Агата Кристи
Задната врата на съдбата (14)

Глава шеста
Мистър Робинсън

— Чудя се какво ли прави Тапънс сега — въздъхна Томи.

— Простете, не чух какво казахте?

Томи обърна глава и погледна към мис Колодън. Тя беше слаба, почти мършава жена със сива коса, по която личеха следи от изрусяване, очевидно целящо да я подмлади, но резултатът не беше сполучлив. Сега тя опитваше различните нюанси на сиво — от артистично тъмно сиво през опушено сиво, метално синьо до други интересни нюанси, подходящи за дама между шейсет и шейсет и пет години, изцяло отдадена на страстта си да събира сведения. Нейното лице излъчваше смесица от аскетизъм, чувство за превъзходство и върховна увереност в собствените способности.

— О! Не, нищо, мис Колодън — отвърна Томи. — Просто… се бях замислил.

Като много внимаваше да не изрече мислите си на глас, Томи отново се върна към Тапънс притеснен какво ли прави тя в момента. „Обзалагам се, че е нещо глупаво. За малко не се уби на онази невъзможна детска каручка, която всеки миг може да стане на парчета, докато се спуска с нея надолу по хълма. Вероятно накрая всичко ще завърши със счупен крак или ръка. Изглежда в днешно време се чупят най-вече бедрените кости, въпреки че не разбирам защо те са по-уязвими от останалите.“ Беше убеден, че в момента Тапънс върши нещо безразсъдно или пък още по-лошо — нещо много опасно. Да, опасно. Беше му изключително трудно да предпазва Тапънс от опасности. В главата му изплуваха множество произшествия от миналото. Изведнъж в ума му се появи стих, който той изрецитира на глас:

„Вратата на съдбата…

Не минавай през мен, О, керван, и да пееш недей.

Чуваш ли тишината на мъртвите птици,

която сякаш като птица пърха?“

Мис Колодън реагира светкавично и стресна Томи.

— Флекър! — възкликна тя. — От Флекър е и продължава така:

„Отмини, О, керван, ти керван обречен, керван на смъртта.“

Томи се втренчи в нея, после осъзна, че тя е приела думите му като поетична загадка, на която трябва да намери отговора и му дава пълна информация от коя поема е този стих и кой е авторът. Проблемът с мис Колодън беше, че способностите й за проучване се простираха в най-разнообразни области.

— Просто се безпокоях за съпругата си — обясни извинително Томи.

— О! — смути се мис Колодън.

Тя погледна Томи и на лицето й се изписа съвсем ново изражение. Очевидно заключи, че става дума за семейни проблеми. Би могла веднага да му предостави адреса на бюро за семейни съвети, където да потърси съдействие за решаване на домашните си неприятности.

— Успяхте ли да намерите нещо по въпроса, за който ви говорих онзи ден? — попита Томи.

— Да. Не беше трудно. В Съмърсет Хауз човек може да намери всичко, което търси. Открих имената и адресите, както и рождени дати, сватби и кончини. Дано да ви бъдат от полза.

— Какво? Всички сведения ли са за Мери Джордан?

— Да, за Джордан. Има една Мери, една Марая и една Поли Джордан. Да, има също и Моли Джордан. Не мога да преценя дали някоя от тях е момичето, което търсите. Ще ви дам листа, на който съм ги написала? — Тя му подаде един лист, ситно изписан на машина.

— О, благодаря. Много ви благодаря.

— Намерих адресите, за които ме помолихте. Не успях обаче да открия адреса на майор Долримпъл. В днешно време хората често сменят местожителството си. Мисля, че ми трябват още два дни и ще мога да ви дам и тази информация. Тук е адресът на доктор Хезелтайн. Сега живее в Сърбитън.

— Много съм ви благодарен. Сигурно ще почна с него — рече Томи.

— Искате ли още нещо?

— Да. Нося един списък с още шест заявки. Някои от тях може да не са по вашата специалност.

