Роджър Зелазни
Рицар на Сенките (2)

Глава 2

— Има ли смисъл? — отвърнах й аз. — Твоите игрички са много по-интересни. Би трябвало дори да ти изръкопляскам. Що се отнася до мен, мога само да кажа, че истината е била пред очите ми през цялото време, а аз дори не съм си направил труда да събера две и две. Това ли искаше да чуеш?

— Да — каза тя.

— Радвам се, че гениалният ти замисъл все пак се е провалил — добавих.

Джасра въздъхна, после кимна и отпи от виното си.

— Така е, провали се — призна тя. — Наистина не очаквах, че такова малко камъче ще обърне колата. Само като си помисля колко иронична може да бъде съдбата понякога…

— Но за да ме накараш да оценя истински твоя замисъл, ще трябва да ме запознаеш с още няколко детайла — отбелязах аз.

— Знам. Макар че ми се ще да се насладя още малко на изуменото ти изражение, вместо да ти помогна да изпиташ задоволство за моя сметка. От друга страна, тепърва те очакват няколко шеметни завоя в интригата, от които може и да ти се завие свят.

— Ще ти се наложи да рискуваш — казах. — Мога обаче да се обзаложа, че и аз разполагам с няколко изненадващи за теб разкрития.

— Като например?

— Като например защо нито едно от покушенията не успя да постигне целта си.

— Предполагам, че Риналдо е успявал винаги да се намеси в последния момент.

— Грешиш.

— Кой тогава?

— Тай’ига-та. Някой й е заповядал да ме защитава. Може би си я спомняш от времето, когато обитаваше тялото на Гейл Лампрън.

— Гейл? Приятелката на Риналдо? Моят син е имал връзка с демон?

— Нека обърнем гръб на предразсъдъците. Той е правил и далеч по-лоши неща като първокурсник в колежа.

Джасра се замисли за миг, после кимна бавно.

— Прав си — съгласи се тя. — Бях забравила за Керъл. Та значи, ти все още нямаш никаква представа кой или какво е накарало тай’ига-та да те закриля така усърдно?

— Не, нямам.

— Това хвърля върху цялата история една доста странна сянка — каза Джасра замислено. — Особено сега, след като пътищата ни се кръстосаха отново. Чудя се…

— Какво?

— Дали демонът е бил изпратен, за да те предпазва, или за да ми се бърка в работите.

— Трудно е да се каже, след като резултатът е един и същ.

— Но пък това, че се е навъртала около теб и напоследък, говори по-скоро в полза на първата възможност.

— Освен ако не знае нещо, което ние не знаем.

— Като например?

— Като например, че между нас се заражда нов конфликт.

Джасра се усмихна.

— Трябвало е да учиш право — каза тя. — Майстор си на увъртанията, точно като роднините си в Амбър. Мога искрено да заявя, че лично аз не планирам нищо в тази насока.

Свих рамене.

— Просто предположение. Моля те, продължи с историята за Джулия.

Тя се зае отново с вечерята си и аз й направих компания. След няколко хапки установих, че не мога да спра да ям. Погледнах към Мандор, но изражението му беше неразгадаемо. Той никога не би си признал, че е прибавил към ястията си някоя магическа подправка или пък че е използвал заклинание, което да ни принуди да погълнем лакомо и последната трошичка. Каквато и да беше причината, никой не проговори, докато не привършихме блюдата си. Аз лично не бих се оплакал от това.

— Джулия посещаваше най-различни учители, след като се разделихте — подхвана отново разказа си Джасра. — И след като вече я бях включила в плана си, за мен не беше проблем да ги накарам да й кажат неща, които да я обезсърчат или разочароват, за да я накарат да потърси следващия „гуру“. Не мина кой знае колко време преди тя да се запознае с Виктор, когото вече бяхме обработили. Заповядах му да прескочи по-голямата част от скучната уводна материя и да събуди апетита й за знания с нещо свързано пряко с ролята, която й бях отредила…

— Която беше? Дотук чух само намеци за нейното участие в ритуалното убийство.

