворнически номера.

— Той беше искрен — рече полковникът с тон, който не предполагаше, че би могло да бъде иначе. — Когато Били Медоус си тръгна оттук, аз мислех… бях сигурен, че е готов за излизане и е скъсал всички нишки, които го свързваха с наркотиците и престъпленията. Беше очевидно, че се е отърсил от тези изкушения. Съмнявам се обаче, че вие ще намерите тук това, което търсите. Ще ви дам тези имена, но те едва ли ще ви помогнат.

— Ще видим — рече Бош. Скейлс продължи да пише, а Хари го наблюдаваше. Полковникът беше твърде погълнат от вярата и честността си, за да прозре, че вероятно е бил използван. Бош беше уверен, че Скейлс е добър човек, но твърде наивен и прибързан в желанието си да види реализирани своите надежди у някой като Медоус.

— Полковник, какво получавате вие от всичко това? — запита Бош.

Този път Скейлс остави писалката, намести лулата в устата си и скръсти ръце върху бюрото.

— Смисълът на всичко това е не какво ще получа аз, а в това какво получава Господ. — Той взе писалката отново, но в този момент го споходи нова мисъл: — Виждате ли, тези момчета бяха съсипани в много отношения, когато се върнаха оттам. Знам, че това е стара история и всеки я е чувал, всеки е гледал филми. Обаче онези момчета е трябвало да я изживеят. Хиляди от тях се върнаха и буквално веднага се отправиха към затворите. Един ден четях нещо по този въпрос и се замислих как ли щеше да бъде всичко, ако нямаше война и тези момчета не бяха ходили никъде? Просто ако си живееха в Омаха или Лос Анджелис, Джексънвил или Ню Айберия и тъй нататък. Дали щяха да стигнат до затвора? Щяха ли да бъдат бездомни, отхвърлени същества? Или пък наркомани?

— За повечето се съмнявам. Войната им причини това, което ги изпращаше по грешен път. — Той смукна от лулата си, този път по-дълго, но тя беше угаснала. — Така че всичко, което аз правя, е с помощта на земята и няколко книжки с молитви да се опитам да върна на тези хора това, което Виетнам им е отнел. И съм доста добър в това начинание. Затова ви давам този списък и ви позволявам да надникнете в тази папка. Само не накърнявайте това, което имаме тук. Естествено, вие си имате съмнения относно това, което става в лагера. Това е добре. За хора във вашето положение даже е здравословно. Но внимавайте с добрите неща, които са постигнати тук. Детектив Бош, вие изглеждате на подходяща възраст. Били ли сте там?

Бош кимна и Скейлс рече:

— Значи знаете. — Той се върна отново към предишното си занимание, да довърши списъка. Без да откъсва поглед от листа, полковникът каза: — Ще останете ли с нас за обяд? На масата ни има от най-пресните зеленчуци в страната.

Те отказаха и станаха да си тръгват, след като Скейлс даде на Бош списъка с двадесет и четирите имена. Когато Хари се отправи към вратата на канцеларията, той се поколеба за момент и рече:

— Полковник, имате ли нещо против да ви попитам какви други превозни средства имате във фермата? Видях пикапа…

— Нямам нищо против да питате, понеже нямам какво да крия. Имаме още два пикапа, същите като този, две камионетки и една кола с четворно предаване.

— Какъв тип е тази кола?

— Джип.

— И каква е на цвят?

— Бяла. Но за какво е всичко това?

— Просто се опитвам да изясня нещо. Предполагам джипът има същия знак на „Рота Чарли“ на предната врата, както пикапа?

— Точно така. Всичките ни коли са маркирани. Когато ходим до Вентура, ние се гордеем с това, което сме свършили. Искаме хората да знаят откъде идват зеленчуците.

Бош не погледна имената в списъка, докато не стигнаха до колата и не влезе вътре. Не познаваше никого, но забеляза, че Скейлс беше поставил буквите „ПС“ след осем от двадесет и четирите имена.

— Какво значи това? — запита Уиш, навеждайки се и поглеждайки в листа.

— „Пурпурно сърце“[2] — обясни Бош. — Още един начин да ни каже „внимавайте“, предполагам.

— Ами джипът? Той каза, че бил бял. И има знак на вратата…

— Видя ли колко мръсен беше пикапът? Също толкова замърсен бял джип би могъл да изглежда бежов. Ако е същият.

— Този Скейлс, изглежда ми съвсем чист.

— Може и да е. Може да е услужил на други хора с джипа си. Не исках да го притискам по този въпрос, докато не научим повече.

Той запали мотора и подкара надолу по чакълената алея към портала. В движение свали прозорчето на вратата. Небето беше с цвят на избелени джинси, а въздухът беше напълно прозрачен, чист и миришеше на пресни зелени чушки. Не за дълго обаче, помисли си Бош. Сега се връщаме в онази мръсотия.

* * *

По пътя обратно към града Бош хвана шосето от Вентура и се отправи на юг, през каньона Малибу, към Тихия океан. Този път беше по-дълъг, но пък въздухът беше по-чист. Бош искаше да му се наслаждава колкото може по-дълго.

— Искам да видя списъка на пострадалите от кражбата — рече той, когато вече излизаха от криволичещия каньон и отпред се виждаше синкавата повърхност на океана. — Онзи педофил, за когото ми спомена преди… Нещо има в тази история. Защо ще вземат колекцията от детски порноснимки на онзи тип?

— Хари, стига вече. Нима ще стигнеш дотам, да предполагаш, че крадците са копали тунел в продължение на няколко седмици и са се добрали до банковия трезор, за да задигнат една колекция от порнографски снимки на деца?

— Не, разбира се, обаче тъкмо затова възниква такъв въпрос. Защо са ги взели?

