Серия
Хари Бош (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Echo, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Част втора
Четвъртък, 21 май

Бош се събуди на стола около четири сутринта. Беше оставил плъзгащата стъклена врата към верандата отворена и ветрецът откъм Санта Ана леко поклащаше завесите. Топлият вятър и сънят бяха накарали Хари да се изпоти. После вятърът изсуши влагата по кожата му, както сушеше мидените черупки по пясъка на плажа. Хари излезе от всекидневната, облегна се на дървения парапет и се загледа към светлинките в Долината. Прожекторите на Юнивърсъл отдавна се бяха оттеглили за нощна почивка, а откъм шосето в прохода не се чуваше обичайният шум на движението. Някъде от далечината, може би откъм Глендейл, долиташе пърпорене на хеликоптер. Хари го потърси с очи и скоро откри червената точка. Обикаляше долу в ниското без светлини. Не беше полицейски. След малко Хари усети острата кисела миризма на малатион, която ветрецът разнасяше.

Той влезе отново в стаята и затвори вратата. Помисли да си легне в леглото, но знаеше, че през тази нощ повече не ще може да заспи. Това често му се случваше. Сънят идваше рано, но бързо си отиваше. Или пък изобщо не идваше, докато изгряващото слънце не очертае билата на хълмовете в утринната мъгла.

Хари беше ходил в психиатричната клиника към болницата за ветерани в Сепулведа, но и психиатрите не можаха да му помогнат. Казаха му, че е в цикъл. Щял да има продължителни периоди на сънен транс, съпътствани от мъчителни сънища, които щели да се редуват с месеци безсъние. Това била естествена защитна реакция на мозъка му срещу ужасиите, които го очаквали в сънищата. Мозъкът ти е потиснал чувството за несигурност и безпокойство, породено от участието ти във войната, каза му докторът. Трябва да се опиташ да надмогнеш тези чувства през времето, докато си буден, за да можеш да спиш необезпокояван. Докторът обаче не разбираше, че станалото беше станало. Нямаше връщане назад и поправяне на вече случилото се. Не можеш да превържеш с лейкопласт наранена душа.

Хари се изкъпа и обръсна, след като известно време изучава лицето си в огледалото. Припомни си колко зле се беше отнесло времето с Били Медоус. На места косата на Бош беше започнала да сивее, но все още беше гъста и къдрава. Ако не се броят тъмните кръгове под очите, лицето му беше мъжествено и нямаше бръчки. Той избърса пяната за бръснене от бузите си и облече летния костюм върху светлосинята спортна риза. На една от закачалките в гардероба откри бежова вратовръзка с гладиаторски шлемчета по нея, която не беше много смачкана и на петна. Сложи я и я прихвана за ризата с щипката с номер 187, после закачи кобура към колана си и се отправи навън в настъпващата утрин. Слезе с колата до центъра да хапне един омлет със сухари и кафе в закусвалнята на булевард „Фигероа“, която беше отворена двадесет и четири часа в денонощието още отпреди депресията. Надписът отпред самохвалко гласеше, че през това време заведението не е останало нито за минута без клиент. Хари се огледа, както седеше пред тезгяха, и забеляза, че за момента лично носи щафетата — беше сам.

Кафето и цигарата подготвиха Бош за настъпващия ден. Когато ги довърши, той се отправи обратно нагоре по шосето към Холивуд, подминавайки замръзналото море от коли, борещи се да се доберат до центъра.

Холивудският участък се намираше на улица „Уилкокс“, само на две преки от булеварда. Хари паркира отпред до бордюра, понеже имаше намерение да остане за малко, а не искаше да бъде притиснат от започващия оживен трафик на края на нощната смяна. Докато минаваше през малкото фоайе, видя една жена с насинено око, която плачеше и попълваше някакъв формуляр с помощта на дежурния офицер. Коридорът към стаята на детективите обаче беше тих. Човекът от нощната смяна сигурно беше излязъл навън по повикване или пък беше на горния етаж в складовото помещение, в което имаше две походни легла. Бъркотията по детективските бюра с табелки „Кражби“, „Авто“, „Непълнолетни“ и „Убийства“ цареше неизменно дори и сега, когато нямаше никакви хора. Целите бюра бяха отрупани с книжа. Детективите идваха и си отиваха, книжата оставаха.

Бош отиде до дъното на стаята да си направи кафе. Хвърли един поглед през задната врата към вътрешния коридор, който водеше към клетките за временно задържаните и арестантските килии. В една от клетките някъде по средата на коридора Бош забеляза младо бяло момче с дълга руса коса, сплетена на тънки плитчици. То седеше заключено с белезници за желязната пейка. Непълнолетен, най-много на седемнайсет, определи мислено възрастта му Бош. Законът в Калифорния не позволяваше да ги затварят в една килия с възрастните. Все едно да каже човек, че би било опасно за койотите да ги сложиш в една клетка с добермани.

— Какво зяпаш бе, шибаняк? — извика момчето към Бош.

Бош не каза нищо. Започна да зарежда машинката за кафе.

Един униформен полицай подаде глава от дежурната стая надолу по коридора.

— Казах ти — кресна униформеният на момчето. — Още един път ако гъкнеш, ще ти стегна още белезниците. След половин час няма да си усещаш ръцете. Ще те видим тогаз как ще си избършеш гъза в клозета.

— Май ще трябва да използвам шибаната ти мутра — рече момчето.

Униформеният излезе в коридора и се отправи към клетката, а твърдите му черни обувки заскърцаха заплашително. Бош постави филтъра на кафемашината и я включи. После се отдалечи от задната врата и спря до бюрото с табелка „Убийства“. Не искаше да гледа какво ще се случи с хлапето. Измъкна стола си иззад бюрото и го избута до масата с пишещата машина. На рафта до стената, подредени в купчета, стояха различни типови бланки. Бош вкара една бланка за доклад от място на престъплението в пишещата машина, след което измъкна от джоба бележника си и го отвори на първата страница.

След два часа тракане, пушене и пиене на лошо кафе Бош завърши доклада си, като попълни безбройните съпътстващи разследването на едно убийство типови формуляри, а под висящите от тавана осветителни тела вече се стелеше синкав облак. Бош стана и отиде да извади копия на ксерокса, който се намираше в дъното на вътрешния коридор. Пътьом забеляза, че момчето с плитчиците беше изчезнало. Той извади една нова синя папка от малкото складче за канцеларски материали, чиято врата отвори с помощта на електронната си карта, и прикачи вътре един комплект от формулярите, съставляващи доклада му. Другият комплект пъхна в една стара синя папка, която държеше в чекмеджето на бюрото си и която носеше името на един неразкрит случай. Когато свърши всичко това, той започна да чете отначало написаното. Хари обичаше реда, който писмената работа създаваше по случая. Беше му станало практика при много от предишните случаи всяка сутрин да препрочита материалите по хода на следствието. Миризмата на новата папка му напомни за стари случаи и го въодушеви. Докладите, които беше написал и поставил в папката обаче, не изчерпваха всичко. Съзнателно беше пропуснал някои неща от неделния следобед и вечерта. Не отрази например връзката, която беше направил между Медоус и проникването в „Уестленд Банк“. Пропусна посещението си в заложната къща и срещата си с Бремер от „Таймс“. Дори не спомена за тези два разговора. Беше все още понеделник — ден втори. Искаше да изчака, докато посети и ФБР, преди да вкара тази информация в официалния архив. Искаше да разбере с абсолютна точност за какво всъщност става дума. Тази предпазна мярка вземаше при всеки свой случай. Хари напусна участъка, преди другите детективи да бяха пристигнали на работа.

* * *

В девет часа Бош вече беше стигнал до Уестууд и се намираше на седемнадесетия етаж в сградата на ФБР на булевард „Уилшайър“. Приемната на Бюрото беше неприветлива, с обичайните канапета, тапицирани с изкуствена кожа, издраскани масички, покрити с имитиращ дървесна текстура фурнир, и разпилени по тях стари броеве на „ФБР бюлетин“. Бош не си даде труда да сяда и да чете. Остана прав пред белите завеси от прозрачна материя, които закриваха високите от пода до тавана прозорци, да съзерцава панорамата. Северното изложение предлагаше изглед, простиращ се от Тихия океан чак до веригата планини на Санта Моника на изток и оттам до Холивуд. Завесите напомняха за пласт мъгла, паднала върху смога. Бош почти допираше с нос меката ефирна материя и гледаше надолу през „Уилшайър“ към гробището за ветерани. Белите надгробни камъни по поддържаната трева напомняха редици от бебешки зъбчета. Близо до входа на гробището се извършваше ритуал с всички почести. Опечалените обаче бяха твърде малко. По на север, на едно възвишение без надгробни паметници, Бош забеляза няколко работници, които вадеха чимове и се опитваха да повдигнат с търнокопи голямо, продълговато парче земя. От време на време Хари проверяваше докъде са стигнали, но така и не разбра какво правеха. Петното беше твърде дълго и твърде широко за гроб.

Около десет и петнайсет военното погребение беше свършило, обаче работниците продължаваха да копаят на хълма. А Бош все още стоеше и чакаше прав пред завесата на прозореца. Накрая един глас достигна до него изотзад:

— Толкова гробове… Такива прави редици… Мъча се да не гледам никога през тия прозорци.

Хари се обърна. Тя беше висока и стройна, с падаща по раменете чуплива кестенява коса, тук-там изпъстрена с руси кичурчета. Имаше вид на вряла и кипяла и може би малко отегчена, като се има предвид, че денят едва започваше, точно както изглеждат жените ченгета и проститутките. Беше облечена в кафяв костюм и бяла блуза с шоколадена западняшка фльонга. Хари проследи несиметричните извивки на бедрата й под сакото. Носеше нещо малко от лявата страна, може би „Рюгер“, което беше необичайно. Бош винаги беше смятал, че жените детективи носят оръжието си в чантичките.

— Това е гробището за ветерани — каза тя.

— Знам — отвърна Хари.

Усмихна се, но не на казаното. Просто беше очаквал специалният агент Е. Д. Уиш да бъде мъж. Наред с това имаше представа какви агенти най-често назначаваха да работят по случаите с банкови обири. Жените бяха част от новия имидж на Бюрото и не работеха по най-тежките случаи. Бюрото поначало представляваше братство, съставлявано главно от динозаври и отшелници — все хора, които не можеха или не искаха да изоставят политиката, шпионажа и наркотиците. Докато обирите на банки вече не бяха толкова бляскава работа, колкото в миналото, а и дните на големите обирджии отдавна бяха отминали. Повечето обирджии днес дори не бяха професионални крадци. Това бяха предимно наркомани, търсещи плячка, с която да могат да изкарат седмицата. Все пак да крадеш от банка още се смяташе за углавно престъпление, което беше главната причина Бюрото да се занимава с това.

— Ама разбира се — рече тя. — Би трябвало да го знаете. С какво мога да ви бъда полезна, детектив Бош? Аз съм агент Уиш.

Ръкуваха се, но Уиш не се отправи към вратата, от която беше изляза. Тя се беше затворила и ключалката беше щракнала. Бош се поколеба за момент, после каза:

— Цяла сутрин чакам, за да се срещна с вас. Става дума за банката… Един случай, по който сте работили…

— Да, да, това сте го казали и на дежурния в приемната. Съжалявам, че се наложи да ме чакате толкова, но нямахме предварително уговорена среща, а пък аз имах неотложна работа. Трябваше да ми се обадите по телефона.

Бош кимна в съгласие, но отново не последва покана да влязат вътре. Нещо не тръгна на добре, помисли си Хари.

— Имате ли малко кафе там вътре? — запита той.

— Мм… да, май има. Само че не става ли да приключим по-бързо? Наистина имам важна работа в момента.

Че кой ли няма, помисли си Бош. Тя отвори вратата с електронната си карта и я задържа пред него. После го поведе по коридор с много врати, до всяка от които имаше пластмасова табелка. Бюрото обаче нямаше същия афинитет към акронимите като полицейското управление. На табелките беше обозначено: „Група I“, „Група II“ и т.н. Докато вървяха, Хари се опитваше да определи акцента й. Беше леко носов, но не нюйоркски. По-вероятно да е от Филаделфия или Ню Джърси, реши той. Със сигурност не беше от Южна Калифорния въпреки слънчевия й загар.

— Кафето чисто ли го искате? — запита тя.

— Със сметна и захар, моля.

Тя се обърна и влезе в малка стая, обзаведена като кухня. Вътре имаше мивка с плот, кафемашина за четири чаши, микровълнова фурничка, хладилник и шкафове. Обстановката напомни на Бош за офисите на адвокати, които беше посещавал. Приятно, подредено и скъпо. Тя му подаде пластмасова чашка с черно кафе, след което му направи знак да си сложи сам сметната и захарта. На себе си не сложи. Ако с това искаше да го накара да се чувства като натрапник, успя. Бош се почувства неудобно, като някой, който носи лоша вест. Тръгна след нея по коридора, докато стигнаха вратата, отбелязана с табелка „Група III“. Това беше екипът, работещ по обирите на банки и отвличанията. Стаята беше с размера на мебелен магазин, Бош влизаше за първи път в кабинет на федерален екип и сравнението със стаята на детективите от полицейското управление беше направо потискащо. Мебелировката тук беше по-нова от тази на който и да е полицейски участък. На пода имаше килим, а на почти всички бюра — компютър. Бюрата бяха подредени в три редици по пет и бяха празни с изключение на едно. На първото в средната редица седеше мъж в сив костюм и държеше телефонна слушалка до ухото си. Дори не вдигна поглед, когато Хари и агент Уиш влязоха. Ако не се смяташе шумът, който идеше от включената радиостанция, поставена върху една картотека в дъното на стаята, мястото можеше да мине за агенция по недвижими имоти.

Уиш седна зад първото бюро открая и посочи на Бош да заеме съседното. Така той се озова между нея и Сивия костюм, който говореше по телефона. Бош остави чашката с кафе пред себе си и веднага усети, че сивия костюм вече не беше чак толкова съсредоточен върху разговора, който водеше, макар постоянно да повтаряше „аха, аха“ и „да, да“. Уиш отвори едно от шкафчетата на бюрото си, извади оттам пластмасово шише с вода и си наля в малка чашка.

— Тъкмо бяхме получили съобщение, че е извършен обир на спестовната каса в Санта Моника, и всички заминаха натам — обясни тя, забелязвайки, че Хари оглежда празната стая. — Аз останах тук за свръзка, затова се наложи да ме чакате навън. Съжалявам.

— Няма нищо. Хванахте ли го?

