Роджър Зелазни
Знакът на еднорога (9)

IX

Полицаят от щатската полиция току-що си бе тръгнал… Късен следобед. Лежах си там, чувствах се по-добре и се чувствах по-добре, защото се чувствам по-добре. Лежах и разсъждавах върху рисковете, свързани с живота в Амбър. И двамата с Бранд бяхме приковани на легло, посредством предпочитаното от семейството оръжие. Запитах се, кой от двамата го бе отнесъл по-лошо. По всяка вероятност, той. Може да бе засегнат бъбрека му, а и по начало той беше в доста незавидно положение.

С олюляване прекосих на два пъти стаята, преди служителят на Бил да се появи с документите, които трябваше да подпиша. Необходимо бе да съм наясно с възможностите си. Винаги е необходимо. Тъй като бях в състояние да се възстановявам няколко пъти по-бързо, от хората около мен тук, в тази Сянка, почувствах, че би трябвало да мога да се изправя и да се пораздвижа малко; би трябвало да съм в състояние да направя онова, което другите щяха да могат след, да кажем, ден и половина или два. Установих, че мога. Наистина болеше, първия път се почувствах замаян, втория — не чак толкова. Това все пак беше нещо. Така че си легнах, чувствайки се по-добре.

Бях разстилал Фигурите десетина пъти, като подреждах лични пасианси и разчитах неясните съдби сред добре познатите лица. И всеки път с мъка се бях въздържал, бях подтискал желанието да се свържа с Рандъм, да му разкажа какво се беше случило, да се осведомя за евентуални нови разкрития. По-късно, непрекъснато си повтарях. Всеки допълнителен час от съня им се равнява на два и половина часа за теб тук. Всеки два и половина часа за теб тук са равнозначни на седем или осем за някой простосмъртен. Изчакай. Размисли. Възстанови се.

Така се случи, че малко след вечеря, точно когато отново се стъмваше, изгубих спечелената преднина. Вече бях разказал на стегнатия в колосаната си униформа млад представител на Щатската полиция всичко, което възнамерявах да му кажа. Нямах ни най-малка представа дали ми повярва, но беше любезен и не стоя дълго. Всъщност, нещата започнаха да се случват само няколко секунди, след като той си тръгна.

Лежах си, чувствах се по-добре и чаках доктор Бейли да намине и провери, дали продължавам да се възстановявам все така благополучно. Лежах си, претеглях разказаните ми от Бил неща и се опитвах да ги сглобя към останалото, което знаех или за което се досещах…

Контакт! Бяха ме изпреварили. Някой в Амбър беше доста ранобуден.

— Коруин!

Беше Рандъм, звучеше доста развълнувано.

— Коруин! Събуди се! Отвори! Бранд дойде в съзнание и иска да те види.

— По вратата ли блъскаш и се опитваш да ме събудиш?

— Да.

— Сам ли си?

— Да.

— Добре. Не съм в стаята си. Свързал си се с мен в Сенките.

— Нищо не разбирам.

— Нито пък аз. Ранен съм, но ще оживея. Ще ти разкажа цялата история по-късно. Кажи ми за Бранд.

— Събудил се преди малко. Казал на Жерар, че иска незабавно да говори с теб. Жерар позвънил за слугата, изпратил го до стаята ти. Та той, след като не успял да те събуди, дойде при мен. Току-що го отпратих обратно да каже на Жерар, че ще те заведа веднага.

— Разбирам — отговорих му аз, протегнах се бавно и седнах на леглото. — Премести се някъде, където не могат да те видят и аз ще премина. Ще имам нужда от мантия или нещо подобно. Липсва ми туй-онуй от дрехите.

— В такъв случай, може би ще е по-добре, ако се върна обратно в покоите си.

— Добре. Давай.

— Минутка, тогава.

Тишина.

Размърдах бавно крака. Седнах на ръба на леглото. Събрах Фигурите си и ги поставих обратно в кутийката им. Чувствах, че е много важно да замаскирам добре раната си, когато се озова обратно в Амбър. Дори и в по-нормални времена, човек никога не трябва да излага на показ уязвимостта си.

Поех дълбоко въздух и се изправих, стиснал здраво рамката на леглото. Двата по-раншни опита дадоха добър резултат. Дишах нормално. Отпуснах пръстите си. Не беше зле, ако се движех бавно и не се напрягах повече от необходимото, за да изглеждам нормално… Може би щях да съм в състояние да ги заблудя, докато силите ми наистина се възвърнат.

