Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (9)

8.
Змии и стълби

2 декември, 20:24

Стария град, Маскат

 

— Къде, по дяволите, е Сафиа? — попита Омаха и погледна часовника си.

Бяха минали десет минути след уречения час, в който трябваше да се съберат всички. Жената, която помнеше от миналото, беше точна до маниакалност — навик още от Оксфорд. Именно вниманието й към подробностите я правеше толкова добър куратор.

— Не трябваше ли вече да е тук? — добави той.

— Бях наредила да й напълнят ваната — обяви Кара, която тъкмо влизаше в стаята. — Една прислужница тъкмо тръгна нагоре да й занесе чисти дрехи.

Кара влезе, наконтена с традиционна оманска рокля „тоб“ от надиплена червена коприна със златен филигран, избродиран по краищата. Главата и не беше покрита с друго, освен със спуснатата й кестенява коса, а на краката си носеше сандали на „Прада“. Както винаги тя задължително теглеше черта между традиционното и модерното.

— Вана? — изпъшка Омаха. — Тогава въобще няма да я видим тази вечер.

Сафиа обичаше водата във всичките й форми — душове, фонтани, пуснати кранове, къпане в потоци и езера, но най-много от всичко — ваните. Той често я беше майтапил за това, отдавайки го на пустинното й минало. „Можеш да махнеш момичето от пустинята, но не и пустинята от момичето.“ Заедно с тази мисъл се вмъкнаха и други неканени спомени за дълги споделени бани, за преплетени тела, смях, тихи стонове, за па̀ра, която се издига от водата и кожата им.

— Ще дойде, когато е готова — защити Кара приятелката си, връщайки го обратно към настоящето. Кимна към иконома. — Ще сервираме лека оманска вечеря, преди да тръгнем след два часа. Моля, седнете.

Всички се настаниха по интереси. Пейнтър и Корал седнаха на една страна заедно с дипломанта Клей. Дани и Омаха седнаха заедно, а Кара зае самотния стол начело на масата.

По някакъв незабелязан сигнал прислугата се появи през вратата към кухнята. Носеха високо покрити подноси, някои ги държаха над главите си с една ръка. Други носеха по-големи подноси с две ръце.

След като всеки поднос биваше положен на масата, съответният прислужник отстъпваше умело назад, като вдигаше капака да покаже какво се крие отдолу. Явно всичко беше грижливо отрепетирано.

Кара назоваваше всяко сервирано ястие.

— Макбус… ориз с шафран върху агнешко. Шува… свинско, приготвено в глинена пещ. Машауи… пържена бяла риба, сервирана с ориз с лимон.

Назова и шепа други ястия с къри. Между цялото това разнообразие бяха сервирани и чинии с тънки овални хлебчета. Тях Омаха познаваше — вездесъщите омански хлебчета „рукхал“, печени върху запалени палмови листа.

Най-накрая Кара завърши представянето на храната.

— И последно, медени кексчета, едни от любимите ми, със сироп от местното дърво елб.

— Какво… и няма овчи очи? — измърмори Омаха. Кара го чу.

— Можем да уредим и този деликатес.

Той вдигна помирително ръка.

— Този път ще пасувам.

Кара махна с ръка към сервираната маса.

— Оманска традиция е всеки сам да си сервира. Моля, заповядайте.

Гостите приеха думите й буквално и се въоръжиха с лъжици, вилици, черпаци и щипки. Омаха си напълни чаша от високата стомна. Кава. Оманско кафе. Дяволски силно. Арабите може и да странят от алкохола, но нямат предразсъдъци към кофеиновото пристрастяване. Сръбна голяма глътка и въздъхна. Горчивата жилка на гъстото кафе беше смекчена с кардамон, чийто ясно различим вкус се задържаше приятно в устата, след като си преглътнал.

Първоначално разговорът се завъртя около храната. В по-голямата си част се състоеше от изненадани възклицания по повод крехкостта на месото или лютивината на подправките. Клей изглежда се задоволи да напълни чинията си с медени кексчета. Кара почти не яде, заета да държи под око прислугата, като кимаше леко от време на време или завърташе глава, раздавайки по този начин нарежданията си. Омаха я оглеждаше, докато сърбаше кавата си.

Беше по-слаба, някак по-изпита в сравнение с последния път, когато я беше видял. Очите й все така грееха, но вече някак трескаво. Омаха знаеше колко усилия е вложила в това пътуване. Знаеше и защо. Двамата със Сафиа нямаха тайни помежду си… поне навремето. Той знаеше всичко за Реджиналд Кенсингтън. Портретът му се взираше в Кара от стената зад гърба й. Дали тя още усещаше тези очи?

Омаха си помисли, че и той не би се справил по-добре ако неговият баща беше изчезнал в пустинята, всмукан неизвестно къде. Но, слава Богу, трябваше да впрегне въображението си, за да си представи болезнената дълбочина на такава загуба. Неговият баща, на осемдесет и две, все още се грижеше за семейната ферма в Небраска. Ядеше по четири яйца, голямо парче бекон и цяла купчина препечен хляб с масло на закуска и изпушваше по една пура всяка вечер. А майка му беше в по-добра форма и от баща му. „Здрав джинс — обичаше да се хвали баща му. — И моите момчета са такива.“ Силният глас на брат му отвлече вниманието му от Кара. Дани разказваше как се бяха измъкнали от похитителите по обед, като използваше и вилицата си, за да онагледи събитията. Омаха разпозна този прилив на вълнение и поклати глава. Някога и той беше същият. Безсмъртен. Защитен от бронята на младостта.

Вече не.