— Е, може би са им трябвали. Един от тях може да е бил педофил и да ги е харесал. Кой знае?

— Или всичко това е част от прикритието. Взели са всичко от сейфовете, които са разбили, за да прикрият факта, че всъщност целта им е била един от тях. Разбираш, нали? Картината става съвсем неясна при това положение. В действителност това, което са търсили, е било в един от сейфовете. Същият принцип са спазили при разбиването на заложната къща: вземат много бижута, за да прикрият изчезването на единствената гривна, която им трябва.

Разликата е, че в случая с трезора са взели нещо, което впоследствие е нямало да бъде обявено за откраднато. Нещо, което не може да бъде обявено, понеже би забъркало собственика му в голяма каша. Също като с педофила. При положение че му задигнат нещата, какво би могъл да каже той? Нещо такова са преследвали онези от тунела, обаче доста ценно. И то е превърнало трезора за лични депозити в по-ценен от главния.

— Това нещо е превърнало също така убийството на Медоус в необходимост, когато той е застрашил целия заговор, залагайки гривната.

Тя замълча. Бош погледна към нея, но слънчевите й очила му пречеха да прочете в очите й каквото и да е.

— На мен ми изглежда, че сякаш насочваш нещата отново към наркотиците — каза тя след малко. — А кучето каза, че няма никакви наркотици. Отделът по наркотиците също така не откри никаква връзка в списъка на наемателите на сейфове.

— Може да са наркотици, а може и да не са. Точно затова ще огледаме отново сейфовете. Искам да прегледам списъка ей така, заради себе си. Да видя дали нещо ще накара едно малко звънче в мен да зазвъни. И искам да започна с хората, които не са декларирали никаква липса.

— Ще взема този списък. Така или иначе нямаме нищо друго за момента.

— Е, поне имаме тези имена от Скейлс — рече Бош. — Мислех си, дали да не щракнем хората и да покажем снимките на Шаркай?

— Струва си според мен. Макар че едва ли ще постигнем кой знае какво.

— Не знам, но май че хлапето крие нещо. Може би е видял нечие лице през онази нощ.

— Оставих на Рурки бележка относно хипнозата. Най-вероятно е той да ни потърси днес или утре.

Поеха по крайбрежното шосе на залива. Смогът беше отвян навътре, към сушата, и беше толкова ясно, че погледите им стигаха чак до остров Каталина. Спряха да обядват в ресторанта на Алис и понеже беше късно, намериха свободна маса до прозореца. Уиш си поръча чай с лед, а Бош взе една бира.

— Обичах да идвам на този кей, когато бях хлапе — каза й той. — Качваха ни на автобус и ни докарваха тук. По онова време ей там, на края, имаше магазин за стръв. Ловил съм жълтоопашатки.

— Децата от МСС ли?

— Аха, ъъ, не. Тогава още се наричаше Служба за специални грижи. Едва преди няколко години най-после разбраха, че има нужда от отделна служба само за децата, и направиха Младежка социална служба.

Тя погледна през прозореца на ресторанта надолу към кея. Усмихна се на спомените му и той я попита накъде са се насочили нейните.

— Към миналото — отвърна Уиш. Баща ми беше военен. Не съм оставала на едно и също място повече от две години. Затова и спомените ми не са свързани с конкретни места. Помня най-вече хора.

— Бяхте ли много близки с брат ти?

— Да, тъй като баща ми често отсъстваше. А той беше винаги с мен, докато не се записа доброволец и не си отиде завинаги.

Донесоха им салатите. Те хапнаха малко, побъбриха си и после, по някое време, преди сервитьорката да вземе чиниите от салатите и да им донесе основните блюда, тя му разказа историята за брат си.

— Той ми пишеше оттам всяка седмица и всеки път казваше, че го е страх и иска да се върне вкъщи. Това беше нещо, което не можеше да каже на баща ни или на майка ни. Майкъл просто не беше такъв тип човек. Изобщо не трябваше да заминава. А замина само заради баща ни. Не искаше да го разочарова. Нямаше достатъчно смелост да каже „Не“, обаче събра толкова, че да замине за там. Виж каква безсмислица. Чувал ли си някога нещо по-тъпо?

Бош не отговори, тъй като беше слушал подобни истории, включително и неговата собствена. Пък и тя очевидно беше решила да спре дотам. Или не знаеше какво беше станало по-нататък с брат й, или просто не искаше да си припомня подробностите.

След малко Уиш запита:

— А ти защо отиде?

Бош очакваше този въпрос, но през целия си живот не беше могъл честно да отговори на него, дори на самия себе си.

— Не зная. Предполагам, нямал съм друг избор. Живот сред институции, както каза ти преди. Нямаше да постъпвам в колеж. Никога не съм си и помислил за Канада. Предполагам, мислил съм, че да отидеш там, е по-трудно, отколкото просто да се запишеш и да заминеш за Виетнам. И после, в 68-а разбрах, че така или иначе отивам войник, затова реших да се изхитря и да се запиша доброволец.

— И?

Бош се засмя по същия пресилен начин като нея.

— Постъпих в казармата, изкарах новобранската рота и всичките останали глупости, а когато дойде време да избирам, избрах пехотата. И до днес не знам защо. Разбираш ли, вземат те на такава възраст, че се мислиш за непобедим. Пристигайки там, доброволно се зачислих при „тунелните плъхове“. Беше нещо като в онова писмо на Медоус до Скейлс — искаш да видиш какво можеш. Вършиш неща, които не ще разбереш. Схващаш ли за какво говоря?

— Май да — отвърна тя. — Ами Медоус? Той поне е имал възможност да си тръгне, но не го е направил чак до самия край. Защо би искал някой да остане, ако не е длъжен?

