Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (13)

12.
Безопасността на първо място

3 декември, 15:02

Салала

 

Омаха, леко задрямал в каросерията на камиона, усети издайническото дрънчене под седалката. По дяволите! Каросерията се разтресе по-силно. Онези от спътниците му, които се бяха унесли с провиснали в жегата глави, вдигнаха лица, набраздени от напрежение и тревога.

Откъм предната част на камиона двигателят изхърка за последно и замлъкна с валмо дим изпод капака като въздишка. Скоро от същото място изригнаха черни облаци пушек. Придружени от вонята на изгоряло масло. Камионът свърна настрани, удари се в песъчливия банкет и спря.

— Дотук бяхме — каза Омаха.

Арабският жребец възмутено удари с копито.

Напълно те разбирам, помисли си Омаха. Изправи се заедно с другите, изтупа наметалото си от прахта и отиде при капака в задната част на каросерията. Дръпна резето. Капакът падна назад и се удари с трясък в пясъка.

Всички слязоха, докато капитан Ал Хафи и двамата му подчинени заобиколиха откъм кабината. Изпод капака продължаваше да излиза дим на валма.

— Къде сме? — попита Кара, като засенчи очи и впери поглед към лъкатушещия път. И от двете страни на шосето ниви със захарна тръстика се катереха еднообразно по склоновете докъдето стигаше поглед. — Колко път има още до Салала?

— Една-две мили, не повече — каза Омаха и сви рамене. Не беше сигурен. Можеше да е и два пъти по толкова.

Капитан Ал Хафи се приближи към групата.

— По-добре да тръгваме. — Махна с ръка към дима. — Ще дойдат хора да видят какво става.

Омаха кимна. Нямаше да е добре да ги заварят как се помотват край откраднат камион. Дори да е взет „назаем“.

— Остатъкът от пътя ще трябва да изминем пеша — каза Пейнтър. Той скочи последен от каросерията. Водеше жребеца на повод от въже. Преведе нервното животно по наклонения капак, който послужи като рампа. Жребецът се отърси и затанцува, озовал се най-после на твърда земя.

Докато Пейнтър го успокояваше, Омаха забеляза, че лявото му око е придобило лилав оттенък, но вече не изглежда толкова подуто. Отклони поглед, на границата между срама заради избухването си и остатъчния гняв, който все още чувстваше.

Поеха по банкета на шосето. Движеха се като малък керван, по двойки. Водеше капитан Ал Хафи, а Пейнтър и Корал вървяха най-отзад заедно с коня.

Омаха ги чуваше как си говорят шепнешком, явно обсъждаха по-нататъшната им стратегия. Забави крачка да се изравни с тях. Нямаше да допусне да го оставят встрани от обсъждането. Кара също изостана.

— Какво ще правим, когато стигнем в Салала? — попита Омаха.

Пейнтър се намръщи.

— Ще гледаме да не привличаме внимание. Двамата с Корал ще отидем във…

— Чакай — прекъсна го Омаха. — И аз ще дойда. Нямам намерение да се крия в някой хотел, докато вие се шляете наоколо.

Гневните му думи бяха чути от всички.

— Не може всички да отидем в гробницата — каза Пейнтър. — Ще ни забележат. Ние с Корал имаме опит в наблюдението и събирането на информация. Трябва да разузнаем района, да потърсим Сафиа и да се подготвим, в случай че тя още не е пристигнала.

— А ако вече е ходила в гробницата и си е тръгнала? — попита Омаха.

— Ами ще го установим. Ще зададем някой и друг дискретен въпрос.

Кара се обади:

— Ако е била там и си е тръгнала, няма да знаем къде са я отвели.

Пейнтър впери поглед в далечината. Омаха забеляза тревогата, засенчила очите му, тъмна като синината под лявото.

— Смяташ, че сме закъснели — каза Омаха.

— Не можем да бъдем сигурни.

Омаха плъзна поглед напред. Няколко сгради вече се различаваха близо до хоризонта. Покрайнините на града. Твърде далеч. Твърде късно.

— Някой ще трябва да избърза напред — каза Омаха.

— Как? — попита Кара.

Без да се обръща, Омаха посочи с палец през рамото си.

— Конят. Един от нас… или двама… биха могли да яхнат коня и да го пришпорят към града. Да отидат право в гробницата. Да проверят какво е положението там. Да се скрият. Да си отварят очите за Сафиа. Да я проследят, когато си тръгне оттам.

Отговори му мълчание.

Корал срещна погледа му.

— С Пейнтър тъкмо обсъждахме същото.

— Аз трябва да ида — каза Пейнтър. Омаха спря и се обърна лице в лице с него.

— И защо, по дяволите? Аз познавам града. Мога да се оправя в кривите му улички.

Пейнтър го изгледа от горе до долу.

— Ти нямаш опит в наблюдението. Не е сега времето да си играем на шпиони. Ще те забележат. И така ще загубим предимството си.

— Да бе! Може и да не съм обучен в специалните сили, но пък години наред съм работил на места, където е най-добре да останеш незабелязан. Мога да се смеся с тълпата, ако се наложи.