Джасра се усмихна и кимна. После опита новото ястие.

— Канех се да я впиша в своя още по-мащабен замисъл — Пътя на Непълния Лабиринт.

— Нямам представа какво точно имаш предвид, но вече ми звучи като ужасно рисковано начинание.

— Не се и съмнявам, но далеч не е толкова опасно, стига да се направи както трябва.

— Доколкото знам — казах аз, — отраженията на Лабиринта, които се намират в световете на Сенките, представляват неточни версии на оригинала. Това прави всяко съприкосновение с тях доста опасно.

— Само ако бъде направено неумело.

— И ти щеше да накараш Джулия да мине по този Непълен Лабиринт?

— Моите знания за това, което ти наричаш „минаване по Лабиринта“, се дължат на нещата, които съм научила от своя покоен съпруг и от Риналдо. Ако съм разбрала правилно, за да премине по Лабиринта, посветеният трябва да следва неговите очертания, докато стигне до една определена точка, където го обладава силата.

— Така е — съгласих се аз.

— Ако обаче отражението е несъвършено — продължи Джасра, — става възможно да се проникне до самия му център.

— Но как би могъл някой да следва линиите, след като те са прекъснати? Ако не следваш очертанията, Лабиринтът ще те унищожи.

— Не казвам, че трябва да се следват линиите. Пътят до центъра ще минава през разкъсването.

— И ако все пак стигнеш до него по този начин… Тогава какво?

— В съзнанието ти се отпечатва образът на Непълния Лабиринт.

— А как може да се използва този образ?

— Отново благодарение на дефекта. Призоваваш образа и черпиш сила от него през тази мрачна пукнатина.

— И това ще ти позволи да пътуваш през Сенките?

— Почти с такава лекота, с каквато го правиш ти например — каза Джасра. — Но процепът все пак си остава.

— Процепът ли? Не разбирам.

— Дефектът в Лабиринта. Той ще те следва през Сенките. Винаги ще е до теб, докато пътуваш през тях — понякога тънък като косъм, друг път зейнал като бездна. Ще се променя непрекъснато. Може да се появи най-неочаквано навсякъде — своеобразно бяло петно в реалността. Там именно се крие рискът за тези, които следват Непълния Път. Да паднеш в процепа означава сигурна смърт.

— Но всяко от заклинанията ти също би могло да се провали и да се обърне срещу теб.

— Риск има във всичко — заяви магьосницата. — Истинското майсторство е в това да успяваш винаги да го заобиколиш.

— И ти бе отредила тази участ на Джулия?

— Да.

— И на Виктор?

— Да.

— Разбирам — казах. — Все пак сигурно знаеш, че копията черпят силата си от Първичния Лабиринт.

— Разбира се. И какво от това? Те са почти толкова добри, колкото е и истинският Лабиринт. Естествено, трябва да се пипа внимателно.

— Апропо, колко използваеми отражения съществуват?

— Използваеми?

— Те сигурно се влошават с отдалечаването си от центъра. Къде минава линията, която не може да бъде прекрачена без рискът да стане безразсъдно голям?

— Разбирам какво имаш предвид. Може би само първите девет отражения стават за работа. Аз никога не съм преминавала отвъд деветото. Първите три са най-сигурни. При следващите три рискът се увеличава значително.

— Пропастта става по-широка, така ли?

— Точно така.

— И как така се реши да ми кажеш всичко това?

— Ти си адепт от по-висша сфера и тази информация е безполезна за теб. Освен това не би могъл да ми попречиш да използвам Непълния Път. И накрая, трябваше да си наясно с тази подробност, за да оцениш по достойнство финала на моя разказ.

— Целият съм слух — казах.

Мандор докосна масата и пред нас се появиха малки кристални купички с лимонов шербет. Схванахме намека му и не продължихме разговора си преди да приключим с поредния кулинарен шедьовър. Навън сенките на облаците се плъзнаха по планинските склонове. От коридора долиташе лека музика. Някъде из двора на Владението някой се трудеше здраво с кирка и лопата, доколкото можех да преценя по една доловимите шумове.

