Роджър Зелазни
Рицар на Сенките (7)

Глава 7

Някои от ръцете май ни махнаха за сбогом, преди да тръгнем по склона на хълма. Джърт опря палец до носа си и размърда пръсти — подиграваше им се.

— Не можеш да ме виниш за това, че искам да се махна оттук — каза той.

— Ни най-малко — отговорих аз.

— Ако твоето кръводаряване ме е измъкнало от властта на Логрус, сигурно бих могъл да си живея тук во веки веков.

— Има такава възможност.

— Точно за това би трябвало да си наясно, че хвърлих леда по Борел, а не по теб. Освен това, той дори приживе не беше по-умен от теб. Да не говорим, че сега беше само дух на Логрус. С две думи, с него едва ли щях да се измъкна.

— И на мен ми хрумна нещо подобно. Накъде биеш все пак?

— Опитвам се да ти кажа, че ще ти помогна, доколкото мога, ако ми обещаеш, че няма да ме оставиш тук. Знам, че никога преди не сме се погаждали, но сега съм склонен да забравя за миналото, стига ти също да си съгласен.

— Винаги съм бил съгласен — казах аз. — Ти винаги започваше пръв и така и не се отказа да ми създаваш проблеми.

Джърт се усмихна.

— Така е, но не мисля да продължавам в същия дух. Никога не съм те харесвал. Може би все още е така. Но ти гарантирам, че няма да ти откажа помощта си, ако имаш нужда от нея.

— Според мен, в момента по-скоро ти имаш нужда от моята помощ.

— Не мога да го оспоря, а не мога и да те накарам да ми се довериш, макар да ми се ще да можех.

Изкачихме се още десетина метра по склона. Въздухът се бе затоплил осезаемо.

— Погледни на нещата така — продължи Джърт. — Аз приличам на твоя брат Джърт и определено представлявам част от онова, което той е в действителност. Но само част. Още от началото на нашето надбягване аз започнах да се развивам в друга посока. Ситуацията, в която се намирам сега, си е изцяло моя. Мисля непрекъснато за това, откакто се сдобих с известна независимост. Истинският Джърт знае неща, които аз не знам, и притежава сили, за които аз дори не съм чувал. Но въпреки това разполагам с неговите спомени и определено имам някаква представа от начина му на мислене. След като той се е превърнал в такава заплаха за теб, аз бих могъл да ти бъда доста полезен, щом ти се наложи да предугадиш бъдещите му ходове.

— Звучи ми логично — признах аз. — Освен ако в решителния момент не решите да обедините силите си.

Джърт поклати глава.

— Той не би ми се доверил. Аз на него също. Ние с него се познаваме доста добре. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Вероятно това, че нито един от двама ви не заслужава нечие доверие.

Той смръщи вежди, после кимна.

— Да, нещо такова.

— Тогава защо да ти се доверя?

— Точно сега, защото си ме спипал за топките, а после, тъй като ще ти бъда адски полезен.

Изкачвахме се още няколко минути, без никой от нас да каже нещо. Аз се обадих пръв:

— Това, което ме притеснява най-много е, че не е минало чак толкова много време, откакто истинският Джърт е преодолял Логрус. Някак не мога да те възприема като подобрена версия на най-нелюбимия си родственик. Ти си по-скоро негов последен модел. Колкото до отклоненията от оригинала, дотук не станах свидетел на Бог знае какво.

Той сви рамене.

— Не се сещам какво бих могъл да кажа, без да се повторя. Може би трябва да погледнеш нещата през призмата на личния интерес.

Усмихнах се. И двамата знаехме много добре, че в случая това е единствено възможната гледна точка. Все пак, докато разговаряхме, времето минаваше по-неусетно.

След известно време ми хрумна нещо.

— Мислиш ли, че ще можеш да пътуваш през Сенките? — попитах.

— Не знам — отговори ми той след кратко мълчание. — Последният ми спомен отпреди това място е как преминавам успешно по Логрус. Предполагам, че записът е бил завършен именно в този миг. Не си спомням нищо за някакви наставления на Сухай по въпроса, не помня и да съм опитвал нещо подобно. Би трябвало да мога. Ти как мислиш?

Спрях, за да си поема дъх.

— Не се чувствам чак такъв експерт в тази област, че да си позволя да гадая. Надявах се, че си се озовал тук с нещо като свръхестествено усещане за своите сили и способности.

— Боя се, че не е така. Разполагам само с недотам свръхестествения си нюх.

