Разпитваха ги от полицията на Санта Моника, от Калифорнийския пътен патрул, от ЛАПД и от Федералното бюро. Извикаха дори екип от лабораторията да направи на Бош алкохолен тест. Резултатът беше негативен. Около два часа сутринта той седеше в една стая за разпити в полицейското управление на Западен Лос Анджелис. Беше скапан от умора и се питаше дали следващите, които щяха да му задават въпроси, нямаше да бъдат от бреговата охрана или пък от Международния червен кръст. Той и Еленър бяха разделени и не я беше виждал, откакто пристигнаха преди три часа. Тревожеше се, че не може да бъде с нея, за да я защитава от разпитващите. Лейтенант Паундс влезе в стаята точно в този момент и му каза, че са приключили за деня. Ясно се виждаше, че лейтенантът е бесен, и това не се дължеше на факта, че бяха го вдигнали от леглото посред нощ.

— Какво е това ченге, дето не може да различи предницата на кола, опитала се да го прегази? — запита Паундс.

Бош беше свикнал с двусмислените въпроси, които практически не изискваха отговор. Така беше вървял разпитът през цялата нощ.

— Точно както казах на всеки един от онези хора преди Вас, бях зает с мислите си и се опитвах да се спася…

— Ами този тип, дето си му налетял? — прекъсна го Паундс. — Дявол да го вземе, Бош, та ти си го хванал за гушата ей тъй, на шосето. Всеки задник с телефон в колата си, знаеш, върти на 911 да съобщава за отвличане, убийство и какво ли още не. Не можеше ли най-напред да погледнеш хубаво предницата на колата, преди да му скочиш?

— Беше невъзможно. Всичко това е обяснено подробно в доклада, който написахме, лейтенант. Май вече десет пъти го повтарям.

Паундс реагира така, сякаш не беше чул какво казва Бош:

— На всичкото отгоре човекът се оказа адвокат.

— И какво от това? — запита Бош, без да губи присъствие на духа. — Вече се извинихме. Беше грешка. Колата изглеждаше същата. И ако този тип реши да изръси някого, то това ще бъде ФБР. Те са с по-дълбоки джобове. Така че не се тревожете толкова.

— Не, той ще накисне нас двамата. Вече спомена нещо по този въпрос, за Бога. А и не е сега времето да си правиш шегички, Бош.

— Също така не е време да се тревожим за това, какво сме извършили правилно и какво не сме. Нито един от онези с костюмите, дето идваха тук да ме разпитват, не изглеждаше твърде разтревожен за това, че някой се е опитал да ни очисти. Те просто искаха да разберат на какво разстояние съм бил, когато съм открил огън, и дали съм застрашил случайни хора, както и защо съм се впуснал да преследвам онази кола, без съответното разрешение. Я му тегли една майна бе, човек! Някой се опитва да убие партньора ми и мен. Да ме прощават, ако не съм изпълнен със състрадание към някакъв адвокат, който си е поомачкал гащите.

Паундс беше готов за този довод.

— Бош, доколкото имаме сведения, може да е бил просто някой пиян. И какво искаш да кажеш с това „партньора ми“? Ти си само прикрепен към това разследване. Струва ми се, че след тази нощ случаят ще ти бъде отнет. Вече пет дни работиш по него, а от това, което ми каза Рурки, разбирам, че доникъде не си стигнал.

— Не беше пиян, Паундс. Ние бяхме мишената. И хич не ми пука какво е казал Рурки. Аз ще изясня този случай. А ти, ако искаш да не ми пречиш, повярвай на своите хора поне веднъж и разкарай онези задници от ОВР. Така един ден ще можеш да закачиш и част от лаврите, когато дойде ред за това.

Веждите на Паундс се извиха в дъги.

— Аха, точно така, аз знам за Люис и Кларк — продължи Бош. — Знам и че получаваш копия от докладите им. Май не са ти казали за разговорчето, което проведохме с тях? Спипах ги да дебнат пред къщата ми.

От изражението на Паундс беше ясно, че той още не беше осведомен. Люис и Кларк се бяха спотаили и явно нямаха намерение да накиснат Бош за това, което направи. Той се запита къде ли бяха двамата детективи от „Вътрешно разследване“, когато онази кола се опита да прегази него и Еленър.

Междувременно Паундс мълчеше вече от доста време. Беше изпаднал в положението на риба, плуваща около стръвта, която Бош беше хвърлил, очевидно знаейки, че в нея има и кукичка, но разчиташе, че сигурно има начин да се добере до стръвта, без да се хване на куката. Накрая той каза на Бош да му направи резюме по хода на разследването. Беше се хванал. Бош му представи случая и макар Паундс да не проговори изобщо през следващите двадесет минути, Хари можеше да разбере по движението на веждите му, че беше чул нещо, което Рурки явно му е спестил.

Когато Бош разказа цялата история, Паундс вече не отвори дума за отстраняване от случая. Въпреки това Бош се чувстваше твърде изморен от всичко станало дотук. Искаше да поспи, но Паундс имаше още въпроси.

— Щом ФБР не иска да изпрати хора в тунелите, не можем ли ние да го направим? — запита той.

Бош разбра, че лейтенантът искаше да се нареди сред героите един ден, ако се стигнеше до това. Ако той изпратеше лосанджелиски полицаи в канализационната мрежа, онези от ФБР нямаше да могат да претендират, че са направили кой знае какво. Така Паундс щеше да получи потупване по гърба от началника.

Обаче Бош вече беше стигнал до извода, че доводите на Рурки са здрави и смислени. Един изпратен долу екип би могъл да налети на бандитите и да пострада.

— Не — каза Бош на лейтенанта. — Нека първо се опитаме да открием Тран и къде е скрил своя дял. Доколкото знаем, може дори да не е в банка.

Паундс стана от стола, с което показа, че е чул достатъчно. Той каза на Бош, че е свободен да си върви. Отправяйки се към вратата на стаята за разпити, лейтенантът рече:

— Бош, не мисля, че ще имаш някакви проблеми със случилото се тази вечер. Струва ми се, че ти си направил каквото си могъл. Пооскубал си малко перушина на онова адвокатче, но ще го накараме да се укроти.

Бош премълча.

— И още нещо — продължи Паундс. — Това, че снощната работа е станала пред дома на агент Уиш, малко обърква нещата и хвърля сянка на непристойност. Но ти просто си я изпращал до тях, нали така?

— Хич не ме е грижа кое как изглежда, лейтенанте — отвърна Бош. — Аз не бях на смяна.

Паундс изгледа Бош за момент, поклати глава, когато той не реагира на протегнатата му ръка, и излезе от малката стая.

Бош откри Еленър, седнала сама в съседната на неговата стая за разпити. Очите й бяха затворени, а ръцете й подпираха брадичката, с лакти, опрени на издрасканата дървена маса. Когато той влезе, Еленър отвори очи. Усмихна му се Бош усети как цялата му умора в миг се изпари, а с нея си отидоха гневът и чувството за безизходица. Това беше усмивка, с която едно дете дарява друго, когато са успели да се отърват безнаказано от възрастните, след като са извършили някоя лудория.

— Свършиха ли с тебе? — рече тя.

— Аха, а с теб?

— Още преди час, че и повече. Всъщност те искаха тебе да изпържат.

— Както винаги. Рурки отиде ли си?

— Да, офейка. Каза, че искал да му се обаждам утре на всеки кръгъл час. След това, което се случи тази вечер, на него му се струва, че не ни държи здраво юздите.

— Или поне твоите.

— Е, да. Изглежда, има и такъв момент в цялата работа. Искаше да му кажа какво сме правили при мен. Казах му, че просто си ме изпращал до вратата.

Бош приседна тежко на края на пейката от другата страна на масата и зарови с пръст из пакета с цигари, търсейки да напипа последната. Постави я в уста, но не я запали.

— Освен че го гъделичка любопитство или пък ревнува от това, което смята, че сме правили двамата, кой според Рурки се е опитал да ни прегази? — запита той. — Пиян шофьор ли, както май мислят моите хора?

— Той спомена нещо за някакъв пиян шофьор. Попита също и дали нямам много ревнив бивш приятел. Иначе не пролича да е твърде загрижен, че случилото се може да има връзка с нашето разследване.

— Аз не бях се сетил за варианта с ревнивия бивш приятел — рече Бош. — Ти какво му отговори?

— Същата сврака като него си! — рече тя и усмивката й блесна. — Казах му, че това не е негова работа.

— Чудесно. А е ли моя?

— Отговорът е не. — Тя го остави изправен на нокти известно време, после добави: — Това е, просто нямам ревнив бивш приятел. Е, може ли сега да си вървим и да започнем оттам, където прекъснахме преди… — тя погледна часовника си — … около четири часа?

* * *

Бош се събуди в леглото на Елинър Уиш доста преди утринната светлина да се беше промъкнала между завесите, дръпнати върху плъзгащата стъклена врата. Безсилен да се пребори с безсънието, накрая той стана и слезе на долния етаж да вземе душ. По-късно отиде в кухнята, порови из шкафчетата и хладилника и започна да приготвя закуска от кафе и яйца със стафиди. Не можа да намери бекон.

Когато я чу да спира душа на горния етаж, той отнесе една чаша с портокалов сок нагоре и я завари пред огледалото в банята. Беше гола и си сплиташе косата, която беше разделила на три дебели снопа. Той бе запленен от гледката и остана да наблюдава как Еленър майсторски извъртя френска плитка. Едва тогава тя прие сока и една дълга целувка от Бош. После си облече къс пеньоар и двамата слязоха долу да закусват.

След това Хари отвори вратата на кухнята и изпуши една цигара отвън.

— Много се радвам, че снощи не стана нищо — рече той.

— Имаш предвид на улицата ли?

— Аха. Че не ти се случи нищо. Просто не знам какво щях да правя, ако… Знам, че току-що сме се запознали и тъй нататък, но… мисля за теб. Разбираш ли ме?

— И аз.

Бош беше взел душ, но усещаше дрехите на гърба си мръсни и реши, че трябва да си отиде вкъщи, за да се преоблече. Каза, че ще отиде до Бюрото да види резултата от снощното приключение и да провери каква информация имат за Бин. Разбраха се да се срещнат в холивудския участък на „Уилкокс“, понеже Бош трябваше да издаде повредената кола. Тя го изпрати до вратата и го целуна, сякаш беше съпруга, която изпраща на работа своя мъж счетоводител.

Когато Бош пристигна вкъщи, не намери съобщения в телефонния секретар, нито някакви следи от влизане в дома му. Избръсна се, смени дрехите си и после се спусна надолу по хълма през каньона Никълс и оттам излезе на „Уилкокс“.

Бош седеше зад бюрото си и попълваше типовите форми за докладите, когато Еленър влезе. Часът беше десет. Оперативната стая беше пълна с хора и повечето от детективите от мъжки пол спряха да работят и захванаха да я оглеждат. На лицето й беше изписана една усмивка на неудобство, когато сядаше на стола до бюрото на Бош.

— Нещо не е ли наред? — запита той.

— По-добре да бях влязла в предварителния арест, при задържаните.

— Аха, тия типове тук гледат по-похотливо от повечето свалячи на улицата. Искаш ли чаша вода?

— Не. Готов ли си?

— Да вървим.

Качиха се в новата кола на Бош, която беше всъщност поне на три години и имаше навъртени седемдесет и седем хиляди мили. Отговорникът на гаража на участъка, когото бяха назначили на тази длъжност, след като по невнимание си беше отнесъл четирите пръста на едната ръка с бомбичка на празника на Вси светии, каза, че това била най-добрата кола, с която разполагал. Ограниченията в бюджета налагали да се забави попълнението от нови автомобили, макар ремонтът на старите в действителност да струвал на участъка повече. Накрая, след като запали мотора на колата, Бош установи, че климатичната й инсталация работи съвсем добре. Откъм Санта Ана духаше лек ветрец и прогнозата беше за един необичайно топъл уикенд.

Проучването, което Еленър направи, беше показало, че Бин върти някакъв бизнес и има офис на „Върмънт“, близо до „Уилшайър“. В района имаше повече магазини на корейци отколкото на виетнамци, но те така или иначе си съжителстваха. Доколкото Уиш беше успяла да установи, Бин управляваше неголяма организация, която внасяше евтини, електронни и видеопродукти от Ориента и ги пласираше из Южна Калифорния и надолу, към Мексико. Много от уредите, които туристите смятаха, че са си купили по-евтино От Мексико и връщаха обратно в Щатите, вече бяха минали оттук. На книга този бизнес изглеждаше добър, макар да беше дребен. И все пак у Бош възникна въпросът дали Бин се нуждаеше изобщо от диаманти и изобщо притежаваше ли такива.

Бин беше собственик на сградата, в която се намираха магазинът за видеооборудване и офисът му. Тя беше строена през 1930 и в нея се беше помещавал автосалон, закрит доста преди Бин да пристигне. Неукрепеният допълнително бетонен блок със стъклени витрини отпред заплашваше да рухне при първия трус. Но за някой, който се беше измъкнал на косъм от Виетнам, както Бин, земетресенията явно бяха по-малката заплаха.

След като намериха празно място за паркиране на отсрещната страна на улицата, Бош каза на Еленър, че иска тя да води разговора поне отначало. Той каза, че според него Бин можел да стане по-разговорлив, ако знае, че говори с федералните, а не с хора от местната полиция. Решиха разговорът да започне с по-невинни теми, а след това да го попитат направо за Тран. Бош не й каза, че всъщност си имаше друг план наум.

— Мястото хич не прилича да е собственост на някой, който притежава цяла кутия с диаманти в банков трезор — рече Бош, докато слизаха от колата.

— По-скоро на такъв, който е имал диаманти — каза тя. — Не забравяй, че той не е могъл да пласира съкровището си. Трябвало е да се държи като всеки обикновен емигрант, да показва, че живее ден за ден. Диамантите, ако е имало такива, са били от второстепенно значение за него и за просперитета му в Америка. Трябвало е всичко да изглежда, сякаш се е позамогнал от труда си.

— Чакай малко — рече Бош, когато преминаха от другата страна на улицата. Той каза на Еленър, че е забравил да помоли Джери Едгар да се яви в съда вместо него същия ден следобед. Посочи един уличен телефон при автосервиза в съседство с магазина на Бин и забърза натам. Еленър остана на място да го чака и захвана да оглежда витрините на сградата.

Бош се обади на Едгар, но не спомена нищо за явяване в съда.

— Джери, искам една услуга. Дори няма да ти се наложи да ставаш от мястото си.

Едгар се поколеба, както Бош си мислеше, че ще стане.

— От какво имаш нужда?

— Не трябва да го казваш по този начин. Би трябвало да речеш: „Разбира се, Хари, какво ще обичаш?“

— Хайде стига, Хари, и двамата си знаем, че сме в един и същ кюп. Трябва да сме внимателни. Кажи какво искаш, а аз ще ти отговоря дали мога да го изпълня.

