Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (3)

2.
Лов на лисици

14 ноември. 07:04 Източно време

Ледярд, Кънектикът

 

Търпението беше ключът към успешния лов.

Пейнтър Кроу стоеше на родната си земя, която бащиното му племе нарекло Машантукет — „земята с много дървета“. Но там където чакаше Пейнтър, нямаше дървета, нито птичи песни, нито шепот на вятър по бузите. Тук царяха камбанките на игралните автомати, звънът на монети, вонята на цигарен дим и непрестанното рециклиране на замрял въздух.

Курорт и казино Фоксудс беше най-големият хазартен комплекс в целия свят, надминал събратята си в Лас Вегас и дори в Монте Карло. Разположен край скромното селце Ледярд. Кънектикът, внушителният комплекс се издигаше драматично над гъстите гори на резервата Машантукет. В добавка към хазартната машина с нейните шест хиляди игрални автомата и стотиците игрални маси, курортът бе приютил и три хотела от световна класа. Целият комплекс беше собственост на племето пекот, „хората на Лисицата“, които бяха ловували из същите тези земи през последните десет хиляди години.

Този лов обаче не беше за сърни или лисици.

Плячката на Пейнтър беше един китайски компютърен специалист на име Ксин Занг.

Познат повече под псевдонима си Каос, китаецът беше хакер и разбивач на кодове с изключителен талант, един от най-добрите в Китай. Откакто прочете досието му, Пейнтър изпитваше уважение към слабичкия мъж в костюм на Ралф Лоран. През последните три години той беше организирал успешна вълна от компютърен шпионаж на щатска територия. Последното му постижение беше кражба на технология за плазмено оръжие от Лос Аламос.

Жертвата на Пейнтър най-после стана от масата за пей гоу.

— Ще искате ли да осребрим печалбата ви, доктор Занг? — попита главното крупие, надвиснало над масата като капитан над носа на лодката си. В седем сутринта имаше само един играч… и охранителите му.

Изолацията изискваше от Пейнтър да наблюдава плячката си от безопасно разстояние. Не биваше да събужда подозрения. Особено на такъв късен етап от играта.

Занг премести купчината черни чипове към крупието, което раздаваше картите, жена с отегчен поглед. Докато тя броеше печалбата, Пейнтър огледа жертвата си.

Занг напълно оправдаваше репутацията на китайците като непроницаеми. Имаше лице на покерджия, по него не можеше да се разчете нищо, никакъв характерен тик или изражение, което да издаде дали ръката му е силна или слаба. Просто си играеше играта.

Както правеше и сега.

Никой не би се досетил по вида му, че всъщност е майстор в престъпленията, издирван в петнайсет страни. Беше облечен като типичен западен бизнесмен — шит по поръчка костюм на дребно райе, копринена вратовръзка и платинен ролекс. И въпреки това от него се излъчваше някакво усещане за строгост и естетизъм. Черната му коса беше избръсната около ушите и на тила, оставена да расте само като корона на върха на главата му, почти като при монасите. Носеше малки очила с кръгли стъкла със слаб синкав оттенък, които му придаваха академичен вид.

Най-накрая крупието размаха ръце над купчините, показвайки на охранителните камери, скрити в черните огледални куполи на тавана, че са празни.

— Точно петдесет хиляди долара — обяви тя. Главното крупие кимна. Жената наброи обявената сума в чипове от по хиляда долара.

— Дано все така да ви върви, сър! — каза главното крупие.

Без дори да кимне, Занг си тръгна с двамата си бодигардове. Беше играл цялата нощ. Навън се зазоряваше. Форумът за кибер престъпленията щеше да възобнови работата си след три часа. Конференцията беше посветена на последните тенденции в кражбата на самоличност, на инфраструктурната защита и на множество други теми, свързани със сигурността.

След два часа щеше да започне официална закуска, организирана от Хюлет Пакард. Занг щеше да осъществи трансфера по време на тази среща. Американската му свръзка още не беше известна. Това беше и една от главните цели на провежданата операция. Освен че се опитваха да прихванат информацията за оръжията, искаха да отстранят и партньора на Занг, който действаше вътре в Щатите — човек, свързан с престъпна мрежа за търговия с военни тайни и технологии.

Мисията не биваше да се проваля.

Пейнтър последва групата. Шефовете му в АИОП лично го бяха избрали за тази мисия, отчасти заради опита му в микронаблюдението и компютърното инженерство, но най-вече заради факта, че лесно може да се слее със средата във Фоксудс.

Макар да беше със смесена кръв, Пейнтър беше наследил достатъчно от чертите на баща си, за да мине за индианец пекот. Все пак беше прескочил няколко пъти до един солариум, за да обогати тена си, и си беше сложил кафяви контактни лещи, които да скрият сините очи на майка му. После върза черната си като гарваново крило коса до раменете на опашка и наистина заприлича на баща си. За да довърши дегизировката си, беше облякъл униформен костюм на казиното със символа на племето пекот, избродиран на джобчето — дърво върху могила на фона на ясно небе. Пък и кой ли се заглеждаше над костюма?

Пейнтър остана нащрек, докато следваше Занг. Очите му и за миг не се фокусираха пряко върху групичката. Наблюдаваше ги с периферното си зрение и използваше в максимална степен естественото прикритие. Дебнеше плячката си през неоновата гора на примигващите автомати и широките полянки на покритите със зелено сукно маси. Поддържаше дистанцията и променяше темпото на стъпките си и посоката им.

Миниатюрната слушалка в ухото му излая нещо на мандарински. Гласът на Занг, уловен от минипредавателя. Китаецът се отправяше към апартамента си.

Пейнтър докосна микрофона на гърлото си и прошепна в радиостанцията:

— Санчес, добра ли е връзката?

— Силна и ясна, командире.

Другият агент в тази мисия, Касандра Санчес, беше на позиция в апартамента срещу този на Занг и имаше грижата за техническото обезпечаване на наблюдението.

— Как е подкожният? — попита я той.

— Добре ще е Занг скоро да седне на компютъра си. На бръмбара му свършва горивото.

Пейнтър се намръщи. „Бръмбарът“ беше имплантиран вчера по време на масаж. С латиноамериканските си черти Санчес изглеждаше почти като индианка. Беше имплантирала подкожния предавател по време на дълбок масаж предната вечер, като замаскира убождането с по-силен натиск с палците. Беше покрила миниатюрната рана от убождането с хирургическа упойка. Докато масажът свърши, течността беше засъхнала. Дигиталният предавател обаче имаше само дванайсет часа живот.

— Колко време ни остава?

— В най-добрия случай… осемнайсет минути.

— Проклятие!

Пейнтър насочи вниманието си обратно към разговора на своята жертва.

Занг говореше тихо, така че да го чуват само охранителите му. Пейнтър добре владееше китайски и се надяваше Занг да намекне кога смята да изтегли файла за плазмените оръжия. Остана разочарован.

— Момичето да е готово, след като си взема душ — каза Занг.

Пейнтър сви юмрука си. „Момичето“ беше на тринайсет, робиня по договор от Северна Корея. „Това е дъщеря ми“ — бе обяснил китаецът на малцината, които се бяха сетили да попитат. Ако беше вярно, кръвосмешението би се добавило към дългия списък от престъпленията на Занг.

