Роджър Зелазни
Кръвта на Амбър (9)

Глава 9

Сила.

Помня деня, в който се изкачих на онзи скалист хълм. Файона бе застанала малко над мен и леко вдясно, облечена във виолетова рокля със сребърен колан. Тя държеше сребърно огледало и гледаше надолу, където сред омарата се възправяше огромно дърво. Наоколо се бе възцарила пълна тишина и дори шумовете, предизвикани от леките ни движения, бяха някак приглушени. Най-високите клони на дървото се губеха сред ниско надвисналата мъгла. Светлината, която се процеждаше през нея, очертаваше резките му контури на фона на друго кълбо мъгла, което се издигаше бавно зад него, за да се слее с общата маса. В почвата около дънера се бе врязала една светла, фосфоресцираща линия, която се губеше, криволичейки сред изпаренията. Далече вляво се виждаше малка дъга, която блестеше със същата интензивност. Тя се появяваше и изчезваше с прииждането и отдръпването на бялата стена.

— Какво е това, Файона? — попитах аз. — Защо ме доведе на това място?

— Ти вече си чувал за него — отвърна ми тя. — Затова исках и да го видиш.

Поклатих глава.

— Никога не съм го чувал. Нямам никаква представа къде се намираме.

— Ела — каза тя и тръгна надолу.

Файона не обърна внимание на това, че съм й протегнал ръка, и се спусна бързо и грациозно по склона. Последвах я и скоро се озовахме в подножието на хълма и се приближихме до дървото. Нещо в него ми се стори смътно познато, но не можех да разбера какво точно.

— Твоят баща — каза накрая Фай — сигурно ти е разказал надълго и широко историята на живота си. Не вярвам да е пропуснал тази част.

Спрях за миг, тъй като в главата ми — отначало съвсем бавно — нахлуха спомените.

— Това дърво — прошепнах аз.

— Коруин забил тук тоягата си, след като успял да създаде новия Лабиринт — каза тя. — И тъй като тя била отрязана съвсем наскоро, успяла да пусне корени.

Като че ли усетих как почвата под краката ми потръпна леко.

Файона се обърна с гръб към дървото и нагласи сребърното огледало така, че да вижда цялата картина през дясното си рамо.

— Да — каза тя няколко мига по-късно. После ми подаде огледалото. — Погледни и ти, точно както аз го сторих преди малко.

Взех огледалото, наместих го под подходящ ъгъл и се загледах.

Гледката се различаваше от тази, която се бе разкрила преди малко пред невъоръжения ми взор. Сега вече можех да видя това, което се намираше отвъд дървото и падналата мъгла. Успях да различа по-голямата част от странния Лабиринт, който криволичеше по яркия си път над земята, придвижвайки се на тласъци навътре към своята пределна точка — единственото място, което все още не можех да видя, тъй като бе закрито от неподвижна бяла кула, в която се бяха разгорели ярки, подобни на звезди светлинки.

— Не прилича на Лабиринта в Амбър — казах аз.

— Наистина — отвърна ми Файона. — А прилича ли на Логрус?

— Не съвсем. Логрус непрекъснато се изменя, но въпреки това е някак по-ъгловат. Докато този тук е целият в завои и чупки.

Оглеждах го внимателно още известно време и след това върнах огледалото на Файона.

— Това огледало е обвързано с интересно заклинание — отбелязах аз, тъй като бях успял да доловя и излъчването на сребърния предмет.

— При това доста по-сложно, отколкото предполагаш — каза Файона. — Защото това там далеч не е обикновена мъгла. Виж.

Тя тръгна към началото на Лабиринта, близо до огромното дърво, и понечи сякаш да стъпи върху ярко светещата линия. Още преди кракът й да успее да я докосне, от нея изскочи малък електрически заряд, който изпращя и достигна до обувката на Файона. Тя тутакси дръпна крака си назад.

— Не иска да ме приеме — каза Фай. — Не ми позволява дори да стъпя на него. Опитай ти.

Нещо в погледа й не ми хареса, но въпреки това се приближих към мястото, където беше застанала.

— Защо твоето огледало не може да проникне чак до центъра на Лабиринта? — попитах неочаквано аз.