Плъзна поглед по собствените си ръце. Бяха набраздени и покрити с белези, ръцете на баща му. Брат му разказваше за едно страхотно приключение, а всъщност се касаеше за нещо изключително сериозно.

Прекъсна го друг глас.

— Жена? — намръщено попита Пейнтър Кроу. — Една от похитителките е била жена?

Дани кимна.

— Аз така и не я видях, но брат ми я е видял.

Омаха видя, че другият мъж поглежда към него с пронизително сините си очи. Бръчки се вдълбаха в челото му, погледът му се концентрираше като добре насочен лазер.

— Вярно ли е? — попита Кроу.

Омаха сви рамене, смутен от настойчивостта му.

— Как изглеждаше тя?

Последното беше изречено твърде бързо. Омаха отговори бавно, наблюдавайки реакцията на другия мъж.

— Беше висока. Колкото мен. От поведението й бих заключил, че има военна подготовка.

Пейнтър хвърли поглед към колежката си. Сякаш някакво безмълвно послание премина между двамата. Знаеха нещо, което не бяха казали на другите. Ученият се обърна отново към Омаха.

— А външни белези?

— Черна коса и зелени очи. Бедуински произход. А, и малка червена татуировка на сълза под едното око… лявото.

— Бедуинка — повтори Пейнтър. — Сигурен ли сте?

— Работя в този район от петнайсет години. Мога да различа представителите на различните племена и кланове.

— От кое племе беше жената?

— Трудно е да се каже. Не можах да я огледам достатъчно добре.

Пейнтър се облегна назад, явно успокоен. Колежката му посегна да си вземе медено кексче, сложи го в чинията пред себе си и повече не му обърна внимание. Този път двамата не се спогледаха, но явно някакъв въпрос беше намерил отговора си.

— Защо се интересувате толкова? — попита Кара, изказвайки на глас мислите на Омаха.

Пейнтър сви рамене.

— Ако е било обикновено отвличане за печалба, едва ли има значение. Но ако не е било такова… ако е било свързано по някакъв начин със случилото се в музея, мисля, че всички трябва да знаем за кого да си държим очите отворени.

Думите му прозвучаха достатъчно разумно, практично и научно, но на Омаха му се стори, че и нещо друго се крие зад проявения интерес.

Кара предпочете да смени темата. Погледна към ролекса си.

— Къде е Сафиа? Не може да е още във ваната.

 

21:12

 

Сафиа внимаваше да диша съвсем плитко.

Нямаше фобия от змии, но работата й сред прашните руини я беше научила да се съобразява с тях. Те бяха част от пустинята, както пясъкът и вятърът. Седеше напълно неподвижно във ваната. Водата изстиваше постепенно… или пък й беше студено от страха.

На увитата върху лявата й гърда килимна змия изглежда не бързаше да се махне оттам. Кожата й беше груба, което означаваше, че влечугото е старо и трудно сменя кожата си това бе и причината да се накисне добре във водата.

Ново движение привлече погледа й към прозореца. Но колкото и да се взираше, мракът навън си оставаше неподвижен и тих.

Параноя, която често предшестваше паниката, всепоглъщаща тревожност, която съзираше заплаха и опасност дори там, където те не съществуваха. Пристъпите й по-често се отприщваха от емоционален стрес или напрежение, а не от физическа заплаха. Всъщност приливът на адреналин при непосредствена опасност беше добър буфер срещу електрическата каскада на пристъпа. Сега обаче напрежението от чакането започваше да отслабва и без това слабия щит на Сафиа.

Симптомите при ухапване на килимна змия бяха тежки и се появяваха веднага — почерняла кожа, огън в кръвта и толкова силни конвулсии, че чупеха костите на ухапания. Нямаше позната противоотрова.

Слаб тремор обхвана ръцете й.

Няма позната противоотрова…

Застави се да се успокои.

Издиша бавно, без да сваля очи от змията. Вдиша дори по-бавно, вкусвайки сладостта на новия въздух. Уханието на жасмина, което толкова обичаше, сега лепнеше като смола по гърлото й.

Някой почука на вратата.

Сафиа се стресна и подскочи леко. Водата се разплиска около нея.

Змията вдигна глава. Сафиа усети как останалата част от змийското тяло се стяга върху голия й корем, напряга се тревожно.

— Господарке Ал Мааз — извика нечий глас откъм коридора.

Тя не отговори.

Змията опита въздуха с езика си. Тялото й се придърпа малко по-високо, триъгълната глава се доближи до гърлото на Сафиа.

— Господарке?

Беше Хенри, икономът. Сигурно е дошъл да провери дали не е заспала. Другите сигурно вече са се събрали в трапезарията. В банята нямаше часовник, но Сафиа имаше чувството, че е минала цяла вечност.

В смъртоносната тишина стържене на ключ в старата брава стигна гръмко до нея. Последва го изскърцване на външната врата.

— Господарке Ал Мааз… — по-силно се чу гласът. — Пращам Лиза при вас.

За Хенри, безупречния английски иконом, би било недопустимо да влезе в покоите на една дама, особено когато дамата е в банята си.

Цялото това раздвижване не остана незабелязано от змията. Изправи се между гърдите й като отровен любовник. Килийните змии се славеха с агресивността си, имаше документирани случаи, когато бяха гонили човек в продължение на цял километър, след като са се почувствали заплашени.

Ала тази бе отпусната след продължителното киснене и не понечи да я нападне.

— Ехо — обади се притеснено нечий глас току пред вратата на банята.

Сафиа нямаше как да предупреди прислужничката да не влиза.

