Роджър Зелазни
Знакът на еднорога (2)

II

— Макар че за много хора най-важното в живота е секса, всички си имаме и някакви други любими занимания в останалите промеждутъци от време. За мен те са да свиря на барабани, да летя и да играя комар — без да спазвам някакъв конкретен ред. Е, може би най-много обичам да се нося из въздуха — в безмоторен самолет, балон и различни техни разновидности, — но все пак всичко зависи и от настроението ми, естествено. Искам да кажа, че ако ме попиташ за това друг път, може да предпочета някое от останалите забавления. Според най-силното ми желание в момента.

И така, преди няколко години аз бях тук, в Амбър. Без да правя кой знае какво. Просто се мотаех и се пречках наоколо. Татко все още не беше изчезнал и когато забелязах, че навлиза в един от лошите си периоди, реших, че е време да се поразходя. И то някъде по-далечко. Неведнъж бях установявал, че привързаността му към мен е правопропорционална на разстоянието, на което са намирам. Той ми даде гиздав камшик за езда като прощален подарък — за да ускори процеса за затопляне на чувствата, предполагам. Все пак камшикът беше много хубав — украсен със сребро, красиво оформен — и аз добре го използвах. Бях решил да потърся място, подходящо за всичките ми дребни удоволствия, в ъгълчето на някоя Сянка.

Яздих дълго — няма да ти дотягам с подробностите — и се отдалечих доста от Амбър, както става обикновено в такива случаи. Този път не исках да бъда важна личност. Това съвсем скоро може да стане или досадно, или трудно, в зависимост от отговорността, което човек е склонен да поеме. Желаех само да бъда един безотговорен никой и просто да се забавлявам.

Тексорами е лишен от предубеждения пристанищен град, с жарки дни и дълги нощи, много хубава музика, денонощен хазарт, дуели всяка сутрин и побоища в останалото време за онези, които не могат да чакат. А въздушните течения са страхотни. Аз имах малък червен безмоторен самолет и през ден се носех из небето с него. Животът беше хубав. По цяла вечер свирех на барабани в един подземен бар край реката, където стените се потяха почти колкото посетителите, а пушекът се виеше около лампите, подобен на струи мляко. Щом приключех със свиренето, отивах да си намеря някакво занимание, обикновено жени или карти. И така прекарвах остатъка от нощта. Ах, този проклет Ерик! Това пак ме подсети… Той веднъж ме обвини, че шмекерувам на карти, знаеш ли? А те са единственото, за което никога не бих излъгал. Приемам съвсем сериозно играта си на карти. Много съм добър и освен това имам късмет. При Ерик бе точно обратното. Проблемът с него беше, че го биваше в толкова много работи, че той не искаше дори пред себе си да признае възможността някой друг да умее нещо по-добре. Ако го побеждаваш на карти, значи шмекеруваш. Една вечер започна разгорещен спор по този въпрос — за малко работата щеше да стане сериозна, — но Жерар и Кейн ни разтърваха. Трябва да му призная това на Кейн. Тогава застана на моя страна. Горкият… Отвратителен начин да умреш. Гърлото му… Е, както и да е, живеех си аз в Тексорами, занимавах се с музика и жени, печелех на карти и се реех из небето. Палми и цъфтящ през нощта шибой. Изобилие от чудесни пристанищни миризми — подправки, кафе, смола, сол — знаеш как е. Богаташи, търговци, бедняци — същите, като навсякъде. Пристигащи и заминаващи моряци и какви ли не пътешественици. Хора, подобни на мен, които просто се забавляват. Прекарах малко повече от две години в Тексорами и бях щастлив. Наистина. Рядко влизах във връзка с останалите. От време на време си казвахме по едно „Здрасти!“ в стил пощенска картичка посредством Фигурите и толкова. Амбър не занимаваше мислите ми особено.

Всичко това се промени една нощ, когато седях с фул в ръце и човекът срещу мен се опитваше да реши дали блъфирам или не.

Валето каро ми заговори.

Да, точно така започна. Аз и без това се чувствах доста странно. Току-що бяхме завършили две разгорещени игри и още изпитвах въодушевление. Освен това бях физически изтощен от цял ден летене и съвсем малко сън предишната нощ. По-късно реших, че умствената ни нагласа да използваме по този начин Фигурите ме е накарала да възприема така валето, когато някой се опитваше да влезе във връзка с мен, а аз държах карти в ръка — все едно какви карти. Обикновено, разбира се, ние получаваме съобщенията без тяхна помощ, като се изключи онзи, който се е заел с повикването. Вероятно моето подсъзнание — което тогава до известна степен се рееше свободно, — просто по навик се е уловило за наличната възможност. След време действително имах повод да се чудя. Истината е, че не знам защо стана така.

Валето каза:

— Рандъм. — После лицето му се замъгли и то продължи: — Помогни ми.

Вече бях започнал да долавям определено присъствие, но то беше много слабо. Цялото усещане бе много слабо. После лицето върху картата доби нови очертания и видях, че съм бил прав. Наистина беше Бранд. Изглеждаше ужасно и като че ли бе прикован или завързан за нещо.

— Помогни ми — повтори Бранд.

— Слушам те — откликнах аз. — Какво е станало?

— … затворник — каза той след нещо друго, което не можах да разбера.

— Къде? — попитах.

На този въпрос Бранд поклати отчаяно глава.

— Не мога да те пренеса — рече той. — Нямам Фигури и съм прекалено слаб. Ще трябва да дойдеш по дългия заобиколен път…

Не го попитах как е успял да се свърже с мен без Фигурите. Най-важно ми се виждаше да установя къде се намира. Попитах го как да стигна при него.

— Огледай всичко много внимателно. Запомни всеки отличителен белег. Може да нямам възможност да ти го покажа повече от веднъж. Освен това, ела въоръжен…

После видях пейзажа — над рамото му, през един прозорец, над назъбена стена. Не можех да го определя със сигурност. Беше някъде далеч от Амбър, там, където Сенките стават неуправляеми. Прекалено далеч, за да ми се иска да отида. Голо, с променящи се цветове. Жарко. Ден, без слънце в небето. Скали, плъзгащи се като платноходки из местността. Бранд, в някакъв вид кула — една малка стабилна точка сред тази плуваща сцена. Запомних околността, добре. Запомних и съществото, увито като змия около основата на онази кула. Блестящо. Съставено сякаш от призми. Нещо като пазач — прекалено ярко, за да определя очертанията му, да преценя истинските му размери. И в този момент всичко изчезна. За секунда. Останах загледан във валето каро, а партньорът ми не знаеше дали да се сърди заради дългото ми разсейване, или да се тревожи да не би някоя зла сила да ме е омагьосала.

