Роджър Зелазни
Рицар на Сенките (6)

Глава 6

На кръстовището тръгнах вдясно и всеки път щом капка от кръвта ми паднеше на земята, реалността на това място леко се размиваше. Все пак се възстановявам доста бързо и скоро раната ми се затвори. Болката също се стопи.

„Цялата съм оплескана с кръв, шефе.“

— Можеше да е огън — отбелязах аз.

„И от това опитах при каменния кръг.“

— Съжалявам. Имаш ли представа как вървят нещата?

„Няма нови инструкции, ако имаш това предвид. Но си мислех — тъй като вече се справям с тази операция, както благоволи да забележиш — че това място става все по-интересно. Тази история с духовете на Лабиринта например. Щам като Лабиринта не може да проникне тук, той би могъл да използва за това своите творения. Логично. Мислиш ли, че Логрус би могъл да направи нещо подобно?“

— Предполагам, че е възможно.

„Имам чувството, че тук, на границата между Сенките, между двата Знака се провежда нещо като дуел. Ами ако този свят е съществувал още преди да се появят Сенките? Дали двете сили не са се вкопчили в някакъв странен метафизичен двубой още от зората на Сътворението?“

— И какво от това?

„Ами Сенките могат да се окажат само средство, страничен ефект от единоборството между Силите.“

— Боя се, че мисълта ти ми се изплъзна, Фракир.

„Не се ли сещаш, че Амбър и Царството на Хаоса може да са били създадени, само за да се пръкват от тях свежи сили, които да бъдат хвърляни в двубоя?“

— Ами ако тази идея ти е била внушена от Логрус, докато траеше второто ти прераждане?

„Но защо?“

— Още един начин да ми се набие в главата мисълта, че този конфликт е по-важен от самите хора. Още един начин да ме накарат да избера страна.

„Не се чувствам манипулирана.“

— Както ти сама отбеляза, все още нямаш голям стаж в мисленето. Струва ми се, че тази идея е твърде абстрактна, за да успее да се зароди в съзнанието ти за толкова кратко време.

„Нима?“

— Ей богу, да. Повярвай ми.

„Искаш да кажеш, че всичко това е…“

— Поредният номер на Тяхна Милост.

„По-добре внимавай с подбора на изразите си.“

— Майната им и на едните, и на другите. Явно по някаква неясна причина съм им особено необходим за тая игра. Ще го преживеят.

Някъде над нас се разнесе гръм.

„Разбра ли какво имам предвид?“

— Блъф — изкоментирах аз.

„Чий?“

— На Лабиринта, струва ми се. В този сектор май се разпореждат неговите духове.

„А може и двамата да грешим. Все пак това са само предположения.“

— По-добре да бъда прекалено мнителен, отколкото да се оставя да ме водят за носа.

„Имаш ли някакъв план?“

— Засега просто се отпусни. Но щом ти кажа „убивай“, не се колебай да го сториш. Хайде да тръгваме.

И аз отново се затичах, за да оставя по-скоро зад гърба си мъглата и духовете с техния призрачен град.

Светъл път сред мрачен пейзаж, аз тичам и този път Сенките се опитват да променят мен, а не аз тях както обикновено. Някъде напред блясва светкавица. Гръм разтърсва небето. До мен за един кратък последен миг се появява още една съвсем реална улична картина, за да потъне след това отново в мрака.

После изведнъж се оказа, че се надбягвам със самия себе си. До мен се появи една неясна фигура, която тичаше по друг светъл път. Следях изненадан движенията й, които копираха точно моите, докато накрая осъзнах, че това всъщност се дължи на някакво странно отражение.

„Какво става, Мърл?“

— Не знам — казах аз. — Но определено не съм в настроение за символизъм, алегории и други отбрани метафорични прийоми. Ако сега се опитват да ми кажат, че животът представлява едно непрекъснато надбягване със собственото его, мога само да кажа, че подобни „мъдрости“ от моя гледна точка не струват и пет пари. Ти какво мислиш?

„Мисля, че пак забравяш за опасността да те тресне някоя мълния по главата.“

Нищо не ме тресна по главата, но пък и отражението не изчезна. Този последен номер вече се бе проточил по-дълго от който и да е от предишните. Тъкмо се канех да престана да му обръщам внимание, когато фигурата набра скорост и ме изпревари.

„Опаа!“

— Аха — съгласих се аз и ускорих темпото, за да вляза в крак с новото предизвикателство.

Скоро се изравнихме и след няколко секунди аз дръпнах напред. Отражението също хукна по-бързо и ме настигна. После, чисто импулсивно, поех дълбоко въздух, приведох се леко напред и отново се откъснах.

