Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sign of the Unicorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция
  4. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Знакът на Еднорога от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Знакът на Еднорога
Sign of the Unicorn
АвторРоджър Зелазни
Създаване1974 г.
САЩ
Първо издание1975 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаОръжията на Авалон
СледващаРъката на Оберон

„Знакът на еднорога“ (на английски: Sign of the Unicorn) е третата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Сюжет

Принц Коруин най-накрая се възкачва на трона на вечния Амбър. Още първите дни на управлението му обаче показват, че го очакват неспокойни времена. Той има тежката задача да защити града от злото на мистериозния черен път. Пътят към успех минава през спасяването на безследно изчезналия брат на Коруин Бранд. И точно когато, изглежда, между всички деца на Оберон най-накрая цари разбирателство, стари вражди излизат наяве. Коруин е объркан, изпуснал толкова много събития по време на престоя си на Сянката Земя, той трудно би могъл да заеме страна. Объркването му, а и не само неговото, става още по-голямо, след появата на легендарния еднорог- символът на Амбъритите...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Оръжията на Авалон Хрониките на Амбър Ръката на Оберон


V

Горичката на еднорога се намира в Ардън, на югозапад от Колвир, близо до онази издатина, от която започва финалното спускане на гората към долината, наречена Гарнат. И макар че Гарнат беше прокълната, изгорена, прегазена от нашественици и опустошена в битки през последните години, ограждащите я хълмове стояха непокътнати. Горичката, в която татко твърдеше, че преди векове е видял еднорога и е преживял странните събития, довели дотам да приеме животното за покровител на Амбър и да го впише в своя герб, беше едно леко замъглено от голямото разстояние петънце на около, доколкото можехме да преценим, двайсет, трийсет крачки от скалистия хребет: с несиметрична полянка, на която от купчина скали извираше малко поточе, оформяше бистро езерце и с лъкатушене си проправяше път през долината Гарнат до самото море.

Към тази горичка се бяхме запътили с Жерар на следващия ден, като бяхме тръгнали толкова рано, че се намирахме на половината път от Колвир, още преди слънцето да посипе светлинните си снежинки над океана и после да хвърли със замах целия си бляскав запас върху небето. Точно в този момент Жерар дръпна юздите. Той слезе от коня и ми показа с жест да направя същото. Послушах го, като оставих Звездин и коня с багажа, който водех, при неговия огромен петнист жребец. След това последвах Жерар на десетина крачки по-нататък до котловинка, наполовина пълна с чакъл. Той спря и аз отидох при него.

— Какво има? — попитах.

Той се обърна и ме изгледа с присвити очи и стиснати зъби. Разкопча плаща си, сгъна го и го остави на земята. Свали и портупея си и го пусна върху плаща.

— Махни си и ти плаща и портупея — рече той. — Само ще ни се пречкат.

Започвах да се досещам какво следва и реших, че е по-добре не се дърпам. Сгънах си плаща, сложих отгоре Рубина на справедливостта и Грейсуондир и се обърнах отново към него. Произнесох само една дума:

— Защо?

— Много време мина и може да си забравил.

Жерар бавно се приближи към мен, а аз вдигнах ръце пред себе си и отстъпих. Той не направи опит да ме удари: обикновено бях по-бърз от него. И двамата се бяхме привели, Жерар замахваше пробно с лявата си ръка, притиснал дясната към тялото си.

Ако трябваше да избирам къде да се бия с Жерар, нямаше да се спра на това място. Той, разбира се, много добре го знаеше. В случай, че изобщо се налагаше да се бия с Жерар, нямаше да избера и ръкопашния бой. Аз съм по-добър от него в бой с мечове или тояги. Всичко, което изискваше бързина и предвидливост, щеше да ми даде възможност да го удрям от време на време, като го държа на разстояние, докато го изтощя и си осигуря пролуки в защитата му за все по-успешни пробиви. Естествено, и той съзнаваше тези неща. Точно затова ме бе набутал сега в капан. Аз го разбирах, обаче, и знаех, че трябва да играя по неговите правила.

