Роджър Зелазни
Кръвта на Амбър (6)

Глава 6

А може би все пак Джулия…

Седях сам в стаята си и размишлявах на светлината на свещта.

Винта бе успяла да събуди няколко позабравени спомена от времето, когато вече не се виждахме особено често…

Запознах се Джулия на първия си курс по информатика. Отначало се виждахме рядко, обикновено за да изпием по чаша кафе след лекциите. После започнахме да срещаме все по-често и по-често и не след дълго връзката ни се задълбочи.

Сега всичко свършваше точно както бе започнало — неусетно…

Усетих ръката й на рамото си, докато излизах от супермаркета. Знаех, че е тя, но когато се обърнах, зад мен вече нямаше никой. Секунди по-късно я видях да ми маха от другия край на паркинга. Отидох при нея, казахме си по едно „здравей“ и аз я попитах дали все още работи в същата софтуерна фирма. Тя ми отговори, че вече не е там. Забелязах, че е окачила на врата си малка сребърна пентаграма. Далеч по-нормално би било украшението да е скрито под блузата й, но нали тогава нямаше да го видя. А гласът на тялото й ми нашепваше, че тя иска непременно да видя пентаграмата. Точно затова се престорих, че не съм я забелязал. Разменихме си по няколко стандартни фрази и Джулия отхвърли предложението ми да отидем на кино или да вечеряме заедно, макар че предложих да избере вечер, в която ще е свободна.

— С какво се занимаваш сега? — полюбопитствах аз.

— Уча доста.

— И какво точно?

— Ами… най-различни неща. Може и да успея да те изненадам съвсем скоро.

Аз отново не захапах. Междувременно към нас се бе приближил приятелски настроен ирландски сетер. Джулия го погали по главата и му каза „Седни.“ Кучето я послуша без никакво колебание. Нещо повече, то замръзна на мястото си като статуя и не помръдна дори след като си тръгнахме. Доколкото си спомням, след време забелязах на същото място — близо до входа на паркинга — скелет на куче. Все още си стоеше там като произведение на постмодернизма.

Тогава това не ми се стори толкова необичайно, но сега…

След прекъсването на сутрешния ни разговор, Винта явно си помисли, че съм изморен и се нуждая от почивка. Беше права. Малко след това обядвахме леко и тя ми предложи да пояздим заедно, а аз приех без колебание. Беше ми необходимо време, в което да мога да обмисля следващите си ходове в нашата малка игра на въпроси и отговори. Освен това времето беше чудесно, а околностите на имението привлекателни.

Тръгнахме по една криволичеща между дърветата пътека, която ни отведе при северните хълмове. Пред нас се разкри гледката на набразденото, каменисто поле, което продължаваше чак до окъпаното в слънчеви лъчи море. Над нас се разнасяха въздишките на провиращия се между облаците вятър и пърхането на прелитащите птици… Винта явно не беше намислила някакъв определен маршрут и това бе добре дошло за мен. Докато яздехме, си спомних, че навремето съм идвал във винарната на долината Напа и попитах:

— Тук в имението ли бутилирате виното или в градчето? А може би в Амбър?

— Не знам — каза Винта.

— Мислех си, че си израснала тук.

— Никога не съм се интересувала от подобни неща.

Едва се сдържах да не вметна някоя забележка за нравите на аристократите. Не можех да си представя как е могла да не забележи нещо подобно, стига, разбира се, да не се бе пошегувала с мен.

Тя забеляза изражението ми и тутакси добави:

— Преди сме го правили на най-различни места. Аз живея вече от няколко години в града, затова не съм съвсем сигурна къде са бутилирани последните реколти.

Хубаво измъкване — просто нямаше как да го оспоря. Не бях замислил въпроса си като капан, но като че ли несъзнателно се бях натъкнал на нещо. А и Винта потвърди съмненията ми, като продължи да ми обяснява, че нерядко транспортират виното в големи бурета и го продават така. От друга страна, имало и по-дребни купувачи, които предпочитащи да го купуват бутилирано… След известно време престанах да я слушам. Вярно, че успяваше да звучи като дъщерята на най-големия производител на вино в Амбър, но всичко, което казваше, можех да си го съчиня и аз, при това без да му мисля много-много. И все пак нямаше начин да проверя дали казаното е самата истина. Останах с впечатлението, че ме ментосва, за да прикрие нещо. Само дето не можех да се сетя какво точно.

— Благодаря ти — казах аз, докато Винта се опитваше да си поеме дъх в една от кратките паузи. Тя ме изгледа странно, но бързо се окопити и не продължи с обясненията си.

— Ти би трябвало да знаеш английски — казах аз на въпросния език, — стига това, което ми каза преди, да е истина.