— Всичкото, което искам от тебе, е да ме повикаш по пейджъра след десет минути. Трябва да се измъкна от една среща. Само ме повикай, а когато се обадя, просто затвори телефона след няколко минути. Това е всичко.

— Само толкова ли? Просто да ти позвъня?

— Точно така. След десет минути, смятано от този момент.

— Добре, Хари — каза Едгар с облекчение в гласа. — Хей, аз чух за приключението ти снощи. Прескочил си трапа. Тук се носи слух, че не е бил пиян шофьор онзи в колата. Пази се.

— Естествено. Какво става с Шаркай?

— Нищо. Преслушах тайфата му, както ми каза. Двамата от тях ми изпяха, че са били с него предната нощ. Май нещо ме връзват, щото разправят, че го изгубили от очи, когато се качил в колата. Това е станало няколко часа преди да бъде прието обаждането, че той се намира в тунела под „Холивуд Боул“. Според мен този, който е бил в колата, го е оправил.

— Има ли някакво описание?

— На колата ли? Не много добро. Тъмен цвят, американска лимузина. Някакъв нов модел. Само толкова.

— Какви са й били фаровете?

— Абе показах им книгата с всички модели коли, но те посочиха различни видове задни стопове. Единият вика кръгли, другият правоъгълни. Само за фаровете бяха единодушни. И двамата казаха, че били…

— Квадратни и две двойки.

— Точно така. Ей, Хари, да не мислиш, че това е била същата кола, дето ви е налетяла снощи, като сте били двамата с феберейката? Исусе! Трябва май да си обединим силите по тоя случай.

— По-късно, по-късно. Сега само ми позвъни след десет минути.

— Хубаво, след десет минути.

Бош затвори телефона и се върна обратно при Еленър, която надничаше през витрината и оглеждаше изложеното там. Влязоха в магазина, отпратиха двамата налетели ги веднага продавачи, заобиколиха една камара кашони с видеокамери, които се продаваха по 500 долара всяка, и казаха на жената зад касата в дъното, че са дошли да видят Бин. Жената замига недоумяващо насреща им, докато Еленър не й показа служебната си карта от ФБР.

— Вие тук чакате — рече жената и изчезна през вратата зад касата. На вратата имаше малко прозорче с огледално стъкло, което напомни на Бош за стаята за разпити на „Уилкокс“. Той погледна ръчния си часовник. Оставаха осем минути.

* * *

Човекът, който се появи на вратата зад касата, изглеждаше на около шейсет години. Косата му беше бяла. На ръст беше нисък, но Бош успя да прецени, че навремето е бил здраво сложен за височината си. Набитото му телосложение сега беше поомекнало от по-лекия живот, който водеше, в сравнение с този в родната му страна. Носеше очила със сребърни рамки и стъкла, оцветени в розово, и беше облечен в риза с отворена яка и памучни широки панталони. Горният джоб на ризата му беше увиснал от тежестта на почти дузина писалки и едно малко джобно фенерче с клипс. Вървеше леко приведен и гледаше угоднически.

— Господин Бин? Името ми е Еленър Уиш. Аз съм от ФБР. Това е детектив Бош, от ЛАПД. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Да — каза той, без да променя изненаданото си изражение.

— Става дума за проникването в банката, където вие сте държали сейф за лични депозити.

— Аз не съм декларирал никакви загуби. В касата ми имаше само някои дреболии, които имаха за мен преди всичко емоционална стойност.

Диамантите стоят доста високо в класацията на предмети с емоционална стойност, помисли си Бош.

— Господин Бин, може ли да влезем в офиса ви и там да поговорим на четири очи? — рече той.

— Да, но аз не съм претърпял загуба. Може да проверите. Има го в протоколите.

Еленър вдигна ръка в жест, с който казваше на Бин да тръгне пръв навътре. Двамата го последваха през вратата с огледалното прозорче, за да се озоват в стая, напомняща много на складово помещение. Вътре имаше хиляди кашони и кутии с различни продукти на електрониката, подредени върху железни рафтове, високи до тавана. От стаята склад преминаха в по-малка, която приличаше на работилница. Върху една пейка седеше жена с купичка супа, която тя държеше пред устата си. Жената дори не ги погледна, докато минаваха покрай нея. В дъното на работилницата имаше две врати, едната от които беше на офиса на Бин. Влязоха през нея. Явно тук Бин вкарваше клиентите си, за да им върти номерата си. Офисът беше просторен и луксозно обзаведен, с бюро и два стола отдясно и канапе с формата на буква Г, тапицирано в тъмна кожа отляво. Канапето беше поставено в края на ориенталски килим, изобразяващ триглав дракон, готвещ се да напада. Срещу канапето покрай стените имаше рафтове, пълни с книги и аудио– и видеооборудване, много по-качествено от това, което Бош беше видял отпред в магазина. Трябваше да го сгащим у дома му, помисли си той. Да го видим как живее, а не как работи.

Бош огледа набързо помещението и забеляза белия телефон върху бюрото. Чудесно, помисли си той. Телефонът беше антика, от тези, на които слушалката беше поставена на вилка, а отдолу имаше кръгъл диск за набиране. Бин се отправи към бюрото си, но Бош бързо каза:

— Господин Бин, нали няма да имате нищо против да седнем ето тук, на канапето. Бихме желали посещението ни да няма формален характер, пък и без това по цял ден седим зад бюра, ако трябва да бъдем откровени.

Бин сви рамене, сякаш за него нямаше значение. Те така или иначе нарушаваха спокойствието му, където и да седнеха. Това си беше чисто американски жест и Бош веднага реши, че неговите очевидни трудности с английския бяха повече поза, някакво малко защитно средство. Бин седна в единия край на Г-образното канапе, а Бош и Еленър се настаниха в другия.

— Хубав офис — рече Бош и се огледа. Не видя друг телефон в стаята.

Бин кимна. Не им предложи кафе или чай, нито заговори за общи работи. Той каза само:

— Какво желаете, моля?

Бош погледна Еленър.

— Господин Бин — рече тя, — ние просто повтаряме това, което направихме преди. Вие не сте декларирали никакви загуби след проникването на крадците в банковия трезор. Ние…

— Точно така. Никакви загуби.

— Абсолютно вярно. А какво държахте в касетата си?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Разни книжа и други такива, без особено значение. Вече разказах това на всички.

— Да, знаем. Съжаляваме, че трябва да ви притесняваме отново, но случаят все още е отворен и ни се налага да се върнем назад и да проверим да не сме пропуснали нещо. Бихте ли ми казали какви книжа точно сте изгубили? Това може да ни помогне, ако открием нещо от откраднатото и успеем да установим на кого е принадлежало.

Еленър извади от чантата си малък бележник и писалка. Бин погледна двамата си посетители така, сякаш не можеше да разбере как неговата информация би могла да им бъде от полза. Бош каза:

— Ще се изненадате от това, как понякога съвсем незначителни наглед неща…

В този момент пейджърът му започна да сигнализира и той го откачи от колана си, за да погледне номера на дисплея. Стана и се огледа, сякаш едва сега беше влязъл в стаята. Запита се дали не преиграва.

— Мога ли да ползвам телефона ви, господин Бин? Разговорът ще бъде градски.

Бин кимна и Бош отиде до бюрото, наведе се и вдигна слушалката. Погледна нарочно дисплея още веднъж и набра номера на Едгар. Остана както беше, с гръб към Еленър и започна да оглежда стената, сякаш изучаваше копринения гоблен, който висеше там. Чу как Бин започна да описва на Еленър документите за неговата имиграция и гражданска принадлежност, които са били откраднати от личния му сейф. Бош пусна пейджъра в джоба на сакото си и измъкна малкото джобно ножче, „буболечката“ и батерийката, които беше извадил от собствения си телефон.

— Тук е Бош, кой ме търси? — изрече той в слушалката, когато Едгар вдигна телефона. След като Едгар остави слушалката, Бош продължи: — Ще изчакам няколко минути, но ти му кажи, че водя разпит в момента. Какво толкова важно има?

С гръб към канапето и Бин, който все още говореше, Бош леко се извърна надясно и наклони глава, сякаш държеше слушалката на лявото си ухо, където Бин не можеше да я види. Спусна я на нивото на корема си, използва ножчето, за да махне капачето на наустницата, като си прочисти гърлото, докато правеше това, и тогава извади предавателя. С едната ръка свърза „буболечката“ към нейната батерийка. Беше се упражнявал да го прави, докато чакаше да получи нова кола в гаража на управлението. После напъха „буболечката“ и батерийката в кухината на слушалката. Накрая постави мембраната отново и щракна капачето на мястото му, кашляйки силно, за да заглуши звука.

— Добре — каза Бош по телефона. — Е, кажи му, че ще се обадя веднага щом приключа тук. Благодаря ти, мой човек.

Той остави телефона на мястото му върху бюрото, докато пускаше ножчето в джоба си. Върна се при канапето, където Еленър пишеше нещо в бележника си. Когато тя свърши и го погледна, Бош разбра, без да му беше направила някакъв знак, че разговорът ще добие ново направление.

— Господин Бин — рече тя. — Сигурен ли сте, че това е било всичко, което сте имали в касетата?

— Да, естествено, защо ме разпитвате толкова много?

— Господин Бин, ние знаем кой сте и обстоятелствата, при които сте дошли в тази страна. Знаем, че сте били полицейски служител.

— Да, и какво? Това значи ли нещо?

— Знаем също и някои други неща…

— Знаем — намеси се Бош, — че сте били много добре платен полицейски служител в Сайгон, господин Бин. Знаем също и че за част от вашата работа са ви плащали в диаманти.

— Какво значи това, дето вие говори? — каза Бин, гледайки Еленър и жестикулирайки с ръце към Бош. Беше решил да използва за прикритие езиковата бариера. Колкото по-напред отиваше разговорът, толкова английският му ставаше все по-лош.

— Значи точно това, което той казва — отвърна Еленър. — Ние знаем за диамантите, които сте донесли тук от Виетнам, капитан Бин. Знаем, че сте ги държали в личния си сейф. Смятаме, че тъкмо диамантите са станали причина за проникването в трезора.

Новините не го разтърсиха, явно вече беше се приготвил за нещо подобно. Той дори не помръдна. Каза само:

— Това не е вярно.

— Господин Бин, ние разполагаме с досието ви — рече Бош. — Знаем всичко за вас. Какъв сте били в Сайгон, какво сте вършили… Също и какво сте взели със себе си, когато сте дошли тук. Не знаем само с какво се занимавате в момента — изглежда законно, поне на пръв поглед, но нас не ни е грижа за това. Интересува ни само кой е ограбил банката. А то е било заради вас. Взели са ви всичко, цялото скрито съкровище, което сте притежавали. Не смятам, че ви разказвам неща, които не са ви минали през ума и за които не сте мислили сам досега. Дори може би сте си помислили, че вашият бивш партньор Нгуен Тран стои зад всичко това и вероятно истината е такава. Не е лошо като предположение, но ние смятаме нещо друго. Всъщност ние мислим, че той ще бъде следващият.

Нито една бръчка не се образува по каменното лице на Бин.

— Господин Бин, искаме да говорим с Тран — рече Бош. — Къде е той?

Бин сведе поглед към триглавия дракон от килима на земята. Скръсти ръце в скута си, поклати глава и рече:

— Кой е този Тран?

Еленър погледна Бош и се опита да му каже с очи, че преди той да се бе намесил, разговорът вървеше чудесно.

— Капитан Бин, ние изобщо не се интересуваме от това, за да предприемем нещо срещу вас. Просто искаме да предотвратим друг обир на трезор, преди да е станал. Моля ви, помогнете ни.

Бин не отговори. Седеше и гледаше ръцете си.

— Вижте, Бин, не зная доколко сте запознат с обстоятелствата — рече Бош. — Може би си имате ваши хора навън, които търсят същите типове, които издирваме и ние. Казвам ви, че сте вън от всякакво подозрение, затова ни кажете къде е Тран.

— Не познавам този човек.

— Ние сме единствената ви надежда. Искаме да се доберем до Тран. Хората, които са обрали вас, отново са в тунелите, може би дори и в този момент. Ако не открием Тран през този уикенд, няма да ви остане нищо нито на вас, нито на него.

Бин не реагира по никакъв начин, както Бош и очакваше. Еленър стана.

— Помислете върху това, господин Бин — рече тя.

— Времето ни изтича, а така също и това на вашия бивш партньор — каза Бош, когато двамата с Еленър се отправиха към вратата.

* * *

След като мина през входната врата на магазина, Бош се огледа и в двете посоки и притича през улица „Върмънт“ към колата си. Еленър го последва, а гневът правеше крачките й твърди и отсечени. Бош се качи в колата и бръкна зад седалката за малкото касетофонче „Награ“. Включи го и нагласи скоростта на записа на най-високото ниво. Не смяташе, че ще се наложи да чака дълго. Надяваше се всичкото електронно оборудване в склада да не окаже смущение върху приемането. Еленър седна до него и започна да се оплаква:

— Прекрасно — рече тя. — Сега вече няма да изкопчим нищо повече от този тип. Той просто ще се обади на Тран и ще… какво, по дяволите, е това?

— Нещо, което задигнах от онези две хлебарки. Бяха поставили „буболечка“ в телефона ми. Това е най-старият номер, описан в книгата на „Вътрешно разследване“.

— Бош, осъзнаваш ли какво може да се случи с нас и какво означава всичко това? Връщам се там обратно и ще…

Тя отвори вратата на колата, но Бош се пресегна и я затвори отново.

— Няма да го направиш. Това е единственият ни шанс да се доберем до Тран. Бин така или иначе нямаше да ни каже нищо, независимо колко добре водехме разпита там вътре, и ти добре го знаеш. Така че или това, или нищо. Ако Бин предупреди Тран, никога не ще узнаем къде да го търсим, затова не ни остава нищо друго. Мисля, че скоро ще стане ясно това-онова.

Еленър гледаше право пред себе си и клатеше глава.

— Бош, това би могло да ни коства работата. Как можа да извършиш нещо такова, без дори да се консултираш с мен?

— Точно затова. Може да ми струва само моята работа, понеже ти не го знаеше.

— Никога не ще успея да го докажа. Цялата работа изглежда като нагласена. Ето, аз го занимавам, докато ти вършиш малката си лудорийка с телефона му.

— Наистина е нагласена работа, само че ти не знаеше. Освен това Бин и Тран не са целта на нашето разследване. Ние не събираме доказателства против тях, а от тях. Това не може да бъде включено в доклад. Пък ако намери „буболечката“, няма да може да докаже, че аз съм я сложил там. На нея няма никакъв регистрационен номер, аз проверих. Онези двамата са се постарали да не може да бъде проследена. Ние сме чисти. Ти не си заплашена от нищо, така че се успокой.

— Хари, това малко ме успоко…

Червената точка на награта премигна. Някой използваше телефона на Бин. Бош провери, за да бъде сигурен, че лентата се върти.