Отблъснах на няколко пъти ръката му, когато замахваше по-отблизо към мен. Той ме притискаше с всяка нова крачка. Накрая рискувах, хвърлих се напред и го ударих. Бързо и силно забих левия си юмрук малко над кръста му. Удар, способен да счупи дебела дъска или да разкъса вътрешностите на някой нормален смъртен. За съжаление, годините не бяха отнели от силите на Жерар. Той изпъшка, но блокира дясната ми ръка, пъхна своята под лявата ми мишница и сграбчи рамото ми откъм гърба.

Веднага се вкопчих в него и успях да предотвратя раменния ключ, от който нямаше измъкване. После се извъртях и пак се хвърлих напред, добрах се до неговото ляво рамо по подобен начин, мушнах десния си крак зад коляното му и успях да го хвърля по гръб на земята.

Той също не ме пусна, обаче, и аз се озовах върху него. Освободих ръката си и падайки, забих десния си лакът в лявата страна на корема му. Ъгълът не беше особено подходящ и лявата му ръка се стрелна зад главата ми, където се срещна с дясната. Отново успях да се измъкна от хватката му, но той продължаваше да държи ръката ми. За миг ми се откри възможност безпрепятствено да го ударя в чатала, но се въздържах. И то не защото имах някакви скрупули по отношение на ударите под пояса. Просто знаех, че ако го направя, вероятно Жерар по рефлекс щеше да ми счупи рамото. Затова, като си издрах лявата ръка в чакъла, се изхитрих да я подпъхна под главата му, а в същото време мушнах дясната между краката му и го сграбчих за лявото бедро. Преобърнах се назад, докато правех това, опитвайки се да стъпя на крака, веднага щом намерех опора. Исках да го вдигна от земята и веднага да го тръшна отново долу, като за по-сигурно си забия рамото в стомаха му.

Но Жерар размаха крака и се обърна наляво, като ме принуди да се прехвърля над тялото му. Пуснах главата му и освободих лявата си ръка, докато се премятах. Мигновено се извъртях и потърсих стъпалото му, за да го извия.

Ала на Жерар тези номера не му минаваха. Той вече се бе подпрял на една ръка. Със силно изтласкване се освободи от мен и стъпи на крака. Аз също се изправих и отскочих назад. Жерар веднага започна да настъпва и ми стана ясно, че ако продължавам да влизам в клинч, той направо ще гледа да ме размаже. Налагаше се да поема риска.

Взех да следя краката му и когато реших, че моментът е най-подходящ, шмугнах се под протегнатите му ръце точно в мига, в който прехвърляше тежестта си от десния крак на левия. Успях да сграбча десния му глезен и да го извия назад на около метър от земята. Жерар залитна и падна напред, върху лявата си страна.

Надигна се с усилие, но аз го улучих в челюстта с едни ляв, който го накара отново да се просне. Той разтръска глава и, като се бранеше с ръце, пак се изправи. Опитах да го ритна в стомаха, ала тялото му се извъртя и не улучих. Жерар възстанови равновесието си и отново тръгна към мен.

Кръжах около него, като се целех в лицето. Още два пъти успях да го блъсна в корема и да отскоча. Той се усмихваше. Знаеше, че ме е страх да се приближа. С бърз ритник го улучих в стомаха. Юмруците му се отпуснаха достатъчно, за да успея с ръба на дланта си да го ударя отстрани по врата, точно над ключицата. Точно в този момент, обаче, ръцете му се стрелнаха напред и се сключиха около кръста ми. Уцелих го по челюстта, но той само стегна още по-здраво хватката си и ме вдигна във въздуха. Вече беше твърде късно да го удрям отново. Огромните му ръчища мачкаха бъбреците ми. Намерих с палци сънните му артерии и натиснах.

Но Жерар продължи да ме издига, назад и високо над главата си. Пръстите ми го изпуснаха, отделиха се от него. Тогава той ме хвърли по гръб върху чакъла, както селянките блъскат прането си в камъните.

