Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knight of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 82 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РИЦАР НА СЕНКИТЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.10. Серия Хрониките на Амбър, №9. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Ивелин ИВАНОВ [Knight of Shadows, Roger ZELAZNY]. Формат: 20 см. Страници: 208. Цена: 90.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция
  4. — Корекция на правописни грешки

Глава 11

Увиснах на гредата, залюлях се и се пуснах. Приземих се почти грациозно насред коридора на долния етаж, някъде помежду двете врати на моите покои. Може би трябваше по-скоро да кажа: до единствената оцеляла врата на моите покои, тъй като другата просто липсваше заедно с част от стената. Липсваше и един от любимите ми шкафове, в който бях наредил колекцията си от мидени черупки, събирани от плажовете по цял свят. Жалко.

Направих крачка напред, но веднага спрях. Разтърках очите си. Гледката на полуразрушения ми апартамент бе тутакси изместена на заден план от нещо далеч по-интересно, още повече че разрушените апартаменти вече трудно биха могли да ме впечатлят. Особено след онзи 30-и април…

Обърнах се бавно, точно като във филма „Ниагарски водопад“ на Хал Роуч.

Да.

От другата страна коридора, право срещу останките от моите покои, там където преди имаше само една гола стена, се бе появил коридор, който водеше право на север. Огледах внимателно искрящите му стени. Невероятно. Боговете току-що ме бяха потупали насърчително по рамото. Вече бях минавал по този коридор, докато той обитаваше едно от по-обичайните си местонахождения — на четвъртия етаж, между няколко складови помещения, разположен в посока изток-запад. Коридорът на Огледалата — една от интригуващите аномалии на двореца в Амбър, прочут с безбройните си огледала. Безбройни в буквалния смисъл. Опитайте се да ги преброите и никога няма да достигнете два пъти до една и съща цифра. По цялото протежение на коридора блещукаха пламъчетата на свещи, които го изпълваха с безброй причудливи сенки. Стените му бяха покрити с най-различни огледала — големи, малки, продълговати, широки, оцветени, криви, с изящни рамки, с най-обикновени рамки, с формата на най-причудливи геометрични фигури със заострени ъгли, с аморфни очертания, гравирани…

Бях минавал на няколко пъти по Коридора на Огледалата, вдъхвайки от ароматите на горящите свещи, долавяйки понякога нечие призрачно присъствие или зървайки с крайчеца на окото си чудновати видения, които си изпаряваха мигом, щом ги удостоиш с вниманието си. Бях усещал очарованието и магията на това място, неговия дух, пробуден от моето присъствие. Човек никога не знае какво би могъл да очаква, докато крачи по този магически коридор. Поне така ми каза веднъж Блийс. Той не беше съвсем сигурен дали огледалата те пренасят в някакъв странен свят на Сенките, дали те хипнотизират и те увличат в чудновато състояние на полусън, дали те въвеждат сред изпълнената със символи и украсена с измислени образи вселена на душата ти, дали си играят някаква злонамерена или пък съвсем безобидна игра с теб… Каквато и да бе истината, коридорът съвсем не беше чак толкова безобиден, защото често бяха откривали в него крадци, хора от прислугата или посетители на двореца мъртви, в пристъп на умопомрачение или разхождащи се, бълнувайки безсмислени фрази, до един с доста необичайни изражения. Обикновено по слънцестоене или равноденствие, често и в най-различни дни на годината, коридорът се преместваше на ново място. Случваше се и да изчезне за известно време. Обикновено към него се отнасяха с недоверие и го отбягваха, макар че наред с уврежданията и неприятните преживявания, които си отнасяха някои от посетителите му, той ги даряваше и с полезни поличби или прозрения за бъдещето. Именно тази несигурност караше хората да гледат с недобро око Коридора на Огледалата.

Някой ми бе казал, че понякога Коридорът се появявал, сякаш търсейки определен човек, за когото е пазил дълго време своите противоречиви дарове. Говореше се също, че в подобни случаи е по-опасно да откажеш поканата му, отколкото да я приемеш.

— О, хайде стига — казах аз. — Сега ли намери?

Сенките по стените затанцуваха и сякаш някакъв неочакван порив накара свещите да трепнат. Тръгнах натам. Стигнах до началото на коридора, протегнах лявата си ръка и докоснах една от стените му. Фракир не помръдна.

— Аз съм Мерлин и в момента съм доста зает. Сигурен ли си, че не би предпочел да отразиш в огледалата си някого другиго?

Пламъкът на най-близката свещ като че ли придоби формата на огнена ръка, която ми махна насърчаващо.

— Мамка му — промърморих под носа си и продължих напред.

С навлизането си в коридора не усетих никаква осезаема промяна. Стените бяха покрити с лек слой прах. В огледалата наоколо вече се отразяваха безброй мои подобия, потрепващи, на мъждивата светлина на свещите: шеговити, строги, фантастични…

Проблясък.

За миг ми се стори, че строгото лице на Оберон ме гледа втренчено от един малък овал е метална рамка — най-вероятно обикновена зрителна измама, добила в съзнанието ми чертите на покойния владетел.