— Е, ще трябва да станат моя специалност — увери го тя. — Първо, трябва да се разбере къде да се търси и чак тогава да се пристъпи към самото търсене. Моля да ме извините за малко глупавия начин на изразяване. Но, разбирате ли, подходът е такъв. Спомням си… о, беше много отдавна, когато започнах да се занимавам с този вид дейност, открих колко полезно може да бъде бюрото „Селфридж“. Можех да им задам най-невероятните въпроси за най-невероятните неща, а те винаги намираха по нещичко за онова, което ме интересуваше или пък ме насочваха откъде мога бързо да получа информацията. Днес вече не правят подобни услуги. Виждате ли, понастоящем повечето проучвания се правят за… е, нали разбирате, за случай, когато някой иска да се самоубие. Хората от онова бюро бяха самаряни. Даваха официална информация за завещания, за наследници, за куп други неща като работа в чужбина, имиграционни проблеми и така нататък. О, да, аз наистина съм специалист по проучванията в много области.

— Сигурен съм, че е така — съгласи се Томи.

— Разбирам и от това как да се помага на алкохолици. Има много дружества, които се занимават сега с тази дейност. Някои от тях са добри, други не толкова. Имам един внушителен списък… от който…

— Ще го запомня — увери я Томи, — ако в някой момент имам нужда от такава помощ. Зависи докъде ще стигна днес.

— Но мистър Бересфорд, не виждам никакви признаци на алкохолизъм у вас.

— Носът ми не е ли червен? — попита Томи.

— С жените е по-сложно — продължи мис Колодън. — По-трудно могат да бъдат излекувани. Мъжете по-лесно се отказват и по-рядко се пристрастяват отново. Някои жени обаче изглеждат съвсем наред и само ви се струва, че малко прекаляват с лимонадата, но изведнъж, една вечер в разгара на тържеството… разбирате, че са започнали отново. — Тя погледна часовника си и възкликна: — О, Боже! Трябва да тръгвам за следващата си среща. Дано имам време да стигна до Ъпър Гросвенър Стрийт.

— Много съм ви задължен за всичко, което направихте — каза Томи и любезно й отвори вратата. Сетне й помогна да си облече палтото и се върна в стаята. Промърмори си на глас: — Не бива да забравям да кажа на Тапънс тази вечер, че благодарение на нашите издирвания, един специалист по проучванията е останал с впечатлението, че съпругата ми пие и нашият брак се разпада. Мили Боже! А сега какво ми предстои?

 

Онова, което му предстоеше, беше среща в едно малко непретенциозно ресторантче на Тотнъм Корт Роуд.

— Не мога да повярвам! — избоботи един възрастен мъж, скачайки от стола си. — Рижият Том! Едва те познах.

— Предполагам. Не е останало много рижо по главата ми. Сега вече съм Белокосия Том.

— Е, всички сме така. Как си със здравето?

— Както винаги съм бил. Въпреки че, знаеш ли, разпадам се постепенно.

— От кога не сме се виждали? Две години? Осем години? Единайсет години?

— Е, не чак толкова отдавна — възнегодува Томи. — Миналата есен се видяхме на онази официална вечеря в „Малтийските котки“, не помниш ли?

— Да, да, вярно. Жалко, че заведението пропадна, въпреки че винаги съм смятал, че така ще стане. Залите му бяха хубави, но храната — отвратителна. Е, стари приятелю, с какво се занимаваш? Все още ли си в шпионажа?

— Не. Вече нямам нищо общо с него.

— Каква загуба! Да се откажат от такова способно момче като теб!

— Ами ти, Бакенбарде? Как си?

— О, вече съм твърде стар, за да служа на страната.

— Няма ли шпиони в днешно време?

— Сигурно ги има много, но предполагам, че с тях се занимават умните момчета. Тези, които излизат от университетите и отчаяно се нуждаят от работа. Къде живееш сега? Изпратих ти картичка за Коледа. Всъщност пуснах я през януари, но се върна с надписа „Непознат на този адрес“.