Пейнтър заобиколи около едно обменно бюро и пое успоредно на тримата покрай дълга серия от игрални автомати. Наблизо иззвъня джакпот. Спечелилият, мъж на средна възраст в екип за джогинг, се усмихна и се огледа за човек, който да сподели радостта му от споходилия го късмет. Наблизо беше само Пейнтър.

— Спечелих! — извика триумфално мъжът със зачервени очи от продължилата цяла нощ игра.

Пейнтър кимна.

— Дано все така ви върви, сър! — отговори той с чутите малко по-рано думи на главното крупие и подмина човека.

Тук никой не печелеше много — освен казиното. Само игралните автомати миналата година бяха донесли чисти приходи от осемстотин милиона долара. По всичко личеше, че племето пекот е извървяло дълъг път от бизнеса с пясък и чакъл от осемдесетте години на двайсети век.

За жалост бащата на Пейнтър беше пропуснал икономическия бум на племето, защото в началото на осемдесетте беше напуснал резервата, за да си опита късмета в Ню Йорк. Там беше срещнал майката на Пейнтър, италианка с гореща кръв, която в крайна сметка беше намушкала съпруга си след седем години брак и раждането на сина им. Докато майка му чакаше изпълнението на смъртната си присъда, Пейнтър беше израснал в поредица от приемни семейства, където бързо се беше научил, че е най-добре да си мълчи и да остава незабелязан.

Това беше първата му среща с изкуството на шпионажа… но не и последната.

Групичката на Занг влезе във фоайето на Гранд Пекот Тауър и показа ключа за апартамента на охраната.

Пейнтър мина покрай входа. Отзад на кръста носеше деветмилиметров Глок в кобур, прикрит от униформеното сако. С усилие потисна желанието си да го извади и да гръмне Занг в тила, като при екзекуция.

С това не би постигнал целта — да прихванат и върнат изследователската документация за орбиталното плазмено оръдие. Занг беше успял да открадне информацията от солидно защитен федерален сървър, оставяйки червей след себе си. На следващата сутрин един техник от Лос Аламос на име Хари Клайн отворил файла и без да иска, стартирал информационния червей, който се заел да изяде всички отпратки към оръжието, като в същото време изсрал фалшива следа, уличаваща Клайн. Тази компютърна измама коства на детективите две седмици, докато проследяваха фалшивата информация.

Дузина агенти от АИОП се бяха потили над червейските лайна, докато установят истинската самоличност на крадеца — Ксин Занг, шпионин, регистриран като технолог в Чангнет, телекомско парвеню със седалище в Шанхай. Според разузнаването на ЦРУ откраднатата информация беше в портативния компютър в апартамента на Занг. Харддискът беше защитен със сложна кодирана система. Една-единствена грешка при опит да се получи достъп до компютъра би изтрила всичко.

Това не биваше да се допуска. В Лос Аламос нищо не беше оцеляло след червея. Според предварителните оценки загубената информация щеше да върне програмата назад с цели десет месеца. Но най-неприятната последица беше, че откраднатите резултати щяха да изстрелят китайската програма с цели пет години напред. Файловете съдържаха някои феноменални пробиви и удивителни нововъведения. АИОП трябваше да предотврати това. Задачата им беше да се доберат до паролата на Занг и да приберат компютъра.

Времето им изтичаше.

Пейнтър наблюдаваше на стъклото на един автомат, тип „Колело на късмета“, как Занг и бодигардовете влизат в експресния асансьор, който водеше директно до частните апартаменти на върха на сградата.

Пейнтър докосна микрофона на гърлото си и прошепна:

— Качват се.

— Разбрано. Чакам сигнал, командире.

Докато вратите се затваряха, Пейнтър хукна към един съседен асансьор. Напреко беше опъната яркожълта лента с големи черни букви — НЕ РАБОТИ. Пейнтър мина през нея, натискайки в движение бутона. Вратите се отвориха и той влетя вътре. Отново докосна микрофона.

— Готово! Действай!

Санчес отговори:

— Дръж се.

Когато вратите на асансьора се затвориха, той се опря на махагоновата ламперия с широко разтворени крака.

Кабинката се стрелна нагоре и го натисна към пода. Мускулите му се напрегнаха. Гледаше как светещите номера на етажите се катерят нагоре все по-бързо. Санчес беше пренастроила тази кабина на максимално ускорение. Освен това беше забавила асансьора на Занг с двайсет и четири процента, което не можеше да се забележи.

Когато кабината на Пейнтър стигна до трийсет и втория етаж, намали рязко и се разтресе. Краката му се отделиха за миг от пода, после се строполиха обратно. Мушна се през вратите веднага щом започнаха да се отварят, като внимаваше да не размести лентата пред тях. Погледна индикатора на съседния асансьор — кабинката на Занг беше три етажа по-надолу и се изкачваше.

Налагаше се да побърза.

Пейнтър хукна по коридора с апартаментите и откри номера на Занг.

— Какво е положението? — прошепна той.

— Момичето е приковано с белезници към леглото. Двама охранители играят на карти в централната стая.

Санчес беше поставила моливни камери във вентилационните отвори на стаята и наблюдаваше. Пейнтър отключи вратата на отсрещния апартамент.

Касандра Санчес седеше сред оборудването си за електронно наблюдение и мониторите като паяк в паяжина. Облечена беше в черно, от ботушите до блузата. Дори презраменният и кожен кобур с автоматичен Зиг 45 — и калибър и коланът бяха в тон с облеклото й. Беше снабдила пистолета си с гумирана дръжка и беше пригодила ударника за силната си лява ръка. Беше изключително точен стрелец, обучена — също като Пейнтър — в специалните сили, преди да постъпи в Сигма.

Очите й го посрещнаха с искрицата на адреналина, който се излива във вените в началото на всеки край.

Собственият му дъх се учести, като я видя. Гърдите и издуваха тънката материя на копринената риза, прилепена плътно от каишките на презраменния кобур. С усилие вдигна поглед към очите й. Работеха заедно от пет години, но едва наскоро чувствата му към нея се бяха задълбочили. Работните обеди се превърнаха в по едно след работа, а накрая и в дълги вечери. Ала все още оставаха непресечени граници, предпазливо поддържана дистанция.

Касандра сякаш усети мислите му и отклони поглед, предпазлива както винаги.

— Крайно време беше копелето да се качи тук — каза тя насочила вниманието си обратно към мониторите. — Дано отвори онези файлове през следващия четвърт час, иначе… Мамка му!

— Какво? — Пейнтър се приближи до нея.

Тя посочи към един от мониторите, който показваше триизмерно напречно сечение на горните нива на Гранд Пекот Тауър. Малък червен хикс грееше между линиите.

— Тръгна обратно надолу!

Хиксът беше сигнал от трасиращия елемент, вграден в минипредавателя. В момента той се спускаше надолу през етажите на хотела.

Пейнтър стисна юмрук.

— Нещо го е уплашило. Свързвал ли се е със стаята си, откакто влезе в асансьора?

— Не.

— И компютърът е още там?