Проблясък.

Мога да се закълна, че в един правоъгълник с порцеланова рамка, изпълнена сякаш с разлят живак, мярнах собственото си, окарикатурено с животински черти лице и изплезен като на запъхтяно куче език. Обърнах се и чертите ми мигом придобиха обичайния си вид. Хубава шега, няма що.

Крача бавно напред. Стъпките ми отекват приглушено. Дишането ми е леко напрегнато. Зачудих се дали да не призова образа на Логрус или пък този на Лабиринта. Но не ми се щеше да рискувам толкова скоро. Споменът за свирепия гняв на двете Сили беше все още твърде пресен в паметта ми. Сигурно щях да си платя за подобна непредпазливост.

Спрях се да разгледам едно огледало, което вероятно носеше моето име. Имаше рамка от черен метал с гравирани по нея сребристи магически знаци. Повърхността му бе мрачна, изпълнена сякаш с плуващи в плитчините й духове. Лицето ми изглеждаше по-изпито, с по-резки черти, обрамчено от едва забележим пурпурен ореол. Имаше нещо студено и зловещо в този образ. Изучавах го внимателно около минута, но нищо особено не се случи. Никакви послания, никакви прозрения, нито дори видими промени. Всъщност, колкото по-дълго се вглеждах в лицето си, толкова повече ми се струваше, че целият драматичен привкус, който съм му приписал, се дължи просто на оскъдното осветление.

Продължих, улавяйки на ръба на полезрението си неземни пейзажи, екзотични същества, намеци за минали събития, образи на мъртви приятели и родственици. Нещо дори се опита да ме докосне, но аз му махнах да се разкара. След онова кошмарно пътуване между Сенките бях позагубил страстта си към странните проявления и евентуалните заплахи. Стори ми се, че мярнах обесен мъж с вързани зад гърба ръце, полюшван от буреносен вятър под небе, нарисувано сякаш от Ел Греко.

— Последните ми няколко дни не бяха от най-приятните — казах аз, — а положението не се е подобрило особено. Искам да кажа, че не разполагам с излишно време.

Нещо ме сръга в десния бъбрек. Обърнах се, но наоколо нямаше никого. После усетих как някой сложи ръка на рамото ми. Този път се завъртях почти мигновено. Отново никой.

— Извинявам се — промърморих. — Давай както си знаеш, щом е толкова важно.

Невидимите ръце продължиха да ме побутват и дърпат, изтласквайки ме край серия от красиво оформени огледала, докато накрая се озовах пред евтино огледало, чиято дървена рамка бе осеяна с петна. Изглеждаше сякаш е купено от някоя мизерна разпродажба. Около отражението на лявото ми око имаше лек дефект. Силите, които ме бяха довели пред него, най-сетне ме оставиха на мира. Помислих си, че вместо да ме блъскат насам-натам, можеха просто да пренесат огледалото при мен.

Промърморих за всеки случай едно „благодаря“ и се вгледах по-внимателно. Мръднах главата си напред и назад, наляво и дясно, при което образът ми в огледалото се накъдри. Повторих същите движения още веднъж, очаквайки най-после да се случи нещо.

Отражението на лицето ми остана непроменено, но след като поклатих глава за трети или четвърти път, огледалният фон вече не беше същият. Нямаше и следа от отрупаната с огледала стена, която бях гледал доскоро. Тя отплува с последното ми движение и след това не се появи отново. Нейното място бе заето от пейзаж, който се състоеше от мрачни храсталаци с притъмняло вечерно небе над тях. Поклатих глава още няколко пъти, но вълнообразният ефект също бе изчезнал. Храстите изглеждаха съвсем истински, въпреки че с периферното си зрение долавях, че коридорът си е все същият и в двете посоки.

Вперих поглед в новопоявилата се в огледалото картина, за да не пропусна случайно някоя поличба, предзнаменование, знак или дори леко раздвижване. Не забелязах нищо подобно, макар усещането за дълбочина да беше наистина доста реално. Можех почти да усетя лекия ветрец, който раздвижваше листата. Стоях така няколко минути в очакване да зърна някаква промяна. Нищо не се случи. Помислих си, че щом това е всичко, с което би могло да ме изненада това огледало, значи е време да продължа пътя си.

В огледалните храсти като че ли се размърда нещо. Обърнах се бързо и вдигнах ръце, за да се защитя.

Оказа се, че е само порив на вятъра, и изведнъж осъзнах, че вече не съм в коридора. Обърнах се отново на 180 градуса — стената и огледалото на нея бяха изчезнали. Намирах се пред едно ниско възвишение, на чийто връх се виждаха очертанията на порутена стена. Отвъд стената проблясваше светлина. Любопитството ми се събуди, примесено с чувството за дълг и инстинкта за самосъхранение, и аз се заизкачвах по хълма.