— Еленър, ти решаваш — каза Бош, държейки касетофончето върху дланта си. — Ако искаш, изключи го. Изборът е твой.

Тя погледна машинката, после Бош. Точно в този момент набирането на номера спря и в колата настъпи тишина. На другия край на линията телефонът звънеше. Тя се обърна на другата страна. Някой вдигна слушалката. Чуха се думи на виетнамски и после отново настъпи тишина. След малко се включи нов глас и разговорът продължи пак на виетнамски. Бош не можеше да определи кой от гласовете принадлежеше на Бин. Другият беше като на мъж на годините на Бин. Говореха Бин и Тран, нямаше съмнение. Еленър поклати глава и се насили да се усмихне.

— Прекрасно, Хари, ама сега кой ще ни превежда? Няма да оставим и друг човек да разбере за това. Не можем да рискуваме.

— Няма нужда от превеждане. — Той спря касетофона и пренави лентата отначало. — Извади си малкото тефтерче и писалката.

Бош нагласи касетофона на най-бавната му скорост и натисна бутона за прослушване. Когато започна набирането на номера, скоростта на звука беше толкова бавна, че Бош успя да преброи изщракванията. Той каза цифрите на Еленър, която ги записа. Накрая вече имаха номера, който Бин беше набрал.

Телефонът започваше с код 714. Това беше окръг Ориндж. Бош включи машинката отново. Разговорът между Бин и непознатия продължаваше. Той я изключи и хвана предавателя от колата. Даде на диспечерката от централата номера и помоли да му съобщи името и адреса, на който той отговаря. Щеше да отнеме около десет минути, докато телефонният абонат бъде открит. Междувременно Бош запали мотора на колата и подкара на юг към междущатското шосе № 10. Вече се носеше към окръг Ориндж, когато диспечерката се обади.

Телефонният номер принадлежеше на някаква фирма, която се казвала „Пагода Тан Фу“ и се намирала в Уестминстър. Бош погледна Еленър, но тя му обърна гръб.

— Малък Сайгон — рече той.

* * *

Бош и Уиш стигнаха от магазина на Бин до „Пагода Тан Фу“ за около час. Всъщност „пагодата“ представляваше търговски център на авеню „Болса“, където нямаше нито един надпис на английски. Сградата беше отвън с груба мазилка, боядисана в бяло, и открояваща се на фона на половин дузина стъклени павилиони, които ограждаха паркинга. Всеки от павилионите принадлежеше на малка фирма, занимаваща се с търговия с почти ненужни дреболии, най-вече електроника и цветни фланелки. От двете страни на улицата имаше конкуриращи се виетнамски ресторанти. Точно до един от тях стъклена врата без надпис водеше към някакъв офис или нещо такова. Всъщност надписи имаше, но нито Бош, нито Уиш можеха да дешифрират значението им, затова веднага решиха, че това трябва да е входът за офиса на търговския център.

— Трябва да влезем вътре, за да разберем дали това е офисът на Тран и да видим дали той самият е вътре, както и дали има други изходи — рече Бош.

— Ние дори не знаем как изглежда — напомни му Уиш.

Той се замисли за момент. Ако Тран не използваше истинското си име, а те влезеха и го потърсеха по него, това щеше да го подплаши.

— Имам една идея — каза Уиш. — Намери уличен телефон. Аз ще вляза вътре в офиса. Ти ще набереш номера отвън и ако е същият, аз ще видя дали ще звънне телефонът вътре. Ако звънне, значи сме намерили мястото, което търсим. Ще се огледам вътре за Тран и за други изходи.

— Може би там звънят телефони през десет секунди — рече Бош. — А може да се окаже, че това е пералня или сауна. Как ще разбереш, че точно аз съм позвънил?

Тя помълча известно време.

— Можем да разчитаме на това, че те не знаят добре английски. — Ще помолиш да те свържат с някой, който може да говори или да намерят такъв. Когато това стане, кажи му нещо, което ще предизвика у него такава реакция, че аз да мога да я видя.

— Имаш предвид, ако звънне телефонът там, където се намираш в момента.

Тя сви рамене, а очите й изразяваха досада и умора от това, че правеше веднага на пух и прах всяко нейно предложение.

— Виж какво, това е единственото нещо, което можем да направим. Хайде, ето там един телефон, нямаме време за губене.

Той подкара и излезе от паркинга, после продължи половин пряка по улицата до телефонния автомат пред един магазин за напитки. Уиш се отправи пеш към „Пагода Тан Фу“, а Хари я проследи с поглед, докато стигне до вратата на офиса. Той, пусна четвъртдоларова монета в апарата и набра номера, който беше записал в тефтерчето пред магазина на Бин. Линията даде „заето“. Той погледна отново към входа на офиса. Уиш беше се изгубила от полезрението му. Хари пусна монетата и набра отново. Пак „заето“. Продължи да набира безрезултатно още два пъти, докато накрая чу сигнал „свободно“. Тъкмо си мислеше, че е набрал грешен номер, когато някой вдигна слушалката.

— „Тан Фу“ — каза един мъжки глас. Беше на млад човек, вероятно на около двадесет години. Азиатец със сигурност, помисли си Бош. Не беше Тран.

— „Тан Фун“ ли е? — запита Бин.

— Да, моля.

Бош не можеше да измисли веднага какво да предприеме. Той подсвирна с уста в слушалката. Отговорът, който получи, представляваше насечена словесна атака, от която той не успя да различи нито една дума или звук. После някой затръшна слушалката отсреща. Бош се върна при колата и подкара обратно към търговския център, за да паркира колата. Тъкмо обикаляше бавно и търсеше място по тесния паркинг, когато видя Уиш да излиза с някакъв мъж. Азиатец. Подобно на Бин косата му беше посивяла и имаше особено излъчване — една скрита сила, комбинирана с нетрепваща мускулатура на лицето. Човекът задържа стъклената врата, за да мине Уиш, и й кимна, когато тя каза „благодаря“. После я изпрати с очи и потъна отново вътре.

— Хари — каза тя, докато се качваше в колата. — Какво каза на онзи на телефона?

— Ами нито дума. Значи това е офисът?

— Да. Мисля, че това беше нашият господин Тран, който ми задържа вратата. Симпатяга.

— Е, ти какво направи, че да се сприятелите толкова бързо?

— Казах му, че съм от агенция по недвижими имоти. Когато влязох вътре, поисках да се срещна със собственика. Тогава господинът със сивата коса излезе отнякъде и каза, че името му е Джими Бок. Аз казах, че представлявам японски инвеститори и попитах дали е склонен да приеме някакво предложение относно търговския център. Той каза „не“. Каза ми на съвсем чист английски „аз купувам, а не продавам“. После ме изпроводи до вратата. Мисля, че това беше Тран. Нещо в него ми подсказва…

— Аха, видях — рече Бош. Той се обади по радиостанцията и поиска от диспечерката да прекара името Джими Бок през компютъра.

Еленър описа интериора на офиса. По средата на помещението била уредена приемната, а зад нея започвал коридор с четири врати, от които една приличала на изход, съдейки по двойната ключалка. Жени нямало, само мъже, и то най-малко четирима освен Бок. Двама от тях приличали на наети бодигардове. Станали от дивана в приемната, когато Бок влязъл, и излезли през една от вратите в коридора.

Бош подкара и заобиколи търговския център. Зави по една пресечка, която минаваше зад сградата с офиса. Спря на разстояние, от което можеше да види един златист Мерцедес, паркиран пред задната врата на комплекса. Отвън на вратата имаше също солидна двойна ключалка.

— Това трябва да е колата му — рече Уиш.

Решиха да наблюдават мерцедеса. Бош подкара и мина покрай него, за да стигне до края на алеята. Там спря зад един контейнер с отпадъци. Видя, че беше пълен с боклук от ресторанта. Върнаха се обратно и излязоха от алеята. Бош спря колата на отсрещната страна на улицата, откъдето можеха да наблюдават задницата на мерцедеса. В същото време той можеше да гледа и Еленър.

— Ще чакаме значи — каза тя.

— Позна. Няма как да разберем какво ще предприеме след обаждането на Бин. Може и да е направил нещо, след като Бин е претърпял загубата миналата година, и ние сега да се хабим напразно.

В този момент се обади диспечерката. Джими Бок имал чисто досие. Живеел в Бевърли Хилс и нямал криминални прояви. Нищо повече.

— Ще отида до телефона — каза Уиш. Бош я погледна въпросително. — Трябва да се обадя в службата. Ще кажа на Рурки, че дебнем този тип. Нека да пораздруса някой, който е свободен, да се обади тук-там в някои банки, за да провери дали името му няма да фигурира при тях. Може да им е клиент. Иска ми се също така да пусна името му през компютъра, за да проверя каква недвижима собственост притежава. Той ми каза: „Аз купувам, а не продавам.“ Бих искала да разбера какво купува.

— Стреляй във въздуха, ако ти потрябвам за нещо — рече и тя се усмихна, докато отваряше вратата.

— Искаш ли нещо за ядене? — запита Еленър. — Вече се замислям дали да не се възползваме от онези ресторанти ей там отсреща.

— Искам само кафе — каза той. Не беше ял виетнамска храна от двадесет години. Наблюдава я, докато тя вървеше търговския център.

Около десет минути след като Еленър беше слязла, държи под око мерцедеса, Бош видя една кола да влиза от край на алеята. Веднага определи, че това беше полицейска лимузина. Бял форд, без капаци на джантите — евтина работа. От разстоянието, на което се намираше, не можа да види кой е в колата. Той се съсредоточи върху мерцедеса и огледалото за обратно виждане едновременно, за да види дали фордът ще излезе от другата страна на комплекса. Изминаха пет минути, но бялата лимузина не се появи.

След още десет минути Уиш се върна. Носеше кафяв хартиен плик с мазни петна по него, от който извади чашка с кафе и две картонени чинийки. Задушен ориз и щипки от рак, обяви тя. Той отхвърли поканата й и свали прозореца от своята страна. Опита кафето, което тя му беше подала, и направи гримаса.

— Сякаш е направено в Сайгон и е било докарано оттам с параход — рече той. — Свърза ли се с Рурки?

— Аха. Ще накара някой да провери този Бок и ще ми се обади, ако открие нещо. Освен това иска да го уведомя по радиото, щом мерцедесът потегли.

Изминаха два часа, през които водиха незначителни разговори и наблюдаваха златистия мерцедес. По едно време Бош каза, че ще направи един кръг с колата около търговския център, колкото да се поразмърдат малко. Това, което не призна пред нея, беше, че всъщност искаше да хвърли един поглед за белия форд.

— Не мислиш ли, че трябва да се обадим и да проверим дали той е все още там вътре, а ако се обади, ще затворим? — рече тя.

— Ако Бин го е предупредил, едно такова обаждане може да го стресне и да го накара да помисли, че нещо става, това ще го направи много предпазлив.

Бош подкара и мина пред търговския център. Нищо необичайно не му направи впечатление. Заобиколи отново комплекса и спря на същото място. От форда нямаше и следа.

Тъкмо се бяха установили на предишния си наблюдателен пост, когато пейджърът на Уиш започна да сигнализира и тя слезе, за да отиде отново до телефона. Бош се съсредоточи върху мерцедеса и за момент изключи от съзнанието си белия форд. Когато изминаха двадесет минути, откакто беше слязла, той започна да се изнервя. Вече беше 3 следобед, а Бок-Тран не беше излязъл и тръгнал нанякъде както те очакваха. Нещо не беше наред. Но какво? Бош огледа внимателно пространството пред търговския център в очакване да я зърне как завива иззад ъгъла на крайната постройка. До слуха му достигна някакъв шум, нещо като приглушен удар. После втори, трети. Изстрели ли бяха това? Спомни си за Еленър и сърцето му се качи в гърлото. Или пък това беше шум от отваряне и затваряне на врати на кола? Погледна мерцедеса, но виждаше само задницата на колата. Около нея не се забелязваше човек. Хари отново огледа трескаво ъгъла — Еленър я нямаше. Тогава той зърна как светнаха задните стопове на мерцедеса. Бок потегляше. Бош запали мотора и подкара до ъгъла на сградата, а от форсирането на колата се разхвърчаха камъчета от чакълената настилка на алеята. Тогава видя Еленър да върви по тротоара към него. Той натисна клаксона и й направи знак да побърза. Еленър вече беше стигнала до колата и тъкмо се качваше, когато мерцедесът се появи в огледалото за обратно виждане и излизайки от алеята, зави към тях.

— Наведи се — каза Бош и издърпа Еленър надолу върху седалката.

Мерцедесът мина плавно покрай тях и зави по „Болса“. Той пусна врата й.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — настоя да узнае Еленър, изправяйки се.

Бош посочи към мерцедеса, който се отдалечаваше.

— Минаха покрай нас. Щяха да те познаят, понеже влиза в офиса днес. Защо се забави толкова?

— Трябваше да открият Рурки. Не си беше в стаята.

Хари потегли и реши да проследи мерцедеса от разстояние две преки. Когато измина достатъчно време, за да се оправи, Еленър запита:

— Сам ли беше?

— Не знам. Не го видях, като се качва. В този момент гледах към ъгъла за тебе. Стори ми се, че чух повече от една врата да се затваря.

— Значи не си сигурен дали изобщо Тран е бил един от хората, които са се качили в колата?

— Вярно, не съм. Но е доста късно, та смятам, че трябва да е бил той.

И тогава Бош откри, че може да се е хванал на един от най-старите номера в историята на проследяването. Бок, Тран който и да беше, би могъл просто да изпрати някой от подчинените си в своята, струваща стотици хиляди долари кола, за да отвлече „опашката“ от себе си.

— Как мислиш, дали да се върнем? — запита той.

Уиш не му отговори, докато той не я загледа настоятелно.

— Не — рече тя. — Карай, както сме тръгнали. Не изпадай в противоречие със самия себе си. Прав си за времето. Много банки затварят в пет часа преди почивните дни в края на седмица. Трябвало е да тръгне, защото Бин сигурно го е предупредил. Според мен в колата е той.

Бош се почувства по-добре. Мерцедесът зави на запад, а после отново на север при шосето „Гордън Стейт“ за Лос Анджелис. Движението пъплеше бавно към големия град. Златистата кола зави на запад по шосето за Санта Моника, излизайки на булевард „Робъртсън“, точно двадесет минути преди пет часа. Значи отиваха към Бевърли Хилс. По булевард „Уилшайър“ имаше банки от центъра чак до океана. Когато мерцедесът зави на запад, Бош реши, че са на прав път. Тран очевидно държеше своето съкровище в банка близо до дома си, реши той. Решението му се беше оказало вярно. Поотпусна се малко и най-после се сети да попита Еленър какво беше казал Рурки, когато му се беше обадила.

— Той получи потвърждение от административната служба на окръг Ориндж, че Джими Бок е Нгуен Тран. Променил си е името преди десет години. Трябваше да проверим там най-напред, в окръг Ориндж. Съвсем забравих за Малък Сайгон.