Тя посочи към друг монитор, който показваше черно-бял образ на апартамента на китаеца. Лаптопът все така се стоеше на масичката в хола. Ако не беше кодираната защитна система, лесно щяха да влязат вътре и да изчезнат с компютъра. Само че им трябваха кодовете на Занг. Имплантираният в тялото му бръмбар щеше да запише всеки удар върху клавиатурата и така да улови кода. При успех можеха веднага да закопчаят Занг и хората му.

— Трябва да се върна долу — каза Пейнтър. Проследяващото устройство беше толкова миниатюрно, че имаше обхват само от двеста метра. Наблизо трябваше да има човек по всяко време. — Не можем да го изгубим.

— Ако е разбрал за нас…

— Знам.

Той тръгна към вратата. В такъв случай Занг трябваше да бъде елиминиран. Щяха да изгубят файловете, но поне информацията за оръжието нямаше да стигне до Китай. Това беше резервният им план от самото начало. Бяха се подсигурили отвсякъде. Над една от вентилационните решетки в апартамента дори имаше прикачена електромагнитна граната. Можеха да я активират по всяко време чрез електромагнитен импулс, който да включи самозащитата на компютъра и всичко да бъде изтрито. Китай в никакъв случай не биваш да се добере до резултатите от изследванията.

Пейнтър изтича по коридора, вмъкна се в асансьора с лентата и каза в микрофона на гърлото си:

— Можеш ли да ме свалиш долу преди него?

— Добре ще е да си прихванеш топките — отговори тя. Преди да е имал време да последва съвета й, кабинката изчезна изпод него. Дълго остана в безтегловност, а стомахът упорито се катереше към гърлото му. Асансьорът премина към свободно падане. Пейнтър потисна пристъпа на паника, надигнал се заедно със стомашния сок. После подът на кабината стремително полетя към него. Нямаше начин да се задържи прав. Падна на колене. Всичко се нормализира и асансьорът спря плавно.

Вратите се отвориха със свистене.

Пейнтър се изправи на крака със залитане. Трийсет етажа за по-малко от пет секунди. Трябва да беше някакъв рекорд. Измъкна се от асансьора във фоайето и погледна към номерата над експресния асансьор, с който слизаше Занг.

Беше само един етаж над него.

Пейнтър отстъпи няколко крачки, достатъчно близо да покрива вратата, но не толкова, че да предизвика подозрение.

Вратите се отвориха.

Пейнтър погледна отражението в излъсканите метални врати на отсрещния асансьор. О, не!… Завъртя се и застана пред асансьора. В кабинката нямаше никого.

На друг етаж ли беше слязъл Занг? Пристъпи в празния асансьор. Невъзможно. Този беше експресният. Спираше само тук и горе при апартаментите, без междинни спирки. Освен ако е натиснал аварийния бутон и е отворил ръчно вратите, за да избяга.

И тогава Пейнтър го забеляза. Беше залепен на задната стена. Искрящо парченце пластмаса и метал. Минипредавателят. Бръмбарът.

Усети как сърцето му се блъска в гърдите, докато влизаше в асансьора. Очите му не можеха да се откъснат от микроскопичната електронна джаджа, залепена на стената. Откъсна я и я огледа отблизо. Занг го беше примамил долу.

О, Боже!

Докосна микрофона на гърлото си.

— Санчес!

Сърцето му блъскаше като лудо. Не последва отговор.

Завъртя се и натисна силно бутона, обозначен само с надпис АПАРТАМЕНТИ. Вратите се затвориха твърде бавно. Пейнтър крачеше напред-назад в тясната кабина като лъв в клетка. Отново повика Санчес по радиото. Отново никой не отговори.

— По дяволите! — Бързият асансьор се качваше нагоре. Пейнтър удари с юмрук в стената. Махагоновата ламперия се напука под кокалчетата му. — По-бързо, проклет да си!

Но знаеше, че вече е късно.

 

14:38 по Гринуич

Лондон, Англия

 

Застанала в коридора на няколко стъпки от галерия Кенсингтън, Сафиа не можеше да диша, но не заради силната миризма от горящо дърво и изгоряла изолация или пък остатъчната смрад от изгорели проводници. Дължеше се на чакането. Цяла сутрин беше гледала детективи и инспектори от всички британски агенции да се влачат навън и навътре. А нея не я допускаха.

Само за официалния персонал.

На цивилните не беше позволено да пресичат жълтата лента, кордоните на барикадите и бдителния поглед на военната охрана.

Половин ден по-късно най-сетне й позволиха да влезе вътре и да види със собствените си очи разрушението. В този миг гърдите й се стегнаха като в хватката на нечий огромен юмрук. Сърцето пърхаше в гърдите й като уплашен гълъб.

Какво щеше да завари? Какво все още можеше да се спаси?

Почувства се поразена до дъното на съществото си, опустошена, съсипана като галерията.

Работата беше нещо повече от нейния академичен живот. След Тел Авив тук тя беше възродила сърцето си. И макар да беше напуснала арабския свят, не го беше изоставила. Все още беше дъщеря на майка си. И беше построила дубликат на арабския свят в Лондон, на един арабски свят преди терористите, предметен разказ за историята на своята земя, за чудесата й, за античността и тайнствата й. Заобиколена от тези антики, докато крачеше през галериите, тя бе чувала хрущенето на пясъка под краката си, усещала бе топлината на слънцето по лицето си, вкусвала бе сладостта на прясно откъснати фурми. Беше неин дом, място, където не я грози опасност.

Но беше и нещо много повече. Мъката впи зъбите си още по-дълбоко.

Подозираше, че подсъзнателно беше построила този дом не само за себе си, а и за майката, която никога не беше познавала. Случваше се, когато работеше до късно вечер, да долавя слаб лъх на жасмин във въздуха, спомен отпреди детството, спомен за нейната майка. Макар да не бяха споделили живота си, можеха да споделят това място, този дом.

Сега всичко това го нямаше.

— Пускат ни.

Сафиа се размърда и погледна към Раян Флеминг. Шефът на сигурността беше останал да чака с нея, макар че почти не бе спал.

— Ще дойда с теб — каза й той.

Тя пое дъх с усилие и кимна в знак на признателност. Последва другите музейни работници, които се бяха съгласили да помогнат за каталогизирането и документирането на оцелялото в галерията. Щеше да отнеме седмици.

Сафиа вървеше напред, едновременно привлечена и ужасена от онова, което щеше да завари вътре. Заобиколи последното заграждение. Охранителната решетка беше свалена от хората на съдебния лекар. Поне това й беше спестено, слава Богу! Нямаше желание да вижда останките на Хари Мастерсън.

Прекрачи прага и погледна.

Въпреки предварителната настройка и малкото, което беше зърнала от видеокамерите, гледката я свари неподготвена. Светлата галерия сега приличаше на почерняла пещерна система, пет зали от овъглен камък.

Дъхът и спря. Хората около нея ахнаха.

Огнената буря беше съсипала всичко. Вътрешната облицовка беше изгоряла и отдолу се виждаше голата зидария. Всичко беше съборено на пода с изключение на една-единствена вавилонска ваза в средата на галерията, висока до кръста. Беше сериозно овъглена, но не беше паднала. Сафиа беше чела, че същото се случвало по време на торнадо — опустошението било пълно на километри разстояние, а нечие колело си стояло необезпокоено на стойката си в центъра.