— Защо смятате, че е бил мъж?

Бош сви рамене.

— Ами съдейки по статистиката…

— Е, този път са били двама, мъж и жена. Спипахме ги веднага. Били с кола, за която имаше съобщение, че е открадната вчера от Ризида. Жената влязла вътре и свършила сама работата, а мъжът останал зад волана. После хванали по № 10 до центъра на Лос Анджелис, където оставили колата пред небостъргача на „Юнайтед“. Оттам взели ескалатора до автогарата, качили се на експресния автобус до Ван Нюис, откъдето с такси се върнали във Венис. Слезли пред банката. Един хеликоптер от ЛАПД през цялото време ги следил, а те дори и не погледнали нагоре. Когато жената влязла във втората банка, нашите хора решили, че се готви за втори обир, затова я задържали, както си стояла на опашката пред едно от гишетата. Мъжа арестували на паркинга. Оказа се, че тя само се готвела да депозира парите, откраднати от първата банка. Просто обикновен банков превод, само че по по-трудния начин. Виждате ли какви тъпи хора са в този бизнес, детектив Бош. Какво мога да направя за вас?

— Можете да ме наричате Хари.

— И защо? Какво ще правим заедно?

— Ще осъществим междуведомствено сътрудничество — рече Бош. — Нещо като нашия хеликоптер и вашите хора тая сутрин.

* * *

Бош отпи от кафето си и каза:

— Вчера попаднах на името ви в един от бюлетините. Става дума за един случай в центъра отпреди година. Интересуват ме някои подробности. Аз работя в отдел „Убийства“ към холивудския уча…

— Знам, знам — прекъсна го агент Уиш.

— … стък.

— Дежурният от приемната ми показа картичката, която сте му дали. Между другото, искате ли я обратно?

Това беше плосък номер. Хари видя скромната си визитка върху лъскавия й зелен работен дневник. Картичката беше стояла в портфейла му месеци наред и ъгълчетата й бяха подбити. Беше една от онези визитни картички, които управлението даваше на детективите, работещи навън, с отпечатана полицейска значка и телефонния номер на холивудския участък, но без име. Можеш да си купиш тампон с мастило, да си поръчаш печат с името ти и в началото на всяка работна седмица да седнеш зад бюрото си и да си напечаташ една-две дузини визитки. Или пък просто можеш да напишеш името си с химикалка и да не ти пука чак толкова. Бош така и направи. Вече не държеше на нищо.

— Не — рече той, — можете да я задържите. Пак между другото, вие имате ли визитки?

С едно бързо, нетърпеливо движение тя издърпа най-горното средно чекмедже, взе една картичка от малка кутийка и я постави върху бюрото си, съвсем близо до лакътя, който Бош беше подпрял там. Той отпи още една глътка кафе, докато изучаваше визитката. „Е“-то означаваше Еленър.

— Е, значи знаете кой съм и откъде идвам — започна Бош. — И аз знам мъничко за вас. Например, че сте разследвали или разследвате все още проникване в банка от миналата година, при което крадците са влезли през пода на трезора, прекопавайки тунел. Говоря за „Уестленд Нешънъл Банк“.

Той забеляза, че вниманието й в миг се изостри. Дори му се стори, че и Сивия костюм затаи дъх. Май беше попаднал право в целта.

— Името ви беше дадено в бюлетините, а пък аз разследвам едно убийство, за което смятам, че е свързано с вашия случай, и затова искам да разбера… поне в общи линии докъде сте стигнали. Можем ли да говорим за евентуални заподозрени и тъй нататък… Мисля, че може да се окаже, че търсим едни и същи хора. Вероятно моят човек е един от проникналите в банката.

Уиш мълчеше и си играеше с един молив, който беше извадила от работния си дневник. Побутваше с гумичката визитната картичка на Бош в кръг върху зеления квадрат на бюрото си. Сивия костюм продължаваше да се прави, че говори по телефона. Бош се обърна към него и за миг погледите им се срещнаха. Бош му кимна, а онзи отвърна очи. Хари реши, че това е човекът, който беше направил коментарите във вестникарските материали — специален агент Джон Рурки.

— Мисля, че бихте могли да се представите и по-добре, детектив Бош, нали така? — рече Уиш. — Имам предвид, че вие просто нахълтвате тук, започвате да развявате знамето на сътрудничеството и очаквате от мен веднага да разтворя пред вас папките на Бюрото.

Тя почука три пъти с молива по бюрото и поклати глава, сякаш възпитаваше дете.

— Ще ми кажете ли някакво име? — продължи Уиш. — Дайте ми поне една причина да ви окажа съдействие. Поначало подобни желания тук минават само по каналния ред инстанции, които преценяват дали да допуснат други законови институции до нашата информация. Знаете това й мисля, че ще бъде най-добре…

Бош извади от джоба си федералния бюлетин със снимката на златната гривна. Разгъна го и го разстла върху бюрото й. После извади от другия джоб полароидната плака, която беше взел от заложната къща, и я подхвърли до бюлетина.

— Това е от „Уестленд Нешънъл Банк“ — рече той и почука с пръст бюлетина. — Същата гривна е била заложена преди шест седмици в центъра. Моят човек я е заложил, а сега е мъртъв.

Тя задържа погледа си върху плаката и Бош забеляза, че в него се чете разбиране. Явно случаят съвсем не беше избледнял от съзнанието й.

— Името му е Уилям Медоус. Намерихме го в една тръба, горе при язовира „Мълхоланд“ вчера сутринта.

Сивия костюм довърши разговора с несъществуващия събеседник с думите:

— Благодаря за информацията. Сега трябва да вървя. Получило се е съобщение за нов обир и… ъ… Благодаря… И на вас. Засега довиждане.

Бош дори не го погледна. Той наблюдаваше Уиш. Стори му се, че усеща желанието й да срещне погледа на Сивия костюм. Очите й помръднаха в тази посока, но бързо се върнаха върху полароидната плака. Нещо не беше наред и Бош реши да удари направо:

— Защо не прескочим всички тези глупости, агент Уиш? Доколкото ми е известно, засега не сте открили никакви следи от ограбеното, нито една монета, нито едно пръстенче, нито една златна гривна с нефрит… Нямате нищо. Затова нека зарежем тия брътвежи за разни инстанции. Какво всъщност става, питам аз? Моят човек залага гривната и намира кончината си. Защо? Не мислите ли, че водим успоредно разследване? Или по-скоро едно и също разследване.

Никакъв ефект.

— Моят човек или е получил гривната от хората, които вие търсите, или я е откраднал от тях. А е възможно и да е бил един от тях. Което означава, че гривната не е трябвало все още да излиза на бял свят. Нищо от останалите скъпоценности не се е появило. И ето, той отива и нарушава правилата, залагайки една от откраднатите вещи. Те го наказват, след което я открадват обратно от заложната къща… Или нещо такова. Въпросът е в това, че ние търсим едни и същи хора, а на мен ми е необходима някаква следа, по която да тръгна.

Тя продължаваше да мълчи, но Бош усети зараждащото се решение. Този път я изчака докрай.

— Разкажете ми за него — рече Уиш накрая.

Той й разказа. Започна с анонимното обаждане, после й каза за трупа, за апартамента, който беше претърсен, за разписката от заложната къща, която намери скрита в рамката на снимката, и за това, че когато стигна до заложната къща, гривната вече беше изчезнала и оттам. Не спомена само, че е познавал Медоус.

— Взето ли е и нещо друго от заложната къща или само тази гривна? — запита тя, когато Бош свърши.

— Разбира се, но само колкото за прикритие на предмета, който всъщност им е трябвал, т.е. гривната. Аз виждам нещата така: Медоус е бил убит само защото този, който го е убил, е искал да разбере къде е гривната. Изкопчили са от него каквото са могли, убили са го, а после са отишли да си приберат гривната. Имате ли нещо против да запуша?

— Да, имам — рече Уиш. — И какво толкова важно има около тая гривна? Та тя е само капка в морето от всичко откраднато, което така и не се е появило досега.

Бош беше мислил по този въпрос, но не беше стигнал до никакъв отговор.

— Не зная — отвърна той.

— Ако е бил измъчван, както казвате вие, защо разписката е била оставена там, че да я намерите? И защо е трябвало да разбиват и ограбват заложната къща? Смятате, че той им е казал къде е гривната, но не им е дал разписката ли?

Бош се беше сетил и за това.

— Не зная — рече той отново. — Може би е знаел, че няма да го оставят жив. Затова им е дал само половината от това, което им е трябвало. Запазил е нещичко. Не им е казал за разписката, за да може тя да послужи като следа.

Бош се замисли върху сценария. За първи път започна да свързва нещата, когато препрочиташе бележките си и докладите, които беше написал. Реши, че е време да хвърли още един коз.

— Познавах Медоус преди двадесет години.

— Познавали сте жертвата ли, детектив Бош? — Гласът й сега беше по-силен и някак заплашителен. — Защо не казахте това още като влязохте тук? Откога ЛАПД позволява на детективите си да обикалят и разследват смъртта на приятелите си?

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че съм го познавал, и то преди двадесет години. Не съм искал случая да бъде възложен на мен. — Просто така стана — приех повикването и… Беше чисто…

Не искаше да каже съвпадение.

— Всичко това е много интересно — каза Уиш. — И не твърде законно. Ние… Аз не съм сигурна, че можем да ви помогнем. Мисля, че…

— Вижте какво, когато го познавах, бяхме заедно в армията, в Първи пехотен полк във Виетнам. Разбирате ли? Просто бяхме и двамата там. Той беше „тунелен плъх“, както ги наричаха там, и аз също бях такъв. Знаете ли какво е това?

Уиш не отговори. Отново гледаше гривната. Бош напълно беше забравил за Сивия костюм.

— Виетнамците бяха прокопали тунели под селата си — заразказва той. — Някои дори бяха на повече от сто години. Тунелите свързваха колиба с колиба, село със село, единия край на джунглата с другия. Те минаваха дори под някои наши лагери. Бяха просто навсякъде. И работата ни беше на нас, „тунелните“ войници — да слизаме долу, в онези дупки. Там се водеше цяла война, друга война, под земята.

Бош изведнъж установи, че освен на психиатъра и на един тесен кръг от хора в Службата за ветерани в Сепулведа не беше разказвал на никого за тунелите и какво е правил вътре.

— А Медоус беше добър в тая работа. Представете си как се спускате в онази черна тъмница само с едно фенерче и един 45-калибров пистолет. Е, той точно това правеше. Твърдеше, че му харесвало. Понякога стояхме долу с часове, понякога с дни. И Медоус беше единственият, който не се страхуваше да слиза там. Животът над земята го плашеше повече.

Тя не каза нищо. Бош погледна към Сивия костюм, който пишеше нещо на едно жълто листче. В този момент някой съобщи по радиостанцията в дъното на стаята, че транспортира двама задържани към общинския временен арест.

— И така, двадесет години по-късно вие имате проникване в банков трезор през тунел, а аз — един мъртъв тунелен боец. Намерихме го в тръба, което е пак тунел. Притежавал е вещ от откраднатите във вашия случай. — Бош опипа джобовете си за цигарите, но си спомни, че тя беше казала „не“. — Налага се да работим заедно този път. И е най-добре да започнем веднага.

По лицето й познаваше, че не беше постигнал нищо. Той допи чашката с кафе и се приготви да си ходи. Изобщо не погледна Уиш. Чу как Сивия костюм вдигна телефона отново и набра някакъв номер. Загледа се в остатъка от неразтворена захар на дъното на чашката. Мразеше кафето със захар.

— Детектив Бош — започна Уиш, — съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго отвън в коридора тази сутрин. Съжалявам и за това, че този ваш боен другар, Медоус, е мъртъв. Няма значение, че сте го познавали преди двадесет години, аз наистина съжалявам. Съчувствам му, както и на вас, за това, което се е наложило да изживеете… Обаче точно сега не мога да ви помогна с нищо, за което също съжалявам. Налага се да спазвам установения ред и да говоря най-напред с началниците си. Но ще ви се обадя, и то колкото мога по-скоро. За момента това е всичко, което мога да направя.

Бош пусна чашката в кошчето за боклук до бюрото й и протегна ръка да вземе полароидната плака и страницата от бюлетина.

— Може ли да задържа снимката? — запита агент Уиш. — Трябва да я покажа на началството.

Бош си взе снимката, стана и пристъпи към бюрото на Сивия костюм. Задържа я за момент пред лицето на мъжа.

— Той я видя — каза Хари през рамо, докато излизаше от стаята.

* * *

Заместник-началникът Ървин Ървинг седеше зад бюрото си, скърцаше със зъби и издуваше мускулите на челюстта си. Беше раздразнен. А скърцането със зъби и стягането на челюстните мускули беше навик, съпътстващ раздразнението или вглъбените му състояния на мислене. Като резултат от това мускулатурата на челюстите му се беше превърнала в най-впечатляващата особеност на лицето му. Гледана отпред, челюстта му беше по-широка отколкото ушите, които бяха прилепнали към гладко обръснатия череп. Ушите и челюстта на Ървинг придаваха един страховит, ако не и чудат вид на лицето му. Всъщност то напомняше на някаква летяща челюст, чиито могъщи кътници сякаш можеха да сдъвчат и мраморна плочка. Пък и самият Ървинг правеше всичко, което беше по силите му, за да затвърди това първоначално впечатление на вдъхващо страх куче пазач на склад за вторични суровини, което с чиста съвест би впило зъби в нечие рамо или прасец и би отхапало парче месо с размера на футболна топка. Тъкмо този външен вид му беше помагал през цялото време да преодолява единствената пречка в кариерата му на лосанджелиски полицай — глупаво име — и само беше от полза при неговото отдавна планирано изкачване към кабинета на главния началник на шестия етаж. Затова той плащаше данък на навика си, дори това да му струваше нов комплект кътни пломби за две хиляди долара на всеки осемнадесет месеца.

Ървинг притегна вратовръзката на гърлото си и прекара длан по лъснатия си череп. Пресегна се към апарата за вътрешна връзка и макар че можеше просто да натисне копчето на предавателя, след което да излае командата си, той изчака своята нова секретарка адютант да се обади първа. Това беше друг негов навик.

— Да, шефе?

Той обожаваше да чува това. Усмихна се, после се наведе напред, докато масивната му широка челюст дойде на сантиметри от предавателя. Беше човек, който не се доверяваше на техническите средства, че могат да свършат това, за което бяха предназначени. Трябваше да долепи уста до мембраната на говорителя и да вика.