Точно в този момент чух стъпки и в рамката на вратата се появи една приятелски настроена сестра. Свежа, съразмерна, различаваща се от снежинките главно по това, че те всичките си приличат.

— Връщайте се обратно в леглото, г-н Кори! Не ви е позволено да ставате!

— Мадам — отвърнах й аз, — доста наложително е да стана. Трябва да тръгвам.

— Можехте да позвъните за подлога — каза тя, влезе в стаята и се приближи към мен.

Когато отново усетих присъствието на Рандъм, аз уморено поклатих глава към нея. Чудех се, как ли щеше да докладва за това — и дали щеше да спомене за призматичния ми послеобраз, когато изчезнех чрез Фигурата. Още една история, предполагам, за нарастващата поредица от легенди, които по всяка вероятност щях да оставя след себе си.

— Погледни на нещата от тази страна, скъпа моя — казах й аз, — нашите отношения бяха изцяло на физическа основа. Ще има и други… много други. Сбогом!

Поклоних се и й изпратих въздушна целувка, докато прекрачвах към Амбър, оставяйки я с празни ръце, докато аз самият сграбчих рамото на Рандъм и се олюлях.

— Коруин! Какво, по дяволите…

— Ако, както се казва, за адмиралство се плаща с пролятата кръв, току-що си купих военноморски чин — прекъснах го аз. — Дай ми нещо да облека.

Той разстла върху раменете ми едно дълго и тежко наметало и аз опипом се опитах да го закопчая на врата си.

— Готово — казах. — Отведи ме при него.

Преведе ме през вратата, по коридора, към стълбите. Облягах се доста здраво на него, докато вървяхме.

— Много ли е зле?

— Нож — отвърнах и поставих ръка на мястото. — Някой ме нападна в стаята ми снощи.

— Кой?

— Ами, не може да си бил ти, защото тъкмо се бяхме разделили, Жерар пък беше в библиотеката с Бранд. Извадих трима ви от останалите и започнах да гадая. Това е най-добрият начин…

— Джулиан — предложи Рандъм.

— Той определено е съмнителен. Снощи Файона се държа доста грубо с него заради мен и, разбира се, за никого не е тайна, че не го обичам кой знае колко.

— Коруин, него го няма. Тръгнал си е през нощта. Слугата, който дойде да ме събуди, каза, че Джулиан си е отишъл. Как ти се струва това?

Стигнахме до стълбите. Едната ми ръка остана върху Рандъм, а с другата се придържах към перилата. Поисках да спрем на първата площадка и си починах малко.

— Не знам — казах му. — Понякога може да се окаже също толкова лошо да надцениш ползата от съмнението, колкото и да не му обърнеш внимание изобщо. Но ми хрумна, че ако той е сметнал, че се е отървал от мен, щеше да изглежда много по-добре, ако бе останал тук и се бе направил на ужасно изненадан, научавайки новината, отколкото да се разкара така набързо. Това наистина изглежда подозрително. Склонен съм да мисля, че може да си е тръгнал, защото го е било страх от онова, което евентуално ще разкаже Бранд, когато дойде в съзнание.

— Да, но ти оцеля, Коруин. Изплъзнал си се от който там те е нападнал и той не е имало как да бъде сигурен, че те е очистил. Ако аз бях на неговото място, досега щях да съм през девет земи в десета.

— Така е — признах аз и отново заслизахме надолу по стълбите. — Да, може и да си прав. Нека засега да оставим нещата само на теория. И никой не трябва да разбере, че съм ранен.

— Да бъде волята ти. Мълчанието струва повече от едно нощно гърне в Амбър.

— Какво значи това?

— Ами, позлатява те, все едно имаш флош роял.

— Остроумието ти причинява болка както на ранените, така и на здравите части от тялото ми, Рандъм. Помисли за това как нападателят е проникнал в стаята ми.

— Прозореца?

— Зарезен е отвътре. Вече така го държа. А и ключалката на вратата е нова. Доста хитроумно изобретение.

— Добре, сетих се. Отговорът ми гласи, че и той е член на семейството.

— Говори.

— Някой те мрази толкова много, че се е решил отново да мине през Лабиринта, за да може да ти нанесе удара. Слязъл е долу, преминал е, проектирал се е в стаята ти и те е нападнал.