Пейнтър каза съвсем делово:

— Но аз съм по-добър. Това ми е работата.

Омаха стисна юмруци. Чул бе пълната увереност в гласа на другия мъж. Част от него искаше да избие с юмручни удари тази увереност, но друга част му вярваше. Той нямаше опита на Пейнтър. Кой би бил най-добрият избор? Как би могъл да ходи, когато му се искаше да хукне с всички сили към Сафиа? Болка стисна сърцето му в менгеме.

— И какво ще направиш, ако я намериш?

— Нищо. — Пейнтър продължи: — Ще разузная с каква човешка сила разполагат. Ще намеря слабото им място. Ще чакам подходящия момент.

Кара се обади с ръце на кръста:

— Ами ние?

Отговори й Корал, докато Пейнтър и Омаха продължаваха да се измерват с поглед.

— Имаме обезопасена квартира, която подготвихме като помощна база в Салала. Пари и запаси.

Естествено, че биха направили нещо такова, помисли с Омаха.

— Оръжия? — попита Кара. Корал кимна.

— Първо ще идем там. Ще вземем каквото ни е необходимо. Аз ще се свържа с Вашингтон. Ще ги уведомя за обстановката. Ще уредя допълнителни…

— Не — прекъсна я Пейнтър. — С никого няма да се свързваш. Аз ще се свържа с вас при първа възможност. Ще действаме самостоятелно. Без външна помощ.

Омаха разчете мълчаливите послания, които преминаха между Пейнтър и неговата партньорка. Изглежда Пейнтър подозираше не само оманското правителство в изтичане на информация, а и собственото си. Онази жена, Касандра Санчес, през цялото време се беше движила с една крачка пред тях. Явно разполагаше с вътрешна информация. Пейнтър обърна поглед към Омаха.

— Съгласни ли са всички с този план?

Омаха кимна бавно, макар че чувстваше врата си като пълен с метална арматура. Пейнтър понечи да се обърне, но Омаха го спря и пристъпи по-близо до него. Измъкна пистолета изпод наметалото си и му го подаде.

— Ако ти се открие сгоден случай… някаква възможност…

— Ще го взема — каза той и прие оръжието.

Омаха отстъпи назад и Пейнтър яхна жребеца. Щеше да язди без седло и с импровизирана юзда от корабно въже.

— Ще се видим в Салала — промърмори той и срита коня в тръс, после в пълен галоп, приведен ниско над гривата му.

— Надявам се да е толкова добър в шпионирането, колкото и в ездата — каза Кара.

Омаха гледаше след Пейнтър, докато той не изчезна зад един завой на шосето. После групата потегли отново, бавно, твърде бавно, към очакващия ги град.

 

15:42

 

Сафиа се наведе над топографската карта на район Дофар, Разстлана върху капака на джипа. В центъра й лежаха дигитален компас и пластмасова линийка. Тя промени леко положението на линийката върху картата, подравни я по същата ос, върху която лежеше гробницата на Наби Имран. Преди да си тръгнат оттам, беше се забавила, колкото да направи прецизното измерване с лазерно калибрирания компас.

— Какво правите? — попита Касандра иззад рамото й сигурно за пети път.

Сафиа за пореден път не й отговори, а се наведе още повече и почти заби нос в картата. „Това е най-доброто, което мога да направя без компютър.“ Протегна ръка.

— Химикалка.

Кейн бръкна в един вътрешен джоб на якето си и й подаде химикалка. Вдигнала поглед за миг, Сафиа мерна пистолета, прибран в презраменния му кобур. Пое предпазливо химикалката от пръстите му. Постара се да не среща погледа му. Този мъж я изнервяше повече и от Касандра, разклащаше решимостта й.

Концентрира се върху картата и насочи цялото си внимание върху загадката. Синя черта започваше от гробницата на Наби Имран и пресичаше района. Тя проследи с пръст чертата, търсейки едно определено име по пътя и върху картата.

Имаше известна представа какво ще открие.

Когато пръстът и подмина Салала, линиите върху топографската карта се умножиха в началото на пресечения терен в подножието, а после и в самите планини. Тя проследи линията синьо мастило до мястото, където се пресичаше с една черна точка на върха на стръмно възвишение. Там пръстът й спря и почука по картата.

Касандра се наведе по-близо и прочете името, отпечатано под пръста на Сафиа.

— Джебал Ейтеен.

— Планина Ейтеен — каза Сафиа и впери поглед в черната точка, която отбелязваше малката планина. — На върха й има друга гробница. И също като това място и другото е почитано от всички религии — християнската, юдейската и ислямската.

— Чия е гробницата?

— На друг пророк. Аюб, иначе — Йов.

