Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of Amber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 93 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ckitnik (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Кръвта на Амбър. Знакът на Хаоса. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.8. Серия Хрониките на Амбър No.7 и No.8. Превод: [от англ.] Ивелин ИВАНОВ [Blood of Amber / Sign of Chaos, Roger ZELAZNY]. Формат: 20 см. Страници: 416. Цена: 120.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от ckitnik и Диан Жон
  4. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Кръвта на Амбър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кръвта на Амбър
Blood of Amber
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1986 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски език
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаКозовете на съдбата
СледващаЗнакът на хаоса

„Кръвта на Амбър“ (на английски: Blood of Amber) е седмата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Козовете на съдбата Хрониките на Амбър Знакът на хаоса

Глава 4

Той и тя, един до друг, сблъсък на интересите, чувствата изстиват…

Слънчев следобед е. Двамата вървим през малък парк. Преди няколко минути сме привършили лекия си обяд. Дълги мълчаливи паузи и едносрични отговори се редуват с кратки словесни изблици. Връзката ни е обтегната до скъсване. Сядаме на пейка, която гледа към цветните лехи. Душите се опитват да догонят порива на телата, думите не смогват да предадат мислите…

— Е, Мърл, какъв е резултатът? — ме пита тя.

— Не знам за каква игра говориш, Джулия.

— Не се прави на света вода. Искам просто един прям отговор.

— А кой е въпросът?

— Мястото, на което ме заведе онази вечер, след плажа… Къде се намира то?

— Това беше… нещо като мечта.

— Глупости! — Тя се обръща настрани, за да може да ме вижда по-добре. Налага се да срещна изпепеляващия й поглед, без лицето ми да издаде нищо. — Ходих няколко пъти дотам и търсих пътя, по който ме преведе. Там няма пещера. Нищо няма! Какво е станало с пещерата? Какво става въобще?

— Може би е нещо свързано с прилива…

— Мърл! Наистина ли ме мислиш за чак такава глупачка? Маршрутът, по който минахме, го няма на нито една карта. Никой наоколо дори не е чувал за подобни места. Те са географски невъзможни. Ами годишните времена и часовете на денонощието, които непрекъснато се прескачаха? Единственото подходящо определение за нещо подобно е „свръхестествено“ или „паранормално“. Какво се случи тогава? Знаеш, че ми дължиш този отговор. Какво се случи? Къде бяхме?

Отмествам погледа си. Втренчвам се първо в краката си, после в цветята.

— Не… не мога да ти кажа.

— Защо да не можеш?

— Аз…

Какво можех да й отговоря? Проблемът не беше просто в това, че ако й кажех за Сенките, нейната представа за реалността щеше да бъде разклатена, а може би дори разрушена. Повече от всичко ме тревожеше мисълта, че ако го направех, после щеше да се наложи да й обясня откъде знам за тях. След това Джулия неминуемо щеше да ме попита кой съм аз в действителност, откъде идвам, какво съм, а тези въпроси изискваха отговори, които се страхувах да й дам. Казвах си, че ако споделя с нея всичко това, връзката ни неминуемо ще се разпадне. Ако пък не й кажех, резултатът пак щеше да е същият, затова предпочитах да си спестя обясненията. По-късно, доста по-късно, ми се наложи да призная пред себе си, че истинската причина за моя отказ е била малко по-различна. Просто тогава аз все още не бях готов да й се доверя. Нито на нея, нито на когото и да било. Може би след още една година щях да мога да й отговоря. Не знам. Никога не бяхме споменавали думата „любов“, макар да си мислех, че тя сигурно се е мяркала в съзнанието й по някои поводи, точно както се бе мяркала и в моето. А може би просто не я обичах достатъчно, за да й се доверя. След това вече беше късно. Затова фразата ми тогава завърши с едно „не мога да ти кажа“.

— Ти притежаваш сила, която не искаш да споделиш с мен.

— Наречи го така, щом искаш.

— Ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще ти обещая всичко, което поискаш да ти обещая.

— Имам си причини за това, Джулия.

Тя се изправя и поставя ръце на кръста си.

— Значи дори тях не искаш да ми кажеш?

Поклащам глава.

— Сигурно светът, който обитаваш, е доста самотен, магьоснико, щом дори тези, които те обичат, нямат достъп до него.

В този момент ми се струва, че това е просто поредният й трик, с който иска да измъкне истината от мен. Това още повече заздравява решението ми.

— Не съм казвал нищо такова.

— Не е нужно да го казваш. Мълчанието ти ми казва достатъчно. Сигурно знаеш също къде живеят дяволите. Ако е така, защо не се запътиш натам? Сбогом!

— Джулия! Недей…

Тя предпочита да пропусне думите ми.

А цветята са все така наоколо…

Събуждане. Нощ. Есенен вятър под прозореца ми. Сънища. Кръвта на живота тече по вените на несъществуващо тяло…

Спуснах краката си от леглото и седнах. Разтърках очите и слепоочията си. Когато привърших разказа си, беше слънчев следобед и Рандъм ме прати да подремна. Времевите разлики между Сенките бяха успели да объркат окончателно денонощния ми ритъм. Точно това усетих и сега, макар да нямах никаква представа колко би могъл да е часът.

Протегнах се и станах от леглото, после се разсъних и се преоблякох. Знаех, че няма да мога да заспя отново. Освен това бях гладен. Облякох си топло наметало и излязох от покоите си. Все пак предпочетох да отида до града, вместо да атакувам кухнята. Не бях обикалял по улиците му с години, а точно сега имах нужда от една хубава разходка.