— Имаше много такива — рече Бош. — И това не беше просто обичайно или необичайно. Някои наистина не искаха да напуснат онова място. Медоус беше един от тях. А може и да е било добре пресметнато решение.

— Имаш предвид наркотиците ли?

— Е, знам, че не използваше хероин, докато беше там. Започнал е, когато се е върнал. Тогава е започнал и да продава. Значи възможно е още там да се е забъркал в пласирането и после да не е искал да се откаже от такъв добър занаят. Много неща сочат тъкмо това. Когато го извадиха от тунелите, беше изпратен в Сайгон, а това е много подходящо място особено както е бил във военната полиция и е можел да използва посолството за прикритие. Сайгон беше градът на порока. Курви, хашиш, хероин — свободен пазар. Много хора се захванаха с това. От хероин Медоус би могъл да натрупа доста пари, особено ако е имал план как да прекара част от стоката и насам.

Тя побутваше с вилицата парченца от печения речен рак, който се готвеше да изяде, но все не започваше.

— Не е честно — рече Уиш. — Той не е искал да се връща. А някои момчета са искали, обаче никога не са получили тази възможност.

— Да. Наистина на онова място нямаше нищо честно.

Бош се обърна към прозореца и се загледа в океана. Забеляза четирима сърфисти в ярки костюми, които се носеха върху вълните.

— И след войната ли си постъпил в полицията?

— Е, помотах се насам-натам известно време и накрая отидох в управлението. Изглежда, повечето от ветераните, които познавах, както каза Скейлс днес, попаднаха или в полицията, или в затворите.

— Не зная, Хари. Ти ми изглеждаш доста самотен човек. Повече ти отива да бъдеш частен детектив, а не някой, който приема заповеди от хора, които не уважава.

— Че то вече няма частни, които работят сами. Всеки получава заповеди от някого… Ама нали всичко това го пише в досието ми и ти го знаеш добре.

— Не всичко за един човек може да се напише на хартия. Не го ли каза ти?

Той се усмихна, докато сервитьорката разчистваше масата.

— Ами ти? Каква е твоята история с Бюрото?

— Много е проста наистина. По право получавах по-добри оценки, отколкото по счетоводство и постъпих веднага след завършване на колежа в Пенсилвания. Добро заплащане, добри придобивки, жените са на почит и се ценят високо. Нищо повече.

— Но защо точно в банковия екип? — Мислех си, че на мода е антитероризмът, чистото чиновничество или дори наркотиците, но не и „тежката артилерия“.

— Аз работих чиновническа работа цели пет години. Бях в Министерството на търговията, където мислех, че ми е мястото. Оказа се обаче, че царят е гол. Всичко беше толкова скучно, скучно… — Тя се усмихна и поклати глава: — И тогава реших, че всъщност искам да бъда ченге. Това и станах. Поисках да ме прехвърлят в първия участък, където се освободи вакантно място. Лос Анджелис е столицата на банковите обири в страната. Когато се появи мястото тук, веднага се прехвърлих. Можеш да ме наречеш динозавър.

— Твърде си красива за такъв.

Въпреки силния й слънчев загар Бош беше сигурен, че забеляза по лицето й следи от притеснение. Самият той също се притесни — как можа да се изпусне, просто ей тъй?

— Извинявай — рече Бош.

— О, не. Беше хубаво. Благодаря ти.

— Ами тогава, омъжена ли си, Еленър? — продължи той и се изчерви, веднага съжалил за липсата на такт. Тя се усмихна в отговор на притеснението му.

— Бях. Но отдавна.

Бош кимна:

— И нямаш никого… имам предвид… ами Рурки? Вие, двамата.

— Какво? Да не се шегуваш?

— Извинявай.

Двамата се засмяха. Последва дълга пауза от спокойна тишина, нарушавана само от размяната на усмивки.

След обяда тръгнаха да се разходят по кея до мястото, където Бош някога беше стоял с пръчка и корда в ръката. Нямаше нито един рибар. Няколко от постройките на края на кея бяха съвсем изоставени. Във водата около един от носещите пилони се виждаше сияние с цветовете на дъгата. Бош забеляза също и че сърфистите си бяха отишли. Може би всички деца са на училище, помисли си той. Или пък не ловят вече риба на това място. Може би нито една риба не може да навлезе толкова навътре в отровения залив.

— Отдавна не съм бил тук — каза той на Еленър. Облегна се върху парапета и подпря лакти на дървото, надраскано от хиляди ножчета за стръв. — Нещата се променят.

* * *

Беше вече следобед, когато се върнаха в сградата на Федералното бюро. Уиш прекара през компютъра имената и затворническите номера, които Скейлс им беше дал, и поиска на всеки да бъде извадено копие от снимките, които бяха правени в различните затвори на щата. Бош се обади в Централния военен архив в Сейнт Луис и поиска да го свържат с Джеси Ст. Джон — същата служителка, с която беше разговарял в понеделник. Тя отговори, че досието на Уилям Медоус, което Бош беше поискал, вече е изпратено. Бош не й каза, че е успял да види копие от него във ФБР. Вместо това я помоли да вкара в компютъра новите имена и да му изведе кратка служебна биография за всеки от мъжете. Задържа я дори след края на смяната й, понеже в Сейнт Луис вече беше минало пет часа, но жената каза, че е готова да помогне.

Към пет часа лосанджелиско време Бош и Уиш вече разполагаха с двадесет и четири фотографии и военни досиета на хората, които ги интересуваха. Нищо обаче не предизвика каквато и да е асоциация и у двамата. Петнадесет от мъжете бяха служили във Виетнам по същото време, когато и Медоус е бил там. Единадесет от тях — в редовната армия, но нито един като „тунелен плъх“, макар четирима да бяха от Първи пехотен полк. Имаше още двама, които бяха служили във военната полиция в Сайгон.