— Изглежда съпротивлението нараства с приближаването към центъра — отговори Файона. — Но защо, виж това вече не знам.

Поколебах се още известно време.

— Опитвал ли е друг освен теб да премине през него?

— Доведох тук Блийс. Но Лабиринтът отхвърли и него.

— Никой друг ли не е идвал дотук?

— Не, доведох и Рандъм. Но той реши да не опитва. Каза, че не му се занимава с това точно в този момент.

— Може би е постъпил мъдро. Той носеше ли тогава Рубина на Справедливостта?

— Не. Защо?

— Просто ми беше любопитно да разбера.

— Да видим дали ще те приеме.

— Добре.

Вдигнах десния си крак и го спуснах бавно към искрящата линия, но спрях на двайсетина сантиметра от нея.

— Като че ли нещо ме възпира — казах аз.

— Странно. При теб електрическият заряд не се появи.

— Малък аванс може би — отвърнах й аз и спуснах крака с още няколко сантиметра надолу. Накрая въздъхнах и казах:

— Не, няма да мога, Фай.

Забелязах как на лицето й се изписа разочарование.

— Надявах се — каза тя, отстъпвайки, — че още някой, освен Коруин, ще успее да премине по него. Струваше ми се логично това да се окаже неговият син.

— Защо е толкова важно някой да премине по него? Просто защото съществува ли?

— Мисля, че той представлява заплаха — каза Файона. — Затова трябва да бъде проучен — за да разберем как да постъпим с него.

— Заплаха? Защо?

— Според нашите разбирания Амбър и Хаос са двата полюса на битието — каза тя, — чийто центрове са съответно Лабиринтът и Логрус. От незапомнени времена между тях съществува равновесие. Мисля, че този незаконно роден Лабиринт, сътворен от баща ти, би могъл да наруши баланса.

— По какъв начин?

— Между Амбър и Хаос открай време съществува нещо като вълнообразен обмен на информация. Този Лабиринт изглежда предизвиква смущения в обмена.

— Това не е ли като да пуснеш в питието си още една бучка лед? — казах аз. — След известно време повърхността му се успокоява.

Файона поклати глава.

— Тук нещата няма да се уталожат. След неговото създаване броят на Бурите на Сенките рязко се увеличи. Те рушат градивния материал на Сенките, променят самата същност на реалността.

— Не съм съгласен — казах аз. — По същото време е станало едно много по-важно събитие. Първичният Лабиринт в Амбър е бил повреден, но Оберон успял да го възстанови. В резултат на промяната, настъпила в Амбър, от Хаос се плисна вълна, която се разпростря върху всички Сенки и ги засегна. Но Лабиринтът все пак успя да й устои и постепенно нещата се уталожиха. Мисля, че зачестилите напоследък Бури на Сенките са по-скоро резултат от отшумяването на този катаклизъм.

— Доводът ти е добър — каза Фай. — Но да допуснем, че грешиш.

— Не мисля, че е така.

— Мърл, тук присъства някаква сила — огромна сила.

— В това не се съмнявам.

— Ние винаги сме се опитвали да разбираме природата на заобикалящите ни сили, за да можем да ги контролираме. Защото всяка от тях на даден етап може да се превърне в заплаха. Коруин споменавал ли ти е нещо, каквото и да е, за това какво точно представлява този Лабиринт и как бихме могли да го контролираме?

— Не, нищо подобно. Знам само, че го е създал, бързайки да замени стария, тъй като си е мислил, че Оберон не е успял да го възстанови.

— Де да можехме да го открием.

— Нищо ли не се е чуло за него?

— Дропа твърди, че го е видял в Сендс на сянката Земя, която ти също предпочиташ. Баща ти бил в компанията на една красива дама и двамата заедно слушали музикантите в някакво заведение. Дропа им махнал и дори му се сторило, че Коруин го забелязал. Тръгнал веднага към тяхната маса, но когато стигнал до нея, там вече нямало никой.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Не е кой знае какво.

— Знам. Единствен Коруин може да премине по това проклето нещо и ако то наистина се окаже някаква заплаха, някой ден ще си имаме големи неприятности с него.

— Мисля, че се паникьосваш излишно, лелче.

— Дано да си прав, Мърл. Хайде ела, ще те заведа у дома.