— И така ти посвети Джулия в своето откритие — обадих се аз.

— Да — каза Джасра.

— Какво стана след това?

— Тя се научи да призовава образа на Непълния Лабиринт и да го използва, за да се сдобие с магическо зрение и да подготвя свои заклинания. Научи се да изтегля сурова енергия от разкъсването. Научи се да пътува през Сенките…

— Въпреки пропастта? — попитах.

— Да. Оказа се доста сръчна в нейното избягване. Всъщност всичко й се удаваше с невероятна лекота.

— Удивен съм, че една смъртна е успяла да мине дори по този Непълен Лабиринт и да оцелее.

— Само някои от смъртните са способни на това — каза Джасра. — Останалите стъпват по невнимание на някоя от линиите, или пък загиват по най-необичайни начини в разкъсването между тях. Може би около десет процента от тях биха стигнали до центъра невредими. И слава Богу, защото така поне броят им е ограничен. Но не всеки от достигналите до целта успява да развие сили и умения, които да могат да се мерят с тези на истинския адепт.

— И казваш, че от самото начало тя е била по-добра от Виктор във всичко?

— Да. За съжаление твърде късно си дадох сметка докъде са се разпрострели възможностите й.

Усетих погледа на Джасра. Тя като че ли изчакваше, за да прецени реакцията ми. Вперих поглед в нея и сбърчих чело.

— Да — продължи магьосницата, явно доволна от ефекта на думите си. — Ти не знаеше, че пронизваш именно нея с кинжала си, нали?

— Не знаех — признах аз. — През цялото време се чудех кой ли се крие зад тази маска. Не можех да разбера какви са мотивите му. Водопадите от цветя бяха доста мъгляв намек, а аз така и не разбрах кой си играе със сините камъчета — ти или Маскирания.

Джасра се засмя.

— Сините кристали и пещерата, от която произхождат те, са семейна тайна. Те представляват нещо като магически изолатор. Но две отделни парченца от кристала, които някога са били едно цяло, запазват връзката помежду си и същество с достатъчно чувствителна сетивност би могло да проследи сигнала.

— През Сенките ли?

— Да.

— Дори когато следеният няма някакви специални умения или дарби?

— Дори тогава — каза тя. — Досущ като при следенето на пътуващ през Сенките, докато той все още променя тяхната същност и следата е още прясна. Всеки би могъл да проследи подобна следа, стига да е достатъчно бърз и достатъчно чувствителен.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме следила през цялото време?

Джасра поклати глава.

— Джулия?

— Започваш да схващаш.

— Не… — казах аз. — Е, може би съвсем мъничко. Тя е била по-надарена, отколкото си очаквала. Това вече ми го каза. Струва ми се, че ти е погодила някакъв номер, но нямам никаква представа какъв точно и кога.

— Доведох я тук, тъй като трябваше да взема някои пособия, които да отнеса до първия кръг около Амбър. Тя огледа работното ми помещение. Сигурно и аз съм се разприказвала повечко. Но откъде можех да знам, че тя попива всичко чуто и дори замисля свой план? Струваше ми се прекалено безобидна, за да допусна, че й се върти нещо такова из главата. Трябва да призная, че е доста добра актриса.

— Четох дневника на Виктор — казах аз. — Предполагам, че през цялото време си прикривала лицето си и си променяла по някакъв начин гласа си.

— Да, но със същия номер само раздразних любопитството й към магическите умения, вместо да успея да й вдъхна някакво страхопочитание. Предполагам, че тогава е измъкнала някой от триголитите — моите сини кристали. Останалото е свършен факт.

— Не и за мен.

Пред мен се появи съд с димящи, апетитно ухаещи зеленчуци. Бяха ми абсолютно непознати.

— И сам можеш да се сетиш.

— Ти си я завела до Непълния Лабиринт и тя е достигнала до неговия център… — започнах аз.