Бош и Уиш насочиха вниманието си към шестимата войници, които бяха служили в Първи пехотен и във военната полиция. Разглеждайки досиетата им, установиха, че и двамата от ВП бяха регистрирани като участвали в банков обир. Бош порови из снимките и извади двете, които търсеше. Взря се в лицата им, сякаш очакваше потвърждение на мислите си от студените, безизразни погледи.

— Тия двамата ми харесват — рече той.

Имената им бяха Арт Франклин и Джийн Делгадо. Арестите и на двамата бяха в Лос Анджелис. Във Виетнам бяха служили в различни подразделения на ВП, но не към посолството, където беше Медоус. Все пак обаче в същия град. И двамата се бяха уволнили в 1973 година, но подобно на Медоус бяха останали като цивилни служители. Там бяха прекарали времето до края на войната през април 1975. Бош нямаше повече никакви въпроси. И тримата — Медоус, Франклин и Делгадо — се познаваха още преди да се съберат в „Рота Чарли“ в окръг Вентура.

В САЩ след 1975 година Франклин се забъркал в серия от банкови обири в Сан Франциско и прекарал в затвора пет години. По-късно бил задържан при федерално разследване на друг банков обир в Оукланд и бил изпратен в Търминал Айланд през 1984 година, когато и Медоус е бил там. Освобождават го под гаранция и пристига в „Рота Чарли“ месеца преди Медоус да напусне лагера. Делгадо бил задържан три пъти за влизане с взлом в частни домове в Лос Анджелис, за който получавал незначителни присъди, докато през 1985 го арестували за опит за обир на банка в Санта Ана. Изпращат го в Соледад, откъдето излиза през 1988, за да постъпи в „Рота Чарли“, три месеца преди Медоус. Напуска лагера един ден след пристигането на Франклин.

— Един ден — рече Уиш. — Това означава, че тримата са били в лагера само един ден заедно.

Бош разглеждаше снимките и придружаващите ги описания. Франклин беше по-едрият. Над метър и осемдесет, около 85 килограма, с тъмна коса. Делгадо беше дребен: под 170 см и около 60 килограма, също с тъмна коса. Бош се взираше в снимките на едрия и по-дребния мъж, мислейки си за описанието на двамата в джипа, които бяха откарали тялото на Медоус до язовира.

— Да идем да потърсим Шаркай — рече той след малко.

Обади се в приюта и чу това, което и очакваше да чуе:

Шаркай бе духнал. Бош се обади в „Синият замък“ и един уморен старчески глас му каза, че тайфата на Шаркай се е изнесла оттам по обяд. Майката на момчето затвори телефона, след като разбра, че не се обажда евентуален клиент. Часът беше почти седем. Бош каза на Уиш, че ще се наложи да излязат отново на улицата, за да го намерят. Тя отвърна, че е готова да кара. Следващите два часа прекараха из Западен Холивуд, предимно в добре познатия участък по булевард „Санта Моника“. Нямаше и следа от Шаркай или пък от мотопеда му. Те спряха няколко от патрулните коли на местния шериф и им казаха кого търсят, но дори и служителите не можаха да им помогнат. Накрая паркираха до бордюра пред „Оки Дог“ и Бош си помисли, че може би момчето се беше върнало при майка си, но тя беше затворила телефона, за да го укрие.

— Искаш ли да се разходим до Чатсуърт? — запита той.

— Точно толкова, колкото ми се иска да се виждам с онази вещица, майката на Шаркай. По-скоро си мислех, че е време да сложим край на работния ден. Можем да намерим Шаркай и утре. Какво ще кажеш за вечерята, която не можахме да осъществим миналия път?

Бош искаше да се добере до Шаркай, но искаше също така да се добере и до нея. Беше права — и утре е ден.

— Звучи ми добре — рече той. — Къде ти се ходи?

— У нас.

* * *

Еленър Уиш живееше под наем в една къща на две преки от плажа на Санта Моника. Паркираха отпред и докато влизаха, тя каза на Бош, че макар да е доста близо, ако иска да види океана, ще трябва да излезе на балкона на спалнята й, да се наведе силно надолу и да гледа към булевард „Оушън парк“, долу вдясно. При това положение между двете жилищни сгради, които се намираха почти до самата брегова линия, можеше да зърне съвсем малка част от Тихия океан. От този ъгъл, обясни тя, би могъл също да надзърне и в спалнята на нейния съсед. Човекът бил бивш телевизионен артист, който в момента се препитавал от дребна търговия с наркотици, но през спалнята му минавала безкрайна процесия от жени. Това, разбира се, не били любителки на хубави изгледи. Тя каза на Бош да седне в хола, докато приготви вечерята.

— Ако обичаш джаз — рече Уиш, — ей там има един компактдиск, който скоро си купих, но още не съм го чула.

Той отиде до стереоуредбата, разположена върху рафтове близо до библиотеката, и взе новия диск. Беше „Да се влюбиш в джаза“ на Ролинс[3] и Хари се усмихна вътрешно, понеже имаше същия вкъщи. Хубаво съвпадение. Той включи уредбата, пусна музика и започна да оглежда стаята. По мебелите имаше кувертюри в светли цветове и малки възглавнички с пастелен десен. Върху стъклото на масичката за кафе, която стоеше пред светлосиньо канапе, имаше разхвърляни книги по архитектура и списания за обзавеждане. Стаята беше подредена добре. На стената до входната врата висеше гоблен, поставен в рамка, на която се четяха думите „Добре дошли в този дом“. С малки буквички в единия ъгъл беше избродирано „Е.Д.С. 1970“ и Бош се запита какво ли значеше последната буква.