— Мери, донеси ми досието на Хари Бош. Трябва да е някъде сред последните.

— Веднага, шефе.

Ървинг се облегна назад, усмихна се през стиснати зъби. Но точно тогава му се стори, че усеща някаква неравност. Прекара пъргав език по последния кътник от долния ляв ред, търсейки някакъв дефект по гладката му повърхност, може би мъничка пукнатина. Не напипа нищо. Издърпа най-горното чекмедже на бюрото си и извади оттам малко огледалце. Отвори уста и огледа задните си зъби. После прибра огледалцето и извади малко небесносиньо тефтерче, в което си записа, че трябва да отиде на преглед при зъболекаря. Затвори чекмеджето и си спомни за онзи път, когато беше напъхал съдбоносната курабийка в устата си по време на обяд с кмета на Уестсайд. Последният долен десен кътник не беше устоял на твърдата курабийка и се беше натрошил. Кучето пазач обаче реши да погълне парчетата от натрошения зъб, вместо да показва слабост пред кмета, чийто решаващ глас един ден можеше да му послужи. По време на обяда той беше довел до вниманието му обстоятелството, че неговият племенник, моторизиран полицай от лосанджелиския участък, се беше оказал прикрит хомосексуалист. Ървинг спомена, че прави всичко възможно да защити племенника му и да го предпази от разкриване. Управлението имаше фобия към хомосексуализма, подобно на черква в Небраска, и ако дори и една думичка изтечеше отнякъде и стигнеше до протоколите, а оттам и до началството, обясняваше Ървинг на кмета, момчето трябвало да забрави всякаква надежда за повишение. Наред с това можело да се очаква и брутална безпощадност от страна на колегите му. Ървин не искаше да отваря дума за евентуалните последици, ако се разразеше публичен скандал, пък и нямаше нужда. Дори в либералния Уестсайд подобно нещо би превърнало в пух и прах всякакви амбиции за издигане.

Ървинг тъкмо се усмихваше при спомена, когато офицер Мери Гросо почука, а после и влезе в кабинета с една дебела колкото палец папка в ръка. Тя постави папката върху покритото със стъкло бюро на Ървинг. Отгоре, върху блестящата повърхност, нямаше абсолютно нищо, дори телефон.

— Прав бяхте, шефе. Беше все още сред отворените.

Заместник-началникът на отдел „Вътрешно разследване“ се наведе напред и рече:

— Да, мисля, че не съм го прехвърлил към архива, понеже имам чувството, че още не сме видели всичко, на което е способен детектив Бош. Я дай да видя… май бяха Люис и Кларк…

Той отвори папката и прочете бележката от вътрешната страна на корицата.

— Да. Мери, би ли извикала Люис и Кларк да дойдат тук, ако обичаш?

— Шефе, видях ги в оперативната стая долу. Приготвяха се за РС. Не знам по кой случай.

— Е, Мери ще трябва да отложат разпита на свидетелите… И моля те, не ми говори със съкращения. Аз съм внимателен и бавно пипащ полицай. Не обичам прибързаността, не обичам и съкращенията. Ще научиш това скоро. А сега кажи на Люис и Кларк, че искам да оставят за после изслушването и тутакси да се явят при мен.

Той стегна челюстните си мускули и ги изду, докато заприличат на топки за тенис. Гросо изприпка навън от кабинета. Ървинг се отпусна и започна да прелиства папката, запознавайки се задочно за пореден път с Хари Бош. Прегледа военното му досие, после се спря на неговия бърз напредък в управлението. За осем години беше издигнат от обикновен патрулен полицай до детектив в елитния екип на отдел „Кражби и убийства“. После идваше падането — служебно прехвърляне през миналата година от главното управление в отдел „Убийства“ на холивудския участък. Би трябвало да бъде уволнен дисциплинарно, изказа наум съжалението си Ървинг, докато изучаваше кариерата на Бош в хронологичен ред.

И тогава попадна на доклада на психолога, с който се потвърждаваше дали Бош би могъл да се върне отново към задълженията си, след като беше убил невъоръжен човек през миналата година. В него се казваше:

„През време на военната и полицейската му практика, в която се включва и гореспоменатото застрелване с фатален край, пациентът е изградил у себе си висока безчувственост към насилието. Той говори за насилието във всички негови аспекти като за неизменна част от ежедневния му живот. Затова не изглежда твърде вероятно изложеното за него преди време, че би могъл да изгради психологически задръжки, ако бъде поставен отново в условия, при които се налага използването на смъртоносно оръжие, с оглед да защити себе си или други хора. Смятам, че той би бил в състояние да реагира своевременно. Би бил способен да натисне спусъка. В действителност изказванията му не показват някакъв болестотворен ефект в резултат на застрелването, ако не се смята неговото чувство за удовлетвореност от изхода на инцидента, т.е. смъртта на заподозрения, което следва да се счита за неуместно.“

Ървинг затвори папката и почука отгоре с добре поддържан нокът. После вдигна от стъклото на бюрото си един дълъг кестеняв косъм — на офицер Мари Гросо, реши той — и го пусна в кошчето за отпадъци отстрани на бюрото. Хари Бош е истински проблем, мислеше Ървинг. Иначе добро ченге, добър детектив — всъщност Ървинг неохотно хвалеше работата му в отдел „Кражби и убийства“ отчасти поради афинитета му към серийни убийци. Обаче като цяло единаците не работеха добре, поставени вътре в системата, смяташе заместник-началникът. А Хари Бош си беше единак и винаги щеше да бъде такъв. Не можеше да стане един от голямото семейство на лосанджелиската полиция. Ето че и най-лошото достигна до Ървинг: Бош не само беше напуснал семейството, но, изглежда, се увличаше в дейности, които можеха да накърнят „семейните работи“ и да го поставят в неудобно положение. Ървинг се завъртя със стола си и се загледа през прозореца към Сити Хол отсреща, през „Лос Анджелис Стрийт“. После погледът му се плъзна надолу, както ставаше винаги, към мраморния фонтан преди „Паркър Сентър“, който стоеше като мемориален паметник на служителите, загинали при изпълнение на служебния дълг. Семейството съществува, помисли си той. Съществува и Честта с главно „ч“. Ървинг стисна зъби силно — могъщо и триумфално. Точно тогава вратата се отвори.

Детективите Пиърс Люис и Дон Кларк влязоха в кабинета и се представиха. Биха могли да бъдат и братя. Имаха еднакви късо подстригани кестеняви коси, широки плещи от вдигане на щанги и консервативни сиви копринени костюми. Люис носеше тясна черна вратовръзка, Кларк — виненочервена. И двамата бяха широки горе и тесни надолу — за да бъдат удобни за хващане. И двамата имаха леко изпъчена напред стойка, сякаш излизаха от морето и пореха с чела прибоя.

— Господа — рече Ървинг, — имаме проблем — първостепенен проблем — с един служител, който е пристъпял прага ни и преди. Един служител, върху когото вие двамата поработихте и все пак стигнахте до някакъв успех преди време.

Люис и Кларк се спогледаха и Кларк дори си позволи една бърза тънка усмивчица. Не можеше да отгатне за кого става дума, но обичаше да работи с такива, които повтаряха грешките си. Те бяха толкова отчаяни.

— Хари Бош — рече Ървинг. Изчака за момент, сякаш да възприемат по-добре името, после продължи: — Ще се наложи да отскочите за малко до холивудския участък. Искам веднага да бъде открито разследване срещу него. От името на Федералното бюро за разследване.

— От ФБР ли? — запита Люис. — Какво им е направил?

Ървинг го поправи, че не трябва да използва съкращения по адрес на Бюрото, и им каза да седнат на двата стола. Следващите десет минути той прекара в предаване на телефонния разговор, който беше водил малко преди това с ФБР.

— От Бюрото казват, че имало твърде много съвпадения — заключи той. — Аз съм на същото мнение. Може да е забъркан в цялата тая работа и Бюрото иска да му бъде отнет случаят „Медоус“. Най-малкото, изглежда, той е взел страна, за да помогне на заподозрения, който е бил негов бивш боен другар, и Бош го е отървал от затвора миналата година. Съществува вероятност да е бил посветен и в банковата кражба. Дали Бош е знаел за нея и дали е забъркан по-нататък в престъплението, все още не е ясно. Обаче ние ще открием какво цели детектив Бош.

На това място Ървинг изчака, за да могат двамата да осмислят чутото и да стовари с всичка сила основната си идея с помощта на мощно издуване на челюстните мускули. Люис и Кларк знаеха, че не трябва да го прекъсват. И Ървинг продължи:

— Тази възможност отваря вратичка за управлението да извърши с Бош това, което преди не успя. Да го елиминира. Ще докладвате директно на мен. И искам прекия началник на Бош, някой си лейтенант Паундс, да получава копия от вашите доклади всеки ден. На мен обаче, освен че ще ми представяте докладите, ще искам да ми телефонирате два пъти на ден — сутрин и вечер.

— Тръгваме веднага — рече Люис и стана прав.

— Действайте, господа, но бъдете внимателни — посъветва ги Ървинг. — Детектив Бош вече не е онази знаменитост, която беше едно време. Не го оставяйте да ви се изплъзне.

* * *

Объркването на Бош в резултат на безславното му отпращане от агент Уиш се превърна в гняв и чувство за безсилие, докато слизаше надолу с асансьора. Сякаш физическият натиск, който усещаше върху гърдите си, се качваше към гърлото му, докато клетката от неръждаема стомана се спускаше надолу. Беше сам и когато пейджърът на колана му започна да писука, той го остави да сигнализира през определените петнадесет секунди, вместо да го изключи. Преглътна гнева и раздразнението и ги превърна в решение. На излизане от кабината на асансьора той погледна номера, изписан върху дигиталния дисплей на пейджъра. Кодът отпред беше 818 — Долината, — обаче номерът след него му беше непознат-. Той влезе в една от редицата телефонни кабини срещу сградата на ФБР и набра номера. „Деветдесет цента“, каза един електронен глас. За щастие имаше необходимите дребни. Набута монетите в отвора и слушалката отсреща се вдигна насред първото позвъняване. Беше Джери Едгар.

— Хари — започна той без „здрасти“, — все още се намирам тук горе, в Службата за ветерани, и тъпча на място, човече. Нямат никаква документация за Медоус. Казват, че трябвало да мина по каналния ред или да представя съдебно разпореждане. Аз им казвам, сигурен съм, че има досие при тях, знаеш, понеже ти така ми каза. Викам им: „Вижте какво, ако отида и си изкарам разпореждане от съда, ще се размърдате ли да намерите папката на Медоус?“ И те, значи, отиват да я търсят, обаче след малко се връщат и казват, че имало такава папка, но била взета. Познай кой е дошъл и я е взел със съдебно решение още миналата година?

— ФБР.

— Ти явно знаеш нещо, което аз не знам.

— Е, не съм седял със скръстени ръце. Казаха ли ти кога я е взело Бюрото или защо?

— Не са им казали защо. Дошъл агент от ФБР с нареждане и просто я взел. Записано е през миналия септември, обаче още не я е върнал оттогава. Не давали никакви обяснения. Шибаното Бюро кога ли е давало…

Бош мълчеше, докато обмисляше всичко това. Знаели са през цялото време. Уиш е знаела за Медоус и за тунелите, и за всичко останало, което днес й беше разказал. Цялата работа е била представление.

— Хари, там ли си?

— Аха, слушай, показаха ли ти копие от съдебното разпореждане за изземване на папката? Не знаят ли поне името на агента?

— Не. Не можаха да намерят нищо, а и никой не си спомняше името на агента, освен че била жена.

— Запиши си номера на телефона, от който ти се обаждам в момента. Върни се веднага в архива и попитай за едно друго досие. Просто провери дали е там. Имам предвид моето.

Хари каза на Едгар номера, после му даде рождената си дата, номера на социалната осигуровка и трите си имена, като му продиктува буква по буква малкото си име.

— Исусе! Това ли е малкото ти име? — рече Едгар. — А Хари е за по-късо, а? Че как го е измислила майка ти такова?

— Тя си падаше по художниците от петнайсети век. Малкото ми име се връзва с фамилията. Върви да провериш дали е там папката и после веднага ми се обади. Ще чакам тук.

— Ама аз даже не мога да го произнеса бе, човек!

— Римува се с „анонимен“.

— Хубаво, ще опитам така. Ти къде си в момента все пак?

— В една телефонна кабина, точно срещу ФБР.

Бош затвори, преди партньорът му да беше задал нови въпроси. Запали цигара и се облегна на стената на кабината, загледан в малката група хора, които обикаляха в кръг по широката зелена ивица пред сградата. Носеха ръчно направени лозунги и плакати, с които протестираха против подписването на нови договори за откриване на петролни кладенци в залива Санта Моника. Той видя надписи, които гласяха „Просто кажете НЕ на петрола“, „Не е ли заливът достатъчно осран?“, „Съединени Ексонски щати“[1] и прочие.

Забеляза и два телевизионни екипа върху тревната площ, които заснемаха протеста. В това е цялата работа, помисли си Хари. В показването. Докато медиите излъчваха протеста по новините в шест часа, той щеше да има успех. Колкото са имали и други подобни протести. Бош забеляза, че излъченият от групата говорител даваше интервю пред камерата, и разпозна жената до него като говорителката от Канал 4. Установи, че познава и човека, когото интервюираха, но не можеше да си спомни откъде. След като погледа известно време, той успя да се сети. Човекът беше телевизионен актьор, който играеше пияница в един комедиен сериал. Хари го беше гледал два-три пъти. Макар човекът все още да приличаше на пияница, сериалът вече не се излъчваше.

Бош беше на втората цигара и стоеше все така облегнат на телефонната кабина, започвайки да усеща жегата на деня, когато случайно погледна към стъкления портал на сградата и забеляза агент Еленър Уиш да излиза. Тя гледаше надолу и ровеше в чантичката си, затова не го видя. Бързо и без да се замисли защо, той се скри зад кабините и използвайки ги за прикритие, изчака тя да го подмине. Беше търсила из чантичката си слънчеви очила. Сега вече си ги беше поставила и мина покрай групата на протестиращите, без дори да погледне към тях. Отправи се по посока на булевард „Уилшайър“. Бош знаеше, че гаражът на Федералното бюро се намира в приземието на сградата. Уиш вървеше в обратната посока. Явно отиваше някъде наблизо. Телефонът иззвъня.

— Хари, взели са и твоята папка. От ФБР… Какво става бе, човек?