— И той ми стига, ако се окажеш прав достатъчно много пъти.

— Това скоро ще се разбере, мътните го взели.

— Мътните го взели, прав си.

Не след дълго се изкачихме над мъглата, от която, изглежда, се сипеха редките снежинки. Малко по-нататък вятърът започна да се усеща едва-едва, после утихна съвсем и мернахме за пръв път ръба. След няколко минути стигнахме и до него.

Обърнах се и погледнах назад. Всичко, което успях да различа, бе един лек проблясък сред мъглата. Пътеката пред нас продължаваше зигзагообразно, а на места приличаше на послание, изписано с морзовата азбука, вероятно заради скалните образувания, която я прекъсваха. Продължихме напред.

Следях внимателно Джърт, за да доловя някакви тревожни признаци. Думите са си думи, а той продължаваше да бъде просто версия на онзи Джърт, с който бях израснал. Само да доловях и намек, че се опитва да ме набута в някакъв капан, тутакси щях да го довърша с Грейсуондир.

Искри…

Някакво образувание вляво, прилично на пещера, нещо като отвор в скалата, водещ към друга реалност. В отвора — образ на странно изглеждаща кола, поела нагоре по стръмна градска улица…

— Какво… — започна Джърт.

— Все още не мога да разбера тяхното послание. Цял куп подобни картинки ме следват навсякъде от доста време.

— Изглежда ми достатъчно реална, за да преминем през нея.

— Може и да е.

— Не е изключено точно това да е изходът.

— Прекалено лесно достижим е, за да е той.

— Да опитаме все пак.

— Давай — казах аз.

Отбихме се от пътеката и се насочихме към образа. Изведнъж Джърт се озова на тротоара на улицата, по която се движеше колата. Обърна се и ми махна. Устните му се раздвижиха, но не чух нито дума.

Щом бях успял да загреба сняг от капака на онзи шевролет, защо да не мога да проникна изцяло в тази реалност? И ако това се окажеше възможно, дали не бих могъл да тръгна през Сенките оттам и да оставя този мрачен свят зад гърба си? Пристъпих напред.

В следващия миг бях вече там и уличните звуци достигнаха до мен с пълна сила. Ръмжащи двигатели, клаксони, свирещи гуми… Подуших въздуха. Можеше спокойно да бъде една от Сенките на Сан Франциско. Побързах да настигна Джърт, който се бе отправил към близкия ъгъл.

Изравних се с него и двамата закрачихме рамо до рамо. Стигнахме до ъгъла. Завихме. Замръзнахме.

Нямаше нищо. Пред нас се възправяше стена от мрак. Всъщност не просто мрак, а нещо, което предизвикваше влудяващо усещане за празнота. И двамата отскочихме като попарени.

Протегнах бавно ръка. Щом пръстите ми доближиха границата на бездната, първо почувствах лек гъдел, после ледена тръпка и накрая прилив на неописуем страх. Дръпнах се назад. Джърт опита на свой ред и реагира по същия начин. После се наведе, грабна от паважа една празна бутилка и я запрати към близкия прозорец. После тутакси хукна в тази посока.

Последвах го. Настигнах го при строшения прозорец и също вперих поглед в него.

Отново същият мрак. От другата страна нямаше нищо.

— Страшничко, а? — подхвърлих аз.

— Аха — каза Джърт. — Сякаш имаме съвсем ограничен достъп до някои Сенки. Това навява ли ти някаква мисъл?

— Започвам да се чудя дали не трябва да потърсим нещо определено на тези места.

Изведнъж мракът зад прозореца изчезна и там се появи свещ с потръпващ пламък, поставена върху малка масичка. Протегнах се, за да я докосна, и тя тутакси изчезна. На нейното място отново се възцари познатата бездънна чернота.

— Според мен това беше утвърдителен отговор на въпроса ти — каза Джърт.

— И аз мисля така. Все пак не можем да претърсим всяко едно от паната, край които минаваме.

— Вероятно нещо само се опитва да привлече вниманието ти, да те накара да разбереш, че трябва да следиш картините, които се появяват. Сигурно едва когато погледнеш на тях сериозно, ще дойде и истинското послание.

Светлина. Отвъд прозореца се появи маса, отрупана със запалени свещи.

— Добре — викнах аз, — ако това е всичко, което се иска от мен, ще го направя. Има ли още нещо, което трябва да потърся тук?