Касандра я изгледа намръщено и с недоумение. Сафиа обясни:

— Йов го има и в Библията, и в Корана. Той бил богат човек от добро семейство, който дълбоко вярвал в Бог. Като изпитание му било отнето всичко — богатството, децата, дори здравето му. Толкова ужасни били болестите му, че го прогонили и го принудили да живее сам-самичък тук. — Тя чукна с пръст по картата. — На върха на планина Ейтеен. Въпреки изпитанията обаче Йов все така пламенно и искрено почитал Бога. Като награда за верността му Бог казал на Йов „удари земята с крак“. Избликнал извор, от който Йов пил и се изкъпал. Изцерил се от болестите си и си върнал младостта. Прекарал целия си живот в планина Ейтеен и тук бил погребан.

— И според вас това място е следващата спирка по пътя към Убар?

— Ако първият пътен знак е бил поставен в тази гробница, логично би било следващият да е на подобно място. В друга гробница на свещен персонаж, почитан от всички религии в района.

— Значи там трябва да отидем.

Касандра посегна към картата.

Сафиа я спря, като сложи решително ръка върху разгънатата карта.

— Не можем да бъдем сигурни какво ще открием там и дали въобще ще открием нещо. И преди съм ходила в гробницата на Йов. Тогава не открих нищо, което да я свързва с Убар. А и не знаем откъде да започнем търсенето. Нямаме друго желязно сърце. — Отново си спомни как сърцето се беше заклатило върху мраморния олтар като компас. — Ще минат години, докато открием следващото парченце от мозайката.

— Точно затова сте с нас — каза Касандра, дръпна картата изпод ръката й и махна на Кейн да вкара затворничката обратно в джипа. — За да разрешите тази гатанка.

Сафиа поклати глава. Задачата изглеждаше невъзможна. Или поне така й се искаше да внуши на Касандра. Въпреки Думите си самата тя имаше ясна идея как следва да действа, но още не знаеше как да впрегне това в своя полза.

Качи се отзад с Касандра и се настани на седалката, докато джипът завиваше през портата. На улицата вън продавачите бяха започнали да прибират стоката си с превалянето на следобеда. Едно улично куче, само кожа и кости, се влачеше умърлушено между пясъчната ивица и количките. Вдигна нос, когато един кон мина бавно зад редицата сергии, воден от мъж, облечен от главата до петите в бедуински пустинен плащ.

Джипът продължи по улицата към друго мицубиши, паркирано в края й. Оттам процесията щеше да продължи към планинското подножие.

Сафиа погледна към GPS устройството, вградено в таблото. Улиците сочеха навън като радиуси на окръжност. Напускаха града.

Отиваха в поредната гробница.

Надяваше се да не е нейната.

 

16:42

 

Проклетите скорпиони…

Доктор Жак Бертран смачка черния брониран натрапник с тока на ботуша си, преди да се настани на чергата, с която беше застлано работното му място. Беше излязъл за няколко минути, колкото да донесе още вода от ландроувъра си, а скорпионите вече бяха нападнали сенчестата му ниша в скалната стена. В тези сурови земи на бурени и камънаци нищо не оставаше неизползвано. Дори и малко местенце на сянка.

Жак се просна по гръб в нишата. На тавана й имаше надпис на епиграфски южноарабски, което беше характерно за древните погребални крипти. Теренът наоколо беше пълен с такива, всичките засенчени от гроба на Йов на върха на възвишението, където работеше той. Целият район се беше оказал гробище. Това беше третата крипта, която документираше, и последната за този дълъг, непоносимо горещ ден.

Вече си мечтаеше за хотелския си апартамент в Салала Хилтън, за едно топване в басейна и чаша изстудено шардоне.

С тази мисъл той решително се хвана на работа. Прокара четка от камилски косми по надписа и го почисти за последно. Като археолог със специализация в древните езици Жак беше получил стипендия по един проект, чиято задача бе да картографира ранни семитски надписи, проследявайки ги от миналото до настоящето. Арамейски, елимейски, палмиренски, набатейски, самаритски, еврейски. Гробниците бяха богати източници на писмено слово, обезсмъртили молитви, похвални слова и епитафии.

Жак потръпна и свали четката. Внезапно го обзе усещането, че някой го наблюдава. Заля го на вълни като някакво първосигнално чувство за опасност.

Изправи се на лакът и погледна надолу покрай краката си. Бандити и крадци тук имаше колкото искаш. Ала в сянката на гроба на Йов, дълбоко уважавано светилище, никой не би рискувал да извърши престъпление. Би било равносилно на смъртна присъда. Понеже знаеше това, Жак беше оставил пушката си в роувъра.

Плъзна поглед по огряната от слънцето земя навън.

Нищо.

Въпреки това издърпа краката си навътре в нишата. Ако навън имаше човек с лоши намерения, може би нямаше да го забележи.

Трополене на търкалящо се по стръмен склон камъче се чу някъде отляво. Той наостри слух с чувството, че е попаднал в капан.

После нещо се появи на входа на криптата.

Движеше се небрежно и лениво, ала уверено в силата си. Червената му козина, прошарена от сенките, се сля с червената скала.

Жак затаи дъх, попаднал в капан между ужаса и удивлението.

Беше чувал слухове, предупреждавали го бяха за присъствието им в пущинаците на Дофарските планини. Pantera pardus nimr. Арабският леопард. Почти изчезнал вид, но не достатъчно изчезнал, ако питаха него.