Нямаше никакъв смисъл. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Мястото още вонеше на дим и черна вода до глезените покриваше пода, останала след потопа на пожарните маркучи.

— Ще ти трябват гумени ботуши — каза Флеминг, като сложи ръка на рамото й и я насочи към оставени в редица ботуши. Тя нахлузи един чифт като замаяна. — И каска.

— Откъде да започнем? — промърмори някой.

Подходящо екипирана, Сафиа влезе в галерията като насън, механично и без да мига. Мина през залите. Когато стигна до галерията в дъното, нещо изхрущя под тока на ботуша и. Тя се наведе, плъзна ръка под водата и вдигна един камък от пода. Няколко резки от клинообразно писмо личаха по повърхността му. Беше парче от асирийска плоча, останала от древната Месопотамия. Изправи се и плъзна поглед по развалините на галерия Кенсингтън.

Едва сега забеляза другите хора. Непознати в дома й. Трудеха се на изолирани групички и говореха приглушено, като в гробище. Строителни инспектори оглеждаха пораженията върху стените, а служители на пожарната измерваха нещо с ръчни устройства. Глутница инженери от общината спореха в един ъгъл за бюджети и оферти, а няколко полицаи стояха на пост до сриналия се участък на външната стена. Група работници вече сковаваха груба преграда от дъски, която да обезопаси отвора.

През зейналата дупка Сафиа мерна зяпачите от другата страна на улицата, задържани от кордоните. Упоритостта им беше изненадваща, като се има предвид, че ръмежът от сутринта вече се беше обърнал на суграшица. Фотосветкавици просветваха в мрачния следобед. Туристи.

Изблик на гняв проби вцепенението й. Идеше ида ги изрита всичките. Това беше нейното крило, нейният дом. Гневът й помогна да дойде на себе си, върна я към ситуацията. Имаше задължения.

Сафиа насочи вниманието си към другите учени и студенти от музея. Те вече се бяха заели да сортират отломките. Окуражително бе да види как поне засега обичайната им дребна завист е оставена настрани.

Сафиа тръгна обратно към входа с намерение да организира онези, които бяха изразили желание да помогнат. Но когато стигна до предната галерия, на входа се появи многобройна група. Начело крачеше Кара, в работни дрехи, с червена каска с логото на „Кладенци Кенсингтън“. Водеше отряд от двайсетина мъже и жени. И те бяха облечени като нея, със същите червени каски.

Сафиа пристъпи пред нея.

— Кара? — Цял ден не я беше виждала. Кара беше изчезнала някъде с директора на музея, най-вероятно да помогне в координирането на различните следователски екипи от противопожарната служба и полицията. Изглежда няколко милиарда лири стерлинги бяха достатъчни да й осигурят нужната за това власт. Кара даде знак на хората да влязат в галерията.

— Хващайте се на работа! — Обърна се към Сафиа. — Доведох собствения си изследователски екип.

Сафиа погледна след групата, която нахлу като някаква малка армия в стаите. Вместо оръжия носеха измервателни уреди от всякакъв вид.

— Какво става? Защо правиш това?

— За да разбера какво е станало.

Кара гледаше как хората и се хващат на работа. В очите й имаше някакъв трескав блясък, пламенна решителност.

Сафиа отдавна не беше виждала това изражение на лицето и. Нещо бе подпалило у Кара енергия, която и липсваше от години. Само една причина можеше да породи такава трескава страст.

Баща й.

Сафиа си спомни очите на Кара, докато тя бе гледала записа на експлозията. Странното облекчение. И промълвеното „Най-после…“.

Кара влезе в галерията. Хората от екипа й вече бяха започнали да събират проби от различни повърхности — пластмаса, стъкло, дървесина, камък. Тя спря при двама мъже, които държаха метални детектори и ги движеха бавно над пода. Единият измъкна парче стопен бронз от купчина отломки и го остави настрани.

— Искам да откриете всяко парченце от онзи метеорит — нареди Кара.

Мъжете кимнаха и продължиха да търсят. Сафиа попита:

— Какво всъщност търсиш?

Кара се обърна към нея със светнали от решителност очи.

— Отговори.

Сафиа долови надеждата зад строгата линия на устните й.

— За баща ти?

— За смъртта му.

 

16:20

 

Кара седна на един сгъваем стол в коридора. Работата в галериите продължаваше. Големите сита подрънкваха. Говорът на работниците в крилото почти не стигаше до нея. Беше излязла да изпуши една цигара. Отдавна ги беше отказала, но сега имаше нужда да прави нещо с ръцете си. Пръстите й трепереха.

Имаше ли силата за това? Силата да се надява?

Сафиа се появи на входа, забеляза я и тръгна към нея.

Кара й махна да не идва и посочи към цигарата.

— Имам нужда за минутка да остана сама.

Сафиа спря, изгледа я продължително, после кимна и тръгна обратно към галерията.

Кара си дръпна още веднъж, изпълвайки дробовете си с хладния дим, но той не й донесе утеха. Беше на ръба, адреналинът от нощта беше на привършване. Погледна към паметната плоча до входа на галерията. Бронзът напомняше за баща й, основателя на колекцията.

Кара въздъхна, издишвайки дима, който залютя на очите й. Татко…

В галерията нещо падна с трясък, почти като от изстрел с пушка — напомняне за едно минало, за един лов в пясъците.

Кара се пренесе в миналото.

Беше шестнадесетият й рожден ден.

Ловът беше бащиният подарък за нея…

* * *

Арабският орикс избяга нагоре по склона на дюната. Бялата козина на антилопата изпъкваше на фона на червеникавите пясъци. Единствените петна върху снежното й палтенце бяха черният край на опашката й и също толкова черната маска около очите и носа й. Мокра червена диря се стичаше от раната в хълбока и.

Тя се мъчеше да избяга от ловците, но копитата й затъваха дълбоко в рехавия пясък. Кръвта избликваше по-силно, докато животното се бореше да достигне хребета. Чифт заострени рога режеха неподвижния въздух при всяко свиване на вратните мускули в усилието да бъде изминат поредният метър.

Четвърт миля по-назад Кара чуваше ехтящите му викове над ръмженето на своето четириколесно високопроходимо возило с широки, силно набраздени гуми.

Притеснена, тя стисна здраво ръчките на мотопеда който прелетя над върха на огромна дюна. За един застинал миг тялото й увисна в безтегловност над седалката, преди мотопедът да се приземи от другата страна.

Гневно стиснатите й устни останаха скрити зад пясъчния й шал, който вървеше в комплект с жълтеникавия й екип за сафари. Русата й коса, сплетена до средата на гърба, се развяваше зад нея като опашка на дива кобилка.

Баща й поддържаше темпото, яхнал друг мотопед, пушката беше преметната зад гърба му. Шалът му висеше около врата. Лицето му беше потъмняло като кожата на старо седло, косата му беше станала пясъчносива. Улови погледа й.