Отново мрак. Той се преля през перваза на прозореца и запълзя към нас. Сградите от другата страна на улицата се сляха в абаносовочерна стена.

— Като че ли отговорът е „не“ — извиках аз. После се обърнах и хукнах презглава към стесняващия се тунел, водещ към пътеката. Джърт последва примера ми.

— Това се казва нюх — казах му аз, докато стояхме върху фосфоресциращия път, загледани в свиващата се картина. — Мислиш ли, че тези картини щяха да се появяват без определена логика, докато се сетя да проникна в някоя от тях?

— Да.

— А защо?

— Според мен силата, която стои зад това, има по-голям достъп до определени места, на които с готовност би отговорила на някои от въпросите ти.

— Дали тази сила е Лабиринта?

— Вероятно.

— Добре. Появи ли се следващата картина, влизам веднага в нея и ще направя всичко, което се иска от мен, стига след това да се измъкна оттук.

— Да се измъкнем, братко. Ние.

— Разбира се — съгласих се аз.

Продължихме по пътя си, необезпокоявани от разни странни събития. И докато гледах блестящата следа, която криволичеше пред нас, се зачудих кого ли ни предстои да срещнем. Ако наистина бяхме в сектор на Лабиринта, особено след като се бях съгласил да играя по неговите правила, беше много вероятно Логрус да изпрати някого, когото познавам добре, за да се опита да ме разубеди. Въпреки това не се появи никой чак до последния завой на пътеката, след който видяхме неочаквано права отсечка, отвъд която, далеч напред, пътят свършваше в някакъв тъмен масив.

Щом се приближихме още, масивът ми заприлича на внушителен планински склон. Усетих лек пристъп на тревога при мисълта за новите неприятности, които можеше да ни довлече промяната в терена. Джърт също недоволно промърмори нещо. Но още преди да стигнем дотам, вдясно от мен просветна нов правоъгълен екран. Обърнах се и видях спалнята на Рандъм и Вайъли в Амбър. Стаята бе погледната откъм южната й страна, между дивана и някаква малка масичка, през един стол, към постелката пред камината и възглавниците по нея. Вляво се виждаха прозорците, през които се процеждаше мека дневна светлина. Нито на леглото, нито около някоя друга част от мебелировката се забелязваше жива душа: цепениците в камината се бяха превърнали в куп тлеещи въглени.

— Сега какво? — попита Джърт.

— Това трябва да е — отвърнах аз. — Поне би трябвало да е. Не виждаш ли, схванах идеята и веднага се появи една съвсем реална картина. Предполагам, че ще ми се наложи да действам бързо… Но преди това ще трябва да се сетя как точно.

Една от тухлите на камината се нажежи до червено и докато я гледах, ставаше все по-ярка. Едва ли се дължеше на въглените в огнището. Следователно…

Спуснах се напред, тласнат от силата на нечия заповед. Чух как Джърт извика нещо след мен, но гласът му секна с моето проникване в стаята. Долових лекото ухание на любимия парфюм на Вайъли, докато минавах край леглото. Това си беше истинският Амбър, а не някакво негово фалшиво подобие. Насочих се право към камината.

Джърт влетя в спалнята.

— По-добре се покажи и се бий! — извика той.

Обърнах се към него, промърморих му през зъби едно „Млъкни!“ и сложих пръсти на устните си.

Той се озова до мен е няколко бързи крачки, хвана ме за ръката и прошепна прегракнало:

— Борел отново се опитва да се материализира! Докато приключиш тук, сигурно ще успее да го стори и ще те очаква в пълна готовност.

Откъм дневната се разнесе гласът на Вайъли:

— Има ли някой там?

Издърпах ръката си, клекнах до огнището и хванах светещата тухла. Отначало ми се стори, че е прикрепена непоклатимо на мястото си, но след няколко движения вляво и вдясно успях все пак да я помръдна, след което я издърпах с лекота.

— Как се досети, че е точно тази? — прошепна Джърт.

— Заради сиянието — отвърнах му аз.

— Какво сияние?

Не му отговорих, а пъхнах ръка в разкрилата се ниша с надеждата, че няма да попадна на капан. Оказа се, че отворът продължава отвъд стената. Ръката ми бе потънала почти до рамото, когато пръстите ми напипаха нещо — метална верижка, окачена на някаква кука. Хванах я внимателно и я изтеглих. Чух как Джърт ахна тихо зад гърба ми.