Слязох на долния етаж и преминах през няколко стаи и една голяма зала, в дъното на която имаше врата, водеща към коридора, който можех да следвам още от стълбището насам, стига да бях избрал да мина по него. Така обаче щях да се размина с два гоблена, на които исках да кажа по едно „здравей“. Първият от тях представяше горска идилия с мъж и жена, които се готвеха да си устроят пикник. На втория бе изобразена ловна сцена — няколко мъже преследваха с кучетата си един великолепен елен. Животното сякаш щеше да успее да им избяга, ако дръзнеше да завърши изумителния си скок…

Подминах ги и продължих нагоре по коридора, който водеше към заден вход, където един от стражите, на име Джорди, дочул шума от приближаващите стъпки, се опита да прикрие налегналата го скука. Спрях, за да разменя няколко думи с него и така научих, че той е на пост чак до полунощ, което правело още цели два дълги часа.

— Тръгнал съм към града — казах аз. — Къде бих могъл да хапна добре по това време?

— А каква храна предпочитате?

— Морска — реших аз в движение.

— Ами, „Зеления Рак“ — надолу по главната улица — е доста добър вариант, когато става дума за морска храна. Гостилницата е от скъпите…

Поклатих глава.

— Не ми трябва скъпо място — казах.

— Е, „При Нет“ също става — близо до ъгъла на „Ковашка“ и „Железарска“. Там не е много баровско…

— Ти там ли ходиш?

— Ходех едно време — отвърна ми Джорди, — ама напоследък са го надушили разни благородници и търговци. Вече не е същото. Станало е твърде снобско за мен.

— А не! Хич не ми трябват тежки разговори и клубна атмосфера. Просто ми се яде прясна риба. Ти къде би хапнал?

— Ами, има едно място, но пътят дотам е по-дълъг. Ако ви се слиза чак до доковете в началото на залива… Но може би не трябва да ходите там. Малко късничко е, а кварталът не е от най-безопасните, особено след здрачаване.

— Да не би да ми говориш за „Алеята на мъртъвците“?

— Понякога й викат така, сър, заради труповете, дето ги намират на сутринта. Щом ще ходите сам, по-добре вечеряйте в „Нет“.

— Жерар ме води веднъж там, но беше през деня. Мисля, че все още си спомням пътя. Как се казва мястото?

— Ъ-ъ, „При Кървавия Бил.“

— Благодаря ти. Ще поздравя Бил от твое име.

Джорди поклати глава.

— Няма да можете. Това име го избраха след смъртта му. Сега я върти братовчед му Анди.

— А как се казваше преди?

— „При Кървавия Сам“ — каза Джорди.

„Е, голяма работа“ — си казах аз и му пожелах му лека нощ. Тръгнах по пътеката, която водеше към ниското стълбище надолу по склона. Оттам се запътих по алеята на градината към една странична порта, където ме пропусна друг страж. Беше студена вечер, изпълнена с ароматите на есента, и опарила света около мен. Поех дълбоко въздух, после го изпуснах бавно и се насочих към централния площад. Далечно потракване на копита върху калдъръма долиташе до мен като детайл от сън или спомен. Нощта беше безлунна, но небето бе отрупано със звезди. Фенери, поставени на високи пилони, обграждаха площада под мен. Те разпръскваха фосфоресцираща светлина, около която кръжаха множество едри нощни пеперуди.

Стигнах главната улица. Подминаха ме няколко затворени карети. Един възрастен човек, който водеше на верижка малко зелено драконче, докосна периферията на шапката си и ми каза „Добър вечер“. Беше забелязал от коя посока идвам, но със сигурност не ме бе познал. В града физиономията ми не беше от особено добре познатите. Скоро почувствах как духът ми се отърсва от сковаността и се изпълва с нова енергия.

Рандъм не беше чак толкова ядосан, колко предполагах, че ще бъде. Той не ме прати отново по следите на Дяволския Чекрък, за да опитам отново да го изключа, тъй като моето творение бе оставило засега Амбър на мира. Просто ми бе предложено да помисля как ще е най-добре да действаме оттук нататък. Флора бе успяла да обясни на Рандъм кой всъщност е Люк и мисълта, че вече знаеше кой е тайнственият ни враг, го бе поуспокоила. Но той не пожела да ме запознае със собствените си планове, макар да подхвърли, че е изпратил наскоро шпионин в Кашфа, без да уточнява с каква задача го е натоварил. Това, което изглежда го притесняваше най-много в момента, бе фактът, че Далт вероятно е жив.

— Има нещо в този човек… — започна Рандъм.

— Какво? — попитах аз.

— Аз видях с очите си как Бенедикт го прегази заедно с армията му. Не вярвах, че някой би могъл да оцелее след нещо подобно.

— Издръжлив кучи син — казах аз. — Или невероятен късметлия. Или и двете.

— Ако става въпрос за същия човек, то той е син на Десактрикс. Чувал ли си за нея?

— Дийла — казах аз. — Не беше ли това другото й име? Някаква войнстваща религиозна фанатичка, доколкото си спомням.

Рандъм кимна.

— Тя ни създаде сериозни неприятности по периферията на Златния Кръг, най-вече около Бегма. Бил ли си някога там?

— Не.