— Да.

— И при първата удала й се възможност — продължих, — Джулия се е върнала тук, за да научи нещо повече за останалите ти тайни.

Джасра изръкопляска леко, опита зеленчуците и после бързо си взе още няколко пъти. Мандор се усмихна.

— Но оттук нататък всичко ми бледнее — признах аз.

— Бъди добро момче и си изяж зеленчуците — каза тя.

Така и направих.

— Опирайки се на своите бегли наблюдения върху човешката природа — обади се неочаквано Мандор, — бих предположил, че й се е приискало да опита не само крилата, но и новопридобитите си нокти. Мисля, че първо е отишла при своя предишен учител — Виктор Мелман — и го е предизвикала на магьоснически дуел.

Чух как Джасра рязко пое въздух.

— Това наистина ли е само предположение? — попита тя.

— Наистина — отвърна й той и разклати виното в чашата си. — Ще отида дори още по-далеч като предположа, че ти също си постъпила така със своя учител.

— Кой дявол ти прошушна това? — попита Джасра.

— Просто предположих, че Шару е бил твой учител — каза Мандор. — Това би обяснило общата ви връзка с това място, както и факта, че си сварила предишния му господар неподготвен. Дори не е изключено той въпреки изненадата да е успял да те прокълне със същата участ. Но дори да не го е сторил, в нашите дела кръгът на силата често се затваря по най-необичайни начини.

Джасра прихна.

— В такъв случай името на дявола е „Логика“ — каза тя с нотка на възхищение. — Признавам обаче, че да се призове този дявол е истинско изкуство.

— Няма да крия, че готовността му да се отзове, когато го повикам, ми вдъхва известна увереност. Все пак Джулия сигурно е била изненадана, когато Виктор е успял да й се измъкне.

— Така е. Тя все още не знаеше, че нямам навика да оставям протежетата си на произвола на съдбата. Бях защитила Виктор с няколко полезни заклинания.

— Но явно и тя се е ползвала с подобна привилегия.

— Така е. И макар че нейните заклинания сигурно са й свършили добра работа, за нея резултатът от дуела е бил равносилен на загуба. Джулия е знаела отлично, че щом науча за нейното неподчинение, ще дойда, за да я накажа. Точно затова е инсценирала собствената си смърт. Признавам, че тогава успя да ме заблуди.

Припомних си деня, в който отидох до апартамента на Джулия, открих тялото й и бях нападнат от онзи странен звяр. Лицето на трупа беше отчасти обезобразено и доста зацапано от полусъсирената кръв. Но все пак мъртвата жена беше приблизително с нейния ръст, а чертите й бяха сходни с тези на Джулия. Да не говорим, че апартаментът беше същият. Така и не ми бе останало време да я огледам по-внимателно, тъй като звярът се нахвърли върху мен съвсем не на шега. В мига, в който приключих с него, в далечината се разнесе воят на първите полицейски сирени. Трябваше да се изпарявам, при това без излишно помайване. После естествено в спомените ми изплуваше неизменно обезобразеното лице на Джулия.

— Невероятно — възкликнах аз. — Чие тяло съм открил тогава в апартамента?

— Нямам никаква представа — каза Джасра. — Могло е да бъде на някоя от нейните двойнички от друга Сянка или пък на непозната от улицата. Труп, откраднат от моргата. Откъде бих могла да знам?

— На врата й бе окачен медальон с един от твоите сини кристали.

— Да. А вторият кристал беше на каишката на звяра, който ти уби. Джулия е отворила прохода, по който той се е озовал в апартамента й.

— Но защо? И какво правеше там онзи Обитател на Предела?

— Тук и аз удрям на камък. Виктор си е мислел, че съм я убила аз, а аз си мислех, че я е убил той. Сигурно е решил, че съм отворила прохода от Владението и съм насъскала звяра подир нея. Аз предположих, че това е негово дело, и се ядосах, че е крил от мен бързия си напредък. Започне ли твоят ученик да крие разни неща от теб, не чакай нищо добро от него.