Приключих играта след това раздаване и си отидох вкъщи. Опънах се на леглото, запалих цигара и се отдадох на размисъл. Бранд все още се намираше в Амбър, когато потеглих оттам. По-късно, обаче, при запитванията ми за него, никой не знаеше къде може да е. След като изпаднал в едно от обичайните си меланхолични настроения, яхнал коня и отпътувал. И оттогава не го бяха виждали. Никакви вести, в никоя посока. Той не отговарял, като го търсели и сам не се обаждал на никого.

Опитах се да обмисля ситуацията от всички страни. Бранд е умен, много умен. Може би най-умният в семейството. Той се намираше в беда и бе потърсил мен. Ерик и Жерар бяха по-героично настроени и вероятно с радост щяха да се впуснат в това приключение. Кейн би отишъл от любопитство, предполагам. Джулиан — за да покаже, че го бива повече от всички нас и да се изтъкне пред татко. Или, най-просто щеше да бъде, ако Бранд бе повикал самия Оберон. Татко щеше да направи нещо по въпроса. Но Бранд се обади на мен. Защо?

Тогава ми хрумна, че може някой или неколцина от останалите да са отговорни за положението му. Ако, да речем, татко е започнал да показва предпочитание към него… Нали знаеш… Да се отстрани заплахата. В такъв случай Бранд би проявил слабост, ако се обади на татко.

Затова подтиснах желанието си да потърся подкрепления. Щом се обаждаше на мен, не бе изключено да му докарам сигурна смърт, ако позволя на някого в Амбър да разбере, че викът му за помощ е преодолял препятствията. Добре. А каква полза можех да извлека аз?

В случай, че наистина ставаше въпрос за трона и Бранд действително бе успял да влезе под кожата на татко, то нищо не пречеше да оставя в него добри впечатления. Ако ли не… Имаше всевъзможни други вероятности. Може да се е натъкнал на нещо, което се гласи там, у дома, нещо, което щеше да е полезно да знам. Интересно ми беше освен това и по какъв начин се бе свързал с мен, без помощта на Фигурите. Така че любопитството, бих казал, ме накара да се реша да предприема това пътуване сам и да направя опит да го спася.

Избърсах праха от собствените си Фигури и пак се помъчих да се свържа с него. Както сигурно си се досетил, не получих отговор. Тогава легнах хубаво да се наспя и направих нов опит на сутринта. Отново нищо. Е, добре, нямаше смисъл да чакам повече.

Лъснах меча си, нахраних се добре и се облякох за път. Взех освен това и чифт тъмни, полароидни очила. Не знаех дали ще вършат работа там, но онова създание-пазач ми се бе видяло ужасно ярко… а и никога не е излишно човек да вземе нещо повече, за което се е сетил. Като става дума за това, снабдих се и с пистолет. Имах чувството, че ще се окаже безполезен и излязох прав. Но, както казах, никога не можеш да си сигурен, докато не опиташ.

Единственият човек, с когото се сбогувах, беше друг барабанист, тъй като се отбих при него преди да тръгна, за да му оставя моя комплект барабани. Знаех, че добре ще се грижи за тях.

След това отидох до хангара, приготвих самолета, издигнах се и хванах подходящо въздушно течение. Смятах, че това е един елегантен начин за пътуване.

Не знам дали някога си летял през Сенките, но… Не си ли? Ами, насочих се първо към открито море, докато сушата се превърна само в мъглява ивичка на север. После накарах водата под мен да стане кобалтова, тя се набразди и по повърхността й се загониха вълни с блестящи гребени. Вятърът се промени. Аз обърнах самолета. Втурнах се след вълните към брега сред притъмняващото небе. Когато се върнах при устието на реката, Тексорами беше изчезнал, заменен от километри тресавища. Понесох се по теченията навътре към сушата, като прелитах над нови и нови извивки на реката. Кейовете, мостовете и транспорта бяха изчезнали. Дърветата се издигаха нависоко.

На запад се трупаха облаци — розови, перлени, жълти. Слънцето преминаваше от оранжево в червено до жълто. Клатиш глава? Слънцето беше цената за градовете, разбираш ли? Когато бързам така, обезлюдявам всичко, движа се по пътя на стихиите. При подобна височина изкуствените творения ме разсейват. Сенките и структурите са най-важни за мен. Това имах предвид като ти казах, че летенето е доста различно.

И така, носех се на запад, докато дърветата отстъпиха място на ниска зеленина, която бързо избледня, разпръсна се, накъса се на кафяви, оранжеви и жълти петна. Светлината взе да примигва, стана зацапана. Цената за тези промени беше буря. Надбягвах се с нея колкото можах, докато около мен забляскаха светкавици и се уплаших да не би поривите на вятъра да му дойдат много на малкия самолет. Тогава бързо намалих скоростта и в резултат зеленото под мен се увеличи. Все пак се измъкнах от бурята, с ярко и стабилно жълто слънце зад гърба. След известно време отново успях да си върна пустинята, гола и вълниста.

После слънцето се сви и пред лика му се проточиха облачни ивици, които малко по малко започнаха да го скриват. Прекият път ме отведе на голямо разстояние от Амбър. Отдавна не се бях отдалечавал толкова.

Слънцето се скри, но светлината остана, все още ярка, ала някак призрачна, безпосочна. Тя мамеше очите ми, изкривяваше перспективата. Слязох по-ниско, стесних полезрението си. Скоро пред погледа ми изникнаха големи скали и аз усилено започнах да се стремя към формите, които си спомнях. Постепенно, те се появиха.

При тези обстоятелства беше по-лесно да постигна странния, плуващ ефект, но създаването му бе физически объркващо. Стана ми още по-трудно да преценявам как да управлявам самолета. Оказах се по-ниско, отколкото бях смятал, че съм и едва не се сблъсках с една от скалите. Най-после, обаче, около мен се заиздига пушек и затанцуваха пламъци, точно както си ги спомнях — без да образуват някаква определена форма, просто изскачаха тук и там от пукнатини, дупки, входове на пещери. Цветовете съвсем полудяха, също като в набързо видяната картина. Тогава започна и действителното движение на скалите — те плуваха, носеха се безцелно като кораби без кормило сред местност, от която изтръгваха дъги.

Въздушните течения вече бяха обезумели. Едно след друго изригваха като фонтани. Борех се с всички сили с тях, но знаех, че при тези условия няма да издържа дълго на тази височина. Издигнах се доста нагоре, като за известно време забравих всичко друго, докато се опитвах да стабилизирам самолета. Когато отново погледнах надолу, видях нещо наподобяващо свободна регата на черни айсберги. Скалите препускаха наоколо, блъскаха се, отдалечаваха се, пак се срещаха, въртяха се, завиваха из откритото пространство, задминаваха се една друга. После някакво течение ме пое, тласна ме надолу, изхвърли ме нагоре… и една от подпорите на двойното крило се счупи. За последен път разместих сенките и пак погледнах. Кулата се бе появила в далечината, а в основата й блестеше нещо по-ярко от лед или алуминий.