Гласът на Едгар беше напрегнат и объркан. Той не обичаше сътресенията. Не обичаше и загадките. Беше от хората, за които работното време е от девет до пет.

— Не зная какво става, а и не искат да ми кажат — отвърна Бош. — Тръгвай към участъка. Там ще говорим. Ако стигнеш преди мен, искам да се обадиш в управлението на строителната компания на метрото, в личния състав. Провери дали Медоус е работил там. Опитай също и името Фийлдс. После си довърши другата работа, както се разбрахме при сделката вчера. Ще се видим след малко.

— Хари, ти ми каза, че си познавал Медоус. Може би трябва да се обадим на шефа, да му кажем, че се получава конфликтна ситуация и е най-добре случаят да се прехвърли на „Кражби и убийства“ в главното управление или на някой друг.

— Ще говорим по този въпрос след малко, Джери. Не прави нищо и не говори с никого за това, докато не пристигна.

Бош окачи слушалката и се отправи към булевард „Уилшайър“. Установи, че Уиш вече беше свила на изток към Уестууд Вилидж. Той намали дистанцията между тях, премина на отсрещния тротоар и продължи да я следва. Внимаваше да не се приближи твърде много, че тя да види отражението му във витрините, край които вървеше. Когато Уиш стигна булевард „Уестууд“, зави на север и пресече „Уилшайър“, озовавайки се на неговата страна на улицата. Хари влезе във фоайето на една банка. След малко излезе отново на тротоара, но тя беше изчезнала. Той се огледа и в двете посоки, после изтича до ъгъла. Видя я на половин пресечка напред. Вървеше по „Уестууд“.

Уиш забави крачка и спря пред входа на един магазин за спортни стоки. Бош видя на витрината фигури на манекени, облечени в убито зелени шорти и фланелки за бягане. Миналогодишната мода продаваше и днес. Уиш погледа облеклата известно време, после продължи, без да спира, докато не стигна театралния район. Влезе в бар-грила на Стратън.

Бош продължи да върви от другата страна на улицата, подмина ресторанта, без да поглежда натам, и стигна до следващия ъгъл. Спря пред „Бруин“, под козирката на стария театър, и погледна назад. Не беше излязла. Той си помисли дали ресторантът нямаше заден изход. Погледна часовника си. Беше малко рано за обяд, но тя може би искаше да избегне навалицата. А може би обичаше да се храни сама. Хари пресече улицата и застана под брезентовия навес на театър „Фокс“. Оттам можеше да гледа през витрината вътре в ресторанта, но не видя Уиш. Мина през паркинга до ресторанта излезе на задната уличка. Видя, че отзад имаше и друга врата за посетители. Дали го беше забелязала и беше използвала задната врата, за да се изплъзне? Отдавна не беше следил някого сам, но не вярваше да го е забелязала. Той зави по малката уличка отзад и влезе в ресторанта.

Еленър Уиш седеше сама в едно от облицованите с дърво сепарета покрай дясната стена на ресторанта. Като всяко предпазливо ченге, тя беше седнала с лице към входната врата, затова не забеляза Бош, докато той не седна срещу нея. Хари взе менюто, което тя току-що беше прегледала и оставила върху масата.

— Не съм идвал тук — рече той. — Добро ли е мястото?

— Какво значи това? — почти извика тя и върху лицето й се изписа изненада.

— Ами не знам, просто си помислих, че може да се нуждаете от малко компания.

— Да не сте ме следили? Следили сте ме.

— Най-малкото сега започвам. Знаете, че направихте грешка горе в службата. Изиграхте го много слабо. Аз идвам с единствената следа от девет месеца насам, а вие ми заговорихте за инстанции и прочие глупости. Нещо не беше наред в цялата работа, обаче не разбирах какво. Сега вече знам.

— За какво говорите? Няма значение, не искам да зная.

Тя понечи да се измъкне от сепарето, но Бош се пресегна през масата и я хвана здраво за китката. Кожата й беше топла и влажна от дългото ходене. Тя спря, обърна се и го прониза с кафявите си очи, толкова горещи и гневни, че можеше с поглед да издълбае името му върху надгробен камък.

— Пусни ме — рече Уиш с глас, който все още контролираше, но в него се прокрадва една нотка на слабост, показваща ясно, че скоро можеше да изгуби контрол. Той я пусна.

— Не си тръгвай. Моля те — рече Хари. Тя се поколеба за момент и Бош реши да действа бързо. — Всичко е наред — продължи той. — Разбирам причината за всичко това, студеното посрещане и тъй нататък. И трябва да призная, че беше изиграно добре. Не мога да те виня за нищо.

— Бош, чуй ме, нямам представа за какво говориш. Мисля…

— Разбрах, че вече си знаела за Медоус, за тунелите и всичко останало. Ти си иззела неговото военно досие, иззела си и моето, а сигурно си иззела и досиетата на всички „плъхове“, които са се измъкнали от Виетнам живи. Сигурно има нещо, което свързва тази работа в „Уестленд Банк“ с тунелите от едно време.

Тя го погледа известно време и тъкмо беше готова да заговори, когато се приближи една сервитьорка с бележник и молив.

— Засега само едно черно кафе и чаша минерална вода. Благодаря. — Бош изрече това, преди Уиш или сервитьорката да успеят да кажат нещо. Момичето се отдалечи, записвайки в движение поръчката.

— Мислех, че си сметанено-захарно ченге — каза Уиш.

— Само когато хората се опитват да отгатнат какъв съм.

Погледът й поомекна, но съвсем малко.

— Виж какво, детектив Бош, не знам откъде си научил това, което казваш, че знаеш, или мислиш, че знаеш, но няма да обсъждам случая в „Уестленд Банк“. Същото ти казах и в Бюрото. Не мога да го направя. Съжалявам наистина.

— Май би трябвало да се почувствам засегнат, но не съм — рече Бош. — Това е съвсем логична стъпка в едно разследване. Аз бих направил същото. Хващате всеки, който отговаря на описанието „тунелен плъх“, и го прекарвате през ситото на уликите.

— Ти не си заподозрян, Бош, нали така? Затова остави тая работа.

— Знам, че не съм заподозрян. — Бош избухна за миг в кратък, пресилен смях. — По това време отслужвах наказанието си в Мексико и мога да го докажа. Но вие в Бюрото и без това го знаете. Що се отнася до мен, добре, майната му. Но ми трябва това, което имате за Медоус. Ти си иззела папката му през септември и сигурно си поработила върху него. Наблюдение, познати, минало, а може би и… Обзалагам се, че дори си говорила с него. Всичко това ми е необходимо сега, днес, а не след три или четири седмици, когато някоя „инстанция“ ще сложи печата върху него.

Сервитьорката се върна с кафето и минералната вода. Уиш придърпа чашата към себе си, но не отпи.

— Детектив Бош, ти си вън от случая. Съжалявам, че не съм аз тази, която трябва да ти го каже, но си отстранен. Върни се в участъка и ще разбереш. Обадихме се веднага щом ти си тръгна.

Хари държеше чашата кафе с две ръце и беше подпрял лакти върху масата. Внимателно я остави в чинийката, в случай че ръцете му се разтреперят.

— Какво сте направили? — запита Бош.

— Съжалявам — рече Еленър Уиш. — След като си тръгна, Рурки — човекът, на когото навря снимката в лицето — набра номера от визитната ти картичка и разговаря с лейтенант Паундс. Той му разказа за посещението ти и предположи, че е станало недоразумение: ти разследваш смъртта на свой приятел. Каза му и някои други неща и…

— Какви други неща?

— Виж какво, Бош, знам всичко за тебе. Признавам, че изтеглихме досието ти и те проверихме. Дявол да го вземе, достатъчно беше да прочетем вестниците оттогава. Хари Бош и случая с Кукловода… Аз знам какво е станало с онези от „Вътрешно разследване“, и то в случая не е от полза, но решението взе Рурки. Той…

— Какви други неща е казал?

— Каза истината. Твоето име и това на Медоус са изскочи ли по време на разследването. Рурки каза, че сте се познавали. Той помоли да бъдеш отстранен от случая. Така че всичко това вече няма значение.

Бош подаде глава навън от сепарето и се огледа.

— Искам да чуя твоя отговор — рече той. — Заподозрян ли съм?

— Не. Или поне не беше, докато не дойде в Бюрото тази сутрин. Сега вече не знам. Опитвам се да бъда честна, а ти трябва да погледнеш на всичко това от нашата гледна точка. Един тип, когото сме проучвали миналата година, идва при нас и казва, че разследва смъртта на друг тип, когото също сме проучвали, но доста по-усърдно. Този, първият, казва „Дайте да ви видя папките.“

Нямаше нужда да му казва чак толкова много. Той знаеше всичко това, както и че тя сама се поставя в неудобно положение, като му казва каквото и да е. Но въпреки всичките лайна, в които беше нагазил здраво, или беше накаран да нагази, Хари Бош започваше да си пада по студената и твърда Еленър Уиш.

— Ако не искаш да говориш за Медоус, кажи ми поне едно нещо за мен. Преди малко каза, че съм бил наблюдаван, и спря дотам. Как сте го правили? Да не си била и в Мексико?

— И това, и други неща… — Тя го погледна за момент, преди да продължи: — Обаче много скоро разбрахме, че си чист. Отпърво се развълнувахме. Имам предвид, че тъкмо преглеждахме досиетата на хора с опит в тунелните дейности още от Виетнам, когато открихме, че ето на — най-отгоре седи знаменитият Хари Бош, детективската суперзвезда, с няколко книги, написани по негови случаи, телевизионен сериал и прочие. Това е човекът, чието име изпълва страниците на вестниците; човекът, чиято звезда изведнъж угасва и той бива наказан за един месец с понижение, след което го прехвърлят от елитния отдел „Кражби и убийства“ на управлението в… — Тя се поколеба.

— Глуха линия — довърши той вместо нея.

Уиш сведе очи към чашата си и продължи:

— И така, Рурки веднага предположи, че ти вероятно си си прекарвал времето в копаене на онзи тунел към банката. Героят изведнъж пада отвисоко — това е някакъв твой начин да се присмееш на обществото, нещо безумно от този род. Когато обаче започнахме проверката и поразпитахме тук-там тихичко, установихме, че си бил в Мексико през целия месец. Изпратихме човек до Енсенада и проверихме всичко. Ти беше чист. По същото време изискахме и твоето медицинско досие от Службата за ветерани в Сепулведа… А, ето какво си проверявал тази сутрин, нали?

Той кимна. Уиш продължи:

— И така, в медицинското ти досие имаше и доклад на психиатъра… Съжалявам, това е такова посегателство…

— Искам да знам.

— Ами казваше се, че си напълно „функционален“. Имаш обаче редки прояви на посттравматичен стрес под формата на безсъние и други работи, както и клаустрофобия. Един доктор дори беше написал, че ти не би влязъл отново в тунел за нищо на света. Въпреки всичко ние изпратихме твоите материали в нашата научна лаборатория за изследване на поведението на Куантико. Те те отхвърлиха като възможен заподозрян и казаха, че не било правдоподобно да рискуваш чак толкова за материални облаги.

Тя го изчака да попие казаното.

— Онези папки на Службата за ветерани са стари — рече Бош. — Цялата тази история е стара. Нямам намерение да седя тук и да обсъждам защо не бих могъл да бъда заподозрян. Всичко това е старо. Аз не съм разговарял с психиатър поне от пет години. А що се отнася до тази клаустрофобия, то аз вчера влизах в тунел, за да огледам тялото на Медоус. Какво мислиш, че би написал вашият психолог в Куантико по този въпрос?

Хари усещаше как лицето му се зачервява от негодувание. Беше казал твърде много. Обаче колкото повече се насилваше да се овладее, толкова повече кръв нахлуваше в главата му. Сервитьорката с широките бедра използва тъкмо този момент да му долее чашата с кафе.

— Готови ли сте да поръчвате? — запита тя.

— Не — каза Уиш, без да откъсва поглед от Бош. — Още не.

— Ей, сладурано, скоро тук ще нахълта ей такваз тълпа и ще ни трябва масата за хора, дето искат да ядат. Аз преживявам от гладните, не от онез, дето са ядосани толкоз, че да не могат да ядат.

Жената се отдалечи и Бош си помисли, че тази сервитьорка вероятно беше по-добър съдник на човешкото поведение, отколкото повечето полицаи.

— Съжалявам за всичко това — рече Уиш. — Трябваше да ме оставиш да си тръгна още в началото.

Объркването беше изчезнало, но гневът беше още там. Той вече не поглеждаше навън от сепарето. Гледаше нея.

— Мислиш ли, че ме познаваш само от няколко хартийки в една папка? Не, не ме познаваш. Все пак ми кажи каквото знаеш.

— Не те познавам, само знам някои неща за тебе — рече тя. За момент спря, да си събере мислите. — Ти си човек на институциите, детектив Бош. И през целия си живот си бил такъв. Детски приюти, домове на осиновители, армията, после полицията. Никога не си напускал системата. Минавал си от една социална институция в друга.

Тя отпи малко от водата и сякаш решаваше дали да продължава или не. После продължи:

— Йеронимус Бош… Единственото нещо, което майка ти е дала, е името на един художник, умрял преди петстотин години. Обаче според мен налудничавите приумици, които той е нарисувал, в сравнение с това, което ти си преживял, биха изглеждали като Дисниленд. Майка ти е била самотна и е била принудена да те изостави. Израснал си в сиропиталище, после по приюти и домове на осиновители. Преживял си всичко това, преживял си Виетнам и полицейския участък. Поне засега най-малкото. Само че ти си единакът в глутницата. Стигнал си до елитния екип на „Кражби и убийства“, работил си по най-важните случаи, но винаги си оставал аутсайдер. Вършил си всичко така, както ти си го разбирал, затова са те изхвърлили.

Тя допи чашата си, сякаш за да даде време на Бош да я възпре. Той обаче я остави да продължи.

— Само една грешка си допуснал. Убил си човек миналата година. Самият той е бил убиец, но това не променя нещата. Според докладите си помислил, че бърка под възглавницата, за да извади оръжие. В действителност той е бръкнал да си извади перуката. Смешно наистина, но „Вътрешно разследване“ намира свидетелка, която заявява, че ти е казала предварително, че заподозреният държи перуката си под възглавницата. Тъй като тя е била една улична курва, достоверността на показанията й е била под въпрос. Това не е било достатъчно, за да те изритат, но ти е струвало завоюваното положение. И сега работиш в Холивуд — мястото, което повечето хора в управлението наричат „клозета“.