Той направи още едно психологическо заключение по адрес на Еленър Уиш, когато се обърна и погледна към стената над канапето. Там, в рамка от черно дърво, висеше репродукция на картина на Едуард Хопър[4] „Нощна птица“. Бош нямаше тази картина у дома, но я познаваше добре, а дори понякога си мислеше за нея, когато беше затънал в работа по някой случай или пък беше дежурен. Той беше виждал оригинала в Чикагския музей и веднъж дори стоя пред нея и я гледа близо час. Един притихнал невзрачен човек седеше сам на бара в открито към улицата заведение и гледаше към друг клиент, който изглеждаше досущ като него, само че беше с жена. Някак си Бош оприличаваше себе си с този, първия човек. Аз съм самотникът, мислеше си той. Аз съм „нощната птица“. Със своите тъмни краски и сенки картината никак не подхождаше на този дом, помисли си Бош. Мрачната атмосфера контрастираше с пастелните тонове. Защо ли Еленър я държеше? Какво ли виждаше в нея?

Той огледа отново стаята. Нямаше телевизор. Само стереоуредба, списанията върху масата и книгите по рафтовете срещу канапето. Бош приближи библиотеката и надникна през стъклените вратички. Най-горните два реда съдържаха нашумели криминални романи от автори като Кръмли, Уилфорд и други. Той беше чел някои от тях. Отвори стъклената вратичка и извади една книга със заглавие „Заключената врата“. Беше чувал за нея, но не беше я видял, за да си я купи. Отвори на първата страница да види кога беше писана книгата и в миг разкри загадката с последната избродирана буква от гоблена. Там с мастило беше написано „Еленър Д. Скарлети, 1979“. Сигурно е запазила името на съпруга си след развода, реши Бош. Постави книгата обратно на рафта и затвори вратичката.

Книгите на долните два реда бяха предимно документални, върху истински случаи, исторически изследвания върху Виетнамската война и справочна литература на ФБР. Имаше дори книга с разследвани от Лосанджелиското полицейско управление убийства. Много от тези книги Бош беше чел, дори в една от тях той беше героят. Това беше книгата, написана от журналиста от вестник „Таймс“ Бремер, разглеждаща случая с така наречения Колач на козметички. Един тип на име Харвард Кендал беше убил за една година седем жени в долината Сан Фернандо. Всичките бяха или собственички на козметични салони, или просто работеха там. Той си набелязвал салона, проследявал жертвата до вкъщи и я убивал, като й прерязвал гърлото с наточена пиличка за нокти. Бош и партньорът му от онова време се бяха добрали до Кендал, понеже седмата жертва беше записала номера на колата му в бележника си същата нощ преди да бъде убита. Така и не разбраха защо го беше направила. Решиха, че вероятно е забелязала Кендал да държи под око салона от колата си. Беше записала номера от предпазливост, но не беше взела предпазна мярка да не се прибира сама вкъщи. Бош и партньорът му пипнаха Кендал по номера. Откриха също така, че беше прекарал пет години в затвора „Фолсъм“ заради серия палежи на козметични салони край Оукланд през 60-те. След това разбраха, че майка му работила като маникюристка в такъв салон, докато Кендал е бил още момче. Тя практикувала занаята си върху ноктите на невръстния Харвард и психолозите заключиха впоследствие, че той така и не успял да се отърве от това. От всичко дотук Бремер беше направил бестселър. И когато киностудията „Юнивърсъл“ реши да заснеме филм по книгата седмица след нейното излизане от печат, предложи на Бош и партньора му да им плати, за да използва имената им, както и тяхната техническа помощ. Парите станаха два пъти повече, когато от филма се роди телевизионен полицейски сериал. Партньорът му напусна участъка и се премести в Енсенада. Бош остана и вложи парите си в къщата на пилони на хълма, която гледаше надолу към студиото, от което беше получил парите. Той винаги беше виждал някаква необяснима симбиоза във всичко това.

— Прочетох тази книга преди изобщо името ти да се беше появило във връзка със случая. За мен то не беше част от разследването.

Еленър Уиш беше дошла от кухнята с две чаши червено вино в ръце. Хари се усмихна.

— Не бях тръгнал да те обвинявам — рече той. — Пък и книгата не е за мен, а преди всичко за Кендал. Цялата работа беше чист късмет, но така или иначе направиха цял филм и телевизионен сериал. Каквото и да има там вътре, мирише хубаво.

— Обичаш ли паста[5]?

— Обичам спагети.

— Точно това правя. В неделя приготвих една голяма купа със сос. Обичам да прекарвам цял ден в кухнята и да не мисля за нищо друго. Намирам, че това е добра терапия против стреса. Пък и този сос е траен. Само трябва да го постопля и да сваря спагетите.

Бош отпи от виното и отново се огледа. Все още не беше седнал, но се чувстваше добре с нея. По лицето му заигра усмивка. Той посочи картина на Хопър и запита:

— Харесвам я, но защо ти е нещо толкова мрачно?

Тя погледна картината и изви вежди, сякаш за първи път се замисляше над този въпрос.

— Не зная. Винаги съм харесвала тази картина — отвърна Уиш. — Нещо в нея ме грабва. Жената там е с някакъв мъж, значи не мога да бъда аз. Тогава остава мъжът, седнал пред чаша с кафе. Съвсем сам, сякаш наблюдава двамата, които са заедно.

