Агата Кристи
Задната врата на съдбата (19)

Глава пета
Разговор с полковник Пикауей

Томи прекоси с колата Риджънтс Парк, после продължи по няколко улици, по които не беше минавал от години. Преди време двамата с Тапънс живееха в един апартамент близо до Белсайз Парк. Спомни си как се разхождаха по Хампстед Хийд с кучето си, което много се забавляваше. Беше странно куче с много своенравен характер. Когато излизаха на улицата, то винаги се дърпаше наляво, за да отидат до Хампстед Хийд. Много се съпротивляваше, когато Томи или Тапънс го повеждаха надясно към магазините. Казваше се Джеймс. Беше териер от тези с късите крака и дълго тяло. Голям инат. Лягаше на тротоара пред блока, изплезваше език и създаваше впечатлението, че стопаните му са едни отвратителни хора, които искат да изтощят кучето си до смърт. Минаващите по улицата обикновено оставаха точно с такова впечатление и често не можеха да се въздържат да не изкоментират:

— О, вижте го, бедното малко животинче. Онова с бялата козина, дето прилича на кренвирш. Уморило се е, горкото! Тези негови стопани не му позволяват да си почине. Изглежда изтощено до смърт.

Томи поемаше каишката от ръцете на Тапънс и започваше силно да дърпа Джеймс, за да го поведе в посоката, в която очевидно животното не искаше.

— О, Боже! — проплакваше Тапънс. — Не можеш ли да го вдигнеш, Томи?

— Какво? Да вдигна Джеймс? Но той е много тежък.

Докато те се разправяха, Джеймс правеше хитра маневра, като завъртваше дългото си тяло, така че главата му да сочи желаната посока.

— Бедното малко животно! Сигурно иска да се прибира? — чуваше се поредната реплика на възмутен минувач.

Джеймс не помръдваше глава.

— Е, добре — примиряваше се накрая Тапънс. — Ще пазаруваме по-късно. Хайде, нека го заведем където иска. Толкова е тежък, че не можем да го принудим да направи онова, което не иска.

Джеймс вдигаше глава и започваше енергично да маха с опашка, сякаш казваше, че най-сетне са разбрали накъде трябва да се върви. Винаги той печелеше.

Томи караше колата си и мислеше. Припомни си последния път, когато се срещна с полковник Пикауей в Блумсбъри. Стаята му бе тясна и много задимена. Най-сетне откри мястото. Беше малка безлична къща. След нея нямаше други къщи.

Томи позвъни на вратата. Отвори му една възрастна жена, която според Томи се приближаваше много до представата му за вещица. Носът й бе дълъг и остър, брадичката й също. Срещаха се някъде в средата на лицето и му придаваха враждебно изражение.

— Мога ли да видя полковник Пикауей?

— Че знам ли! — избоботи вещицата. — Вие кой сте?

— Казвам се Бересфорд.

— Аааа, да. Май ми рече нещо за ваша милост.

— Мога ли да оставя колата си на улицата?

— За малко може. Полицаите не обикалят често тази улица. Но добре я заключете, сър, че знае ли човек.

Томи се съобрази със съвета й. После влезе след старата жена в къщата.

— Имаме си само един етаж — обясни тя.

Още от външните стълби Томи усети силната миризма на тютюн. Вещицата почука на една врата, надникна вътре и каза:

— Този тук трябва да е господинът, когото очаквахте.

После отстъпи настрани и Томи влезе. Веднага го обгърнаха гъсти кълба тютюнев дим. Както последния път, добре си го спомняше, те го накараха да се разкашля. Мина му мисълта, че ако не беше миризмата и тютюневият дим, той едва ли би запомнил полковник Пикауей. В едно кресло седеше много възрастен мъж. Креслото бе овехтяло и износено, с дупки по тапицерията. Когато Томи влезе, мъжът го огледа замислено. Сетне се обърна към жената:

— Затворете вратата, мисис Коупс. Нали не искате да ме простудите?

Томи си помисли, че малко свеж въздух би му се отразил добре, но очевидно не беше прилично да настоява. Оставаше му възможността просто да диша, докато не се строполи в несвяст.

— Томас Бересфорд — произнесе високо името му полковник Пикауей. — Откога не сме се виждали?

Томи не можа да се сети веднага.