Младо момиче със свенливо наведена глава се мушна през полуотворената врата, тъмната му коса бе завита на плитка около дантелена шапчица. От две стъпки разстояние момичето промълви:

— Моля да ме извините, че прекъсвам банята ви, господарке.

Най-накрая то вдигна глава и срещна погледа на Сафиа, после и този на змията, която се повдигна още, съскайки заплашително и извивайки тяло в готовност. Мокрите люспи започнаха да се трият една в друга със звук като от шкурка.

Ръката на момичето литна към устата му, но не успя да заглуши писъка.

Привлечена от звука и движението, змията се изстреля от водата, буквално прелетя през ръба на ваната, целейки се в момичето.

Прислужницата беше толкова уплашена, че дори не помръдна.

За разлика от Сафиа.

Тя посегна инстинктивно към опашката на змията и успя да я хване във въздуха. Дръпна я назад, преди да е достигнала момичето и замахна широко в дъга.

Само че змията не беше инертно въже. Силни мускули се гърчеха в ръката й. По-скоро усети, отколкото видя как змията се извива назад, готова да удари онова, което я задържа. Сафиа зарита с крака в опит да стъпи и да се изправи, да си осигури някакво преимущество. Хлъзгавите плочки не й позволиха. Вода се разплиска по целия под на банята.

Змията се стрелна към китката й. Само бързото камшично движение на ръката й попречи на зъбите да се впият в плътта. Но като опитен боец старата змия се сви за нов опит.

Сафиа най-после успя да се изправи. Завъртя се във ваната с изпъната напред ръка, използвайки центробежната сила да държи змийската глава далеч от себе си. Инстинктът и нашепваше да метне змията. Това обаче не би сложило край на битката. Банята беше малка, а агресивността на змията — пословична.

Вместо това тя замахна. Беше използвала камшик и преди, купила бе такъв на Омаха като майтапчийски коледен подарък в синхрон с упорития навик на Кара да го нарича Индиана. Сега използва същата техника, пречупвайки рязко китката си с опитно движение.

Замаяна от въртенето, змията не реагира навреме. Дългото й тяло се подчини на законите на физиката и главата й се удари в стената толкова силно, че отчупи парче от керамичните плочки.

Изригна червена кръв.

Тялото се разтресе конвулсивно в ръката на Сафиа, после се отпусна безжизнено и цопна във водата около бедрата й.

— Господарке Ал Мааз!

Сафиа обърна глава и видя Хенри, иконома, да стои на прага, доведен от писъка на прислужницата. Ръката му беше на рамото на ужасеното момиче.

Сафиа погледна надолу към мъртвото влечуго и към собствената си голота. Би трябвало да се смути и да се опита да се покрие, но вместо това тя пусна люспестото тяло и излезе от ваната.

Само треперещите пръсти я издадоха.

Хенри грабна голяма хавлиена кърпа от една затопляща решетка. Вдигна я разтворена. Сафиа пристъпи към него и Хенри уви кърпата около раменете й.

Започнаха да се стичат сълзи, дишането й се накъса болезнено.

През прозореца луната беше изгряла и надничаше над стената около двореца. За част от мига нещо по-тъмно сякаш се мярна върху стената. Сафиа се стресна, но не видя нищо повече.

Сигурно някой прилеп, нощният хищник на пустинята.

Треперенето й се засилваше все повече и добре че бяха силните ръце на Хенри, който почти я пренесе до леглото в съседната стая.

— Вече няма страшно — бащински прошепна той. Сафиа знаеше, че думите му не биха могли да бъдат по-далеч от истината.

 

21:22

 

Зад прозореца Касандра клечеше в храстите. Беше видяла как музейната кураторка се справи със змията умело и бързо. Планът й беше да изчака, докато жената излезе, после бързо да измъкне куфара с желязното сърце. Змията се беше оказала нежелан посетител и за двете.

Но за разлика от кураторката Касандра знаеше, че присъствието на змията не е било случайно, а планирано.

Беше зърнала сянка от отражение в прозореца, посребрял огледално под лунните лъчи. Друг човек на стената.

Касандра веднага се бе спуснала долу, притискайки гръб към стената на двореца с пистолет във всяка ръка, два еднакви черни глока, извадени от презраменните кобури. Видя как закачулената фигура се прехвърля през външната стена. И изчезва.

Платен убиец?

Имало е някой друг в градината с нея… и тя не го беше усетила.

Колко глупаво!

Гневът раздвижи мислите й, докато променяше плана в движение. При така стеклите се обстоятелства в стаята на кураторката вероятността да се измъкне с артефакта ставаше твърде мъглява.

Колкото до закачуления крадец… това беше съвсем друг въпрос.

Вече беше получила сведения за неуспешния опит за отвличане на Омаха и Даниел Дан. Не беше ясно дали нападението е било въпрос на лош късмет — дали двамата братя просто не са се озовали на лошо място в кофти момент. Или беше предварително подготвена атака, опит да се вземе откуп от имението Кенсингтън.

А сега и опитът за покушение над кураторката…

Не би могло да е чисто съвпадение. Трябваше да има връзка, нещо, за което Гилдията не знаеше, трета заинтересована страна. Но как и защо?

Всичко това мина през главата й за един удар на сърцето.

Касандра стисна по-силно оръжията.

Отговорите можеха да дойдат само от едно място.

Тя прибра пистолетите в кобурите и откачи подемния пистолет от колана си. Прицели се, натисна спусъка и чу съскането на стоманената корда, литнала нагоре. Вече се движеше, когато куката се заклини в ръба на стената. Включи прибиращата макара. Докато стигне до стената, стоманеният кабел се беше опънал и започна да издига тежестта и нагоре. Обувките и с меки подметки пробягаха по стената, докато моторчето на макарата виеше тихо.