Думите й заглъхнаха. Беше свършила. Бош не каза нищо и за известно време настъпи тишина. Сервитьорката се мотаеше около сепарето, но усещаше, че е по-добре да не се обажда.

— Когато се върнеш в кабинета — рече той най-сетне, — кажи на Рурки да се обади още веднъж. Той ми е взел случая и пак той може да ми го върне.

— Не мога да му кажа това. Той няма да го направи.

— О, да, ще го направи. Ти само му кажи, че му давам срок до утре сутринта.

— Или какво? Искам да кажа — какво ще направиш? Хайде, нека бъдем откровени. С това твое досие най-вероятно до утре сутринта ще бъдеш отстранен. Веднага щом е свършил да говори с Рурки, Паундс сигурно се е обадил на „Вътрешно разследване“, ако самият Рурки не е свършил това.

— Няма значение. Искам до утре сутринта да чуя добра вест, иначе Рурки ще прочете в „Таймс“ как главният заподозрян от ФБР по крупния банков обир, човекът, когото Бюрото е държало под наблюдение, е бил убит под носа им и е отнесъл със себе си отговорите на всички въпроси, свързани със знаменитата уестлендска тунелна кражба. Може всичките факти да не бъдат верни или пък в точен порядък, но ще изглеждат горе-долу така. И още нещо, което не е без значение, материалът ще бъде добър за четене. Ще се вдигне пушилка чак до Сената. От това мнозина ще изпаднат в неловко положение, пък и този, който е оправил Медоус, ще бъде предупреден. И тогава няма никога да заловите виновните, а Рурки ще бъде заклеймен като човекът, който ги е оставил да се измъкнат.

Тя го изгледа косо, клатейки глава, сякаш стоеше над всичката тая каша.

— От мен не зависи нищо. Ще се върна там и ще му предам това, а той ще реши какво да прави. Но ако бях на негово място, щях да си помисля, че блъфираш.

— Това не е блъф. Знаете, че съм чист и ще се свържа с медиите, а пък те ще ме изслушат внимателно и всичко това много ще им хареса. Бъди благоразумна, кажи му, че не блъфирам. Нищо не мога да изгубя, ако го направя. А и той нищо не губи, ако ми върне случая.

Бош тръгна да излиза от сепарето. Изправяйки се, хвърли две банкноти върху масата.

— Имате досието ми. Знаете къде да ме намерите.

— Да, знаем — каза тя. — Хей, Бош?

Той спря и се обърна.

— Онази улична курва… Беше ли казала истината за възглавницата?

— Нима всички те не казват истината?

* * *

Бош паркира зад участъка на „Уилкокс“ и продължи да пуши, докато изкачваше стъпалата към задния вход. Пред вратата смачка фаса на земята и влезе, оставяйки зад себе си миризмата на повръщано, която се носеше откъм прозорците с решетки на участъковия изтрезвител. Джери Едгар го чакаше и нервно крачеше из коридора.

— Хари, шефът ни търси спешно и е под пара.

— Тъй ли? За какво?

— Не знам, обаче на всеки десет минути излиза от стъклената си клетка и пита за тебе. Изключил си предавателя, също и станцията в колата. Видях двама от ОВР в копринени костюмчета да влизат при него преди малко.

Бош кимна, без да каже нещо успокоително на партньора си.

— Какво става, Хари? — упорстваше Едгар. — Ако има нещо, по-добре да ми кажеш, преди да сме влезли там вътре. Ти имаш повече опит с онези…

— И аз не знам какво става. Май че ни вземат случая или поне отстраняват само мен. — Той беше твърде равнодушен към всичко.

— Хари, за такова нещо обикновено не викат ОВР. Нещо става, човече. И се надявам, ако си сплескал работата, да не си прецакал и мен.

Едгар вече изглеждаше загрижен.

— Извинявай, Хари, не исках да прозвучи така.

— Спокойно. Да идем да видим какво иска шефът.

Бош се отправи към оперативната стая на детективите. Едгар каза, че щял да мине през дежурната стая, а после да излезе навън и да влезе отново през предния вход, за да не изглеждало, че са се наговорили предварително. Когато Бош стигна до бюрото си, първото нещо, което забеляза, беше, че синята папка по случая „Медоус“ беше изчезнала. Забеляза обаче и това, че който и да беше я взел, беше забравил касетата със записа на обаждането по телефон 911. Бош взе касетата и я пусна в джоба на сакото си тъкмо когато гласът на Деветдесет и осми, както наричаха лейтенант Паундс, прогърмя в коридора. Той извика само една дума: „Бош!“ Другите детективи в стаята се огледаха. Бош стана и тръгна бавно към стъклената канцелария на лейтенант Харви Паундс. Вътре се виждаха гърбовете на двама мъже в костюми, които седяха срещу него. Бош разпозна двамата детективи от „Вътрешно разследване“ — Люис и Кларк, — които се бяха занимавали с него след случая с Кукловода.

Точно в този момент Едгар влезе в оперативната през предната врата и двамата с Бош се явиха заедно при лейтенанта. Паундс седеше зад бюрото си и гледаше тъпо. Двамата от ОВР не помръднаха.

— Най-напред, никакво пушене, Бош, ясно? — рече Паундс. — Цялата оперативна стая смърди на цигари още от сутринта. Няма да питам дали това се дължи на тебе.

Правилникът в управлението, пък и във всички градски служби не позволяваше пушенето в общи помещения. Човек можеше да си пуши в канцеларията, ако тя е негова лична, а ако не — само с разрешението на този, който я заема. Паундс беше отказал пушенето преди време и проявяваше голяма твърдост в това отношение. Повечето от тридесет и двамата детективи, които командваше, обаче пушеха като комини и когато Деветдесет и осми не беше наблизо, много от тях предпочитаха да се намъкнат в неговата канцелария за едно-две бързи дръпвания, вместо да излизат навън, отзад на паркинга, където можеха да пропуснат повиквания по телефона и където се разнасяше миризмата на урина и повръщано, идваща от задните прозорци на изтрезвителя. По едно време Паундс реши да заключва канцеларията си дори когато трябваше да отскочи набързо до кабинета на главния началник. Всеки, който имаше подръка джобно ножче обаче, можеше да отвори ключалката точно за три секунди. И лейтенантът постоянно намираше при завръщането си своята канцелария задимена. Той разполагаше с два вентилатора и кутийка с ароматизатор „Глейд“ върху бюрото си. Но понеже честотата, с която започна да заварва канцеларията си с размери три на три метра задимена, се беше увеличила, откакто Бош беше преместен от „Паркър Сентър“ в холивудския участък, Паундс беше убеден, че тъкмо той е главният осквернител. И беше прав, но нито веднъж не хвана Бош в крачка.

— За това ли е цялата дандания? — запита Хари. — За пушенето в оперативната?

— Я сядай долу! — отсече Паундс.

Бош вдигна и двете си ръце във въздуха, за да покаже, че няма цигара между пръстите. После се обърна към двамата мъже от „Вътрешно разследване“.

— Ето, Джери — каза той на партньора си, — имаме посещение от страна на господата Люис и Кларк. Не съм виждал големите детективи в действие, откак ме изпратиха на безплатна ваканция в Мексико. Тогава свършиха най-добрата си работа по онзи случай. Гръмки заглавия в пресата, остри изказвания и всичко останало. Ето ги суперзвездите на ОВР!

Лицата на двамата почервеняха от гняв.

— Този път само ще си направиш услуга, ако държиш голямата си уста затворена — рече Кларк. — Загазил си здравата, Бош, не го ли разбираш?

— О, да, как да не разбирам, благодаря за полезния съвет. И аз имам един за вас. Започнете отново да носите онези леки костюмчета от изкуствена материя, с които ходехте, преди да станете подлоги на Ървинг. Знаете ли, полиестерът повече ви отива, отколкото коприната, само дето отзад се изтърква по-бързо и както беше казал един драскач от пресата, задниците ви започват да лъщят от многото работа, която вършите, седейки на столовете зад бюрата…

— Стига, стига — прекъсна го Паундс. — Сядайте с Едгар и замълчете за малко. Това…

— Лейтенанте, аз нищо не съм казал — започна Едгар. — Аз…

— Млъквайте всички! — излая Паундс. — Господи! Едгар, за сведение, тези двамата са от „Вътрешно разследване“, ако не знаеш. Детективи Люис и Кларк. Тук са за…

— Искам адвокат — рече Бош.

— Май и аз също — добави Едгар.

— О, глупости — каза Паундс. — Просто ще си поговорим за това-онова, колкото да изгладим някои неща, и няма да намесваме Лигата за защита на полицията. Ако искате адвокати, ще си намерите после. Сега обаче ще седнете тук и двамата и ще отговорите на няколко въпроса. Ако не, Едгар, де се наложи да съблечеш този костюм от осемстотин долара и да нахлузиш отново униформата, а пък Бош… мама му стара, май този път ще ти изстине мястото.

За известно време в малката канцелария настъпи тишина, макар напрежението, създало се между петимата мъже, да беше толкова силно, че можеше да избие навън стъклата. Паундс погледна през прозореца към оперативната стая и забеляза поне една дузина детективи, които се правеха, че си гледат работата, но всъщност се мъчеха да доловят каквото могат през стъклената стена. Някои дори правеха опити да четат по устните на лейтенанта. Той стана и спусна венецианските щори на прозорците. Рядко правеше това. С действието си сигнализира на детективите в оперативната стая, че вътре при него ставаше нещо голямо. Дори Едгар показа загриженост, въздъхвайки шумно. Паундс седна отново. Почука с дългия си нокът по синята папка, която лежеше затворена върху бюрото му, и започна:

— Така, а сега нека пристъпим към същината. Вие двамата сте отстранени от случая Медоус. Това първо. Никакви въпроси, всичко е решено. По-нататък, най-напред ще ни разкажете каквото знаете.

В това време Люис отвори куфарчето си и извади оттам малък касетофон. Включи го и го постави върху излъсканото бюро на Паундс.

Бош беше партньор с Едгар едва от осем месеца. Не го познаваше достатъчно добре, за да знае как би реагирал на подобно притискане, нито пък колко дълго би издържал срещу тези копелдаци. Това, което знаеше обаче, бе, че харесваше Едгар и не искаше да го злепостави. Неговият единствен грях в случая беше, че бе помолил да бъде освободен в неделния следобед, за да продава къщи.

— Това са глупости — реше Бош, сочейки касетофона.

— Изключете го — каза Паундс на Люис. Детективът стана, взе касетофона, натисна копчето за превъртане на лентата отначало, после го изключи и го остави върху бюрото.

— Господи, Бош — рече Паундс, когато Люис седна отново, — обаждат ми се днес от ФБР и ми казват, че те смятат за евентуален заподозрян по някакъв проклет банков обир. Казват, че този Медоус е бил заподозрян по същия случай и по тази причина трябва да бъдеш смятан за заподозрян в убийството му. Как тогава да не ти задаваме въпроси?

Едгар въздишаше все по-шумно. Той чуваше това за първи път.

— Ако не записвате разговора, ще говорим — рече Бош.

Паундс помисли над това за момент и каза:

— Засега няма да записваме. Говори.

— Най-напред, Едгар няма и понятие от всичко това. Вчера с него сключихме сделка — аз поемам случая Медоус, а той си отива вкъщи. Трябваше да напише докладите за онзи тип Спайви, когото бяха намушкали миналата вечер в телевизията. Така че той не знае нищо нито за ФБР, нито за удара в банката. Пуснете го да си върви.

Изглежда, Паундс беше решил да вземе сам решение, тъй като не гледаше нито към Кларк и Люис, нито към Едгар. Това предизвика мъничко проблясъче на респект у Бош, но не по-голямо от това на свещ, оставена насред окото на ураган от некомпетентност. Паундс издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си и извади оттам стара дървена линийка. Започна да я върти в ръце, докато накрая погледна Едгар.

— Вярно ли е това, което казва Бош?

Едгар кимна.

— Не смяташ ли, че не е било справедливо да крие от тебе познанството си с убития и да се опитва да задържи случая за себе си?

— Той ми каза, че е познавал Медоус. Обаче беше неделя и нямаше как да търсим някой друг, който да поеме случая заради това, че са се познавали преди двадесет години. Освен това повечето от хората, които умират в Холивуд, така или иначе се познават с някого от полицията. Това, което казахте за някакъв банков обир и прочие, той сигурно го е открил, след като аз съм си тръгнал. Смятам, че е излишно да стоя тук.

— Добре — рече Паундс. — Има ли у тебе някакви документи по случая?

Едгар поклати отрицателно глава.

— Хубаво тогава, довърши си там каквото беше започнал… ъ… Как го казахте… Аха, да, случая Спайви. Ще ти назнача нов партньор. Още не знам кой да бъде, но ще ти кажа допълнително. Хайде, сега си върви, това беше всичко.

Едгар изпусна още една шумна въздишка и стана.

* * *

Харви Деветдесет и осем Паундс изчака атмосферата в стаята да се поукроти, след като Едгар излезе. На Бош толкова зверски му се пушеше, че беше пъхнал в устата си незапалена цигара. Но той не искаше да показва пред другите каквато и да е слабост.

— Добре, Бош — рече Паундс. — Има ли нещо, което искаш да кажеш във връзка с всичко това?

— Да. Това са глупости.

Кларк се ухили. Бош не му обърна внимание. Обаче Паундс хвърли на двамата детективи от „Вътрешно разследване“ изпепеляващ поглед, с което спечели още малко респект от страна на Хари.

— От ФБР днес ми казаха, че не съм заподозрян — каза Бош. — Те са ме проучвали преди девет месеца, понеже са проучвали всички, които са се занимавали с тунели във Виетнам. Открили са някаква връзка с онези тунели от едно време. Затова са искали да проверят всички, а това не е малка работа. Проучили са ме и са продължили нататък. Дявол да го вземе, аз бях в Мексико благодарение на тия двамата клоуни, когато е станало онова нещо в банката, и ФБР просто…

— Да предположим — обади се Кларк.

— Майната ти! Само си губите времето и харчите парите на данъкоплатците, да се разкарвате дотук за няма нищо. Можеше просто да се обадите в Бюрото и да спестите малко пари.

След като каза това, Бош се обърна отново към Паундс, намести стола си така, че да бъде с гръб към двамата детективи от ОВР и заговори спокойно, сякаш искаше да подчертае, че говори на Паундс, а не на тях.