— Бегма е една от Сенките на Кръга, в непосредствена близост с Кашфа. Този факт прави твоята история особено интересна за мен. Дийла се бе развилняла навремето в Бегма и местните власти се оказаха безсилни да я спрат. Накрая те ни напомниха за споразумението за протекция, което ние сме сключили с почти всички кралства от Кръга. Тогава Оберон реши да се разходи дотам, за да й даде един добър урок. Тя бе прекалила с рушенето на светилищата на Еднорога. Татко пристигна в Бегма с малочислена армия, победи Дийла и я плени. Доста от нейните хора увиснаха на въжето. И все пак тя успя да избяга и тъкмо когато бяхме почнали да забравяме за нея, се появи отново, за да подхване старата песен на нов глас. От Бегма пак ревнаха, но татко беше твърде зает. Той изпрати там Блийс начело на голяма армия. Ситуацията си имаше своите особености, тъй като Блийс трябваше да воюва не с монолитна сила, а с разбойнически отряди, но въпреки това той успя накрая да ги притисне и да ги унищожи до крак. Така умря и Дийла — начело на своите войни.

— И Далт е неин син?

— Да, така стоят нещата. Нищо чудно, че след това той направи всичко възможно, за да ни усложни живота. Просто бе тръгнал да отмъсти за майка си. Накрая успя да събере наистина внушителна армия и опита да завладее Амбър. Дори стигна по-далеч, отколкото би могъл да си представиш — в самото подножие на Колвир. Но там го очакваше Бенедикт, застанал начело на елитните си части. Той ги накълца на парчета и успя да рани смъртоносно Далт, но после няколко от неговите воини го измъкнаха от бойното поле. Не намерихме трупа му. Чудо голямо! На никого от нас не му пукаше за тялото на Далт.

— Мислиш ли, че тъкмо той е бил приятелят на Люк от неговото детство и от събитията след това?

— Възрастта му е приблизително същата. Освен това идва от същата част на Кръга. Никак не е изключено да е той.

Вървях и размишлявах. Според отшелника, Джасра не си бе падала особено по онзи тип. В такъв случай каква беше ролята му в настоящите събития? Въпросите без отговори отново се бяха намножили. Реших, че за да си отговоря на последния от тях, ще са ми нужни по-скоро нови факти, а не мисловни лупинги. Здраве да е, вечерята ме чакаше…

Продължих надолу по площада. Когато достигнах долната му част, чух смях. Група пияндета бе окупирала няколко маси в едно кафене на открито. Между тях мернах Дропа, но той не ме забеляза, докато ги подминавах. Не бях в настроение за шегички. Завих по „Улицата на тъкачите“ и се отправих към пресечката й със „Западна Лозарска“, чийто криволици достигаха чак до пристанищния квартал. Стройна, маскирана жена, облечена със сребристо наметало, се вмъкна бързо в една спряла карета. Тя се обърна още веднъж и под доминото й се появи усмивка. Определено не я познавах, макар че ми се искаше да не е така. Имаше красива усмивка. После вятърът довя до мен миризмата на пушек от нечия камина, и няколко мъртви листа прошумоляха по паважа. Отново се зачудих къде ли е баща ми.

Надолу и после наляво по „Западна Лозарска“… Тази улица беше по-тясна от главната. Фенерите бяха по-нарядко, но въпреки това пътят пред мен бе все тъй добре осветен в услуга на любителите на късните разходки. Двама конници ме подминаха, пеейки песен, която не бях чувал преди. Малко след това над мен прелетя голяма мрачна сянка, която се установи на един от покривите от другата страна на улицата. Дочух драскане от същата посока. После тишина. Завих първо наляво, после надясно и се озовах в началото на дълга лъкатушеща отсечка. Улицата надолу ставаше все по-стръмна. Минути по-късно ме погали морски ветрец, който изпълни ноздрите ми с миризма на солена вода. Още два завоя и пред мен, далеч в ниското, се появи самото море. По неговата мрачна неподвижност се поклащаха искрящи, светли петна — отраженията на криволичещата линия от светлинки, очертаваща улица „Пристанищна“. Небето на изток бе леко изсветляло. Едва забележим хоризонт очертаваше ръба на света. Стори ми се, че миг по-късно около Кабра се появи далечна светлина, но тя се изгуби от погледа ми при следващия завой.

Вдясно от мен, подобно на локвичка разлято мляко, пулсираше ярко петно, чиято светлина бе изтъкала прокъсана паяжина от сенките на паветата. Нашареният на ивици стълб до него, можеше да послужи за реклама на някоя призрачна бръснарница. На върха му се мъдреше пропукан глобус с бледа светлина, който приличаше на череп. Спомних си за една игра, която играехме като деца в Царството на Хаоса. Няколко изрисувани върху тротоара, постепенно избледняващи стъпки се отдалечаваха от странното място. Подминах го и скоро дочух далечните крясъци на морските птици. Миризмите на морето заличиха уханията на есента. Светлото петно в небето над лявото ми рамо се беше издигнало още по-високо, да продължи напред по пътя си над набраздената водна повърхност. Скоро…

Продължих нататък и усетих как гладът ми се засилва. По другия тротоар забелязах човек, загърнат в тъмно наметало. По ботушите му играеха бледи отражения. Изравних се с него и го подминах, обладан от мисълта за апетитната риба, която ме очаква. Една котка, застанала пред близката врата, изостави за миг недооблизаната си задница, за да ме огледа, без да сваля вирнатия си във въздуха заден крак. Подмина ме още един конник, който се бе запътил нагоре по улицата. Няколко остри реплики, разменени между мъж и жена, долетяха от мрачната къща до мен. Още един завой и иззад покрива на една от сградите, като великолепен петнист звяр, се показа луната…