Огледах още веднъж мястото, не само за допълнителни детайли, но и за да доловя неговото излъчване, тъй като исках да нарисувам Карта за него. Не казах на никого, че кракът ми в действителност не бе срещнал никаква съпротива, защото стъпиш ли веднъж на Лабиринта или на Логрус, връщане назад няма. Ако не отидеш до самия край, това ще ти струва живота. И колкото и да си падах по загадките, ваканцията ми бе свършила и вече беше време да се връщам в колежа.

 

 

Сила.

Бяхме заедно в една гора на границите на Черната Зона — онази част от Сенките, с които Царството на Хаоса поддържа търговски връзки. Бяхме дошли на лов за зинди — рогати, черни, набити и злобни хищници. Аз не съм голям почитател на лова, тъй като мразя да убивам разни същества просто така, без да е абсолютно наложително. Но идеята беше на Джърт и тъй като това вероятно щеше да е последната ми възможност да се помиря с него, преди да отпътувам, приех да се включа в начинанието. Никой от нас не беше чак толкова добър с лъка, а зиндите са доста бързи животни. Затова шансовете нито един от зверовете да не пострада бяха съвсем прилични. Междувременно щях да се възползвам от възможността да поговоря с брат си и евентуално да закърпя нашите сериозно охладнели отношения.

Не след дълго загубихме следата на преследваното животно, седнахме да си починем и поведохме дълъг разговор за стрелбата с лък, за политическите борби в Двора, за Сенките и за времето. Напоследък Джърт се отнасяше доста по-вежливо към мен, което реших да приема като признак на добра воля. Беше си пуснал дълга коса и я сресваше така, че да прикрива липсващото му ляво ухо. Ушите се възстановяват трудно. Никога повече не споменахме за фаталния дуел, нито за спора, който бе довел до него. Скоро пътищата ни щяха да се разделят и аз си мислех, че може би той също желае да приключи тази глава от живота по един сравнително спокоен начин, за да можем и двамата да се връщаме към спомените си за това време с добро чувство. Оказа се, че наполовина съм бил прав.

Когато спряхме, за да обядваме, Джърт ме попита:

— Е, какво е усещането?

— От кое?

— От допира със силата — отговори ми той. — Силата на Логрус — способността да пътуваш през Сенките, да се възползваш от предимствата на висшата магия.

Не исках да обсъждам тази тема, тъй като Джърт вече на три пъти се бе опитвал да премине през Логрус, но и трите пъти се бе отказвал на самия ръб. Вероятно скелетите на неуспелите мераклии, който Сухай пази за нагледен материал, също го бяха постреснали. Бях почти сигурен, че Джърт не подозира, че аз също съм научил за последните му два неуспеха. Реших, че ще е най-добре да омаловажа своето постижение.

— Не се усещам по-различен отпреди — казах аз. — Нали все пак не съм използвал силата на Логрус за нещо истинско. Все още ми е трудно да преценя дали съм се променил.

— Аз също съм намислил да премина скоро през Логрус — каза Джърт. — Ще ми се да обиколя Сенките, може би дори да основа някъде свое собствено кралство. Можеш ли да ми помогнеш със съвет?

Кимнах.

— Не поглеждай назад. Не спирай. Просто продължавай напред.

Той се изсмя.

— Звучат ми като военна команда.

— Има известно сходство.

Джърт отново се изсмя.

— Да вървим да убием някой зинд — каза той.

Същия следобед изгубихме отново следата в един гъсталак, където земята беше покрита с нападали клони. Чухме как зиндът влетя с гръм и трясък в близките храсти, но въпреки това не можехме да определим точно в коя посока е тръгнал. Бях се обърнал с гръб към Джърт и тъкмо оглеждах мястото за някакви следи от звяра, когато Фракир се впи в китката ми и след това падна на земята.

Наведох се, за да я взема, учуден какво ли се е случило, и тогава над главата ми се разнесе звънът на тетива. Когато погледнах отново нагоре, видях, че от дънера на дървото пред мен стърчи стрела. Ако не се бях навел, нейният полет щеше да завърши най-вероятно в гърба ми, съдейки по височината, на която се бе забила.