— Освен това — продължи тя, — ако този тип Тран е имал диаманти, може би вече ги е използвал. Установих, че притежава още два търговски центъра като този, в който бяхме. При парка „Монтерей“ и при бар „Даймънд“.

Бош също си помисли, че това бе възможно. Диамантите можеха да послужат за първоначален капитал при изграждането на една истинска империя от недвижима собственост. Също като при Бин. Той продължи да държи под око мерцедеса, но вече беше наближил само на една пряка, понеже беше пет часът и не искаше оживеното движение да стане причина да изгуби Тран. Хари гледаше как колата с тъмни стъкла се носи покрай витрините на богаташката улица и ей каза, че сигурно отива към диамантите.

— Най-хубавото спестих за накрая — рече в това време Уиш — Господин Бок, познат още като Тран, упражнява контрол върху своите многобройни дейности чрез една корпорация. А името на тази корпорация, съгласно проверката на специален агент Рурки, е не друго, а „Даймънд Холдинг“.

Отминаха „Родео Драйв“ и навлязоха в сърцето на търговската част. Сградите на „Уилшайър“ добиваха все по-голяма внушителност, сякаш знаеха, че крият в себе си все повече пари и власт. На някои отсечки движението се свеждаше до едва доловимо пъплене и Бош се доближи на две коли разстояние от мерцедеса, понеже не искаше да го изпусне при евентуална смяна на светофара. Бяха стигнали почти до булевард „Санта Моника“ и Хари вече си мислеше, че отиват към Сенчъри Сити. Той погледна часовника си. Беше четири и петдесет.

— Ако този тип е тръгнал към някоя банка в Сенчъри Сити, не мисля, че ще успее да стигне навреме — каза той.

Точно в този момент мерцедесът направи десен завой и влезе в един паркинг гараж. Бош намали и без да каже нито дума, Еленър изскочи навън и влезе в гаража. Бош зави в първата пряка надясно и обиколи квартала. От всички паркинги и гаражи потегляха коли, изскачаха пред и зад него през цялото време. Когато най-после направи пълна обиколка, Еленър стоеше на тротоара на същото място, където я беше оставил да слезе. Той спря и тя се облегна на рамката на прозореца.

— Паркирай колата — рече тя и посочи към отсрещната страна на улицата, на половин пряка надолу. Там като пристройка на многоетажната административна сграда се издигаше досами улицата заоблена структура от метал със стени от стъкло. А през стъклените стени на огромната полусфера Бош успя да различи лъскавата стоманена врата на трезор. Един надпис отпред на сградата гласеше: „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Той погледна Еленър и видя, че му се усмихна.

— В колата ли беше Тран? — запита Бош.

— Разбира се. Ти никога не грешиш.

Той отвърна на усмивката й. В този момент забеляза да се опразва място на паркинга точно на метър пред тях. Паркираха там.

* * *

— Понеже започнахме да смятаме, че ще последва втори обир на трезор, бях се ориентирала към банките — рече Еленър Уиш. — Знаеш ли, Хари, изобщо не ми е минало през ум за това място, а пък минавам оттук най-малко два пъти седмично. Дори не съм го забелязала.

Бяха прекосили „Уилшайър“ и сега стояха на отсрещната страна, срещу хранилището за ценности „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Всъщност тя стоеше зад него и надзърташе иззад рамото му. Тран, или Бок, както го знаеха, я беше виждал преди това и не искаха да рискуват да я засече отново тук. Тротоарът беше изпълнен с чиновници, които излизаха на тълпи през въртящите се врати на околните сгради и се отправяха към паркингите гаражи.

— Все пак всичко съвпада — рече Бош. — Той е дошъл тук, понеже няма доверие на банките, както каза твоят приятел от Министерството на външните работи. Намира трезора, който не е в банка. Дори е по-добър. Щом имаш пари да си платиш, тук никой не иска да знае кой си. Не се изискват условията, съществуващи в банките, понеже това не е банка. Можеш да наемеш личен сейф, като се идентифицираш с условна дума или цифров код.

Хранилището за ценности „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ по всичко приличаше на банка, но беше съвсем различно. Там не работеха със спестовни и разплащателни сметки, нямаше касиери и не даваха заеми. Това, което се предлагаше, се виждаше през предната витрина: един лъскав стоманен трезор. Това беше учреждение, което охраняваше ценности, не пари. В град като Бевърли Хилс това беше безценно удобство. Богатите и известните си държаха бижутата в него. Също и кожените палта и други неща.

А иначе трезорът си стоеше просто ей така, на открито. Зад стъкло. Всичко се вършеше на най-долния етаж на четиринайсететажната сграда „Дж. К. Сток“ — общо взето, незабележима постройка, ако не се смята стъклената стая с трезора, която оформяше фасадата. Входът за хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ се намираше откъм улица „Ринкон“, където мексиканци в къси жълти якенца стояха в готовност да се погрижат за колата на някой клиент.

След като Бош беше остави Еленър и беше обиколил квартала, тя забеляза Тран и двама бодигардове да слизат от златистия мерцедес и да се отправят към хранилището. Ако смятаха, че са следени, поне не го показваха. Изобщо не се огледаха назад. Един от бодигардовете носеше стоманено куфарче.

— Мисля, че поне един от охраната носеше оръжие — каза Еленър. — На другия палтото беше доста широко. Това той ли е? Аха, да, ето го.

Тран беше съпроводен до стаята с трезора от един мъж в тъмносин костюм на банков служител. Бодигардът със стоманеното куфарче ги следваше. Бош забеляза как едрият мъж огледа тротоара пред сградата, докато другият и Тран влизаха през вратата. Бодигардът с куфарчето остана отвън. Бош и Уиш стояха отсреща и наблюдаваха. След около три минути Тран излезе, следван от човека в костюма, който носеше метална касета от личен сейф с размера на кутия за дамски обувки. Бодигардът ги последва отзад. Тримата влязоха някъде навътре в сградата и изчезнаха от погледите на Бош и Уиш.

— Великолепно обслужване — каза Уиш. — Бевърли Хилс отвсякъде, както и да го погледнеш. Онзи вероятно ги вкара в специално помещение, където да направят прехвърлянето.

— Мислиш ли, че би могла да се свържеш с Рурки и той да изпрати тук екип, който да проследи Тран, когато си тръгне? — запита Бош. — Използвай общия телефон. Трябва да стоим настрана, в случай че онези, „подземните“, имат свой човек някъде горе, който да подслушва нашите честоти.

— Да разбирам ли, че ние ще останем тук, при трезора? — запита тя. Бош кимна. Еленър помисли малко и рече: — Ще се обадя. Той ще се радва да научи, че сме открили мястото. Също така ще успеем да подготвим екипа за спускане под земята.

Тя се огледа наоколо, забеляза уличния автомат до спирката на автобуса на съседния ъгъл и понечи да се отправи натам. Бош я хвана за ръката.

— Аз ще вляза вътре да видя какво става. Помни, те те познават, затова не се показвай, докато не си тръгнат.

— Ами ако потеглят, преди да е дошло подкреплението?

— Аз ще остана при трезора. Хич не ми пука за Тран. Искаш ли ключовете за колата? Вземи я и ги преследвай.

— Не, ще остана тук. С тебе.

Тя се обърна и тръгна към телефона. Бош прекоси „Уилшайър“ и влезе в хранилището, като мина покрай въоръжената охрана. Човекът тъкмо беше тръгнал към вратата с връзка ключове в ръка.

— Затваряме, сър — рече пазачът, показвайки една арогантност и безцеремонност, характерна за бивше ченге.

— Ще се забавя само минутка — отвърна Бош, без да спира.

Мъжът в синия костюм, който беше въвел Тран в трезора, беше един от тримата млади руси служители, седящи зад бюра антики върху скъпия сив килим, постлан на пода в приемната. Той вдигна поглед от някакви книжа, които прехвърляше върху бюрото си, измери Бош с очи и каза на по-младия от другите двама:

— Господин Грант, ще имате ли нещо против да обслужите този господин?

Макар неизказаният му отговор да беше „да“, този, когото нарекоха Грант, стана, заобиколи бюрото и с най-фалшивата усмивка, с която разполагаше, приближи Бош.

— Да, сър? — каза той. — Искате да си откриете личен сейф при нас ли?

Бош тъкмо се канеше да зададе въпрос, когато онзи протегна ръка и рече:

— Джеймс Грант, обръщайте се към мен за всичко. Макар че в момента не разполагаме с много време. Затваряме за уикенда след няколко минути.

Грант дръпна ръкава на сакото си нагоре, за да погледне часовника си.

— Харви Паундс — рече Бош, поемайки ръката му в своята. — Откъде разбрахте, че все още нямам нает сейф?

— Предпазливост, господин Паундс. Ние тук продаваме сигурност. Аз познавам всеки наш клиент от пръв поглед. Господин Ейвъри и господин Бърнард също. — Той леко се извърна и кимна към Синия костюм и другия мъж, които кимнаха важно в отговор.

— През уикендите не е ли отворено? — запита Бош, опитвайки се да прозвучи разочарован.

Грант се усмихна:

— Не, сър. Нашите клиенти са все хора, времето на които е добре планирано. Те оставят уикендите за развлечения. Нашите клиенти са хора, стоящи доста над средното ниво, господин Паундс, а така също и ние. Ще имате възможност да оцените това.

Имаше някаква насмешка в гласа му, когато каза това. Но той все пак беше прав. Това място напомняше на юридическа кантора към някоя корпорация, със същото работно време и същите придаващи си важност служители.

Бош хвърли един поглед наоколо. От дясната страна има две редици от осем врати. Той видя двамата бодигардове на Тран да стоят от двете страни на третата врата, кимна на Грант и се усмихна.

— Е, виждам, че имате охрана навсякъде. Точно такава сигурност търся, господин Грант.

— Простете, господин Паундс, но тези мъже просто чакат един наш клиент, който в момента е в една от служебните стаи. Но уверявам ви, нашата сигурност не може да бъде поставена под съмнение. Искате ли да наемете сейф при нас, господин Паундс?

Този тип имаше по-голям завладяващ чар от някой евангелист. На Бош не му хареса нито Грант, нито поведението му.

— Сигурност, господин Грант, сигурност търся. Бих наел сейф във вашия трезор, но искам да се уверя в сигурността му както отвътре, така и отвън, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбира се, господин Паундс, но вие имате ли представа от цената на нашата услуга, на сигурността, която предлагаме?

— Не и не ме интересува, господин Грант. Виждате ли, парите нямат значение. Само спокойствието е важно, съгласен ли сте? Миналата седмица моят съсед — а той живее през три врати от бившия президент — претърпя взломна кражба. Взели са му много ценни неща. Не искам да чакам това да се случи и на мен. В наши дни няма сигурно място. Дори алармената инсталация не е била пречка за онези типове…

— Наистина жалко, господин Паундс — каза Грант с неприкрита нотка на въодушевление в гласа. — Не знаех, че вече стават и такива неща в Бел Еър. Но според мен вие сте избрали оптималния план за действие. Нека седнем при бюрото ми да поговорим. Искате ли кафе или може би малко бренди? То си е време за по едно питие, разбира се. Пък това е една от малките услуги, които ние предлагаме, за разлика от банките.

Грант се засмя на това място, но тихичко, клатейки глава нагоре-надолу. Бош отклони поканата и служителят седна, придръпвайки стола към себе си.

— А сега нека ви обясня принципите, по които работим ние. Тук сме напълно независими от която й да било държавна институция. Мисля, че вашият съсед ще се радва да научи това.

Той намигна на Бош, който запита:

— Съсед ли?

— Бившият президент, разбира се. — Бош кимна и Грант продължи: — Ние осигуряваме дълъг списък от услуги по сигурността както тук, така и за вашия дом, дори и въоръжен ескорт, ако това се наложи. Ние сме абсолютно сигурни…

— Ами какво ще ми кажете за трезора с личните сейфове? — прекъсна го Бош. Той знаеше, че Тран ще излезе от служебната стая всеки момент. Искаше да бъде в трезора дотогава.

— Да, разбира се, трезорът. Както вече сте забелязали, той е изложен пред очите на хората. Стъклената сфера, както я наричаме, е може би най-чудесното откритие във връзка със сигурността. Кой би посмял да й посегне? Та тя е пред погледа на всички двадесет и четири часа в денонощието, точно на булевард „Уилкокс“. Не е ли гениално?

Усмивката на Грант изразяваше неговия триумф. Той леко кимна в усилието си да получи съгласието на слушателя.

— Ами отдолу? — запита Бош и устата на човека се сви бързо в тънка черта.

— Господин Паундс, не очаквайте от мен да ви открия нашите мерки за сигурност по отношение на сградата. Обаче бъдете спокоен и повярвайте, че трезорът ни е непроникваем. Казано между нас, няма да намерите в този град банков трезор с толкова много бетон и стомана в пода, стените и тавана. Ами електрониката? Не бихте могли — простете за израза — да си пуснете душата насред помещението, без да задействате звуковия, топлинния или улавящия движенията сензор.

— Може ли да го видя?

— Трезора ли?

— Естествено.

— Разбира се.

Грант си оправи сакото и поведе Бош към трезора в ролята си на домакин. Стена от стъкло и две автоматично затварящи се врати, посредством които евентуалният нежелан посетител попадаше в капан, отделяха полукръглото помещение с трезора от останалата част на хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Грант махна с ръка към стъклото и рече:

— Двупластово, термично обработено стъкло. Между двата стъклени листа има високочувствително на вибрации фолио. Същото е поставено и на всички прозорци отвън. На практика стаята с трезора е запечатана отвсякъде с два пласта дебело около инч стъкло.

Използвайки ръцете си като модел, който показва наградите за предстоящо състезание игра, Грант описа предназначението на едно устройство с формата на кутия, монтирано до първата врата на камерата капан. То имаше размерите на нощно шкафче, а горната му повърхност беше покрита с бяла пластмаса. В средата имаше кръг, в който с черна линия бяха очертани контурите на човешка ръка с разперени пръсти.

— За да влезе в помещението с трезора, човек трябва да е вкарал предварително в компютъра параметрите на ръката си с костната й структура. Нека ви покажа.

Той постави дясната си ръка в очертания контур. Устройството започна да бръмчи и белият лист пластмаса бе осветен отвътре. После един светлинен лъч премина през ръката на Грант, сякаш това беше ксерокс машина.

— Рентгенов лъч — каза Грант. — Много по-добре е от всякакви отпечатъци от пръсти, пък и компютърът обработва всичко само за шест секунди.

След шест секунди машината наистина издаде къс звук „биип“ и първата врата на камерата капан се отвори.

— Виждате ли, тук ръката ви се превръща в личен подпис, господин Паундс. Няма нужда от имена. Давате някакъв код на своя сейф и оставяте костната структура на ръката си във файла на програмата при нас. После са ви необходими шест секунди.