Десет минути по-късно вече бях достигнал околностите на пристанището. Тръгнах по „Пристанищна“, осветена единствено от пръснати тук-там фенери с изпотрошени стъкла, няколкото кофи с горящ катран и новоизгрялата луна. Тук миризмата на морска сол и изхвърлени на брега водорасли беше далеч по-силна; наоколо се търкаляха всевъзможни боклуци, а минувачите бяха доста по-колоритно облечени и по-шумни от тези по главната улица, без, разбира се, да броя Дропа. Скоро се озовах в дъното на залива, където шумовете, идващи от морето, надделяваха над всички останали. Вълните постепенно набираха сила, за да се разбият накрая в брега. После идваше ред на нежния шепот на отдръпващата се вода. Към това се прибавяше и проскърцването на корабите, подрънкването на веригите и от време на време лекото тупване на някой по-малък съд в стълбовете на пристана. Зачудих се къде ли е закотвена в този миг моята стара яхта „Звезден прах“.

Продължих по новата чупка на улицата, която водеше към западния край на пристанището. Пред мен притича черна котка, преследвана от два плъха. Колебах се известно време, докато преценя по коя от пресечките на „Пристанищна“ да тръгна. С познатите миризми се смеси и тази на сметище, а отнякъде съвсем наблизо се разнесоха викове, а после и шум от трошащи се столове и бутилки — сигурен признак, че съм на прав път. Отдалеч долетя звън на корабна камбана. Последваха няколко отегчени псувни и малко след това иззад близкия ъгъл се появиха двама моряци. Те минаха край мен ухилени до ушите, залитайки със сериозна амплитуда, и докато се отдалечаваха, подхванаха някаква песен. Отидох до ъгъла и погледнах табелката, окачена на стената на сградата. На нея бе изписано „Морски бриз“.

Точно тази уличка ми трябваше. Обикновено я наричаха „Алеята на мъртъвците“. Свих по нея. За следващите петдесет стъпки не забелязах никакви трупове, нито дори някой проснат върху паважа пияница, макар че един мъж ми предложи нож за продан, а някакъв мустакат местен екземпляр ми каза, че би могъл да ме уреди с „нещо младо и стегнато“. Разочаровах и двамата, но все пак успях да науча от втория, че „При Кървавия Бил“ е съвсем наблизо. Продължих нататък. Погледите, които хвърлях назад от време на време, ме убедиха, че трите, загърнати с наметала фигури, които бях забелязал още на „Пристанищна“, са все така зад мен. Не бе изключено да ме следят, но също толкова вероятно беше и да не е така. Не изпитвах някакви зловещи предчувствия, пък и можеше да са съвсем случайни хора, запътили се нанякъде, затова реших да забравя за тях. Не последва нищо особено. Фигурите продължиха да се движат зад мен и когато накрая открих „При Кървавия Бил“ и понечих да вляза, те ме подминаха, за да седнат в едно малко бистро малко по-надолу по улицата.

Влязох в кръчмата и огледах салона. Барът беше отдясно, а масите отляво. По пода забелязах няколко петна със съмнителен произход. Надпис на окачената на стената дъска ме предупреждаваше да дам поръчката си на бара, като кажа на коя маса смятам да седна. Под него с тебешир бе добавено менюто за деня.

Отидох до бара и зачаках там, оглеждан отвсякъде, докато накрая ме приближи едър мъж със сиви, невероятно гъсти вежди и ме попита какво ще желая. Поръчах си порция моруна и посочих към една маса в далечния край на салона. Мъжът кимна, избоботи поръчката ми през един отвор в стената зад себе си и после ме попита дали ще искам да пийна и бутилка от „Пикнята на Бейл“ заедно с вечерята. Поисках. Той взе някаква бутилка, отвори я и ми я подаде заедно с една чаша. Платих и след това се отправих към масата, която бях избрал. Седнах с гръб към стената и зачаках.

През мръсните стъкла на газените лампи, закрепени със скоби за стените проблясваха мъждиви пламъчета. На една от ъгловите маси трима мъже — двама по-млади и един на средна възраст — играеха на карти и си подаваха бутилка с вино. Вляво от мен похапваше възрастен мъж със страховит белег, който започваше над лявото му око и продължаваше под него. Той също бе седнал с гръб към стената, а на стола вдясно от него лежеше изваден от канията си кинжал със странно, дълго около петнайсет сантиметра острие. На друга маса си почиваха група музиканти — вероятно в паузата между изпълненията. Налях в чашата си малко от жълтеникавото вино и отпих глътка от него. Имаше специфичен вкус, който ме върна назад през годините. Не беше зле, стига да го пиеш на едри глътки. Барон Бейл притежаваше обширни лозя на около трийсет мили източно от града. Той беше главен снабдител на Двора на Амбър, а червените му вина бяха наистина забележителни. За сметка на това белите му нещо не се получаваха и той често подбиваше цените на местния пазар със солидни количества от второкачественото си производство. На етикета на виното бе отпечатан неговият герб и едно куче, застанало до него — баронът обичаше кучетата. Затова и хората наричаха това вино „Кучешка пикня“ или „Пикнята на Бейл“, в зависимост от това към кого смятаха да се обърнат. Любителите на кучетата понякога се засягаха при споменаването на първото название.