— Видях я веднъж в Чикаго — рече Бош. — Имам предвид оригинала. Бях там във връзка с едно екстрадиране и имах около един час време за убиване, докато ми докарат човека. Влязох в Института по изкуствата и там видях картината. Прекарах целия час пред нея. Имаше нещо в тази картина… Както каза ти. Не си спомням случая, по който работех, нито кого трябваше да доведа тук от Чикаго, но картината помня.

Останаха да седят край масата и да си говорят почти час след като бяха изяли храната. Уиш му разказа повече за брат си и за това колко трудно беше преживяла загубата му. Дори сега, осемнадесет години по-късно, не можела да се примири. Бош й каза, че той също все още мислел за някои неща. От време на време сънувал тунелите, но по-често му се случвало да се бори с безсънието. Разказа й колко объркан се чувствал, когато се е върнал оттам, и колко тънка е била разделителната линия между това, което е правил след Виетнам, и онова, с което се е захванал Медоус. Можело е да бъде и другояче, каза й той, а тя кимна в знак на съгласие, сякаш знаеше каква е истината.

После Уиш го разпита за случая с Кукловода и неговото отстраняване от отдел „Кражби и убийства“. Той усети нещо повече от обикновено любопитство. Почувства нейното особено отношение към това, което й разказваше. Тя вземаше решение спрямо него.

— Предполагам, знаеш основните неща по случая — започна Бош. — Някой душеше жени, предимно проститутки, а после им изрисуваше лицата. Пудра, червено червило, силен руж на бузите, силна очна линия — всеки път едно и също. Освен това ги и къпеше. Ние обаче нито веднъж не бяхме споменали, че ги прави като кукли. Просто някакъв задник — мисля, че беше един тип от моргата на име Сакаи — се изпуснал веднъж, че общото във всичките случаи било гримирането. Това стигна до пресата, но мисля, че по Канал 4 за първи път споменаха името „Кукловода“. Оттам тръгна всичко. На мен лично ми приличаше повече на работа на погребален агент. Истината беше обаче, че не ни вървеше твърде и жертвите станаха двуцифрено число, преди да пипнем онзи тип.

Нямаше достатъчно доказателства. Жертвите намирахме на отдалечени едно от друго места по цялото Западно крайбрежие. Знаехме от намерени по труповете косми, че убиецът носи перука или изкуствена брада, или нещо от този род. Жените вземаше направо от улицата и ние трябваше да установяваме местата и времето на последните им сеанси. Обикаляхме мотелите, но от тая работа не излезе нищо. Затова решихме, че онзи тип ги качва в кола, след което ги откарва някъде, може би у дома си или на някое друго място, което да е удобно, за да си свърши работата докрай. Започнахме да наблюдаваме булеварда и други подобни места, където работят проститутките, и сигурно сме развалили поне триста кефа, преди да попаднем на следа. Една сутрин, доста рано, в службата се обади някаква курва на име Дикси Маккуин и каза, че току-що се е изплъзнала на Кукловода. Щяла ли да получи награда, ако ни го предаде. Ние и без това получавахме подобни обаждания всяка седмица. Вече имаше единадесет убити жени и хората бяха изпаднали в паника.

— Спомням си — рече Уиш.

— Обаче Дикси беше нещо по-друго. Него ден бях нощна смяна в службата и лично аз приех обаждането. Отидох на място да разговарям с нея. Каза ми, че този тип, който я наел някъде на булевард „Холивуд“, я завел в някакъв гараж, който използвал за живеене, в Силвърлейк. Докато онзи се събличал, тя отишла в банята. Влязла вътре и докато пускала водата, решила да погледне в шкафчето под мивката, вероятно да види дали има нещо, което си струва да бъде задигнато. Тогава видяла всичките онези малки шишенца и кутийки, и изобщо женски вещи. Щом ги видяла, веднага направила връзката. Просто ей тъй: бинго! — това трябва да е човекът. Здравата се уплашила и решила на часа да духне. Излязла от банята и видяла, че онзи си лежи в леглото. Просто се измъкнала навън през входната врата.

Цялата работа беше в това, че ние не бяхме казали на пресата всичко за гримирането и по-точно онзи, който беше говорил пред журналистите, не беше разказал всичко до край. Знаехме, че онзи тип прибираше нещата за гримиране на жертвите. Чантите им намирахме, но вътре нямаше никаква козметика. Знаеш — червила, пудри и други подобни. И когато Дикси ми каза какво е видяла в шкафчето под мивката, това привлече вниманието ми. Разбрах, че не лъже.

Тъкмо това стана причина да се прецакам. Беше около 3 часът сутринта, когато свърших да говоря с Дикси. Всички в службата отдавна си бяха отишли в къщи. Стоях на улицата, където се бяхме срещнали с момичето, и си представях как онзи тип в един момент се усеща, че Дикси го е изработила, и офейква. Затова отидох до гаража сам. Дикси, разбира се, беше с мен, да ми покаже мястото, но не излезе от колата. Отдалеч забелязах светлината вътре. Обадих се за подкрепление на един от нощните патрули и докато чаках, видях през прозореца сянката на онзи тип да се движи напред-назад. Нещо ми подсказваше, че се готви за тръгване и си прибира всичките джунджурийки от шкафчето. А нямахме никакви веществени доказателства при единайсетте трупа. Трябваше ни това, което беше в шкафчето в банята. Другото ми предположение беше, че би могъл да има някой при него. Разбираш, някой на мястото на Дикси. Затова тръгнах. Бях сам. Останалото знаеш.

— Влязъл си вътре, без да си бил упълномощен — рече Уиш, — и си застрелял онзи тип, докато той е бъркал под възглавницата. После си казал при експертизата, че си сметнал ситуацията за неотложна. Онзи е имал достатъчно време да излезе и да си доведе друга проститутка. Това било основанието ти да влезеш без специално разрешение. Казал ей, че си стрелял, понеже си помислил, че заподозреният бърка за оръжие. Стрелял си веднъж, в горната половина на трупа, от пет или шест метра, ако си спомням добре доклада. Обаче Кукловода се оказва сам, а под възглавницата е била само перуката му.

