Робърт Джордан
Окото на света (6)

Глава 5
Нощта срещу Бел Тин

Когато стигнаха до фермата, слънцето беше увиснало по средата на пътя си между зенита и залеза. Къщата не беше голяма, нямаше нищо общо с големите фермерски къщи на изток, жилища, разраснали се в продължение на много години, за да подслонят многолюдни родове. В околностите на Две реки това често включваше три-четири поколения под един покрив, в това число стринки, чичовци, братовчеди и племенници. Трам и Ранд бяха смятани за малко особняци, едно, че живееха сами, и второ, че фермата им се намираше дълбоко в Западния лес.

Повечето стаи бяха на долния етаж, почти правоъгълник, без крила и пристройки. Под стръмния, покрит със слама покрив се помещаваха две спални и тавански склад. Макар варта по яките дървени стени да се беше износила след зимните хали, къщата все още си беше здрава. Сламеният покрив се крепеше, а вратите и кепенците на прозорците се държаха добре на пантите си, без да поддават.

Къщата, оборът и каменната кошара за овцете оформяха точките на триъгълника около двора, на който се бяха осмелили да излязат няколко пилета. До кошарата имаше полуоткрит навес за овцете и каменно корито за водопой. На поляните между двора и гората стърчеше висока сушилня. Малцина фермери в Две реки можеха да се оправят, без да продадат малко изсушена вълна и табак на минаващите изкупвачи.

Кочът с тежките рога вдигна глава, щом влязоха, овцете останаха полегнали спокойно или изправени, с глави, надвесени над яслите. Вълната им беше станала гъста и закъдрена, но все още бе твърде студено за стригане.

— Не мисля, че онзи с черния плащ е минавал насам — извика Ранд на баща си, който тръгна около фермата, стиснал с мрачна решителност копието — внимателно оглеждаше земята. — Овцете нямаше да са толкова спокойни, ако се беше появил.

Трам кимна, но не спря. След като направи пълен кръг около къщата, той обиколи обора и каменната кошара, оглеждайки земята за някакви следи. Провери дори пушилнята и сушилнята. После изтегли ведрото от кладенеца, напълни шепа, подуши водата и внимателно я опита с върха на езика си. След което изведнъж се разсмя и изпи цялата шепа на една глътка.

— Сигурно, че не е — обърна се той към Ранд. — Но колчем чуя за конници, се озъртам на четири страни. — Той изпразни кладенчовата вода в друго ведро и тръгна към къщата с ведрото в едната ръка и копието в другата. — Ще сложа нещо да се свари за вечеря. И щом така и така се прибрахме, можем да свършим някоя и друга дреболия.

Ранд се намръщи. Съжали за пропуснатата Зимна нощ в Емондово поле. Но Трам беше прав. В една ферма работата никога не свършва. Като свършиш едно, винаги се появяват други две. Поколеба се малко, но задържа лъка и колчана подръка. Ако тъмният ездач все пак се появеше, нямаше никакво намерение да го посрещне с голи ръце.

Първо трябваше да прибере Бела. След като я разпрегна, я отведе в отделението й в обора до кравата, свали наметалото си и изтри кобилата с шепа суха слама, изчетка я, изкачи се по стълбата до навеса и й даде сено. Додаде и няколко шепи овес, въпреки че зърното след някой и друг ден щеше да свърши и едва ли скоро щеше да има повече, освен ако пролетта най-после не дойдеше. Кравата я беше издоил призори и тя беше дала само четвърт от обичайния си надой. Изглежда, млякото й пресъхваше заради проточилата се зима.

Храна за овцете беше останала само за два дена — вече отдавна трябваше да са излезли на паша, но какво да се прави — и той смени само водата им. Ако кокошките бяха снесли яйца, трябваше и тях да събере. Оказаха се само три. Носачките, изглежда, бяха захитрели и ги криеха.

Вече беше хванал мотиката да прекопае зеленчуковата градина, когато Трам излезе и седна на пейката, за да оправи сбруите, поставяйки копието до себе си. Това накара Ранд да се почувства по-уверено с лъка си, полегнал върху наметалото му на една крачка от него.

