Дамян Дамянов
Един прозорец, бял квадрат

Един прозорец — бял квадрат,

във седемте насрещни вгледан.

Това е всъщност моят свят.

Мой. И на седемте съседа.

Във първия: изкуствен дъжд —

Жената си цеди прането…

Във втория — жена със мъж…

Ах, джанъм, пущайте пердето!

Във третия — пак той, висок

Вглъбен в чертежа мъж, застинал.

Четвъртия… Плач, некролог…

Горкичкият, нощес — заминал…

До вчера там си бе… В халат,

Дори с цигарка, а пък днеска…

Човешки свят, тъжовен свят…

Прозорец пети — със завеска.

От шестия пък — гръмък джаз.

„Млъкнете бре, младоци — смърт е…“

във седмия — тавански бас:

„О, Макбете, виж: кралят — мъртъв.“

Пране. Любов. Наука. Смърт.

Еснафска неизвестност. Младост.

Актьорски монолог. Чекрък.

Безспирен, скрит с една фасада.

И — аз… Във своя си екран,

Във още седем хорски вгледан.

О, двайсти век, делен, събран

От студ и близост, дето сам

Съм осмия. Сред още седем!