— Много, много отдавна — продължи полковникът, — дойдохте тук с още един човек. Как му беше името? Е, всъщност името няма значение. „Всички рози миришат хубаво.“ Май така го беше казала Жулиета. Или нещо подобно, а? Понякога Шекспир кара героите си да говорят странни неща. Е, сигурно не може иначе, нали е бил поет. Аз самият никога не съм харесвал „Ромео и Жулиета“. Самоубийства от любов! Глупава работа. Въпреки че и днес се случват. Седнете, момчето ми, седнете.

Томи малко се стресна, като чу, че го наричат „момчето ми“, но се възползва от поканата.

— Надявам се нямате нищо против, сър — каза Томи и вдигна купчината книги от единствения стол в стаята.

— Не, не, сложи ги на пода. Опитвах се да намеря нещо. Радвам се да ви видя. Изглеждате ми поостарял, но напълно здрав. Имате ли проблеми със сърцето.

— Не.

— Това е добре. В днешно време твърде много хора страдат от сърце, високо кръвно и какво ли още не. Прекалено много работят. Това е причината. Тичат напред-назад, непрекъснато обясняват колко са заети и как не им стига времето, и колко са важни и така нататък. И вие ли се чувствате така? Предполагам, че да.

— Не, не се считам за важна личност — отвърна Томи. — Трябва да призная дори, че се радвам на спокойствието след пенсионирането си.

— Чудесно — похвали го полковник Пикауей. — Но сигурно има много хора, които не ви дават възможност да се отпуснете. Какво ви накара да се преместите да живеете на онова място, където сте сега? Забравих му името. Бихте ли ми го припомнили?

Томи му каза новия си адрес.

— Да, да, сетих се. Значи правилно съм надписал плика.

— Да. Получих писмото ви.

— Разбрах, че сте се срещали с Робинсън. Той все още е на служба. Дебел, колкото преди, жълт, колкото преди, но предполагам по-богат от преди. Всичко знае. Имам предвид за парите. Какво ви накара да се срещнете с него?

— Купихме си нова къща — обясни Томи. — И един мой приятел ме посъветва да отида при мистър Робинсън, защото той можел да ми изясни една загадка, на която двамата със съпругата ми се натъкнахме в къщата. Става дума за случка от преди много, много години.

— Мисля, че не съм виждал съпругата ви, но доколкото зная е умна жена, нали? Свършила е много хубава работа при… как се казваше последният ви случай? Звучеше нещо като катехизис. „Н или М“, нали?

— Да.

— И сега отново сте на линия, така ли? Ровите, имате подозрения…

— Не — отсече Томи. — Съвсем не е така. Отидохме да живеем в тази къща, защото ни омръзна апартаментът, а освен това постоянно качваха наема.

— Гаден номер — съгласи се полковник Пикауей. — Типично е за днешните хазяи. Все им е малко. Ту дъщери издържат, ту синове… Добре, отишли сте да живеете там. Il faut cultiver son jardin^[1] — изрече на френски полковник Пикауей и се разсмя. После обясни: — Опитвам се да си опресня френския. Трябва да сме в крак с Общия пазар, нали? Между другото странни неща стават в този Общ пазар. Нали разбирате, под повърхността. Значи отишли сте да живеете в „Лястовиче гнездо“. Бих искал да зная защо?

— Къщата, която купихме, сега се казва „Лаврите“ — обясни Томи.

— Глупаво име, въпреки че едно време беше много популярно. Спомням си, когато бях дете всичките ни съседи си направиха алеи пред къщите във викториански стил. Покриваха ги с дребен чакъл, а отстрани посаждаха лаврови дървета. Някои бяха с маслено-зелени листа, а други с петнисти. Бяха много модни. Предполагам, че хората, които са живели преди вас там, са кръстили така къщата и то си е останало. Прав ли съм?

— Да, така е. Но името не е от последното семейство, което е живяло там. Те са искали да я нарекат „Катманду“, защото са прекарали много време на това място. Но са се отказали.

— Да, да. „Лястовиче гнездо“ е много старо име. На човек понякога му се налага да се връща назад в годините. Всъщност за това се канех да говоря с вас. Исках да се върнем назад в годините.

— Къщата позната ли ви е, сър?

— Ъъъ… Не, никога не съм бил там. Но тя е свързана с някои събития от миналото. С хора, които са живели в нея през определен период. Този период бе от значение за нашата страна. Предполагам, че сте се добрали до информация за едно момиче на име Мери Джордан. Или по-скоро е била позната под това име.

— Така ми каза и Робинсън.

— Искате ли да видите как е изглеждала? Отидете до полицата над камината. Снимката отляво.

Томи стана, прекоси стаята, отиде до камината и я взе. Беше стара снимка на момиче с пищна шапка и букет рози в ръцете й.

