Агата Кристи
Задната врата на съдбата (13)

Глава пета
Методи на разследване

— Къде си била, Тапънс? — попита съпругът й, когато на следващия ден се прибра в семейното огнище.

— Последното място, където бях, бе мазето — отвърна тя.

— Личи си. Да, наистина си личи. Знаеш ли, че косата ти е цяла в паяжини?

— Сигурно. В мазето ги има много. Но там не открих нищо — каза разочаровано Тапънс. — Само няколко бутилки бръснарски спирт.

— Бръснарски спирт? — изненада се Томи. — Интересно.

— Нали? Той става ли за пиене? Струва ми се малко вероятно.

— Не, ароматизиран е. Правили са го от листата на някакво американско дърво, приличащо на мирта и някога хората са го използвали за косите си. Имам предвид мъжете, а не жените.

— Сигурно си прав — кимна Тапънс. — Спомням си, че чичо ми… да, имах чичо, който използваше бръснарски спирт. Носеше му го един приятел от Америка.

— Нима? Струва ми се интересно — отбеляза Томи.

— Какво толкова интересно има? — попита Тапънс. — Изобщо не ни помага. Не можеш да скриеш нищо в бутилка с бръснарски спирт.

— Значи ето какво си правила.

— Все трябва да се почне от някъде. Ако е вярно онова, което ти е казал приятелят ти, много е възможно да има скрито нещо в тази къща, въпреки че ми е доста трудно да си представя къде и какво би могло да бъде. Виждаш ли, когато продаваш къща или умираш, или просто я напускаш, тя се изпразва, нали? Искам да кажа, че ако някой я наследи, той продава мебелите или пък ако ги остави, следващият обитател ще ги продаде, така че онова, което сега е останало, принадлежи на последния обитател, при това от последните години.

— Тогава защо някой ще се опитва да нарани теб или мен, за да ни принуди да напуснем къщата? Освен, ако тук има нещо, което някой не иска ние да открием.

— Въобразяваш си — рече Тапънс. — Може изобщо да не е така. Както и да е, денят не мина напразно. Открих някои работи.

— За Мери Джордан?

— Не точно. Както ти споменах, в мазето нямаше нищо особено. Само някакви стари фотографски пособия. Нали разбираш, лампа за проявяване от червено стъкло или нещо подобно, което са използвали в онези времена и бръснарския спирт. Но нямаше от онези плочи на пода, които можеш да повдигнеш и да откриеш нещо под тях. Наоколо се въргаляха няколко ръждясали консервени кутии, бидони и два стари куфара. Но така или иначе в тях не може нищо да се скрие. В момента, в който ги докоснах, те се разпаднаха.

— Жалко — изрази мнението си Томи.

— И все пак открих нещо интересно. Казах си… човек винаги трябва да има какво да си казва… че ще е по-добре да се кача горе и да почистя паяжините от себе си.

— Добра идея — съгласи се Томи. — Предпочитам да те гледам, когато нямаш подобни неща по себе си.

— Когато ме погледнеш, винаги трябва да си убеден, че независимо от възрастта, съпругата ти изглежда прекрасно.

— Мила моя Тапънс, ти винаги ми изглеждаш прекрасна. А в момента под лявото ти ухо има една паяжинка, която те прави особено привлекателна. Прилича на буклите, които си е слагала императрица Юджиния, когато са я рисували. Нали се сещаш, покрай врата й. Изглежда в твоята паяжинка има и паяче.

— О! — уплашено възкликна Тапънс и махна с ръка паяжината. После се качи горе, но не след дълго се присъедини отново към Томи.

Той я чакаше с чаша в ръка. Тя го погледна с подозрение и попита:

— Нали няма да ме караш да пия бръснарски спирт?

— Не. Аз също не бих искал.

— Сега мога ли да продължа да ти разказвам?

— Бих искал. Ти, така или иначе, ще го направиш, но мен ми се ще да изглежда, че го правиш, защото аз съм те помолил.

— И така, аз се запитах къде бих скрила нещо в тази къща, което не искам никой да намери? Какво място бих избрала?

— Логично — поощри я Томи.

— Къде може да има подобни места? Едно от тях, разбира се, е корема на Матилда.

— Моля?

— Корема на Матилда. Кончето-люлка. Казах ти за нея. Донесена е от Америка.

— Тук изглежда много неща са от Америка — отбеляза Томи. — Бръснарският спирт също.

— Та това конче има дупка в корема. Старият Айзак ми я показа. Вътре бяха натикани доста странни неща — хартийки, парцалчета и тем подобни. Нищо интересно. Но на такова място човек може да реши да скрие нещо, нали?

— Твърде вероятно.

— Разгледах и Възлюблената отново. Знаеш ли, има седалка, направена от нещо като мушама, която е съвсем изгнила, но под седалката нямаше нищо. Нямаше никакви тайни неща. Отново се замислих. Оставаха книгите и шкафовете за книгите. Понякога хората използват книгите за скривалища. А ние още не сме свършили с подреждането на библиотеката, нали?

— Мислех, че сме — каза с надежда Томи.

