Роджър Зелазни
Кръвта на Амбър (11)

Глава 11

Постоях известно време на възвишението над градината, възхищавайки се на есенната окраска на дърветата. Вятърът си играеше с наметалото ми. Дворецът бе окъпан в меката светлина на следобедното слънце. Във въздуха се бе появила лека ледена тръпка. Край мен прошумоляха няколко мъртви листа, носени от вятъра.

И все пак не бях застанал тук, за да се възхищавам на гледката. Наложи ми се да спра, за да отхвърля нечий опит — втори за деня — за контакт чрез Картите. Бях усетил първия, докато все още редях броеницата си от заклинания с помощта на Логрус. Можеше да е Рандъм — раздразнен, че съм минал през двореца, без да му се обадя, за да го запозная с хода на събитията и плана си за действие, или пък Люк — евентуално възстановен и нуждаещ се от помощта ми, за да нападне Владението. Сетих се първо за Люк и Рандъм, тъй като точно тях на всяка цена исках да избегна — просто и двамата нямаше да харесат това, което бях намислил, макар и по различни причини.

Опитът за контакт отслабна постепенно и накрая заглъхна, а аз се спуснах надолу по пътеката, проврях се през оградата и се озовах в градината. Не исках да си хабя силите с някое заклинание, затова се насочих право към една група дръвчета, които щяха да ме прикрият, ако някой случайно се покажеше от прозорците, които гледаха насам. Можех, разбира се, да се пренеса в двореца чрез Картите, но така щях да се озова право в официалната приемна, а нямах никаква представа кого мога да заваря там.

Не че не бях тръгнал в същата посока…

Прибрах се по същия маршрут, по който бях излязъл — през кухнята. Там си направих един солиден сандвич, налях си чаша мляко и продължих нататък. Изкачих задното стълбище на един дъх, прекосих малко по-бавно коридора до покоите си и накрая се вмъкнах в тях, без никой да ме забележи. Там свалих окачения на леглото колан и проверих дали последният ми меч го бива все още за нещо. После изрових един кинжал, който носех със себе си още от Царството на Хаоса. Подари ми го Боркуист — един тамошен поет, средна ръка, затова, че го уредих с щедър покровител. Сложих една от Картите в маншета на левия си ръкав и накрая измих лицето и ръцете си и дори се погрижих за зъбите си. За съжаление нямаше с какво друго да се заема, за да отложа още малко неприятното задължение, което ми предстоеше. Нямаше как — то също беше част от моя план. Изведнъж ме завладя неудържимият копнеж по едно дълго пътешествие с яхта. Е, малко безгрижно излежаване на плажа също щеше да свърши работа…

Излязох от покоите си и тръгнах надолу по стълбището в посоката, от която бях дошъл. Тръгнах по задния коридор към западното крило, като се вслушвах във всеки шум от приближаващи стъпки и във всяка произнесена наблизо дума. Наложи ми се дори да се скрия за малко в един килер, за да избягна срещата с някаква шумна групичка. Бях готов на всичко, за да се промъкна незабелязано. Накрая завих наляво, изминах още няколко метра и изчаках почти цяла минута, преди да се появя в главния коридор, който преминаваше край голямата мраморна трапезария. Наоколо нямаше никой. Чудесно. Тази трапезария се използва само при официални случаи, но откъде можех да знам дали точно днес в Амбър не е някакъв празник.

Влязох вътре и се запътих към мрачния, тесен коридор в задната част на трапезарията, където обикновено има войник на пост. Всички членове на фамилията можеха да влизат свободно тук и войникът бе поставен само за да отбелязва кой е преминал през вратата, която охранява. Сигурно щеше да докладва за мен на началника си, след като го сменяха, но тогава това вече нямаше да има вече никакво значение.

Тод беше нисък, набит мъж с брада. Щом ме видя, той се изпъна като струна, стиснал здраво алебардата, която само допреди миг бе опряна на стената.

— Свободно. Имаш ли много работа днес? — казах аз.

— Честно казано, не, сър.

— Тръгнал съм надолу. Надявам се, че бих могъл да намеря тук някъде фенер. Не познавам много добре това стълбище.

— Има няколко, сър. Проверих ги всичките, още щом застъпих на пост. Ей сега ще ви запаля един.

Ето, че се отваряше възможност да си спестя енергията, нужна за първото заклинание. Сега всяка частичка от нея щеше да ми е необходима…

— Благодаря ти.

Тод отвори вратата към една странична стаичка, където върху малка маса бяха подредени три фенера. Огледа ги внимателно и избра средния. После се върна при мен, запали фенера и ми го подаде.

— Ще се позабавя — казах аз. — Вероятно ще те сменят още преди да съм се върнал.

— Разбира се, сър. Внимавайте като слизате.

— Ще внимавам, можеш да бъдеш сигурен.