Зад гърба си Бош дочу гласа на Синия костюм, този, когото бяха нарекли Ейвъри.

— А, господин Лонг, свършихме ли?

Бош се огледа и видя Тран, който се появи на вратата. Сега той държеше сам куфарчето, а един от охраната носеше касетата от сейфа. Другият бодигард погледна право към Бош. Хари се обърна отново към Грант и рече:

— Може ли да влезем?

Той последва служителя в камерата капан. Вратата зад тях се затвори. Озоваха се в малка стаичка със стоманени стени и с размерите на две телефонни кабини. От другата страна имаше втора врата, зад която стоеше пак въоръжен пазач.

— Тази схема заимствахме от лосанджелиския окръжен затвор — каза Грант. — Вратата пред нас не може да се отвори, докато тази зад нас не се затвори и заключи. Въоръжената ни охрана, Моори, извършва последния оглед и отваря следващата врата. Виждате, че сме съчетали електрониката с човешките способности, господин Паундс. — Той кимна на Моори, който отвори втората врата на камерата капан. Бош и Грант влязоха в преддверието на трезора. На Хари не му се занимаваше да споменава, че току-що е преодолял успешно сложната охранителна система, възползвайки се от охотата на Грант да се изфука и разказвайки покъртителната история с адреса си в Бел Еър.

— А сега влизаме в трезора — рече Грант, разпервайки ръце като гостоприемен домакин.

Самият трезор беше по-голям, отколкото Бош си беше представял. Не беше широк, но се простираше доста навътре в сградата „Джей К. Сток“. По протежение на двете стени имаше вратички на лични сейфове, също и от двете страни на издигащата се по средата на коридора стоманена конструкция. Двамата мъже тръгнаха по лявата пътека, а Грант обясни, че сейфовете в средата били за депозити с по-голям обем. Бош забеляза, че вратичките им бяха доста по-големи от тези на сейфовете в стените. През някои дори можеше да влезе човек. Грант забеляза, че Бош се взира в тях и се усмихна.

— За кожени палта — рече той. — От норки. Правим добър бизнес, като съхраняваме скъпи кожени палта, наметала или каквото и да е там. Изисканите дами от Бевърли Хилс ги държат тук, когато не им е сезонът. Така икономисват доста средства, които иначе биха отишли за застраховки, да не говорим за спестените нерви.

Бош се наведе над печата, поставен на една от вратичките и видя как в това време Тран влезе в трезора, следван от Ейвъри. Виетнамецът все още носеше куфарчето от стомана и Бош забеляза на китката му тънка стоманена верижка, с която бе заключил куфарчето към ръката си. Адреналинът на Бош се повиши. Ейвъри спря пред отворената вратичка на един сейф, отбелязан с номер 237, след което плъзна навътре касетата. Затвори вратичката и заключи едната ключалка на личния сейф с някакъв ключ. Тран пристъпи напред и заключи втората ключалка с друг ключ. После кимна на Ейвъри и двамата излязоха навън. Изобщо не погледна към Бош.

Щом Тран излезе, Хари заяви, че е видял достатъчно от трезора, и се запъти също навън. Когато стигна до двупластовата стъклена врата, той погледна надолу към булевард „Уилшайър“ и видя Тран, който си проправяше път към паркинга гараж, където стоеше мерцедесът, а двамата едри бодигардове вървяха от двете му страни. Никой не ги последва. Бош се огледа, но не видя и Еленър.

— Нещо не е наред ли, господин Паундс? — запита Грант зад гърба му.

— Да — рече Бош. Бръкна в джоба на сакото си и измъкна калъфа с полицейската значка, който вдигна над рамото си, за да може Грант да я види изотзад. — Искам да извикате управителя на хранилището. И не ме наричайте повече „господин Паундс“.

* * *

Люис стоеше до уличния телефонен автомат пред денонощния ресторант „Дарлингс“. Намираше се зад ъгъла, на една пряка от „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Беше изминала повече от една минута, откакто служителката Мери Гросо беше отговорила на обаждането и беше казала, че отива да извика заместник-началника Ървинг на телефона. Люис си помисли, че ако шефът им искаше да получава сводки на всеки час, то трябваше поне да седи близо до телефона. Той премести слушалката на другото ухо и започна да рови из джобовете за нещо, с което да си чопли зъбите. Китката го засърбя там, където се допираше до ръба на джоба. Но като си спомни, че беше окован от Бош в белезници, това само го ядоса и той реши да се съсредоточи върху разследването. Нямаше представа какво всъщност става и докъде бяха стигнали Бош и жената от ФБР. Ървинг обаче беше убеден, че се готви нещо, Кларк също. При това положение, обеща Люис сам на себе си, стоейки пред телефона, той ще бъде този, който ще заключи белезниците около китките на Бош.

Един стар скитник с уплашени очи и бяла коса се дотътри до съседния на неговия телефон и провери с пръст в отверстието за монети. Беше празно. Той протегна пръст към апарата, на който беше Люис, но детективът от ОВР го отблъсна.

— Ако тук има нещо, си е мое, дядка — рече Люис.

Необезсърчен, скитникът попита:

— Имате ли четвърт долар, та да си взема нещо за ядене?

— Я се шибай! — отвърна Люис.

— Какво? — рече един глас.

— Какво? — сепна се Люис и в този миг позна гласа, установявайки, че иде от слушалката. Беше на Ървинг. — О, не на вас, сър. Не знаех, че сте… ъъ, говорех с… разправям се тук с някакъв…

— И говориш по този начин с гражданин?

Люис бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам еднодоларова банкнота. Подаде я на белокосия човек и му показа с върха на обувката си да се разкара.

— Детектив Люис, там ли сте?

— Да, шефе, извинете. Вече се оправих с онзи. Исках да ви докладвам. Нещата добиха интересно развитие.

Той се надяваше последното да привлече вниманието на Ървинг и шефът да забрави недоразумението отпреди малко.

— Казвай какво става — рече Ървинг. — Още ли не ви се е изплъзнал този Бош?

Люис въздъхна силно с облекчение.

— Не, шефе. Детектив Кларк го държи под наблюдение, докато аз ви докладвам.

— Добре тогава, говорете. Петък вечер е, детективе, и искам да се прибера вкъщи в разумен час.

През следващите петнайсет минути Люис предаде на Ървинг цялото проследяване на златистия Мерцедес от Бош от окръг Ориндж до „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Той каза, че проследяването е завършило пред хранилището, което означавало, че това е крайната цел.

— Какво правят в момента Бош и жената от Бюрото?

— Все още са вътре. Май говорят с управителя. Нещо такова. Сякаш допреди това не знаеха накъде отиват, но щом стигнаха до мястото, разбраха, че тъкмо то е това…

— Това какво?

— Ами това, което им трябва, не знам. Каквото и да търсеха, намериха го. Мисля, че следяха онзи тип, а той остави нещо на съхранение. Тук има трезор, един такъв голям и се вижда през витрината…

— Да, да, знам за какво говориш.

Измина доста време, преди Ървинг да заговори, и Люис, понеже беше приключил с доклада си, предпочете да чака, без да се намесва. Стоеше и мечтаеше за мига, в който ще щракне белезниците около китките на Бош зад гърба му и ще го прекара пред телевизионните камери. Ървинг прочисти гърло.

— Не зная какъв им е планът — рече заместник-началникът, — обаче искам да останете там. Ако тази вечер не се приберат вкъщи, и вие няма да си ходите. Ясно?

— Да, сър.

— Щом са пуснали мерцедеса да замине, значи тяхната цел е трезорът. Вероятно ще поставят хранилището под наблюдение. А вие от своя страна ще продължите да държите тях под наблюдение.

— Да, шефе — каза Люис, макар още да беше зареян в мечтата си.

Следващите десет минути Ървинг прекара в инструктиране на своите детективи и в развиване на теорията си за това, какво става при „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Люис извади бележник и писалка и набързо нахвърля някои бележки. Накрая на едностранния диалог Ървинг гласува доверие на Люис, давайки му домашния си телефон, и рече:

— Не предприемайте нищо без моето изрично нареждане. Можеш да ме търсиш на този номер по всяко време, денем или нощем. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърна Люис припряно.

Ървинг затвори, без да каже нито дума повече.

* * *

Бош остана да чака в приемната, без да каже на Грант или на някой от другите служители какво става, докато не пристигна Уиш. Мъжете седяха зад смешните си натруфени бюра и гледаха с отворени уста. Когато Еленър дойде до вратата, тя се оказа заключена. Еленър показа служебната си карта и пазачът я пусна да влезе в приемната.

Служителят на име Ейвъри отвори уста да каже нещо, но Бош го изпревари:

— Това е агентът от ФБР Еленър Уиш. Тя е с мен. Сега двамата ще влезем в една от служебните ви стаички, за да проведем поверителен разговор. Това ще отнеме само около минута. Ако тук има някой шеф, искаме да говорим с него веднага щом излезем.

Все още шашардисан, Грант посочи втората врата от редицата. Бош влезе в третата, а Уиш го последва. Той затвори вратата пред очите на тримата служители и я заключи отвътре.

— Е, какво става? Не зная какво да им кажа на тия отвън — рече Бош тихо, докато оглеждаше около бюрото и двата стола в стаичката за хвърлена хартийка или нещо от този род, което Тран по погрешка можеше да е оставил след себе си. Нямаше нищо. Той издърпа чекмеджетата на махагоновото бюро. Вътре имаше писалки, моливи, пликове и снопчета хартия. Нищо друго. Върху масичката до отсрещната стена видя факс, който не беше включен.

— Ще седим и ще чакаме — рече тя, говорейки много бързо. — Рурки каза, че подготвял тунелен екип. Ще влязат вътре да се поогледат. Най-напред щели да вземат плановете на канализационната мрежа, за да видят кое как е там долу. Така ще преценят кое е най-доброто място за започване на тунел и ще тръгнат от него. Хари, наистина ли мислиш, че ще излезе нещо от всичко това?

Той кимна. Искаше да й се усмихне, но не го направи. Въодушевлението му беше заразително.

— Успял ли е да пусне „опашка“ след Тран навреме? — запита Бош. — Между другото тук го познават като господин Лонг.

На вратата се почука и нечий глас каза:

— Извинете. Извинете…

Бош и Уиш не му обърнаха внимание.

— Тран, Бок, сега пък Лонг — каза Уиш. — Не знам за „опашката“. Рурки каза, че ще се опита. Дадох му номера на колата и му казах къде е паркирана. По-късно ще разберем какво е станало. Той каза, че също така щял да изпрати екип, който да ни помага при наблюдението. В осем часа трябва да се срещнем с хората в гаража отсреща през улицата. Какво ти обясниха на теб тези тук?

— Още не съм им казал какво става.

Отново се почука, този път по-силно.

— Е, тогава нека идем да се видим с шефа им.

Собственикът и изпълнителен директор на хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ се оказа бащата на Ейвъри Мартин Б. Ейвъри III. Той беше от класата на своите клиенти и искаше всеки да го знае. Имаше собствен кабинет в дъното на коридора с вратите. Зад бюрото му висеше колекция от поставени в рамки фотографии, които разкриваха обстоятелството, че той не е просто един от многото парвенюта, които се увъртат около богаташите. На тези снимки Ейвъри III беше с няколко от президентите на САЩ, с един-двама филмови магнати и представители на английския кралски двор. Имаше и една с принца на Уелс, направена по време на езда, макар Ейвъри да беше доста широчък в талията и тесен в раменете, та не приличаше на голям ездач.

Бош и Уиш направиха бързо резюме на ситуацията пред него и той веднага бе обзет от скептицизъм. Заяви, че трезорът бил непроникваем. Те му казаха да си спести хвалбите и помолиха да им предостави работните планове на трезора. Ейвъри III обърна календара-бележник на бюрото си и планът на трезора се оказа залепен на гърба. Стана ясно, че Ейвъри III и неговите служители бяха прехвалили своя трезор. Започвайки отвън навътре, имаше един инч стомана, последван от един фут железобетон, след който имаше още един инч стомана. Трезорът беше с удебелен под и таван, където имаше допълнително по един пласт бетон, дебел два фута. Както при повечето трезори, най-впечатляващото нещо оставаше масивната стоманена врата, но тя беше повече за внушителност. Също и номера с ръката и рентгеновия лъч, че дори и камерата капан. Всичко беше едно представление. Бош знаеше, че ако тунелните бандити се намираха отдолу, нямаше да им е много трудно да проникнат вътре.

Ейвъри каза, че през последните две нощи се задействала алармата на трезора, а в четвъртък дори два пъти. Всеки път се налагало полицаите от Бевърли Хилс да го викат от дома му. Той от своя страна викал сина си, Ейвъри IV, и го пращал да се срещне със служителите. Полицаите и наследникът му влизали в трезора и изключвали алармата всеки път, без да открият причина за задействането й.

— Не си и помислихме, че би могло да има някой в каналите отдолу — рече Ейвъри III. — Трудно е за вярване, много трудно.

Бош зададе още няколко въпроса във връзка с функционалните и охранителните устройства на трезора. Без да осъзнава значението на това, което казва, Ейвъри III спомена бегло, че за разлика от повечето обикновени банкови трезори неговият имал устройство за преодоляване на таимлока. Ейвъри III имал свой код, който можел да вкара в компютъра на заключващото трезора устройство и с него да го отваря по което време си поиска.

— Длъжни сме да откликваме на нуждите на клиентите си — обясни той. — Ако някоя дама от Бевърли Хилс се обади в събота, понеже й трябва диадемата за благотворителния бал, аз съм длъжен да мога да й я осигуря. Виждате ли, това е включено в услугата, която предлагаме.

— Всички ваши клиенти ли знаят за тази възможност? — запита Уиш.

— Разбира се, че не — отвърна Ейвъри III. — Само няколко от най-отбраните. Разбирате, ние имаме доста висока такса. Трябва да изпратим и въоръжена охрана, за да извършим това.

— А колко време отнема преодоляването на таимлока и отварянето на вратата? — запита Бош.

— Не много. Просто подавам кода за преодоляване на устройството до вратата на трезора и всичко става за секунди. После подавам и кода за отключване, завъртам колелото и вратата се отваря от собствената си тежест. Отнема може би тридесет секунди или най-много минута.

Не е достатъчно бързо, помисли си Бош. Сейфът на Тран се намира близо до вратата на трезора. Там някъде ще работят и бандитите. Те ще видят и вероятно ще чуят отварянето на вратата. Няма да има елемент на изненада.

Един час по-късно Бош и Уиш седяха отново в колата. Бяха я преместили на втория етаж от паркинга гараж на отсрещната страна на „Уилшайър“ и на половин пряка източно от „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Оттам се откриваше добър изглед към трезорното помещение. След като си тръгнаха от Ейвъри III и заеха отново позиция за наблюдение, т; видяха как Ейвъри IV и Грант затварят огромната врата от неръждаема стомана. Завъртяха колелото и набраха кода в компютъра, който я заключва. После светлините в помещението угаснаха, всички с изключение на тази от преддверието на стъклената стая. Там винаги светеше, за да се вижда символът на сигурността, която те предлагаха.