— Всичко, което ти казах, е самата истина — отвърна ми Винта на безупречен английски.

— Къде си го учила?

— Където и ти — на сянката Земя.

— А би ли ми казала какво те отведе там?

— Бях натоварена със специална мисия.

— От кого? От баща си или от краля?

— Бих предпочела да не ти отговоря, вместо да си послужа с лъжа.

— Оценявам искреността ти. Май ще трябва сам да се досетя?

Винта сви рамене.

— Значи си учила в „Бъркли“? — попитах аз.

Кратко колебание.

— Да.

— Не си спомням да съм те виждал в колежа.

Ново свиване на рамене. Дощя ми се да я сграбча и да я разтърся. Вместо това казах:

— Ти знаеше за Мег Девлин. Каза, че си била и в Ню Йорк…

— Смятам, че доста ме изпревари в задаването на въпроси.

— Не знаех, че пак сме подхванали нашата игра. Мислех си, че просто разговаряме.

— Добре тогава, отговорът ми е „да“.

— Кажи ми още нещо и може би ще успея да ти помогна.

Винта се усмихна.

— Не се нуждая от помощ. Ти си този, който го е закъсал.

— И все пак, може ли?

— Добре, питай. От всеки твой въпрос научавам по нещо, което ме интересува.

— Ти си знаела за наемниците на Люк. Ходи ли и до Ню Мексико?

— Да, бях там.

— Благодаря — казах аз.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Успя ли да стигнеш до някакъв извод?

— Може би.

— А ще го споделиш ли с мен?

Усмихнах се и поклатих глава.

Не казах нищо повече. След това й хвърлих няколко бързи погледа, колкото да се убедя, че тя продължава да се чуди за какво ли съм се сетил така ненадейно. Чудесно. Реших да оставя любопитството да тлее в нея. Имах нуждата от нещо подобно, за да неутрализирам нежеланието й да сподели с мен някои от най-интересните подробности. Между другото, в главата ми наистина се бе оформило едно ново, все още доста мъгляво предположение. Но ако се окажеше, че все пак съм на прав път, нямаше да се поколебая да поискам рано или късно отговорите, които ме интересуваха. Накратко, можеше да се каже, че не блъфирам сто процента.

Следобедът бе оцветен в златно, оранжево, жълто и червено. Свежият повей на лекия ветрец разнасяше влажните аромати на есента. Небето бе толкова синьо… точно като онзи толкова интересен кристал.

След десетина минути зададох на Винта един по-неутрален въпрос:

— Би ли могла да ми покажеш пътя към Амбър?

— Не го ли знаеш?

Поклатих глава.

— Никога преди не съм бил по тези места. Знам само, че би трябвало да има път по суша, който да води до Източната порта.

— Да — каза Винта. — Малко по на север, доколкото си спомням. Хайде да го намерим.

Тя се върна на пътя, по който бяхме яздили преди. Аз я последвах. След известно време поехме на изток, което ми се стори логично. Умишлено пропуснах да отбележа поредния й мъгляв отговор. Вече от доста време очаквах Винта да изрази гласно учудването си от факта, че нямам определен план за действие.

След около три четвърти миля стигнахме до кръстопът. Там бе побит нисък километричен камък, върху който беше изписано разстоянието до Амбър, обратно до Бейлпорт, до Бейлкрест и до някакво място, наречено Мърн.

— Какъв е този Мърн?

— Малко градче, известно с мандрите си.

Нямаше как да проверя и този отговор, без да измина още шест левги.

— С езда ли смяташ да стигнеш до Амбър? — попита Винта.

— Да.

— А защо не използваш Картите?

— Ще ми се да опозная по-добре околностите. Тук е моят дом. Харесвам тукашната природа.

— Но нали ти обясних за опасността? Кристалите са те белязали. Могат да те открият чрез тях.

— Което не означава, че ще им позволя да го направят. Освен това се съмнявам, че онзи, който е изпратил убийците, е предполагал, че ще успеят да се провалят толкова скоро. Ако не бях решил да вечерям извън двореца, сигурно още щяха да ме дебнат зад някой ъгъл. Сигурен съм, че сега разполагам поне с няколко дни, през които ще мога да залича ефекта, за който ти ми разказа.

Винта слезе от коня си и остави животното да откъсне няколко стръка трева. И аз направих същото. Така де, слязох от коня.

— Сигурно си прав. Просто не ми се иска да поемаш излишни рискове — каза тя. — Кога смяташ да тръгнеш за Амбър?

— Не знам още, но си мисля, че колкото по-дълго изчакам, толкова по-голяма ще е вероятността работодателят на снощните момчета да се изнерви.