Над земята бяха поникнали няколко бурена, но само бурени, нищо друго. Зелките бяха закърнели, от боба и граха бяха покълнали едва няколко стръка, а от цвеклото все още нямаше и следа. Разбира се, все още не бяха засадени всички зеленчуци, а само част от тях, с плахата надежда, че може да се позатопли преди килерът с варива съвсем да се изпразни. Прекопаването на градината не му отне много време, което в други години щеше да го зарадва, но сега малкото работа с мотиката само го притесни какво щяха да правят, ако тази година не се роди нищо. Мисълта съвсем не беше от най-приятните. А освен това му оставаше да нацепи дърва.

Припадна сивкав здрач и започна бързо да се стъмва. Пълната луна бе изгряла над върховете на дърветата, издута, като че ли се канеше да се откъсне като изгнил плод и да падне върху главите им. Улисан в работата си, младежът не забеляза, че вятърът е станал още по-хладен, а по мръкващото небе са се появили разкъсани облаци.

— Хайде да се поизмием, момко, и да се погрижим за вечерята — подвикна баща му. — Вече пренесох вода за по една гореща баня преди да легнем да поспим.

— Всичко, което е горещо, ми звучи добре — отвърна Ранд, вдигна наметалото и се загърна. Потта се беше просмукала в ризата му и вятърът, незабелязан в разгорещеното размахване на секирата, сега, когато спря да работи, сякаш се силеше да я заледи. Младежът се прозя и потръпна. — Впрочем и един сън няма да ми дойде зле. Току-виж съм проспал празника.

— Сериозно? — усмихна се Трам и Ранд се ухили. Не можеше да пропусне Бел Тин, та ако ще да не спи цяла седмица. Никой в селото не би го пропуснал.

Трам не жалеше свещите, а и в голямото каменно огнище пращяха запалени главни, така че в стаята се бе възцарил топъл и ведър уют. Голямата дъбова маса представляваше основната мебел, като се изключеше зиданото огнище. Масата беше толкова голяма, че около нея можеше да се настанят двадесетина души, макар никога да не бяха се събирали толкова, откак майка му беше починала. Няколко шкафа и рафтове, повечето изработени от майсторската ръка на Трам, обрамчваха стените, а около масата стърчаха столове с високи облегалки. Тапицираният, покрит с дебело одеяло стол, който Трам си беше стъкмил за четене, се намираше под ъгъл край огнището. Ранд предпочиташе да чете, полегнал на чергата, просната пред него. Книгите им бяха малко, но човек трудно можеше да се добере до книги. Повечето амбуланти докарваха само по няколко и всички веднага се разграбваха.

Макар стаята да не изглеждаше толкова спретната и чиста, както в повечето фермерски къщи, поддържани от жени — кесията за лула на Трам беше оставена върху масата до полуразтворената „Пътешествията на Джейин Бродяжника“, друга книга, с дървени корици, беше сложена върху одеялото на стола за четене; конски такъми, чакащи да бъдат оправени, бяха метнати на пейката край огнището, а на един от столовете бяха скупчени няколко неизпрани ризи — та ако и стаята да не беше толкова подредена, все пак изглеждаше достатъчно чиста и спретната, някак одухотворена, и това стопляше не по-малко от запаления огън. Тук човек можеше спокойно да забрави за студа отвън. Тук нямаше Лъжедракон. Нямаше никакви войни, нито Айез Седай. Нямаше мъже в черни плащове. Миризмата от котлето, което къкреше на триногата над огнището, изпълваше стаята и Ранд изпита вълчи глад.

Баща му разбърка гозбата с дългата дървена лъжица, опита я и каза:

— Трябва да поври още малко.

Ранд побърза да измие лицето и ръцете си с вода от каната, поставена на умивалника до вратата. Наистина имаше нужда от една гореща баня, но това щеше да стане едва след като се сгрееше водата в големия казан в задната стая.

Трам затършува в един от шкафовете, извади дълъг ключ и го завъртя в голямата желязна брава. Ранд го изгледа въпросително и той поясни:

— За всеки случай. Може и да си въобразявам, може да е от времето, но… — Трам въздъхна и тупна ключа в дланта си. — Ще погледна и задната врата — каза той и се запъти към задната част на къщата.

Ранд не си спомняше изобщо някога да бяха заключвали вратите си. Никой в Две реки не си заключваше вратите. От това нямаше никаква нужда. Поне досега.