Стигна до върха, прекрачи и прибра подемния пистолет. Погледна надолу и смъкна на очите си очилата за нощно виждане. Тъмната алея грейна в ярки зелени и бели цветове.

От другата страна обвита в плащ фигура се промъкваше покрай далечната стена по посока на съседната улица.

Убиецът.

Касандра стъпи на обсипания със стъкла парапет и се затича след сянката. Стъпките й изглежда бяха чути — човекът ускори крачка и потъна в тъмнината.

По дяволите!

Касандра стигна до място на стената, където друга финикова палма се издигаше в границите на ограденото пространство. Големите й листа се протягаха нашироко от двете страни на стената и й препречваха пътя.

Касандра не сваляше очи от плячката си. Когато стигна до дървото, тя се отблъсна настрани, сграбчи няколко листа и скочи от шестметровата стена. Листата не издържаха на тежестта й. Изплъзнаха се измежду пръстите й, но все пак смекчиха падането. Приземи се на алеята със свити колене, които поеха в някаква степен силата на удара.

Хукна след плячката си, която изчезна в една пресечка.

Касандра изрече необходимата команда. Карта на района се появи върху лещите на очилата й. Нужно беше опитно око, за да разчетеш мишмаша от образи.

Тук, в Стария град, организацията на градската площ беше кошмарна. Наоколо се простираше лабиринт от улички и калдъръмени сокаци.

Ако крадецът успееше да избяга в този усукан лабиринт Касандра усили ход. Трябваше да забави другия. Дигиталната карта показваше, че след по-малко от трийсетина метра се пресичаха няколко улички.

Щеше да има само един шанс.

Шмугна се приведена зад ъгъла и освободи в движени подемния пистолет. Навлизайки в уличката, тя бързо откри и прихвана целта си трийсетина метра напред.

Натисна спусъка.

Кабелът изсъска. Куката литна в ниска дъга, минавайки над рамото на мишената.

Касандра превключи на прибиране и едновременно дръпна със собствената си ръка. Като при ловене на риба.

Куката се заби в рамото на другия, завъртя го, краката му се подкосиха.

Касандра си позволи лукса на една мрачна доволна усмивка.

Твърде рано се бе зарадвала на успеха си.

Противникът й довърши завъртането, наметалото описа дъга и той се освободи от него с умение, което би удивило дори факира Худини. Лунната светлина и очилата за нощно виждане очертаха фигурата ясно като посред бял ден.

Жена.

Приземи се с котешка грация на една ръка и отново скочи на крака. Тъмната й коса се развя за миг и тя хукна по улицата.

Касандра изруга и хукна да я гони. Част от нея се възхищаваше на умението, демонстрирано от противничката и, и се радваше на предизвикателството. Друга част и подшушваше да застреля жената в гръб, задето ненужно беше удължила нощта й. Но й трябваха отговори.

Тичаше след жената, чиито движения бяха гъвкави и уверени. Касандра редовно бе обирала наградите по бързо бягане в гимназията, а обучението в специалните сили я беше направило още по-бърза. Като една от първите жени сред рейнджърите за нея бързината беше повече от задължителна.

Плячката й свърна зад един ъгъл.

По това време улиците вече бяха опустели, мотаеха се само няколко умърлушени кучета и притичващи котки. След залез-слънце, Старият град заключваше вратите и спускаше кепенците на прозорците, а улиците потъваха в тъмнина. Тук-там откъм вътрешните дворове долиташе музика и смях. Откъм балконите по горните етажи прозираха светлинки, но дори и тези прозорци бяха зарешетени срещу крадци.

Касандра свери местоположението си с дигиталната карта. Усмивка изпъна тънко устните й. Зайчарникът от улички, в който беше хлътнала плячката й, на практика обикаляше в кръг и нямаше изход. Свършваше при високата стена на древния форт Джалай.

Касандра поддържаше темпото и съставяше план за атака. Освободи единия глок, а с другата ръка включи радиостанцията.

— Искам евакуация в десет — изрече ниско тя. — Намерете ме с GPS.

Отговорът беше кратък:

— Разбрано. Евакуация в десет.

Както беше планирано, подкомандирът на екипа щеше да прати тройка модифицирани високопроходими мотопеда със заглушени ауспуси и подсилени двигатели. Автомобили трудно се придвижваха в тесните сокаци на Стария град. Касандра много държеше на това — да избереш подходящия инструмент за всяка работа. Докато сгащи мишената си, подкреплението вече ще е на път. Ще трябва просто да задържи жената и да изчака. Ако срещне съпротива, един куршум в коляното би трябвало да сломи духа й.

Напред се мярна очертание на крайник, бял през лещите за нощно виждане, което предупреди Касандра, че целта й забавя темпото си и разстоянието помежду им намалява. Онази явно беше разбрала в какъв капан се е вмъкнала.

Касандра запази дистанцията, като внимаваше да не изпуска жената от поглед.

Най-накрая един последен завой на тясната уличка разкри надвисналата стена на форт Джалай. Фасадите на сградите от двете страни опираха плътно калканите си в крепостта превръщайки уличката в каньон.

Жената беше облечена само в свободна бяла роба. Стоеше в основата на високата стена на форта и гледаше нагоре. Най близкият отвор беше на десет метра височина. Ако се опиташе да се покатери по фасадите отстрани, Касандра щеше да я спре с няколко добре премерени изстрела.

Навлезе в уличката и затвори единствения път за бягство.