Голямата котка подмина входа, без да му обърне внимание.

Но не беше сама.

Появи се втори леопард, който се движеше по-бързо, беше по-млад и по-възбуден. После трети. Мъжкар. Огромни лапи които се разтваряха още повече при всяка стъпка, жълти нокти.

Глутница.

Жак лежеше затаил дъх, молеше се, изгубил ума и дума — пещерен човек, сврял се в дупката си с надеждата да се опази от опасностите вън.

После друга фигура се появи пред входа на нишата.

Не беше котка.

Боси стъпала, голи крака, движещи се със същата котешка грация.

Жена.

От мястото си Жак я виждаше само от бедрата надолу.

И тя не му обърна никакво внимание, също като леопардите, мина бързо покрай входа в посока нагоре към планината.

Жак се измъкна от криптата — като Лазар, който станал от гроба си. Не можа да се въздържи. Подаде глава навън, застанал на четири крака. Жената се катереше по скалната стена, следвайки някаква пътека, която само тя знаеше. Кожа с цвета на топло какао, права черна коса до кръста, гола и без капчица чувство за срам.

Изглежда усети погледа му, но не се обърна. Той отново го почувства в главата си, окова непогрешимо усещане, че го наблюдават. Обзе го страх, но не беше в състояние да отклони поглед.

Тя крачеше с леопардите, все нагоре, към гробницата на върха. Силуетът и затрептя като мираж върху напечения от слънцето пясък.

Дращене привлече погледа му към собствените му ръце и колене.

Двойка скорпиони пробягаха по пръстите му. Не бяха отровни, но жилеха гадно. Той ахна, когато нови и нови скорпиони започнаха да извират от цепнатини и пролуки, да се спускат по стените и да падат от тавана. Стотици. Гнездо.

Излази трескаво от криптата. Усети ужилвания, огнени искри по гърба си, глезените, врата и ръцете.

Изстреля се през отвора и се търкулна по твърдата почва. Нови ужилвания го прогаряха като върховете на запалени цигари. Извика, подлуден от болка.

Изправи се, като тръскате ръце и подскачаше, съблече якето си и заудря с ръка косата си. Хукна със залитане надолу по склона. Нови и нови скорпиони извираха от входа на криптата.

Той погледна нагоре — страх го беше да не е привлякъл вниманието на леопардите. Но лицето на скалната стена беше пусто.

Жената и котките бяха изчезнали.

Невъзможно! Само че огънят от жилата на скорпионите го беше лишил от всякакво любопитство. Продължи надолу към паркирания роувър. После очите му сякаш по своя воля се плъзнаха назад и нагоре, към върха.

Където чакаше гробницата на Йов.

Отвори вратата на роувъра и седна на шофьорското място. Беше получил предупреждение да се маха. Знаеше го със сигурност, от която му настръхваха косите.

Нещо ужасно щеше да се случи там горе.

 

15:45

 

— Сафиа е жива — каза Пейнтър веднага щом влезе през вратата на обезопасената квартира.

Всъщност това беше двустаен апартамент над магазинче за внос-износ близо до пазара Ал-Хафа. При наличието на подобен вид търговия на долния етаж никой не би се усъмнил във влизащи и излизащи от сградата непознати. Просто нормална част от бизнеса. Откъм пазара в съседство долиташе многоезична врява на пазарящи се гласове. Стаите миришеха на къри и стари дюшеци.

Пейнтър мина покрай Корал, която му беше отворила вратата. Вече беше забелязал двама от пустинните фантоми, заели дискретни позиции отпред, които наблюдаваха кой се приближава към къщата.

Останалите се бяха събрали в предната стая, изтощени от пътя. Откъм банята се чуваше звук на течаща вода. Кара я нямаше, а косите на Дани, Омаха и Клей бяха още влажни. Бяха се редували да отмият под душа прахта и мръсотията от пътуването. Капитан Ал Хафи си беше намерил халат който се бе оказал възтесен за плещите му.

Омаха се изправи при появата на Пейнтър.

— Къде е тя?

— Когато стигнах там, тъкмо напускаха гробницата. С няколко джипа. Тежко въоръжени. — Пейнтър мина в миниатюрната кухничка. Наведе се над мивката, пусна крана и пъхна глава под водната струя.

Омаха застана зад него.

— Защо не ги проследи?

Пейнтър се изправи и приглади назад мократа си коса. Вадички вода се застичаха по врата и гърба му.

— Това правя. — Изгледа сурово Омаха, после го заобиколи и отиде при Корал.

— Как сме с екипировката?

Тя кимна към вратата за задната стаичка.

— Реших, че ще най-добре да те изчакам. Електронният панел се оказа по-сложен, отколкото очаквах.

— Покажи ми.

Тя го заведе при вратата. Апартаментът беше постоянна тайна квартира на ЦРУ, една от многото, които управлението поддържаше по целия свят. Сигма беше уведомена за местоположението й след началото на мисията — в случай че им потрябва място, където да прегрупират силите си.