Последният тласък бе довел до това. Осъзнах го точно когато почувствах, че ветровете започват да играят съвсем мръсно. После няколко въжета се скъсаха и полетях надолу — като че ли се спусках по водопад. Успях да вдигна носа на самолета и той устремно се понесе над самата земя. Погледнах накъде сме се насочили и скочих в последния възможен момент. Горкият ми самолет стана на пух и прах при сблъсъка си с един от онези странстващи монолити. Тази гледка ме разстрои повече от драскотините, натъртванията и цицините, с които се сдобих.

После трябваше да се размърдам, защото към мен се носеше цял хълм. И двамата свърнахме, за щастие в различни посоки. Нямах ни най-малка представа за силата, която движеше всичко и отначало дори не виждах никаква система в траекториите. Земята под краката ми се менеше от топла до изключително гореща и освен пушека и хаотичните изригвания на пламъци, от безбройни дупки в почвата бълваха и зловонни газове. Забързах към кулата, като по необходимост се придържах към много объркан маршрут.

Отне ми доста време да преодолея разстоянието. Не бях сигурен точно колко, защото нямаше как да измервам времето. Но вече бях започнал да забелязвам някои интересни закономерности. Първо, по-големите канари се движеха по-бързо от малките. Второ, те сякаш се въртяха в орбити — кръгове в други кръгове, по-големите скали около по-малките, никоя не спираше дори за миг. Може би най-вътрешният кръг се описваше от прашинка или от една-единствена молекула — някъде. Нямах нито време, нито желание да се впускам в опити за определяне на абсолютния център. Като взимах тези неща предвид, обаче, скоро бях способен да предвиждам мястото на сблъсъка.

И така, Чайлд Рандъм към замъка вървеше, пистолет в една ръка държеше и меч в другата крепеше. Очилата висяха на врата ми. При целия този пушек и объркано осветление, смятах да си ги сложа едва, когато станеше абсолютно необходимо.

Каквато и да беше причината, скалите избягваха кулата. Макар да изглеждаше застанала върху хълм, докато се приближавах осъзнах, че щеше да е по-вярно, ако кажех, че камъните бяха изрили пред нея огромен ров. Ала от моето място не можех да преценя, дали в резултат се е получил остров или полуостров.

Втурнах се през пушека и плаващите скали, като избягвах огнените езици, които изскачаха от пукнатините и дупките. Накрая се изкатерих по склона и се махнах от тяхната територия. Преди да се покажа над ръба, спрях за малко. Проверих си оръжията, успокоих дишането и сложих очилата. Щом всичко беше готово, се изкачих на върха и приклекнах.

Да, очилата вършеха работа. И да, зверът ме очакваше.

Той беше направо страховит, а на всичкото отгоре изглеждаше някак красив. Имаше тяло на змия, дебело като бъчва, а главата напомняше огромен раздвоен отзад чук, но леко изострен отпред в муцуна. Очите му бяха с много бледозелен цвят. И целият беше прозрачен като стъкло, покрит с много фини, едва забележими линии, загатващи люспите. Онова, което течеше във вените му, също изглеждаше доста бистро. Можех да гледам право вътре в тялото му и различавах органите — матови или сякаш замъглени, мътни. Човек започваше да се разсейва, ако се вгледаше как функционират. Чудовището имаше и гъста грива, наподобяваща четина от стъкло около главата, обгърнала като яка врата. Движенията му, когато ме видя, вдигна глава и се плъзна напред, го накараха да заприлича на оживяла вода, река без корито и брегове. Ала гледката, която едва не ме накара да замръзна на място, беше съдържанието на стомаха му. В него се намираше полусмлян човек.

Вдигнах пистолета, прицелих се в по-близкото око и натиснах спусъка.

Вече ти споменах, че той се оказа безполезен. Затова го захвърлих, скочих наляво и се метнах към дясната страна на звяра, като насочих меча си към окото му.

Знаеш колко трудно се убиват животни с устройство на влечуги. Веднага реших първо да се опитам да ослепя чудовището, а после да му отсека езика. След това, ако използвах добре бързината на краката си, щях да получа може би известна възможност да го ударя няколко пъти по врата, докато успея да го обезглавя. Накрая можех да го оставя да се гърчи и извива, докато умре. Надявах се освен това да е мудно, защото все още смилаше храната в стомаха си.

Ако тогава този звяр е бил муден, то се радвам, че не го срещнах по-рано. Той си дръпна главата от обсега на меча ми и посегна да го захапе още преди да съм възстановил равновесието си. Ужасната му муцуна проблясна пред гърдите ми и усещането наистина беше, като че ли ме удари огромен чук. Полетях назад презглава.

Продължих да се търкалям, за да се отдалеча от него и се озовах почти на ръба на насипа. Там се изправих отново на крака, а чудовището се разви, изпълзя по-близо до мен и вдигна страховитата си глава на около пет метра от земята.

Знам дяволски добре, че Жерар би избрал точно този момент, за да го нападне. Огромният разбойник щеше да се хвърли напред с чудовищния си меч и да разсече звяра на две половини. После гадната твар щеше да се стовари върху него и да го омотае от горе до долу, а той да се измъкне само с няколко синини. Или може би разкървавен нос. Бенедикт пък нямаше да пропусне окото. До този момент щеше да си е прибрал по едно очище във всеки джоб и да си играе на футбол с главата, докато съчинява допълнение към трудовете на Клаузевиц. Но те двамата са от действително героичния тип. А аз просто стоях там, насочил меча си нагоре, стиснал с две ръце дръжката, прибрал лакти към кръста си, дръпнал назад глава, колкото ми позволяваха възможностите. Хиляди пъти бих предпочел да хукна и да сметна случая за приключен. Ала знаех, че ако го направя, онази глава щеше да се стовари върху мен и да ме размаже.

Откъм кулата се понесоха викове, което показваше, че са ме забелязали, но аз не възнамерявах да отмествам поглед, за да видя какво става. После започнах да проклинам чудовището. Исках то да нанесе удара си и всичко да свърши, по един или по друг начин.

Когато най-накрая нападна, извих се с цялото си тяло и насочих острието към целта.

Лявата ми страна стана почти безчувствена от удара, а общото усещане беше, като че ли бях забит на половин метър в земята. Успях по някакъв начин да се задържа на крака. Да, бях направил всичко без грешка. Маневрата ми бе постигнала точно онова, на което се бях надявал и планирал.

Като се изключеше само поведението на звяра. Той не желаеше да ми сътрудничи и да се гърчи в агония.

Напротив, пак започваше да се издига над мен.

При това ми бе отнесъл и меча. Дръжката му стърчеше от лявото око на страшилището, а върхът се показваше сред гривата върху задната част на главата му. Имах чувството, че противниковият отбор взимаше надмощие.

В този момент от един отвор в долната част на кулата започнаха бавно и предпазливо да се измъкват някакви фигури. Те бяха въоръжени, грозни на вид и усещах, че няма да застанат на моя страна в спора.