— Сега изглежда ужасно глупаво, нали? — отбеляза полковник Пикауей. — Беше красиво момиче, но нямаше късмет. Умря млада. Истинска трагедия.

— Не зная нищо конкретно за нея — рече Томи.

— Предполагам. Вече никой не знае.

— В селото се говори, че е била немски шпионин. Мистър Робинсън пък ми каза, че е било точно обратното.

— Да. Тя работеше за нас. И свърши добра работа. Но някой се досети.

— Било е по времето, когато в къщата са живели семейство Паркинсон, нали?

— Може би. Не зная подробностите. Вече никой не ги знае. Аз не участвах в тази задача. Оттогава този случай ни тормози. Виждате ли, обикновено след такива инциденти има проблеми. И то проблеми за страната. Сега навсякъде по света има проблеми и това не е новост. Ако се върнете сто години назад, ще откриете проблеми, ако се върнете още сто години назад, пак ще откриете проблеми. Ами по времето на Кръстоносните походи, когато всички са хуквали да спасяват Йерусалим? Ще се учудите колко много въстания са избухнали тогава. Ват Тайлър, например. Както виждате, по всяко време проблеми.

— Мислите ли, че сега има някакъв проблем?

— Разбира се. Вече ви казах. Винаги има проблеми.

— И какъв е той сега? -попита Томи.

— О, не знаем. Понякога идват при мен, стария човек, и ме питат какво мога да им кажа или да си спомня за някоя личност от миналото. Е, аз не помня много, но знам това-онова за някои хора. Понякога се налага да се връщаме в миналото. Трябва да се разбере какво се е случило тогава. Какви тайни са знаели хората, а са ги запазили за себе си, какво са скрили, какво са твърдели, че се е случило и какво наистина се е случило. Двамата със съпругата ви сте свършили много хубава работа. Искате ли да продължите?

— Не зная — поколеба се Томи. — Ако… мислите ли, че аз мога да свърша нещо? Не съм ли твърде стар?

— Е, на мен ми изглеждате с доста по-добро здраве от повечето ваши връстници. Дори ми се струва, че някои от младите могат да ви завидят за него. Колкото до съпругата ви, според мен, тя има изключителен нюх. Като на добре обучено куче.

Томи не можа да се въздържи и се усмихна.

— Но за какво става дума? — попита той. — Аз, разбира се, имам желание да помогна, след като смятате, че мога, но не зная за какво. Досега никой не ми е казал за какво става дума.

— Предполагам, че не са. Освен това съм убеден, че не искат и аз да ви кажа. Робинсън едва ли ви е разказал много. Обикновено си държи устата затворена този жълт дебелак! Аз обаче ще ви съобщя фактите. Знаете какъв е светът. Винаги едно и също. Насилие, предателства, користолюбие, бунт на младите срещу старите, садизъм, почти такъв, какъвто е имало по времето на Хитлер. Все неща от тоя род. Е, никак няма да ви е лесно, ако искате да откриете какво не е наред не само в тази страна, но и в света. Общият пазар е хубаво нещо. Винаги сме имали нужда от подобно сътрудничество. Но наистина да бъде общ пазар. И това трябва да се осъзнае много ясно. Европа да бъде обединена и то да бъде съюз между цивилизовани страни с цивилизовани представи и цивилизовани принципи и норми. Когато нещо не е наред, първо трябва да откриете какво точно. И ето тук се намесва нашият приятел с жълтото лице.

— Имате предвид мистър Робинсън?

— Да. Искаха да го направят пер на Англия, но той отказа. Нали се досещате защо?

— Предполагам — поколеба се Томи, — заради пари.

— Точно така. Но не става дума за просто сребролюбие, а за нещо друго. Той знае откъде идват те, знае къде отиват, знае защо отиват на определено място и кой стои зад тях. Кой стои зад банки, зад големи промишлени проекти, знае кой е отговорен за огромните състояния, натрупани от наркотици, от пласирането им, от разпространението им из цял свят. Той е издигнал парите в култ. Не става дума за пари, колкото да си купите голяма къща и два Ролс Ройса, а за пари, с които се правят още пари и още, и още. Така се откъсвате от човешките ценности, от вярата в честността и почтената търговия. Не искате в света да има равенство, а силните да помагат на слабите, искате богатите да финансират бедните и искате да ви се възхищават за това. Пари! Всичко се върти около тях. Къде отиват, кого поддържат, кой стои зад тях… Познаваме хора от миналото, които са имали власт и са били умни. И благодарение на това са спечелили още власт и още пари. Някои от дейностите им са забулени в тайна, но ние трябва да я разкрием. Трябва да разберем на кого са ги прехвърлили. Кой движи нещата сега. „Лястовиче гнездо“ е било нещо като център. Център на онова, което аз наричам зло. По-късно в Холоукуей се случиха и други събития. Помните ли Джонатан Кейн?