— Екипът, който пристигна там, потвърди недвусмислено, че бях прав. Космите, намерени при две от убитите жени, съвпадат с тези от перуката, а пък гримовете от банята принадлежаха на осем от жертвите. Съмнение нямаше. Аз бях чист, а това беше Кукловода. И точно тогава се намесиха онези лешояди — Люис и Кларк. Притиснали Дикси и я принудили да подпише признание, че ми е казала предварително за това, дето онзи си оставял перуката под възглавницата. Не знам какво са използвали срещу нея, но мога да си представя. „Вътрешно разследване“ винаги е било наточено срещу мен. Те не обичат никой, който не е сто процента част от семейството. Повдигнаха срещу мен обвинение. Искаха да ме уволнят и да закарат Дикси пред съда да свидетелства срещу мен по обвинение в убийство. Бяха като две тлъсти бели акули, усетили кръв във водата.

Той спря дотам, но Еленър продължи:

— Онези от ОВР не са оценили правилно нещата, Хари, въпреки всичко. Не са си направили сметка, че общественото мнение ще бъде на твоя страна. Ти беше известен от вестниците като ченгето, което се е справило със случаите с Коляча от козметичните салони и Кукловода. Беше действащо лице и в телевизионния сериал. Нямало е как да те смачкат, без да си навлекат общественото негодувание и да създадат лошо име на управлението.

— Някой отгоре се намеси и спря процеса — рече Бош. — Трябваше да се задоволят само с понижението ми и с преместване в холивудския отдел „Убийства“.

Бош беше хванал с пръсти чашата за столчето и я въртеше разсеяно по масата.

— Нещата се поукротиха — каза той не след дълго. — А двете акули от ОВР все още обикалят наоколо и дебнат.

Известно време поседяха, без да говорят. Той я чакаше да зададе същите въпроси като преди. Излъгала ли беше проститутката? Обаче тя не попита нищо и след малко просто го погледна и се усмихна. Хари се почувства така, сякаш беше преминал теста успешно. Тя започна да събира съдовете от масата. Бош й помогна в кухнята и когато свършиха, застанаха близо един до друг. Бършейки ръцете си в един пешкир, леко се целунаха. После, сякаш следвайки един и същ таен сигнал, те се притиснаха и започнаха да се целуват с онова настървение, с което го правят самотните хора.

— Искам да остана при теб — рече Бош, откъсвайки се от нея за миг.

— И аз искам да останеш — рече тя.

* * *

Неподвижните очи на Арсън блестяха и отразяваха неоновите светлини на нощта. Той смукна силно от цигарата и задържа скъпоценния дим. Беше натопена във феноциклидин[6]. По лицето му се разля усмивка, докато струйките дим се изнизваха от ноздрите му.

— Ти си единствената акула, използвана като стръв — каза той на Шаркай. — Загряваш ли?

Изсмя се и дръпна отново, преди да подаде цигарата на Шаркай, който махна с ръка, понеже беше пушил достатъчно. Цигарата пое Чепа.

— Аха, ама вече се уморих от тия говна — рече Шаркай. — Що не се пробваш и ти един път?

— Стига бе, човек, ти си единственият, който може да се измъква. Аз и Чепа няма да можем да изиграем тази игра, човече. Пък нали си имаме и наша — ти не си достатъчно едър, за да бъхтиш тия педали.

— Абе защо не пробваме пак универсалния магазин? — рече Шаркай. — Хич не обичам, когато не знам какъв е човекът. А при универсалния ми харесва. Ние си гепим нашето, пък мен не могат да ме гепят.

— Не става — обади се Чепа. — Не можем да се върнем пак там, щото не знаем дали онзи, последният, не се е обадил на шерифа. Трябва да стоим настрана от онова място за известно време. Куките сигур дебнат входа от същия паркинг, дето бяхме ние.

Шаркай знаеше, че са прави. Просто си помисли, че да излиза на лов за педали по булевард „Санта Моника“ вече беше доста рисковано. Много скоро тия двамата нямаше вече да искат да нападат хората, а щяха да го пращат да свърши всичко сам и да донесе парите. Точно тогава щеше да ги чупи, той знаеше това.

— Добре — рече Шаркай и слезе от тротоара. — И да не ме прецакате.

Тръгна да пресича улицата. Арсън извика след него:

— И само от БМВ нагоре!

Сякаш има нужда да ми казва, помисли си Шаркай. Той извървя половин пряка по посока на „Ла Брея“ и спря. Облегна се на вратата на един затворен бояджийски магазин. Оставаше му още половин пряка до „Хот Род“, книжарницата за възрастни, която предлагаше всякакви снимки на мъже срещу двадесет и пет цента. Обаче беше достатъчно близо, за да успее да хване окото на някой, който излиза оттам. Ако, разбира се, онзи търси нещо за хващане. Той се огледа назад и забеляза огънчето на цигарата в тъмнината, където Арсън и Чепа седяха върху мотопедите.

Шаркай не беше стоял там и десет минути, когато един нов „Гранд“ спря до бордюра и стъклото на шофьора се плъзна надолу. Шаркай тъкмо се канеше да го изхвърли от мислите си, понеже помнеше, че му трябва „от БМВ нагоре“, но в този момент забеляза проблясване на злато и приближи. Адреналинът му подскочи. Китката на шофьора, почиваща върху волана, беше увенчана с „Ролекс Президеншъл“. Ако беше истински, Арсън знаеше откъде могат да получат за него 3000 долара. Това значи по бон на човек, да не говорим какви неща може да има у дома си или в портфейла жертвата. Шаркай огледа мъжа. Изглеждаше както трябва — бизнесмен. Тъмна коса, тъмен костюм. На около четиридесет и пет, не повече. Шаркай би могъл да го „удари“ и сам. Мъжът се усмихна на момчето и каза:

— Ей, как си?