— Живея в провинцията, близо до морето. В Холоукуей.

— Холоукуей. Холоукуей? Като че ли си спомням за това място. Май нещо по твоята част се беше разиграло там, нали?

— Не е било по мое време — отвърна Томи. — Научих едва когато отидохме да живеем там. Легенди от миналото. От преди шейсет години.

— Не беше ли свързано с подводница? Нещо за плановете на една подводница, които били продадени на някого. Не помня тогава на кого продавахме. Може да е било на японците, или руснаците, или… о, на всеки. Тогава се срещахме с чуждите агенти в Риджънтс Парк. Нали разбираш, с някой от ранга например на трети секретар в посолство. Струва ми се, че в днешно време няма много красиви дами, заети с този бизнес, както беше на времето.

— Исках да те попитам някои неща, Бакенбарде.

— А! Давай. Знаеш ли, животът ми премина без особени събития. Марджъри… помниш ли Марджъри?

— Разбира се, че я помня. Дори бях тръгнал за сватбата ви.

— Спомням си. Но бе ти се случило нещо. Като че ли бе сбъркал влака. Вместо на този за Саутхол, се бе качил на този за Шотландия. Така или иначе не дойде. То и без това не стана.

— Не се ли ожени?

— О, ожених се. Но някак си не тръгна добре, не се получи. Бракът ми продължи година и половина. Тя се омъжи повторно. Аз не, но се справям добре. Живея в Литъл Полън. Има чудесно игрище за голф. Живея заедно със сестра си, която е вдовица. Наследи от съпруга си известна сума и двамата се справяме добре. Тя малко оглуша и не чува какво й говоря, но не ми пречи особено. Просто трябва да й говоря по-високо.

— Спомена, че си чувал за Холоукуей. Наистина ли е било свързано с шпионаж?

— Да ти кажа право, приятелю, беше толкова отдавна, че не си спомням подробностите. По онова време доста разбуни духовете. Разбираш ли, един чудесен млад морски офицер извън всякакво подозрение, стопроцентов англичанин, с максимални оценки за надеждност, изведнъж се оказва предател. За пари… вече не помня кой му е плащал. Сигурно са били германците. Беше преди войната през 1914. Да, струва ми се, че за това става дума.

— Мисля, че е била замесена и жена — обади се Томи.

— Като че ли се споменаваше името Мери Джордан. Имай предвид, че и тогава не бях наясно със случая. Писаха по вестниците, че май му била съпруга… искам да кажа на морския офицер. Тя се свързала с руснаците и… не, не, говоря ти за нещо друго, обърквам случаите. Понякога се получава така, те всичките толкова си приличат. Съпругата си мислела, че той не получава достатъчно пари, което предполагам означава, че тя не е разполагала с достатъчно пари и така… Ама защо искаш да разровиш тази стара история? Какво общо имаш ти? Спомням си, че някога се бе замесил с човек от „Лузитания“ или с някой, който бе потънал с този кораб, или нещо такова. Ето виждаш ли, когато става дума за събития, случили се толкова отдавна, човек се обърква. Не си спомням кой от двама ви бе замесен? Ти или жена ти?

— И двамата — напомни му Томи. — Беше преди толкова години, че вече и аз не мога да си спомня подробностите.

— Имаше и някаква жена, нали? Името й беше Джейн Фиш или… Не беше ли Джейн Уейл?

— Джейн Фин — поправи го Томи.

— Къде е тя сега?

— Омъжи се за американец.

— Разбирам. Радвам се за нея. Приятно е да си говори човек със старите приятели и да си спомни за миналите времена. Разговорът винаги се завърта около това. Но напоследък се случва така, че старите приятели или са починали, което страшно те изненадва, защото не можеш да го допуснеш, или пък са си живи и здрави, което те изненадва още повече. Странен свят.