За последен път бях видял да го носи Рандъм на погребението на Кейн, тъй като в ръката си държах именно него — Рубина на Справедливостта. Надянах верижката на врата си и в този миг вратата на спалнята се отвори.

Сложих отново пръст на устните си, хванах рамото на Джърт и му посочих с поглед отворената стена, водеща обратно към пътеката. Той понечи да възрази, но аз го бутнах рязко и сам се запътих натам.

— Кой е там? — чух да казва още веднъж Вайъли и улових сащисания поглед на Джърт.

Реших, че нямаме достатъчно време, за да започна да му обяснявам с някакви знаци или шепнешком, че е сляпа. Вместо това понечих отново да го бутна. Но този път той се плъзна встрани, протегна крак, опря ръката си в гърба ми и на свой ред ме блъсна напред. Успях само да смотолеви някаква кратка ругатня, след което политнах напред. Някъде зад себе си чух поредното „Кой…?“ на Вайъли, после гласът й секна.

Търколих се на пътеката, но преди това успях да измъкна кинжала от ботуша си. Веднага се изправих на крака, насочил острието към фигурата на Борел, който бе успял някак да се появи отново.

Той се усмихна и ме огледа. Мечът му си беше все още в ножницата.

— Не забелязвам наоколо стърчащи от земята ръце — отбеляза той, — тъй че едва ли ще можеш да разчиташ на нови щастливи стечения на обстоятелствата.

— Жалко — казах аз.

— Ако успея да взема от теб тази дрънкулка, която си окачил на врата си, и после я занеса на Логрус, той ще ме надари с втори живот, за да заменя моята жива, или по-скоро моята загинала от измамническите ръце на баща ти половина.

Видението на кралските покои в Амбър бе изчезнало. Джърт бе застанал край пътеката, близо до мястото, където се бе появил образът.

— Знаеш, че не мога да го победя — извика той, щом усети, че го гледам. — Но ти се справи с него миналия път.

Свих рамене.

Борел се обърна към Джърт.

— Значи смяташ да предадеш Хаос и Логрус?

— Напротив — отвърна Джърт. — Мисля, че ще им попреча да направят една ужасна грешка.

— И каква ще да е тази грешка?

— Кажи му, Мерлин. Кажи му онова, което ми каза, докато се отдалечавахме от онзи проклет фризер.

Борел се обърна отново към мен.

— Има нещо странно в цялата тази история — казах аз. — Имам чувството, че тук се провежда дуел между Силите — Лабиринта и Логрус. Според мен Амбър и Хаос играят второстепенна роля във всичко това. Разбираш ли…

— Абсурд! — прекъсна ме той, изтегляйки оръжието си. — Измислица, с която се надяваш да си спасиш кожата.

Прехвърлих кинжала в лявата си ръка и изтеглих Грейсуондир от ножницата.

— Върви по дяволите тогава! — казах. — Ела да си го получиш!

Някой сложи ръка на рамото ми и след това ме завъртя със сила, на която не успях да се противопоставя. С периферното си зрение забелязах как Борел отстъпи крачка назад.

— Ти приличаш доста на Коруин и на Ерик — каза един приятен, познат глас, — но въпреки това не те познавам. Все пак носиш Рубина на Справедливостта, което те прави твърде важен, за да ти позволя да рискуваш живота си в дуел.

Обърнах се още малко и застанах очи в очи с Бенедикт, при това с две съвсем здрави ръце.

— Казвам се Мерлин, син съм на Коруин — казах, — а този тук е най-големият специалист по дуелите в Царството на Хаоса.

— Ти, изглежда, си имаш важна мисия, Мерлин. Заеми се отново с нея — каза Бенедикт.

Острието на Борел проблесна и спря на двайсетина сантиметра от гърлото ми.

— Никъде няма да вървиш — каза той. — Не и с това камъче на врата.

Мечът на Бенедикт излетя неусетно и абсолютно безшумно от ножницата и парира оръжието на Борел.

— Както вече казах, върви да изпълниш дълга си, Мерлин — повтори той спокойно.

Изправих се бързо на крака, измъкнах се встрани и внимателно ги заобиколих.

— Ако го убиеш — каза Джърт, — той ще се материализира отново след известно време.

— Колко интересно — отбеляза Бенедикт, след като парира елегантно една мълниеносна атака и отстъпи леко назад. — След колко време по-точно?

— Няколко часа.

— А колко време ще ви е необходимо, за да осъществите онова, с което сте се захванали?