Дългата спираловидна стълба се виеше около централната шахта, откъдето проблясваха светлинките на свещите, факлите и фенерите от по-долните нива, които биха пришпорили нечий страх от височина далеч по-успешно от пълния мрак. Шахтата имаше вид на бездна, стотици светли точици. Не виждах под себе си нито под, нито пък някакви стени. С едната си ръка стисках здраво парапета, а другата бях протегнал напред, за да осветявам пътя си с фенера. Наоколо беше доста влажно. Носеше се миризма на мухъл. Да не говорим, че беше и доста студено.

Опитах се за пореден път да разбера колко общо са стъпалата, но както обикновено, изгубих броя им някъде по средата. Нищо, може би следващия път…

Върнах се мислено в онзи далечен ден, когато се бях запътил надолу за пръв път, убеден, че това ще ми струва живота. Фактът, че тогава ми се бе разминало, не ми действаше особено успокояващо. Вероятността да сгафя нещо и след това да се издигна към тавана на подземието под формата на малко бяло облаче, си беше все същата.

Все по-надолу и по-надолу. В главата ми вече се въртяха среднощни мисли, макар навън да беше все още следобед.

От друга страна, Файона бе споменала, че втория път било по-лесно. Малко преди това бе говорила за Лабиринта и сега искрено се надявах да е имала предвид именно него?

Великият Лабиринт на Амбър, Символът на Реда. Равен по сила на Могъщия Логрус — Знака на Хаоса. Напрежението между тях създава всичко значимо на този свят. Опитай си силите с някой от двата Знака, после изгуби контрол над тях и с теб е свършено. За добро или лошо, бях допуснат и от двата полюса. Нямаше друго същество, което да бе постигнало нещо подобно, и макар от една страна, това приятно да гъделичкаше егото ми, от друга, може би точно там бе коренът на всички мои проблеми. Защото, когато обединиш в себе си двата коренно противоположни вселенски принципа, няма начин да не се усетиш разкъсван между тях. Казано накратко, това толкова бляскаво, достойно, метафизично, прекрасно и извисяващо духа достижение, се превръща в крайна сметка в най-сериозния ти проблем. Вярно, че всяка сила си има и своята цена, което пък не означава, че всичко това би трябвало да ми харесва.

Посветените в тайните на Лабиринта и Логрус се сдобиват с най-различни необичайни дарби, между които е и способността да се пътува през Сенките без ограничения. „Сянка“ е термин, който обобщава в себе си всички онези вероятно безбройни вариации на реалността, с които ние посветените се забавляваме…

Още по-надолу. Забавих темпото. Вече се чувствах леко замаян, точно като миналия път. Е, поне след това нямаше да ми се наложи да изкачвам всички тези стъпала…

Когато накрая видях края на стълбата, отново ускорих крачка. Долу имаше маса с дървена пейка и няколко полици. Обикновено до масата има войник на пост, но сега не го мернах наоколо. Може би бе тръгнал, за да направи обиколката си. Вляво имаше няколко килии, в които обикновено заключваха сериозно загазилите политически затворници, който обикновено бавно губеха разсъдъка си в мрака на подземието. Нямах никаква представа дали в момента някой излежава присъдата си тук. Някак си се надявах килиите да са празни. Баща ми бе прекарал известно време тук и от това, което бях чул от него, ми се бе сторило, че изживяването не е никак приятно.

Щом стъпих на пода, спрях и извиках няколко пъти, но в отговор долетя само зловещото ехо на собствения ми глас.

Отидох до полиците и взех в другата си ръка още един фенер с пълен резервоар. Едва ли щеше да ми е излишен, особено ако успеех да се загубя. После тръгнах надясно, тъй като тунелът, който исках да открия, се намираше в тази посока. След като повървях доста, реших все пак да вдигна фенера и да се огледам, тъй като ми се стори, че съм отишъл твърде далече. Наоколо не се виждаше никакъв вход на тунел. Погледнах назад. Постът в края на стълбата все още се виждаше. Продължих напред, разчитайки на спомените, които бях запазил от предишния път.

Изведнъж стъпките ми отекнаха по съвсем различен начин. Изглежда се приближавах към някаква стена, с други думи — към препятствие. Отново вдигнах фенера.

Да. Наситен мрак право пред мен и стена вдясно. Продължих напред.

Светлината от фенера се плъзгаше по грубите каменни стени на подземието и сенките танцуваха неудържимо по тях. После вляво се появи страничен тунел. Подминах го. Доколкото си спомнях, скоро трябваше да стигна и до втори. Ето го…

Третият се оказа малко по-далеч. После дойде ред на четвъртия. Мимоходом се запитах, накъде ли водят. Никой досега не ми бе споменавал за тях. А може би просто никой не знаеше накъде водят? Към чудновати пещери с неописуема красота? Към отдавна забравени складове? Или пък наникъде? Някой ден, когато любопитството ми бъде подплатено със свободно време…

Пети тунел…

И още един.