Обърнах се бързо към Джърт, без да се изправям напълно. Той вече поставяше нова стрела на лъка си.

— Не поглеждай назад. Не спирай. Просто продължавай напред — каза Джърт и се ухили.

Гмурнах се напред в мига, в който той вдигна лъка си. Един добър стрелец сигурно щеше да успее да ме рани смъртоносно. Мисля, че моето движение го стресна и затова Джърт пусна стрелата си твърде рано. Не усетих никаква болка. Беше се забила в свободния край на кожената ми дреха.

Ударих го над коленете. Той се строполи назад и изпусна лъка си. Веднага след това се претърколи встрани и измъкна ловджийския си нож и се опита да ми пререже гърлото с широк страничен удар. Хванах китката му с лявата си ръка, но устремът на неговата атака ме повали на гръб. Задържах ножа далече от себе си и замахнах с десния си юмрук към лицето му, но той блокира удара и заби коляно в слабините ми.

Болката ме накара да отпусна хвата си и върхът на ножа тутакси се озова само на няколко сантиметра от гърлото ми. Все пак успях да се извъртя настрани, за да не отнеса още един удар между краката. Едновременно с това блокирах неговата китка с дясната си ръка, което ми донесе едно солидно порязване. Събрах сили, завъртях цялото си тяло наляво и успях да се претърколя заедно с Джърт, но не и да го задържа, тъй като той вече бе успял да изтръгне ръката си от отслабналия ми хват. Джърт се превъртя встрани от мен и се опита да се изправи отново, но вместо това изкрещя от болка.

Изправих се на колене и го видях да лежи на лявата си страна. Ножът бе останал зад него, заплетен в нападалите по земята клони. Джърт бе сграбчил лицето си с две ръце и издаваше нечленоразделни, животински стонове.

Отидох до него, за да разбера какво се е случило. Фракир бе готова да се впие мигновено в гърлото му, в случай, че това се окаже някакъв трик.

Но не се оказа. Когато се приближих достатъчно видях, че от дясното му око стърчи едно остро парче от паднал клон. По бузата и носа му се стичаше кръв.

— Спри да се въртиш! — казах аз. — Само ще влошиш нещата. Спри, за да го извадя.

— Разкарай си проклетите ръце от мен! — изкрещя той.

След това стисна зъби, на лицето му се изписа страховита гримаса, хвана клона с дясната си ръка и изтегли главата си назад. Отвърнах поглед от него. Джърт изви от болка и припадна.

Скъсах левия ръкав на ризата си и го раздрах на две ленти. Едната навих на тампон, който поставих върху окото, а с другата привързах тампона към главата му. Фракир застина както обикновено около китката ми.

Измъкнах Картата, която щеше да ни отведе у дома и вдигнах тялото на Джърт на ръце. Мама нямаше никак да ми се зарадва.

 

 

Сила.

Беше събота. Двамата с Люк карахме сърф цяла сутрин. После се срещнахме с Джулия и Гейл, за да обядваме заедно. След обяда излязохме в открито море със „Звезден прах“ и се разхождахме през целия следобед. Привечер се отправихме към един грил-ресторант в морската градина, където аз купих по няколко бири, докато чакахме да ни донесат вечерята. Наложи ми се да платя пиенето, тъй като малко преди това Люк ме бе победил на канадска борба, с уговорката, че загубилият ще черпи.

Някой от съседната маса каза „ако имах един милион долара, освободени от данъци, бих…“ и Джулия се засмя, тъй като също го бе чула.

— Какво му е смешното? — попитах я аз.

— Това, което му се е приискало — отговори ми тя. — Аз бих предпочела гардероб пълен с тоалети от известни моделиери, плюс подобаващ комплект от бижута. Не би било зле гардеробът да се намира в една красива къща, която пък да е построена на съответното място…

Люк се усмихна.

— Значи просто прескачаме от жаждата за пари към жаждата за власт и сила — каза той.

— Може би — отвърна Джулия. — Нима има някаква разлика?

— С пари се купуват различни неща — каза Люк, — а силата предизвиква събитията. Ако някога ти се наложи да избираш между тях, спри се на силата.

Обичайната лека усмивка на Гейл се бе изпарила и лицето изглеждаше сериозно.