Добре. Аз знам кога трябва да пасувам и да се надявам на по-добри карти друг път.

— Бранд! — извиках. — Аз съм Рандъм! Не мога да стигна до теб! Съжалявам!

После се обърнах, побягнах и като прескочих ръба, полетях надолу към мястото, където скалите се занимаваха със своята неспокойна дейност. Питах се, дали съм избрал най-подходящия момент да се оттегля.

Както често се случва, отговорът беше и да, и не.

В много други случаи, различни от предшестващия, не бих направил подобен скок. Озовах се в ниското жив, но това май беше всичко, което можех да кажа. Чувствах се зашеметен и доста дълго време си мислех, че глезенът ми е счупен.

Онова, което ме накара да се размърдам отново, беше шумоленето над мен и дъждът от камъчета наоколо. Когато си наместих очилата и погледнах нагоре, видях, че чудовището е решило да слезе и да си довърши работата. То пълзеше като призрак надолу по склона, а участъкът около главата му, където го бях пронизал, бе станал по-тъмен и матов.

Изправих се до седнало положение. После застанах на колене. Опитах се да стъпя, но глезенът ми бе неизползваем. Нищо около мен не можеше да ми послужи за опора. Добре. Тогава щях да пълзя. По-далече от звяра. Какво друго ми оставаше? Освен да спечеля колкото мога повече преднина и да мисля усилено междувременно.

Спасението дойде във вид на скала — една от по-малките и по-бавните, само колкото каруца на големина. Когато я видях да се приближава, реших да я използвам за превозно средство, ако успеех да се кача върху нея. Тя може би щеше да ми предложи и известна сигурност. Струваше ми се, че по-големите и бързи канари отнасяха най-многото удари.

Като имах това предвид, заех се да наблюдавам едрите скали, които се носеха край моята, преценявах техните скорости и траектории, опитвах се да разбера движението на цялата система, подготвях се за точния момент и за усилието. Освен това се ослушвах за приближаването на чудовището, чувах виковете на войниците от края на насипа, питах се дали някой от тях там, горе залага на мен и, ако залагаше — какви смяташе, че са ми шансовете.

Когато настъпи моментът, тръгнах. Без проблеми се промъкнах покрай първата голяма канара, но трябваше да изчакам минаването на следващата. Поех риска да пресека пред последната. Налагаше се, за да стигна навреме.

Успях да се озова на необходимото място точно когато трябваше, хванах се за издатините, които си бях набелязал и се влачих почти десет метра, докато се вдигна от земята. После допълзях до неудобния връх на скалата, проснах се там в цял ръст и погледнах назад.

Измъкнал се бях на косъм. И все още не се намирах в безопасност, тъй като звярът се движеше успоредно с мен, а здравото му око следеше въртенето на по-едрите канари.

От височината долетяха разочаровани викове. След това войниците започнаха да се спускат по склона, като според мен поощряваха с крясъци съществото. Взех да си масажирам глезена. Опитах да се отпусна. Чудовището се хвърли напред и премина зад първата голяма канара, докато тя завършваше поредната си орбита.

Дали щях да успея достатъчно да се отдалеча сред Сенките, преди да ме е достигнало? Съмнявах се. Наистина около мен всичко непрестанно се движеше, структурите се променяха…

Съществото изчака втората скала, промъкна се зад нея, тръгна пак успоредно на мен, приближи се.

Сянка, Сянка, долети…

Мъжете вече почти бяха стигнали долния край на склона. Чудовището чакаше да се отвори пролука — при следващото завъртане — зад най-вътрешния сателит. Знаех, че е способно да се издигне достатъчно, за да ме свали от тази височина.

… Оживей и смачкай това чудо!

Докато се въртях и реех, аз се вкопчих в самата същност на Сенките, потопих се в нея, започнах да изменям структурата й, от възможна през вероятна до реална, усетих как незабележимо настъпват промени, дадох им необходимия тласък в съответния момент…

Тя дойде откъм сляпата страна на чудовището, естествено. Огромна скала, която се носеше, сякаш бе загубила контрол…

По-изискано щеше да бъде, ако го бях смачкал между две канари. Нямах време, обаче, за прояви на финес. Просто го халосах и го оставих да лежи там, блъскано от гранитния поток.

Ала след малко, необяснимо как, смачканото и размазано тяло изведнъж се издигна над земята и полетя към небето с извиване. То продължи да се носи във въздуха, под ударите на вятъра и взе да се смалява, докато не изчезна.

Собствената ми скала бавно и неотменно ме отдалечаваше. Целият пейзаж се менеше. Тогава мъжете от кулата си зашушукаха нещо и решиха да ме преследват. Отделиха се от края на насипа и се запътиха към мен през равнината. Но аз бях сигурен, че няма да имам проблеми. Щях да отведа каменния си жребец в Сенките и да оставя техния свят зад гърба си. Това беше най-лесният начин на действие за мен. Несъмнено щеше да ми е по-трудно да ги сваря така неподготвени, както звяра. В края на краищата тази земя си беше тяхна; те бяха невредими и нащрек.

Свалих очилата и отново се опитах да стъпя на ранения крак. Задържах се прав за миг. Глезенът беше много подут, но издържа тежестта ми. Седнах и взех да обмислям случилото се. Бях останал без меч и определено не се намирах в най-добрата си форма. Вместо авантюристично да продължа при тези обстоятелства, аз постъпвах по най-безопасния и разумен начин, като се измитах оттам. Събрал бях достатъчно информация за този свят и следващия път щях да съм по-добре подготвен. Хубаво…

Небето над мен стана по-ярко, цветовете и сенките позагубиха част от желанието си да се менят своеволно. Пламъците наоколо започнаха да утихват. Добре. По небосвода взеха да се мяркат облаци. Чудесно. Скоро зад един от тях се появи стабилен блясък. Великолепно. Когато облакът се отместеше, над земята отново щеше да грее слънце.

Погледнах назад и с изненада установих, че все още съм преследван. Това, обаче, лесно можеше да се дължи на неправилния ми подход към аналога на преследвачите ми в тази Сянка. Няма смисъл човек да се заблуждава, че се е погрижил за всичко, когато изменя Сенките бързешком. Затова…

Промених ги отново. Скалата постепенно излезе от траекторията си, формата й стана малко по-различна, съпътстващите я камъни изчезнаха, а тя се упъти по права линия в посоката, която трябваше да се превърне в запад. Облаците над главата ми се разпръснаха и над земята грейна бледо слънце. Скоростта ни се увеличи. Вече сигурно всичко беше наред. Без съмнение се бях озовал в друг свят.

Ала не се оказа така. Когато пак погледнах назад, те продължаваха да ме гонят. Вярно, бях спечелил известна преднина. Но групичката въоръжени мъже все още ме преследваше.

Е, добре. Случват се понякога такива неща.