Електронният панел бе скрит зад диплите на едно перде. Корал го беше дръпнала, за да не пречи. Малък комплект импровизирани инструменти лежеше на пода — нокторезачка, бръснарски ножчета, пинцети за вежди, пила.

— От банята са — каза Корал.

Пейнтър коленичи пред панела. Корал беше махнала капака, откривайки електрониката отдолу. Той огледа веригите.

Корал се наведе край него и посочи няколко прекъснати жици, червени и сини.

— Успях да изключа тихата аларма. Сега би трябвало да обезвредиш ключалката, без някой да разбере за това. Но реших, че ще е по-добре, ако преди това погледнеш какво съм направила. Това е по твоята специалност.

Пейнтър кимна. Тези заключващи механизми бяха направени така, че да пращат тих сигнал към ЦРУ, че някой използва тайната квартира. Пейнтър не искаше това да се знае. Не още. И не от толкова много хора. Те бяха мъртви… и той възнамеряваше да си останат такива колкото е възможно по-дълго.

Очите му се плъзнаха по веригите, следвайки потока на захранването, активните жици, както и другите, които бяха само за заблуда. Всичко изглеждаше наред. Корал беше успяла да прекъсне захранването към телефонната линия, без да повреди самия панел. За специалист по физика тя се беше оказала дяволски добър електроинженер.

— Изглежда добре.

— Значи можем да влезем.

По време на инструктажа преди мисията Пейнтър беше наизустил кода за достъп до тайната квартира. Посегна към панела и въведе първата от десетте цифри на кода. Разполагаше само с един опит да го въведе правилно. При грешка панелът щеше да се самоблокира. Предпазна мярка.

Той продължи внимателно.

— Имаш деветдесет секунди — напомни Корал.

Друга предпазна мярка. Десетцифрената поредица трябваше да бъде въведена в рамките на предварително зададено време. Той натискаше внимателно всеки бутон с равномерна скорост. Когато стигна до седмата цифра в поредицата — цифрата девет — пръстът му се поколеба. Светещият бутон изглеждаше малко по-мътен от съседа си, като разликата беше достатъчно малка, за да я пропуснеш. Пейнтър задържа пръста си. Дали не беше прекалено параноично от негова страна? Дали не се плаши и от сянката си вече?

— Какво има? — попита Корал.

Междувременно Омаха и брат му също бяха дошли.

Пейнтър се отпусна на пети, като мислеше трескаво. Свиваше и разпускаше пръсти. Взираше се в бутона с цифрата девет. Едва ли…

— Пейнтър! — прошепна едва чуто Корал.

Ако се забавеше твърде много, системата щеше да се самозаключи. Нямаше време за губене… но нещо не беше наред. Усещаше го.

Омаха пристъпваше от крак на крак зад него, сякаш да му напомни, че времето лети. Ако искаше да спаси Сафиа, Пейнтър имаше нужда от нещата зад тази врата.

Зарязал временно панела, Пейнтър взе пинцетите и пилата за нокти. Със сръчността на хирург внимателно освободи от гнездото му подозрителния бутон и той падна в ръката му. Твърде лесно. Пейнтър се наведе напред и примижа.

По дяволите!

Зад бутона имаше малък квадратен чип със сензор за натиск в центъра. Чипът беше плътно увит в тънко метално фолио. Антена. На микропредавател. Ако беше натиснал бутона, микропредавателят щеше да се активира. Ако се съдеше по начина на поставянето му, устройството не беше част от фабричната изработка на електронния панел.

Касандра беше идвала тук.

Капка пот се стече в лявото око на Пейнтър. Не беше забелязал колко влага е избила по челото му.

Корал погледна над рамото му.

— Мамка му! Меко казано.

— Всички да излязат оттук.

— Какво става? — попита Омаха.

— Капан — каза Пейнтър с дрезгав от гнева глас. — Вън! Излизайте!

— Изведи Кара! — извика Корал на Омаха и го бутна към банята. Останалите подкара към вратата.

Докато те бягаха, Пейнтър седна пред панела. Поток от ругатни се изниза през главата му като любим стар шлагер. Твърде отдавна си припяваше тази мелодия. Касандра винаги беше с една крачка преди него.

— Трийсет секунди! — предупреди го Корал и затръшна вратата на апартамента. Разполагаше с половин минута преди панелът да се самозаключи.

Останал сам, той огледа чипа.

Само ти и аз, Касандра.

Остави пилата на пода и взе нокторезачката. С мисълта колко му се иска да държи собствения си комплект инструменти той се зае да отстрани предавателя, като дишаше дълбоко, за да запази спокойствие. Докосна металната обвивка, за да отведе евентуално статично електричество, после се хвана на работа. Внимателно прекъсна захранващата жица от основата й, после също толкова предпазливо обели пластмасовата обвивка от жицата, без да я прерязва. След като жицата се оголи, той я стисна с пинцетите и я допря до жицата, по която течеше ток. Искра и съскане. Слаба миризма на изгоряла пластмаса стигна до ноздрите му.