Трябваше ми седмият поред. Спрях, след като достигнах до него. Всъщност не беше чак толкова далече. Замислих се за другите, които бяха достигали преди мен до тежката, обкована с метал врата. Вдясно от мен, на една забита в стената кука, бе окачен голям ключ. Свалих го оттам, отключих вратата и после го върнах на мястото му, тъй като бях убеден, че войникът ще провери при някоя от обиколките си дали вратата е заключена. За пореден път се зачудих какъв е смисълът въобще да я заключват, щом ключът виси непрекъснато на крачка от нея. Това създаваше впечатлението, че очакваната опасност би могла да дойде по-скоро отвътре. Бях попитал и за това, но никой не можа да отговори на въпроса ми. Традиция, това беше всичко, което знаеха по въпроса. Жерар и Флора ме посъветваха да попитам съответно Рандъм и Файона. Те пък ме насочиха единодушно към Бенедикт, но вече не си спомнях дали бях успял да попитам и него.

Бутнах силно вратата. Никакъв ефект. Оставих фенерите на земята и я бутнах отново, този път още по-силно. Вратата изскърца и потъна бавно навътре. Взех отново фенерите и влязох вътре.

Вратата се затвори сама зад мен, а Фракир — като рожба на Хаоса — запулсира бясно. Сега вече си спомних защо предишния път никой не бе ме посъветвал да взема допълнителен фенер — тлеещите очертания на Лабиринта хвърляха достатъчно светлина наоколо.

Първия фенер оставих близо до края на Лабиринта. После запалих и втория и го занесох до една точка в противоположния край. Сигурното си е сигурно. Сега вече хич не ми пукаше дали светлината, прииждаща от очертанията, ще се окаже достатъчна или не. Проклетото нещо и без друго ми се струваше достатъчно призрачно и страховито.

Отидох до ъгъла, откъдето започваше сложната плетеница от линии и внимателно я огледах. Да накарам Фракир да се укроти беше лесно, но със собствените ми опасения нещата стояха другояче. Образът на Логрус се бе разбунтувал в мен. Чудех се дали Знакът на Хаоса ще реагира по-бурно, ако се опитам да мина отново по него, след като вече носех и Лабиринта в себе си. Безсмислена главоблъсканица…

Опитах да се отпусна. Дишах дълбоко. Затворих за малко очи. Клекнах няколко пъти. Раздвижих раменете си. Нямаше какво да чакам повече…

Отворих очи и стъпих върху Лабиринта. Около крака ми тутакси изскочиха искри. Крачка напред. Още искри. Едва доловимо пращене. Нова крачка. Усетих леко съпротивление при следващата…

И ето ти отново същите усещания — ледената тръпка, лекият шок, преходът между по-леките и по-трудните участъци. Някъде в мен имаше вече готова карта на Лабиринта и аз сякаш следвах указанията й, докато се движех по първата крива. Съпротивлението нарастваше, наоколо хвърчаха искри, косата ми се бе наелектризирала, при всяка следваща стъпка се разнасяше пропукване, тялото ми вибрираше…

Достигнах до първия воал. Сякаш вървях във ветровит тунел. Всяко движение ми струваше огромни усилия. Но аз бях твърдо решен да не спирам и това ми помагаше най-много. Само упорството ми можеше да ме преведе отвъд, макар и бавно. В никакъв случай не биваше да спирам, тъй като усилието да тръгнеш отново е просто ужасно, а на някои места и абсолютно безсмислено. Още няколко мига и щях да премина. После щеше да стане по-лесно. Истинските трудности идваха едва при втория воал…

Завой, после още един…

Преминах. Знаех, че сега следва относително лесен участък. Закрачих напред малко по-уверено. Може би Флора бе права, защото преходът дотук ми се беше видял по-лесен от миналия път. Преминах по една дълга крива, после свих рязко встрани. Искрите достигнаха все още едва до върховете на ботушите ми. Съзнанието ми бе препълнено със спомени за априлските ми премеждия и за политическите борби в Царството на Хаоса, където всеки си пробиваше бавно път нагоре с цената на нескончаеми дуели и убийства. От всичко това ми бе дошло до гуша. Бях приключил с тази част от живота си, бях й обърнал гръб. Вярно, в Хаоса обноските бяха далеч по-изискани, но за сметка на това се проливаше много повече кръв, отколкото в Амбър…

Стиснах зъби. Трудно ми беше да насоча съзнанието си единствено към непосредствената си задача. Припомних си, че това също е част от играта. Още една крачка… Усещам краката си леко изтръпнали… Пропукването на статичните заряди сега ми звучи като гръмотевична буря… Стъпка по стъпка… Първо единият крак, после другият… И пак… Обръщане… Натиск… Измъкваме се със „Звезден прах“, подгонени от есенната буря… Люк е на платната… Вятърът ни преследва като дихание на Дракон… Три нови крачки и съпротивлението нараства…

Вече съм при втория воал… Сякаш изведнъж се озовах зад затънала в калта кола, която трябва да избутам… Цялата ми сила е устремена напред, а резултатът е толкова незабележим. Краката ми сякаш са на път да се вледенят, искрите достигат до кръста ми… Превърнал съм се в синя факла…

