Николай Лилиев
Кажете, тоя странен ден…

Кажете, тоя странен ден

завършва ли със нощ безлунна,

и ще мога ли да целуна

смъртта на своя дух ранен.

 

Умората на морний град

с безчувствените ръце ме гали,

и в безлюдените зали

ридае споменът нерад.

 

Мълчанието прострели

сърце, и погледи блуждаят

сред небесата, где витаят

слънца, удавени в мъгли.

 

И в тоя миг без шум пълзи

безумието с тайни стъпи,

и ето! — в бури мойта скръб е

готова да се разрази.

 

Кажете, тоя странен ден

завършва ли със нощ безстрастна,

и ще ли мога да угасна

като цветец на смърт ранен.