Още преди да съм стигнал до върха, безоблачното небе видимо потъмня и по него се появиха първите, непознати за мен съзвездия. Промъквах се кажи-речи крадешком през камъните, тревите, храсталаците и остатъците от зидария. Зад една обрасла с дива лоза стена дочух нечии гласове. Макар че не успях да различа никакви конкретни думи, ми се стори, че не става въпрос за разговор, а по-скоро за какафония от монолозите на няколко души с неопределена възраст, принадлежащи към двата пола.

Щом се озовах на върха, протегнах ръка и прокарах дланта си по неравната повърхност на стената. Реших засега, да не я заобикалям, за да разбера какво става от другата й страна, тъй като това би ме изправило очи в очи с нещо, за което нямах и най-бегла представа. Далеч по-умно ми се стори да се пресегна към горния й ръб и да се набера внимателно, което и сторих. Малко преди главата ми да се подаде над ръба, успях дори да намеря опора за краката си и така облекчих задачата на ръцете си.

Надигнах се внимателно, преодолявайки последните няколко сантиметра, и надникнах през една от цепнатините. Полуразрушената постройка напомняше доста за църква. Покривът се бе сринал, но отсрещната стена беше почти толкова запазена, колкото и тази, на която бях увиснал. Вдясно, върху леко повдигната площ, забелязах олтар, който определено помнеше и по-добри времена. Каквато и да се бе случило на това място, доста време бе изминало оттогава, тъй като всичко наоколо бе покрито с пълзящи лози и бурени, поникнали сред остатъците от срутения покрив, катурнатите пейки и падналите колони.

Право пред мен, насред едно разчистено петно на пода, бе очертана пентаграма. На всеки от върховете на звездата бе застанала по една фигура, обърната с гръб към центъра на кръга. В петте пресечни точки на линиите гореше по един забит в пръстта факел. Всичко това ми заприлича на странна вариация на един от познатите ми ритуали за призоваване, така че се зачудих защо участниците не са по-добре защитени и защо не обединяват силите си, вместо да изпълняват ролите си независимо един от друг. Трите фигури, които виждах добре, бяха обърнати с гръб към мен, а от другите две не виждах почти нищо, тъй като стената ги скриваше от погледа ми. Някои от гласовете бяха мъжки, други женски. Един от тях пееше, други два мърмореха монотонно, а последните два като че ли говореха нещо с неестествен, приповдигнат тон.

Надигнах се малко по-нагоре, опитвайки се да зърна лицата на обърнатите към мен участници в ритуала. Струваше ми се, може би заради усещането за нещо познато в цялата обстановка, че ако разпозная поне един от тях, всичко тутакси ще ми се изясни.

Друг въпрос, който живо ме интересуваше, беше — какво се опитваха да призоват? Бях ли в безопасност, покатерен на тази стена в непосредствена близост, в случай че насред кръга изникне нещо твърде необичайно? Въобще не бях убеден, че всичко долу си е по местата. Надигнах се още малко. Усетих как центърът на тежестта ми се премести и установих, че се движа, без да прилагам каквото и да е усилие. Миг по-късно вече бях осъзнал какво става — стената беше на път да се срине заедно с мен право в центъра на събитията. Опитах да се отблъсна от стената, разчитайки, че след като падна, ще успея да се претърколя и да хукна накъдето ми видят очите. Но вече беше твърде късно. Успях само да се отделя от стената, но не и да убия инерцията, която вече бях набрал.

Никой от тях не помръдна въпреки мазилката, която се сипеше върху главите им, и аз най-после долових няколко разбираеми думи.

— … призовавам теб, о, Мерлин, да изпаднеш в моята власт сега! — напяваше едната от жените.

Да му се не види и ритуалът, си помислих, докато „изпадах“ в центъра на пентаграмата. След миг вече лежах проснат по гръб, с разперени крака, ръце, прибрани към тялото, и — слава Богу — без някакви сериозни контузии. Като човек, падал доста често в живота си, при това от най-различни места, бях развил доста добър усет към подобен сорт упражнения. Пламъците на факлите лумнаха ярко около мен за няколко секунди и след това отново се кротнаха. Петте фигури не бяха помръднали от местата си. Опитах се да стана и установих, че не мога. Чувствах се така, сякаш бях залепнал за пода.

Фракир ме бе предупредила твърде късно и сега просто не можех да се сетя как бих могъл да я използвам. Нямаше смисъл да я насочвам срещу някой от петимата, за да му създаде трудности с дишането, тъй като в това време другите четирима можеха лесно да ми видят сметката.

— Въобще не е в стила ми да се изтърсвам без предварителна уговорка — казах, — освен това ми е повече от ясно, че съм попаднал на частно парти. Тъй че ако някой от вас бъде така добър да ме освободи, аз ще си продължа по пътя, без да се помайвам…

Фигурата, застанала до левия ми крак се обърна и ме погледна втренчено. Беше жена, облечена в синя роба, но този път без маска на зачервеното си от огъня лице. Тя се усмихна напрегнато, после облиза устните си и усмивката й изчезна. Оказа се, че е Джулия, при това стиснала нож в дясната си ръка.

— Все същият тарикат — каза тя. — С готов отговор за всяка възможна ситуация. Добро прикритие за нежеланието ти да се обвържеш с каквото и да е или с когото и да е. Дори с хората, които те обичат.

