Николай Лилиев
Погасва споменът далече…

Погасва споменът далече,

        и миналото е мечта.

        Навън шуми. Пред тъмни речи

        мъртвеят немите уста.

 

Към петият етаж понесен

        по стълбите аз чувам смях,

        и някаква незнайна песен

        навява на душата страх.

 

О тая горестна забрава

        на чувството, че си самин,

        че не за тебе засиява

        от свойта лодка Лоенгрин,

 

че не за тебе се обсебят

        тъми от будни светила,

        че не за тебе снежен лебед

        размахва белите крила,

 

че не и тебе упоява

        лъхът на син и строен крин.

        О тая горестна поява

        пред първий акт на Лоенгрин!