Винта хвана ръката ми и се обърна рязко към мен. Най-неочаквано се озовахме притиснати един до друг. Бях толкова изненадан от този неин ход, че автоматично я прегърнах, както би могло да се очаква от всеки нормален мъж в подобна ситуация.

— Нали не смяташ да тръгнеш веднага? Защото, ако е така, аз идвам с теб.

— Не — отговорих искрено аз. В действителност бях намислил да тръгна на следващата сутрин, след като се наспя добре.

— А нашият разговор? Все още има доста неща, за които трябва да поговорим.

— Мисля, че изцедихме всичко възможно от тази игра на въпроси и отговори.

— Но има някои неща…

— Знам.

Апропо, тя наистина си струваше усилията. Не че смятах да изпробвам чара си точно в момента. От една страна, защото мислех, че Винта се стреми към още нещо, за което до момента нямах никаква представа. От друга, бях убеден, че моята закрилница притежава някаква необичайна сила, с която засега не исках да влизам в чак толкова непосредствен контакт. Както обичаше да казва моят чичо Сухай — „Истинският магьосник не си играе със силите, които не познава.“ Затова реших засега да не прекрачвам границата на приятелската добронамереност.

Целунах я бързо, за да не я обидя и след това се освободих от прегръдката й.

— Може би ще тръгна утре — казах след това.

— Добре. Надявах се, че ще останеш да пренощуваш. Дори още няколко дни. Бих могла да те пазя.

— Да, все още съм твърде уморен — казах аз.

— Затова ще ти приготвя една обилна вечеря за възстановяване на силите.

Тя докосна бузата ми с върховете на пръстите си и аз изведнъж осъзнах, че я познавам отнякъде. А откъде? Не можех да си спомня. Това доста ме стресна. Наистина доста. След като се качихме отново на конете и се отправихме към Арбор, аз започнах да планирам как да се измъкна от имението още същата вечер.

И така, седях в стаята си, отпивах от виното за гости, гледах как свещите потрепват от лекия ветрец, който проникваше през отворения прозорец и чаках. Първо, къщата да утихне — което вече бе станало — и второ, да мине известно време след това. Бях пуснал резето на вратата. Докато вечеряхме, аз на няколко пъти отбелязах колко съм изморен и след това се оттеглих доста рано. Нямам чак непоносимо високо мнение за мъжествеността си, но все пак ми се стори, че по-късно Винта смята да ме посети. Точно затова реших да й дам повод да си помисли, че съм заспал дълбоко, след като никой не отговори на почукването й. Никак не ми се щеше да я обидя. Имах и без друго достатъчно проблеми, за да си позволя да загубя един паднал от небето съюзник.

Искаше ми се да имам под ръка интересна книга, но бях забравил последната, която четях, в къщата на Бил. Не исках да си я прибера чрез линиите на Логрус, тъй като не бях сигурен дали Винта няма да ме усети.

Сега поне никой не чукаше на вратата. Заслушах се в проскърцванията на притихналата къща и в звуците, които долитаха през прозореца. Пламъчетата на свещите се люшнаха и сенките по стената затанцуваха като вълните на мрачен прилив. Продължих да прехвърлям познатите мисли из главата си. Малко след това…

Дали ми се стори, или наистина чух някой да шепне името ми?

„Мърл…“

Ето отново.

Наистина го чух, но…

Образът на стаята се разводни пред очите ми и миг по-късно вече знаех какво става — някой се опитваше да се свърже с мен чрез Картите.

— Да — казах аз в очакване. — Кой е?

„Мърл, друже… Подай ми ръка и ще…“

„Люк!“

— Добре — казах аз и протегнах съзнанието си напред, докато новото видение добиваше все по-реални очертания.

Той бе опрял гръб на някаква стена, раменете му бяха отпуснати, а главата клюмнала върху гърдите.

— Люк, ако това е някакъв номер, то знай, че съм готов за него — казах аз. Станах бързо от леглото, прекосих стаята и изтеглих меча си.

„Не е номер. Побързай! Измъкни ме оттук!“

Люк вдигна лявата си ръка. Протегнах се и я хванах. Той се люшна към мен и аз залитнах. Помислих, че ще ме нападне, но веднага усетих, че тялото му е мъртво отпуснато. Дрехите му бяха пропити с кръв. В дясната си ръка продължаваше да държи окървавен меч.

— Дръж се. Хайде.

Раздрусах го леко и после му помогнах, да направи няколкото крачки, които го деляха от леглото. Измъкнах меча от ръката му и го сложих на близкия стол заедно с моя меч.

— Какво се е случило с теб, по дяволите?