Имаше, разбира се, две възможности. Тъй като мислите ми бяха доста объркани от доскорошните събития, сигурно не бях направил безупречно промяната и ги бях издърпал със себе си. Или бях съхранил цяла константа, когато е трябвало да й наложа частична промяна — по-точно, бях сменил мястото, като несъзнателно съм изискал и елементът преследване да остане. Значи хората бяха други, но въпреки това ме гонеха.

Потърках отново глезена си. Слънцето стана по-ярко и почти оранжево. Порив на вятър от север вдигна стена от прах и пясък зад мен и скри групичката от погледа ми. Устремих се още по-бързо на запад, където сега се извисяваше планинска верига. Времето беше във фаза на изкривяване. Състоянието на глезена ми стана малко по-добро.

Починах си за минута. Скалата ми беше удобно превозно средство, доколкото бе по силите на парче камък. Нямаше смисъл да се втурвам напред презглава, когато всичко изглежда си вървеше гладко. Изтегнах се с ръце зад тила и загледах как планините постепенно се приближаваха. Замислих се за Бранд и онази кула. Мястото несъмнено беше същото. Всичко съвпадаше с картината, която той ми бе показал. С изключение на стражите, разбира се. Реших да кривна към една известна ми Сянка, да събера свой собствен отряд, после да се върна и да ги избия до крак. Да, тогава всичко щеше да бъде наред…

След известно време се изпънах, претърколих се по корем и погледнах назад. Проклятие, те още ме преследваха! Дори бяха станали повече.

Естествено, много се ядосах. Да върви по дяволите измъкването! Те си го просеха и беше време да си го получат.

Изправих се. Глезенът ми беше доста отекъл и почти безчувствен. Вдигнах ръце и затърсих Сенките, които ми трябваха. Намерих ги.

Скалата бавно започна да променя правия си курс в дъга и се насочи надясно. Завоят стана по-остър. Описах парабола и като набирах скорост, полетях към тях. Нямах време да вдигам буря зад себе си, макар да си помислих, че щеше да е хубав детайл, ако го бях направил.

Връхлетях върху им — вече бяха повече от двайсет души — и те благоразумно се разпръснаха. Неколцина, обаче, не успяха да се дръпнат, а аз описах още една крива и се върнах колкото можех по-бързо.

Порази ме гледката на няколко трупа, които се издигаха към небето, а от тях капеше кръв. Два бяха вече високо над мен.

Налетях върху стражите за втори път, но сега видях, че няколко души се бяха вкопчили в скалата, докато минавах. Първият, който успя да се покатери отгоре, измъкна меча си и ме нападна. Аз блокирах ръката му, избих оръжието и хвърлих мъжа обратно долу. Предполагам, че тогава съм забелязал онези шипове върху опакото на ръцете им. Той ме бе одрал с единия от неговите.

През това време бях станал мишена за някакви особено оформени, покрити с бодли обръчи, които идваха отдолу, още двама души се изкатерваха върху скалата, а няколко други изглежда вече се бяха озовали на нея.

Е, дори и Бенедикт понякога отстъпва. Поне щях да накарам оцелелите да ме запомнят задълго. Оставих на мира Сенките, откъснах закачилия се на гърдите ми бодлив обръч и другия от бедрото ми, отсякох ръката с меча на единия от стражите, ритнах го в корема, паднах на колене, за да избягна замаха на следващия и с моя меч го ударих през краката. Той също падна през ръба.

Още петима се катереха по края. Отново се носехме на запад, като оставяхме някъде към десетина от живите да се прегрупират на пясъка зад гърба ми, а небето над тях бе изпълнено с капещи трупове.

Имах предимство пред следващия страж, защото го хванах на половината път нагоре. Толкова за него, после ми останаха четирима.

Докато се оправях с него, обаче, трима от тях се бяха изкатерили едновременно на три различни места.

Втурнах се към първия и го съсякох, ала другите двама междувременно скочиха върху мен. Докато се отбранявах от нападението им, последният също се изкатери и се присъедини към тях.

Съвсем не ги биваше чак толкова, но започваше да става тесничко и прекалено много върхове и остриета се стрелкаха около мен. Не спирах да парирам и отскачам, като ги карах да си пречат един на друг, да си застават на пътя. Донякъде успявах и когато се добрах до най-добрата, според мен, възможна за момента позиция, втурнах се напред, като отнесох няколко одрасквания — наложи се да остана леко открит за миг, — но в замяна разцепих черепа на единия от тях. Той се преметна през ръба и повлече със себе си мъжа до него. Двамата полетяха надолу, размахали крайници.

За съжаление, невнимателният идиот отнесе и моя меч, останал в някоя от неразумно изпречилите се на пътя ми части от тялото му. Явно ми беше ден за губене на мечове и се запитах дали не съм можел да го прочета в хороскопа си, ако се бях сетил да го погледна, преди да тръгна.

Както и да е, трябваше бързо да отскоча, за да избягна удара на последния страж. В този момент се подхлъзнах в локвичка кръв и полетях към предния край на скалата. Ако паднех оттам, канарата щеше да мине точно върху мен и да остави на земята един много плосък Рандъм, подобен на екзотично килимче, на което да се дивят и радват бъдещите пътници.

Задрасках да се хвана за нещо, докато се плъзгах, а онзи тип направи две крачки към мен и вдигна меча си, за да ме довърши, както аз бях постъпил с другаря му.

Вкопчих се в глезена му, който ми послужи чудесно като спирачка… и проклет да съм, ако някой не избра точно този момент, за да потърси връзка с мен чрез Фигурата ми.

— Зает съм! — изкрещях. — Обади се по-късно!

Спрях да се движа напред за сметка на стража, който залитна, падна и полетя през ръба.

Опитах се да го хвана, преди да се е превърнал на килимче, ала не бях достатъчно бърз. Исках да го спася, за да го разпитам. Все едно, това не успя да ми развали настроението. Върнах се отново в средата, да се оглеждам и размишлявам.

Останалите живи продължаваха да ме преследват, но аз имах значителна преднина. В момента нямаше защо да се тревожа, че нова групичка ще се озове при мен. Това ми стигаше. Отново се насочих към планините. Слънцето, което си бях извоювал, започваше да пече безмилостно. Целият бях потънал в пот и кръв. Раните ме боляха. Бях жаден. Скоро, съвсем скоро, реших аз, трябваше да завали. Това щеше да бъде първата ми грижа.

Така че започнах да се подготвям за промяна в тази насока: струпах облаци, накарах ги да почернеят…

По някое време съм заспал. Сънувах несвързано как някой опитва да се свърже с мен, но не успява. Залива ме ласкав мрак.