Предавателят можеше да бъде броен за изпържен.

Осем секунди…

Отдели обезвредения предавател и го извади. Стисна го и усети острия му връх да се забива в дланта му.

Да ти го начукам, Касандра!

Бързо въведе последните три цифри. До него ключалките на вратата се отвориха с механичен съсък.

Едва тогава Пейнтър си отдъхна облекчено.

Изправи се и огледа внимателно рамката на вратата, преди да завърти дръжката. Не личеше да е пипана. Касандра бе решила, че предавателят ще си свърши работата.

Пейнтър завъртя дръжката и я дръпна. Вратата беше тежка, подсилена със стомана. Той изрече една последна бърза молитва и я отвори.

Погледна вътре от прага. Една-единствена крушка осветяваше стаята.

По дяволите!

Стаята беше пълна с метални лавици от пода до тавана. Всичките празни. Обрани.

Касандра за пореден път демонстрираше, че не е склонна да поема никакви рискове, не беше оставила и трошица, освен визитката си — килограм експлозив C4 с електронен детонатор. Ако Пейнтър беше натиснал бутона с цифрата девет, взривът щеше да събори цялата сграда. Отиде и освободи детонатора.

Смесица от гняв и безпомощност се сбра на болезнена топка в гърдите му. Идеше му да закрещи. Вместо това се върна при входната врата на апартамента и повика другите да влязат.

Корал изкачи с нетърпение стълбите.

— Изнесла е всичко — каза Пейнтър, когато партньорката му влезе в апартамента.

Омаха се намръщи точно зад Корал.

— Кой?

— Касандра Санчес — троснато отвърна Пейнтър. — Похитителката на Сафиа.

— Откъде е знаела, по дяволите, за тази квартира?

Пейнтър поклати глава. Откъде наистина? Заведе ги при празния склад, влезе и се приближи до бомбата.

— Какво правиш? — попита Омаха.

— Експлозивът може да ни потрябва.

Докато Пейнтър работеше, Омаха влезе в складовото помещение. Кара го последва — косата й мокра и заплетена след прекъснатия душ, тялото увито с хавлия.

— Ами Сафиа? — попита Омаха. — Нали каза, че можеш да я проследиш?

Пейнтър освободи експлозива и им махна да излязат.

— Така казах, да. Сега обаче имаме проблем. Тук трябваше да има компютър със сателитна връзка, чрез който да се свържа със сървъра на министерството.

— Не разбирам — с тъничък глас каза Кара.

Кожата й грееше бледожълта на флуоресцентното осветление. Изглеждаше изтощена по начин, който наведе Пейнтър на мисълта, че не наркотиците са виновни за състоянието й, а липсата им.

Пейнтър ги заведе обратно в предната стая, като на всяка нечетна стъпка преработваше плановете си, а на всяка четна псуваше Касандра. Знаела е за тайната квартира, добрала се е до отключващия код и им е поставила капан. Как узнаваше всеки техен ход? Погледът му се плъзна по хората в стаята.

— Къде е Клей? — попита той.

— Допушва си цигарата на стълбите — отговори Дани. — Намери един пакет в кухнята.

Сякаш по команда Клей отвори вратата и влезе. Всички очи се обърнаха към него. Той се стресна от цялото това внимание.

— Какво?

Кара се обърна към Пейнтър.

— Какво ще правим сега?

Пейнтър се обърна към капитан Ал Хафи.

— Оставих коня на султана долу при Шариф. Ще можеш ли да продадеш жребеца и бързо да осигуриш оръжия и някакъв транспорт?

Капитанът кимна уверено.

— Имам някои контакти тук.

— Разполагаш с половин час.

— Ами Сафиа? — настоя Омаха. — Губим твърде много време.

— За момента нищо не я заплашва. Касандра все още има нужда от нея, иначе Сафиа вече щеше да дели гробницата с бащата на Дева Мария. Имали са причина да я вземат със себе си. Ако искаме да я освободим, прикритието на нощта ще ни е от полза. Имаме достатъчно време.

— Как ще разберем къде са я отвели? — попита Кара. Пейнтър огледа изпитателно лицата наоколо, разколебан дали и доколко можеше да говори свободно.

— Е? — притисна го Омаха. — Как, по дяволите, ще я намерим?

Пейнтър тръгна към външната врата.

— Като намерим най-доброто кафе в града.

 

17:10

 

Омаха водеше през пазара Ал-Хафа. Следваше го само Пейнтър. Другите бяха останали в тайната квартира да си починат и да чакат завръщането на капитан Ал Хафи с транспорта им. Омаха се надяваше дотогава да са открили накъде трябва да пътуват.

Потискан гняв пулсираше в ушите му с всяка стъпка. Пейнтър я беше видял, бил е на няколко метра от нея… и беше оставил похитителите да я отведат. Първоначалната увереност на Пейнтър, че ще може да проследи Сафиа, се беше разколебала в квартирата. Омаха го беше видял в очите му. Беше видял тревога.