— Бюрото иска да ме отстрани от случая, първо, защото им хвърлих ръкавицата, когато отидох там днес сутринта да питам за банковия обир. Аз съм за тях един човек от миналото и те са се паникьосали, затова са се обадили на вас. И, второ, искат да ме отстранят, понеже са оплескали работата миналата година и са оставили Медоус да им се изплъзне; Пропуснали са единствения си шанс с него и не са искали друго ведомство да се намеси и да открие това или пък да се заема с нещо, което те не са могли да свършат за девет месеца.

— Не, Бош, ето това вече са глупости — каза Паундс. — Тази сутрин получих формално искане от специалния агент, който ръководи екипа на Бюрото, занимаващ се с банкови обири, някой си…

— Рурки.

— Значи го познаваш. Е, та той помоли…

— Да ми бъде отнет случаят Медоус. Казал е, че се познавам с Медоус, който пък е главен заподозрян по случая с банката. И ето, че него го убиват, а аз поемам случая. Съвпадение ли е това? Рурки мисли, че не е. А и аз самият не съм напълно сигурен.

— Точно това каза. Затова започваме оттук. Разкажи ни за този Медоус, кога си го познавал и доколко. Не пропускай нищо.

През следващия един час Бош разказваше на Паундс за Били Медоус, за тунелите, за това как му се беше обадил след почти двадесет години и Бош го беше настанил в клиниката на Службата за ветерани в Сепулведа, без дори да го види, само с телефонни обаждания. През цялото време се държеше така, сякаш двамата детективи от „Вътрешно разследване“ не присъстваха в стаята.

— Не съм пазил в тайна това, че съм го познавал — каза той накрая. — Съобщих на Едгар. Ходих във ФБР и им казах и на тях. Мислите ли, че бих го направил, ако аз бях този, който е пречукал Медоус? Дори Люис и Кларк не са толкова тъпи.

— Хубаво, но тогава, Бош, защо, дявол да го вземе, не каза на мен? — прогърмя Паундс. — Защо не е отразено в докладите ти в тая папка? Защо трябва аз да го научавам от ФБР? Защо „Вътрешно разследване“ го научава също от ФБР?

Значи не Паундс се беше обадил на ОВР, а Рурки. Бош се запита дали Еленър Уиш знаеше това и беше излъгала, или Рурки се беше обадил на тези клоуни, без да й каже. Той едва я познаваше, а всъщност дори изобщо не я познаваше, но се улови, че се надява да не го е излъгала.

— Аз само започнах докладите тази сутрин — каза Бош. — Щях да ги допълня, след като мина и през ФБР, но просто не ми остана време за това.

— Е, сега вече няма да губиш време — рече Паундс. — Случаят е поет от ФБР.

— Как така? ФБР няма юрисдикция върху него. Това е убийство.

— Рурки каза, че смятали убийството за пряко свързано с тяхното текущо разследване на проникването в банката. Щели да го включат в следствието, което водят, а нашият служител ще работи в сътрудничество с тях. Когато дойде времето да обвинят някого в убийството, назначеният от нас човек ще предаде материалите по случая на областния прокурор.

— Господи, Паундс, тук става нещо. Не виждате ли това?

Лейтенантът прибра линийката си в чекмеджето и го затвори.

— Даа, тук става нещо. Но аз не виждам нещата такива, каквито ги виждаш ти, Бош — рече Паундс. — Толкова засега. Това е заповед. Ти си отстранен. Тези двамата искат да говорят с теб и ти ще бъдеш на разположение, докато ОВР приключат с разследването си.

Той помълча известно време, преди да продължи със сериозен тон, като човек, на когото му е неприятно да каже това, което има за казване:

— Знаеш, че беше изпратен при мен миналата година и аз можех да те сложа къде да е. Можех да те назнача да работиш по кражбите в домовете, където щеше да пишеш по петдесет доклада седмично и просто щеше да се заровиш в бумащина. Но не го направих. Знаейки за уменията ти, аз те назначих в „Убийства“, където си помислих, че би искал да бъдеш. Казваха ми още миналата година, че си добър, но не спазваш твърде правилата. И сега виждам, че са били прави. Може да не ми е много приятно, но вече хич не ме е грижа дали на теб ще ти бъде добре или не. А сега можеш да решиш дали да говориш с тези двамата или не, наистина не ме интересува. Между нас всичко свърши, и толкова. Ако някак си се измъкнеш и този път, най-добре ще е да си издействаш преместване, защото в моя отдел „Убийства“ повече няма място за теб.

Паундс взе синята папка от бюрото си и стана. На излизане от канцеларията си каза:

— Отивам да намеря някой, който да занесе това в Бюрото, а вие, господа, имате на разположение канцеларията за колкото време искате.

Той излезе и затвори вратата. Бош се замисли и реши, че няма за какво да вини Паундс, задето постъпва така. Извади цигара и я запали.

— Хей, не чу ли, че човекът каза никакво пушене? — рече Люис.

— Майната ти! — отвърна Бош.

— Бош, ти си свършен — обади се Кларк. — Този път здраво ще ти изпържим задника. Вече не си онзи герой, който беше. Този път няма да имаме никакви проблеми с общественото мнение. На никого не му пука какво ще стане с тебе.

Той стана и отново включи касетофона на запис, след което изрече датата, имената на тримата присъстващи и номера, под който ОВР водеха разследването. Бош установи, че номерът беше с около седемстотин цифри по-голям от този, под който беше заведено вътрешното разследване отпреди девет месеца, в резултат на което той беше изпратен в Холивуд. Девет месеца, през които седемстотин други ченгета са били прекарани през мелачката, помисли си той. Един ден няма да остане никой, който да върши това, което е написано отстрани на всяка патрулна кола — „Да служа и защитавам“.

— Детектив Бош — подхвана Люис със спокоен тон, — бихме искали да ви зададем няколко въпроса във връзка с разследването на смъртта на Уилям Медоус. Ще ни кажете ли доколко сте познавали и какви връзки сте имали в миналото с убития?

— Отказвам да отговарям на каквито и да било въпроси без присъствието на адвокат — реше Бош. — Настоявам да упражня правото си на представителство съгласно Устава на полицията в Калифорния.

— Детектив Бош, управлението не може да вземе под внимание устава в този аспект. Заповядва ви се да отговаряте на въпросите. Ако не желаете, ще бъдете подложен на отстраняване от длъжност и евентуално на дисциплинарно уволнение. Вие…

— Бихте ли разхлабили тези белезници, моля? — рече Бош.

— Какво? — извика Люис, пренебрегвайки спокойния доверителен тон.

Кларк стана, отиде до касетофона и се наведе над него.

— Детектив Бош не е окован в белезници. Тук присъстват двама свидетели, които могат да потвърдят това — рече той.

— Същите двама, които ми поставиха белезниците и ме биха. Това е грубо нарушение на моите граждански права. Настоявам да осигурите присъствието на представител от профсъюза и моя адвокат, преди да продължим.

Кларк пренави лентата отначало и изключи касетофона. Лицето му беше станало почти мораво от гняв, докато прибираше машинката в куфарчето на колегата си. Известно време и двамата останаха безмълвни. После Кларк каза:

— Ще бъде истинско удоволствие за нас да те оправим, Бош. Документите за отстраняването ти ще бъдат на бюрото на шефа до края на деня. Ще бъдеш поставен под надзора на отдел „Вътрешно разследване“, за да можем да те държим под око. Смятаме да започнем с обвинение в нарушение на служебните ти задължения и ще караме оттам нататък, докато стигнем дори до обвинение в убийство. Така или иначе песента ти е изпята в това ведомство. Ти си свършен.

Бош стана. Станаха и двамата детективи от ОВР. Хари дръпна за последно от цигарата, пусна я на пода пред краката на Кларк и размаза фаса върху излъскания линолеум. Знаеше, че те по-скоро щяха да почистят мястото сами, отколкото да оставят Паундс да разбере, че не са могли да упражнят контрол върху него по време на разпита. Той мина помежду им, издуха дима и излезе от канцеларията, без да каже и дума. Отвън до него достигна едва сдържаният вик на Кларк:

— И стой настрана от случая, Бош!

* * *

Избягвайки погледите, които го следяха, Бош прекоси оперативната стая и се тръшна на стола зад бюрото си. Погледна към Едгар, който седеше на своето място.

— Добре се справи — рече Бош. — Ти поне трябва да се измъкнеш чист.

— Ами ти?

— Аз вече съм отстранен от случая, а онези двама задници ще пуснат рапорт срещу мен. Имам на разположение само този следобед, преди да получа разпореждането за отстраняване от длъжност.

— По дяволите!

Заместник-началникът на отдел „Вътрешно разследване“ трябваше да разпише заповедите за изваждането му от служба и временно отстраняване от длъжност. По-тежките наказания се разглеждаха от специална комисия. Люис и Кларк щяха да настояват за подвеждане под отговорност във връзка с неподходящо поети задължения от служител и щяха да искат отстраняването му от следствието. След това щяха да измислят нещо по-сериозно, за да се стигне до разглеждане от комисия. Ако началникът разпишеше заповедта за отстраняване от длъжност на Бош, той трябваше да бъде уведомен за това съгласно правилника на профсъюзите лично или със записан телефонен разговор. И веднъж уведомен, Бош можеше да бъде призован от ОВР в „Паркър Сентър“ или да бъде оставен под домашен арест, докато се вземеше решение по разследването. Но както вече му обещаха, Люис и Кларк щяха да му издействат прибиране под надзор. Оттам нататък щяха да го излагат като ловен трофей.

— Имаш ли нужда от помощ по случая Спайви? — запита той Едгар.

— Не. Готов съм. Веднага щом намеря машина, започвам да пиша.

— Успя ли да провериш, както те бях помолил, дали Медоус е работил в строежа на метрото?

— Хари, ти… — Едгар явно бързо отхвърли това, което искаше да каже. — Да, проверих. Отговориха, че никога не са имали човек на име Медоус на работа при тях. Имали Фийлдс, но той е чернокож и е бил на работа днес. Със сигурност Медоус не е работил при тях под друго име, тъй като нямали нощни смени. Проектът вървял добре и били изпреварили графика, ако може да се вярва на подобни дрънканици. — После Едгар извика: — Пу съм следващ на машината!

— Никакъв шанс — отвърна един „авто“-детектив на име Минкли. — Заплюл съм се преди тебе.

Едгар започна да се оглежда наоколо за други кандидати. В разгара на работния ден пишещите машини в оперативната бяха като злато. Участъкът разполагаше с дванадесет пишещи машини за тридесет и двамата детективи, това число механични и няколко електрически, които сякаш имаха нервни тикове и сами прескачаха редове или отмерваха по няколко интервала между буквите.

— Добре тогава — рече Едгар. — След тебе съм, Минк. — После сниши глас и се обърна към Бош: — Кого мислиш, че ще назначи с мен?

— Паундс ли? Не знам. — Това беше все едно да отговориш на въпроса за кого ще се омъжи жена ти, след като скъсаш с нея за последно. На Бош хич не му беше интересно да гадае кой ще бъде назначен за партньор на Едгар. — Слушай — рече той, — имам да свърша няколко работи.

— Разбира се, Хари. Имаш ли нужда от мен? С нещо да ти помогна?

Бош поклати глава и вдигна слушалката на телефона. Набра номера на адвоката си и остави съобщение. Обикновено трябваше да оставя по три съобщения, докато адвокатът отвърнеше на обаждането, затова Бош каза, че ще позвъни пак. После разлисти указателя, намери номера, който му беше необходим, и се обади в Архива на въоръжените сили на САЩ в Сейнт Луис. Потърси чиновника, който отговаря за спешните справки, и попадна на една жена на име Джеси Ст. Джон. Бош поиска копие от военното досие на Били Медоус. „До три дни“, отвърна Джеси Ст. Джон. Той затвори телефона с мисълта, че никога не ще види това досие. То щеше да пристигне, но Хари нямаше да е в тази стая, зад това бюро, работещ по този случай. После се обади на Донован от техническия екип и научи, че по пакетчето, намерено в джоба на ризата на Медоус, не са открили отпечатъци, само няколко зацапани по флакона с аерозолна боя. Светлокафявите кристалчета по памука от пакетчето били хероин с чистота около 55 процента, азиатска смес. Бош знаеше, че повечето от хероина, който се продаваше по улиците и се консумираше масово, е с чистота около 15 процента. Това беше предимно нечист хероин, произвеждан от мексиканците. Някой беше инжектирал на Медоус страхотна доза. За Хари изчакването на резултатите от токсикологичната проба беше чиста формалност. Били Медоус беше убит.

Нищо друго от това, което научи от Донован, не беше от особена полза, освен че изгорялата клечка не е била откъсната от кибрита в пакетчето на Медоус. Бош даде на Донован адреса на апартамента на Медоус и го помоли да изпрати там екип, който да го огледа. Каза му да проверят дали изгорелите кибритени клечки в пепелника на масичката за кафе ще съвпаднат с кибрита от пакетчето. После затвори телефона и се запита дали Донован щеше да изпрати някого, преди мълвата за неговото отстраняване от случая или от длъжност да се разнесе из участъка.

Накрая той се обади в кабинета на патолога. Сакаи отговори, че е направил запитване за родословните връзки на жертвата. Майката на Медоус била още жива и я открили в Ню Айберия, щата Луизиана. Тя обаче нямала пари да го транспортира дотам или да го погребе. Не го била виждала от осемнадесет години. Били Медоус нямаше да се прибере вкъщи. Щеше да се наложи общината на Лос Анджелис да го погребе на свои разноски.

— Ами Службата за ветерани? — запита Бош. — Той все пак беше ветеран.

— Ще им се обадя — рече Сакаи и затвори.

Бош стана и извади от едно чекмедже на бюрото си малък касетофон, който предвидливо беше прибрал. Постави в него касетата със записа на сутрешното обаждане на телефон 911 и го пусна в джоба на сакото си, след което напусна оперативната стая през задния коридор. Мина покрай клетките за временно задържане и ареста и слезе в оперативната стая на екипа, наречен СБУП[2]. Малкото помещение беше по-населено и от детективската стая. Бюра и картотеки за пет мъже и една жена бяха натъпкани в стаята с размери на втора спалня във венециански апартамент. Покрай едната стена имаше редица шкафове с по четири чекмеджета. До отсрещната — компютър и телетип. По средата бяха събрани шестте бюра, опрени едно в друго. На задната стена висеше обичайната карта на града, върху която с черни линии бяха отбелязани осемнадесетте полицейски участъка. Над картата бяха окачени „Десетте най-добри“ — цветни снимки с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра, показващи десетте най-добри служители на холивудския участък. На Бош му направи впечатление, че една от тях беше правена в моргата. Момчето беше мъртво, но все пак го водеха в списъка на първенците. „Късметлия“, помисли си Бош. Най-отгоре, над снимките, с едри черни букви беше изписано „Сили за борба с уличната престъпност“.