— Близо сме! — извика той над тънкия вой на моторите. Настъпи газта и отпраши надолу по брулената от вятъра страна на дюната.

Кара ускори след него, превита над ръчките на мотопеда, следвана по петите от водача им бедуин. Именно Хабиб ги беше отвел при плячката. И пак неговият точен изстрел беше ранил орикса. Макар да остана впечатлена от умението му да уцели антилопата в бяг, Кара се беше вбесила, когато разбра, че изстрелът е бил съзнателно предназначен да рани животното, а не да го убие.

— Да я забавим… за момичето — беше обяснил Хабиб.

Кара не можа да преглътне жестокостта… и обидата. Ходеше на лов с баща си от шестгодишна. Самата тя беше умел стрелец и предпочиташе чистите попадения, които не измъчваха плячката. Съзнателното раняване на животното беше излишна и неоправдана жестокост.

Натисна педала за газта и изхвърли пясък зад себе си.

Имаше хора, особено в Англия, които вдигаха неодобрително вежди по повод възпитанието й и я смятаха за мъжкарана, още повече че растеше без майка.

Кара знаеше, че не е така. Обиколила беше половината свят и беше възпитана без лицемерните представи за разделителната линия между мъжете и жените. Знаеше как да се защитава, умееше да се бие с юмруци и нож.

По подножието на дюната Кара и водачът настигнаха баща й, чийто мотопед беше попаднал в камилска локва — рохкав участък, който всмукваше като плаващ пясък. Подминаха го в облак от прах.

Баща й изкара мотопеда си от локвата и ги подгони към следващата дюна — масивна двестаметрова планина от червен пясък.

Кара първа стигна до хребета заедно с Хабиб, като намали леко, колкото да види какво я чака отвъд. И добре че го направи. Отвъдният склон на дюната се спускаше отвесно като скала към широка пясъчна равнина. Като нищо можеше да се катурне надолу с главата по стръмния склон.

Хабиб й махна да спре и тя се подчини благоразумно. Забави мотопеда и изведнъж усети тежката жега да се стоварва върху раменете й, но не й обърна внимание. Дъхът излезе от гърдите й с дълга въздишка на страхопочитание.

Гледката отвъд дюната беше забележителна. Залязващото слънце излъскваше равния пясък като истинско стъкло. Омарни миражи потрепваха тук и там, създавайки илюзии за просторни водни езера — лъжливо обещание на един непрощаващ пейзаж.

Ала друга гледка накара момичето да затаи дъх. В центъра на равнината самотен комин от пясък се издигаше в спирала и изчезваше сред облак от прах на голяма височина.

Пясъчен дявол.

Кара беше виждала пясъчни дяволи и преди, даже и по-мощни пясъчни бури, които връхлитаха сякаш от нищото и затихваха също толкова бързо. И въпреки това гледката я порази дълбоко. Самотната природа на тази буря, съвършената й неподвижност над равнината. Имаше нещо тайнствено и чуждо в нея.

Чу Хабиб да си мърмори нещо с наведена глава сякаш изричаше молитва.

Баща й ги настигна и привлече вниманието й.

— Ето я! — каза задъхано той и посочи към подножието на стръмния склон.

Ориксът се влачеше през откритата пясъчна равнина и вече куцаше силно.

Хабиб вдигна ръка, забравил за молитвата си.

— Не, няма да ходим по-нататък.

Баща й се намръщи.

— Какви ги говориш?

Водачът гледаше напред. Очите му бяха скрити зад черни очила, каквито носеха в Африканския корпус, под вълнена оманска чалма, наречена „шамаг“.

— По-нататък няма да ходим — отсечено повтори Хабиб. — Това е земята на ниснасите, забранените пясъци. Трябва да се върнем.

Баща й се засмя.

— Глупости, Хабиб!

— Татко? — въпросително го погледна Кара. Той поклати глава и обясни:

— Ниснасите са караконджулите на дълбоката пустиня. Черни джинове, призраци, които обитават пясъците.

Кара премести обратно поглед към непроницаемите черти на техния водач. Пустинната четвърт на Арабия — Руб ал Кали — беше най-голямата пясъчна маса в света, пред която дори Сахара изглеждаше като джудже, и фантастичните истории, които се носеха из този район, бяха многобройни и странни. Но някои хора все още ги смятаха за верни.

Включително и техният водач, както личеше.

Баща й увеличи оборотите на двигателя.

— Обещах ти лов, Кара, и няма да те разочаровам. Но ако искаш да се върнеш…

Кара се поколеба, като местеше поглед от баща си към Хабиб и обратно, на границата между страха и решимостта, между митовете и реалността. Тук, в дивото на дълбоката пустиня, всичко изглеждаше възможно.

Погледна към отдалечаващата се антилопа, която куцукаше през горещите пясъци, всяка стъпка беше мъчение, пътят й бе изтъкан от болка. Знаеше какво трябва да направи. Цялата тази кръв и агония беше предизвикана заради нея. Трябваше да сложи край.

Вдигна шала си и смени предавката.

— Има по-лесен път надолу. По левия склон. — Пое по протежение на хребета към един по-полегат участък.

Нямаше нужда да поглежда през рамо, за да усети широката бащина усмивка на задоволство и гордост — тя я огряваше ярко като слънцето. В момента обаче не я стопляше.

Плъзна поглед по равнината, покрай самотния орикс, към самотната пясъчна спирала. Макар пясъчните дяволи да бяха нещо обикновено, гледката незнайно защо я озадачи. Не се беше помръднала.

Стигна до по-полегатия склон и насочи мотопеда надолу към равнината. Стръмно беше. Мотопедът се плъзгаше и се накланяше, но все пак не се прекатури въпреки рохкавия пясък. Когато пое по равнината, гумите му зацепиха добре в по-твърдия терен и Кара набра скорост.

Чуваше мотопеда на баща си отзад. Звукът стигна и до плячката им. Ориксът ускори крачка, тръсвайки глава в агония.

Беше на по-малко от четвърт миля напред. Няма да трае още дълго. На равния терен мотопедите щяха да настигнат животното и един чист изстрел щеше да сложи край на болката му и на лова.

— Ще се скрие! — извика баща й и посочи. — Отправя се към пясъчната буря!

Баща й се стрелна покрай нея. Кара натисна педала за газта и се приведе ниско над ръчките. Скъсяваха разстоянието до раненото създание, но отчаянието му даваше непонятни сили.

Ориксът прекрачи границата на бурята и се отправи към центъра.

Баща й изруга цветисто, но продължи преследването.

Кара го последва, повлечена от решимостта му.

Съвсем близо до бурята откриха дълбока хлътнатина в пясъка. И двамата набиха спирачки до ръба й. Пясъчният дявол се издигаше от центъра на хлътнатината, сякаш копаеше дупка в пустинята и изхвърляше пясък високо във въздуха. Прашната колона трябва да беше около петнадесет метра широка, а падината — поне четиристотин.

Димящ вулкан в пясъка.

Следи от синя енергия плющяха във вътрешността на колоната с изнервящо тихи припуквания. Усещаше се миризма като на озон. Този феномен беше характерен за бурите в сухите пустини — статично електричество.

Без да обръща внимание на гледката, баща й посочи към дъното на падината.