Кимнах.

— Значи развъждаш тези създания някъде тук?

— Да — отвърна тя. — Освен това ги използвам на още няколко Сенки. Някои от тях дори спечелиха медали на киноложки изложби.

— Аз бих предпочел питбулите — казах. — Далеч по-мили и по-възпитани са. Значи Джулия е оставила тялото в апартамента и е дошла дотук през прохода. В същото време ти си мислела, че Виктор й е видял сметката и се кани да атакува твоята светая светих.

— Долу-горе.

— Той пък си е мислел — особено, след като е открил прохода — че Джулия е станала твърде опасна за теб и затова ти си я отстранила.

— Не знам дали въобще е успял да открие този проход. Както сам знаеш, вратата към него беше доста добре прикрита. С две думи, никой от двама ни не знаеше с какво точно се е захванала тя.

— И какво беше то?

— Джулия бе успяла да ми пробута един от триголитите, чрез който след това ме е проследила през Сенките до Бегма.

— Бегма? Че какво си правила там, по дяволите?

— Нищо особено — каза Джасра. — Споменах го, само за да ти покажа колко беше напреднала тя междувременно. Тогава все още се е движела на почетно разстояние от мен. Но и това научих по-късно от нея самата. Следвала ме е от ръба на Златния Кръг чак до Цитаделата на Владението. Останалата част от историята ти е известна.

— Не съм съвсем сигурен, че е така.

— Джулия вече е имала свои планове за това място. И определено успя да ме изненада. Така се превърнах в закачалка.

— А тя се е настанила на твоето място, за да посреща посетителите, прикривайки се зад онази маска. Набирала сили и знания, закачала си чадъра на теб…

Джасра изръмжа тихичко, а аз си припомних, че зъбките й не са за подценяване. Насочих предположенията в ново направление.

— Все още не мога да разбера защо след това продължаваше да ме шпионира и да ме затрупва с цветя.

— Мъжете са отвратителна пасмина — отбеляза Джасра и пресуши виното си. — Успя да се сетиш за всичко друго, но не и за основния й мотив.

— Искала е да се сдобие със сила — казах аз. — Какво още има да се разбира? Спомням си, че често обсъждахме този въпрос на дълго и широко.

Мандор прихна. Обърнах се към него, но той отвърна погледа си и поклати глава.

— Очевидно — натърти Джасра — тя все още те е обичала. Най-вероятно — доста. Играела си е игрички с теб. Искала е да раздразни любопитството ти. Най-вероятно е искала да тръгнеш след нея и да я откриеш, за да си премерите силите. Искала е да ти докаже, че е била достойна да й довериш всички онези знания, които ти си й отказал.

— Значи си знаела и за това?

— Тя понякога говореше съвсем открито с мен.

— Сигурно заради силните си чувства към мен е изпратила онези мъже с триголитите, за да ме убият. И те за малко не успяха да си свършат работата.

Джасра погледна встрани и се закашля. Мандор се изправи тутакси, заобиколи масата и наля вино в чашата й. И докато гърбът му я скриваше от погледа ми, аз я чух да казва тихо:

— Ами… не беше точно така. Убийците изпратих аз. Риналдо не беше до теб, за да те предупреди, както си мислех, че е правил през цялото време, и затова реших да си опитам късмета отново.

— О-о — отбелязах. — А случайно да е имало и следваща поръчка?

— Не, те бяха последните.

— Какво облекчение.

— Не го приемай като извинение. Просто ти обяснявам как стоят нещата, за да изчистим недоразуменията. Във връзка с това, мога ли да приема, че и ти си се отказал да ми отмъщаваш?

— Вече уточних, че сме квит. Няма да се отметна от думите си. А как се е забъркал Джърт в цялата история? Не разбирам как въобще са успели да се срещнат.

Мандор не пропусна да долее малко вино и в моята чаша преди да се върне на мястото си. Джасра ме погледна.