Приблизително едновременно с пристигането на поръчката, успях да забележа, че двама младежи, застанали на бара, ме оглеждат съвсем не между другото, като при това честичко си разменят неразбираеми за мен реплики, придружени от взривове смях. Реших да не им обръщам внимание и се заех с вечерята си. Малко след това мъжът с белега каза тихо с едва помръдващи устни, без да се навежда напред или да ме поглежда:

— Един безплатен съвет. Мисля, че ония двамата на бара са забелязали, че не си въоръжен и са те нарочили, за да се повеселят.

— Благодаря — казах аз.

Не че се съмнявах в способността си да се оправя с тях, но предпочитах да заобиколя евентуалните неприятности. Особено ако появяването на оръжие на видно за тях място би решило проблема.

Едно кратко съсредоточаване и Логрус затанцува пред очите ми. Не след дълго вече бях открил подходящо оръжие — нито прекалено дълго, нито прекалено тежко, добре балансирано, с удобна дръжка и нелош колан с ножница. Цялата операция заедно с призоваването ми отне около три минути. Първо, защото съм придирчив и си падам по удобствата, което — ей богу — в случаи като този не е никак излишно. И второ, защото пресягането през Сенките е най-трудно в непосредствена близост до Амбър.

Въздъхнах след като усетих меча в ръката си и изтрих потта от веждите си. После бавно измъкнах колана с всичките му такъми изпод масата, поставих го на стола до себе си и изтеглих двайсетина сантиметра от острието. Момчетата на бара забелязаха моето изпълнение и аз им се ухилих. Те проведоха кратък разговор, след който набързо скатаха усмивките си. Напълних чашата си и я пресуших на екс. После отново се заех с рибата, за която Джорди се бе оказал напълно прав. Храната тук наистина си я биваше.

— Готин трик — каза мъжът на съседната маса. — Предполагам, че не е много лесно да го изучи човек.

— Не е.

— Така и трябва. С повечето свестни неща е така, защото иначе всеки щеше да ги умее. Все още не е изключено да се заядат с теб, тъй като си сам. Зависи колко са си пийнали и дали им стиска да го сторят. Това притеснява ли те?

— Не.

— Така си и знаех. Но те определено ще нападнат някого тази вечер.

— Откъде си толкова сигурен?

Той ме погледна за пръв път и се ухили зловещо.

— Предсказуеми са като механични играчки. Пак ще се видим.

Той хвърли една монета на масата, стана, запаса колана с кинжала, взе тъмната си, украсена с перо шапка и тръгна към изхода.

— Пази се.

Кимнах.

— Лека нощ.

Мъжът излезе навън. Младоците бяха започнали отново да си шепнат, но този път гледаха по-скоро след него. Явно взели решение, те станаха и излязоха бързо. За миг се почувствах изкушен да ги последвам, но нещо ме спря. Малко по-късно от улицата се дочу шум от боричкане. След това на вратата се появи олюляваща се фигура, която строполи на пода. Беше единият от пиячите. Гърлото му бе прерязано.

Анди поклати глава и нареди на един от прислужниците да отиде до близкия полицейски участък. После хвана трупа за краката и го изтегли навън, за да не пречи на влизащите посетители.

По-късно, докато си поръчвах нова порция риба, аз го разпитах за случилото се. Той вметна с многозначителна усмивка:

— Хич не е хубаво човек да се заяжда с кралските емисари. Доста трябва да те бива, за да станеш емисар.

— Значи мъжът, който седеше до мен, работи за Рандъм?

Анди ме огледа внимателно и след това кимна.

— Старият Джон работеше едно време и за Оберон. Върне ли се в града, непременно се отбива да хапне тук.

— Интересно от каква ли мисия се завръща този път?

Анди сви рамене.

— Кой знае? Плати ми с кашфански монети, а знам, че не е от Кашфа.

Замислих се над думите му, докато привършвах втората си порция. Каквато и информация да бе искал да получи Рандъм от Кашфа, тя най-вероятно вече пътуваше към двореца. Стига, разбира се, да е съществувала реална възможност да бъде събрана. Информацията почти сигурно касаеше Люк и Джасра. Беше ми любопитно.

След като привърших с вечерята, останах още доста време на масата, потънал в размисли, тъй като мястото бе поутихнало, въпреки че музикантите отново се бяха захванали за работа. Дали пък ония юначаги не бяха гледали през цялото време към Джон? Или просто бяха решили да тръгнат след първия човек, който излезе навън? Осъзнах, че отново почвам да мисля като амбърит, подозиращ заговори навсякъде, макар да бях отсъствал толкова дълго. Предположих, че се дължи на тукашната атмосфера. А и малко презастраховане нямаше да е излишно за момента, особено след като напоследък бях минал през какво ли не.

Допих чашата си и оставих бутилката на масата с последните няколко глътки в нея. Прецених, че няма какво да се кахъря повече, тъй като бях премислил всичко. Станах и запасах колана с меча.

Анди ми кимна, докато минавах край бара.

— Ако случайно срещнеш някого от двореца, можеш да му споменеш, че не съм предполагал как ще се развият нещата.

— Познаваше ли ги? — попитах аз.

— Да. Моряци. Корабът им пристигна преди няколко дни. И друг път са ми създавали неприятности. На бърза ръка си пропиваха парите и после се оглеждаха за лесен начин да се сдобият с още.