Моят двойник забеляза хода ми малко късно, но въпреки това се натегна и започна да скъсява дистанцията. Аз се напънах на свой ред и удържах преднината си. За какво все пак се надбягвахме, мътните да го вземат?

Погледнах напред. В далечината се виждаше участък, който пътят се разширяваше. Стори ми се, че там някъде е опъната финалната лента. Добре. Реших да не се давам.

Задържах преднината си непокътната още стотина метра преди сянката да започне отново да настъпва. Напрегнах сили и запазих скъсената дистанция още известно време. Тогава мрачното ми подобие ускори темпото си до такава степен, че започнах да се чудя дали ще издържа на такъв напор чак до финала. Но в бягането предварителните прогнози не помагат особено. Затова дадох всичко от себе си и хукнах с все сила към лентата.

Кучият му син обаче продължи да напредва, приближи се още, излезе пред мен, залитна леко. Вече се канех да се възползвам, когато нещото се съвзе мигновено и продължи със същото смазващо темпо. Аз пък нямах никакво намерение да се отказвам, освен ако сърцето ми междувременно не експлодира.

Продължихме напред, адски близо един до друг. Не можех да преценя дали са ми останали сили за финален спринт. Не знаех и дали съм само с едни гърди напред, или пък изоставам с точно толкова. Стъпките ни отекваха по двата паралелни блестящи коридора, право към светлата линия, когато огледалният ефект неочаквано изчезна. Стесняващите се пътеки се превърнаха отново в един общ широк път. Ръцете и краката на моя съперник вече се движеха по съвсем различен начин.

Приближавахме се все по-плътно един към друг, докато накрая се озовахме почти рамо до рамо на финалната права. Най-после можех да разгледам лицето на тайнствения бегач. Оказа се, че той не е мое копие. Вятърът развя дългата му коса и аз забелязах, че лявото му ухо липсва.

Успях да се мобилизирам и хукнах с все сили, за да прекося първи оставащите метри. Той направи същото. Бяхме наистина невероятно близо един до друг, когато разкъсахме лентата на финала. Все пак ми се стори, че моите гърди я докоснаха малко преди неговите, но определено не бях стопроцентово сигурен в това.

Прелетяхме над финалната линия, убихме инерцията си и рухнахме на земята. Веднага се претърколих през рамо, за да мога да го държа под око, но той просто остана да лежи запъхтян на метър-два от мен. Дясната ми ръка се плъзна бавно към дръжката на меча, кръвта пулсираше бясно в тъпанчетата ми.

— Не знаех, че можеш да спринтираш така, Джърт — отбелязах аз, след като успях що-годе да овладея дишането си.

Той се засмя задъхано.

— Още много неща не знаеш за мен, братко.

— Убеден съм в това.

Той обърса чело с опакото на ръката си и видях, че пръстът, който бе изгубил в пещерите на Колвир, си е отново на мястото. Това или беше Джърт от някой друг времеви поток, или…

— Как е Джулия? — попитах го аз. — Ще се оправи ли?

— Джулия? Коя е тя?

— Извинявай — казах. — Явно не си онзи Джърт, за който те взех.

— Това пък какво би трябвало да значи? — възкликна той учудено, подпря се на лакът и ме погледна със здравото си око.

— Истинският Джърт никога не би се замесил по някакъв начин с Лабиринта на Амбър…

— Но аз съм истинският Джърт!

— Освен това не ти липсват пръсти, а той изгуби един от пръстите си съвсем наскоро.

Той неочаквано отмести погледа си от мен.

— Ти сигурно си дух на Логрус — продължих аз. — Сигурно и Знакът на Хаоса владее този трик със „записите“ на преминалите по него.

— Това ли… се е случило? — попита той. — Не можех да си спомня съвсем точно защо съм тук… Знаех само, че трябва да те надбягам.

— Обзалагам се, че последните ти спомени са от преодоляването на Логрус.

Той отметна леко глава, след това кимна.

— Прав си. Какво означава всичко това?

— Точно като теб и аз не съм съвсем сигурен. Все пак в главата ми се въртят няколко догадки. Това място е нещо като извечна гранична бразда между Реда и Хаоса. Тук и Логрус и Лабиринта са почти безсилни. Но и двата Знака могат да проникнат тук чрез своите духове — творения, създадени по „записите“, които Те са ни направили, докато сме преминавали по тях…

— Искаш да кажеш, че аз представлявам само някакъв запис? — Джърт изглеждаше така, сякаш всеки миг ще заплаче от гняв. — Само преди няколко мига всичко изглеждаше толкова величествено. Току-що бях преодолял Логрус. Всички Сенки лежаха в краката ми.

Джърт разтри слепоочията си.

— Ти! — изръмжа след това. — Значи в известен смисъл съм се озовал тук заради теб — за да се състезавам с теб, за да ти натрия носа!