Люк се закашля и поклати вяло глава. После пое няколко дълбоки глътки въздух и каза:

— Наистина ли видях чаша с вино, докато минавахме край масата?

— Да. Чакай малко.

Грабнах чашата, занесох я до леглото и му помогнах да долепи ръба й до устните си. Люк отпи бавно няколко глътки, като спираше след всяка, за да поеме въздух.

— Благодаря ти — каза той, след като изпи виното, и главата му клюмна.

Напипах пулса му. Беше забързан, но едва се усещаше.

— Дявол да те вземе, Люк! — казах аз. — Все се появяваш в най-неподходящия момент…

Но той вече не чуваше нито дума. Просто си лежеше там, а кръвта му се стичаше по завивките на леглото.

Изругах още няколко пъти, след това го съблякох и избърсах тялото му с влажна кърпа, за да разбера къде е ранен. Отдясно на гърдите му зееше грозна рана, която вероятно бе засегнала дробовете. Дишането му беше твърде слабо, за да преценя дали е така. Надявах се, ако раната наистина беше толкова дълбока, Люк да е наследил способността на амбъритите за бързо възстановяване. Поставих на мястото компрес. После продължих с прегледа. Подозирах също, че няколко от ребрата на гръдния му кош са счупени. Лявата му ръка също беше счупена над лакътя. Наместих костта й и направих шина с две от пръчките на един разнебитен стол. Имаше още няколко разкъсвания и срязвания от различна степен върху бедрата, десния хълбок, дясната ръка и рамото над нея, както и по гърба. За негов късмет нито една от важните артерии не бе засегната. Почистих раните и ги превързах. След като привърших, можех спокойно да го снимам за учебник по медицина.

Замислих се дали да не опитам някои от лечителските техники на Логрус. По принцип ги познавам добре, но дотогава не ги бях прилагал. Люк ми се стори доста блед и затова реших, че ще е по-добре да поема риска. Когато привърших, ми се стори, че лицето му придобило по-нормален цвят. Метнах плаща си върху одеялото, с което го бях завил. Проверих отново пулса му.

Сега вече беше по-силен. Наругах го още веднъж, колкото да не губя форма, махнах мечовете от стола и седнах.

Няколко минути по-късно споменът за разговора с Дяволския Чекрък отново ме разтревожи. Нали Люк каза, че силата на Дяволския Чекрък му е необходима, за да си отмъсти. А същата сутрин Чък ме бе попитал дали може да му се довери.

Ами ако Чък го бе наредил така след моя отговор?

Измъкнах Картите си и намерих сред тях онази, на която бе нарисуван символът на моето творение. Концентрирах се върху него и отворих съзнанието си за контакта.

През няколкото минути, които посветих на опита си, усетих на два пъти странно раздвижване — все едно че ни деляха няколко стъклени пласта. Чък или беше зает с нещо друго, или просто не му се говореше с мен.

Прибрах Картите. Неуспешният опит ме бе подсетил за нещо друго.

Събрах изпокъсаните дрехи на Люк и бързо ги претърсих. В един от джобовете открих колода Карти, няколко от които празни. Да. Стилът им беше същият като на Козовете на Съдбата. Прибавих към тях и Картата с моя образ, която Люк държеше в ръката си, когато го пренесох тук.

Колодата му беше доста дебела. Сред нея бяха Картите на Джасра и Виктор Мелман. Имаше и една с образа на Джулия, както и недорисувана Карта на Блийс. Следваха Картите на Кристалната пещера и на стария апартамент на Люк. Следващите две Карти се дублираха с някои от Козовете на Съдбата — някакъв дворец, който не бях виждал преди и един от моите стари познайници. После идваше ред на три Карти с непознати за мен лица — на някакъв намръщен русокос тип, облечен в зелено и черно, на друг строен мъж с червеникаво кафява коса и на една жена, с черти тъй сходни с тези на втория мъж, че най-вероятно ги свързваше някаква роднинска връзка. Двете последни Карти бяха нарисувани в друг стил и може би дори от друга ръка. Досещах се само кой би могъл да е русият непознат. Ако се съдеше по цветовете на облеклото му, той най-вероятно бе старият приятел на Люк — Далт. Имаше и три опита за Карта на Дяволския Чекрък — до един несполучливи.

Чух как Люк изръмжа нещо. Обърнах се към него и видях, че очите му са отворени и шарят из стаята.

— Спокойно — казах аз. — Сега си в безопасност.

Люк кимна и затвори очи. Няколко секунди по-късно отново ги отвори.

— Хей! Картите ми — каза той тихо.

Аз се усмихнах.

— Добре са изпипани — отбелязах после. — Кой ги е рисувал?

— Аз — отвърна той. — Кой друг?