— Мислиш ли, че е възможно да са били професионалисти? Убийци, искам да кажа.

— Подозираш ги заради работата на Джон, така ли? Не. Твърде често си го отнасяха, обикновено поради собствената си глупост. Рано или късно щяха да си намерят майстора. Не мисля, че някой би ги наел за нещо сериозно.

— Значи и другият е мъртъв.

— А-ха. Проснат е нагоре по улицата. Можеш просто да споменеш, че са се оказали на погрешното място в неподходящ момент.

Загледах се е него и той махна с ръка.

— Виждал съм те край пристанището заедно с Жерар преди няколко години. Никога не забравям лицата, които си струва човек да запомни.

Кимнах.

— Благодаря. Храната тук е добра.

Навън бе станало по-хладно. Луната се бе изкачила по-високо, а морето бе станало по-шумно. Силна музика, примесена с гръмогласен смях, се разнасяше от една от кръчмите нагоре по улицата. Хвърлих един поглед, докато минавах край вратата й, за да видя как някаква жена с уморен вид демонстрира, седнала на малък подиум, интимните подробности от анатомията си. Някой строши наблизо бутилка. Измежду двете отсрещни сгради се олюляваше пияница, протегнал ръка пред себе си. Продължих нататък. Вятърът се провираше между мачтите на пристанището. Осъзнах, че ми се иска Люк да е до мен, като в доброто старо време, преди нещата да се усложнят. Имах нужда да си поговоря с човек, който да е приблизително на моята възраст и да има близки до моите интереси. Всички мои роднини тук бяха успели вече да натрупат твърде много цинизъм и житейска мъдрост през изминалите векове, за да споделят схващанията ми за живота.

След десетина стъпки Фракир просто побесня на китката ми. Дори не опитах да измъкна новия си меч, тъй като не забелязах никого в непосредствена близост. Хвърлих се на земята и се претърколих вдясно. Едновременно с това от една сграда от другата страна на улицата звънна тетива. Отправих един бърз поглед към мястото, където бях стоял преди малко, и забелязах, че от близката стена стърчи стрела. Съдейки по височината, на която се беше забила, тя вероятно щеше да порази целта си, ако не бях реагирал достатъчно бързо. От друга страна, ъгълът й на забиване ми подсказа, че съм се изтърколил в посоката, от която бе изстреляна.

Надигнах се колкото да мога да измъкна меча си и погледнах надясно. По най-близката постройка, която сега се намираше само на около четири метра от мен, не забелязах отворени прозорци или врати. Цялата й фасада беше тъмна. Между нея и съседната къща обаче, се очертаваше проход, а познанията ми по геометрия ми подсказваха, че стрелата е била пусната именно оттам.

Претърколих се отново, за да се озова до ниската, покрита веранда, която се проточваше по цялата дължина на къщата, и се покатерих на нея, преди да се изправя в цял ръст. Продължих напред, притиснат до стената, проклинайки умишленото забавяне, което трябваше да си наложа, за да не вдигам излишен шум. Вече се бях приближил достатъчно, за да успея да сграбча потайния стрелец, преди да повтори опита си. Отчитах и възможността той да е заобиколил бързо постройката, за да ме нападне в гръб, и затова не пропусках да се огледам назад, докато пристъпвах крачка по крачка, протегнал напред меча. От лявата ми ръка се бе провесила Фракир, готова за действие.

Достигнах ъгъла, но тъй като не заварих никого там, се поколебах какво да предприема по-нататък. Малко магия нямаше да е никак излишна, но бях пропуснал — както обикновено — да се подсигуря с нужните заклинания. Всяко отклоняване на вниманието можеше да ми струва живота. Овладях дишането си и се заслушах…

Той беше доста опитен, но все пак успях да чуя слабия шум от стъпките му по покрива на верандата. Това естествено не означаваше, че зад следващия ъгъл не се крие още някой. Нямах никаква представа колко са хората, устроили ми тази засада. Струваше ми се, че всичко е твърде добре организирано, за да става дума за обикновен грабеж, следователно стрелецът едва ли беше сам. Сещах се поне за два-три начина, по които моите нападатели можеха да са разпределили силите си. Застинах на мястото си, а мозъкът ми заработи бясно. Бях убеден, че следващата атака ще е съгласувана. Веднага си представих стрелеца зад ъгъла, готов да пусне стрелата си по даден сигнал. Всички останали най-вероятно бяха въоръжени с мечове…

Реших, че сега не е най-подходящият момент да се питам кой стои в дъното на всичко и как хората му са ме открили тук, ако, разбира се, не се бяха припознали. Точно сега това нямаше никакво значение. Ако тия момчета успееха да си свършат добре работата, аз щях да съм еднакво мъртъв, независимо от това дали бяха платени убийци или най-обикновени крадци.

Последва ново прошумоляване точно над мен. Ей сега…

Проехтя вик и един мъж скочи от покрива на улицата пред мен. Викът явно бе уговореният сигнал за стрелеца, защото някой тутакси се размърда около следващия ъгъл. Едновременно с това дочух шум от стъпки зад гърба си.

Още преди краката на човека от покрива да докоснат земята, аз вече бях насочил към него Фракир със заповедта да го убие. Втурнах се към ъгъла и успях да сваря Стрелеца неподготвен. Вдигнах меча си и го стоварих върху него. Острието разсече първо лъка, после ръката, която го държеше, и накрая потъна в корема на мъжа срещу мен. Зад него се очерта нова фигура с изваден меч, а друга вече тичаше към мен по верандата.