— Това би пасвало идеално, с изключение на едно-единствено нещо. Всички си тръгнахме горе-долу по едно и също време. Нападението не стана по-късно вечерта. Случи се в момента, в който влязох в стаята си. Не вярвам, че е имало достатъчно време някой от нас дори да слезе до залата, а какво остава и да преодолее Лабиринта. Нападателят вече е бил в стаята и е чакал. Така че, ако е бил някой от нас, проникнал е по друг начин.

— В такъв случай може да се е справил с ключалката, с хитроумните ти изобретения и всичко останало.

— Възможно е — отвърнах му аз, когато стигнахме до площадката и продължихме нататък. — Ще си починем на ъгъла, така че да мога да вляза в библиотеката без чужда помощ.

— Разбира се.

Така и направихме. Поуспокоих дишането си, придърпах наметалото плътно около себе си, изправих рамене, приближих се и почуках на вратата.

— Един момент — беше гласът на Жерар.

Стъпки, приближаващи се към вратата…

— Кой е?

— Коруин — отвърнах. — Рандъм е с мен.

Чух го, как се провикна навътре:

— И Рандъм ли искаш?

Чух и тихото „не“, изречено в отговор.

Вратата се отвори.

— Само ти, Коруин — каза Жерар.

Кимнах и се извърнах към Рандъм.

— Ще се видим по-късно.

Той отвърна на кимването ми с кимване и се запъти обратно в посоката, от която бяхме дошли. Влязох в библиотеката.

— Разтвори наметалото си, Коруин — заповяда ми Жерар.

— Не е необходимо — каза Бранд.

Погледнах през рамото на Жерар и го видях да лежи, подпрян на множеството възглавници, разкривайки в усмивка жълтеникавите си зъби.

— Съжалявам, но не съм толкова доверчив, колкото Бранд — настоя Жерар — и не ще позволя усилията ми да отидат на вятъра. Нека да видя.

— Казах, че не е необходимо — повтори отново Бранд. — Не е той човекът, който ме промуши.

Жерар се извърна рязко.

— Откъде знаеш, че не е? — попита го той.

— Защото знам кой го направи, естествено. Не ставай глупав, Жерар. Не бих изпратил да го доведат, ако имах причини да се страхувам от него.

— Беше в безсъзнание, когато ти спасих живота. Не би могъл да знаеш, кой го е направил.

— Сигурен ли си в това?

— Е… Тогава защо не ми каза?

— Имам си причини и то доста сериозни. А сега искам да разговарям с Коруин насаме.

Жерар сведе глава.

— Гледай да не се вълнуваш много — каза той. Пристъпи към вратата и я отвори отново. — Ще бъда наблизо, така че да мога да те чуя, ако извикаш — добави Жерар и затвори вратата след себе си.

Приближих се. Бранд се протегна и аз стиснах ръката му.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза той.

— Аз също — отвърнах му и седнах на стола на Жерар, като се опитвах да не припадна върху него. — Как се чувстваш?

— От една страна ужасно, но от друга много по-добре, отколкото съм се чувствал от години. Всичко е относително.

— Повечето неща, да.

— Но не и Амбър.

Въздъхнах.

— Добре. Да не навлизаме в празнословия. Какво, по дяволите, се случи?

Гледаше ме втренчено. Изучаваше ме, търсеше нещо. Какво? Какво знаех, предполагам. Или казано по-точно, какво не знаех. Негативната страна на нещата се преценява по-трудно, мозъкът му трябва да е работил бързо, още от момента, в който е дошъл в съзнание. Тъй като добре го познавах, бях наясно, че го интересуваше много повече какво не знаех, отколкото какво знаех. Нямаше да каже нищо излишно, ако можеше да си го спести. Искаше да разбере минимума просветление, което трябва да хвърли, за да получи онова, което желае. Не би изразходвал доброволно нито ват повече. Това бе начинът му на действие и явно, искаше нещо. Освен… В последните години много по-силно, отколкото когато и да е било преди, се бях опитвал да се самоубедя, че хората наистина се променят, че ходът на времето не служи само за подсилване на онова, което вече съществува, че понякога в хората стават и качествени промени, породени от нещата, които правят, виждат, мислят или чувстват. Подобно убеждение би ми донесло някаква малка утеха във времена като тези, когато всичко сякаш се обръщаше с краката нагоре, без да споменавам, че това безкрайно подсилваше житейската ми философия. По всяка вероятност Бранд бе отговорен за спасяването на живота и паметта ми, независимо какви са били подбудите му. Много добре. Реших да го смятам за невинен до доказване на противното, но да не оставям гърба си незащитен. Една малка отстъпка, моят ход срещу простата психология на нравите, която обикновено определяше началото на нашите игрички.

— Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, Коруин — започна той. — Приятелят ти днес ще бъде твой враг утре и…

— Стига увъртания! — прекъснах го. — Време е да играем с открити карти. Наистина оценявам онова, което Брандън Кори е направил за мен, но пък идеята да опитаме номера, който използвахме, за да те открием и върнем обратно, беше моя.

Бранд кимна.

— Смятам, че след толкова много време, сега наистина съществуват добри основания за нова проява на братски чувства.

— Бих могъл да предположа, обаче, че си имал и допълнителни основания, за да ми помогнеш.

Той отново се усмихна, вдигна дясната си ръка, след което я отпусна надолу.

— Тогава или сме квит, или всеки дължи по нещо на другия, зависи от гледната точка. Както изглежда, в момента имаме нужда един от друг и би било хубаво да се виждаме във възможно най-ласкава светлина.

— Усукваш го, Бранд. Опитваш се да предугадиш действията ми. А също така проваляш опитите ми за идеализъм. Измъкна ме от леглото, за да ми кажеш нещо. Хайде, започвай.

— Същият стар Коруин — отвърна ми той и се разкикоти. След това отмести поглед. — Или може би не? Питам се… дали това те промени, как мислиш? Да живееш толкова дълго в Сенките? Без да знаеш кой всъщност си? Да си част от нещо друго?

— Може би — отвърнах. — Не знам. Да, предполагам, че се промених. Знам, че във всеки случай, търпението ми лесно се изчерпва, когато се опре до семейни въпроси.

— Говориш без двусмислици и действаш открито, а? По този начин губиш част от удоволствието. Но все пак и подобно нововъведение си струва. Ще обърка всички… обрат, когато те най-малко го очакват. Да, това може и да се окаже ценно. А също и освежаващо. Добре. Без паника! Приключих с встъпителното си слово. Разменихме си вече всички любезности. Ще оголя фактите, ще обуздая звяра наречен Двусмисленост и ще изтръгна от мрака на неизвестното перлата на сладкото чисто познание. Но само още миг преди това, ако не възразяваш. Имаш ли нещо за пушене в теб? Изминаха толкова години и копнея за някой мръсен плевел или нещо подобно, с което да отпразнувам завръщането си у дома.

Готвех се да кажа не, но бях сигурен, че има няколко цигари в бюрото, оставени там от мен. Всъщност, не исках допълнително да се натоварвам, но: „Секунда само“ просто ми се изплъзна от устата.

Докато се изправях и прекосявах стаята, постарах се движенията ми да изглеждат нормални, а не вдървени. Щом зарових в чекмеджето, направих всичко възможно ръката ми да изглежда така, сякаш е поставена съвсем нормално отгоре на плота, а не да излезе, че съм се облегнал здраво, както всъщност си беше. Прикривах колкото можех движенията си с тяло и наметало.

Намерих пакета и се върнах по същия начин, по който бях и отишъл, като спрях само, за да запаля две цигари от камината. Бранд не бързаше да поеме своята от мен.

— Ръката ти доста трепери — забеляза той. — Какво се е случило?

— Снощи попрекалих със забавленията — отговорих и отново седнах на стола си.

— Бях забравил. Предполагам, че се е налагало да отпразнувате, нали? Разбира се. Всички заедно в една стая… Неочакваният успех да ме откриете и върнете обратно… Отчаян ход от страна на много нервен, много виновен човек… Но успехът е половинчат. Аз съм ранен и ням, но докога? Тогава…

— Каза, че знаеш кой го е направил? Шегуваше ли се?

— Не, не се шегувах.

— Тогава кой?

— Всяко нещо по реда си, скъпи ми братко. Всяко нещо по реда си. Последователността и реда, хронологията и важността на събитията — това е най-главното в случая. Позволи ми да предам драматичните събития в съответната им строга последователност. Виждам се прободен и всички вие скупчени наоколо. Ах! Какво ли не бих дал да бъда свидетел на тази картина! Вероятно ще можеш да ми опишеш изражението, изписало се на всяко отделно лице?