Кучият му син трябваше да се опита да я спаси, когато му се бе открила възможност да го направи. По дяволите риска! Непоносимата му предпазливост поставяше Сафиа в опасност. Онези щяха да я убият и тогава всичките им усилия щяха да са напразни.

Омаха вървеше между сергиите и магазинчетата, глух за врявата наоколо, за гласовете на продавачите, за разгорещените пазарлъци, за крякането на затворени в плетени клетки гъски, за рева на едно вързано муле. Всичко това се сливаше в някакъв шумов фон.

Пазарът скоро щеше да затвори — слънцето потъваше към хоризонта, а сенките се удължаваха. Беше задухал вечерният вятър. Навеси плющяха, валма прах танцуваха сред натрупани на купове отпадъци, а въздухът миришеше на сол, подправки и наближаващ дъжд.

Сезонът на мусоните беше отминал, но прогнозата за времето предупреждаваше за декемврийска буря, атмосферен фронт, придвижващ се към сушата. Дъждът щеше да завали още по светло. Нощната буря беше само предвестник на посестримите си. Говореше се, че атмосферната система ще пресече планините и ще се сблъска с придвижващата се на юг пясъчна буря, създавайки истинско чудовище.

Само че Омаха си имаше по-големи тревоги от лошото време.

Бързаше напред през пазара. Целта им беше в другия му край, където наскоро беше изникнала модерна ивица търговски комплекси, включително ресторант на Пица Хът и малък търговски център. Омаха си пробиваше път покрай последните сергии, подминаваше магазинчета за парфюми, кандилници за тамян, банани, тютюн, ръчно изработени бижута, традиционни дофарски носии от кадифе с множество мъниста и пайети.

Най-накрая стигнаха до улицата, която делеше пазара от модерните търговски комплекси. Омаха посочи натам.

— Ето го. Та как това място ще ти помогне да намериш Сафиа?

Пейнтър тръгна към улицата.

— Ще ти покажа.

Омаха го последва. Вдигна поглед към табелата:

Заведението предлагаше най-различни видове кафе, чай, капучино и еспресо. Подобни заведения можеха да бъдат открити и в най-отдалечените кътчета на света. Нужна беше само телефонна връзка и дори най-забутаното място можеше да се включи в Мрежата.

Пейнтър свърна към входа. Приближи се към бармана, рус англичанин на име Акс, който носеше тениска с надпис ОСВОБОДЕТЕ УИНОНА. Каза му номера на кредитната си карта и срока на изтичане.

— Научил си го наизуст — отбеляза Омаха.

— Човек никога не знае кога ще го нападнат пирати в морето.

Докато барманът проверяваше номера, Омаха попита:

— Мислех, че не искаш да привличаме излишно внимание. Като използваш кредитната си карта, няма ли да се издадеш, че си още жив?

— Не мисля, че вече има значение.

Електронната машина за кредитни карти иззвъня. Мъжът вдигна палци в знак, че всичко е наред.

— Колко време ще ви трябва?

— Високоскоростна ли е връзката?

— Дигитална абонатна, приятел. Няма друг начин да сърфираш.

— Трийсет минути би трябвало да ми стигнат.

— Супер. Машинката в ъгъла е свободна.

Пейнтър тръгна към компютъра, Гейтуей Пентиум четворка. Седна, влезе в интернет и вкара дълъг адрес.

— Влизам в сървъра на министерството на отбраната — обясни той.

— И как това ще ти помогне да откриеш Сафиа?

Пейнтър продължи да пише, пръстите му летяха по клавиатурата.

— Мога да получа достъп до повечето системи, попадащи под Закона за националната сигурност. Ето.

На екрана се появи страница с логото на мицубиши. Омаха четеше над рамото му.

— Ще си купуваш нова кола?

Пейнтър се разрови из сайта с помощта на мишката. Изглежда имаше пълен достъп, защото без проблем влизаше в екрани, които изискваха парола.

— Отрядът на Касандра пътуваше с джипове мицубиши. Не си правеха труд да крият колите. Лесно успях да се приближа достатъчно, за да видя номера на онзи, който беше спрял в уличката.

— Идентификационния номер на автомобила?

Пейнтър кимна.

— Всички коли и камиони с GPS устройства са в непрекъснат контакт със сателити в орбита, които следят местонахождението им и така шофьорът по всяко време знае къде се намира.

Омаха започваше да разбира.

— И ако разполагаш с идентификационния номер, можеш да получиш достъп до данните за автомобила. Да разбереш къде е.

— Точно на това разчитам.

Появи се прозорец за вписване на номера. Пейнтър го въведе, без да поглежда към пръстите си, натисна „Enter“ и се облегна назад. Ръката му трепереше леко. Той я стисна в юмрук в опит да скрие нервността си.

Омаха се досещаше за какво мисли. Дали е запомнил правилно номера? Ами ако похитителите са изключили GPS-а? Толкова много неща можеха да се объркат.

Но след кратко изчакване на екрана се появи дигитална карта на Оман, предадена от два геосинхронизирани сателита в орбита над страната. Движещото се местонахождение на джипа.

Пейнтър си отдъхна облекчено. Омаха също.