Съзнанието ми е болезнено оголено. Дори времето ме заобикаля. От мен е останало само едно безформено и безименно нещо, което се бори с цялото си същество срещу инерцията на изживените дни… Настъпващата промяна е толкова недоловима, че сякаш съм замръзнал навеки насред поредната си крачка… Силите ми се топят неусетно, но волята ми остава незасегната, дори някак се пречиства и удовлетворението от незамиращото движение напред надделява над психическия товар…

Още една крачка и още една и вече съм отвъд, остарял с векове, но все така устремен напред. Вече знам, че ще успея, макар че наближавам Голямата Крива, която е ужасно трудна, дълга и пълна с изненади. И все пак никак не прилича на Логрус. Тук силата е градивна, а не разединяваща…

Вселената се е завъртяла около мен. При всяка следваща крачка аз чезна, за да се появя отново, разпадам се на съставните си части и се превръщам в едно цяло, разпръсвам се и се събирам, умирам и възкръсвам…

Навън. Навътре. Още три нови дъги, после прав участък. Вървя напред. Вие ми се свят и ми се гади. Вир-вода съм. Край на правия участък. Поредица от завои. Вляво. Вдясно. Отново вляво…

Знаех, че вече се приближавам към последния воал, където искрите щяха да ме обградят като в огнена клетка, а краката ми отново щяха да са като залепнали за пода. Все същата тишина и това ужасно усилие…

Но този път се почувствах някак защитен и продължих напред с убеждението, че въпреки всичко ще успея…

Достигнах до самия финал и пред мен остана само една къса дъга. Мисля, че тези последни три стъпки са по-трудни от всичко останало. Сякаш след като те е опознал толкова добре, Лабиринта не иска да те пусне. Тръгнах по дъгата. Глезените ме боляха като след тежко състезание. Още две крачки… Една…

Край. Не мога да помръдна. Дишам тежко и треперя. Спокойствие. Искрите са изчезнали. Не чувам вече пропукването. Ако и това не е в състояние да заличи печата на сините кристали, не знам дали нещо въобще би могло да го стори.

Сега — добре де, след минута — бих могъл да отида навсякъде. От тази точка, в този миг на неограничен прилив на сила, бих могъл да заповядам на Лабиринта да ме прехвърли където и да е. Възможност, от която не бих се отказал за нищо на света, особено при мисълта за изкачването по безкрайната вита стълба. Не, сега съм намислил нещо друго. Минутка само…

Оправих дрехите си, пригладих косата си, проверих оръжията си и скритата в маншета Карта. После изчаках, докато пулсът ми се нормализира.

Люк бе получил раните си по време на битката за Владението на Четирите Свята в двубой със своя доскорошен приятел Далт — наемник и син на Десактрикс. Далт засега не можеше да ме заинтригува почти с нищо, като изключим вероятността наскоро да го е наел новият господар на крепостта. Въпреки времевите разлики, аз бях успял да се свържа с него почти веднага след разпрата с Люк. Което пък означаваше, че мястото, което бях видял по време на контакта, най-вероятно беше самото Владение.

Добре.

Опитах се да извикам в съзнанието си възможно най-точно спомена за стаята, в която бях видял Далт. Оказа се доста повърхностен. Какъв беше минималният обем от информация, с който трябваше да разполагам, за да се пренеса чрез Лабиринта? Спомнях си добре каменната стена, формата на малкия прозорец, частта от износения гоблен, ниската пейка и масата до нея, които се бяха появили след като Далт тръгна към мен, и накрая паяжината в единия ъгъл…

Изчистих контурите на видението си доколкото можах. Пожелах да се озова там. Исках да бъда на това място…

И се озовах там.

Обърнах се бързо, сграбчил дръжката на меча, но в стаята нямаше никой. Измежду мебелите, които не бях успял да видя преди това, имаше легло, гардероб, малка масичка за писане и шкаф. През малкия прозорец проникваше дневна светлина.

Отидох до единствената врата на помещението и останах там няколко минути, като се вслушвах внимателно. От другата страна цареше абсолютна тишина. Открехнах леко вратата. През процепа се виждаше дълъг празен коридор. Побутнах дръжката още веднъж. Вляво коридорът свършваше на няколко метра от мен. Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Замислих се дали да тръгна надолу или надясно. От двете страни на коридора имаше по няколко прозореца. Отидох до най-близкия от тях, вдясно от мен, и погледнах навън.

Видях, че се намирам близо до южния край на правоъгълен двор, заобграден отвсякъде от други сгради, които бяха съединени помежду си. Връзката между тях бе нарушена само в горния десен ъгъл, където се виждаше проход, водещ — както ми се стори — към друг двор, от който се издигаше огромна постройка. На двора се виждаха десетина войници, разположени край различни входове, макар че определено не бяха поставени на пост, тъй като ясно личеше, че са заети с почистването на броните и оръжията си. Двама от тях бяха омотани в бинтове, но останалите изглеждаха в достатъчно добра форма, за да дотърчат мигом, ако някой ги повика.

В другия край на двора забелязах странен отломък, който приличаше на голямо счупено хвърчило и ми се стори доста познат. Реших да тръгна по коридора, защото така вероятно щях да стигна до сградите, които се намираха в далечния край на правоъгълника, и оттам да огледам следващия двор.