Подпрях падащото тяло с левия си крак и след това го тласнах назад към човека зад него. Използвах инерцията, която ми бе дал тласъкът, за да се завъртя тъкмо навреме и да парирам удара, насочен към главата ми. Мигновено контраатакувах с удар в гърдите, който нападателят ми парира на свой ред. С периферното си зрение успях да забележа, че мъжът от покрива се е проснал на земята и е вкопчил пръсти в гърлото си — доказателство, че Фракир си вършеше добре работата.

Нападателят, който бях оставил зад гърба си, ме караше да се чувствам твърде уязвим. Трябваше много бързо да измисля нещо, за да не усетя в следващите две-три секунди острието му между ребрата си. Тъй че…

Вместо да го атакувам, аз имитирах препъване, като използвах лъжливото движение, за да балансирам тялото си и да заема нужната позиция.

Мъжът пристъпи тутакси напред и нанесе разсичащ удар от горе на долу. Отскочих встрани и го атакувах, извъртайки тялото си. Трикът беше ефектен, но рискован, защото той можеше да предугади траекторията на движението ми.

Така и не разбрах дали е успял да се усети, но след като острието ми потъна в гърдите му, това вече нямаше особено значение. Просто продължих движението си, докато телата ни се срещнаха, след което използвах дръжката на меча като лост и обърнах с нея тялото му, завъртайки се с намерението да се озова лице в лице с нападателя, който бе дошъл откъм верандата.

Оказа се, че съм закъснял с малко, за да си осигуря достатъчно пространство и да успея да поваля противника си, като тласна мъртвото тяло към него. Все пак успях да го накарам да залитне при сблъсъка и това ми даде достатъчно време. Сега трябваше просто да измъкна меча си и тогава щяхме да останем само той и аз.

Дръпнах дръжката…

По дяволите! Острието се бе заклещило в някоя кост и не искаше дори да помръдне. В това време мъжът вече бе възстановил равновесието си. Завъртях тялото още малко, за да се предпазя с него, като едновременно с това се опитах да измъкна с лявата си ръка оръжието от вдървения юмрук на мъртвия си противник.

Проклятие! Пръстите на мъртвеца се бяха сключили като метални скоби около дръжката.

Мъжът срещу мен се ухили зловещо и започна да движи бавно острието на меча си, търсейки незащитено място, за да ме атакува. Точно тогава на пръстена му проблесна синият камък. Е, сега поне разполагах с отговор на въпроса дали засадата е била устроена точно за мен.

Приклекнах и разположих ръцете си ниско над тялото на мъртвия.

При подобни ситуации мозъкът ми е напълно изпразнен от рационални мисли и обзет от усещане за безвремие, което му позволява да отчете огромното количество мигновени импулси, запечатващи се в него като на видеолента, която след това мога да прегледам на спокойствие.

От няколко къщи наоколо, както и от различни места на самата улица до нас достигаха възбудени викове. Чувах как хората се приближават тичешком. Забелязах няколко локви кръв около себе си и си напомних мислено, че трябва да внимавам да не се подхлъзна. Вдясно от мен лежеше мъртвият стрелец с разсечен на две лък. На улицата се бе проснал удушеният нападател от покрива, а близо до него бе застанал четвъртият мъж, който продължаваше да ме дебне. Тялото, в което бях забил меча си, се бе вкочанило окончателно. Все пак изпитах известно облекчение, когато видях, че никой не се притича на помощ на последния от убийците. Той от своя страна вече напредваше към мен, готов всеки миг да ме атакува.

Добре. Хайде.

Тласнах с все сила трупа срещу противника си, без да изчакам да видя какъв ще е резултатът. В рискования ход, който се канех да предприема, нямаше място за подобно любопитство.

Приклекнах ниско долу и веднага след това се претърколих през рамо към проснатата възнак фигура на мъжа от покрива, който бе пуснал меча си, докато се бе опитвал да изтръгне увилата се около гърлото му Фракир. Междувременно чух как зад мен противникът ми изръмжа недоволно. Това означаваше, че навярно бях успял да го изненадам точно в мига, в който той се е канел да ме атакува. Тепърва ми предстоеше да разбера дали това ще се окаже в моя полза.

Дясната ми ръка се плъзна и успя да сграбчи оръжието на мъртвия още преди да съм завършил кълбото си. Изправих се на крака, след което се завъртях с лице към нападателя, протегнах меча напред и отскочих леко назад.

Тъкмо навреме. Мъжът се спусна към мен с впечатляваща серия от удари, а аз заотстъпвах, парирайки неистово. Той продължаваше да се хили, но първата ми контраатака го накара да забави крачка, а втората — да спре.

Задържах позицията си. Противникът ми беше силен, но аз определено бях по-бърз от него. Няколко души бяха застанали наблизо и ни гледаха. Чух как някой изкрещя няколко съвсем безсмислени съвета. Така и не разбрах към кого от двама ни бяха отправени. Сега беше негов ред да се защитава и той започна да отстъпва бавно. Вече бях сигурен, че мога да се справя с него.