Жената я усети и се обърна с лице към нея.

Касандра изключи нощното виждане. Луната осветяваше достатъчно добре уличката. От близко разстояние Касандра предпочиташе да разчита на собственото си зрение.

С насочен напред глок тя скъси разстоянието.

— Не мърдай — каза на арабски.

Без да й обръща внимание, жената сви рамо. Робата се свлече по тялото й и падна около глезените й, тя остана гола на улицата. Дългокрака и с гърди като ябълки, извила дългия си хубав врат, жената изглежда не се срамуваше от голотата си, което беше истинска рядкост в арабския свят. Имаше някакво благородство в стойката и, като гръцка статуя на арабска принцеса. Единственото й бижу беше малка рубинена татуировка под лявото око. Сълза.

Жената заговори за пръв път, бавно, с предупреждение в гласа. Но не на арабски. Касандра говореше добре десетина езика и си служеше с двайсетина други. Вслуша се в думите — звучаха и някак познато, но не успя да определи езика.

Преди да успее да различи нещо в смисъла им, голата жена прекрачи боса дрехата си и отстъпи назад в сянката на високата стена. Преминало от лунната светлина към мрака, тялото и изчезна в един миг.

Касандра също направи крачка напред, запазвайки разстоянието между двете.

Взря се настоятелно.

Не.

Включи нощното виждане. Сенките се разпръснаха. Варовиковата стена на крепостта се очерта ясно. Касандра погледна вляво и вдясно.

Жената не се виждаше никъде.

Касандра хукна напред с пистолета в ръка. Стигна до стената след седем стъпки. Едната и ръка се протегна напред да се увери, че камъкът е истински, твърд. С гръб до стената, тя огледа уличката през очилата за нощно виждане. Никакво движение, нямаше и помен от жената.

Невъзможно!

Сякаш се беше превърнала в сянка и беше изчезнала.

Истински джин, призрак от пустинята.

Но трябваше само да погледне към зарязаната роба, за да се убеди колко несъстоятелна е тази мисъл. Откога призраците носеха плащове?

Хрущене на чакъл и ниско ръмжене привлякоха вниманието й към началото на уличката. Малък мотопед се появи иззад завоя, последван от други два. Нейното подкрепление.

Огледа за последно и тръгна към тях. Още два пъти се обърна да огледа уличката. Когато стигна до първия мотопед, попита:

— Видяхте ли една гола жена в уличката?

Мъжът беше с маска, но объркването ясно се видя в очите му.

— Гола?

Касандра чу отрицанието в гласа му.

— Няма значение.

Качи се отзад на мотопеда. Нощта беше пълен провал. Нещо странно ставаше тук. Трябваше й време да го премисли.

Потупа мъжа по рамото. Той обърна мотопеда и тройката пое обратно по пътя, към празния склад, който бяха наели на пристанището за база на операциите си в Маскат. Време беше да довърши мисията. Щеше да е по-лесно, ако желязното сърце беше в ръцете й. Но бяха подготвени и за непредвидени обстоятелства като това. До полунощ щяха да задвижат плановете, чиято цел бе да се елиминира експедиционният екип на Кроу.

Мислите й се насочиха към последните подробности, които трябваше да бъдат уредени, но откри, че й е трудно да се съсредоточи. Какво беше станало с онази жена? Тайна врата ли имаше в стената на форта? Врата, за която Гилдията не знаеше. Това беше единственото обяснение.

Докато размишляваше върху всичко това, думите на жената прозвучаха отново в главата й.

Къде беше чувала този език?

Хвърли поглед назад към древния форт Джалай, чиито кули, облени в лунна светлина, стърчаха над по-ниските сгради. Древна постройка от изгубена епоха.

И тогава се сети откъде й е познат езикът.

Не беше съвременен език. А древен.

Думите прозвучаха отново в главата й, натежали от предупреждение. Макар все още да не разбираше значението им, вече знаеше какво е чула. Един мъртъв език.

Арамейски.

Езикът на Исус Христос.

 

22:28

 

— Как е влязла тук? — попита Пейнтър. Стоеше на входа на банята и гледаше мъртвата змия, изплувала сред цветчетата жасмин.

Всички в трапезарията бяха чули писъка на прислужницата и бяха дошли на бегом, но икономът ги задържа, докато Кара помогне на Сафиа да облече един халат.

Кара отговори на въпроса му от мястото си до Сафиа на леглото.

— Тези противни същества се навсякъде, завират се дори във водопроводните тръби. Стаята не е използвана от години. Кой знае откога се е настанила тук. Когато са проветрявали и почиствали, тя сигурно се е скрила някъде, а после е усетила водата във ваната.

— Сменяше си кожата — дрезгаво прошепна Сафиа.

Кара й беше дала едно хапче. Действието му забавяше говора й, но вече изглеждаше по-спокойна. Мократа коса висеше покрай лицето й. Цветът бавно се връщаше по страните й.

— Когато си сменят кожата, змиите търсят вода.

— Тогава е по-вероятно да е дошла отвън — добави Омаха. Археологът стоеше на прага между стаята и кабинета. Другите чакаха в коридора.

Кара потупа Сафиа по коляното и стана.

— Все едно, вече свърши. По-добре да се приготвяме за тръгване.

— Можем да го отложим с един ден — каза Омаха, поглеждайки към Сафиа.

— Не — съумя да възрази Сафиа през мъглата на успокоителното. — Ще се справя.

Кара кимна.

— В полунощ ще ни чакат на пристанището.

Пейнтър вдигна ръка.

— Така и не ни казахте как ще пътуваме.