— Може би имаш предвид чувството ми за хумор — отвърнах й аз, — качество, което ти, изглежда, никога не си притежавала.

Тя бавно поклати глава.

— Ти винаги си държал всички на една ръка разстояние. У теб няма и капка доверие.

— Семейна черта. Но да си благоразумен, не означава да си безчувствен.

Джулия трепна за миг, макар че вече бе вдигнала ножа си.

— Да не би да искаш да кажеш, че все още изпитваш някакви чувства към мен?

— Никога не съм преставал да ги изпитвам. Просто ти ме свари съвсем неподготвен. Тогава все още не бях готов да ти дам онова, което искаше от мен.

— Лъжеш — каза тя. — Принуден си, тъй като животът ти е в ръцете ми.

— Бих могъл да се сетя за далеч по-основателна причина, за да те излъжа, но за съжаление казвам истината.

Отдясно се обади друг познат глас.

— За нас беше твърде рано да говорим за подобни неща — каза гласът, — но все пак й завиждам за мястото в сърцето ти.

Извих глава. Още една фигура се бе обърнала с лице към мен. Корал. Дясното й око беше прикрито с черна превръзка и в ръката й също проблясваше острие. Забелязах, че в лявата си ръка е хванала малък тризъбец. Погледнах отново към Джулия. Оказа се, че и тя е екипирана със същото екзотично оръжие.

— И ти ли? — казах аз.

— А защо не? — отвърна ми Корал.

— Няма ли да направиш някоя остроумна забележка? — попита Джулия и вдигна приборите си.

За кой ли път ми мина през ум, че умението на Люк да придумва противниците си дори в най-напечените ситуации е дар Божи.

— Не, това е чиста проба… как му казваха психолозите… мариажна невроза — опънах се аз. — Това е въображаема ситуация. Сън наяве. Това е…

Джулия падна на едно коляно и дясната й ръка се стрелна надолу. Усетих как острието прониза бедрото ми.

Викът ми секна, когато Корал заби тризъбеца си в дясното ми рамо.

— Но това е абсурдно! — изкрещях аз, а остриетата блеснаха във въздуха за втори път, за да пронижат след това плътта ми.

Миг по-късно фигурата, застанала при върха на звездата в близост до десния ми крак, се обърна бавно и почти грациозно.

Беше облечена с тъмнокафяво наметало, украсено с жълти ширити. Ръцете й бяха кръстосани пред гърдите.

— Спрете, кучки такива! — заповяда им тя и разпери наметалото си, подобно на крилата на пеперуда. Това, разбира се, беше Дара, моята майка.

Джулия и Корал вече бяха поднесли „вилиците“ към устата си и дъвчеха. По устните на Джулия се бе стекла тънка струйка кръв. Наметалото на майка ми потръпваше, сякаш се бе превърнало в част от тялото й. Неговите „крила“ покриха постепенно Джулия и Корал и ги изтласкаха назад. Техните очертания започнаха да се смаляват под странната кафява материя, докато накрая се стопиха и изчезнаха.

Разнесе се тихо ръкопляскане и някой се изсмя дрезгаво.

— Превъзходно изпълнение — заяви един болезнено познат глас. — Нищо чудно, той винаги е бил твой любимец.

— Той се нуждаеше от закрилата ми.

— А горкият Деспил? — попита Джърт.

— Несправедлив си — отвърна му тя.

— Винаги си харесвала онзи луд амбърски принц повече, отколкото нашия баща, който, за разлика от него, беше достоен човек. Затова и Мерлин беше твоето мамино синче.

— Това е лъжа, Джърт, и ти го знаеш много добре — каза Дара.

Той се изсмя отново.

— Всички ние го призовахме, защото го искаме, макар и по различни причини. Все пак ми се струва, че интересите ни се пресичат именно тук.

Чух рева му и погледнах към него миг преди лицето му да придобие познатия вълчи профил. Едноокият звяр се стовари върху тялото ми на четирите си лапи и блестящите зъби на раззинатата му паст се забиха в лявото ми рамо.

— Спри! — изкрещя тя. — Малко чудовище такова!

Джърт изви муцуната си към небето и нададе пронизителен вой, който ми прозвуча като налудничавия смях на койотите.

Един черен ботуш го срита в ребрата и го запрати към остатъците от близката стена. Полуразрушеният зид се срина върху тялото на върколака и вдигна облак прах. Звярът успя само да изстене с човешки глас миг преди камъните да го затрупат.

— Я виж ти — чух да казва Дара, погледнах към нея и забелязах, че тя също е въоръжена с нож и тризъбец. — Какво прави копеле като теб на такова очарователно място?

— Разчиствам хищниците около сина си, както сама виждаш — отвърна гласът, който някога ми бе разказал една предълга история, включваща няколко варианта на една и съща автомобилна катастрофа и цял куп генеалогични гафове.