— Бих казал, че опитът ти наистина заслужава аплодисменти. Не знаех, че можеш да тичаш така.

— Започнах да тренирам, след като разбрах, че и ти правиш същото в колежа. Исках да стана достатъчно добър, за да те бия някой ден.

— Наистина си станал добър — признах аз.

— Но сега нямаше да съм тук, ако не беше ти. Или… — Джърт захапа устната си. — Май не е точно така, а? По-скоро нямаше да бъда никъде, нали? — Той впери поглед в мен. — Колко ни е отредено да съществуваме? Колко време ми остава като дух на Логрус?

— Нямам представа — казах аз. — Но вече срещнах двама от духовете на Лабиринта и останах с впечатлението, че кръвта ми им помага по някакъв начин, дава им някаква свобода, откъсва ги до известна степен от властта на Лабиринта. Единият от тях — Бранд — получи огън вместо кръв и се разпадна пред очите ми. Дийрдри пи от кръвта ми и после изчезна нанякъде. Не можах да разбера дали е успяла да се освободи.

Джърт поклати глава.

— Имам чувството — макар да не знам откъде идва то — че това важи и за мен. Но докато духовете на Лабиринта се нуждаят от кръв, на нас ни е нужен огън.

— Не знам дали кръвта ми ще пламне и тук.

— Ще пламне — каза той. — Всичко зависи от това кой контролира сектора, в които се намираш. Но не ме питай откъде знам за това. Нямам никаква представа.

— Тогава значи съм срещнал Бранд в сектора на Логрус?

Джърт се ухили.

— Може би Лабиринта се е нуждаел от предател за някаква подривна дейност. Или пък Бранд се е опитвал да измами Лабиринта и да се докопа до нещо за своя лична изгода.

— Това се връзва идеално с неговата персона — съгласих се аз. Вече дишах съвсем отмерено.

Измъкнах светкавично кинжала от ботуша си и прокарах острието му внимателно по лявата си предмишница. От раната ми плисна огън, аз обърнах ръката си към Джърт и извиках:

— Бързо! Вземи каквото можеш преди Логрус да те е повикал отново.

Той сграбчи ръката ми и вдъхна от бликналия пламък. Погледнах надолу и видях, че краката му започват да избледняват. Логрус също се опитваше да си го прибере, както Лабиринта се бе опитал да стори това с Дийрдри. Сред появилата се мъгла плъзнаха огнени езичета. Въздухът около глезените му започна да искри и те отново придобиха предишната си плътност. Устните на Джърт бяха все така впити в раната.

— Като че ли отново се стабилизираш — казах. — Ще ти трябва още кръв.

Усетих остра болка в левия си бъбрек и политнах встрани. Преди да падна на земята успях да се обърна. До мен бе застанал висок мъж с черно наметало — той тъкмо отдръпваше ботуша си, след като ме бе ритнал. Беше облечен със зелени панталони и черна риза. На главата си бе вързал зелена кърпа.

— Що за перверзия е това? — попита той. — На такова свещено място!

Претърколих се на колене и бързо се изправих. С дясната си ръка хванах дръжката на кинжала, а лявата протегнах напред. Втората ми рана вече кървеше вместо да бълва пламъци.

— Това не ти влиза в работата — казах аз и после добавих името му, тъй като вече бях сигурен, че не греша, — Кейн.

Мъжът се усмихна и направи лек поклон. Ръцете му се кръстосаха и после пак се разделиха. При първото движение и двете му длани бяха празни, но при второто дясната стискаше уверено дръжката на внушителен нож. Сигурното бе измъкнал от прикрепена към лявата му предмишница кания, прикрита под широкия ръкав. Вероятно доста се бе поупражнявал, за да постигне подобна бързина и ловкост. Опитах се да си припомня всичко, което бях чувал за Кейн и любовта му към ножовете, и когато го сторих, ми се прииска да не се бях сещал за това. Уменията му в боя с ножове бяха просто пословични. Мамка му.

— Едно на нула за теб — заяви той. — Напомняш ми страшно за някого, но въпреки това не се сещам за името ти.

— Аз съм Мерлин — отвърнах му аз. — Синът на Коруин.

Той вече бе започнал да ме заобикаля бавно, но спря щом чу името на баща ми.

— Боя се, че ще ми е трудно да ти повярвам.

— Вярвай в каквото си искаш. Това е самата истина.

— А онзи другия… Името му е Джърт, нали?

Той посочи моя брат, който тъкмо се изправяше.

— И как се сети? — попитах аз.

Мъжът спря. Веждите му се смръщиха, очите му се присвиха.

— Не… Не съм съвсем сигурен.

— А аз съм — казах му аз. — Опитай се да си припомниш къде си сега и как попадна тук.