Томи се съгласи и замълча, защото към тях се приближи келнерът с обичайния въпрос какво ще поръчат. Преминаха на гастрономическа тема.

 

Същият следобед Томи имаше уредена още една среща. Този път беше с един тъжен човек с побеляла коса, който очевидно бе недоволен, че Томи му отнема от времето.

— Наистина не мога да кажа. Разбира се, че знам за какво говорите, но само в общи линии… по онова време много се шумеше… предизвика политически скандал… но, разбирате ли, наистина не разполагам с информация по този случай. Виждате ли, такива неща не се помнят дълго. Забравят се в мига, в който пресата се захване със следващия сочен скандал.

Позволи си обаче да сподели, че в живота му имало интересни случаи, когато съвсем неочаквано за него на бял свят се появява нещо или пък някоя дреболия предизвиква подозренията му.

— Е, ще се опитам да ви помогна. Идете на този адрес. Уредил съм ви среща. Човекът е приятен. Знае всичко. Той е от върховете, нали разбирате, от най-високо. Една от дъщерите ми му е кръщелница. Ето защо той се държи особено любезно с мен и с удоволствие би ми направил услуга. Попитах го дали иска да се срещне с вас. Обясних му, че искате да получите сведения от най-високо ниво. Казаха му няколко хубави думи за вас и той се съгласи. Оказа се, че е чувал за вас. Иска да се запознаете. Ще отидете при него в четири без петнайсет. Ето ви адреса. Това е една кантора в Сити. Познавате ли го?

— Не мисля — поклати глава Томи, вперил поглед във визитната картичка. — Не, не го познавам.

— Може и да сте го виждали. Няма как да не го запомните. На пръв поглед не бихте допуснали, че може да знае толкова много. Той е един такъв голям и жълт.

— О! Голям и жълт.

Тези думи не му подсказаха нищо.

— Той е от върховете — повтори сърдитият господин. — От най-високо. Отидете и се срещнете с него. При всички случаи ще ви каже нещо. Късмет.

 

Томи успешно се добра до въпросната кантора в Сити. Посрещна го един мъж между 35 и 40 и преценяващо го огледа. Държанието му съвсем не би могло да се нарече доброжелателно. Томи се почувства заподозрян в какво ли не — че носи скрита бомба, или че се готви да отвлече някого, или да заплаши с пистолет служителите. Притесни се.

— Имате среща с мистър Робинсън? За колко часа? Да, четири без петнайсет. — Той погледна в един бележник и продължи: — Мистър Томас Бересфорд?

— Да — отвърна Томи.

— Моля подпишете се тук.

Томи се подписа и погледна въпросително.

— Джонсън! — провикна се мъжът.

Сякаш от нищото се появи един младеж, около двайсет и три годишен, който изглеждаше много нервен.

— Да, сър?

— Заведи мистър Бересфорд на четвъртия етаж в кабинета на мистър Робинсън.

Младежът поведе Томи към асансьора. Това техническо устройство изглежда искаше да изрази личното си отношение към онези, които го ползват. Вратата му се отвори. Томи едва успя да влезе, когато зад него тя започна да се затваря и едва не защипа дрехите му.

— Хладен следобед — обади се Джонсън, очевидно изпълнен с желание да демонстрира приятелско отношение към посетителя, на когото бяха разрешили да се доближи до един от най-висшите.

— Да — съгласи се Томи, — напоследък следобедите са хладни.

— Някои казват, че причината е в замърсяването на въздуха, други — че е природният газ, който извличат от Северно море — продължи компетентно Джонсън.

— Така ли? Не съм чувал — смути се Томи.

— Струва ми се малко вероятно — рече младежът.

Минаха втория етаж, после третия и накрая стигнаха на четвъртия. Томи едва успя да избегне хватката на затварящата се врата. Джонсън го поведе по коридора. Спряха пред една врата и младежът почука. Отвътре се чу покана да влязат. Той отвори вратата и прекрачи прага.