Все пак той ми трябваше жив, което правеше задачата ми по-трудна. Синият камък, проблясващ на пръстена му при всяко по-рязко движение, ми напомняше за въпросите, който исках да му задам. Затова се налагаше да го притискам постепенно, за да успея накрая да го поваля…

Опитах да го накарам да се завърти, стъпка по стъпка, възможно най-неусетно, за да го препъна накрая в проснатия зад гърба му труп. И почти успях.

Когато задния му крак стъпи върху ръката на мъртвеца, той мигновено тласна тялото си напред, за да запази равновесие. Има моменти, в които човек просто трябва да последва моментния си порив, без да разсъждава за последствията. Моят противник направи точно това, като продължи първоначалното си движение с бясна атака, която ме свари сравнително открит, тъй като точно в този мит аз се подготвях да го притисна. Явно бях надценил моментното си преимущество.

Той нанесе силен разсичащ удар, който изведе оръжието му доста встрани от линията на атаката. Успях да парирам, но и двамата се завъртяхме, а телата ни се сблъскаха. За съжаление това му предостави възможността да забие с все сила левия си юмрук в незащитения ми бъбрек.

Мъжът изстреля тутакси левия си крак напред, да ме препъне, а аз осъзнах, че няма да мога да му попреча. Единственото, което можех да направя, бе да се вкопча в наметалото му, преди да падна, да го повлека със себе си и да се претърколя след като и двамата се стоварим на земята с надеждата, че накрая ще успея да се озова върху него. Наистина паднахме заедно, но аз не успях да се претърколя, тъй като предпазителят на един от двата меча — вероятно на моя — ме сръга доста неприятно в ребрата.

Дясната ми ръка остана затисната под тялото ми, омотана в наметалото. Неговата лява ръка беше свободна и той впи пръстите й в лицето ми. Аз ги захапах, но не успях да стисна зъбите си по-здраво. Междувременно успях да освободя собствената си лява ръка и веднага след това забих юмрук в лицето му. Той извърна глава, опита се да ме срита с коляно в кръста и стрелна пръстите си към очите ми. Сграбчих китката му и я задържах. Десните ръце и на двамата бяха затиснати под тежестта на телата ни, затова единственото, което можех да направя, бе да стисна по-здраво.

Костите на китката му изпукаха и той извика за пръв път от болка. После просто го избутах встрани и се претърколих, без да го изпускам. Край на играта. Бях спечелил.

И точно когато почти се бях изправил, тялото му неочаквано омекна в ръцете ми. За миг си помислих, че се опитва да ме изиграе за последен път, но после видях острието, което стърчеше от гърба му, ръката стиснала дръжката на меча и накрая озлобеното лице на мъжа, който бе нанесъл удара и вече се канеше да измъкне оръжието си.

— Копеле мръсно! — изкрещях аз на английски, без да съм наясно дали ще разбере думите ми, освободих се от товара си и забих юмрука си в лицето на непознатия. Той се просна по гръб и изпусна меча си. — Той ми трябваше жив!

Сграбчих доскорошния си противник и го изправих във възможно най-удобната за мен позиция.

— Кой ви изпрати? Как успяхте да ме откриете?

Мъжът се ухили немощно и от устните му се стече кървава струйка.

— Губиш по точки — каза той задавено. — Сети се сам.

После се срина върху мен и остави кърваво петно върху ризата ми.

Приклекнах до него и измъкнах пръстена му, за да го прибавя към проклетата колекция от сини камъчета. После се изправих и хвърлих гневен поглед към мъжа, който бе нанесъл фаталния удар. Двама души му помагаха да се изправи на краката си.

— Защо го направи, дявол да те вземе? — попитах аз, докато се приближавах към него.

— Спасих проклетия ти живот — изпъшка той.

— Как ли пък не! Само го усложни допълнително! Този човек ми трябваше жив!

Тогава чух един женски глас, който ми се стори познат. Тя постави леко ръка на рамото ми. Дори не бях осъзнал, че съм понечил отново да ударя мъжа.

— Той изпълняваше моите заповеди. Боях се за живота ви и нямах никаква представа, че ви е нужен жив.

Вгледах се в чертите на бледото й лице, очертано на фона тъмната качулка на наметалото й. Беше Винта Бейл — любима на мъртвия Кейн и трета дъщеря на барон Бейл, на който Амбър дължеше огромна част от махмурлука си.

Усетих, че треперя леко. Поех дълбоко въздух и овладях тялото си.

— Разбирам — казах след това. — Благодаря ви.

— Съжалявам — каза тя.

Поклатих глава.

— Нямало е как да разберете. Стореното — сторено. Дължа благодарност на всеки, който се е опитал да ми помогне.

— Аз все още мога да ви помогна — отбеляза тя. — Макар да не успях да се ориентирам в ситуацията от самото начало, сега си мисля, че опасността може и да не е преминала. Нека се махнем оттук.

Кимнах.

— Моля, изчакайте ме за миг.

Отидох до тялото на удушения мъж и свалих Фракир от врата му. Тя мигновено се скри в левия ми ръкав. Мечът, който бях използвал, пасваше на празната ножница и аз го прибрах в нея, след което наместих катарамата на колана.

— Да вървим — казах аз.

Тръгнахме заедно с Винта Бейл и двамата й слуги обратно към „Пристанищна“. Любопитните зяпачи се отдръпваха чевръсто, за да ни направят път. Някои от тях сигурно бяха се захванали вече да пребъркат дрехите на мъртъвците. Каквито управниците, такива и поданиците. И все пак, добри или лоши, роднините са си роднини.