В главата ми избухнаха звезди и светът стана потреперващ и нереален, когато Жерар отново ме вдигна на крака. Видях как юмрукът му…

 

 

Изгревът беше прекрасен, само че го гледах под грешен ъгъл… Сбъркан с около деветдесет градуса.

Изведнъж ми се зави свят. Това усещане забави за миг осъзнаването на подробната пътна карта от болки, която се простираше по целия ми гръб и завършваше при столицата, някъде в околността на брадичката ми.

Висях високо във въздуха. С леко завъртане на главата си можех да виждам на много голямо разстояние надолу.

Почувствах, че в тялото ми са вкопчени чифт мощни щипци. Като се поизвърнах да ги погледна, разбрах, че са ръце. Щом завъртях врата си още малко, установих и че са ръцете на Жерар. Той ме държеше със съвсем изпънати ръце над главата си. Бе застанал в самия край на пътеката и ниско долу можех да видя Гарнат и завършека на черния път. Ако ме пуснеше, част от мен щеше да се присъедини към птичите курешки, с които бе обсипан скалният откос, а остатъкът щеше да прилича на добре познатите ми от едно време изхвърлени върху брега медузи.

— Да. Погледни надолу, Коруин — обади се Жерар, като усети, че се размърдвам и вдигна очи, за да срещне моите. — Всичко, което трябва да направя, е да отворя ръцете си.

— Слушам те — промълвих тихо аз, докато се опитвах да измисля как да го повлека със себе си, ако му хрумнеше да ме хвърли.

— Аз не съм умен — продължи той, — но ме споходи една мисъл… една ужасна мисъл. И това е единственият начин, който знам, за да направя нещо в тази връзка. Помислих си, че ти беше далеч от Амбър страшно дълго време. Няма как да знам дали историята, че си загубил паметта си, е съвсем вярна. Ти се върна и взе всичко под свой контрол, но все още не си станал на практика владетелят тук. Смъртта на слугите на Бенедикт ме обезпокои, а сега съм смутен от смъртта на Кейн. Ерик също умря наскоро, Бенедикт е осакатен. Не е много лесно да те обвиня за тези неща, но все пак ми хрумна, че е възможно… че не е изключено да си сключил таен съюз с нашите врагове от черния път.

— Не съм — отсякох аз.

— Това е без значение за онова, което искам да кажа — заяви Жерар. — Просто ме изслушай. Каквото има да става, ще стане. Ако по време на дългото си отсъствие, ти си подготвил този развой на събитията — като може би в плана ти влиза дори и премахването на татко и Бранд, — тогава според мен ти си готов да унищожиш всеки от семейството, който се опита да ти попречи в узурпирането на трона.

— Ако случаят беше такъв, щях ли сам да се предам в ръцете на Ерик, за да бъда ослепен и затворен?

— Изслушай ме! — повтори Жерар. — Като нищо може да си допуснал някоя грешка, която да е довела дотам. Сега това няма значение. Възможно е да си така невинен, както твърдиш, или да носиш цялата вина. Само погледни надолу, Коруин. Това е всичко. Погледни надолу към черния път. Ако той е твое творение, смъртта те очаква в края му. Още веднъж ти показах каква ми е силата, в случай, че си забравил. Мога да те убия, Коруин. Не бъди толкова сигурен, че мечът ще ти помогне. Стига ми само да се добера до теб и ще те убия с голи ръце. Ще го направя, за да удържа обещанието си. А обещанието ми е, че ако си виновен, ще те убия в мига, в който се убедя в това. Освен това знай, че животът ми е застрахован, Коруин, защото сега е свързан с твоя собствен.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички останали са с нас в този момент, посредством моята Фигура — гледат и слушат. Не би могъл сега да уредиш отстраняването ми, без да разкриеш намеренията си пред цялото семейство. По този начин, ако аз умра преждевременно, обещанието ми пак може да бъде спазено.