— Страхувам се, че лицата им бяха последната ми грижа в този момент?

Бранд въздъхна и издуха дима.

— Е, добре — примири се той. — Няма значение, мога да видя лицата им. Имам живо въображение, както знаеш. Стъписване, страдание, смут, оцветени от подозрение и страх. След което всички вие сте си тръгнали, така ми казаха, а милият Жерар е останал да се грижи за мен тук. — Той млъкна, взря се в дима и за миг нотките на ирония изчезнаха от гласа му. — Да знаеш, че той е единственият почтен човек сред нас.

— Записал съм го най-отгоре в ранглистата си — отвърнах му аз.

— Добре се погрижи за мен. И винаги е бдял над всички ни — внезапно се разсмя. — Казано честно, не мога да разбера, защо изобщо го е грижа. Като се поразмислих, обаче — подбуден от твоето възстановяващо се аз, — сигурно сте се оттеглили, за да обсъдите нещата. Още едно празненство, което съжалявам, че пропуснах. Всички тези емоции, подозрения и лъжи, рикоширащи една в друга — и на никой не му се е искало пръв да пожелае лека нощ. След известно време сигурно се е стигнало и до свада. Всички са се стараели да докажат, че са невинни, нащрек за всяка предоставена възможност да очернят останалите. Опити да се сплаши виновника. Може би няколко камъка, запратени по изкупителните жертви. Но в крайна сметка, на практика почти нищо не е било постигнато. Прав ли съм?

Кимнах, оцених по достойнство начина, по който мозъкът му работеше и се примирих, разрешавайки му да изрази нещата по собствения си начин.

— Знаеш, че си прав — отвърнах.

При което той ме погледна изкосо, после продължи:

— Но накрая все пак всички са се разотишли, за да лежат будни и да се тревожат или пък са се събрали с някой съучастник, за да планират нещата. Имало е скрити вълнения през нощта. Ласкае ме мисълта, че моето благосъстояние е било в съзнанието на всички. Някои, разбира се, са били за, други против. И в разгара на всичко това аз се окопитих… Не, даже нещо повече — възстановявам се успешно. Не искам да разочаровам поддръжниците си. Жерар отдели доста от времето си, за да ме осведоми надлежно за отминалите събития. Когато получих достатъчно информация, пратих да те повикат.

— В случай, че още не си забелязал, тук съм. Какво искаше да ми кажеш?

— Търпение, братко! Търпение! Помисли за всичките години, които си прекарал в Сенките, без дори да си спомняш… това. — Той направи широк жест с цигарата си. — Припомни си цялото време, през което си чакал, без да знаеш нищо, докато успях да те открия и се опитах да пооправя окаяното ти положение. Сигурно сега някои моменти не биха изглеждали толкова забавни, за разлика от тогава.

— Беше ми казано, че си ме търсил — отговорих му аз. — Това доста ме учуди, защото последния път, когато бяхме заедно, не се разделихме в особено приятелски отношения.

Кимна.

— Не мога да го отрека — призна той, — но в края на краищата винаги успявам да превъзмогна подобни неща.

Изсумтях.

— Опитвам се да реша какво точно да ти кажа и на какво би повярвал — продължи той. — Не вярвам да приемеш, ако просто ти заявя, че с изключение на няколко малки подробности, настоящите ми подбуди са почти изцяло подчинени на общото благо.

Отново изсумтях.