— Не знам — каза тя. — При нашия сблъсък тя беше сама, без никакви съюзници. Всичко е станало, докато бях окована от заклинанието й.

— Имаш ли някаква представа накъде може да са отпрашили двамата с Джърт?

— Не.

Погледнах Мандор, но той поклати глава.

— Аз също не сещам къде биха могли да бъдат. И все пак в главата ми се върти една мисъл.

— Да?

— Струва ми се уместно да отбележа, че ако забравим за белезите и липсващите части от лицето му, приликата между вас е повече от очевидна.

— Между мен и Джърт? Сигурно се шегуваш?!

Той погледна Джасра.

— Така е — каза тя. — Родството ви си личи доста ясно.

Оставих вилицата си и тръснах глава.

— Абсурд! — Но изобщо не бях убеден, че е така. — Никога не съм забелязвал нещо подобно.

Мандор повдигна рамене съвсем леко.

— Искаш ли да ти изнеса лекция за психологията на отрицанието? — попита Джасра.

— Не — отвърнах. — Просто ми е необходимо малко време, за да асимилирам факта.

— Ред е на следващото ястие — обяви Мандор, после махна с ръка и то се появи на масата.

— Ще си имаш ли неприятности с роднините си в Амбър, задето ме освободи? — попита след известно време Джасра.

— Надявам се, че докато разберат, че си изчезнала, вече ще разполагам с убедително оправдание — отговорих аз.

— С други думи, отговорът е „да“.

— В общи линии.

— Ще видя какво бих могла да направя по въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Не обичам да съм задължена на никого — каза тя, — а засега ти си направил повече за мен, отколкото аз за теб. И ако единственият начин да ти се издължа е да поема гнева им върху себе си, ще го сторя.

— Какво си намислила?

— Нека спрем дотук. Понякога е по-добре да не знаеш прекалено много.

— Тази работа хич не ми харесва.

— Чудесен повод да сменим темата — каза Джасра. — Сериозен противник ли е сега Джърт?

— За мен ли? — попитах. — Или подозираш, че би могъл да се върне за втори опит?

— Интересуват ме и двата аспекта.

— Мисля, че не би се поколебал да ме убие, ако му се удаде възможност — казах аз и погледнах Мандор.

— Боя се, че е така — съгласи се той.

— Що се отнася до това, дали би се върнал тук, за да докопа повече от това, което има в момента, мисля, че ти би могла да прецениш по-добре. Много ли го делеше от постигането на абсолютната сила, която би могъл да му даде Изворът?

— Трудно е да се каже. Може би е успял да усвои около петдесет процента от силата. Но това е само предположение. Това ще го задоволи ли?

— Може би. Колко опасен е сега?

— Много. Особено след като овладее в пълна степен новопридобитите умения. Но той сигурно осъзнава, че мястото ще бъде пазено ден и нощ, вероятно дори от някой, който също е минал през ритуала на Извора. Дори Шару — на фона на последното му преображение — би могъл да му създаде сериозни неприятности.

Захванах се отново с вечерята.

— Вероятно Джулия ще го посъветва да не го прави — продължи тя, — тъй като е добре запозната с това място.

Кимнах. „Ще срещнем, когато му дойде времето“ — бе казала тя. И се бе оказала права.

— Мога ли сега аз да те попитам нещо? — каза Джасра.

— Моля.

— Тай’ига-та…

— Да?

— Предполагам, че дори дъщерята на граф Оркуз не може да се разхожда току-тъй из двореца в Амбър и да влиза в твоите покои.

— Определено — казах аз. — Тя беше дошла заедно с баща си на официално посещение.

— А ще ми кажеш ли кога пристигнаха?

— Сутринта на същия ден. Но се боя, че едва ли ще мога да навляза в детайлите, тъй като…

Джасра махна с отрупаната си с пръстени ръка.

— Не ме интересуват държавните ви тайни — каза тя. — Знам, че Найда често съпровожда баща си като негов личен секретар.

— Е и?

— Нейната сестра беше ли заедно с тях, или си беше останала у дома?