— Кой те е научил на това?

— Баща ми. Доста го биваше в тези неща.

— Щом си успял да ги нарисуваш, значи си минал през Лабиринта.

Люк кимна.

— Къде?

Той ме огледа бавно, после сви рамене и потръпна леко.

— В Тир-на Ногт.

— Значи баща ти те заведе там и те преведе през него?

Ново кимване.

Защо пък да не го притисна още, помислих си аз, така и така ми е паднал.

— А това сигурно е Далт — казах. — Май добре сте си прекарвали навремето.

Люк не отговори. Когато погледнах към него, видях, че е присвил очи, а веждите му са свъсени.

— Не съм се срещал с него — добавих аз. — Познах го по цветовете на дрехите му. Освен това знам, че се е родил близо до Кашфа.

Люк се усмихна.

— Точно като в колежа, а? Никога не пропускаш да си обогатиш общата култура?

— Полезен навик — отбелязах аз. — Само дето в твоя случай закъснях да го сторя. Не можах да намеря Картата на Владението на Четирите Свята. Освен това две от лицата са ми непознати.

Измъкнах Картата на стройната дама и я размахах пред него.

Люк се усмихна.

— Пак ми премаля — каза той. — Значи си ходил до Владението?

— А-ха.

— Скоро ли?

Кимнах.

— Ето какво ще ти предложа. Кажи ми какво си видял там и откъде успя да научиш всичко това, а аз ще ти кажа коя е тя.

Помислих си, че бих могъл да му представя събитията така, че да не научи от тях нищо ново.

— Добре — казах след това, — но в обратна последователност.

— Добре. Дамата се казва Сенд.

Така се втренчих в Картата, че скоро усетих първите признаци на контакта. Веднага го прекъснах.

— Изчезналата отдавна Сенд — добави Люк.

Измъкнах другата Карта с образа на мъжа, на когото тя приличаше.

— Тогава това е Делуин.

— Точно така.

— Ти не си рисувал тези две Карти. Стилът им е различен. Освен това едва ли си знаел как изглеждат двамата.

— Наблюдателен си. Баща ми ги нарисува малко преди Битката между Амбър и Царството на Хаоса. Но Картите не успяха да му свършат никаква работа.

— Защо?

— Сенд и Делуин не пожелаха да помогнат нито на него, нито на мен, независимо от омразата, която изпитват към това място. Пиши ги вън от играта.

— Това място ли? — попитах аз. — Къде си мислиш, че се намираме, Люк?

Очите му се разшириха. Той бързо огледа стаята.

— Във вражеския лагер. Нямах друг избор. Това са твоите покои в Амбър, нали?

— Грешиш — отвърнах му аз.

— Не ме занасяй, Мърл. Нали съм ти в ръцете. Къде се намирам?

— Знаеш ли коя е Винта Бейл?

— Не.

— Тя беше любовница на Кейн. Това тук е къщата на семейното й имение, в околностите на Амбър. Винта сигурно е още в гостната. Може би дори ще намине по някое време. Мисля, че си пада по мен.

— Леле-мале. Опасна ли е?

— Доста.

— А ти какво правиш тук с нея толкова скоро след погребението? Порядъчните мъже не постъпват така.

— Нима?! Заради теб за малко да няма погребение!

— Не се опитвай да ме изправиш на позорния стълб, Мърл. Ако бяха убили твоя баща, ти нямаше ли да им отмъстиш?

— Примерът ти е неуместен. Моят баща не е направил всичко онова, което е сторил Бранд.

— Може би. Нека все пак да предположим, че го беше направил. Ти нямаше ли да убиеш Кейн?

Отвърнах погледа си.

— Не знам — казах накрая. — Ситуацията е прекалено хипотетична.

— Щеше да го направиш, Мърл. Нали те познавам. Сигурен съм, че щеше да го направиш.

Въздъхнах.

— Може би. Добре де. Може би дори щях да бъда длъжен да го направя. Но щях да спра дотам. Нямаше да се опитвам да убия и останалите. Не искам да накърня чувствата ти, ама твоят старец беше превъртял. Ти обаче си съвсем нормален. Познавам те също толкова добре, колкото и ти мен. Мислих доста върху това. Както сам знаеш, Амбър признава правото на лично отмъщение, макар че твоето основание е доста спорно. И все пак си мисля, че Рандъм би могъл да ти влезе в положението.

— И на какво отгоре?

— На това, че аз ще се застъпя за теб.

— Стига, Мърл…

— Защо? Случаят при теб е класически — син отмъщава за смъртта на баща си.

— Не знам… Хей, ти май се опитваш да метнеш. Какво става с отговора, който ми дължиш?