Запътих се надясно по коридора, напрегнал слух, за да доловя и най-малкото раздвижване. Докато се приближавах към близкия ъгъл, наоколо продължаваше да е все така тихо. Щом стигнах до него, спрях отново и се ослушвах дълго време.

Отново нищо. Завих зад ъгъла й замръзнах. Мъжът, седнал на перваза на близкия прозорец, също. Той носеше ризница, кожена шапка, кожени панталони и високи ботуши. От дясната му страна бе провесен тежък меч, но войникът държеше в ръката си само кинжал, с който очевидно си чистеше ноктите. Когато извърна глава към мен, той изглеждаше точно толкова учуден, колкото и аз.

— Ти пък кой си? — попита войникът.

Раменете му се стегнаха и той понечи да се отблъсне от перваза, върху който бе кацнал.

Неприятна ситуация и за двама ни. Той очевидно бе поставен тук на пост. Ако бе изпълнявал съвестно задълженията си, неговата бдителност или евентуалният му опит да ме издебне, щяха със сигурност да бъдат отчетени от Фракир или пък доловени от мен. Вместо това, неговият мързел му бе осигурил с идеалното прикритие, а мен бе поставил пред една малка дилема. Сигурен бях, че не мога да скалъпя някоя достатъчно убедителна лъжа. От друга страна, не исках да го нападна и така да вдигна шум. Това доста ограничаваше възможностите ми. Можех да го убия на секундата, при това съвсем безшумно, с една малко, сладко заклинанийце за спиране на сърцето, което вече си бях подготвил. Но животът е нещо твърде ценно за мен, за да си позволя да го похабя, когато това не е абсолютно наложително. И тъй, колкото и да не ми се нравеше мисълта, че ще използвам едно от заклинанията си още на този етап, аз изрекох нужната дума. Тя накара ръката ми да се повдигне в несъзнателен жест, след което усетих мигновения контакт със силите на Логрус. Мъжът затвори очи и облегна гръб на касата на прозореца. Наместих го по-удобно и го оставих там, блажено задрямал. Заклинанието за спиране на сърцето щеше вероятно да ми свърши по-добра работа след известно време.

Коридорът премина в нещо като галерия, която се разрастваше и в двете посоки. И макар наоколо да не се виждаше жива душа, аз си знаех, че ще ми се наложи да прибягна към услугите на следващото заклинание доста по-рано, отколкото ми се искаше. Изговорих ключовата дума на заклинанието за невидимост и светът около мен леко потъмня. Бях се надявал, че ще успея да стигна малко по-напред, преди да ми се наложи да използвам този трик, тъй като неговият ефект щеше да трае само около двайсет минути. И все пак щеше да е глупаво да поемам излишни рискове. Прекосих забързан галерията, която наистина се оказа безлюдна.

За моя утеха от края на галерията се откриваше изглед към следващия двор, чийто размери се оказаха просто гигантски. В неговия център се намираше постройката, която бях мернал преди това. Тя се оказа огромна, солидно строена крепост. Към вътрешността й водеше — доколкото успях да преценя — само един-единствен вход, при това с подобаваща охрана пред него. От другия край на галерията видях още един външен двор, който завършваше с високи, добре укрепени стени.

Огледах се за стълбище, почти убеден, че могъщата постройка от сиви каменни блокове е точно мястото, което трябва да претърся. Нейното магическо излъчване ме караше да потръпвам чак до върховете на пръстите си.

Хукнах по един страничен коридор и скоро се озовах до стълбище, до което бе застанал друг войник. Ако въобще бе усетил нещо, докато преминавах край него, то това сигурно е бил лекият полъх, предизвикан от развятото ми наметало. В долния край на стълбището имаше малък вестибюл, вляво от който започваше друг мрачен коридор. Право срещу стъпалата имаше тежка, обкована с желязо врата, която водеше към вътрешния двор.

Отворих вратата и бързо отскочих встрани, тъй като пазачът, застанал от другата й страна, тутакси се обърна назад, впери поглед във входа и тръгна към мен. Заобиколих го и се насочих към цитаделата. Енергиен център — нали така я беше определил Люк? Излъчването й бе станало още по-осезаемо. Сега не му беше времето да се замислям как да овладея тази сила и да я насоча в желаната посока. За момента ми бяха достатъчни и моите собствени запаси.

Приближих се до стената и свих вляво. Една бърза обиколка щеше да ми свърши добра работа, за да се ориентирам в обстановката. Скоро се убедих, че втори вход към крепостта наистина няма. Нещо повече, най-ниските й прозорци бяха на десетина метра от земята. Цялата стена беше обградена от метална ограда, завършваща с шипове, в пространството между стената и оградата се виждаше дълбок ров. Но това, което ме изненада най-много, не беше защитната полоса на крепостта. В далечния край на стената забелязах още няколко големи „хвърчила“. Две от тях също изглеждаха счупени, но останалите бяха относително добре запазени, които ми помогнаха да се досетя какво всъщност е тяхното предназначение. Въпреки необичайната си форма, те си бяха чиста проба делтапланери. Много ми се щеше да ги огледам по-отблизо, но ефектът от заклинанието за невидимост скоро щеше да отслабне и затова се налагаше да побързам.