— Не съвсем. Останаха ни долните рафтове.

— Но те нямат особена нужда. Искам да кажа, че не е необходима стълба при подреждането им.

— Прав си. Така че аз се качих горе, седнах на пода и разгледах най-долния рафт. Повечето от книгите са религиозни. Проповеди от едно време, според мен, писани от някой методистки свещеник. Както и да е. Не бяха интересни, а и в тях нямаше нищо. Свалих всички тези книги на пода и тогава открих, че зад книгите някой е направил дупка, в която е пъхал какво ли не. Най-вече скъсани книги. Имаше една по-големичка. Беше подвързана с кафява хартия и аз я извадих, за да я разгледам. Човек никога не знае, нали? И какво си мислиш, че беше?

— Нямам ни най-малка представа. Може би първото издание на „Робинзон Крузо“ или нещо също токова ценно?

— Не. Беше Споменник за рожден ден.

— Споменник за рожден ден? Какво е това?

— Използвали са ги отдавна. Струва ми се, че този е от времето на Паркинсонови. А може и от преди тях. Съвсем е разкъсан и овехтял. Според мен никой не си е направил труда да го пази. Но си помислих, че след като е толкова стар, можем да открием нещо в него.

— Разбирам. Имаш предвид, че някой случайно може да е записал нещо вътре.

— Да. Но за съжаление не се оказа така. Не е толкова просто. Аз обаче продължавам внимателно да го проучвам. Още не съм свършила. Може да са споменати интересни имена или пък други работи.

— Предполагам — каза Томи, но гласът му прозвуча скептично.

— Е, това е единственото, което намерих там. На най-долния рафт нямаше нищо друго. Остана да прегледаме шкафовете.

— Ами останалите мебели? — попита Томи. — Може да има тайни чекмеджета или нещо подобно.

— Не, Томи, не разсъждаваш правилно. Сега всичките мебели в къщата са наши. Нанесохме се в празна къща и донесохме мебелите с нас. Единствените много стари неща, които намерихме тук, са онези боклуци в Кей-Кей — стари счупени играчки и порцелановите столчета. В къщата няма мебели от онова време. Който е живял тук след Паркинсонови, е взел цялата мебелировка или пък я е продал. После тук са живели различни хора и следователно не можем да очакваме нещо да се е запазило. Но аз все пак намерих нещо! Не зная дали ще ни е от полза.

— Какво е то?

— Карти с менюта.

— Карти с менюта?

— Да. В стария шкаф, който не можахме да отключим. Онзи под стълбата. Ключът беше изгубен. Е, аз го намерих в една кутия. Беше в Кей-Кей. Сложих му малко масло и успях да отключа шкафа. Но в него нямаше нищо. Мръсен шкаф с остатъци от счупени порцеланови сервизи. Мисля, че са принадлежали на последните обитатели. Но на най-горното рафтче имаше цяла камара от карти с менюта. От викторианско време са, използвали са ги по време на вечери. Ядели са впечатляващи неща. Вечерите им са били изключително обилни. Ще ти изброя едно меню. Наистина впечатляващо. Два вида супи, бистра и гъста, след тях два вида риба, после два ордьовъра и салата. Следва месото… какво беше след него, мисля че сорбет — това беше сладолед, нали? След него салата от омари. Можеш да си представиш?

— Стига Тапънс. Не мога да слушам повече!

— Помислих си, че ще ти бъде интересно. Тези менюта са много стари, наистина много стари.

— И какви изводи правиш от всичките си разкрития?

— Надявам се да науча нещо единствено от Споменника за рожден ден. Забелязах там името Унифред Морисън.

— Е, и?

— Доколкото знам, то е моминското име на старата мисис Грифин. Онази, при която бях на чай онзи ден. Тя е един от най-възрастните обитатели на селото и знае, и помни много от събитията, които са ставали тук. Помислих си, че може да са й познати някои от имената отбелязани в Споменника. Кой знае, може да изскочи заек.

— Може — каза колебливо Томи. — Все още мисля…

— Какво?

— Ами не знам какво да мисля — изстреля Томи. — Нека сега да вървим да спим. Не мислиш ли, че е време да се откажеш от цялата тази работа? Защо ни трябва да разбираме кой е убил Мери Джордан?

— Ти не искаш ли?

— Не, не искам — заяви сърдито Томи. — Поне… О, предавам се. Проклет да съм! Вече ме завербува.

— А ти откри ли нещо? — попита го мило тя.

— Днес нямах време. Но имам нови източници на информация. Възложих на една жена, за която ти споменах, нали си спомняш, онази, която се справя много добре с търсене на данни, та й възложих да свърши някои работи.

— Е, да се надяваме на най-доброто. Може и да се окаже глупост, но пък е забавно.

— Само дето не съм сигурен, че ще е чак толкова забавно, колкото си мислиш — поклати глава Томи.

— Няма значение. Поне ще знаем, че сме направили всичко, което зависи от нас.

— Моля те, не продължавай да правиш сама всичко, което зависи от теб. Точно това най-много ме тревожи, когато съм далеч от теб.