Някъде отгоре, откъм спалнята на Трам, се чу скърцане. Ранд се намръщи. Освен ако на Трам внезапно не му беше хрумнало да размести мебелите, това можеше да означава само, че издърпва стария скрин изпод леглото си. Още нещо, което старият не беше правил, откакто Ранд се помнеше.

Той напълни малко котле с вода за чай и го окачи на една от куките над огнището, след което подреди масата. Сам беше издялал дървените купи и лъжици. Кепенците на прозорците още не бяха затворени и от време на време младежът надничаше навън, но тъмната нощ вече беше паднала и се виждаха само бледи лунни сенки. Тъмният ездач можеше лесно да се прокрадне наблизо, но той се постара да не мисли за него.

Когато Трам се върна, Ранд го зяпна изумен. Баща му беше препасан с широк колан, а на колана висеше меч с бронзов релеф на чапла върху черната ножница и още една — на дългата му дръжка. Единствените мъже, които Ранд беше виждал да носят мечове, бяха охранниците на търговците. И Лан, разбира се. Никога не беше му хрумвало, че и баща му може да има меч. С изключение на чаплите, мечът твърде много наподобяваше този на Лан.

— Това пък откъде се взе? — попита младежът. — От някой амбулант ли си го купил? Колко струваше?

Трам бавно извади оръжието от ножницата и светлината от огнището затанцува по блестящото острие. Нямаше нищо общо с простоватите, груби мечове на търговските охранници, които Ранд беше виждал. Нямаше и скъпоценни камъни и злато, но въпреки това оръжието му се стори величествено. На острието, съвсем леко закривено и заострено само от едната страна, имаше още една чапла, ецвана надлъжно в стоманата. Къси, завити пера, оформени така, че да наподобяват сърмени ширити, предпазваха дръжката. Оръжието изглеждаше крехко, сравнено с грубите мечове на охраната на изкупвачите — повечето от тях бяха двуостри, достатъчно дебели, за да се разсече с тях дърво.

— Имам го отдавна — отвърна Трам. — От едно много далечно място. И платих твърде много за него. Майка ти не одобри тази моя покупка, но тя винаги е била по-благоразумна от мен. Все настояваше да се отърва от него и аз неведнъж съм си мислил, че е права и че просто трябва да го махна.

Пламъците, играещи по острата стомана, я правеха да изглежда като огнена. Ранд пристъпи към баща си. Често си беше мечтал да има меч.

— Да го махнеш ли? Как може човек да махне такъв меч?

Трам изсумтя.

— Няма много полза от него, когато пасеш овце. Нито пък можеш да изореш нива или да ожънеш ечемика. — Той замълча и за дълго се загледа в оръжието, сякаш се чудеше какво ли прави това нещо в ръката му. Най-сетне въздъхна тежко. — Но ако не ме е обзело твърде мрачно настроение, или ако късметът ни излезе лош, може би след няколко дни ще се радваме, че съм го кътал в скрина под кревата. — Той плавно пъхна оръжието в ножницата му и отри с гримаса ръце в ризата си. — Гозбата май е готова. Ще я сипя, докато ти приготвиш чая.

Ранд кимна и се пресегна за кутията с чай на близкия рафт, макар че му се щеше да научи повече. Защо му е потрябвало на баща му да си купи меч? Не можеше дори да си представи. И откъде ли беше дошъл Трам с това оръжие? От колко ли далече? Не знаеше никой да е напускал Две реки; е, само малцина. Понякога се беше замислял бегло, че баща му трябва да е пътувал в странство — майка му беше чужденка… но меч? Имаше да го пита за много неща, след като седнеха край масата.

Докато сваляше кипящата вода от куката, вратата се разтърси от тежък удар.

— Трябва да е някой от съседите — промълви той колебливо. — Сигурно господин Доутри е дошъл да поиска нещо на заем…

Но фермата на Доутри, най-близкият им съсед, беше на цял час път оттук, дори денем, а и Орен Доутри, колкото и безсрамен да беше в просенето да му заемат какво ли не, едва ли щеше да напусне дома си в такава тъмнина.

Трам спокойно постави пълните паници на масата, после пак така спокойно хвана дръжката на меча…

И в този момент вратата се отвори с трясък, трески и парчета от счупената брава се попиляха по пода.

Нечий силует изпълни рамката, по-голям от най-големия човек, който Ранд беше виждал, силует в черна ризница до коленете, с шипове на китките, на лактите и на раменете. Едната му ръка стискаше тежък, подобен на коса меч; другата беше присвита пред очите му, сякаш да го предпази от светлината в стаята.