Пред затворената порта на оградата бяха застанали двама войници. На няколко крачки зад нея се виждаше подвижен дървен мост, подсилен с метални шини. За двата му горни края бяха закрепени вериги, свързани с механизма на повдигащия скрипец. Зачудих се колко ли тежи мостът.

Вратата на цитаделата беше вдадена на около метър в стената. Размерите й бяха внушителни, а видът й говореше, че и най-здравият таран трудно би могъл да я впечатли.

Приближих се и я огледах портата на оградата. Не забелязах ключалка, имаше само най-обикновено резе. Можех да я отворя, да премина тичешком по моста и да се озова до голямата врата, преди пазачите да са разбрали какво точно става. Все пак не биваше да забравям, че не бе изключено войниците тук да са подготвени за подобни „необичайни проявления“. В такъв случай, те въобще нямаше да се мъчат да ме видят, а просто щяха да се опитат да ме притиснат в нишата. Нещо ми подсказваше обаче, че портата дори не е залостена.

Прецених още веднъж обстановката и си припомних какви заклинания съм си подготвил. После огледах отново двора, за да се убедя, че никой от останалите войници не се е запътил насам…

Пристъпих тихо до пазачите, поставих Фракир на рамото на единия и й заповядах да се справи бързо с него. Три бързи крачки вдясно и другият пазач отнесе един саблен удар от лявата страна на врата. Подхванах го под мишниците, преди да успее да се строполи и да вдигне ненужен шум, и го подпрях на оградата. В това време чух как първият войник се срина с гръм и трясък на земята, впил пръсти в гърлото си. Изтичах до него и освободих Фракир. Хвърлих един бърз поглед към двора и установих, че други двама войници са вперили поглед насам. Проклятие!

Отворих бързо портата, плъзнах се край нея, затворих я след себе си и дръпнах резето. Изтичах по моста и после се обърнах, за да погледна отново назад. Войниците вече бяха тръгнали към портата. Реших да проверя дали един по-стратегически подход към ситуацията ще се окаже по силите ми.

Наведох се и вкопчих пръсти в близкия ръб на моста. Ровът под него беше дълбок около четири метра и почти два пъти по-широк.

Започнах да се изправям. Мостът беше ужасно тежък, но въпреки това проскърца и се отлепи на десетина сантиметра. Задържах го така за няколко мига, колкото да овладея дишането си, и след това опитах отново. Ново проскърцване и още няколко сантиметра. И пак… Дланите ме заболяха от впиването на металния ръб. Имах чувството, че ръцете ми бавно се измъкват от ставите. Накрая успях да изпъна крака и приложих още по-голямо усилие, за да продължа движението си. Замислих се колко ли добри намерения пропадат поради внезапни остри болки в кръста. Мъжете обикновено предпочитат да мълчат по въпроса. Долавях ударите на сърцето с такава сила, сякаш то бе изпълнило гръдния ми кош. Моят ръб се бе отделил на около трийсет сантиметра, но другият край на моста все още се опираше на земята. Напрегнах се отново и тялото ми плувна в пот. Глътка, въздух… Нагоре!

Изтеглих моста на височината на коленете си, а после и над тях. Левият ръб най-после се надигна. Чух гласовете на двама приближаващи мъже. Те викаха възбудено и явно се бяха разбързали насам. Започнах да пристъпвам бавно наляво. Предният ляв ъгъл на моста също се отлепи от земята. Добре. Още няколко стъпки и съседният ъгъл увисна над рова. Парещи тръпки на болка пронизаха ръцете и раменете ми. Продължих да се движа наляво…

Войниците достигнаха оградата и се спряха, за да огледат мъртвите пазачи. Нова точка в моя полза. Все още не бях сигурен дали мостът няма да задере някъде преди да успея да го хвърля. Налагаше се да го изтегля бързо до рова, иначе рискувах да си докарам дископатия за нищо и никакво. Наляво…

Мостът се залюля леко и се наклони надясно. Само още няколко мига и вече нямаше да мога да го задържа. Още малко наляво, наляво… още малко… Войниците бяха прехвърлили вниманието си върху движещия се мост и се опитваха да освободят резето от вътрешната страна на оградата. Чух нови викове и видях как други двама мъже се приближават тичешком. Пръстите ми бяха започнали да поддават окончателно под напора на огромната тежест. Хватът ми щеше да издържи само още няколко мига… Още една стъпка…

Блъснах моста и отскочих назад.

Моят край срещна ръба на рова, но дървената част на моста се разчупи от силата на удара и цялото съоръжение продължи към дъното. Веригите се изопнаха за миг, след това се скъсаха и се стовариха с гръм и трясък в рова заедно с останалата част от моста. Ръцете ми увиснаха, безполезни като дървени протези.