— Но това е истината — заяви Бранд, — и за да уталожа подозренията ти, ще добавя, че е така, просто защото нямам кой знае какъв избор. Всяко начало е трудно. Откъдето и да започна, все ще има нещо, което да предхожда. Нямаше те толкова дълго. Ако трябва да назова едно-единствено нещо, тогава нека то да бъде тронът. Ето. Казах го. Както разбираш, обмисляхме по какъв начин да го завладеем. Това беше точно след твоето изчезване и по някакъв начин, предполагам, подтикнато от него. Татко подозираше Ерик в убийството ти. Но нямаше никакви доказателства. Подклаждахме това чувство — по някоя дума тук-там, отвреме-навреме. Годините си минаваха, не можехме да се свържем по никакъв начин с теб и изглеждаше все по-вероятно наистина да си мъртъв. Татко гледаше на Ерик с явно неодобрение. Тогава, една вечер, във връзка с разговор, който бях започнал на някаква абсолютно безопасна тема — почти всички бяхме на масата — той заяви, че никога никой братоубиец няма да се възкачи на трона. Докато го казваше, беше се втренчил в Ерик. Знаеш какви можеха да стават очите му. Ерик пламна, подобно на залез, и задълго не бе в състояние да преглъща. И тогава татко доведе нещата до много по-далече, отколкото някой от нас бе желал или очаквал. За да бъда напълно откровен с теб, трябва да кажа, че не знам дали говореше, просто за да даде израз на чувствата си или наистина мислеше онова, което каза. Той ни заяви, че почти е бил решил да избере теб за свой наследник, затова приема каквото там нещастие те е сполетяло като посегателство върху неговата собствена личност. Нямало да заговори за това, ако не бил убеден в смъртта ти. В следващите месеци ти издигнахме гробница, за да придадем по-солидна форма на заключенията му, като едновременно с това се постарахме никой да не забрави чувствата, които татко хранеше към Ерик. Тъй като ние усещахме, че след теб, Ерик щеше да бъде онзи, който ще се опита да се домогне до трона.

— Ние! Кои бяха другите?

— Търпение, Коруин. Последователност и ред, точна хронология и нареждане по важност! Съответни акценти и ударения… Слушай. — Той си взе друга цигара, запали я от фаса и изпълни въздуха с мирис на изгорял филтър. — Следващата ни стъпка се състоеше в това да разкараме татко от Амбър. Това беше най-критичната и опасна част от плана ни и именно тук възникнаха разногласия. Не ми харесваше идеята за съюз със сила, която не разбирах напълно, особено с такава, която им даваше известна власт върху нас. Да използваш Сенките е едно, но да им позволиш те да те използват е твърде безразсъдно, независимо от обстоятелствата. Противопоставих се, но болшинството реши друго. — Той се усмихна. — Двама срещу един. Да, бяхме трима. И така, продължихме. Капанът беше поставен и татко се хвана на въдицата…

— Жив ли е още? — попитах го.

— Не знам — отвърна ми Бранд. — След това нещата съвсем се объркаха и аз си имах собствени проблеми, за да се занимавам и с това. След заминаването на татко, първият ни ход бе да укрепим позициите си, докато изчаквахме да мине достатъчно дълъг период от време, за да може предположението за вероятната му смърт да изглежда оправдано. В идеалния случай всичко, от което имахме нужда, беше сътрудничеството на още един-единствен човек. Кейн или Джулиан — нямаше значение кой от двамата. Блийс вече бе заминал в Сенките и в този момент събираше огромна военна сила…

— Блийс! Той е бил един от вас?

— Дори нещо повече. Гласяхме го за трона — разбира се, с възможност за оказване на подходящо влияние върху него, така че нещата щяха де факто да прераснат в триумвират. И така, както вече ти казах, той замина, за да събира легиони. Надявахме се на безкръвен преврат, но трябваше да сме подготвени в случай, че думите се окажеха недостатъчни за победата на нашата кауза. Ако Джулиан ни подсигуреше влизането по суша или пък Кейн откъм морето, можехме бързо да превозим легионите и да извоюваме победата си със силата на оръжието, ако това се окажеше необходимо. За съжаление, избрах неподходящия човек. По моя преценка Кейн превъзхождаше Джулиан, що се отнася до продажност. И така, с добре премерена деликатност, го посветих в делата ни. Първоначално той изглеждаше съгласен да се заеме с нещата. Но впоследствие или е размислил, или пък е успял да ме заблуди доста ловко от самото начало. Естествено, иска ми се да вярвам, че е било първото. Както и да е, в един определен момент той стигна до заключението, че ще извлече по-голяма изгода, ако подкрепи претендента на съперническия лагер, а именно Ерик. До този момент надеждите на Ерик бяха до известна степен охлаждани от отношението на татко към него — но татко вече го нямаше и разкритието на замисъла ни му даде възможност да действа като защитник на трона. За наше най-голямо нещастие, подобна позиция го отделяше само на крачка от трона сам по себе си. За да утежни още повече нещата, Джулиан се присъедини към Кейн в тържествения обет за вярност на легионите му към Ерик, като защитник на трона. По този начин се сформира другото трио. И така, Ерик публично се закле да защитава трона — ролите вече бяха разпределени. Естествено, в този момент аз се намирах в доста неудобно положение. Тъй като те не знаеха, кои бяха моите съратници, върху мен се стовари основният удар на тяхната ненавист. При все това не можеха да ме хвърлят в тъмница или да ме измъчват, защото посредством Фигурите аз незабавно щях да се изплъзна от ръцете им. Съзнаваха, че ако ме убият, може да последва реакция от останалите в тайна мои съучастници. И така, за известно време се налагаше нещата да се задържат в патова ситуация. Те много добре виждаха, че повече не мога да действам открито срещу тях. Държаха ме под строг надзор. Затова бе предложен един по-заобиколен път. Отново се противопоставих и отново загубих — двама срещу един. Щяхме да използваме същите сили, които бяхме извикали, за да се справят с татко — този път с цел да очерним Ерик. Ако толкова самоуверено обсебената отговорност за защитата на Амбър, се окажеше прекалено голяма за него и тогава Блийс се появеше на сцената и овладееше ситуацията със замах, после — когато сам решеше да възприеме ролята на защитник — Блийс щеше да разполага дори и с подкрепата на народа и след известен период от време щеше да поеме извънредния товар на доверието и да приеме върховната власт за доброто на Амбър.