Кейн отстъпи две крачки, после изведнъж изкрещя:

— Той е!

И се хвърли в атака. Усетих какво е намислил, преди да политне напред, и извиках:

— Джърт? Пази се!

Джърт се обърна й побягна. Аз хвърлих кинжала, което по принцип е лошо решение, но разполагах с меч, а противникът ми — не.

Джърт отново демонстрира добрия си спринт и за нула време се изплъзна на безопасно разстояние. Най-неочаквано за мен кинжалът улучи дясното рамо на Кейн и се заби на около три сантиметра в плътта. После, още преди той да успее да се обърне към мен, тялото му се пръсна във всички посоки, а останките му се сляха с трясък в голямо огнено кълбо, което увисна за миг пред мен, изстреля се право към мрачното небе и миг по-късно експлодира на двайсетина метра над нас. Отхвръкналият от ударната вълна кинжал падна на две крачки от мен. Вдигнах го от земята; острието още беше топло и издаваше някакъв странен, приглушен звън.

— Какво стана? — попита Джърт, докато се приближаваше към мен.

— Явно духовете на Лабиринта никак не си падат по оръжията от Хаос — казах аз.

— Добре че ти се намираше такова оръжие. Какво го прихвана изведнъж този тип?

— Мисля, че Лабиринта го е изпратил, за да ти попречи да се освободиш. А вероятно и да те унищожи, ако опитът ти случайно успее. Имам чувството, че мисълта за придобили известна независимост творения на Логрус никак не му се нрави.

— Но аз не представлявам заплаха за него. Не съм на ничия страна, освен на своята собствена. Искам само да се махна по-скоро оттук и да се заема с онова, което съм запланувал.

— Може би заплахата идва именно от тези твои планове.

— Откъде накъде? — попита Джърт.

— С твоето необичайно потекло ти би могъл да се окажеш идеалният агент в този конфликт на Силите. Особено ако си успял да се сдобиеш с известна независимост. Не е изключено също да разполагаш с информация, за която Шефовете са решили, че не бива да напуска това място. Може би гледат на теб като на лабораторен вирус, който е твърде опасен, когато не е под контрол. Може би…

— Достатъчно! — Джърт вдигна ръка, за да ме накара да замълча. — Не ми пука за нито едно от тези неща. Ако ме пуснат да си вървя и после ме оставят на мира, аз също няма да им се мотая из краката.

— Не мен трябва да убедиш в това — казах аз.

Той се втренчи за миг в мен, после се обърна и повървя известно време в кръг. Накрая погледна към непрогледния мрак, който се бе спуснал около нас, и извика:

— Чувате ли ме? Не искам да се замесвам във всичко това. Искам само да се махна оттук. Всеки по пътя си. Това устройва ли ви?

Пресегнах се, сграбчих китката му и го дръпнах към себе си. Направих го, защото в небето над нас бе започнало да се оформя умалено копие на Логрус. Само миг след това една мълния разцепи с плясък мрака и се стовари върху мястото, където преди малко бе стоял Джърт. На светещата пътека се появи малка пукнатина.

— Изглежда, тук не върви да се оттеглиш ей така — каза Джърт и погледна нагоре. — Сигурно вече подготвят следващата и биха могли да ми я стоварят на главата, точно когато най-малко го очаквам.

— Съвсем като в реалния живот — съгласих се аз. — Все пак мисля, че можеш да го броиш за предупредителен изстрел и просто да имаш едно на ум. Мен лично ме интересува нещо друго, тъй като явно съм поставен на някакво изпитание. Имаш ли някаква представа дали задачата ти е да ми помагаш, или да ми пречиш?

— Като спомена за това — каза Джърт, — си припомних, че съм изпратен тук, за да те победя първо в надбягването и след това да ти предложа нещо като двубой.

— А какво мислиш ти самият за това?

— С теб никога не сме се разбирали особено, но определено не ми харесва да ме използват по този начин.

— Искаш ли да сключим примирие и да не си пречим, докато не намеря начин да се измъкна от тази шантава игра?

— А аз какво ще спечеля от това?

— Аз ще намеря изход от това проклето място, Джърт. Помогни ми да го сторя или поне не ми пречи и аз ти обещавам, че ще измъкна и теб.

Той се изсмя.

— Не мисля, че съществува такъв изход, освен ако Силите не благоволят да го създадат, за да ни пуснат да си вървим.

— В такъв случай нямаш какво да губиш — казах аз. — Може би дори ще успееш да се насладиш на смъртта ми.

— Наистина ли владееш магическите умения и на двата Знака?

— Да, но съм по-добър, когато използвам силата на Логрус.

— А можеш ли да я насочиш срещу нейния източник?