— Не, не така…

— Значи си стигнал до Владението на Четирите Свята. Какво успя да научиш там и как?

— Добре. И все пак си помисли за това, което ти казах.

Изражението му остана непроменено.

— Там срещнах един стар отшелник, който се казваше Дейв — започнах аз.

Люк заспа, преди да завърша разказа си. Прекъснах изречението си по средата. Постоях известно време до леглото, след това станах, намерих бутилката с вино и напълних отново чашата си. Опрях се на перваза на прозореца и се загледах в терасата. Вятърът гонеше изсъхналите листа по каменния й под. Замислих се над това, което бях казал на Люк. Не му бях разяснил положението по-подробно, тъй като той не ми позволи да го направя, пък и не прояви никакъв интерес към моето предложение. Все пак, дори Рандъм да проявеше разбиране, нещата пак нямаше да свършат дотам. Джулиан или Жерар сигурно щяха на свой ред да се възползват от правото си на отмъщение. Нямах никаква представа как да постъпя. Бях длъжен да кажа на Рандъм за Люк, но нямах никакво намерение да го сторя веднага. Все още имаше страшно много неща, които трябваше да науча от него. Защо, по дяволите, трябваше точно той да се окаже син на Бранд?!

Отидох отново до леглото, взех двата меча и колодата, и после се настаних в едно по-удобно кресло в другия край на стаята. Прегледах отново неговите Карти. Изумително. Държах в ръката си един доста солиден отрязък от историята на Амбър…

След като съпругата на Оберон — Рилга, остаряла твърде рано според неговите представи, той набързо я изпратил в отдалечен манастир в провинцията. Кралят не чакал дълго, преди да си намери нова жена, за да попари амбициите на синовете на Рилга — Кейн, Джулиан и Жерар. И за да обърка още повече генеалозите и застъпниците на семейния морал, Оберон сключил новия си брак на друга Сянка, където времето течало доста по-бързо, отколкото в Амбър. Това тутакси довело до разгорещени спорове. Не е моя работа да преценявам кой е бил прав и кой не. Научих тази история от Флора, която беше по-склонна да приеме твърдението, че брачният съюз на Оберон и Харла е невалиден. Но тя никога не се бе разбирала особено добре с децата на Харла — Делуин и Сенд, които вече отдавна не стъпваха в двореца. Да не говорим, че всички избягваха дори да споменават имената им. Но навремето Харла била коронясана като кралица и се установила за кратко време в Амбър заедно с децата си. След нейната смърт, Делуин и Сенд започнали да изразяват все по-често несъгласието си с политиката на Оберон към родната им Сянка. Накрая двамата напуснали Амбър, като се заклели никога повече да не се върнат. Така поне ми бяха предадени събитията. Разбира се, никак не е изключено да е замесена и някоя заплетена дворцова интрига, за която аз поне не знам нищо.

И все пак децата на Харла все още принадлежаха към кралското семейство. Люк явно бе научил за тях и се бе опитал без особен успех да ги спечели за каузата си. Два века са немалко време, за да успее човек да уталожи страстите си. Приблизително толкова време бе минало от тяхното оттегляне. Чудех се как ли биха реагирали, ако им се обадя — просто за да им кажа едно „здрасти“. Щом са отказали да помогнат на Люк, те сигурно нямаше да пожелаят да помогнат и на другата страна в конфликта. Все пак ми се струваше удачно да им поднеса почитанията си като член на семейството, с когото те не бяха имали шанса да се запознаят. Реших да отложа това посещение за неопределено време, тъй като сега ми предстояха далеч по-важни дела. Прибавих и техните Карти към колекцията заедно с добрите си намерения.

После извадих Картата на Далт — заклетия враг на Амбър. Разглеждах я известно време, чудейки се дали да не му кажа какво се е случило. Нали все пак двамата с Люк минаваха за доста добри приятели. Освен това Далт може би знаеше нещо повече за събитията, довели Люк при мен. Колкото повече си мислех за Владението на Четирите свята, толкова по-силно ставаше изкушението. Струваше ми се възможно дори да успея да разбера от Далт какво точно става там в момента.

Дали да го потърся? Не виждах с какво би могло да ми навреди това. Бях намислил да не му казвам почти нищо. И въпреки това из главата ми се въртяха лоши предчувствия.

Какво пък толкова, помислих си накрая, нищо не рискувам.

Първо усетих сепнато раздвижване, след което последва едно безмълвно „а-ха“.

Образът на Далт започна да добива реални очертания и видението пред мен се раздвижи.

— Кой си ти? — попита той, изтеглил наполовина острието на меча си.

— Казвам се Мерлин. С теб имаме един общ познат — Риналдо. Исках да ти кажа, че той е тежко ранен.