— Става въпрос за Корал, нали така?

— Да.

— Тя пристигна заедно с тях.

— Благодаря — каза Джасра и насочи вниманието си към храната.

По дяволите. Това пък какво беше? Може би тя знаеше нещо за Корал, за което аз дори не подозирах. Нещо, което можеше да обясни настоящите й премеждия. В такъв случай, какво можех да загубя, ако попитам направо?

— Защо? — казах след малко.

— Просто ми беше любопитно — отвърна Джасра. — Познавах добре семейството им… в доброто старо време.

Сантименталност? У Джасра? Никога. Тогава какво?

— Ами ако същото това семейство сега си има някой и друг проблем? — попитах.

— Освен това, че тай’ига-та е обладала тялото на Найда, така ли?

— Да.

— Ще ми е неприятно, ако наистина е така. Какъв е проблемът?

— Ами нещо като пленничество, засягащо Корал.

Изпуснатата й вилица изтрака леко по чинията.

— Какви ги приказваш? — попита тя натъртено.

— Като че ли Корал е попаднала не където трябва.

— Корал? Как? Къде?

— Отговорът ми зависи отчасти от това какво всъщност знаеш за нея — отбелязах аз.

— Просто харесвам това момиче. Не си играй с мен. Какво се е случило?

Виж ти, каква изненада. Не от този отговор имах нужда.

— Сигурно си познавала майка й доста добре?

— Да. Казваше се Кинта. Срещали сме се по време на дипломатически визити. Много красива жена.

— Разкажи ми за бащата на Корал.

— Ами той е член на кралското семейство, но е само далечен роднина на краля. Преди да стане премиер, Оркуз беше посланик на Бегма в Кашфа. Семейството му също живееше в резиденцията на посланика, което означава, че се срещахме сравнително често…

Тя вдигна погледа си — усети, че съм вперил в нея своето Логрус-зрение, прониквайки отвъд образа на Непълния Лабиринт. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна.

— О! Имаш предвид истинския й баща? — Тя направи кратка пауза и след това кимна. — Значи наистина има нещо вярно в този слух?

— Но ти не си убедена, че е така, нали?

— Този свят прелива от слухове, повечето от които не можем да проверим. Откъде бих могла да знам, кои от тях са верни и кои не? Пък и защо ли ми е да знам?

— Права си, естествено — казах аз. — Както и да е…

— Поредната забежка на стареца, а? — подхвърли Джасра. — Сигурно вече сте им изгубили броя. Чудя се как въобще е намирал време за държавните дела?

— Всички се чудят.

— Честно казано, забелязах у нея известна прилика, която говори в полза на този слух. Но не бих могла да твърдя, че не греша, особено след като не познавам другите членове на тяхното семейство. Та казваш, че наистина има нещо вярно в този слух?

— Да.

— Само заради приликата, или има и още нещо?

— Има и още нещо.

Джасра се усмихна сладко и вдигна вилицата си.

— Има някакво особено очарование в този мит за изгубената принцеса.

— Така е — казах аз и продължих да се храня.

Мандор се прокашля.

— Не е честно — каза той. — Говорите с недомлъвки.

— Прав си — съгласих се аз.

Джасра ме погледна отново и въздъхна.

— Добре — каза тя. — Ще питам аз. Защо мислиш, че е има нещо вярно в този слух? Оо… Ами да. Лабиринтът.

Кимнах.

— Я виж ти. Малката Корал се е разходила по Лабиринта, това ли е новината?

— Да.

— Предполагам, че сега празнува някъде из Сенките?

— Де да беше толкова просто.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя изчезна в неизвестна за мен посока. Лабиринтът я запрати натам.

— Как така?

— Добър въпрос. Не знам.

Мандор отново се прокашля.

— Мерлин — каза той, — може би все пак става въпрос за поверителна информация. Бих могъл…

— Не — отвърнах му аз. — Малко дискретност би била напълно достатъчна в този случай. Бих помолил и теб за същото — кимнах към Джасра. — Особено след като сама уточни, че изпитваш към младата дама известна… симпатия.