Джърт погледна към мен.

— Не съм съвсем сигурен — отвърнах аз.

Бенедикт направи странен, доста пестелив блок, последван от непозната за мен приплъзваща стъпка и къса разсичаща атака. Едно от копчетата на ризата на Борел отхвръкна встрани.

— В такъв случай няма да бързам — каза той. — Успех, момче.

Едрият мускулест мъж ми отправи кратък поздрав с оръжието си и в този миг Борел го атакува. Бенедикт използва една италианска сикста, с която отведе остриетата на двата меча встрани и направи бърза крачка напред. После протегна светкавично свободната си ръка, дръпна носа на противника си, отстъпи крачка назад и се усмихна.

— Колко ти вземат обикновено на урок? — го чух да казва, докато двамата с Джърт тичахме надолу по пътеката.

— Чудя се колко ли време е необходимо на някоя от силите, за да материализира един дух? — каза Джърт, докато тичахме в умерено темпо към планинския склон, при който пътеката свършваше.

— Няколко часа — отговорих аз. — Съдя по Борел, защото ако Логрус наистина иска да получи Рубина на всяка цена, той сигурно щеше да изфабрикува цяла армия от духове, стига това да беше възможно. Убеден съм, че достъпът до това място наистина е доста проблемен и за двата Знака. Като че ли само една нищожна частичка от силата им може да проникне тук. Ако не беше така, едва ли щях да стигна чак дотук.

Джърт се пресегна, сякаш за да докосне Рубина, но след това явно размисли и бързо отдръпна ръката си.

— Изглежда, сега си се съюзил с Лабиринта — отбеляза той.

— Ти май също. Освен ако не си запланувал да ми забиеш нож в гърба в последния момент — казах аз.

— Не е смешно — изхили се той. — Налага ми се да бъда на твоя страна. Не е лесно да се сети човек, че Логрус ме създаде, само за да бъда покорен инструмент в ръцете му. Изпълнех ли си безропотно задачката, щях да изхвърча право на бунището. Струва ми се, че ако не беше твоята кръв, отдавна вече да съм там. Затова съм с теб, независимо дали това ти харесва, или не, и гърбът ти е подсигурен.

Тичахме по последната права отсечка на пътеката; планинският масив се приближаваше все повече. Накрая Джърт попита:

— Какво прави този медальон чак толкова важен? Логрус комай си умира за него.

— Нарича се Рубинът на Справедливостта — отговорих аз. — Казват, че е по-стар от самия Лабиринт и че всъщност е послужил за неговото създаване.

— А защо според теб кристалът попадна така лесно в ръцете ти?

— Нямам никаква представа — казах аз. — Ако случайно ти хрумне нещо, с радост ще го изслушам.

Щом стигнахме, открихме, че пътеката потъва в мрачната бездна. Спряхме.

— Не виждам никакви надписи — казах аз, оглеждайки скалната стена около входа.

Джърт ме погледна странно.

— Винаги си имал доста странно чувство за хумор, Мерлин. Кой би сложил тук някакъв надпис?

— Някой друг притежател на странно чувство за хумор — отвърнах аз.

— Как ли пък не — промърмори той и се обърна отново към входа.

Точно над мрачния отвор току-що се бе появил яркочервен надпис „ИЗХОД“. Джърт поклати бавно глава. Влязохме.

Поехме надолу по тесен, криволичещ тунел, което леко ме учуди. След всички изкуствено създадени забележителности на това място бях очаквал издълбана като по конец шахта с равни стени и сравнително висок таван. Накратко, нещо изпипано във всяко отношение. Вместо това сега сякаш напредвахме по напълно естествено възникнала поредица от малки пещерни ниши. От двете страни на пътеката често се мяркаха сталактити, сталагмити и сталактони, малки локви и тъй нататък. Рубинът хвърляше зловеща светлина върху всеки детайл от тунела, на който обърнех по-специално внимание.

— Знаеш ли как да използваш кристала? — попита Джърт.

Припомних си част от разказа на баща си.

— Когато му дойде времето, мисля, че ще мога — казах, после вдигнах Рубина, огледах го за миг и отново го пуснах върху гърдите си. Засега маршрутът, който следвахме, ме интересуваше далеч по-живо от тази семейна реликва.

Продължих да се оглеждам, докато напредвахме през влажни скални ниши и пещерни зали с високи сводове, по тесни тунели, край каменни водопади. Имаше нещо познато във всичко наоколо и въпреки това не смеех да докосна нищо.