Обърнах се и тръгнах към вратата на цитаделата. Заклинанието за невидимост беше все още в сила и затова едва ли някой щеше да опита наслуки да забие стрела в гърба ми.

Щом достигнах до вратата, мобилизирах цялата си воля, за да успея да повдигна ръцете си до голямата халка, окачена на дясното крило, и да се хвана за нея. Но когато я дръпнах, не последва нищо. Вратата беше залостена. Това, разбира се, беше напълно в реда на нещата, но все пак бях длъжен да опитам. Нямам навика да пилея заклинанията си с лека ръка.

Изговорих нужните думи. Този път те бяха три — заклинанието не беше чак толкова елегантно, но за сметка на това притежаваше огромна сила.

Тялото ми бе разтърсено от мощен импулс и вратата се пръсна на трески, сякаш я бе сритал великански крак, обут в подкован със стомана ботуш. Влязох вътре, без да се помайвам и още щом очите ми привикнаха с полумрака, застинах от изненада. Пред мен се простираше зала с височината на двуетажна сграда. Отляво на отдясно се издигаха стълбища, които водеха към площадка на втория етаж, от която започваше мрачен коридор. Под него, право срещу мен, се виждаше друг коридор, близо до който започваха още две, спускащи се надолу стълбища. Дотук нищо особено.

Истинската атракция, предизвикала изумлението ми, беше изграденият в центъра на залата фонтан от черен мрамор. Оранжево-червени, пламъците се издигаха от отворите в камъка и след това се спускаха към басейна, за да затанцуват там в бяло и жълто. Усещането за непозната сила завладя сетивата ми. Който и да контролираше мощта на това място, той сигурно щеше да е невероятен противник. С малко повече късмет може би щях да успея да преценя доколко му подхожда този епитет.

Замалко да похабя едно от специалните си заклинания, когато в периферното ми зрение попаднаха две фигури, застанали в далечния десен ъгъл на залата. Но те така и не помръднаха. Стояха си там, напълно неподвижни. Статуи, разбира се.

Замислих се дали да тръгна нагоре, надолу или направо. Почти бях решил да се отправя към подземията, воден от мисълта, че пленниците обикновено биват настанени именно там, когато нещо в двете статуи привлече отново вниманието ми. Очите ми почти бяха привикнали с мрака и така успях да забележа, че едната от тях представлява белокос мъж, а другата — тъмнокоса жена. Разтърках очи и погледът ми се проясни. Няколко секунди по-късно осъзнах, че заклинанието за невидимост започва да губи от силата си.

Приближих се към фигурите. Върху протегнатите ръце на мъжа бяха окачени няколко наметала — ето какво ме бе накарало да се обърна. Все пак повдигнах края на тъмната му роба, за да уверя окончателно. Един по-ярък изблик на фонтана освети издълбаното върху десния му крак име — „Риналдо“. Да му се не види и гадното хлапе. Не се наложи да преглеждам втората „статуя“ за особени белези, тъй като това очевидно беше Джасра. Тя също бе протегнала ръцете си напред, сякаш за да се предпази. На дясната й ръка бе окачен дъждобран, а на главата й бе килната под закачлив ъгъл шапката, която вървеше с него. Лицето на магьосницата бе клоунски разкрасено, а отпред върху зелената й блуза бяха заковани два жълти пискюла.

Пламъците зад мен проблеснаха още по-силно и аз се обърнах, за да разбера какво става. Огнените струи на фонтана изригваха вече на близо седемметрова височина. Басейнът преливаше и по полирания под бяха плъзнали ослепителни струи. Едно внушително ручейче се бе устремило право към мен. В този миг някакво хихикане ме накара да погледна нагоре.

На площадката над мен, опрял едната си ръка на парапета и насочил другата към фонтана, стоеше магьосникът с кобалтовосинята маска. Беше облечен в тъмно наметало с качулка, а на ръцете си бе сложил ръкавици. Не бих казал, че се чувствах неподготвен за срещата с него.

Пламъците се изригнаха още по-високо и образуваха огнена кула, която тутакси се люшна към мен. Протегнах ръце встрани и произнесох ключовата дума на най-подходящото от трите защитни заклинания, които си бях подготвил.

Въздухът пред мен потръпна от допира с мощта на Логрус. Почти мигновено се изви вихър, който отпрати пламъците далеч от мен. Коригирах траекторията им така, че да се насочат право към маскирания магьосник. Той махна с ръка и ги отклони отново към фонтана, където те тутакси се усмириха.

Добре. Оттеглих се. Не бях дошъл тук, за да си меря силите с този тип. Целта ми беше да изпреваря Люк и да измъкна пръв Джасра. Успеех ли да я пленя на свой ред, това щеше да блокира безотказно плановете на Люк, каквито и да бяха те.