— Уточних, че много харесвам това момиче — заяви Джасра.

— Добре — отвърнах й аз. — Защото донякъде се чувствам отговорен за случилото се, макар че тя успя добре да ме метне. Затова искам да оправя нещата, доколкото е възможно. Само дето не знам как.

— Какво точно се случи?

— Бях се заел да я разведа из града и двореца, когато тя най-неочаквано пожела да види Лабиринта. Угодих на прищявката й. Докато се връщахме от разходката, Корал ми зададе цял куп въпроси. Разговорът ми се стори съвсем безобиден и затова задоволих любопитството й. Не знаех нищо за слуховете около нейното потекло и дори не подозирах как всъщност стоят нещата. Щом се озовахме при Лабиринта, тя стъпи на него и след това продължи напред.

Джасра пое рязко въздух.

— Той би унищожил всеки, в чийто вени не тече кръвта на Амбър, нали?

Кимнах.

— Но дори ние не сме застраховани срещу този риск — казах след това. — Дори член на кралското семейство би заплатил с живота си за някоя груба грешка.

Джасра прихна.

— Добре, че майка й не е имала връзка с кочияша или с някой от готвачите си.

— За неин късмет не се оказа така. Така или иначе, стъпиш ли веднъж върху Лабиринта, връщане назад няма. Почувствах се задължен да й помогна да стигне до центъра. Или поне да опита да го стори. Освен че реших да се представя като добър домакин, не на последно място си мислех за евентуалните усложнения в отношенията между Амбър и Бегма.

— А те явно са навлезли в доста интересна фаза — подхвърли полушеговито Джасра.

Досетих се, че не би имала нищо против да изпусна някоя по-конкретна дреболия, и не се хванах.

— Би могло да се каже. Във всеки случай, Корал стигна успешно до центъра и после изчезна нанякъде.

— Покойният ми съпруг ми бе споменал, че достигналият центъра може да заповяда на Лабиринта да го пренесе в коя да е точка на Вселената.

— Правилно — съгласих се аз. — Но в случая най-странно беше именно нейното желание. Тя каза на Лабиринта да я пренесе където сметне за необходимо.

— Боя се, че не разбирам.

— Нито пък аз, но тя постъпи именно така и резултатът е налице.

— Искаш да кажеш, че тя просто каза „Пренеси ме там, където пожелаеш“ и след това изчезна?

— Абсолютно вярно.

— Това като че ли говори за някакви зачатъци на разум у Лабиринта.

— Освен ако той просто не е реагирал на нейното неосъзнато желание да посети някое определено място.

— Така е. Предполагам, че такава възможност съществува. Не опита ли да я откриеш?

— Нарисувах Карта с нейния образ. Опитах да се свържа с нея и успях. Тя се намираше на някакво тъмно място. После връзката се разпадна. Това е всичко.

— Кога стана това?

— Преди броени часове, ако преценката ми е правилна — казах аз. — Времето тук тече приблизително със скоростта, с която тече в Амбър, нали?

— Долу-горе. Защо не опита пак?

— Така и не ми остана време на фона на последвалите събития. Освен това се опитвах да измисля някакво друго решение на проблема.

Дочу се леко потракване и тих звън. Долових ухание на прясно кафе.

— Ако искаш да знаеш дали ще ти помогна — каза Джасра, — отговорът ми е „да“. Но засега аз също нямам никаква представа как бих могла да го сторя. Може би няма да е зле да опитаме да се свържем отново с нея чрез Картата й. Този път и аз ще се включа. Може пък да успеем да установим контакт.

— Добре — казах аз, оставих чашата и измъкнах колодата си. — Да опитаме.

— И аз ще помогна — заяви Мандор, стана от стола си и се приближи до мен.

Джасра застана от другата ми страна. Протегнах Картата така, че и тримата да я виждаме еднакво добре.

— Да започваме — казах и насочих съзнанието си към Корал.