— Ето го!

Кара погледна надолу. Куцукайки по дъното, ориксът се придвижваше към най-гъстия прах — въртящия се циклон близо до центъра.

— Свали си пушката! — извика баща й.

Тя остана неподвижна, неспособна да помръдне.

Ориксът стигна до ръба на пясъчния дявол, краката му трепереха, коленете се подгъваха, но животното въпреки това упорито се стремеше към по-плътното прикритие на завихрения пясък.

Баща й изруга тихо и насочи мотопеда си надолу по склона.

Уплашена, Кара прехапа устни, прехвърли мотопеда си през ръба и пое след него. Веднага усети статичното електричество, уловено в хлътнатината. Косъмчетата по кожата й запукаха при допира с дрехите и подсилиха страха и. Намали и задните гуми потънаха в пясъчния склон.

Баща й стигна дъното и спря със завъртане, като едва не преобърна мотопеда. Успя да се задържи на седалката и се завъртя с пушката на рамо.

Кара чу високия пукот на неговата „Марлин“. Погледна към орикса, но той вече се беше скрил в пясъчната буря и сега се виждаше само като блед силует. Силуетът подскочи и се строполи.

Смъртоносен изстрел. Баща й беше успял!

Кара внезапно се почувства като пълна глупачка. Беше позволила на страховете си да вземат връх и баща й беше свършил нейната работа в лова.

— Татко! — извика тя, готова да го похвали и горда от упорития му прагматизъм, довел лова до успешен край.

Ала внезапен писък удави следващите и думи. Писъкът долетя откъм пясъчния дявол, излязъл сякаш от някакъв тъмен ад, ужасен вик на агония. Тъмната сянка на орикса се мяташе в сърцето на дявола, полускрита от завихрения пясък. Агонизиращият вой се изтръгваше от неговото гърло. Животното умираше.

Баща й се опита да завърти мотопеда. Вдигна към нея широко отворените си очи.

— Кара! Махай се оттам!

Тя не можеше да помръдне. Какво ставаше?

После пронизителният писък пресекна като прерязан с нож. Разнесе се отвратителна миризма — вонята на горяща плът и козина. Тя се издигна над падината, покри Кара, задушаваше я. Видя, че баща й все още се мъчи да обърне мотопеда, но гумите бяха потънали. Беше заседнал.

Очите му я откриха, все така застинала на мястото си.

— Кара! Тръгвай! — И махна с ръка да подсили думите си. Загорялото му лице беше смъртно бледо. — Бягай, миличка!

И тогава тя го усети. Раздвижване в пясъка. Отначало беше леко подръпване, сякаш гравитацията внезапно се беше увеличила. Песъчинки започнаха да танцуват и да се слягат надолу, бързо се превърнаха в ручейчета, потекли в лъкатушни пътеки право към пясъчния дявол.

Баща й също го усети. Форсира двигателя, гумите се въртяха в пясъка, изхвърляйки облаци прах. Извика и:

— Бягай, дявол да го вземе!

Този вик я разтърси. Баща й рядко крещеше и никога не изпадаше в паника.

Тя форсира двигателя на мотопеда. За свой ужас видя, че прашната колона е станала по-широка, подхранена от необяснимите течения в пясъка. Протягаше се към мястото, където баща й беше затънал в пясъка.

— Татко! — извика тя предупредително.

— Тръгвай, дете! — Най-накрая той освободи мотопеда си, сякаш чрез чисто усилие на волята, и го насочи в кръг около подвижния пясък.

Кара последва примера му. Зави, форсира двигателя и пое обратно по склона. Пясъкът под гумите я всмукваше, сякаш беше попаднала във водовъртеж, който я дърпаше назад. Впрегна всичките си умения да се пребори с коварното течение.

Най-накрая стигна до ръба на падината и погледна през рамо. Баща й още беше близо до дъното, лицето му бе мръсно от прах и пот, очите — присвити съсредоточено. Зад рамото му завихреният пясък се приближаваше, надвиснал и искрящ от бичовете статично електричество. Покриваше цялото дъно.

Кара не можеше да отмести поглед. В сърцето на прашния дявол се разрасна някакъв мрак, разливаше се нашироко и ставаше все по-черен, по-плътен. Изливите статично електричество не успяваха да го осветят. Миризмата на изгоряла плът все още се усещаше във въздуха. Спомни си предупреждението на водача им и сърцето й се изпълни с ужас. Черни призраци… ниснасите.

— Татко!

Ала баща й беше затънал в дълбоките силни течения на въртопа без възможност да избяга. Ръбът на разширяваща се колона почти го достигна. Очите му срещнаха нейните, уплашени не за него, а за нея.

Устните му изрекоха „Тръгвай“… после той изчезна, потъна в мрака, който изпълваше дявола.

— Татко!…

Последва ужасяващ писък.

Колоната от пясък изригна навън с ослепителна сила. Нещо откъсна Кара от седалката и я запрати високо във въздуха. Запревърта се. Времето се разтегна, докато земята не се издигна да я удари. Нещо се впи в ръката й — светкавица от болка, която остана почти незабелязана. Претърколи се върху пясъка, докато не спря с лицето надолу.

Остана да лежи там, неспособна да помръдне. Накрая страхът за баща й я накара да се завърти на хълбок. Впери поглед към димящия вулкан в пясъка.

Дяволът го нямаше, изчезнал бе. Само прах висеше във въздуха. Тя седна с мъка, простена и се опита да нагласи по-безболезнено наранената си ръка. Всичко това нямаше никакъв смисъл. Огледа се във всички посоки.

Пясъкът се простираше равен навсякъде около нея, недокоснат, без следа или отпечатък. Всичко беше изчезнало — нямаше пясъчна падина, нямаше окървавен орикс, нито обрулен от пясък мотопед.

Тя плъзна поглед по празните пясъци.

— Татко…

* * *

Вик откъм галерията върна Кара към настоящето. Цигарата й, забравена между пръстите, беше изгоряла до филтъра. Тя стана и я загаси с тока на ботуша си.

— Тук! — повтори се викът. Беше един от техниците й. — Намерих нещо!

 

08:02 източно време

Ледярд, Кънектикът

 

Пейнтър Кроу клечеше на пода на асансьора, докато вратите се отваряха на най-горния етаж на Гранд Пекот Тауър. Готов за засада, той беше насочил напред пистолета с патрон в цевта, пръстът му бе на спусъка.

Коридорът пред асансьора беше празен. Не се чуваха гласове, нито стъпки. Някъде отдалеч се чу телевизор със заставката на „Добро утро, Америка“. Лично за него това утро не беше от най-добрите.

Поотпусна се и рискува да хвърли поглед покрай вратата, готов да стреля мигновено. Нищо. Събу обувките си и остави едната така, че вратите да не могат да се затворят, ако асансьорът му потрябва за спешно отстъпление. После направи три бързи крачки към стената отсреща и огледа коридора.

Чисто беше.

Прокле липсата на достатъчно опитни агенти. Макар да разчиташе на хотелската охрана и местната полиция, които вече покриваха всички изходи, федерални агенти не му бяха отпуснати от страх да не би индианците да решат, че е нарушен суверенитетът им.