— Чувал съм името, но нищо повече.

— Някога той бе обект на всеобщо възхищение, защото беше онова, което ние сега наричаме фашист. Говоря ви за времето, когато никой не предполагаше в какво ще се превърне Хитлер и тези около него. Времето, когато ние мислихме, че фашизмът е чудесна идея, чрез която ще променим света. Джонатан Кейн имаше много последователи. Както млади, така и по-възрастни. Знаеше как да използва тайните на хората. Знаеше неща, които го правеха силен. И както обикновено се случва — изнудваше. Искаме да разберем какво е знаел той, какво е правил? Според мен много е възможно след себе си да е оставил и планове за действие, и последователи. Тогава са били млади, но може би и до днес споделят идеите му. Както знаете, тайните струват пари. Те могат да се купят. Не ви казвам нищо точно защото аз самият не зная нищо точно. Проблемът е, че всъщност никой не знае нищо със сигурност. В повечето случаи ние вярваме, че знаем всичко само защото много ни е минало през главата. Войни, бъркотия, мир, нови форми на управление. Мислим си, че знаем всичко за тях, но така ли е? Какво знаем например за бактериологичното оръжие? Знаем ли всичко за вредните газове и как да намалим замърсяването на околната среда? Химиците имат своите тайни. Военноморските и военновъздушните сили също. Не всички тайни обаче са от настоящето. Някои идват от миналото. Някои неща са били на прага на изобретяването, но не са били изобретени, защото не е имало време. Но някъде това е записано или е предадено на определени хора. Тези хора са имали деца. Тези деца също са имали деца и съм сигурен, че тайните са им предадени. В завещания, в документи на адвокати, така че в определен момент да им бъдат предоставени. Някои от тях не знаят, че ги притежават, други пък са ги унищожили като ненужни, но ние трябва да разберем. Виждате ли, по света постоянно се случва нещо — в различни страни, на различни места, водят се войни — във Виетнам, в Йордания, в Израел, партизаните в Южна Америка. Намесени са дори традиционно неутрални страни като Швеция и Швейцария. Ние искаме да разберем какво става. И смятаме, че ключът към всичко, което става сега, може да бъде открит в миналото. Но не можете да се пренесете в миналото. Не можете да отидете на лекар и да му кажете: „Хипнотизирайте ме, за да разбера какво се е случило в 1914 година“ или в 1918, или пък по-рано, например в 1890 година. Нещо е било планирано, но не е реализирано докрай. Идеи. Ако се върнем много назад в миналото, ще открием, че още в средните векове хората са мислили как да летят. Имали са идеи по този въпрос. Древните египтяни също са имали определени идеи, но не са били реализирани. Но ако идеите се съхранят през времето до настъпването на благоприятен момент и попаднат в ръцете на някой, който има достатъчно ум и възможности да ги развие, всичко може да се случи — добро или лошо. Ние имаме чувството, че за някои от изобретенията сега, например бактериологичното оръжие, трудно може да се намери обяснение, освен ако не са били плод на някаква тайна разработка, която някога е била счетена за маловажна, но впоследствие се е оказала много важна. Някой, който е попаднал на тази разработка, я е модифицирал така, че да се получи ужасяващ резултат, каквото е това оръжие. Понякога обстоятелствата в живота могат да променят характера на човека, могат да превърнат добрия човек в звяр и в повечето случаи причината е винаги една — пари. Парите и всичко, което те могат да дадат. И, разбира се, на първо място власт. Е, Бересфорд, какво ще кажете за всичко това?

— Мисля, че обрисувахте ужасяваща перспектива — промърмори Томи.

— Да, но кажете ми, според вас глупости ли говоря? Мислите ли, че всичко е само плод на въображението на един възрастен човек?

— Не, сър — заяви Томи. — Според мен вие знаете какво говорите. Винаги сте бил такъв.

— Хъм. Ето защо съм им бил нужен. Дойдоха при мен. Започнаха да се оплакват от дима, казаха, че ги задушавал, но… нали си спомняте онази история във Франкфурт… е, успяхме да ги спрем. Успяхме, защото се добрахме до човека, който дърпаше конците. Има някой или по-вероятно някои, които сега стоят зад всичко това. Може би ще успеем да разберем кои са, но по-важното е да установим за какво става дума.