Ранд усети странен прилив на облекчение. Какъвто и да беше неканеният гост, нямаше нищо общо с ездача с черния плащ. После забеляза овнешките рога на главата му, които опираха в горния праг, и косматата зурла на мястото на устата и носа, изкрещя ужасен и без изобщо да мисли, запокити котлето с врящата вода към главата на получовека.

Съществото изрева — ревът му бе изпълнен отчасти с човешка болка, отчасти с животинско ръмжене. И в същия миг, в който котлето се стовари в главата му, мечът на Трам блесна. Ревът на чудовището изведнъж премина в глухо гъргорене и туловището му се срина назад. Преди да рухне съвсем, друго чудовище се опита да се провре покрай него. Ранд зърна втора уродлива глава, увенчана с остри като шипове рога, преди Трам отново да удари, и ето че две огромни туловища задръстиха рамката на вратата. В този миг младежът се опомни и си даде сметка, че баща му вика нещо.

— Бягай, момко! Скрий се в гората! — Телата на сразените получовеци потръпнаха, когато отзад се появиха нови и ги задърпаха, за да си отворят път. Трам се наведе и напъна с рамо тежката маса. — Прекалено много са, за да ги задържим! Бягай отзад! Бягай! Бързо! Ще те настигна!

Още докато се извръщаше, Ранд усети срам, че се подчинява толкова бързо на подканата му. Искаше му се да остане и да помогне на баща си, макар да не знаеше как, но в същото време страхът го стискаше за гърлото и краката му затичаха сами. Понесе се към задната част на къщата толкова бързо, колкото не беше тичал никога. Последваха го тропот и крясъци откъм предната врата.

Ръцете му хванаха резето — и в същия миг очите му се заковаха на бравата, която никога досега не беше заключвана. Но Трам токущо я беше заключил! Ранд пусна резето и изтича до един от прозорците. Дръпна пердето и отвори дървените кепенци. Пълната луна смътно проблясваше през реещите се облаци и из двора на фермата се движеха дрипави сенки.

„Сенки — каза си той наум. — Само сенки.“ Задната врата изскърца — някой или нещо отвън се опитваше да я отвори. Устата му пресъхна. Последвалият трясък разтърси вратата и го накара да побърза. Той се плъзна през разтворения прозорец и приклекна до зида на къщата. Отвътре се чу трясък.

Въпреки страха се надигна и надникна вътре. В тъмното не можеше да различи много, но и това, което видя, му беше достатъчно. Вратата се беше килнала встрани и из стаята пристъпваха сенчести фигури, говореха си с ниски, гърлени гласове. Ранд не разбираше нищо от говора им: езикът им изглеждаше груб, непригоден за човек. Разсеяни лунни лъчи проблясваха по остриета на топори, копия и обсипани с шипове боздугани. По пода скърцаха ботуши и заедно с тях се долавяше ритмично потропване, като от копита.

— Те са отзад! — извика младежът. Думите му прозвучаха като грак. — Аз съм навън! Бягай, татко! — И затича с всичка сила по-далече от къщата.

Откъм задната стая отекнаха груби, дрезгави гласове на същия странен език. Нещо тежко тупна на земята зад него. Предположи, че някой се е хвърлил през прозореца към него, вместо да излезе обратно през вратата, но не се обърна да провери дали е познал. Като лисица, подгонена от кучета, се понесе сред бледите лунни петна, уж че тича към гората, после изведнъж се хвърли по корем и се изтъркули към обора и неговите дебели сенки. Нещо се стовари върху раменете му и той замахна назад да го отблъсне, без да знае дали нещото се опитва да го нападне, или да избяга, докато не проумя, че се е блъснал в подпряната до стената дръжка за мотика, която Трам наскоро беше издялал.

„Идиот!“ За миг остана легнал на място и се опита да си поеме дъх. „Глупав идиот, като някой от Коплинови.“ Най-после пропълзя покрай задната стена на обора, влачейки със себе си дръжката на мотиката. Не беше кой знае какво, но все пак по-добре от нищо. Предпазливо надникна иззад ъгъла към двора и къщата.

От съществото, което беше скочило след него, нямаше и следа. Можеше да е навсякъде. Сигурно го дебнеше. Можеше всеки момент да скочи върху него.