Събудих се от дъжда — внезапен и силен. Не можех да преценя дали тъмнината около мен се дължеше на бурята, вечерта или и двете взети заедно. Беше по-хладно, обаче, и аз постлах плаща си, след което просто легнах на него с отворена уста. От време на време изстисквах водата от плаща. Постепенно утолих жаждата си и отново се почувствах чист. Скалата също бе добила толкова мокър и хлъзгав вид, че не смеех да направя крачка по нея. Планините изглеждаха много по-близо, а над върховете им проблясваха светкавици. В другата посока беше прекалено тъмно, за да разбера дали преследвачите ми още бяха зад мен. Никак нямаше да им е лесно да ме следват в тази обстановка, но не е разумно да се разчита на предположения, при пътуване през непознати сенки. Малко се ядосах на себе си, задето бях заспал, но тъй като не се бе случило нищо лошо, увих се в подгизналия плащ и реших да си простя. Опипах наоколо за цигарите, които си бях взел и открих, че почти половината от тях са оцелели. След осмия опит, поразбутах Сенките достатъчно, за да се сдобия с огънче. После просто останах да седя там и да пуша под дъжда. Усещането беше приятно и в продължение на часове не помръднах нищо повече.

Когато най-после бурята спря, небето се проясни и по него грейнаха странни съзвездия. Нощта беше прекрасна, каквито са обикновено нощите в пустинята. Много по-късно забелязах, че теренът взе леко да се изкачва и скалата ми забави хода си. Започнаха някакви промени, които вероятно бяха свързани с действащите тук физически закони. Имам предвид, че самият склон не изглеждаше достатъчно стръмен, за да наложи такова рязко намаляване на скоростта. Но не исках да си играя със Сенките, за да не се отклоня от курса си. Стремях се колкото можех по-бързо да стигна до познати места, където преценката ми за природните явления да е по-сигурна.

Затова оставих скалата да спре окончателно, слязох от нея и продължих да се изкачвам по склона пеша. Докато вървях, играех със Сенките, както всички го правехме още като деца. Щом минех покрай нещо — хилаво дръвче, купчина камъни — карах небето да става различно от двете му страни. Постепенно възстанових познатите съзвездия. Знаех, че ще се спусна по друга планина, а не по тази, по която се изкачвах. В раните ми все още пулсираше тъпа болка, но глезенът бе престанал да ме безпокои, чувствах го само леко схванат. Усещах се отпочинал. Знаех, че мога дълго да вървя. Изглежда отново всичко беше наред.

Изкачването бе продължително и склонът ставаше все по-стръмен. Но по едно време попаднах на пътека и това улесни нещата. Без почивка се катерех нагоре под вече познатото небе, твърдо решен да не спирам и до сутринта да съм преодолял планината. Докато вървях, дрехите ми се промениха в съответствие със Сянката — вече бях с дънки и дънково яке, а мокрият ми плащ се бе превърнал в сухо вълнено мексиканско наметало. Чух наблизо да се обажда бухал, а ниско долу, от далечината, долетя вой, вероятно издаван от койот. Тези познати звуци ме накараха да се чувствам по-сигурен, изтриха всички следи от отчаянието, което ме бе обзело по време на бягството ми.

След около час не устоях на изкушението да си поиграя малко със Сенките. Защо пък по тези хълмове да не се разхожда някой безстопанствен кон? И аз, естествено, го намерих. След десетина минути сприятеляване, яхнах голия му гръб и се отправих с леко сърце към върха. Вятърът покри със скреж пътеката пред нас. Луната изгря и ледените кристалчета заблестяха на светлината й.

С две думи, яздих цяла нощ. Прехвърлих билото и много преди зазоряване започнах спускането си. Планината зад гърба ми сякаш ставаше все по-огромна, но, разбира се, тогава беше най-подходящият момент за това. Тази страна на хребета беше покрита със зеленина, през която минаваха хубави пътища, а тук-там се виждаше и по някоя къща. Значи всичко ставаше според моите желания.

Ранна утрин. Намирах се в полите на планината и дънките ми се бяха превърнали в панталон с цвят каки, а якето — в ярка риза. Пред мен върху коня беше метнато леко спортно яке. Високо в небето реактивен самолет оставяше диря от единия хоризонт до другия. Наоколо се носеха птичи песни и денят се очертаваше слънчев и топъл.

Горе-долу в този момент чух да се произнася името ми и отново усетих, че някой ме търси с моята Фигура. Спрях на място и отговорих:

— Да?

Беше Джулиан.

— Рандъм, къде си? — попита той.

— Доста далече от Амбър — отвърнах аз. — Защо?

— Чувал ли си се с някой от другите?

— Скоро, не. Всъщност, вчера някой се опитваше да ме намери. Но бях прекалено зает в момента и не можех да разговарям.

— Аз бях. Тук възникна ситуация, за която е по-добре да си информиран.

— Къде се намираш?

— В Амбър. Напоследък се случиха разни неща.

— Какви, например?

— Татко го няма вече от необичайно дълго време. Никой не знае къде е.

— Правил го е и преди.

— Но не без да остави инструкции и да упълномощи хора. Винаги се е осигурявал в миналото.

— Вярно е — съгласих се аз. — Какво разбираш под „необичайно дълго“?

— Ами, повече от година. Ти изобщо ли не знаеше за това?

— Чух, че го няма. Жерар спомена нещо преди известно време.

— Тогава прибави и времето досега.

— Разбирам. Предприехте ли някакви действия?

— Там е въпросът. Просто се оправяме с проблемите, както дойдат. Жерар и Кейн така и така ръководят флотата, по нареждане на татко. Като го няма, те сами взимат всички решения. Аз отново предвождам патрулите в Ардън. Няма централна власт, обаче, за да отсъжда споровете, да преценява политиката, да говори от името на целия Амбър.

— Значи имаме нужда от регент. Предполагам, че можем да хвърлим жребий.

— Не е толкова просто. Ние смятаме, че татко е мъртъв.

— Мъртъв ли? Защо? Как ви хрумна?

— Опитвахме се да го намерим с неговата Фигура. Вече от половин година се мъчим всеки ден. Нищо. Ти какво мислиш?

Кимнах.

— Може и да е мъртъв. Иначе сигурно щеше да намери начин да даде някакъв знак. И все пак, не изключвам възможността да се намира в беда — например, да е затворен някъде.

— Килиите не са в състояние да спрат Фигурите. На тях нищо не може да им попречи. Той щеше да извика за помощ в мига, в който влезехме в контакт.

— Не споря, така е — подкрепих го аз, но си помислих за Бранд. — И все пак, ако нарочно отказва да се свърже с нас?

— Защо?

— Нямам представа, но е възможно. Знаеш колко е потаен за някои неща.

— Не — отсече Джулиан. — Не се връзва. Все щеше да остави някакви напътствия.

— Е, каквито и да са причините, какво предлагате сега при това положение?

— Някой трябва да заеме трона.

По време на целия разговор бях усещал, че ще се стигне дотам, разбира се — възможността, която дълго ни се бе струвало, че никога няма да дочакаме.

— Кой? — попитах.

— Ерик изглежда най-подходящ — отговори Джулиан. — Всъщност, той вече от месеци изпълнява тези функции. Просто остава да се извършат някои формалности.