— Нещо от това, което виждаш наоколо, да ти навява някакви определени мисли? — попитах аз.

— Не — отговори Джърт.

Продължихме, преминавайки край една тясна странична ниша, в която лежаха три човешки скелета. В известен смисъл това бяха първите реални признаци за наличието на някакъв живот от самото начало на това налудничаво пътуване.

Джърт бавно поклати глава.

— Чудя се дали все още се движим между Сенките — каза той, — или по-скоро напуснахме онова място и се озовахме в някоя определена Сянка, още щом влязохме в тези пещери.

— Бих могъл да проверя като опитам да призова Логрус — подхвърлих аз и тутакси си заслужих едно рязко вливане на Фракир в плътта на китката ми. — Но отчитайки сложния, метафизичен характер на ситуацията, бих предпочел да не го правя.

— Погледни само колко многоцветни са минералите по стените тук. На онова място като че ли преобладаваха монохромните пейзажи. Не че ми дреме особено за декорите. Искам само да кажа, че май се добрахме до нещо като победа в играта.

Посочих пода.

— Докато това светещо чудо все още се вижда, нищо няма да е свършило окончателно.

— А какво би станало, ако просто се отклоним от пътеката? — попита той, обърна се надясно и направи една-единствена крачка.

Един огромен сталактит завибрира и след миг се стовари на половин метър пред него. Джърт се озова до мен със скорост, на която не предполагах, че е способен.

— Разбира се, би било жалко да не разберем накъде всъщност сме се запътили.

— Такива са пустите му свещени мисии, купонът тече до последния момент.

Все по-напред и по-напред. Не последваха нови алегорични произшествия. Гласовете и стъпките ни отекваха. Едри капки падаха звучно в локвите по пода. Минералите проблясваха. Пътят се спускаше постепенно надолу.

Не знам колко точно вървяхме така. След известно време местата, през които минавахме, започнаха удивително да си приличат. Сякаш току преминавахме през невидимите входове на телепортиращи кабини, които ни връщаха отново и отново в една и съща изходна точка. От всичко това започна да ми се доспива…

Изведнъж пътеката премина през един разширен пасаж, за да свие след това вляво. Джърт погледна натам и ускори крачката си.

— Бог знае какво изчадие ни чака зад ъгъла — отбеляза той.

— Не е изключено — съгласих се аз. — Но аз лично не бих се тревожил за нещо подобно.

— Защо?

— Мисля, че започвам да разбирам.

— А ще благоволиш ли да ме запознаеш с прозрението си?

— Ще отнеме доста време. Просто изчакай. Много скоро всичко ще се изясни.

Преминахме край поредния страничен тунел. Беше почти като останалите, но и някак по-различен. Естествено.

Ускорих темпото, тъй като нямах търпение да узная истината. Затичах се…

Още един тунел…

Чувах как стъпките на Джърт отекват равномерно зад мен. Напред. Още малко.

Нов завой.

И тогава отново забавих крачка, тъй като тунелът продължаваше напред, но не и нашата пътека. Тя свиваше рязко вляво и завършваше при една масивна, подсилена с метални ленти врата. Пресегнах се към стената вдясно, където трябваше да бъде куката, напипах я и свалих окачения на нея ключ. Вкарах го в ключалката, после го завъртях, отключих и пак го оставих на мястото му.

„Това място хич не ми харесва, шефе“ — отбеляза Фракир.

„Знам.“

— Изглежда, знаеш какво правиш — подхвърли Джърт.

— Аха — казах аз и добавих: — Тук вече да.

Както бях очаквал, вратата се отваряше навън, а не навътре. Хванах масивната дръжка и я натиснах силно.

— Няма ли все пак да ми кажеш къде отиваме? — попита той.

Голямата врата изскърца и помръдна бавно.

— Всичко наоколо ужасно ми напомня за пещерите в хълма Колвир, точно под двореца в Амбър.

— А така — каза Джърт. — И какво има зад тази врата?

— Тя от своя страна е точно копие на вратата, която води към залата на Лабиринта на Амбър.

— Прекрасно. Вероятно ще се превърна в едно малко бяло облаче още щом стъпя вътре.

— Едва ли. Аз вече доведох веднъж Сухай тук. Не си спомням той да се е оплаквал след това от някакви неприятни странични ефекти, предизвикани от близостта с Лабиринта. Освен това майка ни е преминала по Лабиринта.