Кара махна с ръка, сякаш думите му бяха някаква гадна миризма.

— Като стигнем там, сами ще видите. Имам да свърша още хиляда неща. — Мина покрай Омаха и излезе от апартамента. Обърна се към другите в коридора: — След час ще ви чакам в двора.

Омаха и Пейнтър стояха в срещуположните краища на стаята, от двете страни на Сафиа. Никой от двамата не помръдна, еднакво несигурни дали е редно да се опитат да утешат Сафиа. Проблемът бе разрешен от Хенри, който се появи с купчина сгънати дрехи.

Икономът кимна на двамата мъже.

— Господа, позвъних на една прислужница да помогне на господарката Ал Мааз да се облече и да си събере нещата. Ако бъдете така добри… — Той кимна към вратата в знак да излязат.

Съвсем недвусмислено ги изхвърляха, сякаш бяха мръсни котета.

Пейнтър пристъпи към Сафиа.

— Сигурна ли си, че ще можеш да пътуваш?

Тя кимна с усилие.

— Благодаря ти. Ще се справя.

— Нищо. Ще те изчакам в коридора.

Това му спечели намек за усмивка. Откри, че отвръща по същия начин.

— Няма да е необходимо — каза тя.

Пейнтър видя, че Омаха го оглежда, очите му — една идея по-присвити отпреди миг. Изражението му беше напрегнато. Явно го изпълваха подозрения, но се долавяше и следа от гняв.

Когато Пейнтър тръгна към вратата, Омаха не му направи място да мине. Наложи се да мине странично, за да излезе.

Омаха се обърна към Сафиа:

— Добре си се справила, маце.

— Беше просто една змия — отвърна тя и стана да вземе дрехите от иконома. — Доста неща трябва да свърша преди тръгването.

Омаха въздъхна.

— Добре. Разбрах намека. — И излезе след Пейнтър. Другите бяха опразнили коридора.

Пейнтър понечи да застане на пост до вратата. Омаха тръгна покрай него, но Пейнтър се изкашля и го спря.

— Доктор Дан…

Археологът спря, поглеждайки странично към него.

— Змията… — каза Пейнтър, подхващайки недовършената тема. — Казахте, че според вас е влязла отвън. Защо?

Омаха сви рамене и се върна крачка назад.

— Не мога да твърдя със сигурност. Но килимните змии обичат да се припичат на слънце следобед, особено когато си сменят кожата. Просто не си представям как е стояла свряна тук по цял ден.

Пейнтър погледна към затворената врата. Стаята на Сафиа беше с източно изложение. Слънцето я огряваше само сутрин. Ако археологът беше прав, змията трябва да беше изминала дълъг път от мястото си на припек до ваната тук. Омаха отгатна посоката на мислите му.

— Да не мислите, че някой нарочно я пуснал вътре?

— Може би е твърде параноично от моя страна, не знам. Но ако не се лъжа, някаква военизирана група веднъж вече се е опитала да убие Сафиа, нали?

Мъжът се намръщи, явно привично негово изражение, ако се съдеше по линиите, вдълбани в лицето му.

— Беше преди пет години. И в Тел Авив. Освен това, ако някой наистина е пуснал змията вътре, не са били онези копелета.

— И защо не?

Омаха поклати глава.

— Екстремистката група беше унищожена от израелските командоси година след инцидента. Буквално беше изтрита от лицето на земята.

Пейнтър познаваше детайлите. Именно доктор Дан беше помогнал на израелците да проследят екстремистите, използвайки контактите си в района.

Омаха промърмори, повече на себе си, отколкото на Пейнтър, с горчивина в гласа:

— След това вярвах, че Сафиа ще се успокои… ще се върне тук…

Не е толкова лесно, мъжки. Пейнтър вече беше преценил Омаха. Той беше от хората, които посрещаха проблемите лице в лице и пробиваха стени с глава, без да поглеждат назад. Не от това се нуждаеше Сафиа. Едва ли Омаха някога щеше да разбере за какво става дума. И все пак Пейнтър долавяше някаква дълбока загуба в този мъж, празнина, запълнена с пясъка на изминалите години. Така че се опита да му помогне.

— Такива травми не се преодоляват със…

Омаха го прекъсна рязко.

— Да, да, всичко това вече съм го чувал. Благодаря, но вие не сте ми психоаналитик. Нито на нея. — Тръгна по коридора и извика подигравателно през рамо: — А и понякога, докторе, една змия си е просто змия.

Пейнтър въздъхна.

Нечия фигура излезе откъм сенките встрани. Беше Корал Новак.

— Този човек има проблеми.

— Като всеки от нас.

— Чух разговора — каза тя. — Просто искаше да си побъбриш с него, или наистина смяташ, че е замесена друга заинтересувана страна?

— Някой определено мъти водата.

— Касандра?

Той поклати бавно глава.

— Не, има ново неизвестно в уравнението.

Корал се намръщи, с други думи — изви съвсем леко надолу крайчетата на устните си.

— Това не е добре.

— Не… не е добре.

— А и тази кураторка — продължи Корал, кимайки към вратата. — Наистина добре играеш ролята си на загрижен учен.

Пейнтър усети неизречено предупреждение в гласа й, забулена тревога, че може би е на път да пресече границата между професионализма и нещо по-лично.

Корал продължи:

— Ако някой друг души наоколо, не трябва ли да претърсим за улики?

— Определено. Точно това ще отидеш да направиш сега.

Корал вдигна вежда.

— Аз трябва да охранявам вратата — каза той, отговаряйки на незададения и въпрос.