— Ясно — казах аз. — А ако някой друг те убие? Тогава ще премахнат и мен. По барикадите ще останат само Джулиан, Бенедикт, Рандъм и момичетата. Просто прекрасно… за него, който и да е той. Чия идея беше това, всъщност?

— Моя! Изцяло моя! — извика Жерар и почувствах как пръстите му стиснаха по-силно, ръцете му се напрегнаха и леко се сгънаха. — Само се опитваш да объркаш нещата! Както винаги! Всичко си вървеше чудесно, преди да се върнеш ти! Дявол да го вземе, Коруин! Смятам, че ти си виновен!

И той ме подхвърли нагоре.

— Невинен съм, Жерар! — беше единственото, което успях да изкрещя.

После той ме хвана, като едва не ми счупи рамото и ме отнесе встрани от ръба на пропастта. Там ме пусна и ме остави да стъпя на крака. След което веднага се отдалечи и отиде в пълната с чакъл котловинка, в която се бяхме били. Последвах го и започнахме да си събираме нещата.

Докато си закопчаваше огромния портупей, Жерар вдигна поглед към мен и пак отмести очи.

— Повече няма да говорим за това — рече той.

— Добре.

Обърнах се и тръгнах към конете. Яхнахме ги и продължихме надолу по пътеката.

 

 

Сред горичката се носеше тихата музика на поточето. Вече по-високо, слънцето сипеше потоците си от светлина върху дърветата. По тревата все още имаше остатъци от роса и пръстта, с която бях покрил гроба на Кейн, беше влажна.

Извадих лопатата от багажа и отворих гроба. Без да пророни дума, Жерар ми помогна да преместим тялото върху парчето плат, което бяхме донесли за тази цел. Увихме го около него и го зашихме с едри, свободни бодове.

— Коруин! Виж! — изведнъж развълнувано прошепна Жерар и ме стисна за лакътя.

Проследих посоката на погледа му и замръзнах. Никой от нас не помръдваше, докато гледахме видението. Еднорогът бе обгърнат от нежно, сияещо бяло, сякаш беше покрит с пух, а не с козина и грива; мъничките му, раздвоени копитца бяха златни, както и деликатният вит рог, който се издигаше върху тясната му глава. Той стоеше на една от по-ниските скали и пощипваше от лишеите, които растяха там. Очите му, когато ги вдигна и погледна в нашата посока, бяха ярко, изумрудено зелени. Той сподели за няколко мига пълната ни неподвижност. После направи бързо, нервно движение с предния си крак, замахна във въздуха и три пъти тропна по камъка. След което стана неясен и безшумно изчезна като снежинка, може би в гората от дясната ни страна.

Изправих се и отидох до камъка. Жерар ме последва. Там, сред мъха, намерих следите от мъничките му копита.

— Значи наистина сме го видели — възкликна Жерар.

Кимнах.

— Видяхме нещо. Някога преди виждал ли си го?

— Не. А ти?

Поклатих отрицателно глава.

— Джулиан твърди, че го е зървал веднъж в далечината — каза Жерар. — Разправя, че хрътките му отказали да го подгонят.

— Прекрасен беше. Тази дълга, копринена опашка, тези блестящи копита…

— Да. Татко винаги е приемал появата му за добра поличба.

— И аз съм склонен да я приема така.

— Странен момент е избрал… След всичките тези години…

Пак кимнах.

— Има ли някакъв специален обичай? — попита Жерар. — След като ни е покровител и изобщо… не трябва ли да направим нещо?

— И да има, татко никога не го е споменавал пред мен — отвърнах аз. Потупах скалата, върху която бе стоял еднорога. — Ако предвещаваш някакъв обрат в съдбите ни, ако с появата си изразяваш своята благосклонност към нас… благодаря ти, еднорог. А дори и да не е така, пак ти благодаря за светлината, която твоето присъствие донесе в тези мрачни времена.

После отидохме при изворчето и пихме. Прикрепихме зловещия си товар върху гърба на третия кон. Поведохме жребците за юздите, докато не се отдалечихме от мястото, където, като се изключеше ромоленето на водата, всичко бе съвсем притихнало.