— Доста интригуващ метафизичен въпрос, но за съжаление не знам отговора — казах, — освен това не вярвам, че някога ще разбера какъв е той. Тук е доста опасно да се предизвикват Силите. В момента разполагам само с няколко предварително подготвени заклинания, които едва ли ще ни помогнат да се измъкнем.

— Какво си намислил тогава?

— Все още нямам конкретен план. Убеден съм, че всичко ще ми се изясни едва в края на пътеката.

— Ами… не знам, мътните го взели. Тук атмосферата не ми изглежда никак здравословна. От друга страна, какво бих могъл да променя, ако се окаже, че такива като мен могат да съществуват само тук и никъде другаде? Тогава, дори ти все пак да успееш да откриеш някаква врата, първата ми крачка навън може да се окаже и моята последна крачка.

— Щом духовете на Лабиринта могат да се разхождат из Сенките, сигурно ще можеш и ти. Духовете на Дуоркин и Оберон ме посетиха още преди да се озова тук.

— Това ми вдъхва известна надежда. Ти какво би направил на мое място?

— Животът си е твой, решавай сам — казах аз.

Джърт изсумтя.

— Добре де, ще тръгна с теб, пък после ще видим. Не ти обещавам никаква помощ, но определено няма да ти преча.

Протегнах дясната си ръка, но той поклатя глава.

— Хайде да не се увличаме. Ако думата ми не ти е достатъчна без ръкостискане, едно просто здрависване едва ли би променило нещо.

— Сигурно си прав.

— Пък и никога не съм изпитвал особено желание да се здрависвам с теб.

— Извинявай тогава. Ще ми кажеш ли все пак защо? Винаги съм се чудил.

Джърт вдигна рамене.

— Трябва ли винаги да има някаква причина?

— Иначе защо ни е даден разумът?

— Разумът само ни прави по-уязвими — каза Джърт и погледна встрани.

Поех за пореден път по пътеката и той ме последва. Вървяхме дълго, без да промълвим и дума. Някой ден ще трябва все пак да се науча да си държа устата затворена или да зарязвам споровете, докато все още водя в тях по точки. Не се забелязваха никакви отклонения, но за сметка, на това недалеч пред нас светлата диря изведнъж изчезваше. Щом се приближихме, разбрах каква е причината — просто пътят свиваше рязко край един невисок хълм. Продължихме и след малко последва нов завой. След още няколко минути пътеката се превърна в криволичеща поредица от подобни завои, която се спускаше плавно надолу. После не много далеч пред нас неочаквано се появи една почти вертикална светла драскулка. Джърт вдигна ръка, посочи натам и успя да каже само „Какво…“, тъй като веднага стана ясно, че това не е нищо друго освен следващият участък от нашия път. Едва сега осъзнах, че всъщност се спускаме право към някакъв широк ров. Във въздуха се бе промъкнала ледена тръпка.

Продължихме да слизаме и след известно време нещо студено и влажно се плъзна по дясната ми ръка. Погледнах в краката си и видях буца полуразтопен сняг, който проблясваше леко в здрача. В същия миг около мен тупнаха още няколко. Малко след това забелязах далеч под нивото, на което се намирахме в момента, едно доста по-голямо светло петно.

„И аз не знам какво е това“ — трепна на китката ми Фракир.

„Добре“ — отвърнах й аз мислено, тъй като бях решил засега да не споменавам на Джърт за тайното си оръжие.

Надолу. Надолу и завой. Назад. Напред и назад. Температурата продължи да спада. Прелетяха няколко снежинки. Отвесните скални стени, покрай които се спускахме сега, леко проблясваха.

Странно, но не се сетих за какво става въпрос преди да се подхлъзна за пръв път.

— Лед! — възкликна Джърт и за малко не се просна на земята, но все пак успя да се вкопчи в една от близките издатини.

Разнесе се звук, подобен на далечна въздишка, която постепенно набираше сила. Едва след като ни достигна и ни лъхна с ледения си дъх, осъзнахме, че това всъщност е порив на вятъра. Доста студен вятър. Той премина край нас като смразяващия дъх на вековен ледник и аз отново се загърнах в наметалото си. Макар постепенно да отслабна, вятърът продължи да ни следва неотменно още известно време.

Когато най-после достигнахме дъното, вече беше адски студено, а стъпалата пред нас бяха или доста заледени, или направо изсечени в леда. Вятърът изстена печално и край нас премина порой едри снежинки.

— Гнусен климат! — изръмжа Джърт през тракащите си зъби.

— Не знаех, че на духовете им пука от подобни досадни дреболии — казах аз.