— Не само като регент?

— Не само като регент.

— Ясно… Да, наистина в мое отсъствие са се случили някои неща. А защо да не изберем Бенедикт?

— Той изглежда е щастлив там, където живее, някъде далече сред Сенките.

— А какво мисли за цялата идея?

— Не си пада особено по нея. Но не вярваме да окаже съпротива. Това прекалено би объркало всичко.

— Ясно — казах пак. — Ами Блийс?

— Двамата с Ерик проведоха доста разгорещена дискусия по въпроса, но войските не получават заповедите си от Блийс. Той напусна Амбър преди около три месеца. По-късно може и да предизвика неприятности. Но така поне знаем да сме нащрек.

— Жерар? Кейн?

— Ще подкрепят Ерик. А аз се питах за теб.

— Ами момичетата?

Джулиан вдигна рамене.

— Те са склонни да приемат нещата, каквито са. Не са проблем.

— Предполагам, че Коруин не…

— Нищо ново. Мъртъв е. Всички сме сигурни. Гробницата му се покрива с прах и бръшлян вече от векове. И да е жив, явно преднамерено се е оттеглил от Амбър завинаги. Той отпада. Сега ме интересува ти на чия страна си.

Разсмях се.

— Аз съм в такова положение, че едва ли моето мнение има някакво значение.

— И все пак искаме да го знаем.

Кимнах.

— Винаги съм умеел да доловя откъде духа вятърът. Нямам навика да вървя срещу него.

Джулиан се усмихна и ми кимна в отговор.

— Чудесно — каза той.

— Кога ще бъде коронацията? Предполагам, че съм поканен.

— Разбира се, разбира се. Но датата още не е определена. Трябва да се дооправят някои дреболии. Веднага, щом се спрем на конкретен ден, някой от нас пак ще влезе във връзка с теб.

— Благодаря ти, Джулиан.

— Довиждане засега, Рандъм.

После дълго останах неподвижен, обзет от тревожни мисли, преди отново да тръгна надолу по склона. Откога ли Ерик гласеше всичко това? Кой знае. Голяма част от политическите интриги в Амбър сигурно се бяха разиграли доста бързо, но окончателното стигане до тази ситуация ми се струваше плод на дългосрочно обмисляне и планиране. Естествено, заподозрях, че Ерик е замесен в затрудненията на Бранд. А нямаше как да не си помисля, че има участие и в изчезването на татко. Сигурно не е било лесно, капанът трябва да е бил действително абсолютно надежден. Но колкото повече си мислех за това, толкова по-малко бях склонен да изключа тази възможност. Дори си спомних някои стари слухове за неговата роля в твоето изчезване, Коруин. Въпреки всичко, така изведнъж не можех да измисля никакъв начин да променя нещо. Ще плувам по течението, реших аз. Няма да си развалям отношенията с Ерик.

И все пак… Искаше ми се да чуя и други мнения за цялата тази история. Опитах се да преценя кой би могъл да ме информира най-добре. Докато обмислях този въпрос, с крайчеца на окото си забелязах някакво движение, когато хвърлих поглед назад и нагоре, за да се възхитя отново на планината, по която още не се бях спуснал.

Няколко ездачи току-що бяха превалили върха. Явно се движеха по същата пътека, която бях използвал и аз. Не можех съвсем точно да определя броя им, но бяха повече от десет души — подозрително голяма група, за да са излезли просто така на разходка, точно там и по това време. Забелязах, че се движат по същия път, по който бях минал и усетих да ме полазват мравки по гърба. Ами ако…? Ами ако бяха пак онези стражи? Защото имах чувството, че са те.

Поединично, никой от тях не можеше да ми се опре. Дори по двама не се бяха показали кой знае колко умели. Не там бе въпросът. Кръвта ми се смрази при мисълта, че ако наистина бяха те, значи не само ние бяхме способни да се движим сред Сенките. И някой друг владееше номера, който цял живот бях смятал за монопол на нашето семейство. Като се добавеше и фактът, че бяха пазачи на Бранд, вероятно отношението им към нас — или поне към част от нас — не беше особено добронамерено. Изведнъж ме обля пот, като си помислих за възможността да се сблъскаме с враг, който също притежава най-мощното ни оръжие.

Разбира, те все още бяха твърде далече, за да съм сигурен, че не греша. Но човек трябва да отчита всяка евентуалност, ако иска да печели в играта на оцеляване. Възможно ли бе Ерик да е открил, обучил или създал някакви специални същества, за да му служат точно с това си качество? Заедно с теб и Ерик, Бранд беше един от най-законните претенденти за трона… не че отричам твоето право, не, дявол да го вземе! Знаеш какво имам предвид. Казвам ти го само, за да ти обясня как разсъждавах тогава. Това е всичко. И така, Бранд можеше съвсем основателно да претендира за трона, ако се намираше в добри позиции да се наложи. Теб те нямаше никакъв и той беше главният съперник на Ерик, погледнато откъм законната страна на нещата. Като се добави това към неговото положение и способността на онези хора да пътуват през Сенките, Ерик взе да ми се вижда съвсем злокобен. Тази мисъл ме плашеше много повече от самите ездачи, макар да не бих казал, че и те ме изпълваха с възторг. Реших, че е най-добре бързо да предприема няколко действия: да говоря с още някого в Амбър и да го накарам да ме върне там посредством Фигурата.

Добре. Направих избора си бързо. Жерар изглеждаше най-безопасен. Той е приемливо открит и неутрален. Почти винаги е честен. И от всичко, което Джулиан ми бе казал, участието на Жерар в цялата история ми се виждаше съвсем пасивно. Имам предвид, че той изглежда нямаше намерение да се опълчва срещу Ерик по-активно. Нямаше да иска възникването на неприятности. Което не означаваше, че одобрява действията му. Нашият Жерар вероятно щеше да държи само на сигурността и консерватизма си. Стигнал до тези изводи, посегнах към картите си и едва не изревах. Нямаше ги.

Претърсих всички джобове на всяка от дрехите върху мен. На тръгване от Тексорами ги бях взел. Можеше да съм ги загубил по което и да е време на вчерашните си премеждия. Достатъчно бях блъскан и подхвърлян насам-натам. Пък и целият ден страхотно ми бе вървяло на губене. Съчиних една сложна литания от проклятия и забих пети в хълбоците на коня. Сега щеше да ми се наложи бързо да препускам и още по-бързо да мисля. Първото, което трябваше да направя, бе да се озова в някое мирно, гъсто населено, цивилизовано място, където на по-примитивните нападатели да им е трудно да се развихрят.

Докато се спусках по склона към единия от пътищата, заех се да размествам Сенките — този път съвсем съсредоточено, като използвах всяко умение, което можех да приложа. В онзи момент желаех само две неща: за последен път да нападна преследвачите си и да намеря бърз път към някое убежище.