— Да, така е.

— Честно казано, мисля, че всеки благородник от Хаос, в чиито вени тече поне капка от кръвта на Амбър, би могъл да стори същото. Обратното пък важи за Логрус. Според преданията всички ние произлизаме от един общ корен.

— Добре, ще вляза с теб. Предполагам, че все пак вътре има достатъчно място, за да мога да заобиколя Лабиринта, без да стъпвам върху него.

— Да.

Отворих вратата достатъчно широко и надзърнах. Да, това беше. Мъждукащата пътека завършваше на няколко сантиметра отвъд прага.

Поех дълбоко въздух и изръмжах една ругатня, докато го издишвах.

— Какво има? — попита Джърт, опитвайки се да надзърне през рамото ми.

— Не е точно това, което очаквах да видя — казах аз.

Отстъпих встрани и го оставих да погледне.

Той се взира няколко секунди, след това каза:

— Нищо не разбирам.

— Аз също, но смятам да разбера.

Влязох в залата. Джърт ме последва. Това не беше Лабиринтът, който познавах. Или по-точно беше и не беше. Структурата му беше абсолютно същата, като тази на Лабиринта в Амбър, но върху този лабиринт имаше дефекти. На няколко места липсваха части от фрагментите, сякаш някой ги бе изтрил или просто бе пропуснал да ги изчертае. Областите между отделните линии, които би трябвало да са тъмни, тук светеха със сиво-синкава светлина. Затова пък самите линии бяха черни. От цялата странна диаграма като че ли бе отнет някакъв основополагащ принцип. Стори ми се, че светлите петна леко трептят.

Но най-странен от всичко бе огненият кръг в центъра на Лабиринта, който нямаше нищо общо с оригинала. Нещо повече, в този кръг се забелязваше тялото на жена, която беше или мъртва, или в безсъзнание, или омагьосана по някакъв начин.

Жената, разбира се, най-вероятно беше Корал. Разбрах това още щом я мярнах за пръв път, макар че ми се наложи да изчакам няколко мига преди да успея да разгледам по-внимателно лицето й през пламъците на кръга.

Голямата врата зад нас се затвори. Джърт постоя неподвижен близо минута, после промълви:

— Този камък май доста се е развълнувал от срещата. Да можеше да видиш лицето си, сгряно от неговата светлина!

Погледнах към гърдите си и забелязах, че Рубинът пулсира неистово. Покрай синкавата светлина, идваща от Лабиринта, и пламъците на огнения кръг в него, не бях забелязал настъпилата промяна.

Пристъпих напред и почувствах прилива на ледена вълна, който ми напомни за усещането, предхождащо осъществения чрез Картите контакт. Това сигурно беше един от онези Непълни лабиринти, за които бе говорила Джасра и на които тя и Джулия бяха адепти. В такъв случай сега се намирах на някоя от първите Сенки, съвсем близо до истинския Амбър. И мислите запрепускаха с бясна скорост из съзнанието ми.

Съвсем скоро бях разбрал, че Лабиринтът като че ли притежава свое съзнание и разум. Вече ми изглеждаше напълно логично неговият антипод Логрус да се ползва от същата привилегия. Тази мисъл ме споходи за пръв път, когато Корал помоли Лабиринта сам да прецени къде да я изпрати и нейното желание бе изпълнено. Явно именно това беше мястото, където той я бе пренесъл. При състоянието, в което се намираше сега, нищо чудно да не бе успяла дори да долови моите опити да се свържа с нея. След като Корал изчезна, аз се обърнах към Лабиринта полу на шега, а той ме пренесе от единия в другия край на пещерната зала, най-вероятно, за да потвърди съмненията ми.

Нещо повече, в случая не ставаше дума за някакъв лек намек за разум, реших аз, докато разглеждах дълбините на Рубина на Справедливостта. Лабиринтът беше невероятно находчив. Защото онова, което видях в кървавочервения кристал, представляваше визуално обяснение на задачата, която трябваше да изпълня, една задача, с която при други обстоятелства не бих се захванал за нищо на света. След като вече бях успял да се измъкна от онова налудничаво измерение, аз сигурно бих изтеглил коя да е от Картите си, за да помоля някой от другите да ме измъкне. Или пък дори бих призовал Логрус и бих отпрашил през Сенките, докато двата Знака се боричкат в мрака. Но там, в центъра на Непълния Лабиринт лежеше Корал… Лабиринтът се бе подсигурил по най-удачния възможен начин. Вероятно бе доловил нещо от чувствата, които изпитвах към тази жена, докато тя следваше неговите очертания. В съзнанието му веднага се бе зародил един доста оригинален план, който той бе осъществил със завидна точност.