— Дух — друг път! — отбеляза той. — Чувствам се точно така, както съм се чувствал винаги. Добре поне, че ме изпратиха при теб топло облечен. Освен това ти на този мраз дреболия ли му викаш?! Като толкова искат да стигнем някъде, защо не ни преведат по някой пряк път? Както е тръгнало, стоката им ще се развали преди да пристигне до местоназначението.

— Не мисля, че Логрус или Лабиринта имат чак такава власт над това място. Може би дори в момента не знаят къде точно се намираме.

Пътеката ни поведе напред към едно просторно блещукащо петно, толкова гладко и толкова блещукащо, че си помислих дали пък не ни очаква разходка по ледена пързалка. Както обикновено лошото ми предчувствие се оказа напълно оправдано.

— Изглежда ми хлъзгаво — каза Джърт. — Ще променя формата на стъпалата си. Ще ги направя по-широки.

— Само ще разкъсаш ботушите си и после ще трябва да продължиш на бос крак — го предупредих аз. — Защо просто не преразпределиш теглото си така, че да смъкнеш центъра на тежестта по-ниско?

— Все същият всезнайко — подхвана той иронично после добави: — Само дето този път си прав.

Спряхме за няколко минути, в които Джърт стана по-нисък, с по-тумбесто тяло.

— Ти няма ли да се промениш?

— Ще рискувам. Така ще мога да се придвижвам по-бързо.

— И ще можеш и да си падаш на задника колкото поискаш.

— Кой знае.

Тръгнахме. С мъка, но все пак успявахме да се задържим на крака. Тук вятърът беше по-силен, тъй като бе съвсем открито. Повърхността на нашата ледена пътека не се оказа чак толкова хлъзгава, колкото ни се бе сторила в началото. По нея имаше леки вдлъбнатини и ивици, които ни позволяваха да се движим що-годе нормално. Въздухът изгаряше дробовете ми. Снежинките, подхванати от ледения вихър, се прегрупираха в ексцентрични ледени пумпали, която танцуваха пред нас. Пътеката излъчваше призрачна синкава светлина. Бяхме изминали около половин миля, когато се появиха поредните видения. Първото включваше мен самия, проснат върху купчината оръжия от параклиса. После се появи Дийрдри до уличния фенер, погледнала часовника си.

— Какво?… — успя да промърмори Джърт, тъй като картините се появяваха и изчезваха за броени секунди.

— Когато ги мярнах за пръв път, не знаех какво представляват — казах аз. — И все още нямам никаква представа. Когато се появи ти, първо те помислих за едно от тях. Просто идват и си отиват на неравни интервали, по причина, която все така не мога да схвана.

Следващото видение представляваше трапезария. На масата в средата на помещението бе поставена купа с цветя. Хора не се виждаха. И видението изчезна…

Не. Не съвсем. То се стопи, но цветята останаха — там, върху ледената повърхност, на две-три крачки от нас. Спрях за миг, после тръгнах към тях.

„Мърл, не знам дали да се напуска пътеката…“

„Ох, мамка му!“ — възкликнах мислено и се насочих към една отвесна ледена плоча, която ми напомняше за каменните образувания в стил Стоунхендж, с които вече се бях сблъскал. В основата на плочата мярнах множество неуместни цветни петна.

Наистина бяха доста — рози от най-различни сортове. Спрях и вдигнах една от земята. Цветът й беше почти сребрист…

Чух един познат глас да казва:

— Какво правиш тук, скъпо момче?

Тутакси се изправих, за да установя, че високата мрачна фигура, която се бе появила иззад ледения блок, не говори на мен. Мъжът тъкмо кимваше усмихнат на Джърт.

— Изпълнявам нечия глупашка прищявка — отвърна Джърт.

— А това сигурно е въпросният глупак — подхвърли новопоявилият се. — Да отскубне проклетото цвете. Сребърната роза на лорд Коруин Амбърски, ако се не лъжа. Здравей, Мерлин. Баща си ли търсиш?

Измъкнах една от карфиците, които обикновено забождам за всеки случай върху хастара на наметалото си, и прикрепих с нея розата от лявата страна на гърдите си. Мъжът беше лорд Борел, граф от кралското семейство на Суейвил и един от бившите любовници на майка ми, ако се вярва на слуховете. Говореше се също, че бил един от най-смъртоносните майстори на меча в пределите на Хаос. Години го бе преследвала манията да убие баща ми, Бенедикт или Ерик. За негово нещастие, когато се срещнал с Коруин, двамата дори не успели да кръстосат мечовете си. Татко просто го изпързалял и му видял сметката без излишни увертюри, което от техническа гледна точка не би трябвало да мине за достойна постъпка. Браво на Коруин, бих добавил. Никога не съм изпитвал някакви топли чувства към този кучи син Борел.