— Мистър Бересфорд, сър — обяви мазно Джонсън. — По предварително уговорена среща.

После излезе и затвори вратата след себе си. Томи пристъпи напред. В стаята имаше огромно бюро, което сякаш я изпълваше цялата. Зад него седеше един внушителен мъж както на височина, така и на тегло. Лицето му беше много едро и жълто. Отговаряше точно на описанието, което бяха дали на Томи. Зачуди се от каква ли националност е? Можеше да е от всяка. Накрая реши, че със сигурност е чужденец. Германец, може би? Или австриец? Може би дори японец? А пък можеше да си е чист англичанин.

— А! Мистър Бересфорд!

Мистър Робинсън стана и му подаде ръка. Томи я пое и каза:

— Моля да ме извините, че ще ви отнема малко време.

Имаше чувството, че все пак е виждал мистър Робинсън преди. Някой му го беше показал. Както и да е, изглежда тогава Томи доста се бе притеснил, защото очевидно мистър Робинсън е бил много важна личност, а както изглежда и сега продължаваше да бъде. Веднага го почувства.

— Останах с впечатлението, че искате да научите нещо, както ме информира накратко вашият приятел, как му беше името…

— Надявам се… Искам да кажа, че вероятно не биваше да ви тревожа за това.. Едва ли е толкова важно. Просто… просто…

— Просто едно предположение?

— Предположение на съпругата ми.

— Чувал съм за нея. За вас също. Спомням си последния ви случай. Как беше? „М и Н“ или „Н и М“. Добре си спомням фактите. Успяхте да хванете онзи офицер, който уж беше английски морски офицер, а всъщност бе швабски шпионин. Аз все още ги наричам шваби. Е да, зная, че сега нещата са по-различни. Вече сме заедно в Общия пазар. Както се казва, в една каруца сме. Тогава вие много добре се справихте. Свършихте чудесна работа, както и съпругата ви. Сетихте се за онази книжка с детски стихчета. Добре си спомням. — Той издекламира едно стихче. — От него започна всичко. То ви помогна да разплетете цялата история.

— Странно, че си го спомняте — рече с дълбоко уважение Томи.

— Разбирам изненадата ви. Човек винаги се изненадва, когато и някой друг помни факти, свързани с него. Стихчето ми изплува в съзнанието сега. В него се криеше ключът към загадката, а пък е толкова глупаво, че едва ли някой би допуснал.

— Да, добре го бяха измислили.

— А сега за какво става дума? С какво сте се захванали?

— Всъщност с нищо особено — промърмори Томи. — Просто…

— Хайде, разкажете ми. Не бива да се притеснявате. Разкажете ми цялата история. Седнете, отпуснете се. Опънете краката си. Сигурно не знаете или вече знаете, че когато човек навлезе в години, много е важно да щади краката си.

— Вече съм достатъчно стар, за да го знам — каза Томи. — От бъдещето няма какво друго да очаквам освен, когато настъпи моментът, бял саван.

— На ваше място не бих говорил така. Уверявам ви, че когато минете определена възраст, можете да продължите да живеете едва ли не вечно. За какво става дума?

— Накратко, двамата със съпругата ми си купихме нова къща. Около преместването настъпи голяма суматоха и…

— Зная — прекъсна го мистър Робинсън. — Зная какво се получава. Електротехниците лазят по пода и дълбаят дупки, в които после се спъваш…

— Хората, които ни продадоха къщата, имаха много книги и предложиха да ни оставят част от тях. Повечето са детски книжки. Нали разбирате, от онези, които сме чели като малки.

— Спомням си ги.

— В една от книжките, която съпругата ми започна да чете, открихме подчертани букви. Когато ги съединихме, се получиха изречения. И… онова, което ще ви кажа, ще ви се стори ужасно глупаво…

— Звучи ми обнадеждаващо. Ако ми кажат, че нещо звучи глупаво, в мен винаги изниква желание да го чуя.