— Мислиш ли, че ще проникнат тази нощ? — запита Уиш.

— Трудно е да се каже. Без Медоус са с един по-малко. Може да са изостанали от плана.

Бяха казали на Ейвъри III да се прибере вкъщи и да бъде готов за повикване. Собственикът се беше съгласил, но остана скептично настроен по отношение на целия сценарий, който Бош и Уиш му представиха.

— Ще се наложи да ги опипаме отдолу, под земята — рече Бош, държейки волана в ръце, сякаш караше. — Иначе не бихме могли да отворим вратата на трезора достатъчно бързо.

Бош погледна разсеяно наляво, по протежение на „Уилшайър“. Видя бял форд с полицейски гуми, спрян до бордюра на около една пряка от тях. Беше спрян точно до един пожарен кран и вътре имаше двама души. Ясно, още си имаше компания.

* * *

Бош и Уиш стояха до неговата кола, която беше паркирана на втория етаж на гаража, в южния му край с предницата към стената. Гаражът беше изненадващо празен от повече от час, но затвореното пространство миришеше силно на отработени газове и гума. Бош беше сигурен, че миризмата на гума от спирачки идеше от неговата кола. Проследяването от Малък Сайгон, придружено от рязко спиране и потегляне, беше извадило душата на „новата“ му кола. От мястото, където стояха, можеха да виждат булевард „Уилшайър“ нагоре и надолу, а така също и хранилището, което се намираше на половин пряка на запад от гаража. На края на булеварда небето беше розово, а залязващото слънце — наситено оранжево. Вечерните светлини започнаха да се появяват тук-там из града, а движението по улиците намаляваше. Бош погледна на изток по „Уилшайър“ и видя бялата кола, спряна до тротоара, с двете фигури, подобни на сенки зад стъклото.

В осем часа процесия от три автомобила, от които последният беше патрулна кола от Бевърли Хилс, мина рампата и прекоси празното пространство на паркинга до мястото, където стояха Бош и Уиш.

— Е, ако нашите момчета от тунела имат съгледвач в някоя от онези високи сгради и той е забелязал този малък парад, можеш да се обзаложиш, че в този момент ги изважда навън — рече Бош.

От двете необозначени коли слязоха Рурки и още четирима мъже. Бош успя да определи по костюмите им, че тримата бяха агенти. Костюмът на четвъртия беше малко поизносен, джобовете му издути като тези на Бош. Той носеше тръба от картон. Хари реши, че това трябва да е инспекторът от канализационната служба, за когото Уиш спомена, че трябвало да дойде. Трима униформени полицаи от Бевърли Хилс, единият от които с капитански нашивки на яката, слязоха от патрулната кола. Капитанът също носеше руло хартия.

Всички се събраха при колата на Бош и използваха покрива на купето като маса за съвещания. Рурки даде няколко бързи инструкции. Тримата от полицейския участък на Бевърли Хилс присъстваха само защото операцията се извършваше на територията под тяхна юрисдикция. Междуведомствена куртоазия, както обясни Рурки. Те присъстваха и защото хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ имаше договор с местния Отдел за охрана на търговската дейност при полицейското управление. Само щели да наблюдават, каза Рурки, а по-късно, ако се наложи да потърсят помощта им, ще ги извикат отново. Двама от агентите на ФБР, Хенлън и Хоук, щели да останат за нощното наблюдение при Бош и Уиш. Рурки искаше хранилището да бъде наблюдавано поне от два различни ъгъла. Третият агент беше специалист от техническия екип на ФБР. Последният мъж, Ед Гиърсън, беше инспекторът от канализационната служба.

— И така, нека уточним плана за предстоящата битка — обяви Рурки, след като свърши с представянето. Той взе от Гиърсън картонената тръба, без да го пита, и измъкна от нея навит на руло проектантски чертеж. — Това е копие от схемата на канализационната мрежа на околността. На нея има отбелязани всички главни линии, отклонения и подземни кабели. От нея можем да разберем какво точно има под нас.

Той разстла сивия лист с нанесените по него сини линии върху покрива на колата. Трите ченгета от Бевърли Хилс застъпиха с лакти другия край. В гаража вече притъмняваше и затова агентът от техническия екип, Хелър, измъкна едно фенерче с големината на писалка, което плисна изненадващо широк и ярък сноп светлина върху чертежа. Рурки извади писалка от джоба на ризата си и започна да дърпа върха й, докато се превърна в показалка.

— Така, значи ние се намираме… ето… — Преди той да успее да открие мястото, Гиърсън се протегна и постави пръст върху картата в осветения кръг. — Да, точно тук — рече Рурки и удостои Гиърсън с един поглед, който казваше: „Я не се ебавай с мен.“ Раменете на човека от канализационната служба сякаш се поприведоха под износеното сако.

Всички около колата се наведоха, за да виждат по-добре разстланата върху покрива схема.

— Хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ се намира ето тук — рече Рурки. — А трезорът е точно на това място. Може ли да погледнем вашия план, капитан Ороско?

Ороско, който беше сложен като обърната обратно пирамида, с широки плещи и тесен таз, разтвори своя чертеж върху този на Гиърсън. Това беше копие от схемата, която Ейвъри III беше показал на Бош и Уиш по-рано.

— Три хиляди квадратни фута е площта на трезора — рече Ороско, очертавайки с пръст територията по схемата. — Покрай стените са разположени малките сейфове, а в средата големите. Ако онези хора се намират там долу, те биха могли да излязат на една от пътеките, значи става дума за една площ от около шейсет фута, в рамките на която биха могли да проникнат през пода.

— А сега, капитане — рече Рурки, — ако вдигнете вашата схема и се върнем обратно на проектантския чертеж, можем да определим зоната на проникване ето тук. — С един жълт маркер той очерта пода на трезора върху чертежа. — Ръководейки се от това, можем да огледаме подземните съоръжения, които предлагат най-близък достъп до мястото. Какво мислите вие, господин Гиърсън?

Гиърсън се наведе над покрива на колата още малко и захвана да разглежда чертежа. Бош също се наведе. Видя дебелите линии, които вероятно представляваха главните отсечки на канализационната мрежа, насочени в посока изток-запад. Точно тях щяха да използват тунелните бандити. Той забеляза, че линиите съвпадаха с повечето главни улици: „Уилшайър“, „Олимпик“, „Пико“ и т.н. Гиърсън посочи линията, съвпадаща с „Уилшайър“, и каза, че каналът минавал на девет метра под земята и бил толкова широк, че вътре можел да влезе дори камион. Човекът от канализационната служба проследи с пръст уилшайърската линия десет преки на изток, чак до „Робъртсън“, под която улица минавало първото по-главно отклонение в посока север-юг. От тази пресечка, каза той, имало около миля на юг до дренажното открито корито, което вървяло успоредно с шосето за „Санта Моника“. Входът на канала откъм коритото бил широк колкото врата на гараж и на него имало само една телена врата с катинар.

— Бих казал, че тъкмо оттам ще влязат — рече Гиърсън. — Същото е, като да се движиш по улиците отгоре. До „Уилшайър“ се стига по „Робъртсън“, само завиваш наляво и си в рамките на жълтата линия, дето я очертахте — на трезора. Но не мисля, че ще започнат да копаят тунела от уилшайърската линия.

— Не ли? — рече Рурки. — Как така?

— Много е оживено — каза Гиърсън, усещайки, че той беше човекът, който имаше отговори на възникващите въпроси и девет чифта очи гледаха към него. — В главните линии имаме наши хора почти през цялото време, които проверяват за пукнатини, запушвания и други проблеми от тоя сорт. Уилшайърската линия е най-главната в района, както и булевардът отгоре. Ако някой пробие дупка в стената, тя ще бъде забелязана. Разбирате ли?

— Ами ако успеят някак да прикрият дупката?

— Говорите за това, което бяха направили преди година във връзка с онзи обир в центъра ли? О, да, този номер биха могли да изпробват отново другаде, но точно на уилшайърската линия шансът да бъдат забелязани е голям. Ние вече оглеждаме за неща от този сорт. Пък и както вече казах, по тази линия има оживено движение.

Настъпи тишина, докато всички осмислят чутото. Само моторите на колите работеха.

— Къде тогава биха почнали да копаят, господин Гиърсън, за да се доберат до трезора? — рече Рурки накрая.

— Там долу има толкова много разклонения. Да не мислите, че и на нас не ни е минавала някоя мисъл от време на време, когато работим отдолу. Разбирате ме, нали? Идеалното престъпление и прочие. Аз самият съм се улавял да мисля по този въпрос, особено след като прочетох за онази работа от миналата година. Смятам, че ако това е трезорът, който тези типове искат да оберат, те ще постъпят точно както ви казах: ще минат по „Робъртсън“ и после по „Уилшайър“. Но след това смятам, че ще се отклонят по един от сервизните тунели, за да не попаднат на нашите хора. Сервизните тунели са от метър до метър и половина широки, кръгли и има достатъчно място за работа в тях, както и за пренасяне на оборудване. Могат да използват за захранване на машинарията си енергосистемите на сградата.

Той проследи с пръст няколко от по-тънките линии на чертежа.

— Ако процедират правилно — продължи Гиърсън, — най-доброто, което могат да направят, е да влязат с коли през онзи вход до шосето, да докарат оборудването си до уилшайърската линия и после да навлязат в отбелязаната зона. Разтоварват екипировката си, скриват я в някой от сервизните тунели, а после изкарват колите си обратно навън. Връщат се пеш и започват работа в сервизния тунел. Дявол да го вземе, та те биха могли да работят там пет, шест седмици, преди на някой от нашите да му се наложи да влезе точно в това отклонение.

Бош все още си мислеше, че всичко звучи твърде просто.

— Ами тези, другите главни линии? — запита той, сочейки „Олимпик“ и „Пико“ на картата. От дебелите линии се отклоняваха множество малки — вероятно сервизни тунели и минаваха под трезора. — Не могат ли да използват един от тези и да минат фактически зад трезора?

Гиърсън натисна долната си устна с палец и рече:

— Хубаво. Може и така. Въпросът обаче е, че по тези отклонения не могат да стигнат толкова близо до трезора, колкото ако идват откъм „Уилшайър“. Разбирате ли? Защо им трябва да копаят тунел, дълъг сто метра, като могат да минат с тридесетметров?

На Гиърсън очевидно му хареса да държи думата, както и обстоятелството, че знае повече от тези с копринените костюми около него. Току-що завършил речта си, той се олюля назад на пети с доволно изражение на лицето. Бош разбираше, че човекът вероятно е прав по всеки един детайл.

— Ами какво ще кажете за изкопаната пръст? — запита го Бош. — Тия хора копаят тунел през пръст и камък, през бетон. Къде отива изкопаното и как се отървават от него?

— Бош, господин Гиърсън не е детектив — каза Рурки. — Съмнявам се той да знае…

— Лесна работа — рече Гиърсън. — Подовете на главните артерии, като „Уилшайър“ и „Робъртсън“, са проектирани скосени към средата с около три градуса. В тях тече вода дори и в дни на засуха. Даже да не вали горе, в каналите има вода. Ще се изненадате колко е много. Идва от течове във водопроводната мрежа или от мръсните тръби в околността, или и от двете. Извикат например пожарната команда на някое място, където има пожар. Къде мислите, че отива водата, с която са гасили огъня? Това, което искам да кажа, е, че ако имат достатъчно вода, онези отдолу биха могли да я използват, за да се отърват от изкопаната пръст или каквото и да е там.

— Но тя сигурно е тонове — обади се за първи път Хенлън.

— Да, но не наведнъж. Казахте, че това им е отнело дни наред. Достатъчно е да се разхвърля добре пръстта, и водният поток ще се справи сам. И така, ако се намират в един от сервизните тунели, би трябвало да си осигурят постоянен воден поток през него към главната артерия. Би трябвало да проверите всички пожарни кранове в околността. Ако ви кажат от водопроводната служба, че са имали изтичане от някой от крановете или пък е бил забелязан някой, който отваря такъв кран, то това със сигурност ще са вашите момчета.

Един от униформените се наведе към ухото на Ороско и му каза нещо. Капитанът се наведе над картата и вдигна пръст високо, след което го забоде точно върху една синя линия.

— Преди два дни имахме случай на вандалско отношение към един пожарен кран точно ето тук.

— Някой го беше отворил — обясни униформеният, който беше прошепнал нещо на Ороско. — Дори беше използвал секач, за да прекъсне веригата, която е придържала капачката, след което взел капачката със себе си и на пожарникарите им беше необходим цял час, докато поставят нова.

— Това сигурно е била доста вода — рече Гиърсън. — Ето как са се освободили от изкопаното.

Той погледна Бош и се усмихна. Бош му отвърна. Обичаше, когато парченцата от мозайката си идеха на място.

— Преди това, мисля, че беше в събота през нощта, имахме малък пожар — каза Ороско. — В един бутик зад сградата „Оток“, встрани от „Ринкон“.

Гиърсън погледна точката, която Ороско сочеше върху чертежа като местоположение на бутика. Той постави пръст върху пожарния кран.

— Водата и от двете места сигурно отива в ето тези три улични сифона — тук, тук и тук — рече Гиърсън, движейки бавно пръст по схемата. — Тези две отклонения водят към тази артерия, а третото се оттича насам.

Всички погледнаха двете дренажни линии. Едната минаваше паралелно на „Уилшайър“, зад сградата „Джей К. Сток“. Другата — перпендикулярно, отстрани на сградата.

— И двете стават, а ние какво още търсим? Тунел, дълъг поне тридесетина метра ли? — запита Уиш.

— Най-малко — отвърна Гиърсън. — Ако са успели да копаят по права линия. Може обаче да попаднат на твърда скала или на някакви подземни съоръжения и ще трябва да позаобиколят. Съмнявам се, че какъвто и да е тунел там долу би могъл да бъде идеално прав.

Експертът от техническия екип на ФБР сграбчи Рурки за китката и го отведе настрана от групата за тих разговор на четири очи. Бош погледна Еленър и каза меко:

— Няма да влязат вътре.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не е Виетнам. Никой не е длъжен да влиза там долу. Ако Франклин и Делгадо, и който и да е друг се намират в някой от тунелите, просто няма начин да се проникне вътре безпрепятствено и безшумно. Всички преимущества са на тяхна страна. Те сигурно знаят, че идваме.

Тя започна да изучава лицето му, но не каза нищо.

— Това би било погрешен ход — рече Бош. — Знаем, че са въоръжени и може би са поставили капани. Имаме работа с убийци.

* * *

Рурки се върна при групата, събрала се около колата, и помоли Гиърсън да почака в една от колите на Бюрото, докато той свърши с работещите по следствието. Човекът от канализационната служба си тръгна с наведена глава, разочарован, че вече не е част от екипа.