В стаята беше само Телайа Кинг, седнала пред компютъра. Точно това искаше Бош. Позната още като „Краля“, име, което тя мразеше, или като „Елвис“, против което нямаше нищо против. Телайа Кинг беше компютърният специалист на екипа СБУП. Ако искаш да проследиш маршрутите, по които се движи някоя банда хулигани, или да откриеш къде се е замотало някое регистрирано като малолетен престъпник хлапе, „Елвис“ щеше да ти помогне. Но Бош се изненада, че я завари сама. Той погледна часовника си. Беше малко след два — твърде рано, за да бъдат на улицата останалите хулиганоборци.

— Къде са ти другарчетата? — запита той.

— Здрасти, Бош — рече тя и откъсна поглед от екрана. — На погребение са. Имаме две банди, които отдавна враждуват, а днес са излезли да си заровят по няколко махленски момчета в едно и също гробище, та нашите отидоха там горе, за да сме сигурни, че всичко ще мине спокойно.

— Ами ти защо не си горе с момчетата?

— Току-що идвам от съда. Но преди да ми кажеш какво те води тук, Хари, защо не ми разкажеш какво е ставало днес в кабинета на Деветдесет и осем паундовия?

Бош се усмихна. Мълвата се разнасяше по-бързо из полицейския участък, отколкото вън на улицата. Той й разказа накъсо премеждията си и предстоящата битка с ОВР.

— Бош, май вземаш нещата твърде на сериозно — рече тя. — Защо не си намериш някой допълнителен ангажимент за извънработно време? Нещо, което да те поддържа свеж, както прави твоят партньор. Язък, че е женен. Та той изкарва три пъти повече от продажбата на къщи в сравнение с това, което получаваме ние, като си блъскаме главите по цял ден. Как бих искала да имам и аз такова занимание.

Бош кимна. Той твърдо вярваше, че много хубаво не е на хубаво. Понякога смяташе, че единствен той прави всичко както трябва, а всички останали не гледаха на нещата твърде сериозно. В това беше и големият проблем. Всеки си имаше някакво занимание за след работно време.

— От какво имаш нужда? — запита Телайа Кинг. — Най-добре е да ти свърша работа час по-скоро, преди да е пристигнала заповедта за тебе. После ще те гледат като прокажен.

— Давай тогава — рече той и придърпа един стол за себе си, след като й каза какво искаше от компютъра.

Компютърната система на отдела имаше една програма, Наречена ИПВ, което означаваше „Информация за престъпните връзки“. Програмата съдържаше в своите файлове най-важното за 55 000 регистрирани членове на банди и малолетни от града, склонни към престъпления. Компютърът беше свързан с този на областния шериф, който съдържаше още около 30 000 свои досиета. Една част от програмата ИПВ заемаше файлът с прякори от подземния свят. Той съдържаше имена, с които се обръщаха един към друг членовете на банди и другите регистрирани, и съответните истински имена, рождени дни, адреси и т.н. Всички прякори, които достигаха до полицията чрез разпити на задържаните и показанията на свидетели, се вкарваха в програмата. Някои твърдяха, че в нея имало над 90 000 прякора. Само трябва да знаеш кой клавиш да чукнеш. А „Елвис“ знаеше.

Бош й даде трите букви, които знаеше[3].

— Не зная дали това е цялото име, или е част от него — рече той. — Мисля, че е само част.

Тя набра командите за отваряне на файловете на ИПВ, вкара буквите и задейства програмата. Отне й около тридесет секунди, след което абаносовото лице на Телайа Кинг се разкриви в гримаса.

— Триста четиридесет и три възможности — обяви тя. — Май ще поостанеш повечко при мен, скъпи.

Той й каза да елиминира чернокожите и латиноамериканците. Обаждането на телефон 911 звучеше като да е от бял. Тя натисна още няколко клавиша и кехлибарените букви на екрана на компютъра се разместиха, за да сформират нов списък.

— Този път е по-добре. Само деветнайсет — рече Кинг.

Нямаше нито един прякор, който да се състои само от трите букви „Ша“. В списъка бяха пет прякора „Шадоу“, четири „Шаха“, два „Шарки“, два „Шаркай“ и по един „Шарк“, „Шаби“ „Шалоу“, „Шанк“, „Шабот“ и „Шейм“. Бош мислеше трескаво за изписаните от драскача върху тръбата букви, които беше видял при язовира. Назъбеното „С“, наподобяващо зинала паст. Можеше ли да бъде паст на акула[4]?

— Я дай само вариациите върху „акула“ — рече той.

Кинг чукна няколко клавиша и горната половина от екрана се изпълни с нови редове от кехлибарени букви. „Шарк“ беше момче от Долината. С полицията беше имало крайно ограничени контакти: само едно задържане, последвано от пускане под гаранция, привличане под отговорност за нарушение на реда, след като беше заловено да шари седалките в автобуса между булевард „Вентура“ и Тарзана. Петнадесетгодишен. Не беше в реда на нещата да се намира при язовира в три часа сутринта в неделя, помисли си Бош. Кинг мина на първия „Шарки“. Оказа се, че в момента се намира във възпитателния лагер за малолетни престъпници в Малибу. Вторият „Шарки“ беше умрял. Убили го бяха във война между улични банди през 1989 година. Истинското му име още не беше установено.

Когато Кинг премина към първия „Шаркай“, екранът се изпълни с информация и дори на долния му край замига думата „следва“.

— Ето ти един постоянен нарушител — рече тя.

В компютърната памет беше събрана информация за Едуард Нийз, бял, от мъжки пол, на седемнадесет години, най-често движещ се с жълт мотопед с номер ЖВН 138, за когото нямаше сведения да принадлежи към отделна банда, а само използваше прякора „Шаркай“ като драскачески символ. Следваха цели два екрана контакти с полицията. Постоянни бягства от дома на майка му в Чатсуърт. По местата, на които беше задържан, Бош можеше да заключи, че този „Шаркай“ прекарваше времето си отчасти в Холивуд и отчасти в Западен Холивуд, когато избягаше от къщи. Той прегледа докрай втория екран и спря вниманието си на едно задържане отпреди три месеца при язовира.

— Това е той — рече Бош. — Остави ги другите. Ще ми отпечаташ ли това?

Тя натисна клавишите за отпечатване на файла и му посочи редицата картотеки отзад до стената. Бош отиде дотам и отвори шкафчето с буквата „Н“. Вътре намери папката на Едуард Нийз и я измъкна. В нея имаше цветна фотография на момчето. Беше русо и на снимката изглеждаше по-малко. Имаше онзи вид на засегнат и борбен младеж, който беше толкова често срещан, колкото и акнето по лицата на днешните тийнейджъри. Но Бош беше впечатлен от това, че лицето му изглеждаше познато. Не можеше обаче да определи откъде. Погледна снимката отзад. Датата беше отпреди две години. Кинг му подаде листа от принтера и той седна зад едно от празните бюра да разгледа съдържанието на папката.

* * *

Най-сериозните нарушения, в които момчето, наричащо себе си „Шаркай“, беше уличено, бяха кражби от магазини, вандализъм, скитничество и притежание на марихуана и амфетамини. Беше затваряно веднъж за двадесет дни в Дома за малолетни в Силмар, след като е било задържано за наркотици, но след това го бяха освободили под гаранция. Всички останали пъти майка му го беше освобождавала незабавно. То беше хроничен беглец от къщи и отхвърлено от системата.

В папката нямаше кой знае какво повече, отколкото се съдържаше в компютърния файл. Само някои уточнения, направени по време на разпитите. Бош разлистваше страниците, докато попадна на доклада по обвинението в скитничество. Бяха го подвели под отговорност и се беше стигнало до предварително съдопроизводство, когато Шаркай се беше съгласил да се прибере вкъщи при майка си и да остане там. Очевидно не беше издържал дълго. Следваше доклад, че майка му го обявила за избягал две седмици по-късно. Според докладите в папката все още беше в неизвестност.

Бош прочете внимателно резюмето на служителя във връзка с арестуването за скитничество, което гласеше:

„Служителят е разпитал Доналд Смайли, който се грижи за поддръжката на язовира «Мълхоланд», и последният е заявил, че на същата дата, в седем часа сутринта, отишъл при тръбата до обиколния път, да я почисти от боклуците. Смайли е намерил момчето заспало в направено от вестници леговище. То е било мръсно и неадекватно, когато се е събудило, очевидно в резултат на употребата на наркотични вещества. Служителят се обадил на полицията. Задържаният е заявил пред служителя, че редовно спи там, понеже майка му не го иска вкъщи. Служителят е установил, че задържаният се издирва за бягство от дома и го е взел под попечителство, считано от тази дата.“

Явно Шаркай беше създание, подвластно на навиците си, реши Бош. Бил е арестуван при язовира преди два месеца, но се беше върнал там да спи в неделя сутринта. Той потърси сред останалите материали в папката някакво свидетелство за други трайни навици на момчето, които биха му помогнали да го открие. На едно място се споменаваше, че Шаркай е бил спрян и разпитан на булевард „Санта Моника“, близо до Западен Холивуд, през януари, но до арестуване не се беше стигнало. Шаркай тъкмо завързвал на краката си чисто нов чифт маратонки „Рийбок“ и служителят си помислил, че ги е задигнал от магазина, затова го помолил да му покаже касова бележка. Той обаче му показал такава и с това се приключило. Когато обаче Шаркай бръкнал в кожената чантичка на мотопеда си, за да извади касовата бележка, служителят забелязал вътре найлоново пликче и помолил да види какво има в него. Пликчето съдържало десет снимки на Шаркай. На всяка от тях бил чисто гол, стоял в различни пози, на някои от които се пипал, а на други показвал еректиралия си член. Служителят му взел снимките и ги унищожил, но отбелязал в протокола, че ще уведоми шерифа на Западен Холивуд за това, че Шаркай разпространява снимки сред хомосексуалистите на булевард „Санта Моника“.

И толкова. Бош затвори папката, но задържа снимката на Шаркай. Благодари на Телайа Кинг и напусна малката канцелария. Тъкмо минаваше през задния коридор на участъка покрай клетките за временно задържане, когато му стана ясно в миг откъде лицето на момчето му се струваше познато. Просто косата му в момента беше по-дълга и сплетена на малки плитчици, а наглостта беше взела връх над маската на оскърблението, която преди носеше на лицето си. Обаче момчето беше същото, което Бош беше видял тази сутрин в клетката за задържани, с белезници на ръцете. Беше сигурен в това. В компютъра на Телайа този арест го нямаше, тъй като явно още не беше оформен документално. Бош отиде до стаята на дежурния офицер и каза на лейтенанта там какво търси, след което бе отведен до една картотека с надпис „Сутрешна смяна“. Той прегледа докладите вътре и откри този за Едуард Нийз.

Шаркай беше задържан около четири часа сутринта, както се мотаел около една вестникарска будка на улица „Вайн“. Патрулиращият служител решил, че е скитник и се готви да извърши нещо нередно. След като го задържал и направил проверка, той установил, че момчето се води за избягало от къщи. Бош провери списъка на арестуваните през същия ден и откри, че Шаркай е бил държан до девет часа, когато е дошъл неговият попечител и го е освободил. Бош се обади в Дома за малолетни с престъпни наклонности в Силмар, но научи, че Шаркай е бил вече подведен под отговорност и изправен пред съдията, след което майка му отново го беше освободила, плащайки гаранция.

— Тъкмо в това му е и най-големият проблем — каза служителят. — Гарантирам, че до довечера ще избяга пак и ще бъде на улицата. Казах това на съдията, но той не поиска да вкара хлапето в маймунарника само защото е било заловено да скита и майка му случайно е телефонна курва.

— Каква? — запита Бош.

— Ами сигурно го пише в досието му. Да бе, докато Шаркай е по улиците, милата му майчица си стои вкъщи и разправя по телефона на разни пичове как ще им пикае в устните и ще им сложи гумени пръстени на оная работа. Специалистка е по тия работи и получава по четиридесет кинта за петнайсет минути. Приема плащане с „Мастър Кард“ и „Виза“, кара ги да чакат на телефона, докато проверява по друга линия дали номерът е валиден и имат ли пари по сметката. Тя върши тази работа от около пет години, доколкото ми е известно, което значи, че тъкмо през най-важните си години Едуард е бил принуден да слуша всички говняни разговори. Искам да кажа, че не е никак чудно, дето хлапето се оформя като педал и бяга от къщи. Какво друго може да се очаква?

— Преди колко време тръгна с нея?

— По обяд някъде. Ако искаш да ги свариш у тях, най-добре тръгни веднага. Имаш ли адреса им?

— Имам го.

— И още нещо, Бош: като стигнеш там, не очаквай да видиш някоя истинска курва. Майчето хич не изглежда такава, за каквато се представя по телефона, ако разбираш какво имам предвид. Гласът й може да върши работа, но самата тя изглежда така, че би изплашила и слепец.

Бош благодари за предупреждението и затвори телефона. Той подкара по шосе 101 към Долината, после зави на север и оттам на запад. Стигна до Чатсуърт и изкачи скалистите възвишения. На склона имаше комплекс от общежития, построен на мястото на старо ранчо, в което преди снимаха филми. Това беше едно от местата, където навремето се беше бил Чарли Менсън с групата си[5]. Части от тялото на един от хората му все още не бяха открити и се смяташе, че трябва да са някъде из околността. Хари пристигна там по здрач. Хората тъкмо се прибираха от работа. По шосето имаше оживено движение. Често хлопаха врати. Сигурно много хора вече звъняха по телефона на майката на Шаркай. Бош явно беше закъснял.

— Нямам никакво време да говоря с още полицаи — заяви Вероника Нийз, когато отвори вратата и видя полицейската значка. — Тъкмо го прибера вкъщи и той драсва отново навън. Не го знам къде ходи. Вие ми кажете, това е ваша работа. Чакат ме трима души, единият разговор е дори междуградски. Трябва да вървя.

Беше в края на четиридесетте си години, дебела и набръчкана. Очевидно носеше перука, а и едното й око беше по-притворено от другото. Имаше онази миризма на мръсни чорапи, характерна за пристрастените към амфетамини. Онези, които й се обаждаха, бяха твърде измамени във фантазиите си, ако трябваше да градят представи за нея по гласа й.