— Ако можехме да открием къде държат Сафиа…

Пейнтър увеличи мащаба на картата. Появи се град Салала. Само че миниатюрната синя стрелка, обозначаваща местоположението на джипа, беше извън границите му и се отдалечаваше.

Пейнтър се наведе по-близо.

— Не…

— По дяволите! Те напускат града!

— Явно са открили нещо в гробницата.

Омаха се обърна рязко.

— Тогава и ние трябва да тръгваме. Веднага!

— Не знаем къде отиват — каза Пейнтър, без да мърда от компютъра. — Ще трябва да изчакам, докато спрат.

— Има само една магистрала. Тази, по която пътуват в момента. Можем да ги настигнем.

— Може да свърнат встрани. Джиповете са високопроходими.

Омаха се чувстваше разпънат в две противоположни посоки — да послуша разумния съвет на Пейнтър или да открадне първото изпречило му се возило и да отпраши след Сафиа. Но какво щеше да направи, ако я настигне? Как би могъл да й помогне?

Пейнтър го стисна за ръката. Омаха стисна другата в юмрук.

Пейнтър го погледна сурово.

— Искам от теб да се съсредоточиш, докторе. Каква би могла да е причината да напуснат града? Къде отиват?

— Откъде по дяволите, мога да…

Пейнтър го стисна още по-силно.

— Познаваш района не по-зле от Сафиа. Знаеш по кой път са поели и какво има по този път. Има ли там нещо, към което насочва гробницата в Салала?

Той поклати глава, отказваше да отговори. Губеха време.

— По дяволите, Омаха! Поне веднъж в живота си спри да реагираш първосигнално и помисли!

Омаха издърпа ядно ръката си.

— Проклет да си! — Но не си тръгна. Остана да се тресе от нерви на мястото си.

— Какво толкова има там? Къде може да отиват?

Омаха погледна към екрана, понеже не искаше да погледне към Пейнтър от страх да не насини и другото му око. Замисли се върху въпроса му, върху гатанката. Гледаше втренчено синята стрелка, която се отдалечаваше от града по посока на планинското подножие.

Какво е открила Сафиа? Накъде са тръгнали?

Прехвърли наум всички археологически възможности, всички места с историческо значение, пръснати из тази древна земя — светилища, гробища, руини, пещери, пропасти. Бяха твърде много. Тук който и камък да обърнеш, откриваш история.

Но после му хрумна нещо. Близо до магистралата имаше една важна гробница, само на няколко мили от пътя.

Приближи се към компютъра. Гледаше как синята стрелка се движи по пътя.

— Има една отбивка на петнайсетина мили по-нататък. Ако завият там, знам накъде са тръгнали.

— Това означава да изчакаме още малко — каза Пейнтър. Омаха клекна до компютъра.

— Изглежда нямаме друг избор.

 

17:32

 

Пейнтър плати време на друг компютър. Остави Омаха да наблюдава движението на джипа. Ако успееха да разберат накъде се е отправила Касандра със Сафиа, това би им дало предимство. Но надеждата не беше голяма.

На другия компютър Пейнтър отново влезе в сървъра на Министерството на отбраната. Вече нямаше смисъл да се преструва на умрял. Беше оставил достатъчна електронна следа. Освен това, като се имаше предвид сложният капан в тайната квартира, Касандра знаеше, че е жив… или поне действаше, сякаш знае.

Това беше една от причините да се свърже със сайта на МО.

Въведе личната си парола и получи достъп до пощата си. В кутийката за адресата въведе своя командир доктор Шон Макнайт, шефа на Сигма. Ако можеше да се довери на някого, това беше Шон. Трябваше да го уведоми за последните събития, за протичането на операцията.

Отвори се прозорец за писмо и той затрака бързо по клавиатурата, резюмирайки в максимална степен събитията. Подчерта ролята на Касандра и възможността в организацията да е внедрена къртица. Нямаше начин Касандра да е разбрала за тайната квартира и за електронния код към складовото помещение, ако не е разполагала с вътрешна информация.

Завърши така:

„Подчертавам, че е крайно необходимо нещата да бъдат разследвани при вас. Успехът на мисията зависи от осуетяването на по-нататъшно изтичане на информация. Не се доверявайте на никого. Ще се опитаме да спасим доктор Ал Мааз тази вечер. Смятаме, че знаем къде Касандра отвежда докторката. Изглежда са се отправили към…“ Пейнтър спря и си пое дълбоко дъх. Помоли се да греши, после продължи да пише:

„… границата с Йемен. Ще се опитаме да ги спрем, преди да я пресекат.“

Втренчено погледна написаното. Изтръпнал от възможността…

Омаха му махна от съседния компютър.

— Завиха по страничния път!

Пейнтър щракна върху бутона за изпращане. Писмото изчезна, но не и чувството му за вина.

— Хайде. — Омаха тръгна към изхода. — Можем да скъсим разстоянието.

Пейнтър го последва. На вратата хвърли последен поглед към компютъра, на който беше работил. Налагаше се да постъпи така.