— Няма да влезем след тях — каза Рурки, след като Гиър затвори вратата на колата. — Твърде опасно е. Те имат оръжия, експлозиви. Няма да успеем да ги изненадаме. Всичко може да има много тежки последици за нас… Затова ще им приготвим капан. Ще оставим нещата да се развият, а ние ще чакаме на безопасно място, докато излязат. Тогава ще ги изненадаме. Довечера техническият екип ще направи една опознавателна обиколка из уилшайърската линия. Ще използваме, разбира се, униформи от канализационната служба. Най-напред ще потърсим откъде са влезли, а после ще се прикрием на някое удобно място, за да ги посрещнем.

Настъпи глуха тишина, нарушена само от един клаксон, преди Ороско да започне да протестира.

— Чакайте, чакайте, един момент. — Той изчака всички да погледнат към него. Всички освен Рурки, който изобщо не му обърна внимание. — Не можем да говорим за висене отвън, с палци, заврени в гъзовете, докато онези хора влизат с гръм и трясък в трезора — каза Ороско. — Как ще ги оставим да разбият неколкостотин лични сейфа и да тръгнат да се измъкват. Мое задължение е да пазя собствеността на гражданите на Бевърли Хилс, които съставляват деветдесет процента от клиентелата на хранилището. Не съм съгласен с това.

Рурки прибра върха на писалката си, постави я във вътрешния джоб на сакото и тогава заговори. Все още не гледаше капитана.

— Ороско, вашето присъствие може да бъде отразено по-късно в протокола, но ние така или иначе не сме ви питали дали ще дойдете с нас или не — рече Рурки.

Бош забеляза, че освен пропуснатото обръщение „капитан“, специалният агент беше изоставил всякаква дипломатичност.

— Това е федерална операция — продължи Рурки. — Вие присъствате тук само от колегиална учтивост. Освен това смятам, че този път те ще отворят само един сейф. Когато открият, че е празен, ще прекъснат операцията и ще напуснат трезора.

Ороско беше изумен. Лицето му го издаваше. Бош ясно виждаше, че не бяха го запознали по-обстойно с разследването. Той изпита някакво съжаление към него, когато Рурки го сряза направо.

— Има неща, които не можем да разискваме на този етап — рече Рурки. — Смятаме обаче, че тяхната цел е един сейф имаме основание да мислим, че в момента той е празен. Когато крадците се доберат до вътрешността на трезора, отворят този конкретен сейф и открият, че е празен, смятаме, че де се изнесат бързо по обратния път. Нашата задача е да бъдем готови за това.

Бош размишляваше над предложението на Рурки. Щяха ли крадците да тръгнат назад? А нямаше ли да помислят, че са сбъркали сейфа и да продължат да разбиват другите наред, търсейки диамантите на Тран? Не можеше ли също така да започнат да плячкосват останалите сейфове с надежда да открият такива ценности, които да оправдаят целия им труд? Бош не можеше да прецени. Той не беше толкова уверен, колкото Рурки, но точно тогава му мина през ум, че може би агентът просто искаше да разкара Ороско.

— Ами ако не тръгнат обратно? — запита Бош. — Ако продължат да разбиват?

— Тогава всички ние ще имаме пред себе си един дълъг уикенд — рече Рурки, — защото ще ги чакаме да излязат.

— И в двата случая трябва да затворите хранилището — каза Ороско, сочейки към сградата „Сток“. — Само да се разбере, че някой е пробил дупка в трезора, който си стои пред очите на всички ей там, зад стъклената витрина, хората ще изгубят доверие. Никой повече няма да оставя ценности там.

Рурки го гледаше напрегнато. Молбата на капитана беше глас в пустиня.

— Ако можете да ги хванете, след като са проникнали вътре, защо това да не стане, преди да са влезли? — рече Ороско. — Защо не отворим и не пуснем сирена вътре, да предизвикаме шум, дори да докараме една патрулна кола пред входа на сградата? Да направим нещо, за да ги уведомим, че сме тук и знаем за тях. Това ще ги подплаши, преди да са проникнали вътре. Залавяме ги и спестяваме неприятностите на хранилището.

— Капитане — каза Рурки с фалшива любезност, — ако ги оставим да разберат, че сме тук, губим единственото си преимущество — изненадата. Ще започне стрелба из тунелите, а може би и горе на улицата, а те няма да се загрижат кой е ранен и кой убит. Това означава да рискуваме живота и на случайни хора. Е, как после ще обясним на обществото, а дори и на самите нас, че сме подходили по този начин, понеже сме искали да спасим бизнеса на хранилището?

Рурки изчака, докато думите му бъдат осмислени, после рече:

— Виждате ли, капитане, няма да залагам твърде на някои неща при тази операция. Просто не мога. Онези хора там долу не са тръгнали да сплашват, те убиват. Убили са двама души, доколкото знаем, включително и свидетел. А това е само през тази седмица. В никакъв случай не можем да ги оставим да се измъкнат. Не можем, мамка му.

Ороско се протегна над покрива на колата и нави своята схема отново на руло. Докато слагаше гуменото пръстенче, той каза:

— Господа, гледайте да не се издъните. Ако го направите, моето управление и аз няма да пестим критиката си, нито подробностите по това, което се е говорило тук тази вечер. Лека нощ.

Той се обърна и се отправи към патрулната кола. Двамата униформени го последваха, без да им беше казано да го правят. Когато полицейската кола зави зад рампата, Рурки рече:

— Е, чухте човека. Този път не трябва да се дъним. Някой друг иска ли да предложи нещо?

— Какво ще кажете за това да оставим хора вътре в трезора и да ги изчакаме да излязат? — каза Бош. Той още не беше обмислил предложението си, а го каза веднага щом му хрумна.

— Не — каза човекът от техническия екип на ФБР. — Поставим ли хора вътре, те ще бъдат в капан. Нямат шансове да излязат отникъде. Аз дори не бих питал своите хора за доброволци.

— Могат да бъдат наранени от взрива — допълни Рурки. — Няма как да знаем предварително къде и кога ще излязат горе.

Бош кимна. Бяха прави.

— Можем ли да отворим трезора и да влезем веднага щом узнаем, че са излезли? — запита един от агентите. Бош не можеше да си спомни дали това беше Хенлън или Хоук.

— Да, има начин таймлокът да бъде преодолян — каза Рурки — Само ще трябва да извикаме Ейвъри, собственика, отново тук.

— От това, което Ейвъри каза, ми се струва, че ще отнеме доста време — рече Бош. — Твърде бавно се отваря. Ейвъри да изключи таймлока, но става дума за тежка два тона врата, която се отваря от собствената си тежест. В най-добрия случай ще отнеме половин минута. Може би по-малко, но все пак те ще имат възможност да се подготвят, за да ни посрещнат, онези отвътре. Рискът е същият, както ако ги нападнем откъм тунелите.

— Какво ще кажете за заслепяващ взрив? — рече един от агентите. — Отваряме малко вратата на трезора и хвърляме вътре заслепяваща граната. После влизаме и ги пипваме.

Рурки и агентът от техническия екип поклатиха глави едновременно.

— Не става по две причини — каза агентът. — Ако са поставили взрив в тунелите, както смятаме, че са направили, гранатата би могла да детонира взривателите. Ще видим как булевард „Уилшайър“ потъва на девет метра, а не искаме това да стане. Помислете само колко хартия трябва да изпишем после.

Когато никой не се усмихна, той продължи:

— Второ, става дума за стая от стъкло все пак. Положението ни вътре не може да бъде сигурно. Ако имат и съгледвач, изгубени сме. Ние смятаме, че ще прекъснат радиовръзката, когато излязат навън. Но ако това не стане и този съгледвач им каже, че сме там и ги чакаме? А може и те да са приготвили нещо, което да ни подхвърлят, докато ние подхвърляме на тях.

Рурки допълни казаното със свои собствени възгледи:

— Дори да оставим съгледвача. Вкараме ли един екип от ФБР в оная стъклена стая, и бандитите ще могат да гледат всичко по телевизията. Всяка телевизионна станция от Лос Анджелис ще докара камерите си отпред на тротоара, та движението ще бъде блокирано чак до „Санта Моника“. Ще се получи истински цирк. Забравете това. Техническият екип ще влезе в тунелите с Гиърсън, ще проучи обстановката вътре и ще блокира изходите към шосето. Ще ги изчакаме да излязат и тогава ще ги ударим на наша територия. Това е.

Агентът кимна и Рурки продължи:

— Започвайки от тази вечер, ще поставим двадесет и четири часово наблюдение на трезора отвън. Искам Уиш и Бош Да останат от тази страна на сградата, а Хенлън и Хоук ще отидат на улица „Ринкон“, за да наблюдават вратата. Ако забележите, че става нещо, искам да ме уведомите веднага, а аз ще известя екипа от Бюрото да бъде готов за действие. Ако е възможно, използвайте градски телефони. Не сме сигурни дали не ни подслушват. Вие, които оставате да наблюдавате, ще трябва да си измислите код за говорене по радиото. Всички разбраха ли това?

— Ами ако се задейства алармата? — запита Бош. — През тази седмица това е ставало три пъти.

Рурки помисли за момент и рече:

— Ще се оправяте както знаете. Извикайте управителя, Ейвъри, или който и да е при вратата, включете алармата отново, а после го изпратете обратно. Аз ще се свържа пак с Ороско и ще му кажа да изпрати своите патрули при сигнал на алармата. Ще оправим някак нещата.

— Ейвъри ще бъде повикан — рече Уиш. — Той вече знае какво според нас ще стане тук. Как да постъпим, ако поиска да отвори трезора, да огледа вътре?

— Не му позволявайте. Толкова е просто. Трезорът е негов, но и неговият живот ще бъде в опасност. Можем да избегнем това.

Рурки огледа лицата наоколо. Нямаше повече въпроси.

— Значи така. Искам всички да заемат позициите си до деветдесет минути. Така вие от „нощната смяна“ ще имате време да ядете, да пикаете, да пиете кафе и прочие. Уиш, искам да ми докладваш по телефона в полунощ и в 6:00 сутринта. Ясно?

— Ясно.

Рурки и агентът от техническия екип се качиха в колата, където чакаше Гиърсън, и подкараха към рампата. Бош, Уиш, Хенлън и Хоук уговориха радиокод, който да използват. Решиха да заменят имената на улиците, които държат под наблюдение, с такива от центъра на града. Това беше за в случай, че някой подслушва честотата им. Щеше да си помисли, че се извършва наблюдение на „Бродуей“ и Първа улица в центъра, вместо на „Уилшайър“ и „Ринкон“ в Бевърли Хилс. Решиха също така да наричат хранилището „заложната къща“, когато говорят по радиото. Когато приключиха, двата екипа се разделиха, като се уговориха да се чуят в уточнения за начало на наблюдението час. Щом колата на Хенлън и Хоук се отправи към рампата, Бош, останал сам с Уиш за първи път, откакто започнаха да планират операцията, запита какво мисли тя.

— Не зная. Не ми харесва идеята да ги пускаме да влязат в трезора, а после да ги гоним под земята. Питам се дали екипът от ФБР ще успее да се справи.

— Ще имаме възможност да разберем.

Една кола премина рампата и се отправи към тях. Светлините й заслепиха Бош и за момент той си спомни за другата, която се беше опитала да ги блъсне предната вечер. В този момент обаче колата обърна и спря. Бяха Хенлън и Хоук. Прозорецът от другата страна на водача беше свален и Хоук държеше навън един дебел плик от амбалажна хартия.

— Имаш поща, Хари — рече агентът. — Забравихме, че трябваше да ти предадем това. Някой го остави в Бюрото днес и каза, че ти си очаквал да го получиш, но не си ходил на „Уилкокс“ да си го вземеш.

Бош пое плика и го задържа далеч от тялото си. Хоук забеляза притеснението по лицето му.

— Човекът се казваше Едгар, чернокож. Каза, че сте били партньори — рече Хоук. — Това стояло в кутията ти вече два дни, та си помислил, че може би е важно. Тъкмо показвал някаква къща в Уестууд и решил да го остави, докато се намира в района. Наред ли е всичко?

Бош кимна и двамата агенти подкараха. Тежкият плик беше запечатан, а адресът на подателя беше: „Архив на Въоръжените сили на САЩ, Сейнт Луис“. Той скъса единия край на плика и погледна вътре. Видя дебел сноп листа.

— Какво е това? — запита Уиш.

— За Медоус. Бях забравил, че го поръчах. Това беше в понеделник, преди още да разбера, че и вие работите по случая. Така или иначе вече съм виждал това досие.

Той хвърли плика на задната седалка през прозореца.

— Гладен ли си? — запита го тя.

— Искам поне малко кафе.

— Знам едно място.

* * *

Бош отпиваше бавно от пластмасовата чашка с горещо, димящо кафе, което беше взел от едно италианско ресторантче на „Пико“ зад Сенчъри Сити. Седеше в колата, на същото място, на второ ниво от паркинга гараж, срещу хранилището на булевард „Уилшайър“. Уиш отвори вратата и се качи при него след полунощното обаждане на Рурки, което току-що беше направила.

— Открили са джипа.

— Къде?

— Рурки каза, че техническият екип е направил обходен оглед на участъка от канализацията под „Уилшайър“, но не открили и следа от нашите хора, нито вход на тунел. Изглежда, Гиърсън е прав. Минали са през някое от по-малките отклонения. Все пак хората от ФБР са отишли до входа на главната линия при шосето, за да поставят засада. Тъкмо направили каквото трябва при три от изходите на тунелите, когато попаднали на джипа. Рурки каза, че близо до шосето на онова място имало паркинг за товарни коли. Там намерили джипа с прикачено към него ремарке, покрито с брезент. Техният бил. Трите сини високопроходими хонди били върху ремаркето.

— Изкарал ли е разрешително за обиск?

— Да, пратил някого да намери съдия веднага. Скоро ще имат разрешително. Но няма да доближават засега, преди операцията да е приключила. Това е за в случай, че планът на бандитите е някой да дойде и да прибере високопроходимите коли. Или пък да ги вкара вътре.

Бош кимна и отпи отново. Добре беше замислено. Той си спомни за запалената цигара в пепелника, но тя беше изгоряла и Бош я изхвърли през прозореца.

Сякаш отново познала за какво мисли той, Уиш рече:

— Рурки каза, че от това, което са видели, нямало одеяло в багажника на джипа. Но ако това е същият джип, с който трупът на Медоус е бил откаран до язовира, все още трябва да има поне косми, които да послужат като доказателство.

— Ами знака, който Шаркай е видял на вратата?

— Рурки каза, че нямало никакъв знак. Обаче може преди това да е имало и те просто да са го махнали, когато са оставили джипа на открито.

— Аха, аха — рече Бош. След като помисли, той продължи: — Не те ли смущава това, че всичко много бързо си идва на мястото.

— А трябва ли да ме смущава?