— Не мисля, че силата трябва да се превръща в самоцел — каза тя. — Човек трябва да знае също как да я използва правилно.

Джулия се засмя.

— Какво му е лошото на това да я използваш непрекъснато? — попита тя. — На мен ми се струва забавно.

— Така е до мига, в който се сблъскаш с друга по-голяма сила — каза Люк.

— Е, тогава просто ще ти се наложи да проявиш съобразителност — отбеляза Джулия.

— Не е така — каза Гейл. — Има правила, с които всеки трябва да се съобразява.

Люк се загледа в нея и след това кимна.

— Силата не зависи от морала — каза Джулия.

— Напротив — каза Люк.

— Не съм съгласна.

Люк сви рамене.

— Тя е права — обади се неочаквано Гейл. — В случая става въпрос за дълг, а не за морал.

— Ами ако имаш някакъв дълг — каза Люк, — нещо, което си длъжен да направиш — въпрос на чест, ако щете — той рано или късно се превръща в основа на твоя морал.

Джулия погледна първо Люк, после Гейл и накрая попита:

— Да разбирам ли, че току-що стигнахме до общ извод?

— Не, не мисля, че е така — отвърна й Люк.

Гейл отпи от бирата си.

— Ти говориш за специфичния светоглед на всеки човек, а той би могъл спокойно да е диаметрално противоположен на общоприетия морал.

— Така е — каза Люк.

— Което значи, че всъщност не е морал. Имаш предвид само дълга — уточни Гейл.

— Дългът е все пак и морал — каза Люк.

— Моралът е най-ценното достижение на една цивилизация — каза Гейл.

— Терминът „цивилизация“ не означава нищо сам по себе си — отвърна й Люк. — Това е просто дума, която се свързва с традицията да се живее в градове.

— Добре, ще се поправя — каза Гейл. — Моралът е най-ценното достижение на всяка култура.

— Културните ценности са нещо относително — каза Люк. — Моите културни ценности например ми казват, че съм прав.

— А откъде произхождат тези твои ценности? — попита Гейл, изучавайки го внимателно.

— Нека не надхвърляме философските рамки на спора, а? — каза той.

— Тогава просто да забравим за проблемите на културата — предложи Гейл — и да се съсредоточим върху дълга.

— А какво стана със силата? — попита Джулия.

— Нещата са свързани — отвърнах аз.

Най-неочаквано на лицето на Гейл се изписа объркване. Бяхме водили този спор вече стотици пъти под най-различна форма, но нейното изражение сякаш казваше, че именно този път сме споменали нещо, за което тя не се бе замисляла досега.

— Ако дългът и моралът са две различни неща, тогава кое от тях е по-важно? — бавно попита тя.

— Не са две различни неща — каза Люк.

— Не мисля — каза Джулия. — По-скоро дългът е нещо по-изяснено, нещо, което те кара да си мислиш, че би могъл да създадеш свои собствени морални норми. Аз лично бих предпочела моят дълг — при условие, че имам такъв — да не противоречи на общоприетия морал.

— И аз предпочитам ясно формулираните неща — каза Гейл.

Люк опъна една яка глътка от бирата си и после се оригна леко.

— Мама му стара! — каза той. — Лекциите по философия са чак във вторник. Дошли сме да разпуснем. Мърл, кой ще плати следващите бири?

Опрях левия си лакът на масата и разтворих пръсти.

Докато и двамата се напъвахме, а напрежението нарастваше все повече и повече. Люк каза, стиснал зъби:

— Прав бях, нали?

— Прав беше — казах аз, миг преди да залепя ръката му за масата.

 

 

Сила.

Извадих пощата от малката кутия във фоайето на кооперацията и тръгнах по стълбите към моя апартамент. Две сметки, няколко рекламни проспекта и един пакет — експресна пратка, без адрес на подателя.

Затворих вратата зад гърба си, пуснах ключовете в джоба си, оставих куфарчето на близкия стол и тъкмо когато се канех да седна на дивана, телефонът в кухнята иззвъня.