Тя се втурна към мен, но Коруин се наведе, прихвана тялото ми под мишниците и ме измъкна от кръга. После огромното му черно наметало се люшна като плаща на матадор и я покри. Дара изчезна в неговите дебри, точно както Джулия и Корал се бяха стопили преди това под „крилете“ на нейното наметало. Той ми помогна да се изправя, после взе плаща си от земята, изтупа го прахта, метна го на раменете си и го прикрепи с една сребърна роза. Огледах го внимателно, за да се убедя, че зъбите му са си съвсем нормални, а в ръцете си не държи абсолютно нищо.

— Четири от пет — отбелязах аз на свой ред, докато оправях дрехите си. — Колкото и истинско да изглежда всичко наоколо, все пак си мисля, че това е чиста проба алегория. А ти как успя да надделееш над канибалската атмосфера, която витае наоколо?

— Всъщност — започна той и изтегли едната от сребристите ръкавици от колана си — аз никога не съм бил твой истински баща. Малко е трудничко да бъдеш баща на дете, за което дори не знаеш, че се е родило. Затова и не искам нищо конкретно от теб.

— Мечът на колана ти прилича доста на Грейсуондир — казах аз.

Коруин кимна.

— На теб също ти свърши добра работа.

— Мисля, че съм ти задължен за това. Сигурно не би могъл да ми отговориш дали ти ме измъкна от онази пещера?

— А, не, защо, аз си бях.

— Разбира се, че ще ми отговориш така.

— Не виждам какъв би бил смисълът да те лъжа. Внимавай! Стената!

Обърнах се и видях, че една солидна секция от зида е на път да се стовари върху нас. Коруин ме блъсна и аз отново се озовах прикован към пентаграмата. Чух трополенето на камъните, надигнах се и понечих да се отместя още по-встрани, когато нещо се сгромоляса върху главата ми.

Събудих се в Коридора на Огледалата. Лежах по лице, подпрял чело на дясната си ръка, а в лявата стисках правоъгълен камък. Наоколо отново се носеха ароматите на свещите. Надигнах се, за да се изправя, и усетих болката в двете си рамена и в лявото си бедро. Огледах ги набързо и открих, че и на трите места има пресни рани. Е, значи разполагах с поне едно доказателство за необичайното си приключение, макар да не чувствах особено облекчение от това.

Изправих се и закуцуках към покоите си.

— Къде беше? — извика Рандъм от горния етаж.

— А? Какво искаш да кажеш? — обадих се аз.

— Ти продължи нагоре по коридора, а там няма нищо.

— Колко време ме нямаше?

— Около половин минута или нещо такова.

Размахах камъка, който все още носех в ръката си.

— Видях това на пода и се зачудих какво ли би могло да бъде.

— Поредният спомен от сблъсъка на Силите най-вероятно — каза Рандъм. — Паднал е от някоя стена. Много от арките са облицовани с такива камъни.

— А, така ли — промърморих аз. — Ще се видим след малко, преди да тръгна за Кашфа.

— Гледай пак да не забравиш в бързината — отбеляза натъртено Рандъм и аз се вмъкнах в покоите си през дупката в стената.

Забелязах, че една от стените също си е отишла — тази, която разделяше моя апартамент от прашасалото бивше обиталище на Бранд. Огледах пода пред отвора. Да, наистина имаше доста камъни досущ като моя. Наместих го в едно от празните гнезда на облицовката и той пасна идеално, но когато след това се опитах да го измъкна, почти не помръдна. Дали го бях донесъл наистина като спомен от онзи изчанчен ритуал? Или може би го бях грабнал несъзнателно от дворцовите отломки?

Обърнах се, свалих наметалото и съблякох ризата си. Да. Наистина по дясното ми рамо имаше следи като от пробождане с тризъбец, на лявото като от животинско ухапване. На левия крачол на панталона ми пък имаше петно от засъхнала кръв.

Изкъпах се, измих си зъбите, сресах се и превързах бедрото си и лявото си рамо. Благодарение на семейния метаболизъм само след едно денонощие от раните нямаше да остане и следа, но все пак не ми се щеше някое неочаквано натоварване да ги отвори отново, за да оплескат с кръв чистите ми дрехи.

И като се бях сетил за дрехите…

Гардеробът ми беше непокътнат. Хрумна ми, че Люк сигурно ще бъде приятно изненадан, ако облека нещо в другите си цветове, да речем златиста риза и панталон в кралскосиньо. Така щях да му припомня за официалните цветове на „Бъркли“. Облякох панталона и ризата и прибавих към тях жилетка от оцветена кожа в тон с панталона, подходящо наметало, украсено със златни ширити, широк черен колан със затъкнати в него черни ръкавици. Покрай колана се сетих, че ще ми трябва и нов меч. Кинжал също. Тъкмо се чудех къде бих могъл да открия подходящо за случая оръжие, когато някакви странни звуци привлякоха вниманието ми. Обърнах се.

На мястото на назъбения отвор се бе появила съвършена арка. Стената вдясно от нея също ми се стори в по-добро състояние отпреди.

Приближих се и прокарах ръка по каменната извивка. Пръстите ми не доловиха никакви неравности. Добре де, явно камъкът бе задействал чудноватата трансформация. Но какво следваше от това?