— Разбирам. — Корал понечи да се обърне, после спря. — Но кого охраняваш в момента — жената или мисията?

Пейнтър за пръв път даде да се разбере кой е командирът на малкия им екип.

— В този конкретен случай те са едно и също.

 

23:35

 

Сафиа зяпаше пейзажа, който се нижеше навън. Двете таблетки диазепам размътваха главата й. Светлините на уличните лампи бяха фосфорни петна, разлети светли точки в среднощния пейзаж. Сградите тънеха в мрак. Напред обаче ярка светлина бележеше пристанището на Маскат. Търговските докове работеха денонощно, облени в ярки светлини.

Зад един остър завой се показа и самото пристанище. Заливът беше почти празен, повечето петролни баржи и товар кораби бяха пристанали на доковете преди залез слънце. Товарът им щеше да бъде разтоварен и натоварен наново през нощта. Дори и сега високи кранове и огромни контейнери се люлееха във въздуха като кубчета за игра. По-нататък, близо до хоризонта, исполинското туловище на един пътнически лайнер се очертаваше върху тъмните води като торта за рожден ден с множество свещи на фона на звездното небе.

Лимузината подмина доковете и се насочи към далечната страна на пристанището, където по-традиционните платноходки съдове стояха на док. От хиляди години оманците кръстосваха моретата, от Африка до Индия. Оманските платноходи представляваха простички коруби, сковани от дървени талпи с характерно триъгълно платно. Бяха различни по размер — от плитките „бадани“ до дълбоко газещите „баглахи“. Гордата редица стари кораби се нижеше покрай пристанището, пристанали нагъсто, с прибрани платна, мачтите — щръкнали нависоко сред въжетата на такелажа.

— Почти стигнахме — каза й Кара от отсрещната седалка в лимузината. Освен шофьора и един бодигард, с тях беше само Клей Бишоп. Той дремеше и изпръхтя леко, стреснат от гласа на Кара.

Зад тях се движеше другата лимузина с всичките американци — Пейнтър и колежката му, Омаха и брат му.

Сафиа поизправи гръб на седалката. Кара още не й беше казала как ще стигнат до Салала, но беше ясно, че ще пътуват с кораб, иначе не виждаше причина да ходят на пристанището. Салала беше крайморски град, също като Маскат, и пътуването между двата града беше по-кратко по вода, отколкото по въздуха. Кораби, както товарни, така и пътнически, тръгваха по всяко време на деня и нощта. Имаше всякакви — от фериботи с дизелови двигатели до два бързи като светкавица кораба с подводни криле. При нетърпението на Кара сигурно щяха да се качат на възможно най-бързия плавателен съд.

Лимузината мина през отворените порти на входа към тази част на пристанището, следвана от своята посестрима. И двете продължиха по пристана, минавайки покрай редици от пристанали платноходи. Сафиа добре познаваше пътническия терминал. Към него не се отиваше по този кей.

— Кара… — започна тя.

Лимузината подмина последния пристанищен офис в края на кея. По-нататък, ярко осветено и заобиколено от електрокари и пристанищни работници, се възправяше нещо забележително. Ако се съдеше по трескавата подготовка и разпънатите платна, без съмнение именно с това щяха да пътуват.

— Не! — промълви Сафиа.

— Да — отвърна Кара, определено доволна от себе си, ако се съдеше по тона й.

— Мили Боже! — възкликна Клей и се наведе напред, за да вижда по-добре.

Кара погледна часовника си.

— Не можех да откажа на султана, когато ми предложи да го използваме.

Лимузината спря в края на кея. Вратите се отвориха. Сафиа излезе и залитна леко, зяпнала с извита назад глава върха на трийсетметровите мачти. На дължина корабът беше два пъти по толкова.

— „Шабаб Оман“ — с благоговение прошепна тя. Клиперът с високите мачти беше гордостта на султана, водоплаващият посланик на страната му пред света, възпоменание за морската й история. Беше с традиционния английски дизайн — фокмачта с квадратни рейки, централната и задната мачти поддържаха квадратни платна. Построен през 1971 година от шотландски дъб и уругвайски бор, той беше най-големият съд от този вид в целия свят, който все още беше на вода. За трийсет години беше пътувал по целия свят за участия в надбягвания и регати.

Президенти и премиери, крале и кралици бяха крачили по палубата му. А сега бе предложен на Кара за личното и пътуване до Салала. Това повече от всичко показваше отношението на султана към семейство Кенсингтън. Сафиа разбираше защо Кара не би могла да откаже подобно предложение.

Наложи и се да потисне известно злорадство, изненадана да установи такова чувство у себе си. Тревогите за змии и тормозещите я съмнения утихнаха. Може да беше от лекарствата, но тя предпочиташе да го отдаде на свежата солена миризма на морския бриз, който прочистваше главата и сърцето й. Откога не се беше чувствала по този начин?

Другата лимузина също беше спряла. Американците излизаха и оглеждаха кораба с изумление.

Само Омаха не изглеждаше особено впечатлен, и то защото вече знаеше за промяната в транспортните планове. И все пак като видя кораба със собствените си очи не можа да остане безразличен. Той, разбира се, се постара да го скрие.

— Супер, експедицията се превръща в зрелище, грандиозен филм за Синдбад.

— Когато си в Рим… — измърмори Кара.

 

23:48

 

Касандра наблюдаваше кораба от другия край на пристанището. Гилдията беше наела склада чрез един трафикант на пиратски видеоплейъри за черния пазар. Задната половина на ръждивата постройка беше пълна с палети, натоварени догоре с нелегално внесени DVD и VHS-плейъри.