Връзката между двете реалности се стабилизира и всеки от нас виждаше другия съвсем ясно. Той се оказа по-едър, отколкото предполагах. Беше застанал до каменната стена, а през прозореца вляво от него се виждаше късче синьо небе и част от облак. Зелените му очи, отворени широко в началото, сега бяха присвити, а стиснатите зъби му придаваха свиреп вид.

— Къде е той? — попита Далт.

— Тук, при мен — отвърнах аз.

— Чудесно — каза той, изтегли меча си докрай и пристъпи към мен.

Захвърлих Картата, но това не прекъсна връзката. Наложи се да призова Логрус. Неговата сила се стовари между нас като острието на гилотина, а аз отскочих назад, сякаш бях докоснал оголен проводник. Единствената ми утеха бе мисълта, че и Далт е почувствал същото.

— Мърл, какво става? — долетя до мен дрезгавият глас на Люк. — Видях… Далт…

— Ами да. Току-що се свързах с него.

Люк се надигна леко.

— Защо?

— За да му кажа за теб. Нали сте приятели.

— Тъпанар такъв! — каза Люк. — Та точно той ме подреди така!

После започна да кашля и се обърна на една страна.

— Донеси ми малко вода, моля те.

— Ей сега.

Отидох до банята и напълних една чаша. Помогнах му да се надигне леко и той отпи бавно няколко глътки.

— Може би трябваше да те предупредя — каза Люк накрая. — Не знаех… че играеш… по този начин… Макар че… след като не си знаел…

Той отново се закашля и пи още вода.

— Трудно ми е да преценя какво точно да ти кажа… и какво не.

— Защо просто не ми кажеш всичко — предложих аз.

Той поклати леко глава.

— Не мога. Това може да ти струва живота. А най-вероятно живота и на двама ни.

— Като гледам, нещата и без друго са тръгнали натам, макар че още не си ми казал нищо.

Люк се усмихна леко и отпи още една глътка.

— Става въпрос отчасти за лични проблеми — каза той, — затова не искам да те намесвам.

— Струва ми се, че твоите опити да ми видиш сметката също са нещо доста лично — отбелязах аз. — Вече съм затънал до гуша в тази история.

— Добре де, добре — каза Люк, после се облегна назад и вдигна дясната си ръка. — Колко пъти трябва да ти повторя, че вече отдавна съм се отказал от това?

— Но опитите продължиха.

— Те не бяха мое дело.

Добре, казах си аз, да опитаме.

— Зад тях стоеше Джасра, нали?

— Какво знаеш за нея?

— Знам, че е твоя майка и че вероятно също си е поставила за цел да срине Амбър със земята.

Люк кимна.

— Значи си научил… Добре. Това улеснява нещата. — Той замълча, за да си поеме въздух. — Тя ме накара да започна, за да се упражнявам. След като те опознах, се отказах. Тя направо побесня.

— И се захвана с това лично?

Той кимна отново.

— После е поискала да убиеш Кейн — казах аз.

— Което и направих.

— А останалите? Обзалагам се, че те насъсква и срещу тях. Но ти не си съвсем сигурен, че го заслужават.

Мълчание.

— Не съм ли прав?

Люк отвърна поглед от мен и аз чух как зъбите му хлопнаха.

— Ти не влизаш в сметката — каза той накрая. — Няма да предприема нищо срещу теб. И на нея няма да позволя да го направи.

— Ами Блийс, Рандъм и Файона, Флора, Жерар и…

Люк се изсмя, но това го принуди да трепне и да се хване бързо за гърдите.

— Точно в момента — каза той — ние с майка ми сме последната им грижа.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли — каза Люк. — Аз можех да се пренеса в стария си апартамент, да изкарам акъла на новите наематели и да повикам линейка. Сега щях да си лежа спокойно в интензивното отделение на някоя болница.

— А защо не го направи?

— Бил съм и по-зле, но съм се оправял. Тук съм, защото се нуждая от помощта ти.

— Така ли? И за какво?

Той ме погледна и после отново отвърна очи от мен.

— Тя е загазила много сериозно и трябва да й помогнем.

— За кого говориш? — попитах аз, макар че вече знаех какъв ще е отговорът.

— За майка си — отвърна ми Люк.

Понечих да се изсмея, но неговото изражение ми попречи да го сторя. Наистина се искаше сериозен кураж, за да ме помоли някой да спася жената, която се бе опитала да ме убие — при това неведнъж или два пъти — и чиято главна цел в живота бе да затрие до крак роднините ми в Амбър. Кураж или…

— Няма кого другиго да помоля за помощ — каза Люк.