Вляво от него, откъм кошарата, се чу изплашеното блеене на овцете. Стадото се беше скупчило на входа и се опитваше да се измъкне на свобода. Зад осветените предни прозорци на къщата се мяркаха сенчести силуети, ехтеше дрънчене на стомана в стомана. Изведнъж един от прозорците избухна във взрив от счупено стъкло и трески и Трам скочи през него, стиснал меча в ръката си. Но вместо да се затича към гората, хукна към задната част на къщата, без да обръща внимание на чудовищните твари, които се изнизаха след него през прозорците и предната врата.

Ранд зяпна недоумяващо. Защо баща му не се опитваше да избяга? После осъзна. За последен път Трам беше чул гласа му откъм задната страна на къщата.

— Татко! — извика той. — Аз съм тук!

Трам се извърна в движение, но не побягна към Ранд, а косо, по-далече от него.

— Бягай, момко! — извика той през рамо. — Скрий се! — Дузина туловища се втурнаха след него. От дрезгавите им викове и животинския вой въздухът се разтрепера.

Ранд отново се отдръпна в сенките на обора. Тук не можеха да го забележат от къщата, ако някой все още беше останал вътре. Беше в безопасност — поне засега. Но не и Трам. Трам, който се опитваше да привлече вниманието на тварите към себе си. Ръцете на Ранд здраво стиснаха дръжката на мотиката. Дръжка на мотика! Да се изправи срещу някое от тези същества с тази дръжка, щеше да е все едно да си играе на бой с дървени тояжки с Перин. Но не можеше да остави Трам самичък.

„Ако стъпвам все едно че преследвам заек — помисли той, — няма нито да ме чуят, нито да ме видят.“ Зловещите им крясъци отново отекнаха в тъмнината и той преглътна. „Като глутница изгладнели вълци.“ Безшумно се отдръпна от обора и тръгна към гората, стиснал дръжката толкова здраво, че чак ръцете го заболяха.

В първия миг, когато се оказа сред дърветата, малко се поуспокои. Дърветата го прикриваха от странните същества, които бяха нападнали фермата. Но когато започна да се провира по-навътре в леса, сенките, хвърляни от луната, се раздвижиха и започна да му се струва, че горският мрак наоколо също променя очертанията си и се раздвижва. Дървесата се извисяваха зловещо над него. Клоните им се пресягаха да го сграбчат. Дали наистина бяха само дървета и клони? Стори му се, че почти дочува ръмжащия им кикот, спотайван в гърлата им, докато го дебнеха и очакваха сам да им влезе в лапите. Воят на преследвачите на Трам вече не изпълваше нощта, но в настъпилата тишина Ранд потръпваше при всеки порив на вятъра, блъскащ клон върху клон. Сниши се, още и още, и запристъпва все по-бавно. Не смееше дори да диша, за да не го чуят.

Изведнъж нечия ръка стисна устата му отзад и желязна прегръдка го стегна през кръста. Той панически посегна назад, мъчейки се да хване нападателя си.

— Няма нужда да ми чупиш врата, момко — чу се дрезгавият шепот на баща му.

Обля го вълна на облекчение, мускулите му омекнаха. Баща му го пусна и каза тихо:

— Нямаше да го направя, ако си бях помислил колко си пораснал за последните няколко години. — Очите му непрекъснато шареха, зорко следейки обгръщащия ги мрак. — Но трябваше да съм сигурен, че няма да извикаш. Някои тролоци имат слух като кучета. Ако не и по-добър.

— Но тролоците са само… — Ранд внезапно млъкна. Не бяха само приказка. Не и след тази нощ. Ако питаха него, тези твари си бяха истински тролоци. — Сигурен ли си? — прошепна той. — Искам да кажа… за тролоците?

— Сигурен съм. Макар че какво ли ги е довело чак в Две реки… Не бях виждал ни един от тях до този момент, но съм разговарял с хора, които са ги виждали, тъй че знам едно-друго за тях. Може би достатъчно, за да оцелеем. Слушай ме внимателно. Те виждат много по-добре от хората в тъмнината, но светлината ги заслепява, поне временно. Може би това е единствената причина, поради която успяхме да им избягаме. Някои от тях могат да проследяват жертвата си по миризмата или шума, но казват, че са доста мързеливи. Ако успеем да се предпазим достатъчно дълго от лапите им, би трябвало да се откажат.