— Мисля, че донякъде ви разбирам — рече Томи.

— Наистина ли? Не ви ли се струва, че са глупости? Старчески фантазии?

— Не мисля, че ако нещо изглежда фантастично, то непременно не е истина — отбеляза Томи. — Установих го от дългия си опит. Понякога дори най-невероятни неща се оказват истина. Неща, за които никога не си допускал. Опитвам се обаче да ви убедя, че аз нямам необходимата квалификация. Нямам научни познания. Занимавал съм се само с проблемите на сигурността.

— Вярно е, но пък сте човек, който знае как да търси — опонира му полковникът. — Вие и съпругата ви. Уверявам ви, тя има нюх. Тя обожава да разкрива тайни, а вие я подкрепяте. Този тип жени умеят да се добират до истината. Ако е млада и красива, ще го направи като Далила. Ако обаче вече е стара… имах една леля, която не оставяше нито една неразгадана тайна и винаги научаваше истината. Разбира се, и парите са от значение. Тук е ролята на Робинсън. Както ви казах, той разбира от пари. Знае къде отиват и защо, откъде идват и за какво са. Той знае много. Подобно на лекар, който напипва пулса, той напипва пулса на парите. Разбира къде са съсредоточени, кой ги използва, за какво и защо. Намесвам вас, защото вие се оказахте на подходящото място. Станало е случайно и затова никой не би заподозрял истинската причина. Вие сте една обикновена двойка възрастни пенсионери, които са намерили хубава къща, за да прекарат последните си дни спокойно и уютно. Приятно ви е да си говорите и да надничате по ъглите. Някой ден ще попаднете на нещо. Може да е просто едно изречение… Само това искам от вас — да се оглеждате, да научавате легендите или историите, които се разказват за отминалите дни.

— Като например за скандала с морския офицер, за плановете на някаква подводница и така нататък, за които все още се говори — каза Томи. — Много хора го помнят и го коментират, въпреки че никой не знае нищо конкретно.

— За начало е добре. Знаете ли, точно по онова време там е живял Джонатан Кейн. Живеел е във вила край морето и от нея е ръководил мащабна пропагандна акция. Имал е привърженици, за които е бил идол. Името му е Кейн, но аз бих го нарекъл Каин. То му подхожда по-добре. Подстрекавал е към разрушение. Напуснал е Англия. Казват, че е отишъл в Италия, а оттам заминал за други страни. Не зная доколко са слухове и доколко е истина, но по някое време е посетил Русия, Исландия, дори Американския континент. Ние обаче не знаем къде е бил точно, какво е правил и кой е бил с него, но сме убедени, че е знаел нещо. Бил е много популярен сред съседите си, харесвали са го, канели са го по обеди и вечери. Трябва обаче да ви предупредя — пазете се! Проучвайте, но, за Бога, внимавайте! Пазете себе си и съпругата си. Тя как се казваше? Прудънс?

— Никой не й казва така. Всички я наричат Тапънс — поясни Томи.

— Да, сетих се. Пазете Тапънс, а аз ще я предупредя тя да пази вас. Внимавайте какво ядете, какво пиете, къде ходите, кой се опитва да се сприятели с вас и защо. Малко по малко ще научавате онова, което искаме. Информацията, която ще получавате, може да ви се вижда странна и необичайна. Някоя история от миналото, но тя може да се окаже от значение. Нещо, случило се с някой, който вече може би не е между живите или с негов роднина, или просто с човек, който знае нещо за хората, живели преди.

— Ще се постараем — увери го Томи. — Говоря от името на двамата. Но не смятам, че ще се справим. Твърде сме стари, пък и не знаем достатъчно.

— Може да ви хрумне нещо.

— Да. Обикновено на Тапънс й хрумват разни идеи. Тя мисли, че има нещо скрито в къщата.

— Може да се окаже права. И други са смятали така. Но до момента никой нищо не е открил. Може би не са имали възможност да търсят. Къщата често е сменяла собствениците си. Прехвърляна е от човек на човек. Лестрандж, Мортимър, Паркинсон. В последните няма нищо забележително, с изключение на едно от момчетата.

— Александър Паркинсон?

— Значи знаете за него? Как научихте?

— Оставил е съобщение в една от книгите на Робърт Луис Стивънсън. „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ Ние го намерихме.

— „Съдбата на всеки човек е предопределена.“ Нали имаше такава сентенция? Но вие двамата дерзайте. Минете през задната врата на съдбата.