— Горе-долу. Къде така?

— О, де да знам. Просто се разкарвам. Искаш ли да се повозиш при мен?

— Докъде?

— Ами знам едно местенце, където можем да отидем. Да останем малко насаме…

— Имаш ли стотачка у себе си?

— Не, ама имам петдесет долара, които да похарча за бейзбол.

— Подавач ли си, или хващач?

— Подавач съм. И съм си купил моя собствена ръкавица.

Шаркай се поколеба и хвърли едно око към пресечката, беше видял огънчето на цигарата. Вече го нямаше. Сигурно са готови за действие. Той погледна отново към часовника на ръката на мъжа.

— Хитро — рече Шаркай и се качи в колата.

Потеглиха на запад покрай пресечката, където трябваше да стоят Арсън и Чепа. Шаркай едва се удържа да не се обърне, но му се стори, че чува бръмченето на мотопедите. Те идеха отзад.

— Къде отиваме? — запита той.

— Е, не мога да се прибера вкъщи с теб, приятелю. Обаче знам едно място, където можем да отидем. Там никой няма да ни пречи.

— Хитро.

Спряха на светофара при „Флорес“, което накара Шаркай да си спомни за човека от онази вечер. Бяха близо до неговата къща. Арсън почваше да удря все по-силно. Това трябваше да спре, иначе щяха да утрепят някого. Надяваше се човекът да си даде ролекса мирно и тихо. Нямаше начин да се предскаже какво щяха да направят онези двамата. Както са се напушили с феноциклидин, сигурно са готови за кървави битки.

Изведнъж колата кривна в пресечката. Шаркай забеляза, че светофарът беше все още червен.

— Какво става? — остро запита той.

— Нищо. Уморих се да чакам, това е.

Шаркай реши, че вече не би било подозрително, ако се обърне назад. Нямаше мотопеди. Ах, копеленцата му, помисли си той. Усети напираща влага по челото си и първите признаци на страха. Колата зави надясно при „Барни’’с“ и се отправи нагоре по хълма към Сънсет. После завиха на изток, а след това отново на север.

— Били ли сме заедно преди? — запита мъжът. — Изглеждаш ми познат. Не помня добре, може би сме се виждали някъде?

— Не, никога не съм… Не мисля.

— Я ме погледни.

— Какво? — Шаркай беше стреснат от въпроса и острия тон на мъжа. — Защо?

— Погледни ме. Познаваш ли ме? Виждал ли си ме преди?

— За какво е всичко това бе, човек? Казах вече — не.

Мъжът отби от улицата и навлезе в източния край на паркинга зад „Холивуд Боул“[7]. Мястото беше безлюдно. Той караше бързо и мълчаливо към тъмния северен край. Ако това ти е спокойното местенце, помисли си Шаркай, значи тоя „Ролекс“ на ръката ти не е истински, мой човек.

— Ей, какво правим тук бе, човече? — рече Шаркай. Вече мислеше как да се измъкне. Беше сигурен, че Арсън и Чепа, както се бяха издокарали, вече сигурно са се изгубили. Беше останал сам с този човек и искаше да се чупи.

— Залата е затворена — каза Ролекса. — Обаче аз имам ключ за гримьорната, загряваш ли? Само ще минем тунела под Кахуенга и близо до мястото, където излиза, ще свием по една пътечка. Няма да ни види никой. Аз работя там и знам, че по това време няма хора.

За момент Шаркай се замисли дали да не пробва и да нападне мъжа сам, но веднага реши, че няма да се справи. Освен ако не го изненада по някакъв начин. Щеше да изчака. Мъжът угаси двигателя и отвори вратата на колата. Шаркай също отвори своята врата, слезе и се огледа из тъмния паркинг. Търсеше двете светлинни на мотопедите, но не ги видя. Ще се пробвам сам с тоя тип, когато преминем оттатък, реши Шаркай. Трябваше да предприеме нещо. Или да му скочи, или поне да избяга.

Отправиха се към надписа, който гласеше „За пешеходци“. Отпред имаше бетонна пристройка с отворена врата, а след нея стълби. Докато слизаха надолу по стъпалата, мъжът с ролекса постави ръка на рамото на момчето, а след това я премести върху врата му с бащински жест. Шаркай усещаше студенината на металната верижка.

— Сигурен ли си, че не се познаваме, Шаркай? — запита мъжът. — Може би сме се виждали някъде?

— Не бе, човек, казвам ти, никога не съм те виждал.

Бяха стигнали почти до средата на тунела, когато Шаркай изведнъж осъзна, че не беше казал името си на мъжа.

Бележки

[1] Буквата „С“ — Чарли — се изписва на англ. със „С“. — Б. пр.

[2] Медал с формата на сърце, който получават ранените при военни действия. — Б. пр.

[3] Сони Ролинс — известен джазов музикант. — Б. пр.

[4] Едуард Хопър (1882–1967) — американски художник, чиито творби отразяват с реалистични средства ежедневието. Картината „Нощна птица“ е от 1942 г. — Б. пр.

[5] Вид италианско тестено ястие. — Б. пр.

[6] Феноциклидин — химическо съединение с упойващо въздействие. Б. пр.

[7] „Холивуд Боул“ — зала с голяма сцена за концерти. — Б. пр.