Освен това по план мисията изглеждаше лесна — сгащват и арестуваш. В най-лошия случай щяха да унищожат изследователските данни, за да не попаднат в китайски ръце.

Сега всичко беше отишло по дяволите. Бяха го излъгали с помощта на собственото му оборудване. Но в момента се страхуваше повече за друго.

Касандра…

Молеше се да греши, но не хранеше големи надежди.

Плъзна се покрай стената на асансьорното фоайе. То се отваряше към средата на коридора. Номерирани апартаменти се редяха в двете посоки. Приведен, той погледна вляво и вдясно. Празно. Нито следа от Занг или бодигардовете му.

Тръгна по коридора.

Сетивата му се бяха изострили като бръснач. Ключалка изщрака зад него, той се завъртя и падна на едно коляно с насочен пистолет. В другото крило на коридора се появи възрастна жена по халат. Взе от прага броя на „Ю Ес Ей Тудей“, който хотелската управа осигуряваше безплатно за гостите си, и се прибра обратно, без дори да забележи въоръжения мъж надолу по коридора.

Пейнтър се завъртя обратно. Изтича към вратата на своя апартамент. Провери дръжката. Заключено. Посегна с една ръка за ключа; другата държеше глока насочен към вратата на Занг отсреща. Прекара ключа по електронната ключалка. Светна зелена светлина.

Бутна вратата, без да отделя гръб от стената отстрани.

Не последваха изстрели. Нито викове.

Нахлу през вратата. Спря два метра навътре, краката широко разтворени в поза за стрелба. Виждаше добре централната стая и спалнята.

Празни.

Избърза напред и провери спалнята и банята. Нямаше външни хора… нямаше следа и от Касандра. Върна се при електронните джаджи. Погледна мониторите. Те още показваха апартамента на Занг от различни ъгли. Бяха се изнесли. Компютърът го нямаше. В апартамента имаше само един човек.

— Господи… не…

Хукна назад през вратата, забравил всякаква предпазливост. Прекоси с два скока коридора и трескаво затърси специалния ключ на охраната, който отваряше всички врати в хотела. Влезе в апартамента на Занг и хукна към спалнята.

Тя висеше гола на едно въже, закачено за вентилатор на тавана. Лицето й беше посиняло над примката. Краката й, които още ритаха, когато я бе видял на монитора, сега висяха отпуснати.

Прибра в движение пистолета си и прескочи един стол буквално с прелитане. Измъкна кама от ножница на китката си и преряза въжето с един-единствен бърз удар. Приземи се тежко, хвърли ножа и улови падащото тяло.

Сложи я на леглото, после се отпусна на колене. Пръстите му подхванаха трескава борба с възела на примката.

— По дяволите!

Въжето се беше впило дълбоко в тънкия й врат, но примката най-после се отпусна и той я свали. Пръстите му провериха предпазливо врата й. Не беше счупен.

Дали още беше жива?

В отговор накъсано дихание разтърси тялото й и излезе през устата.

Пейнтър облекчено отпусна глава.

Очите й се отвориха и започнаха да се въртят трескаво в паника и объркване. Закашля се. Ръцете й се бореха с невидим противник.

Той се опита да я успокои, като говореше на китайски.

— Няма страшно. Не мърдай. Няма страшно.

Момичето изглеждаше дори под тринайсет години. Голото й тяло беше насинено на места, където едно дете не би следвало да бъде насинено. Занг я беше използвал безмилостно, а след това я беше оставил на въжето, за да забави преследвача.

Той се отпусна на пети. Момичето захлипа и се сви на кълбо. Не я докосна, знаеше, че е по-разумно да не го прави. Комуникаторът избръмча в ухото му.

— Командир Кроу. — Беше шефът на хотелската охрана. — Има стрелба при изхода от северната кула.

— Занг? — Скочи на крака и хукна към балкона.

— Да, сър. Докладваха ми, че използва партньорката ви за жив щит. Възможно е да е ранена. Пращам още хора натам.

Пейнтър рязко отвори прозореца. Той беше обезопасен и се отваряше само колкото да провре главата си навън.

— Трябва да блокирате улицата.

— Момент.

Звук на пищящи гуми стигна до слуха му. Един Линкълн изтрещя откъм обслужвания паркинг и се отправи към хотела. Личната кола на Занг отиваше да го прибере. Шефът на охраната се върна в ефир.

— Минал е през северния изход. Все още държи партньорката ви.

Линкълнът стигна до ъгъла на високата сграда. Пейнтър обърна гръб на прозореца.

— Погрижете се за проклетата блокада!

Но за това вече нямаше време. Беше вдигнал тревога преди по-малко от четири минути. Полицейските сили най-вероятно се занимаваха с пиянски сбивания, наркомани и дребни кражби, а не с проблеми на националната сигурност.

Трябваше той да ги спре.

Наведе се и взе ножа си от пода.

— Стой тук — меко каза на момичето. Хукна към централната стая и с ножа разхлаби решетката на вентилационната шахта. Винтовете изскочиха и тя се отвори. Пейнтър мушна ръка в отвора и грабна черното устройство, скрито вътре. Електромагнитната граната беше приблизително колкото футболна топка.

С устройството в ръка той хукна към вратата на апартамента и оттам по коридора навън. Все така по чорапи затича по застлания с килим коридор. Направи бърз анализ наум, сравнявайки местоположението на северния изход спрямо неговото местоположение на този етаж. Можеше само да се надява, че грешката е малка.

Осем врати по-нататък той спря и отново извади ключа на охраната. Плъзна го през електронната ключалка и бутна вратата веднага щом се появи зелената светлинка.

— Охрана! — извика той и влетя в стаята.

Възрастна жена, същата, която беше забелязал и по-рано, седеше на един стол и четеше вестника. Метна го във въздуха и стисна халата на гърлото си.

— Was ist los? — попита тя на немски.

Той мина покрай нея на път към прозореца, като я успокои, също на немски, че всичко е наред.

Отвори прозореца. Отново само колкото да провре глава. Погледна надолу.

Линкълнът беше там. Задната врата на седана се затвори с трясък. Изтрещяха изстрели. Куршуми обсипаха странично колата, докато гумите й пищяха и пушеха, но тя беше бронирана, американско производство.

Пейнтър се облегна назад и измъкна устройството с форма на футболна топка през прозореца. Натисна бутона за активиране и хвърли гранатата право надолу с цялата сила в рамото си, надявайки се пасът му да се окаже точен.

Колелетата на линкълна спряха да пищят, когато гумите захапаха пътя. Пейнтър отправи молитва към предците си. Обхватът на електромагнитния импулс беше само двайсет метра. Затаи дъх. Каква беше онази стара поговорка? „Поти“ върши работа само при конски подкови и ръчни гранати.

Най-после чу приглушеното „пуф“ от взрива. Дали е би достатъчно близо?

Отново промуши глава навън.

Линкълнът стигна до близкия ъгъл на сградата, но вместо да завие, изглежда изгуби управление и се блъсна челно в редица паркирани коли. Предницата му се качи върху багажника на един Фолксваген Пасат и там си остана.

Пейнтър въздъхна.