Хвърлих пощата на малката масичка и се отправих към кухнята. Не знам дали взривът, който последва, щеше да успее да ме повали на пода. Не знам, защото веднага щом чух трясъка, който се разнесе зад гърба ми, се хвърлих на пода по свое собствено желание. Ударих главата си в крака на кухненската маса. От очите ми изскочиха искри, но иначе си бях невредим. Което не можеше да се каже за хола ми. Точно когато отново се изправих, телефонът спря да звъни.

Е, сега поне нямаше да ми се наложи да изхвърлям онези рекламни боклуци. Интересно, кой ли ме бе търсил по телефона? Размишлявах над този въпрос още дълго след инцидента.

Понякога си спомнях за онзи първи „инцидент“ — камионът, който ме връхлетя. Тогава успях да мерна само за миг лицето на шофьора. То беше напълно безизразно. Сякаш човекът беше вече мъртъв, хипнотизиран, дрогиран — казано накратко, не на себе си. Всяко от горните определения би му паснало идеално. А може би дори всичките накуп.

После онези среднощни бабаити. Нападнаха ме, без да промълвят нито дума. Когато всичко свърши и аз вече се отдалечавах от мястото, реших все пак да погледна още веднъж назад. Тогава забелязах как една неясна фигура се шмугна във входа на близката къща. Доста разумно от негова страна, си казах тогава, особено като е станал свидетел на подобна сцена. Разбира се, не беше изключено и той да има някакъв пръст в цялата работа. Подвоумих се. Човекът бе стоял твърде далече, за да е успял да ме разгледа достатъчно добре. Но ако се върнех обратно и той се окажеше случаен минувач, това би го направило свидетел. За мен нещата бяха ясни — просто се бях защитил, но кой знае как е изглеждало всичко отстрани. Затова реших да обявя случая за приключен — просто поредният интересен 30-ти април.

Нападението с пушката. Още щом се появих забързан на улицата, отнякъде изтрещяха два изстрела. За щастие и двата куршума не поразиха целта си, а само ме посипаха с парченца от стената на къщата вляво. И всичко това преди да разбера какво става. Трети изстрел не последва, но от отсрещната сграда се чу глухо тупване, последвано от трясък. Прозорецът на третия етаж беше широко отворен.

Хукнах натам. Сградата беше стара кооперация с масивна, заключена в случая врата, през която минах, без дори да почукам. Открих стълбището и се изкачих на един дъх до третия етаж. Когато накрая намерих вратата, реших да опитам да я отворя по изпитания, старомоден метод. Получи се. Вратата просто не беше заключена.

Стъпих встрани и я бутнах с върховете на пръстите си. Апартаментът беше празен. И като че ли необитаем. Дали не бях сгрешил с вратите? Не бях сгрешил. Миг след това забелязах широко отворения прозорец и онова, което лежеше на пода. Влязох и затворих вратата след себе си.

В ъгъла беше захвърлена една строшена на две пушка. От следите по приклада й предположих, че е била тресната с огромна сила в близкия радиатор и след това захвърлена в ъгъла. После видях на пода още нещо: няколко червени капки.

Претърсих бързо неголемия апартамент. Единственият прозорец на малката спалня също беше отворен и аз отидох до него. Той гледаше към пожарно стълбище и аз реших, че няма да е зле да се измъкна именно оттам. Върху потъмнялата метална плоскост на стълбището забелязах още няколко капки кръв, но това беше всичко. Наоколо не се виждаше жива душа.

 

 

Сила.

Силата да убиваш. Силата да съхраниш нечий живот. Люк, Джасра, Гейл. Каква беше ролята им в тази игра?

Колкото повече се замислях, толкова по-вероятно ми се струваше точно телефонът да ме е събудил през онази сутрин, когато осъмнах с отвинтени кранчета на газта. Дали наистина той ме бе предупредил за надигащата се опасност? Всеки път, когато се замислех за „инцидентите“, мнението ми неминуемо се променяше. Всеки път поглеждах на тях под различен ъгъл. Ако можеше да се вярва на Люк и Винта, последните няколко пъти за мен не бе съществувала реална опасност, но си мисля, че всеки от тези опити можеше спокойно да постигне целта си. На кого трябваше да съм ядосан повече? На този, който ги бе замислил? Или на моя спасител, който се намесваше винаги в решителния момент? Да не говорим, че не знаех нищо нито за единия, нито за другия. Спомням си, че животът на баща ми също се бе объркал ужасно след онази катастрофа. Точно както в „Миналата година в Мариенбад“. Но неговата история звучеше съвсем простичко в сравнение с това, което ми бе дошло до главата. Той поне в повечето случаи е знаел как трябва да постъпи. Дали пък не бях наследил по бащина линия способността да се забърквам в заплетени ситуации?