— Люк, ако ме убедиш да се включа, аз лично ще ти уредя наградата „Търговец на годината“. И все пак съм готов да те изслушам.

— Пак ми пресъхна гърлото — каза той.

Отидох до банята и му налях още една чаша с вода. Докато се връщах, ми се стори, че чувам в коридора нечии леки стъпки. Продължих да се вслушвам, докато помагах на Люк да отпие няколко глътки.

Той кимна, след като утоли жаждата си. Вече бях сигурен, че в коридора има някой. Вдигнах пръст към устните си и посочих с поглед вратата. Оставих чашата и отидох до другия край на стаята, за да взема меча си.

Но още преди да стигна до вратата, някой тихо почука.

— Да?

— Аз съм. — Гласът беше на Винта Бейл. — Знам, че Люк е вътре и искам да го видя.

— За да можеш да го довършиш, така ли?

— Вече ти казах, че нямам такова намерение.

— Ти не си човешко същество — казах аз.

— Никога не съм го твърдяла.

— Което означава, че не си и Винта Бейл.

Последва дълга пауза.

— Да предположим, че не съм.

— Кажи ми коя си тогава.

— Не мога.

— Тогава да приемем компромисен вариант — казах аз, решен да изпробвам едно от предположенията. — Кажи ми коя беше.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Напротив. Избери само един от верните отговори, който и да е. Нямам предпочитания.

Отново мълчание.

— Аз те измъкнах от огъня — каза тя, — но не успях да овладея коня. Умрях в езерото. Ти ме зави с наметалото си…

Не бях очаквал точно този отговор, но и той вършеше работа.

Отместих резето с върха на меча си. Тя бутна вратата, влезе в стаята и погледна към оголеното острие.

— Колко драматично.

— Добре ме стресна с всички приказки за опасностите, които са ме обкръжили.

— Но очевидно недостатъчно. — Тя пристъпи напред усмихната.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Не чух да го питаш за сините кристали и за това, което той би могъл да изпрати след теб, тъй като си белязан от тях.

— Подслушвала си.

— Винаги съм го правила — съгласи се тя.

Обърнах се към Люк и я представих.

— Люк, това е Винта Бейл… в известен смисъл.

Той протегна дясната си ръка, без да сваля очи от лицето й.

— Ще ми се да знам само едно… — започна той.

— Бас държа, че е така — отвърна му тя. — Дали ще те убия или не. Продължавай да се чудиш. Още не съм решила. Спомняш ли си как ти свърши бензинът край Сан Луис Обиспо и после откри, че портфейлът ти липсва? Наложи ти се да вземеш пари назаем от приятелката си, за да се прибереш. Тя трябваше да ти припомни на два пъти, преди да й ги върнеш.

— Как си успяла да научиш за това? — прошепна Люк.

— Друг път се сби с трима рокери — продължи тя. — За малко да изгубиш лявото си око, когато единият от тях нави веригата си около главата ти. Раната е зараснала добре. Не виждам белег…

— И въпреки това ги натупах — отбеляза той.

— Да. Не са много хората, които могат да вдигнат „Харлей“ и да го запратят като теб.

— Как си научила всичко това? Трябва да ми кажеш.

— Може да ти кажа някой ден — каза тя. — Просто споменах тези случки, за да не си помислиш, че би могъл да ме излъжеш. Сега ще ти задам няколко въпроса. Животът ти зависи от това дали ще ми отговориш искрено. Ясно ли се…

— Винта — прекъснах я аз, — нали каза, че не искаш да го убиваш?

— Казах само, че това не е първото нещо, което бих направила — каза тя. — Но както е тръгнало, може и да размисля.

Люк зяпна.

— Ще ти кажа за кристалите — промърмори той. — Досега не съм пращал никого по следите на Люк.

— Възможно ли е Джасра да го е направила?

— Възможно е. Просто не знам дали е така.

— А мъжете, които нападнаха Мърл предишната нощ в Амбър?

— За пръв път чувам — каза той и затвори очи.

— Погледни това — заповяда му тя и извади синьото копче от джоба си.

Люк хвърли един кос поглед към копчето.

— Познато ли ти е?

— Не — каза той и отново затвори очи.

— И сега не се опитваш да навредиш на Мърл?

— Точно така — отговори Люк със затихващ глас.

Тя понечи да каже нещо, но аз я изпреварих:

— Остави го да се наспи. Никъде няма да избяга.

Тя ми хвърли един почти гневен поглед, но после кимна.

— Прав си.

— И какво смяташ да направиш сега? Да го убиеш, докато спи ли?

— Не — отвърна ми тя. — Той говореше истината.

— И това променя нещата?

— Да — каза тя, — засега.