— Въпрос — прекъснах го аз. — Ами Бенедикт? Знам, че се е отказал и се е оттеглил недоволен в своя Авалон, но ако нещо наистина заплаши Амбър…

— Да — поклати глава Бранд. — И именно поради тази причина част от плана ни включваше да въвлечем Бенедикт в поредица от собствени неприятности.

Помислих си за постоянните нападения върху Авалон от страна на амазонките. Помислих си за онова, което беше останало от дясната ръка на Бенедикт. Отворих уста, за да кажа още нещо, но Бранд вдигна ръка.

— Позволи ми да довърша по моя си начин, Коруин. Аз не пренебрегвам твоя начин на мислене, докато говориш. Усещам болката, която пулсира в теб, болка, подобна на моята собствена. Да, знам това и още много други неща. — Докато взимаше нова цигара, в очите му проблясна странен пламък, цигарата се запали от само себе си. Той си дръпна силно от нея и заговори докато издишваше. — Не бях съгласен с другите във връзка с това решение. Беше свързано с прекалено голяма заплаха, излагахме на риск самия Амбър. Скъсах с тях… — В продължение на няколко мига той се взира в дима, преди да продължи отново: — Но нещата бяха отишли прекалено далече, за да мога просто да се оттегля. Трябваше да се изправя срещу тях, за да защитя както себе си, така и Амбър. Беше прекалено късно да премина на страната на Ерик. Той не би ме защитил, дори и да можеше, а освен това бях сигурен, че ще загуби. Именно тогава реших да използвам някои нови възможности, които се бяха разкрили пред мен. Често се бях чудил за странните взаимоотношения между Ерик и Флора на сянката Земя, която тя се преструваше, че толкова много харесва. Таях смътни подозрения, че има нещо в онова място, което явно го засяга и че тя може да е негов агент там. И докато нямаше начин да се доближа достатъчно близо до него, за да се сдобия с удовлетворителен отговор в това отношение, бях уверен, че не ще да са необходими кой знае какви проучвания, директни или не, за да разбера с какво точно се занимава Флора. Така и направих. Тогава внезапно темпото се ускори. Собствената ми клика беше силно загрижена за точното ми местонахождение. И когато те извадих на бял свят и възвърнах част от паметта ти, Ерик научи от Флора, че нещо внезапно се е объркало. Затова и двете страни твърде скоро започнаха да ме търсят. Бях решил, че завръщането ти ще осуети плановете на всички и ще ме извади от задънената улица, в която от доста отдавна се намирах, за да предложа друг, различен от настоящия, начин на действие. Претенциите на Ерик отново щяха да бъдат затъмнени, ти щеше да си имаш свои собствени поддръжници, моята партия щеше да е изгубила целта, оправдаваща действията им и аз бях сигурен, че ти няма да се окажеш неблагодарен по отношение на мен, предвид моя принос към събитията. Тогава ти избяга от Портър и нещата наистина се усложниха. Всички те търсехме, както по-късно научих, поради различни причини. Но моите бивши съюзници притежаваха нещо по-специално, от което се възползваха. Те разбрали какво се е случило, открили те и успели да се доберат първи до теб. Явно съществуваше един съвсем прост начин да се запази дотогавашното статукво, чрез което те щяха да задържат по-изгодната си позиция. Блийс изстреля куршумите, които те пратиха в езерото, заедно с колата ти. Пристигнах в момента, в който това се случи. Той си тръгна почти веднага, тъй като по всичко личеше, че си бе свършил добре работата. Извлякох те от езерото и от теб беше останало достатъчно, за да се заема с лечението ти. Сега, като си помисля отново за това, всъщност беше доста обезкуражаващо да не знам, дали лечението действително е било успешно, дали си се събудил като Коруин или като Кори. Беше обезсърчаващо и по-късно, тъй като продължавах да съм в неведение… Спуснах се през Сенките, когато помощта пристигна. Малко по-късно съюзниците ми успяха да ме засекат по някакъв начин и ме оставиха там, където ти ме намери. Знаеш ли останалата част от историята?