Това не успокои много Ранд.

— В преданията те мразят хората и служат на Тъмния.

— Ако изобщо нещо принадлежи на Пастира на нощните стада, момко, това са тролоците. Те убиват просто заради удоволствието от убийството, така поне са ми разправяли. Но не знам нищо повече, освен че не можеш да им вярваш, ако не са уплашени, а и тогава човек не бива да им се доверява прекалено.

Ранд потръпна. Не му се искаше да срещне някой, от когото се боят дори и тролоците.

— Смяташ ли, че още ни преследват?

— Може би. Може би не. Не ми изглеждат много умни. Подлъгах ги, че бягам към планините, и не беше особено трудно. — Трам опипа дясната си буза. — Все пак ще трябва да действаме все едно че са наоколо.

— Ти си ранен.

— Говори по-тихо. Само ме одраскаха. Все едно, сега нищо не може да се направи. Добре че поне времето като че ли се стопля. — Баща му се отпусна на гръб и въздъхна. — Май няма да е лошо да изкараме тази нощ навън.

В дълбините на съзнанието си Ранд си помисли с копнеж за дебелото сетре и наметалото. Дърветата преграждаха до голяма степен силния вятър, но това, което все пак се промъкваше в леса, режеше като заледен нож. Той колебливо докоска лицето на Трам и се намръщи.

— Но ти гориш! Трябва да те заведа при Нинив.

— Да почакаме малко, момчето ми.

— Нямаме време. В този мрак пътят ще е дълъг. — Момъкът се изправи и се опита да вдигне баща си. През стиснатите зъби на Трам се прокрадна глух стон и Ранд уплашено го пусна.

— Остави ме да си почина малко, момчето ми. Уморен съм.

Ранд ядно удари юмрук в бедрото си. В къщата имаше огън и топли завквки, цял казан вода и върбови кори, а той трябваше да изчака до заранта преди да впрегне Бела и да откара баща си в селото. Тук нямаше нито огън, нито одеяла, нито каруца, нито Бела. Всички тези неща бяха там, в къщата. Но ако не можеше да отнесе баща си при тях, сигурно щеше да може да донесе поне част от тях тук, при него. Ако тролоците си бяха отишли. Рано или късно трябваше да си тръгнат.

Погледна дръжката на мотиката в ръката си и я пусна на тревата. Вместо нея взе меча на Трам. Острието смътно проблесна под лунните лъчи. Дългата дръжка беше малко неудобна, тежестта на оръжието беше непривична. Замахна няколко пъти във въздуха, спря и въздъхна. Да го размахваш във въздуха беше лесно. Но ако се наложеше да го направи срещу някой тролок, най-вероятно щеше да предпочете да побегне и… „Престани! Така с нищо няма да си помогнеш!“

Момъкът се надигна и Трам го стисна за ръката.

— Къде отиваш?

— Трябва ни каруцата — отвърна тихо момчето. — И одеяла. — Сам се учуди колко лесно успя да се освободи от бащината си ръка. — Ти чакай тук, ще се върна.

— Внимавай — изпъшка Трам.

На лунната светлина не можеше да види лицето му, но усещаше очите му, впити в него.

— Ще внимавам.

„Ще внимавам като мишка, ровеща в ястребово гнездо“ — помисли си младежът.

Безшумно, като сянка, той се плъзна в мрака. Спомни си всичките игри на криеница, които беше играл като дете с приятелите си. Как се дебнеха един друг и се стараеха да пристъпват безшумно, за да не ги чуе другият, преди да сложиш ръката си на нечие рамо. Но незнайно защо, сегашното положение никак не му приличаше на онези детски игри.

Докато притичваше снишен от дърво до дърво, той се опита да състави някакъв план, но когато стигна до последните дървета, през главата му бяха минали вече десетина и ги беше отхвърлил до един. Всичко зависеше от това дали тролоците все още бяха тук, или си бяха отишли. Ако си бяха отишли, просто щеше да влезе в къщата и да вземе каквото му трябва. Но ако все още бяха тук… В такъв случай не можеше да направи нищо друго освен да се върне при Трам. Тази възможност никак не му харесваше, но ако го убиеха, изобщо нямаше да може да помогне на баща си.