Надникнах в съседния апартамент. Първото нещо, което мярнах, бяха следите от безбройни магически експерименти, както и цял куп „висящи“ заклинания. Повечето от магьосниците са доста неподредени персони, но онова там си беше чиста проба мърлящина. Може би непосредствено преди безславния си край, устремен към господството над Вселената, Бранд бе загърбил изцяло досадните житейски подробности. Продължих с импровизираната си инспекция. Около мен се въргаляха тайни, недовършени фрагменти и знаци от всякакъв сорт, които като цяло говореха, че в магическите си странствання той е обходил маршрути, които никога не съм смятал за особено привлекателни. Въпреки това не открих нищо, с което да не мога да се справя, нищо, което да представлява непосредствена и непреодолима заплаха за мен. Може би просто щях да оставя новопоявилата се арка и да прибавя най-после апартамента на Бранд към собствените си покои.

На излизане реших да прегледам гардероба на Бранд, за да видя дали няма да изровя оттам някакво допълнение, което би подхождало на дрехите ми. И наистина, вътре открих една тривърха шапка със златисто перо, която пасваше идеално. Вярно, беше малко избеляла, но веднага се сетих за едно заклинание, което значително подобри положението. Тъкмо се канех да затворя гардероба, когато нещо припламна слабо на горния рафт. Сигурно не бих го забелязал без помощта на своето Логрус-зрение.

Оказа се дълга, красиво гравирана със злато ножница в тъмнозелено. Дръжката на прибрания в нея меч също бе наплетена със златни нишки, а ефесът бе украсен с огромен смарагд. Сключих внимателно пръстите си около нея и изтеглих леко острието, почти очаквайки да чуя вой на демон или друго някое чудовище, което съвестният християнин би поръсил със светена вода. Вместо това острието само леко просъска и от него се издигна тънка струйка дим. Върху метала бяха гравирани фигури, които ми се сториха изненадващо познати. Точно така, това беше част от Лабиринта. Но за разлика от Грейсуондир, при който очертанията са от началото, тези тук възпроизвеждаха с абсолютна точност края.

Прибрах острието в ножницата и чисто инстинктивно я закачих на колана си. Люк сигурно би се зарадвал да получи меча на своя старец като подарък за коронацията. Щях да го взема със себе си.

Измъкнах се в един страничен коридор, прескочих неголяма купчина зидария от апартамента на Жерар, подминах вратата на Файона и се озовах пред покоите на баща си. Мечът ми бе напомнил за още едно нещо, което ми се щеше да проверя преди да тръгна. Измъкнах от джоба си ключа, който бях прибрал от окървавения панталон, но преди да го пъхна в ключалката се замислих. Май щеше да е по-добре този път да почукам. Ами ако…

Почуках и изчаках, после почуках отново и пак изчаках. И тъй като отговор не последва, отключих и влязох. Нямах намерение да влизам по-навътре от антрето. Исках да проверя само закачалката.

Грейсуондир бе изчезнал от кукичката, на която го бях окачил при последното си идване.

Излязох в коридора, затворих вратата и я заключих. Очакванията ми се бяха оправдали, но въпреки това не бях съвсем сигурен какво точно доказваше това. Все пак имах чувството, че тази малка проверка ме е приближила с една крачка към истината, която все още ми убягваше…

Върнах се обратно, подминавайки още веднъж покоите на Файона. Влязох в апартамента на Бранд през входната врата, която бях оставил отворена на излизане. Претърсих внимателно вестибюла и открих нужния ключ в един от пепелниците. Заключих с него входната врата и после го прибрах в джоба си. Почувствах се почти глупаво, тъй като всеки можеше да влезе през арката, свързваща вече двата апартамента, особено след като една от моите стени кажи-речи липсваше. И все пак…