 

 

Сила.

Спомням си последния урок на моя чичо Сухай. Веднага щом преминах през Логрус, той се зае да ме научи на неща, които не можех да науча преди това. А аз бях решил, че няма какво повече да уча. Вече бях посветен в тайните на Умението. Струваше ми се, че съм изучил всичко необходимо и сега трябва само да усъвършенствам уменията си. Бях започнал да се приготвям за пътуването си до сянката Земя. Тогава една сутрин Сухай прати да ме повикат. Помислих си, че той иска просто да се сбогува с мен и да ми даде няколко приятелски съвета на изпроводяк.

Косата на Сухай е съвсем бяла. Той е леко прегърбен и понякога носи тояга, на която се подпира. Този ден тоягата отново беше с него. Беше облякъл жълтия си кафтан, който бях свикнал да възприемам по-скоро като неговото работно облекло, отколкото като символ на властта му.

— Готов ли си за едно кратко пътуване? — попита ме той.

— Мисля, че няма да е толкова кратко — казах аз, — но вече съм почти готов.

— Не — каза Сухай, — не това пътуване имах предвид.

— О, искаш да отидем някъде още сега ли?

— Ела — каза той.

Аз го последвах и Сенките се разделиха, за да ни направят път. Мракът около нас ставаше все по-наситен, а местата, през които минавахме, все по-безлюдни. Накрая се озовахме съвсем сами върху тъмна, безплодна скала, която се простираше чак до хоризонта. Над нея пръскаше медните си лъчи едно древно, загиващо слънце. Мястото беше сухо и студено. Щом спряхме, аз се огледах, треперейки леко.

Зачаках, за да разбера какво е намислил. Мина доста време, преди Сухай да проговори. Стори ми се, че той сякаш е забравил за мен и единственото нещо, което го интересува, е мъглявият пейзаж наоколо.

— Научих те да намираш своя път сред Сенките — каза Сухай накрая. — Научих те също как да твориш заклинания и как да се възползваш от тях.

Не казах нищо. Твърдението му не предполагаше някакъв отговор.

— Вече знаеш по нещо за пътищата на силата — продължи той. — Нейните корени са в Знака на Хаоса — Логрус, а ти би могъл да я поведеш в различни посоки.

Сухай ме погледна и аз кимнах.

— Чувал съм, че тези, които преминат през Знака на Реда — Лабиринта, се сдобиват със способността да правят сходни неща, но вероятно по различен начин. Не знам дали е така, тъй като не съм адепт на Лабиринта. Съмнявам, че има същество, което би могло да обедини в себе си силата и на двата Знака. Просто искам да знаеш, че има и друг път на силата, сходен с нашия.

— Разбирам — казах аз, тъй като ми се стори, че той очаква да му отговоря.

— И все пак ти разполагаш с още едно умение, което адептите на Лабиринта не познават. Виж!

Сухай подпря тоягата си на близкия камък и вдигна ръце. С последната дума, която бе произнесъл, той ме приканваше не просто да го наблюдавам, а да използвам магическото си зрение, за да проследя неговите действия. Затова призовах своето видение на Логрус и зачаках.

Неговото видение сякаш се бе сляло с моето и двете видения взаимно се допълваха. После видях и едновременно с това почувствах как Сухай съедини ръцете си с две от назъбените силови линии на Логрус, които след това протегна напред към един масивен камък далеч под нас.

— Влез и ти в полето на Логрус — каза той, — но не прави нищо. Просто проследи чрез него това, което ще направя аз. В никакъв случай не се опитвай да се намесиш.

— Разбирам — отговорих.

Протегнах ръце в своето видение и ги задвижих бързо, докато накрая усетих как те се превръщат в част от него.

— Добре — каза Сухай, след като успях да овладея силовите линии, свързани с ръцете ми. — Сега просто ме наблюдавай, на всички нива.