— Изреченията са: „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“

— Много интересно — отбеляза мистър Робинсън. — Досега никога не съм попадал на подобна загадка. „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. И кой го е написал? Успяхте ли да разберете?

— Очевидно едно момче. По-точно юноша. Фамилията му е Паркинсон. Това семейство е живяло в къщата. Предполагаме, че е бил едно от децата им. Александър Паркинсон. Погребано е в двора на църквата.

— Паркинсон… — промърмори замислено мистър Робинсън. — Чакайте малко. Нека си помисля. Паркинсон… да, знаете ли, преди години това име бе свързано с един случай. Но човек не винаги си спомня кой точно, за какво и къде.

— Ние полюбопитствахме да научим коя е Мери Джордан — продължи Томи.

— Защото не е починала от естествена смърт. Да, предполагам, че това е по вашата част. Но изглежда много странно. Какво открихте за нея?

— Абсолютно нищо — отвърна Томи. — Като че ли в селото почти не я помнят. Все пак някой спомена, че тя е била нещо като днешните момичета „au pair“ или пък е била гувернантка. Никой не си спомня дали е била мамзел или фройлайн. Както виждате, доста е трудно.

— И е починала. От какво?

— Някой е набрал от градината листа от попадийно семе заедно с тези на спанак. Станало е случайно. Те са ги изяли. Количеството им обаче не е било такова, че да умъртви човек.

— Сигурно е било така — съгласи се мистър Робинсън. — Но ако после сложите в кафето на Мери Джордан или в коктейла й определена доза дигиталисов алкалоид, впоследствие всички ще решат, че листата от попадийно семе са причината и е било нещастен случай. Но Александър Паркър, или както там се казваше момчето, се е досетило. Умно дете е било, а? Нещо друго, Бересфорд? Кога се е случило всъщност? Първата световна война, Втората или преди тях?

— Преди. Сред старите жители на селото се носи мълвата, че тя е била немска шпионка.

— О, да! Сетих се за този случай. Предизвика голям скандал. За всеки германец, който е работил в Англия преди 1914 година се е говорело, че е шпионин, а за всеки замесен английски офицер, че бил „извън всякакво подозрение“. Винаги се отнасям скептично към човек, който е „извън всякакво подозрение“. Случило се е отдавна и не мисля, че през последните години нещо е писано по този повод. Имам предвид, че от време на време, за радост на читателите, в пресата се появяват статии, написани въз основа на секретни архивни документи.

— Да. Но обикновено са доста повърхностни — вметна Томи.

— Така е. Този случай бе свързан с някакви планове за нова подводница, които били откраднати. Имало нещо и за авиацията. По онова време много се работеше в тази насока. Както се досещате, общественият интерес е бил силно изострен. Имало е и политическа страна. Били замесени известни политици. Разбирате ли, някои хора казват: „Той е напълно почтен човек.“ В политиката определението „напълно почтен човек“ е точно толкова опасно, колкото „извън всякакво подозрение“ в армията. „Напълно почтен“! Ами как ли пък не! Спомням си през последната война, че някои хора съвсем не се оказаха толкова почтени, колкото ги мислехме. Имаше един човек от нашите среди, които живееше някъде близо до вас. Струва ми се имаше една малка виличка на брега на морето. Възхваляваше Хитлер и имаше доста последователи. Твърдеше, че единственият шанс за нас е да се съюзим с него. Представяте ли си! А изглеждаше толкова благороден. В същото време имаше и някои прекрасни идеи. Искаше да премахне бедността и несправедливостта. Все такива възвишени неща. Дааа… Свиреше на струната на фашизма, без да го нарича фашизъм. Свърза се с испанците, с хората на Франко. И, разбира се, с милия стар Мусолини. Да, преди всяка война стават такива работи. Неща, които не се появяват на бял свят и малко хора ги знаят.