Подвоумих се преди да отида в гостната, чийто под беше олигавен от тай’ига-та, а сега вече и покрит с изпопадала мазилка. В апартамента на Бранд цареше някакво странно омиротворение, което отначало не бях забелязал. Помотах се известно време из него, отварях разни чекмеджета, надничах в магически кутии, разгледах една папка с рисунки. Логрус-зрението ми помогна да открия, че в една от пръчките на леглото е скрит някакъв дребен магически предмет с доста силно излъчване. Отвинтих топката на върха й и извадих от кухата вътрешност кадифена кесийка, в която се криеше пръстен с широка, вероятно платинена халка. Върху пръстена бе прикрепено колелце от червеникав метал с безброй миниатюрни спици, повечето не по-дебели от човешки косъм. От всяка от тези спици излизаше тънка силова линия, която се проточваше нанякъде, най-вероятно към Сянката, където се намираше съответстващият й източник на енергия или пък свързаното с нея заклинание. Може би Люк щеше да предпочете пръстена пред меча. Сложих го на пръста си и той сякаш пусна корените си чак до самия център на съществото ми. Веднага усетих обратната връзка с пръстена, а от него и с всички силови линии. Многообразието на силите, с който той бе свързан и които контролираше, се оказа наистина впечатляващо — от най-обикновени хаотични сили до фино балансирани структури от Висшата Магия, от елементали до същества, които приличаха на полубогове. Зачудих се защо ли не го е носил в деня на Битката за Лабиринта. Имах чувството, че ако го бе сторил, този пръстен би го направил наистина недосегаем. И сега всички вероятно щяхме да живеем в замъка Бранд в Бранденбърг. Интересно как Файона — при условие, че нейният апартамент е в съседство — не бе усетила излъчването на пръстена и не бе дошла да го потърси. Всъщност аз също не го бях усетил. Каквото и да представляваше в действителност този магически обект, неговата сила се долавяше едва от непосредствена близост. Невероятно. Какви безценни съкровища бяха събирали прах тук толкова време! Дали пък в тези покои наистина не съществуваше някоя от прословутите врати към други измерения? Пръстенът представляваше една чудесна алтернатива на силите на Лабиринта и Логрус. Създаването му сигурно бе отнело векове. Бранд едва ли бе възнамерявал да го използва за развлечение. Реших, че ще е доста неразумно от моя страна да предам този магически шедьовър в ръцете на Люк или на който да било друг адепт на Умението. Стори ми се рисковано да го поверя и ни непосветен в магическото изкуство. Освен това никак не ми се искаше да го върна на мястото му. Нещо като че ли потръпна на китката ми. О, да, Фракир. Тя се опитваше от известно време да привлече вниманието ми, но аз осъзнах това едва сега.

— Жалко, че изгуби гласа си, стара приятелко — казах аз и я погалих, докато оглеждах внимателно стаята за евентуалната опасност. — Не виждам нито едно проклето нещо, което би могло да ме разтревожи.

Фракир мигом се уви около пръста ми и се опита да свали пръстена.

— Спри! — заповядах й аз. — Знам, че пръстенът би могъл да бъде опасен. Но само ако бъде използван неправилно. Аз съм магьосник, забрави ли? Би трябвало да ги разбирам тия работи. Не виждам в него нищо, от което да се страхувам.

Фракир не се подчини на заповедта ми и продължи да се бори с пръстена. Не виждах как иначе да изтълкувам поведението и освен като някакъв сорт магическа ревност. Затова я смъкнах от пръста си и я завързах на здрав възел за пръчката на леглото, за да й дам един добър урок.

Заех се да претърся апартамента по-внимателно. След като бях решил да задържа и меча, и пръстена, щеше да е добре да открия за Люк някакъв друг подарък сред вещите на баща му…

— Мерлин, Мерлин! — чух да вика някой. Гласът идваше отвън.

Станах от пода, който тъкмо претърсвах за тайници, върнах се при арката и прекрачих обратно в своите покои. Там спрях, въпреки че гласът — оказа се, че е бил на Рандъм — извика отново името ми. Стената, която гледаше към страничния коридор, беше вече наполовина възстановена, сякаш невидими зидари и мазачи се бяха потрудили над нея, докато претърсвах апартамента на Бранд. Нима причината за това бе онзи невзрачен камък, който бях поставил върху сводестия вход към кралството на Бранд? Невероятно. Седях там, без да мога да откъсна поглед от стената, взирайки се в очакване да забележа и най-малкия намек за извършващата се промяна. Чух как Рандъм промърмори:

— Сигурно е тръгнал.

— Тук съм — обадих се аз.

— Веднага си домъкни задника тук — отсече той. — Имам нужда от съвета ти.

Излязох в коридора през онова, което бе останало от отвора, и погледнах нагоре. Веднага усетих присъствието на пръстена, който отговаряше мигновено и на най-незначителното ми желание, подобно на безупречно настроен инструмент. Измъкнах ръкавиците от колана си и си ги сложих, а в това време тялото ми вече се носеше във въздуха право към отвора в тавана. Хрумна ми, че Рандъм би могъл да познае пръстена, след като някога е принадлежал на Бранд, и това може да доведе до завързан спор, какъвто в момента никак не ми се водеше.

Щом се озовах до дупката в стената на будоара, придърпах леко наметалото си, за да прикрия и меча.

— Впечатлен съм — каза Рандъм. — Радвам се, че поддържаш магическите си мускули във форма. Тъкмо за това те извиках.

Поклоних се леко. Когато съм облечен толкова официално, се чувствам някак изкушен да пусна в действие леко ръждясалите си дворцови маниери.

— Как бих могъл да ти бъда от полза?

— Я зарежи глупостите и ела тук — заяви Рандъм, после ме хвана за лакътя и ме поведе към оцелялата част от кралската спалня, Вайъли бе застанала до вратата.

— Мерлин? — каза тя, докато влетявах в стаята.

— Да?

— Не бях съвсем сигурна.

— В какво? — попитах аз.

— Че си ти — отвърна Вайъли.

— О, разбира се, че съм аз.

— Това определено е брат ми — заяви Мандор, стана от стола си и се приближи към нас. Ръката му бе бинтована и обездвижена с няколко шини. Изражението му говореше, че се чувства много по-добре. — Ако излъчването му ви се струва странно, то това сигурно е резултат от премеждията, които му се струпаха напоследък.