Това им беше хубавото на електромагнитните импулси не подбираха какви компютърни системи да изпържат. Дори онези, които управляваха линкълни последен модел.

Долу униформен персонал от охраната се изля през изхода и бързо обгради обезвредената кола.

— Was ist lost? — повтори иззад гърба му германката. Той се обърна и тръгна бързо през стаята.

— Просто изхвърлих малко боклук.

Прекоси бързо коридора към фоайето с асансьорите. Прибра си обувките от блокираната кабинка и натисна бутона за приземния етаж.

Каскадата му беше сложила край на бягството на Занг, но със сигурност беше изтрила всичко от компютъра, който той носеше — изследователските данни бяха унищожени. Но не това беше главната грижа на Пейнтър.

Касандра!

Трябваше да я измъкне.

Веднага щом вратите се отвориха, той хукна през игралния етаж, където цареше пълен хаос. Стрелбата не беше останала незабелязана, макар че неколцина все още си стояха спокойно пред игралните автомати и натискаха копчетата с упорита решителност.

Насочи се към северния изход и мина през серия от блокади, като размахваше картата си и се тревожеше да не го забавят. Най-накрая забеляза шефа на охраната Джон Фентън и му извика. Той го преведе през разрушения от стрелбата изход. Натрошено стъкло хрущеше под краката им и миризма на барут се прокрадваше във въздуха.

— Не разбирам защо се блъсна колата — каза Фентън. — За наш късмет.

— Не беше само късмет — каза Пейнтър и му обясни за електромагнитния импулс и неговия двайсетметров обхват. — Някои от гостите ви ще имат проблем, когато се опитат да запалят колите си тази сутрин. А и на първите етажи може да има някой и друг изпържен телевизор.

Отвън местната охрана бе взела нещата в свои ръце. Освен това редица от сиви полицейски коли с включени светлини се приближавахме през паркинга към мястото на произшествието. Местната военна полиция.

Пейнтър огледа района. Бодигардовете на Занг бяха на колене с ръце на тила. Две тела лежаха на земята, униформени сака на охраната бяха метнати върху лицата им. И двете тела бяха на мъже. Пейнтър отиде при тях и дръпна едното сако. Друг от бодигардовете, половината му лице липсваше. Нямаше нужда да проверява другото тяло. Позна излъсканите кожени обувки на Занг.

— Застреля се — каза познат глас откъм групичката мъже от хотелската охрана. — Предпочете да умре.

Пейнтър се обърна и видя Касандра да пристъпва напред. Лицето й беше бледо, усмивката — срамежлива. Беше само по сутиен. Лявото й рамо беше превързано.

Кимна към едно черно куфарче на няколко крачки встрани. Компютърът на Занг.

— Изгубихме данните — каза той. — Електромагнитният импулс ги е изтрил.

— Може и да не е — каза тя с усмивка. — Куфарчето е защитено с медна, фарадейска обвивка. Съдържанието му би трябвало да е останало изолирано от импулса.

Той въздъхна с облекчение. Значи данните са спасени. Не всичко е изгубено… стига да пробият кода, за да включат компютъра. Пристъпи към Касандра. Тя му се ухили, очите й все така блестяха. Той извади пистолета и го опря в челото й.

— Пейнтър, какви ги… — Тя отстъпи назад.

Той я последва, без да сваля и за миг пистолета от главата.

— Какъв е кодът?

Фентън се дръпна встрани.

— Командире?

— Ти не се меси — сопна се той на шефа на охраната и насочи цялото си внимание към Санчес. — Четири бодигардове и Занг. За тях знаем. Ако Занг е бил наясно, че го наблюдаваме, лесно е можел да предупреди свръзката си на конференцията. Щяха да избягат заедно, за да довършат размяната.

Касандра се опита да погледне към труповете, но той спря с пистолета си.

— Не мислиш, че аз съм била свръзката, нали? — каза тя и се засмя.

Той посочи със свободната си ръка, без да отпуска пистолета си.

— Мога да позная изстрел от четиридесет и пети, като твоя „Зиг Зауер“.

— Занг ми го взе. Пейнтър, това твоето е чиста параноя. Аз…

Той бръкна в джоба си и извади бръмбара, който беше намерил прикрепен към стената на асансьора. Вдигна го към очите й.

Тя застина, но отказа да го погледне.

— Няма кръв, Касандра. Никаква следа от кръв. Което означава, че изобщо не си му го имплантирала, както трябваше да направиш.

Чертите й се изостриха.

— Компютърният код?

Тя просто го гледаше, студено и безчувствено.

— Знаеш, че не мога.

Той потърси в това непознато лице партньорката, която познаваше, но тя отдавна не беше там. Нямаше и следа от разкаяние, от вина, само решителност. Нямаше нито време, нито нерви да я пречупи. Кимна на Фентън.

— Кажи на хората си да я закопчаят. Искам да е под постоянно наблюдение.

Докато й слагаха белезниците, тя му извика. Думите й бяха повече от ясни.

— Пейнтър, по-добре си пази гърба. Нямаш идея в какво се забърка току-що.

Той вдигна куфарчето с лаптопа и се отдалечи.

— Плуваш на дълбокото, Пейнтър. И навсякъде около тебе има акули, обикалят ли, обикалят.

Той не й обърна внимание и се насочи към северния изход. Трябваше да признае нещо пред себе си — просто не разбираше жените и толкова.

Преди да влезе в сградата висока фигура с шерифска шапка му препречи пътя. Беше от местната полиция.

— Командир Кроу?

— Да?

— Получихме спешно повикване за вас, препратено през нашата служба.

Челото му се сбърчи.

— От кого?

— От някой си адмирал Ректър, сър. Можете да говорите с него по някоя от нашите радиостанции.

Пейнтър се намръщи. Адмирал Тони Ректър, Тигъра, директорът на АИОП, неговият командващ. Пейнтър никога не беше разговарял лично с него, беше виждал само името му на паметни бележки и писма. Дали във Вашингтон вече бяха чули за кашата тук?

Остави се да го заведат при една от паркираните сиви коли, чийто буркан на покрива все още светеше. Взе радиостанцията, която му подадоха.

— Командир Кроу слуша. С какво мога да ви помогна, сър?

— Командире, трябва да се върнете незабавно в Арлингтън. Един хеликоптер вече пътува към вас да ви вземе.

Сякаш само това беше чакал — шумът от перка на хеликоптер се чу в далечината. Адмирал Ректър продължи:

— Ще ви замести командир Жилс. Уведомете го за развоя на операцията, после се явете на рапорт тук, веднага щом кацнете на Дълес. Ще ви чака кола.

— Да, сър — отговори той, но връзката вече беше прекъснала.

Излезе от колата и вдигна поглед към сиво-зеления хеликоптер, който се приближаваше над околните гористи земи, земите на неговите предци. Някакво злокобно чувство го завладя. Баща му наричаше това усещане „недоверие към белите очи“. Защо адмирал Ректър го беше повикал по спешност? Какво се беше случило? Нямаше начин да не се сети за думите на Касандра.

„Плуваш на дълбокото, Пейнтър… и навсякъде около теб има акули, обикалят ли, обикалят…“