— Вие изглежда знаете всичко — отбеляза Томи. — Моля за извинение. Изразих се малко грубо. Но наистина е много вълнуващо да попаднеш на някой, който знае всичко.

— Е, може да се каже, че винаги съм бил в центъра на събитията. Научавал съм това онова. Човек какво ли не научава! А дочувах по нещичко и от хора, които бяха вътре в играта и доста знаеха. Предполагам, че вече сам започвате да го разбирате, нали?

— Да — кимна Томи. — Срещам се със стари приятели, които са се виждали с техни стари приятели, които пък знаят много и така онова, което те казват, стига до мен. Докато работехме активно, нямахме време за такива разговори, но сега понякога дочуваме доста интересни истории.

— Да — кимна мистър Робинсън. — Виждам накъде сте тръгнали… искам да кажа, накъде биете. Наистина е интересно, че сте попаднали на това.

— Проблемът е — продължи Томи, — че аз не съм сигурен… всъщност струва ми се, че двамата със съпругата ми се държим като глупаци. Купихме тази къща, защото ни хареса. Точно в такава къща искахме да живеем. Преустроихме я по наш вкус и се опитваме да придадем на градината нов облик. Никак не ми се ще отново да се забъркваме в подобни случаи. От наша страна е просто проява на любопитство. Преди много години се е случило нещо и човек просто не може да се въздържи да не мисли за него и да не се опита да разбере. Но няма смисъл. Няма да помогнем на никого.

— Зная. Вие просто искате да знаете. Е, така е устроен човек. Това ни кара да правим научни изследвания, да летим до Луната, да изследваме морското дъно, да търсим природен газ в Северно море, да търсим начин да добиваме кислород от морската вода, а не да използваме само това, което ни дават растенията и горите. И толкова много други неща. И всичко — само защото сме любопитни. Предполагам, че без любопитството човек би се превърнал в костенурка. Тя води изключително удобен живот. Цяла зима спи и, доколкото зная, не се храни с нищо друго освен с трева и то само през лятото. Сигурно животът й не е интересен, но пък е много спокоен. От друга страна…

— От друга страна може да се каже, че човекът прилича повече на мангуста.

— Четете Киплинг. Радвам се. Според мен днес Киплинг не се оценява достатъчно. Беше прекрасен човек и е много забавно да се четат неговите книги. Разказите му са впечатляващи. Не мисля, че достатъчно го ценим.

— Вижте, не искам да се правя на глупак — заяви Томи. — Не искам да се замесвам в неща, които не са моя работа. Освен това, бих казал, че те вече нямат значение за никого.

— Не можете да знаете — вметна мистър Робинсън.

— Трябва да знаете, че не аз се опитвам да открия нещо — запелтечи Томи, обзет от чувството за вина, че отнема времето на една толкова важна личност.

— Предполагам, че просто искате да задоволите любопитството на съпругата си. Чувал съм за нея, въпреки че, струва ми се, не съм имал удоволствието да се запознаем. Тя е прекрасен човек, нали?

— Да — съгласи се Томи.

— Приятно ми е да го чуя. Харесвам хората, които държат един на друг и се радват на брака си до дълбока старост.

— Сигурно ви приличаме на костенурки — пошегува се Томи. — Вече сме стари и уморени и въпреки че се радваме на добро здраве за нашата възраст, не искаме да се забъркваме в нищо. Просто…

— Зная, зная — закима мистър Робинсън. — Престанете да се извинявате. Искате да научите. Точно като мангустата. Мисис Бересфорд също. Пък и от онова, което съм чувал за нея, тя ще намери начин да научи.

— Мислите, че тя има по-голям шанс от мен?

— Мисля, че не сте толкова любопитен, колкото нея, но съм убеден, че можете да доведете нещата докрай, защото сте професионалист. Умеете да намирате източници. А не е лесно да се намерят източници за събития от преди толкова години.