Светът проблясна и се размърда за последен път, превръщайки се в околностите на Калифорния, които бяха моята цел. До ушите ми достигна стържещ, усилващ се грохот. Моят последен щрих. Погледнах назад и видях как от скалния откос се отделя огромна канара, почти със забавено движение, която се стовари право върху ездачите. Малко по-късно бях слязъл от коня и вървях към шосето, облечен в още по-нови и хубави дрехи. Не бях сигурен кой сезон е и се чудех какво ли ще е времето в Ню Йорк.

Не след дълго автобусът, който чаках, се приближи и аз му махнах да спре. Заех място до прозореца, запалих цигара и позяпах пейзажа. Малко по-късно, задрямах.

Събудих се чак рано следобед, когато спряхме на автогарата. Вече умирах от глад и реших първо да хапна нещо, преди да взема такси за летището. Поръчах си три сандвича и две бири, като платих с няколко от бившите тексорамски зелени банкноти. Докато ме обслужат и се нахраня, минаха към двайсет минути. Излязох от снекбара и видях, че пред него чакат няколко таксита. Преди да взема някое от тях, обаче, реших да направя едно важно посещение в тоалетната.

Във възможно най-неподходящия момент, който можеш да си представиш, вратите на шестте клетки зад гърба ми се отвориха с трясък и шестимата им обитатели се нахвърлиха върху мен. Нямаше как да сбъркам шиповете на ръцете им, прекалено широките челюсти, горящите очи. Те не само ме бяха последвали, но и бяха облечени така, че по нищо не се различаваха от всички останали. Вече не изпитвах никакви съмнения относно властта им над Сенките.

За щастие, единият от тях се оказа по-бърз от останалите. Освен това, може би заради ръста ми, те изглежда още не бяха осъзнали напълно каква сила притежавам. Сграбчих първия високо за ръката, като избягвах острите му като ножове шипове, дръпнах го пред себе си, вдигнах го и го хвърлих върху останалите. После просто се обърнах и побягнах. Изкъртих вратата по пътя си за навън. Не спрях дори да си вдигна ципа, докато не се озовах в едно такси и не наредих на шофьора да кара така, че от гумите му да се вдига пушек.

Стигаше ми толкова. Вече не мислех само за обикновено убежище. Исках да се сдобия с колода Фигури и да кажа на още някой от семейството за тези юнаци. Ако те бяха творение на Ерик, другите трябваше да знаят за тях. Ако не бяха, беше редно и Ерик да бъде уведомен. Щом те можеха така да се движат сред Сенките, значи сигурно и други умееха същото. Каквото и да представляваха, един ден щяха да са заплаха за самия Амбър. Ами да предположим — само да предположим, — че никой в Амбър не беше замесен? Ами ако татко и Бранд бяха жертви на абсолютно неподозиран враг? Тогава излизаше, че някъде се заражда нещо огромно и опасно, а аз бях налетял право на него. Това идеално обясняваше настойчивото им преследване. Сигурно ужасно им се искаше да ме хванат. Въображението ми се развихри. Възможно бе дори да ме насочват към някакъв капан. Никъде не беше казано, че онези, които бях видял, са единствените наоколо.

Обуздах емоциите си. С тези неща трябва да се справяш едно по едно, като им дойде реда, рекох си аз. Това е всичко. Отдели чувствата от предположенията или поне се опитай да го направиш. Това е Сянката на сестра ни Флора. Тя живее в другия край на континента, в едно градче наречено Уестчестър. Добери се до някой телефон, намери нужната информация и й се обади. Кажи й, че случаят е спешен и я помоли за убежище. Тя не би могла да ти откаже, колкото и да те мрази. После хвани първия самолет и отлети веднага за там. По пътя си развивай теории, ако искаш, но сега запази хладнокръвие.

И така, обадих се от летището и попаднах на теб, Коруин. Ти беше величината, която разби на пух и прах всичките ми дотогавашни уравнения — твоята внезапна поява в този момент, на това място, при тези обстоятелства. Веднага приех предложението ти да ме защитиш, не само защото имах нужда от помощ. Вероятно щях да успея да се справя с онези шестимата и сам. Но въпросът вече не опираше в това. Аз помислих, че те са твои хора. Реших, че през цялото време си се спотайвал и си чакал удобния момент да се намесиш. Сега си се почувствал готов. Това обясняваше всичко. Ти беше отстранил Бранд и се канеше да използваш своите минаващи през Сенките зомбита, за да се върнеш и да хванеш Ерик по долни гащи. Исках да бъда на твоя страна, защото мразех Ерик и знаех, че ти винаги изграждаш плановете си внимателно и обикновено получаваш онова, което искаш. Споменах, че ме преследват същества, излезли от Сенките, за да видя как ще реагираш. Фактът, че ти не реагира, всъщност не доказваше нищо. Реших, че или си предпазлив, или просто не знаеш къде съм бил. Мина ми през ума и възможността да се напъхвам право в капана, който си ми заложил, но вече и без това се намирах в опасност, а и не смятах, че съм толкова важен за равновесието на силите, та да искаш да се отървеш от мен. Особено, ако ти предложех подкрепата си, което искрено желаех да направя. Така че, взех самолет. И проклет да съм, ако онези шестимата не се появиха веднага след мен на борда. „Дали той ми праща ескорт? — запитах се аз. — По-добре да не почвам отново с предположенията.“ Щом се приземихме, отново се отскубнах от тях и се отправих към жилището на Флора. После действах все едно не ми бе хрумвала никоя от предишните догадки, като изчаквах да видя ти какво ще предприемеш. Когато ми помогна да се отърва от онези мъже, се почувствах истински озадачен. Дали действително нищо не знаеше или бе решил да пожертваш няколко души, за да не заподозра аз нещо? Добре, реших тогава, прави се, че нищо не подозираш, остани на негова страна и виж какво си е наумил. Аз бях идеалният зрител за онова представление, което ти изнесе, за да прикриеш състоянието на паметта си. Когато научих истината, вече беше твърде късно. Ние бяхме на път за Ребма и цялата тази история нямаше да означава нищо за теб. По-късно, след коронацията, не сметнах за нужно да я разказвам и на Ерик. Тогава бях негов затворник и той определено не предизвикваше в мен най-топли чувства. Дори ми се струваше, че някой ден тази информация може да има известна стойност — например, да помогне за освобождаването ми, — ако заплахата станеше материална. Колкото до Бранд, съмнявах се, че някой би ми повярвал; а дори и да го направеше, аз бях единственият, който знаеше как да стигне до онази сянка. Мислиш ли, че Ерик щеше да приеме това като основание, за да ме освободи? Той по-скоро щеше да се изсмее и да ми каже да съчиня някоя по-убедителна история. Оттогава не съм чувал нищо повече за Бранд. Изглежда, че и никой от другите няма вести от него. По всяка вероятност той вече е мъртъв… предполагам.

Ето, това е историята, която все не успявах да ти разкажа. Ти сам прецени какво означава всичко.