Вихърът утихна и магьосникът отново се изкикоти. Дали и той използваше заклинания като мен? А може би, след като живееше толкова близо до извора на тази сила, се бе научил да я управлява и да й придава желаната форма, без да се нуждае от посредничеството на думите? В такъв случай запасът му от магически трикове би бил неизчерпаем, което пък означаваше, че пред мен се разкриват всичко на всичко две възможности — да си плюя на петите или да призова унищожителната сила на Логрус и да изпепеля това място заедно с неговия господар. Не, вторият вариант определено отпадаше, тъй като така щях да залича с един замах всички тайни на Владението заедно с истинското име на скрития зад маската магьосник.

Във въздуха пред моя противник се появи бляскаво копие. То сякаш се поколеба за миг и след това се стрелна към мен. Използвах второто си отбранително заклинание и призовах чрез него щит, който отклони копието.

Беше безсмислено да се опитвам да овладея силата, която магьосникът използваше, и така да го бия със собствените му номера. За това се изискваше време, с което в момента не разполагах. Всъщност засега не можех да спечеля дори няколкото мига, от които се нуждаех, за да постигна целта си. Но по всичко изглеждаше, че той няма да ме остави на мира. Рано или късно щяхме да се срещнем отново в двубой, от който никой нямаше да се измъкне току-тъй. Вече бях почти сигурен, че нескопосаното нападение на върколака също е негово дело.

Казано накратко, засега не изгарях от желание да се ровичкам из тайните на Владението. Фактът, че Джасра бе успяла да победи първия господар на това място — Шару Гарул, но след това на свой ред се бе превърнала в закачалка за дрехи, ми говореше достатъчно за възможностите на маскирания магьосник. И все пак бях готов да дам какво ли не, за да разбера защо сега съм му притрябвал точно аз…

— Какво искаш всъщност? — извиках.

Металическият глас не се поколеба нито за миг.

— Твоята кръв, твоето тяло, душата ти и мислите ти.

— А какво ще кажеш за колекцията ми от марки? В замяна искам само нея.

Пристъпих към Джасра и сложих ръка на рамото й.

— За какво ти е притрябвала, смешнико? — попита магьосникът. — Тя е най-безполезната вещ, която би могъл да намериш тук.

— Тогава ме остави просто да си тръгна с нея.

— Ти колекционираш марки, а аз — самонадеяни магьосници. Тя ми принадлежи. Ти си следващият.

Усетих как силата на фонтана се надига срещу мен, но въпреки това извиках:

— Какво толкова имаш срещу своите братя и сестри, посветени в Умението?

Отговор не последва. Вместо това към мен се понесе истински порой от летящи остриета — ножове, брадви, счупени бутилки, бръсначи. Активирах и последното би защитно заклинание — Воалът на Хаоса. Изведнъж се озовах в мъглява, пращяща сфера, която ме отдели от околния свят. При допир с нея всеки от смъртоносните предмети се превръщаше в космически прах.

— Как да те наричам? — изкрещях аз, за да надвикам последвалата шумотевица.

— Маска! — последва не особено оригиналният отговор на магьосника. Бях очаквал по-скоро нещо в традициите на американския комикс. Нещо от сорта на „Синия кошмар“ или „Маската на Смъртта“.

Не разполагах с повече защитни заклинания и затова вдигнах лявата си ръка, така че от подгъва на ръкава ми да се подаде скритата там Карта на Амбър. Концентрирах се върху образа на двореца. Няма да крия, че ме изпълваше истинско задоволство при мисълта за заклинанието, което си бях оставил в резерв.

— Тя няма да ти свърши никаква работа — каза Маска и се приготви да ме атакува отново.

— Много ти здраве тогава — отвърнах му аз, завъртях китките си, насочих пръсти право към него и произнесох ключовата дума на заклинанието, което сигурно щеше доста да го изненада.

— Око за око! — извиках след това и върху Маска се изсипа най-големият и пъстър букет, който съм виждал през живота си. И ароматът си го биваше.

Последва мълчание и приливът на непознатата сила утихна. Аз продължих да се взирам в Картата и вече бях установил контакта, когато той се изправи, отрупан с пъстри цветчета, като истински дух на Пролетта, и каза:

— Сега вече ще те спипам.

— Още не съм свършил — отбелязах аз и изрекох финалната дума на заклинанието. Солиден пласт оборски тор покри ужасяващия владетел на цитаделата.

Направих крачка напред и се озовах в Тронната зала на двореца в Амбър, помъкнал Джасра под мишница. Вдясно от мен бе застанал Мартин с чаша вино в ръка. Той разговаряше със соколара Борс, който се втренчи изумено в мен. Това накара Мартин да прекъсне изречението си по средата и да се обърне.

Оставих Джасра близо до вратата. Засега не ми се занимаваше с нея, пък и не бях решил какво ще я правя, след като разруша заклинанието. Затова я използвах по предназначение и метнах наметалото си върху ръката й. После отидох до близкия бюфет, за да си налея чаша вино и кимнах на Борс и Мартин, докато минавах край тях.

Пресуших виното до последната капка, оставих чашата и им казах:

— Само не си издълбавайте имената върху нея.

После излязох от залата, намерих в източното крило стая със свободно канапе, проснах се на него и затворих очи.

Какво да се прави, красивите цветя понякога вървят заедно с тора. Такъв е животът.