От мен се искаше да възстановя, или по-скоро да завърша това несъвършено копие, като премина по него, понесъл със себе си Рубина на Справедливостта. Нали точно така Оберон бе възстановил повредения оригинал. Една малка подробност — той бе заплатил за това с живота си.

От друга страна, на Краля се бе наложило, да се оправя с Първичния Лабиринт, докато аз щях да си имам работа само с едно негово подобие. Баща ми също беше оцелял, след като бе успял да създаде свой собствен Лабиринт.

Но защо точно аз? Дали защото бях син на човека, който се бе справил със създаването на новия Лабиринт? Или пък бе замесен фактът, че носех в себе си и образа на Логрус? А може би просто защото бях сръчен от една страна и податлив на натиск от друга? Всичко това взето заедно? Или напротив?

— Искам да знам — извиках аз. — Имаш ли готов отговор за мен?

Сякаш нечий масивен юмрук се заби в стомаха ми. Зави ми се свят, сякаш всичко наоколо се бе завъртяло неудържимо. Причерня ми. После всичко си дойде отново по местата и аз забелязах Джърт в другия край на залата, точно до голямата обкована врата.

— Това пък как го направи? — възкликна той.

— Не го направих аз.

— О-о!

Той отиде до стената, опря ръце на нея и започна да заобикаля Лабиринта, придържайки се плътно към очертанията на каменния свод.

От новата си позиция можех да видя Корал малко по-ясно. Странно. Не бих казал, че се чувствах влюбен до уши. Ние не бяхме любовници, реално погледнато не бяхме дори близки приятели. Бяхме се запознали буквално преди броени часове. Направихме заедно една дълга разходка, хапнахме добре, оправихме по няколко питиета, посмяхме се… и нищо повече. Ако разполагахме с повече време, може би щяхме да установим, че между нас е пламнала някаква искра. Все пак бях прекарал доста приятно с нея и сега осъзнах, че ми се иска наистина да я опозная по-отблизо. Чувствах се някак отговорен за настоящите й проблеми, изпитвах някаква вина за проявената „престъпна небрежност“. С други думи, Лабиринтът ме бе спипал за топките. Ако исках да си я получа обратно, щеше да ми се наложи преди това да възстановя копието. Пламъците сякаш ми кимнаха.

— Гаден номер — казах аз гласно.

Ново кимване.

Продължих да оглеждам внимателно Непълния Лабиринт. Почти всичко, което знаех за него, дължах на разговора си с Джасра. Но тя бе споменала, че тези, които преминават по него, следват липсващите му фрагменти, докато Рубинът ме съветваше да тръгна по линиите, сякаш имам пред себе си съвсем нормален лабиринт. От гледна точка на разказа на баща ми, тази подробност определено се връзваше. Целта ми щеше да бъде да опиша пропуснатите фрагменти.

Джърт тъкмо бе заобиколил последния ръб на Лабиринта и сега вървеше право към мен. И тъкмо когато минаваше край една от прекъснатите линии, тя най-неочаквано припламна и кракът му се озова право върху нея. Лицето на Джърт се изкриви от ужас. Той изкрещя и започна да избледнява.

— Спри! — изкрещях. — Или ще ти се наложи да си търсиш нов майстор по ремонта на лабиринти! Веднага го възстанови и го остави на мира, иначе няма и пръста си да помръдна! Говоря напълно сериозно!

Полуизчезналият крак на Джърт започна да се удължава и да придобива нормална плътност. Синкавото сияние, което бе започнало да излъчва тялото му, също изчезна. Изражението му придоби нормален вид.

— Знам, че той е дух на Логрус — казах аз, — освен това е и копие на най-гадния измежду моите родственици, но ще ти се наложи да го оставиш на мира, копеле такова, иначе няма да те огрее! Можеш да си запазиш Корал!

Линията отново помръкна и всичко възвърна предишния си вид.

— Искам да ми обещаеш — заявих аз.

Едно огромно огнено кълбо се изтръгна от центъра на Лабиринта, понесе се към тавана на залата и там изчезна.

— Да разбирам ли, че мога да разчитам на честната ти дума? — попитах.

Пламъците кимнаха.

— Благодаря ти — прошепна Джърт.