Присви очи и се взря към постройките на фермата. Оборът и кошарата смътно се очертаваха под бледата луна. Но от предните прозорци на къщата се изливаше светлина, както и през отворената врата. „Дали тролоците се спотайват там и ме чакат?“

Той подскочи, стреснат от внезапния писък на сова, после пое дъх. Така нямаше да я докара доникъде. Легна по корем и запълзя, държейки неловко меча пред себе си. През целия път до задната част на кошарата изобщо не вдигаше глава и брадичката му се ровеше в земята.

Облегна се на каменния зид и се ослуша. Никакъв звук не нарушаваше нощната тишина. Внимателно се надигна и погледна. Из двора не се движеше нищо. Не се забелязваха никакви сенки през светлите прозорци на къщата, нито на прага. „Първо Бела и каруцата, или одеялата и другите неща?“ Светлината му подсказа решението. Оборът беше тъмен. Вътре можеше да го чака какво ли не и нямаше как да го забележи, преди да е станало прекалено късно. А иначе поне можеше да види какво има вътре в къщата.

Понечи отново да се сниши и изведнъж замръзна. Не се чуваше никакъв звук. Повечето овце може и да се бяха успокоили вече и да бяха потънали отново в сън, макар да не беше никак вероятно, но винаги по няколко от тях оставаха будни, дори и посред нощ, проблейваха, бутаха се в стените и шумяха. Едва сега очите му смътно различиха купищата овци, нападали по земята. Една от тях лежеше съвсем до него.

Пръстите му докоснаха рунтавата вълна, после напипаха влага. Овцата не помръдна. Той неволно изпъшка и се дръпна. „Убиват за удоволствие.“ Треперещ, той отри окървавената си ръка в пръстта.

Опита се да се убеди, че тролоците са приключили клането и са си отишли. Повтаряйки си това запълзя през двора, стараейки се да не се надига, като в същото време се мъчеше да оглежда всичко наоколо. Никога досега не беше му хрумвало, че ще му се случи да завиди на земния червей.

Пред самата къща легна плътно до стената, под един от счупените прозорци, и се заслуша. Тъпото туптене на кръвта в ушите му беше най-силният звук, който долавяше. Бавно се надигна и надникна вътре.

Гърнето с гозбата беше обърнато и разсипано в огнището. По пода се стелеха изпосечени и натрошени парчета дърво. Нито един от мебелите не беше останал здрав. Дори масата беше килната на една страна и два от краката й стърчаха прерязани наполовина. Всички чекмеджета бяха измъкнати и строшени. Всеки бюфет и килер беше отворен, някои от вратите висяха само на една панта. Всичко бе разхвърляно по пода, върху разнебитените мебели, и всичко беше покрито с белезникав прах — брашното и солта, ако можеше да се съди по съдраните чували, струпани край огнището. Четири сгърчени туловища бяха струпани на камара в единия край на стаята. Тролоци.

Ранд разпозна първия по овнешките рога. Въпреки различията им, другите бяха все като него — отблъскваща гмеж от човешки лица, изопачени от зурли, рога, пера и козина. Ръцете им, почти човешки, ги правеха да изглеждат още по-зловещи. Двама от убитите бяха с ботуши. На краката на другите видя копита. Гледаше, без да мига, докато очите не го заболяха. Никой от тролоците не помръдваше. Трябваше да са мъртви. А Трам го чакаше.

Изтича вътре през отворената врата и се задави от вонята. Обор, непочистван с месеци от изпражненията, беше първото, което му хрумна и което само донякъде можеше да се сравни с ужасната смрад в стаята. Мръсни петна загрозяваха стените. Мъчейки се да диша през устата, той бързо си запробива път през бъркотията по пода. В един от бюфетите намери кожен мях за вода.

Стържещ звук зад гърба му го вледени до мозъка на костите. Ранд рязко се извъртя и за малко да се удари в преобърнатата маса.

Един от тролоците се изправяше. Вълчата му муцуна се беше озъбила под хлътналите очи. Плоски, безчувствени очи, някак прекалено човешки. Косматите му щръкнали уши помръдваха. Чудовището стъпи с острите си кози копита върху тялото на един от мъртвите си себеподобни. Същата черна ризница, с каквито бяха навлечени и останалите, се спускаше върху кожените му гамаши, в едната му ръка проблясваше огромен, извит като коса меч.

Съществото измърмори нещо, гърлено и остро, след което проговори по-разбираемо:

— Други заминава. Нарг остава. Нарг умно.