— Ти си мъртъв, Борел, не знаеш ли? — казах му. — Сега си само призрак на онова, което си бил в деня, когато си преодолял Логрус. В истинския свят вече няма и помен от лорд Борел. И знаеш ли защо? Защото Коруин те уби в деня на Последната битка за Лабиринта.

— Лъжеш, лайно невръстно! — изсъска той.

— Ъъ… истина е — намеси се Джърт. — Наистина сте мъртъв. Освен това чух, че именно Коруин е отговорен за това.

— Такива ми ти работи — заключих аз.

Борел отвърна погледа си от мен. Видях как мускулите по челюстта му се изопват и отпускат, изопват и отпускат.

— А това тук е нещо като задгробен свят, така ли? — попита той след малко, без да поглежда нито един от нас.

— Би могъл да го наречеш и така — отвърнах аз.

— А можем ли тук да умрем още веднъж?

— Мисля, че да — казах.

Погледът му се плъзна надолу и аз го проследих. Нещо лежеше на леда близо до нас и аз направих крачка към него.

— Ръка — отбелязах. — Прилича ми на човешка ръка.

— Откъде накъде? — повита Джърт, отиде до нея и я срита.

Ръката се помръдна по начин, който ни подсказа, че не лежи на леда, а по-скоро стърчи от него. Всъщност след ритника на Джърт тя дори потръпна няколко пъти преди да замре отново. Огледах се и забелязах нещо подобно на няколко метра вляво. Този път стърчащ крак, а не ръка. Малко по-нататък пък се виждаше рамо, вдясно от него друга ръка и тъй нататък…

— Май сме попаднали на канибалски фризер — предположих аз.

Джърт се изхили.

— Тогава ти също си мъртъв — заяви Борел.

— Грешка — отвърнах му аз. — Аз съм съвсем истински. Просто минавам оттук на път за друго, по-приятно място.

— Ами Джърт?

— Джърт представлява един доста сложен феномен — едновременно физически и теологичен — обясних. — Той се ползва с предимството да съществува едновременно и тук, и там.

— Страшно предимството — отбеляза мрачно Джърт. — Но като се има предвид каква е алтернативата, трябва да призная, че би могло да бъде и по-зле.

— Поредният пример за ползата от позитивно мислене, намерило горещи привърженици сред благородническите кръгове на Хаос — отбелязах аз.

Джърт отново се изхили.

Чух познатия металически, наподобяващ въздишка звук, който трудно се забравя. Знаех, че няма да мога да изтегля меча си, да се обърна й да парирам навреме, ако Борел реши да ме прониже в гърба. От друга страна, за него беше въпрос на чест да не пропусне нито една дреболийка, щом стане въпрос за убиване на хора. Той играеше винаги по правилата, просто защото беше толкова добър, че никога не бе губил. Пази Боже, току-виж му се изпарила репутацията. Веднага вдигнах високо ръце, за да го издразня с намека, че се е опитал да ме нападне нечестно.

„Не се показвай, Фракир. Полети към него една след като се обърна и завъртя китката си. После се добери до гърлото му. За останалото се сещаш и сама.“

„Дадено, шефе“ — отвърна тя.

— Изтегли меча си и се обърни, Мърл.

— Не ми звучи много коректно, Борел — подхвърлих аз.

— Нима ме обвиняваш в непочтеност?! — попита той.

— Трудно ми е да преценя какво си намислил, докато съм с гръб към теб.

— Тогава изтегли оръжието си и се обърни.

— Ще се обърна — казах аз, — но няма да докосна меча си.

Обърнах се бързо, завъртях китката си и усетих как Фракир се отдели от нея. Краката ми се отделиха от леда почти в същия миг и аз се проснах по гръб. Бях се завъртял прекалено бързо върху прекалено хлъзгава повърхност. Първото нещо, което видях, след като вдигнах глава, бе върхът на меча на Борел, насочен право към дясното ми око.

— Изправи се бавно — каза той и аз го послушах. — Сега изтегли оръжието си.

— Ами ако откажа? — попитах. Опитвах се да спечеля време.

— Ще приема, че не си достоен за титлата на благородник и ще се отнеса с теб като с обикновен селянин.

— И ще убиеш невъоръжен човек?

— Правилата позволяват това — заяви Борел.

— Виж ти — казах аз, кръстосах крака и отскочих назад, изтегляйки меча си.

В следващия миг той вече беше до мен. Отстъпих към ледения блок, иззад който се бе появил. Нямах никакво желание да изпробвам уменията см срещу него, особено след като вече се бях уверил, че рефлексите му са наистина мълниеносни. Отбих с мъка няколко бързи атаки и реших, че ще е много по-безопасно да продължа да отстъпвам. Освен това нещо в моето оръжие ме караше да се чувствам странно. Хвърлих му един бърз поглед и разбрах каква е причината. Това просто не беше моят меч.