— Не цялата.

— Прекъсвай ме, когато нещо не ти е ясно. Аз самият научих останалото по-късно. Шайката на Ерик разбрала за злополуката, открила местонахождението ти и се погрижила да те преместят в частна клиника, където си щял да бъдеш по-добре защитен. Държали те силно упоен, за да бъдат и те самите по-добре защитени.

— Защо е трябвало Ерик да ме защитава, особено след като появяването ми е щяло да осуети плановете му?

— До този момент седмина от нас знаеха, че ти все още си жив. Осведомените бяхме твърде много. Просто беше прекалено късно да направи онова, което му се искаше. Той все още се опитваше да опровергае думите на баща ни. Ако нещо ти се случеше, докато си под негова власт, домогванията му до трона щяха да бъдат възпрени завинаги. Ако Бенедикт бе споменал нещо за това или пък Жерар… Не, не би го направил. След това — да, но преди — не. Стана така, че широко разпространения факт за твоето съществуване го принуждаваше да действа по-бързо. Той запланува коронацията си и реши да те държи вън от играта, докато последната не бъде извършена. Прекалено прибързано решение, но не смятам, че е имал кой знае какъв избор. Предполагам знаеш какво се случи по-нататък, тъй като ти беше главното действащо лице.

— Натъкнах се на Блийс, точно когато правеше поредния си ход. Нямах кой знае какъв късмет.

Той повдигна рамене.

— О, можеше и да имаш — ако беше спечелил и ако бе имал възможност да направиш нещо срещу Блийс. Малшанс, макар и не съвсем. Тук вече конкретните им съображения започват да ми убягват, но вярвам, че цялата атака всъщност се е основавала на някаква заблуждаваща противника маневра.

— Защо?

— Както вече ти казах, не знам. Но Ерик се намираше там, където искаха да бъде. Може би просто не трябваше да наричам това атака.

Поклатих глава. Прекалено много, прекалено бързо… Повечето от фактите изглеждаха достоверни, след като се пресееха от пристрастията на разказвача. Но въпреки това…

— Не знам… — започнах аз.

— Разбира се, но ако ме попиташ, ще ти кажа.

— Кой беше третият член на групата ви?

— Същият, който ме и наръга, разбира се. Иска ли ти се да рискуваш с едно предположение?

— Не, ти ми кажи.

— Файона. Цялата работа беше нейна идея.

— Защо не ми го каза веднага?

— Защото просто нямаше да останеш достатъчно дълго, за да чуеш останалото, което имам да ти кажа. Щеше да се втурнеш, за да я задържиш, да откриеш, че вече я няма, да вдигнеш на крак всички останали, да започнеш разследване и да изгубиш много ценно време. Все още можеш да направиш всичко това, но поне успях да си осигуря вниманието ти в продължение на предостатъчно за мен време, за да те убедя, че знам много добре с какво съм се захванал. Сега, когато ти казвам, че най-важното всъщност е времето и възможно най-скоро трябва да чуеш и останалото, което имам да ти кажа — за да има изобщо Амбър някакви шансове — по-добре е да ме изслушаш, отколкото да преследваш някаква побъркана жена.

Вече почти се бях надигнал от стола си.

— Не трябва ли да я преследвам? — попитах го.

— Да върви по дяволите, поне засега. Имаш много по-сериозни проблеми. Най-добре, седни.

Така и направих.