— Госпожо Нийз, не търся сина ви за нещо, което е извършил. Трябва да говоря с него за нещо, което е видял. Възможно е да го грози опасност.

— О, глупости. Тия съм ги чувала и преди.

Тя затвори вратата и Бош просто остана да виси напразно. Не след дълго я чу да говори по телефона с един — както му се стори — френски акцент, но не можеше да бъде сигурен. Можа да различи само отделни фрази, но те бяха достатъчни, за да се изчерви. Помисли си за Шаркай и реши, че той всъщност не беше беглец, понеже тук нямаше нищо, от което да бяга. Слезе обратно по стъпалата и се качи в колата. Това щеше да бъде всичко за този ден. Времето му сигурно вече беше изтекло. Люис и Кларк вероятно бяха изпратили заповедта. На сутринта щяха да го призоват във „Вътрешно разследване“. Той се върна в участъка и се разписа. Всички вече си бяха отишли, а на бюрото му нямаше никакво съобщение, дори и от адвоката му. На път за вкъщи се отби в „Лъки“ и взе четири бири — две мексикански, едно светло английско пиво с марка „Олд Ник“ и една „Хенри’’с“.

Очакваше, когато се прибере вкъщи, да намери в телефонния си секретар съобщение от Люис и Кларк. Не сбърка, обаче съобщението не беше такова, каквото очакваше.

„Знам, че си там, затова слушай — каза един глас, който Бош разпозна като този на Кларк. — Те могат да си променя решението, но не могат да променят нашето. Ще се видим скоро.“

Други съобщения нямаше. Той прослуша записа три пъти. Нещо беше станало не така, както бяха очаквали. Май ги бяха накарали да се оттеглят. Дали пък недъгавата му заплаха към ФБР, че ще се свърже с медиите, бе свършила работа? Разсъждавайки над този въпрос, той се усъмни, че отговорът би могъл да е положителен. Тогава какво беше станало? Хари седна в любимия си стил за дежурство и се захвана с бирите. Първо оправи мексиканката, разглеждайки отново старото албумче от войната, което беше забравил да прибере. Когато го беше отворил в неделя вечерта, сякаш отвори съзнанието си за тъмни спомени. Сега стоеше като омагьосан, а времето беше заличило страха така, както беше накарало снимките да избледнеят. Малко след като падна нощта, телефонът иззвъня. Хари вдигна слушалката, преди да бъде включен секретарят.

— И така — рече лейтенант Харви Паундс, — ФБР в момента смята, че са били малко груби. Оттеглят искането си и ТЕ разрешават да се върнеш към разследването, като им сътрудничиш според техните изисквания. Току-що се получи това нареждане от управлението в „Паркър Сентър“.

Гласът на Паундс издаваше удивлението му от неочаквания обрат.

— Ами ОВР? — запита Бош.

— Нищо срещу тебе засега. Както казаха, ФБР се оттегля, вътрешните също. Засега.

— Значи отново съм назначен?

— Назначен си. Не по мой избор, макар че искам да знаеш: те се бяха наточили и срещу мен, понеже им казах две-три приказки. Нещо ми смърди цялата тая работа, но май засега ще трябва да изчакаме. Та значи си работиш отново по случая, но заедно с ФБР до нови нареждания.

— Ами Едгар?

— Ти Едгар не го мисли. Вече не е твоя работа.

— Паундс, ти се държиш така, сякаш си ми направил услуга, когато ме назначи в отдел „Убийства“, след като ме изритаха от „Паркър Сентър“. Всъщност аз ти направих услуга, човече. Затова, ако чакаш някакви извинения от мен, няма да чуеш такива.

— Бош, нищо не чакам от тебе. Ти сам се прецака. Единственото, което ме тревожи, е, че би могъл да прецакаш и мен с течение на времето. Ако зависеше само от мен, ти нямаше и да помиришеш този случай. Щеше да проверяваш списъци с изчезнали вещи.

— Обаче не зависи от теб май, нали така?

Той затвори, преди Паундс да беше отговорил. Остана замислен за известно време и ръката му беше все още върху слушалката, когато телефонът отново иззвъня.

— Кой е?

— Натоварен ден, а? — рече Еленър Уиш.

— Мислех, че е друг.

— Е, сигурно вече знаеш.

— Знам.

— Ще работиш с мен.

— Как така успя да отзовеш кучетата?

— Проста работа. Искахме случаят да остане вън от вниманието на вестникарите.

— Има и още нещо.

Тя не каза нищо, но и не затвори. Накрая той измисли какво да попита.

— Утре какво ще правя?

— Ела да ме видиш сутринта. Ще тръгнем заедно.

Бош затвори телефона. Помисли си за нея и за това, че не знаеше какво всъщност става. Не му харесваше, но нямаше как да се отдръпне. Той отиде в кухнята и извади бутилката с „Олд Ник“ от хладилника.

* * *

Люис беше застанал с гръб към движението, използвайки широкото си тяло като заслон срещу шума отвън, който проникваше в телефонната кабина.

— Бош започва отново, но с ФБР… ъ… с Бюрото от утре сутринта — рече той. — Какво ще искате от нас?

Отпърво Ървинг не отговори. Люис си го представи как стои на другия край на линията със стиснати челюсти. „В мутрата е като Попай[6]“, помисли си той и се ухили самодоволно. В този момент откъм колата към него се приближи Кларк и му прошепна:

— Какво толкова смешно има? Какво каза той?

Люис го побутна да се дръпне настрана и направи физиономия, която казваше „остави ме сега“.

— Кой беше това? — попита Ървинг.

— Кларк, сър. Няма търпение да разбере каква ще бъде следващата ни задача.

— Лейтенант Паундс говори ли с нашия човек?

— Да, сър — отвърна Люис, питайки се дали Ървинг записваше разговора. — Лейтенантът каза, че… ъ… човекът е информиран, че ще работи заедно с Ф… с Бюрото. Смятат да обединят разследването на убийството и на банковата кражба. Ще работи със специален агент Уиш.

— Че как се е измъкнал… — рече Ървинг, макар да не очакваше отговор, нито пък Люис имаше такъв. За известно време по линията настана тишина, понеже Люис знаеше, че не трябва да прекъсва мислите на Ървинг. Той видя, че Кларк отново се приближава към телефонната кабина, махна му с ръка да стои настрана и поклати глава, сякаш възпитаваше непослушно дете. Отворената кабина се намираше точно под „Уудроу Уилсън Драйв“, близо до булевард „Баръм“, който пресичаше околовръстното холивудско шосе. Люис чуваше тътена на движението по шосето и дори усещаше топлия вятър, който влизаше в кабината. Той погледна към светлините на къщите по склона на хълма и се опита да отгатне къде точно се намира къщичката на кокили на Бош, но това беше невъзможно. Хълмът напомняше гигантска кичеста коледна елха с безброй светлини.

— Сигурно има някакво влияние над тях — каза накрая Ървинг. — Измъкна се на косъм. Ще ви кажа каква ще бъде задачата ви занапред. Ще стоите близо до него. Не чак толкова, че да ви усети, но ще го държите под око. Той е намислил нещо. Открийте какво. И междувременно мислете как да го спипаме натясно. Федералното бюро за разследване може да е оттеглило оплакването си, но ние няма да отстъпим.

— Ами Паундс? Още ли искате да го информираме за…

— Той е лейтенант Паундс, детектив Люис. Ще го държите в течение. Засега му стига толкова.

Ървинг затвори телефона, без да каже нищо повече.

— Добре, — сър — каза Люис на глухата слушалка. Не искаше Кларк да разбере, че са го сритали отзад. — Ще държим връзка. Благодаря, сър. Приятна вечер и на вас.

После и той окачи слушалката, чувствайки се лично засегнат от това, че прекият му началник не беше сметнал за нужно да му пожелае приятна вечер. Кларк бързо дотича.

— Е?

— Е, от утре ще го държим пак под око. Носи си и нощното гърне.

— Само толкова ли? Просто наблюдение?

— Засега толкова.

— Мамка му! Как ми се иска да претърся къщата на тоя шибаняк! Да поначупя това-онова. Сигурно там е скрил всичко от онази кражба в банката.

— Ако е замесен, съмнявам се да е чак толкова глупав. Засега ще стоим настрана. Ако не му е чиста работата, скоро ще разберем.

— Оо, бъди сигурен, че не е чист.

— Ще видим.

* * *

Шаркай седеше върху бетонната стена, която ограждаше паркинга на булевард „Санта Моника“, и наблюдаваше внимателно осветената фасада на универсалния магазин отсреща, следейки кой влиза и кой излиза. Повечето бяха туристи и семейни двойки. Нито един сам. Никой, който ставаше за работа. Момчето на име Арсън, което ходеше нагоре-надолу, се обади:

— Тая няма да стане, брато.

Косата на Арсън беше червена и вдигната с помощта на фиксаж под формата на огнени езици. Беше облечен в черни джинси и мръсна черна фланелка. Пушеше „Салем“. Не беше друсан, но му се искаше. Шаркай погледна към него, после към другото момче, когото познаваше като Чепа, седнало на земята недалеч от мотопедите. Чепа беше по-нисък и набит, с черна коса, изтеглена назад и вързана на опашка. Акнето беше поразило завинаги лицето му.

— Дай ми още няколко минути — рече Шаркай.

— Яде ми се, човек — каза Арсън.

— А ти какво мислиш, че се опитвам да направя? Всички искаме „да хапнем“.

— Май трябваше да идем да видим какво прави Бети-Джейн — рече Чепа. — Тя сигурно има „хапване“ и за нас.

Шаркай го изгледа косо и каза:

— Вие вървете, аз ще чакам, докато стане работата. И ще ям.

Докато казваше това, един тъмночервен ягуар XJ-6 намали и спря пред магазина.

— Какво стана с онзи тип в тръбата? — запита Арсън. — Мислиш ли, че вече са го намерили? Можехме да отидем дотам, да го пребъркаме. Може пък да има „хляб“ у себе си. Не знам защо не си посмял да свършиш тая работа снощи, Шарк.

— Я идете сами там горе и проверете, щом искате — отвърна Шаркай. — Да видим тогава кой го е страх.

Той не беше им казал, че се е обаждал на 911 във връзка с трупа. Това беше нещо, което приятелите му по-трудно щяха да простят, отколкото че не беше влязъл в тръбата. Един мъж слезе от ягуара. Изглеждаше около четиридесетгодишен, късо подстриган — на четка, — с увиснали бели панталони, риза и наметнат върху рамената пуловер. Шаркай забеляза, че беше сам в колата.

— Хей, я проверете колата — рече той. — Това е. Аз отивам.

— Ще чакаме тук.

Шаркай скочи от стената и закрачи през булеварда. Наблюдаваше собственика на ягуара през витрината на магазина. Той се окуражи, когато видя, че човекът се отправя към касата, да си плати сладоледа. Шаркай клекна отстрани до входа на магазина, а решетката на ягуара беше само на метър от него.

Когато мъжът излезе, момчето изчака, докато погледите им се срещнат и мъжът се усмихна, преди да заговори.

— Господине — рече той и се изправи. — Тъкмо се чудех дали ще ми направите една услуга?

Преди да отговори, човекът огледа паркинга и рече:

— Разбира се. Какво искаш?

— Ами просто се питах дали ще влезете пак вътре да ми вземете една бира. Аз ще ви дам пари. Просто искам една бира. Да се поотпусна малко, разбирате.

Човекът се поколеба.

— Не знам… То е незаконно… нали? Нямаш още двайсет и една. Мога да загазя.

— Е, тогава… — рече Шаркай и се усмихна, — дали пък нямате някоя биричка у вас? При това положение няма да се наложи да я купувате. Да дадеш на някого една бира, не е престъпление.

— Ами…

— Няма да стоя много. Можем малко да се поотпуснем двамата, нали разбирате?

Човекът отново огледа паркинга. Никой не ги наблюдаваше. Шаркай реши, че му беше вързан в кърпа.

— Добре — рече той. — После мога да те докарам пак дотук, ако искаш.

— Ама да. Супер!

Потеглиха на изток по „Санта Моника“ към Флорес, след, няколко преки завиха и се озоваха сред квартал от къщи. Шаркай нито веднъж не се обърна назад, нито се опита да погледне в огледалото. Те бяха там, той знаеше. Пред къщата имаше солидна ограда с портал, за който човекът имаше ключ и който отново затвори, когато минаха в двора. После влязоха в къщата.

— Казвам се Джек — рече човекът. — Искаш ли нещо?

— Аз съм Фил. Имате ли нещо за ядене? Така съм изгладнял.

Шаркай се огледа за охранителна инсталация и за копчето, с което се отваряше порталът отвътре. Мебелировката вътре беше предимно в светли тонове, а на пода имаше дебел бял килим.

— Хубаво местенце — рече той.

— Мерси. Сега ще видя какво имам. Ако искаш да си изпереш дрехите, можем и това да уредим, докато си тук. Не правя това често, но когато мога да помогна на някого, поне опитвам.

Шаркай го последва в кухнята. Конзолата на охранителната инсталация беше до телефона на стената. Когато Джек отвори хладилника и се наведе да погледне вътре, Шаркай натисна бутона, с който се отключваше порталът. Джек не забеляза нищо.

— Имам риба тон. Бих могъл да направя и салата. От колко време си на улицата? Няма да те наричам Фил. Щом не искаш да ми кажеш истинското си име, твоя работа.

— Ммм… риба тон става. Отскоро.

— Чист ли си?

— Да, разбира се. Всичко ми е наред.

— Ще вземем предпазни мерки.

Беше време. Шаркай се върна обратно в хола. Джек надигна глава и погледна към него с полуотворена уста. В ръка държеше пластмасова купа. Шаркай си помисли, че долавя някакво разбиране в очите на мъжа, сякаш той знаеше какво го очаква. Момчето махна резето от вратата и я отвори. Арсън и Чепа нахълтаха вътре.

— Хей, какво става тук? — каза Джек с разтреперан глас. Той се втурна в хола и Арсън, който беше най-едър, го удари с юмрук в основата на носа. Чу се звук като от счупване на молив и купата с риба тон се търкулна на пода. После имаше много кръв по белия килим.

Бележки

[1] ЕКСОН — петролна компания в САЩ. — Б. пр.

[2] СБУП — Сили за борба с уличната престъпност. — Б. пр.

[3] Трите букви… — на англ. се изписва SHA…

[4] Шарк (англ.) — акула. — Б. пр.

[5] Чарлс Менсън — водач на терористична група от края на 60-те години. — Б. пр.

[6] Попай — известен герой от комиксите и анимационните филми. — Б. пр.