Орнаментите, проблясващи върху острието, ми напомняха за един определен меч — този на баща ми. На лицето ми неволно се изписа иронична усмивка. Точно Грейсуондир бе пратил лорд Борел на оня свят.

— На собствената си слабост ли се усмихваш? — попита той. — Хайде, бий се, копеле такова!

Сякаш в отговор на неговото желание следващият ми опит да отстъпя се оказа безуспешен. Нещо ми пречеше да го сторя. Погледнах към Борел и видях, че и той не може да помръдне. Сведох поглед и разбрах каква е причината — по няколко от стърчащите от леда ръце ни бяха сграбчили здраво за глезените и не ни позволяваха да помръднем. Това накара графа да се ухили на свой ред. Вярно, че той също не можеше да се движи, но пък аз не можех да отстъпвам повече. Което означаваше…

Острието му изсвистя към мен, аз парирах в кварта и атакувах в сикста. Той парира и направи финт. После нова атака в кварта и още една след нея. Рипост. Париране в сикста — не, това беше финт. Нов финт. Удар…

Нещо бяло и твърдо прелетя над рамото му и ме удари по челото. Залитнах назад, но мъртвешките ръце ме удържаха и не успях да падна. Това си беше истински късмет, защото така несъзнателно избегнах удар, който най-вероятно щеше да прободе дробовете ми. Моите собствени рефлекси или магията, която — както се говори — притежава Грейсуондир, ме накараха да изстрелям инстинктивно ръката си напред, докато сгъвах коленете си, за да запазя равновесие. В този миг дори не гледах къде се понесе острието на меча и затова доста се учудих, когато чух стона на Борел, а след това и сподавеното му проклятие. Джърт също изруга отнякъде.

Последва блясък на стомана, но аз вече стоях стабилно на краката си и успях да парирам навреме. Видях, че съм успял да улуча Борел в дясната ръка. От раната бликаше кървав фонтан. Тялото му засия, долната част на краката му започна да се размива.

— Не ме победи с умение! — изкрещя той.

Свих рамене.

— Ако си мислиш, че си на зимна олимпиада, грешиш.

Борел прехвърли меча си в другата ръка, замахна и запрати оръжието към мен, миг преди да се превърне в искрящ стълб и да се стопи в мрака.

Отбих меча му, той отхвръкна встрани, заби се в леда и завибрира в него. Картинката беше почти като някоя скандинавска версия на легендата за крал Артур. Джърт се спусна към мен, срита ръцете на мъртъвците и те пуснаха глезените ми.

Нещо тупна върху рамото ми.

„Съжалявам, шефе. Успях да се вкопча в коляното му. Докато стигна чак до гърлото, на него вече му беше пламнала чергата“ — каза Фракир.

„Всичко, което свършва добре, е добро“ — отвърнах аз. — „Дано този път да не си се опарила.“

„Дори не усетих затоплянето.“

— Извинявай, че те пернах с онова парче лед — каза Джърт. — Целех се в Борел.

Махнахме се от това гадно място, без да се помайваме излишно, и се върнахме на пътеката.

— Това косвено ми помогна — казах аз, без да влагам никаква благодарствена нотка в гласа си. Откъде можех да знам в кого точно се е целил? Погледнах още веднъж назад. Ръцете, които бе ритнал Джърт, ни показваха среден пръст.

Но защо сега на колана ми висеше Грейсуондир? Дали друго оръжие щеше да порази Борел със същата сила? Нима наистина моят баща ме бе довел тук? А как тогава бе усетил, че се нуждая от неговото оръжие? Щеше ми се той да не се окаже само поредният дух на Лабиринта. Не можех да си представя каква е неговата роля в този конфликт, както и на чия страна е всъщност.

Скоро след като поехме отново по пътеката, вятърът утихна. Единствените ръце, които стърчаха сега от леда, държаха запалени факли. Пътят беше добре осветен далеч напред. По-точно, до следващото възвишение. Не последваха нови необичайни премеждия.

— От това, което ми каза, и това, което видях сам — каза Джърт, — останах с впечатлението, че Лабиринта спонсорира разходката ти, а Логрус се опитва да ти продупчи билета.

Внезапно ледът запращя. От всички страни към нас се понесоха назъбени пукнатини, но скоро настъплението им се забави и накрая замря в подстъпите на пътеката. Чак сега забелязах, че тя се е издигнала леко над нивото на замръзналото поле. Вече вървяхме по нещо като мостик, а ледът около нас се разпукваше, без да може да ни навреди.

— Апропо — обади се отново Джърт, — как успя да се забъркаш в тази каша?

— Всичко започна на един 30-и април — подхванах аз за пореден път поизтъркания си разказ.