Останалата част от склада отговаряше на изискванията й. Като бивша ремонтна работилница той разполагаше със собствен сух док и котвено място. Водата се плискаше в непрестанен ритъм в близките пилони, раздвижена от минаващ наблизо траулер, отправил се към открито море.

Раздвижването залюля групата бойни съдове, доставени миналата седмица. Някои бяха пристигнали разглобени на части и ги сглобиха тук, на място. Други бяха докарани по вода под прикритието на мрака. На котвеното място се клатушкаха три бостънски китоловни кораба, всеки с по няколко елегантни черни джета на борда, съоръжени от Гилдията с картечници на въртящ се постамент. В добавка към това докът бе приютил командната лодка на Касандра — хидрофойл, способен да вдигне скорост над сто възела.

Дванайсетчленният й отряд беше зает с последните приготовления. Всички тези корави мъже бяха бивши бойци от специалните сили, също като нея, само че без да са работили за Сигма. Не че не бяха достатъчно интелигентни за тази цел. Позорно изгонени от специалните сили, повечето от тях се бяха прехвърлили в различни наемнически и полувоенизирани групи по целия свят, усвоили бяха нови умения, хладнокръвие и коварство. От тези мъже Гилдията беше подбрала най-адаптивните, най-интелигентните, онези, които демонстрираха най-ожесточена лоялност към екипа си, черти, които дори Сигма би оценила по достойнство. Ала за Гилдията един критерий беше от първостепенно значение — тези мъже нямаха нищо против да убиват, без значение коя е мишената.

Първият й помощник се приближи към нея.

— Капитан Санчес, сър!

Тя продължи да наблюдава картината от външните камери. Броеше хората от групата на Пейнтър, които се качваха на борда, посрещани от омански официални лица. Всички бяха налице. Най-накрая тя изправи гръб.

— Да, Кейн.

Джон Кейн единствен в групата не беше американец. Беше служил в елитното австралийско подразделение СВС, Специалните въздушни сили. Гилдията не ограничаваше издирването на таланти в рамките на Съединените щати, особено заради интернационалната си дейност. Висок над метър и деветдесет, Кейн беше силен и много здрав. Бръснеше редовно главата си, само под брадичката си оставяше малък квадрат черни косъмчета.

Тукашният отряд беше съставен изцяло от негови подчинени, изчаквали на позиция в Залива преди Гилдията да ги повика за тази задача. Организацията разполагаше с отряди, позиционирани по целия свят, независими клетки, които не знаеха нищо за другите, всички готови да се задействат моментално при знак от Гилдията.

Касандра беше изпратена да приведе в действие тази конкретна клетка и да командва мисията. Получи тази задача, защото познаваше отвътре Сигма форс, противника на Гилдията в операцията. Знаеше как действа Сигма, познаваше стратегиите и процедурите. Освен това добре познаваше оперативния им агент в случая — Пейнтър Кроу.

— Готови сме — каза Кейн.

Касандра кимна и погледна часовника си. „Шабаб Оман“ трябваше да потегли точно в полунощ. Щяха да изчакат един час, после да подхванат преследването. Погледна отново монитора и пресметна наум, после попита:

— „Аргус“?

— Обадиха се преди няколко минути. Вече е на позиция, патрулира зоната за атака, за да предотврати поява на нарушители.

„Аргус“ беше потапящ се кораб с четиричленен екипаж, от който можеха да излизат гмуркачи. Задвижваните му от пероксид двигатели и снаряжението му с миниторпеда го правеха колкото бърз, толкова и смъртоносен.

Касандра кимна отново. Всичко беше на място.

Никой на борда на „Шабаб“ нямаше да доживее да види утрото.

 

Полунощ

 

Хенри стоеше в средата на банята, докато отвеждащата тръба гъргореше. Униформеното му сако лежеше на леглото отвън. Той нави ръкавите си и си сложи чифт жълти гумени ръкавици.

Въздъхна. И една прислужница лесно би се справила с тази задача, но момичетата вече се бяха изнервили от врявата и той беше решил, че лично трябва да освободи къщата от змийските останки. В края на краищата, удобството и добруването на гостите лежеше върху неговите рамене, дълг, в който тази вечер той се беше провалил.

Пристъпи напред, наведе се и предпазливо посегна към тялото. То се носеше извито върху водата, дори като че ли се движеше леко, придърпвано от оттичащата се в канала вода.

Хенри се поколеба с протегнати пръсти. Проклетото нещо изглеждаше живо.

Сви защитената си от ръкавицата ръка.

— Стегни се, старче!

Пое дълбоко дъх и хвана змията по средата. Лицето му се разкриви от отвращение, зъбите му изскърцаха.

— Проклета гнусотия! — измърмори той на жаргона от дъблинската си младост. Отправи мълчалива благодарствена молитва към свети Патрик, задето беше прогонил тази същества от Ирландия.

Измъкна отпуснатото тяло от ваната. Пластмасова кофа чакаше улова му. Хенри се обърна, като държеше змията на една ръка разстояние от себе си, вдигна опашката на влечугото над кофата и нави тялото на спирали.

Пусна главата върху купчината и отново се удиви колко живо изглежда създанието. Само отпусната му уста разваляше илюзията.

Хенри понечи да се изправи, после килна глава настрани, забелязал нещо странно.

— Това пък какво е?

Обърна се и взе един пластмасов гребен от тоалетката. Стисна предпазливо змийската глава отзад и с помощта на гребена отвори устата й по-широко, за да потвърди предположението си.

— Колко странно! — измърмори той. Опипа с гребена, за да се увери.

Змията нямаше зъби.