— Това истина ли е? — попита Рандъм.

— Да — отговорих аз. — Не знаех, че ми личи чак толкова.

— Добре ли се чувстваш?

— Не забелязах да ми липсва някоя част.

— Добре. Тогава ще оставим подробностите за по-късно. Както сам виждаш, Дуоркин и Корал ги няма. Аз лично не видях как са изчезнали. В това време бях все още в будоара.

— Как така са изчезнали? Кога?

— Дуоркин привърши с манипулациите си — каза Мандор, — хвана дамата за ръката, помогна й да се изправи и след това я пренесе някъде. Изпълнението беше наистина елегантно. Образите им изведнъж избледняха, по тях премина спектрална вълна и в следващия миг вече нямаше и следа от тях.

— Казваш, че той я е пренесъл някъде. Откъде си толкова сигурен, че някой не ги е отмъкнал оттук и двамата? Дяволския Чекрък или пък някоя от Силите? — попитах аз.

— Наблюдавах лицето му и на него не се появи и следа от някаква изненада, само една лека усмивка.

— Като че ли си прав. Кой тогава ти намести ръката, след като Рандъм беше в будоара, а Дуоркин е бил зает с Корал?

— Аз — каза Вайъли. — Обучавали са ме за това.

— Значи само ти си видял тяхното изчезване? — обърнах се аз към Мандор.

Той кимна.

— Това, което ме интересува — обади се Рандъм, — е накъде са отпратили. Мандор каза, че няма никаква представа. Ето, вземи!

И той ми подаде една верижка, чийто край стискаше в юмрука си.

— Какво е това? — попитах аз преди да я поема.

— Това беше най-важният кралски атрибут — каза той. — Рубинът на Справедливостта. Само това ми оставиха от него. Рубина взеха със себе си.

— Ъъ… Камъкът вероятно ще е на сигурно място в ръцете на Дуоркин. Той спомена нещо за някакво безопасно място. Предполагам, че бихме могли да му се доверим. Нали е по-наясно с тези неща от всички ни и…

— Ами ако пак е превъртял? — прекъсна ме Рандъм. — Нямам намерение да обсъждам достойнствата му, нито пък смятам да се самообявя за негов попечител. Искам само да знам къде, по дяволите, се е дянал той и къде е Рубинът.

— Не вярвам да е оставил някакви следи — намеси се отново Мандор.

— Къде бяха застанали те двамата? — попитах аз.

— Ето там, вдясно от леглото.

Кимнах, мислейки си, че въобще няма да е чак толкова трудно да погледна малко назад във времето с помощта на новата си придобивка.

Усетих спектралния прилив и видях очертанията на фигурите им. Замръзнали на местата си.

Една от енергийните нишки на пръстена се плъзна към тях, прикачи се и ги последва през отвора в пространството, който се затвори само миг след това с лека имплозия. Допрях опакото на ръката си към челото си и съзнанието ми се плъзна по нишката…

… към огромна зала. На стената вляво бяха окачени шест щита. Тази вдясно бе украсена с множество флагове и бойни знамена. Право пред мен, в пастта на огромна камина, весело пращеше буен огън…

— Виждам къде са отишли — казах аз, — но не мога да позная мястото.

— Има ли някакъв начин да ме свържеш с видението си? — попита Рандъм.

— Може би — отвърнах, осъзнавайки, че наистина има такъв начин, още преди да съм изрекъл последната сричка на отговора си. — Вгледай се в огледалото.

Рандъм се приближи до огледалото, през което се бяхме появили с Дуоркин, и се вторачи в него.

— В името на кръвта на звяра и черупката, пропукана в центъра на света — произнесох аз, усетил ненадейно, че трябва да се обърна точно по този начин към двете сили, които контролирам, — нека това видение се появи!

Огледалото се замъгли, после отново се проясни и в него се появи образът на непознатата зала.

— Мътните да ме вземат — каза Рандъм. — Завел я е в Кашфа. Интересно защо.

— Някой ден ще трябва да ме научиш на този трик, братко — изкоментира Мандор.

— И тъй като бездруго се бях запътил за Кашфа — казах аз, — има ли нещо по-специално, което би трябвало да направя там?

— Да направиш нещо ли? — каза Рандъм. — Просто разбери какво става там и ме дръж в течение, ако обичаш.

— Разбира се — отвърнах аз и измъкнах колодата си. Вайъли се приближи към мен и взе ръката ми, сякаш за да се сбогува.

— Ръкавици?

— Опитах се да си придам малко по-официален фасон — обясних аз.

— Изглежда, в Кашфа има нещо, от което Корал се бои — прошепна Вайъли. — Тя бълнуваше, докато беше в безсъзнание.

— Благодаря ти. Мисля, че вече съм готов да посрещна всякакви изненади.

— Знам, че го казваш, само за да ме успокоиш — каза тя.

Аз се засмях, вдигнах Картата пред очите си и се престорих, че се съсредоточавам върху нея, докато една от енергийните нишки на пръстена вече се носеше към Кашфа. Проследих маршрута на Дуоркин и поех по него.