По линиите, които той контролираше, протече импулс, който достигна до големия камък. Това, което последва, определено ме свари неподготвен.

Образът на Логрус потъмня и се превърна в кипящ, мастиленочерен водовъртеж. Тялото ми бе пронизано от усещането за неизмеримата мощ, за всеобемащата разрушителна сила, която заплашваше да ме погълне и да ме пренесе в блажената празнота на абсолютния безпорядък. Едната ми половина искаше точно това, докато другата безмълвно крещеше от ужас. Накрая Сухай овладя феномена, и аз осъзнах как е успял да го постигне, точно както преди това видях как го предизвика.

Камъкът се сля с водовъртежа, присъедини се към него и след това изчезна. Нямаше и следа от експлозия. Просто ме лъхна леденият порив на могъщ вятър и въздухът се изпълни с какофония от звуци. После Сухай разтвори бавно ръце, линиите на врящото петно последваха тяхното движение и постепенно се отдръпнаха от мястото, където допреди малко бе бушувал първичният хаос. На мястото на камъка бе останал само един продълговат черен ров.

Сухай остана неподвижен за известно време и след това каза:

— Бих могъл просто да го освободя и да му позволя да се втурне бясно напред. Мога също да го насоча в определена посока и чак след това да го освободя.

Той не продължи и затова аз попитах:

— Какво би станало тогава? Щеше ли импулсът да продължи напред, докато унищожи всички Сенки?

— Не — отвърна Сухай. — Има фактори, които ще го спрат в определен момент. Колкото по-дълбоко прониква импулсът, толкова по-силно съпротивление му оказва Лабиринта. Неминуемо идва мигът, в който съпротивлението става непреодолимо.

— А ако бе продължил да изпращаш подобни импулси и след това?

— Тогава щях да предизвикам сериозни разрушения.

— А ако бяхме обединили усилията си?

— Разрушения щяха да бъдат още по-големи. Но не това е урокът, който исках да ти дам. Сега в ролята на наблюдател ще вляза аз. Искам ти да го направиш.

Аз поех контрола над Знака на Логрус и описах с разрушителните му линии над него огромен кръг, подобен на черен ров, увиснал във въздуха.

— Сега го освободи — каза Сухай и аз го направих.

Отново се появиха леденият вятър и пронизващите звуци, а небето изчезна от погледа ми, закрито от тъмна стена, която бавно се разрастваше.

— Като че ли ограничаващият фактор все още не може да го спре — отбелязах аз.

Сухай се засмя.

— Така е — каза той. — Ти прекрати импулса навреме, но преди това надхвърли безопасния предел на неговата сила и сега той за известно време ще вилнее неконтролируемо.

— О — казах аз. — И кога съпротивлението, за което спомена, ще успее да го спре?

— Малко след като импулсът унищожи изцяло мястото, на което сега се намираме с теб — отговори ми Сухай.

— Значи той се разпространява във всички посоки, без изключение?

— Да.

— Интересно. А кой е безопасният предел?

— Ще ти покажа. Но ще е най-добре първо да се махнем оттук, защото скоро няма да е останало нищо. Хвани ръката ми.

И той ме поведе към друга Сянка. Там отново призовах Логрус, но този път не позволих на неговия импулс да ми се изплъзне. Сухай следеше внимателно действията ми.

След като всичко приключи, аз се загледах в малкия кратер, който бях издълбал в земята, а Сухай сложи ръка на рамото ми и каза:

— Досега ти знаеше теоретически, че зад твоите заклинания стои истинската сила. Хаосът. Да се влезе в пряк контакт с него е опасно, но не и невъзможно, както сам видя. С това твоето обучение наистина приключи.

Това, което бях видял, не беше просто впечатляващо. То беше величествено. Мисля, че да се предизвиква подобен ефект за щяло и нещяло, е като да използваш ядрен заряд за стрелба по бутилки. Дълго не можех да си представя, че въобще някога ще ми се наложи да използвам този магически прийом, докато накрая Виктор Мелман не успя истински да ме разсърди.

Силата продължава да ме впечатлява, независимо от своя характер, размер или източник. От доста време насам тя се е превърнала в пълноценна част от моя живот, но въпреки това се съмнявам, че някога ще успея да я разбера напълно.