— Ето защо се чувствам ужасно, че ви притеснявам. Но сам не бих се решил. Беше Бакенбарда. Имам предвид…

— Знам кого имате предвид. Има бакенбарди, които приличат на агнешки котлети и някога много се гордееше с тях. Затова го нарекоха така. Приятен човек. Навремето вършеше добра работа. Изпратил ви е при мен, защото е знаел, че аз бих се заинтересувал от подобен случай. Знаете ли, много отдавна започнах да се ровя в това-онова и да разкривам кое как е.

— Да. И сега сте по върховете.

— Кой ви го каза? — сопна се мистър Робинсън. — Пълни глупости!

— Не мисля, че са глупости — усмихна се Томи.

— Е, някои достигат до върховете, а други усещат натиска на върховете. Бих казал, че повече или по-малко последното важи за мен. Повечето от случаите, с които съм се занимавал, ми бяха наложени.

— Като онзи в… Франкфурт, нали?

— О, значи мълвата е стигнала до вас? Така или иначе вече не мисля за тях. Едва ли някой още ги помни. Няма да откажа да ви дам информация. Сигурно знам отговора на повечето от въпросите ви. От онова, което е станало толкова отдавна, може да изникне нещо, което да се окаже интересно днес. Човек може да си обясни някои събития, които се случват сега. Не бих пренебрегнал тази възможност. И все пак бих ви посъветвал — струва си да се тревожите. Струва си да търсите хора, които помнят за тези събития. Струва си да откриете какво се е случило преди толкова години. Ако се доберете до сведения, които според вас могат да ме заинтересуват, просто ми се обадете. Ще си измислим парола. Така ще се почувстваме отново млади, ще почувстваме, че нещо зависи от нас. Какво ще кажете за „Желирани киселици“? Ще ми кажете, че жена ви е направила желирани киселици и дали не бих искал да ги опитам. А аз ще знам за какво става дума.

— Искате да кажете, ако открия нещо за Мери Джордан. Не мисля, че има смисъл да продължаваме. Все пак тя е мъртва.

— Да. Мъртва е. Но… виждате ли, понякога човек си изгражда погрешни представи за хората само защото е дочул някаква мълва или пък е прочел нещо.

— Искате да кажете, че аз съм си изградил погрешна представа за Мери Джордан? Искате да кажете, че тя изобщо не е важна?

— О, тя може и да е била много важна — рече мистър Робинсън и погледна часовника си. — Боя се, че трябва да приключваме. След десет минути очаквам един приятел. Ужасен досадник е, но е във висшите правителствени среди, а нали знаете какъв е животът днес. Правителството! Трябва навсякъде да се съобразявате с него. В службата, вкъщи, в магазина, показват ви го по телевизията. В днешно време имаме нужда от повече личен живот. Тази малка забавна игра, която двамата със съпругата ви си устройвате, е в личния ви живот и можете да гледате на нея от тази позиция. Кой знае, може и да откриете нещо интересно. Е, може и да не откриете. За сега не мога да ви кажа нищо повече. Зная някои факти, които вероятно никой друг не знае и с течение на времето ще ви ги кажа. Но всички са мъртви и не съм сигурен, че си струва. Все пак ще ви съобщя един факт, който може да ви помогне в разследването. Чел сте за онзи случай, делото срещу офицер, как му беше името… забравил съм го… беше съден за шпионаж, получи строга присъда и я излежа. Бе предател и си получи заслуженото. Но Мери Джордан…

— Да?

— Искате да знаете нещо за Мери Джордан? Както ви казах, ще ви съобщя един факт, който ще повлияе на гледната ви точка. Мери Джордан беше… е можете да я наречете шпионин, но не беше немски шпионин. Не беше шпионин на противника. Чуйте ме, момчето ми. Не мога да се въздържа да не ви кажа „момчето ми“. — Мистър Робинсън сниши гласа си и се наведе напред през бюрото си. — Тя беше наш човек.