Бош вдигна рамене. Погледна отново към „Уилшайър“. Мястото до тротоара при пожарния кран беше празно. Откакто се върнаха след вечеря, белия форд го нямаше. Бош беше сигурен, че това е колата на „Вътрешно разследване“. Не знаеше обаче дали Люис и Кларк са някъде наоколо и дали са останали за през цялата нощ.

— Хари, добрата детективска работа се характеризира със случаи, при които нещата съвпадат — каза Еленър. — Искам да кажа, че ние не вършим нашата работа просто ей така напосоки и не стреляме в тъмнината. Според мен най-после стигнахме донякъде, което е доста по-добре, отколкото преди три дена. Защо тогава да се тревожим, че няколко неща най-после са си дошли на мястото?

— Преди три дена Шаркай беше все още жив.

— Е, докато продължаваш да се упрекваш за това, защо не прибавиш и всички останали хора, които просто не са извадили късмет и са били убити? Не можеш да промениш нищо, Хари. А и не ти подхожда да се правиш на мъченик.

— Какво искаш да кажеш с това „извадили късмет“? Шаркай не е имал избор.

— О, да, имал е. Когато си е избрал улицата за свой дом, е знаел, че може да намери смъртта си на същата тази улица.

— И ти самата не го вярваш това. Той беше още дете…

— Вярвам, че гадости като тази се случват. Вярвам, че най-доброто нещо за тебе е да излезеш от цялата тая каша чист. Някои хора печелят, други губят. За щастие в половината случаи побеждават добрите. Това сме ние, Хари.

Бош допи чашката си и помълча известно време. Оттук имаха много добър изглед към трезора, който се пъчеше в стъклената стая като царски трон. Седеше си там отвън, на открито, лъскав и блестящ на светлината, падаща от тавана, и сякаш казваше на целия свят „обери ме“. И някой щеше да дойде да го вземе, мислеше си Бош. Засега ще ги оставим да го оберат.

Уиш вдигна слушалката на радиостанцията, натисна бутона за предаване и рече:

— Бродуей Едно към Първи, чувате ли ме?

— Чуваме, Бродуей. Има ли нещо? — Беше гласът на Хоук, който й отговори. Връзката беше много лоша благодарение на многото метал в сградата.

— Само проверявам. Какво ви е местоположението?

— Намираме се малко на юг от предната врата на заложната къща. Засега нищо за отбелязване.

— Ние сме източно от вас. Виждаме… — Тя изключи предавателя и погледна Бош. — Забравихме да уговорим кодово название за трезора. Имаш ли някаква идея?

Бош поклати отрицателно глава, но после каза:

— Саксофон. Виждал съм много саксофони да висят в заложните къщи. Също и други музикални инструменти. Има ги много.

Тя включи предавателя отново:

— Прощавайте, Първа улица, имах техническа неизправност. Намираме се източно от заложната къща и имаме добра видимост към пианото на витрината. Вътре не се забелязва движение.

— Останете на подслушване. Да не заспите.

— Разбрано. Край, Бродуей.

Бош се усмихна и поклати глава.

— Какво? — запита тя. — Какво ти е?

— Виждал съм много музикални инструменти в заложните къщи, но никога пиано. Кой би закарал пиано в заложна къща? Ще му трябва камион за това. Изпортихме работата.

Той взе предавателя, но не натисна бутона за връзка.

— Чувате ли ме, Първа улица. Поправям се, не е пиано това на витрината, а акордеон. Грешката е наша.

Тя постави ръка на рамото му и му каза да забрави за пианото. Замълчаха и се успокоиха. Работата по наблюдението беше за повечето детективи голям бич. Но през своята петнайсетгодишна служба Бош беше издържал и никога не беше имал нищо против коя да е засада. Всъщност той дори им се радваше, когато имаше възможност да бъде в добра компания. За Хари добрата компания не означаваше разговор, а именно липсата на такъв. Когато няма нужда да разговаряш, за да се чувстваш удобно, значи това е най-добрата компания. Бош се замисли върху случая и наблюдаваше движението нагоре и надолу по улицата. Мислено подреждаше фактите в тяхната последователност, от началото до този момент. Спомни си всички сцени и разговори. Беше открил навремето, че това подреждане на събитията му помага, когато трябва да избере следващия си ход. Това, върху което разсъждаваше сега и което го дразнеше като разклатен зъб, беше онзи опит за прегазване. Колата, която беше връхлетяла върху тях предишната нощ. Защо? Какво бяха научили те до този момент, което да ги прави толкова опасни? Изглеждаше глупаво да се опиташ да прегазиш ченге и федерален агент. Защо тогава се беше случило? Мислите му се насочиха към онази нощ, която прекараха заедно, след като бяха отговорили на всичките въпроси на разпитващите ги. Еленър беше разтревожена. Много повече от него. Докато я държеше в ръце в леглото й, той изпита усещането, че сякаш държи подплашено животно и го утешава. Просто я държеше и милваше. Не се любиха. Така дори беше някак си по-интимно.

— За последната нощ ли мислиш? — запита тя в този момент.

— Откъде разбра?

— Предположих. Измисли ли нещо?

— Ами мисля, че беше хубаво. Смятам, че ние…

— Говоря за това, че някой се опита да ни очисти миналата нощ.

— О, не, нищо не съм измислил. Мислех си за след това.

— Аха… Знаеш ли, че не ти благодарих, Хари, задето остана с мен просто ей така, не поиска нищо.

— Аз би трябвало да ти благодаря.

— Колко си сладък!

Те се отнесоха отново в мислите си. Облегнат на вратата, с глава, подпряна на стъклото, Бош почти не откъсваше очи от трезора. Движението по „Уилшайър“ беше намаляло, но все още беше постоянно. Хората отиваха или се връщаха от клубовете по булевард „Санта Моника“ и около „Родео Драйв“. Вероятно в близкия „Академи Хол“ имаше някаква премиера. На Бош му се струваше, че всяка лимузина от Лос Анджелис минава по „Уилшайър“ през тази нощ. Коли от най-различни марки и цветове са разминаваха в едната и в другата посока. Движеха се толкова леко, че сякаш плуваха. Бяха прекрасни и загадъчни с тъмните си стъкла. Също като екзотични красавици със слънчеви очила. Коли, направени сякаш само за този град, помисли си Бош.

— Погребаха ли Медоус?

Въпросът го изненада. Той се учуди как ли й бе хрумнало да пита точно това.

— Не — отвърна Хари. — Ще го погребат в понеделник, в гробището за ветерани.

— Значи погребение в Деня на загиналите? Звучи доста подходящо. Така или иначе неговият живот, изпълнен с престъпления, ще завърши с поставянето му в свещена земя.

— Не е така. Той даде своето там, във Виетнам. Бяха му запазили място още тогава. Сигурно и за мен има приготвено. Защо ме попита?

— Не знам. Просто си мислех… Ще отидеш ли?

— Ако не стоя тук да гледам този трезор.

— Ще бъде хубаво от твоя страна. Знам, че той е значел нещо за теб. Поне през част от живота ти.

Бош отпъди мислите, които го налетяха, но Еленър рече:

— Хари, разкажи ми за черното ехо. Спомена нещо онзи ден. Какво точно искаше да кажеш?

За първи път той отмести поглед от трезора и погледна Еленър. Лицето й беше в сянка, но чифт фарове осветиха за миг вътрешността на колата и той видя, че тя го гледа. Отново се обърна към трезора.

— Всъщност няма много за разказване. Това беше просто едно название на нещо неосезаемо.

— Неосезаемо ли?

— Нямаше име за него, затова ние му измислихме. Това беше онази тъмнина, влажната празнота, която човек усеща, когато се намира долу в онези тунели и е сам. Все едно че си на някое място, където усещаш мъртвите, заровени в тъмното. Обаче самият ти си жив. И уплашен. Собственото ти дишане някак отеква в тъмнината или поне ти така си мислиш. Не знам, трудно е да се обясни. Просто… едно черно ехо.

Тя остави да измине известно време, преди да каже:

— Смятам, че е хубаво да идеш на погребението.

— Нещо не е наред ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Начинът, по който говориш. От миналата вечер нещо не си на себе си, сякаш… не знам, забрави.

— Аз също не знам, Хари. Разбираш, след като отшумя всичко, може би малко съм се поуплашила. Това ме е накарало да се замисля над някои неща.

Бош кимна, но не каза нищо. Мислите му отново отплуваха и той си спомни как веднъж, когато се намираха в Триъгълника, една рота, претърпяла тежки жертви от снайперистки огън, попадна на входа на мрежа от тунели. Бош, Медоус и още двама от „плъховете“ на име Джарвис и Хенрахан бяха спуснати от хеликоптера и отведени до дупката. Първото, което направиха, беше да пуснат няколко димки във входа — синя и червена, — а после да издухат дима с мощен вентилатор, за да открият другите изходи в джунглата. Много скоро в кръг с диаметър около двеста метра започнаха да излизат от земята няколко дузини цветни струйки пушек. Пушекът излизаше от така наречените дупки на паяци, които снайперистите използваха за укрития и за влизане и излизане от тунелите. Толкова много бяха, че джунглата сякаш стана лилава от пушека. Медоус беше като зашеметен. Веднага постави в портативния касетофон, който винаги носеше със себе си, касета с парчето „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс и го усили докрай в тунела. Това беше един от най-живите спомени на Бош, ако не се броят сънищата му, свързани с войната.

След това той никога не хареса какъвто и да е рокендрол. Разтърсващата енергия, извираща от този вид музика, му напомняше за войната.

— Ходил ли си някога да видиш мемориалния комплекс? — запита Еленър.

Нямаше нужда да казва кой мемориал има предвид. Имаше само един, във Вашингтон. Бош обаче си спомни за умаления черен модел, който беше видял да се издига на гробището срещу Федералната сграда.

— Не — каза той след малко. — Никога не съм го виждал.

Когато пушекът из джунглата се разнесе и касетата с парчето на Хендрикс свърши, четиримата се спуснаха в тунела. Докато другите от ротата останаха отвън да чакат. Медоус носеше със себе си три скалпа на войници от Северновиетнамската армия. Той ги показа на застаналите около дупката американски войници и извика: „Виждате най-лошия от вашите кръвни братя как отива в черното ехо.“ Така се роди името. По-късно откриха Джарвис и Хенрахан в тунелите. Бяха попаднали в капани. И двамата бяха мъртви.

Еленър каза:

— Аз го посетих, когато живеех във Вашингтон. Не намерих сили да отида на юбилея през 1982. Едва години по-късно събрах кураж. Исках да видя името на брат си. Помислих си, че може би то ще ми помогне да разбера някои неща във връзка с това, което му се случи.

— И помогна ли ти?

— Не. Стана по-лошо. Ядоса ме. Оттогава ми остана това чувство за справедливост, ако ме разбираш. Исках възмездие за брат си.

Тишина изпълни колата отново и Бош си наля още кафе. Беше започнал да усеща въздействието на кофеина, но не можеше да спре — беше се пристрастил. Забеляза няколко пияници, които залитаха по улицата точно пред витрината на хранилището. Един от мъжете вдигна ръце нагоре, сякаш се опитваше да добие представа за размерите на вратата на трезора. След малко те отминаха. Той си помисли за гнева, който Еленър беше изпитала заради брат си. Или по-скоро безпомощност. Спомни си и своя гняв. Тези чувства му бяха познати. Беше ги изпитал до същата степен, но може би от друг ъгъл. Всеки засегнат по някакъв начин от войната познаваше това чувство. Никога не беше успявал да го надмогне напълно и надали щеше някога да успее. Гневът и тъгата му даваха нещо, което беше по-добро от пълната празнота. Така ли се беше чувствал и Медоус? Хари се зачуди. Празнотата ли го беше принуждавала да минава от една работа на друга, от една игра към друга, докато накрая беше стигнал до фаталната си мисия?

Бош реши, че трябва да отиде на погребението на Медоус. Поне толкова му дължеше.

— Спомняш ли си, че ми разказваше онзи ден за оня тип от твоя случай, Кукловода? — запита Еленър.

— Е и какво за него?

— Ами ОВР са се опитали да изкарат, че ти си го екзекутирал, нали така?

— Да, казах ти. Опитаха се. Но не успяха. Стигна се само до понижението ми за упражнено насилие по време на процедура.

— Е, аз просто исках да ти кажа, че дори да са били прави, пак са грешили. Това според мен би било справедливост. Знаел си какво ще стане с него. Спомни си Нощния ловец — едва ли ще стигне до газовата камера или ако стигне, това ще стане след двайсет години.

Бош се почувства неудобно. Той беше разсъждавал над мотивите и действията си по време на случая с Кукловода само когато беше сам. Никога не беше говорил на глас за това. Не разбираше накъде отива разговорът с нея.

— Знам, че дори да беше истина, ти никога нямаше да го признаеш — рече тя, — но смятам, че съзнателно или подсъзнателно си взел решение. И си възмездил смъртта на всички онези жени, на жертвите. Може би дори и на майка си.

Смутен, Бош се обърна към нея и беше на път да запита откъде е научила за майка му и как така я беше свързала със случая с Кукловода. После си спомни за досието си. Вероятно някъде там го пишеше. Когато беше постъпил на работа в управлението, трябваше да напише в молбата си за назначение дали той или някой негов роднина е бил жертва на криминално престъпление. Бош беше осиновен на единадесетгодишна възраст, както написа в автобиографията си, след като майка му беше намерена удушена в една от преките улички на булевард „Холивуд“. Нямаше нужда да пише какво беше работила тя, за да се издържат. Мястото и самото престъпление говореха достатъчно.

Когато се съвзе, Бош запита Еленър какво точно бе имала предвид.

— Нищо — рече тя. — Аз просто… уважавам това. Ако се беше случило на мен, щях със сигурност да постъпя по същия начин, мисля. Само се надявам да бих имала достатъчно смелост.

Той я погледна, но тъмнината скриваше лицата им. Вече беше много късно и никакви коли не минаваха, за да осветят с фаровете си Бош и Уиш.

— Можеш да поемеш първата смяна и да поспиш — каза той. — Аз пих твърде много кафе.

Тя не отговори. Той предложи да й извади едно одеяло от багажника, но Еленър отказа.

— Чувал ли си някога какво е казал Джон Едгар Хувър за справедливостта? — попита тя.

— Вероятно е говорил много, но не си спомням нищо в момента.

— Той е казал, че справедливостта се отъждествява с реда й законността. Мисля, че е бил прав.

Тя не каза нищо повече и не след дълго Бош чу как дишането й стана дълбоко и равномерно. Когато мине някоя кола и ги освети, той щеше да погледне лицето й, реши Бош. Еленър спеше като дете, с ръце под главата. Бош свали прозореца от своята страна и запали цигара. Пушеше и се питаше дали би могъл да се влюби в нея, а и тя в него. Тази мисъл го развълнува, но и обезпокои в същото време.

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Черното ехо (6)

Метаданни

Данни

Черното ехо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част шестаПетък, 25 май

Майкъл Конъли
Черното ехо (6)

Част шеста
Петък, 25 май