Думите му бяха изопачени и трудно разбираеми, излизаха от уста, която изобщо не беше предназначена за човешки говор. Тонът му, изглежда, целеше да го успокои, помисли си Ранд, но не можеше да откъсне поглед от жълтеникавите му зъби, дълги и остри, които проблясваха при всяка дума.

— Нарг знае някой някога връща. Нарг чака. Ти не трябва меч. Остави меч.

Докато тролокът не му проговори, Ранд не беше и усетил, че е стиснал меча на Трам с двете си ръце и го е насочил срещу огромното същество. Главата и раменете му се извисяваха над него. Гърдите и ръцете му бяха толкова големи, че дори майстор Люхан би изглеждал като джудже пред него.

— Нарг няма нарани. — Съществото пристъпи напред. — Ти остави меч. — Тъмните косми по ръцете му бяха дебели като животинска козина.

— Стой — извика Ранд и съжали, че гласът му не беше заповеден, а трепереше. — Защо го направихте? Защо?

— Вляа деег рогхда! — Ръмженето преля в зъбата усмивка. — Остави меч. Нарг няма нарани. Мърдраал иска тебе говори. — Проблясък на чувство премина по муцуната на чудовището. Страх. — Други връща, ти говори мърдраал. — То пристъпи още една крачка напред и огромната му ръка стисна дръжката на собствения му меч. — Ти остави меч.

Ранд облиза устни. Мърдраал! Тази нощ най-страшната от всички приказки, които беше чувал и чел, бе оживяла и навлязла в неговия свят. Ако наистина насам идваше Чезнещ, в сравнение с него тролоците щяха да избледнеят. Трябваше да се маха. Насила успя да се усмихне, трепереше.

— Добре. — Стискайки все още здраво меча, той отпусна ръце. — Ще говоря.

Вълчата ухилена муцуна отново се озъби и тролокът се хвърли върху него. Ранд не можеше и да си представи, че е възможно нещо толкова огромно да се движи така бързо. Отчаян, той вдигна отново меча. Чудовищното тяло се стовари върху него и го притисна към стената. Младежът изпъшка, всичкият въздух излезе от дробовете му. Помъчи се да си поеме дъх, докато падаха на пода. Момъкът панически се завъртя под смазващото го туловище, мъчейки се да се измъкне от стискащите го огромни ръце.

И изведнъж тролокът се сгърчи и замря. Наранен и натъртен, почти задушен от тежестта, която го притискаше, за миг Ранд остана легнал на пода. Не можеше да повярва. Но бързо успя да се съвземе, поне достатъчно бързо, за да се измъкне изпод тялото и да си поеме дъх. Туловището си го биваше. Окървавеното острие на меча на Трам беше щръкнало по средата на гърба на тролока. В края на краищата, беше успял да го вдигне навреме. Ръцете на Ранд бяха покрити с кръв, кръв се беше съсирила на тъмно петно по ризата му. Стомахът му се обърна и се наложи да преглътне, за да не повърне. Тялото му се разтресе, както не беше се разтърсвало и в мигове на най-голям страх, но този път от облекчение, че все още е жив.

„Другите се връщат“ — беше казал тролокът. Другите тролоци щяха да се върнат във фермата. И с тях — жив мърдраал, Чезнещ. В преданията се разказваше, че Чезнещите са двадесет стъпки високи и че яздят сенки вместо коне. Когато един Чезнещ се извърне, изчезва и никаква стена не може да го спре. Свършваше онова, за което беше дошъл, и веднага изчезваше.

Пъшкайки от усилие, той обърна тялото на тролока, за да измъкне меча — едва се сдържа да не избяга, когато видя отворените очи на чудовището да го гледат. Цял миг му беше нужен, докато осъзнае, че се взират в него с блясъка на смъртта.

Изтри ръцете си с някакъв скъсан парцал — до тази заран това все още беше една от ризите на баща му — и издърпа меча. Почисти и меча, след което с отвращение пусна парцала на пода. Нямаше време за чистене, помисли си той с горчив смях, едва сдържайки го зад стиснатите си зъби. Не проумяваше как изобщо ще успеят да почистят някога къщата достатъчно, за да може отново да се живее в нея. Ужасната смрад сигурно вече се беше просмукала навсякъде. Но нямаше време да мисли за това. Нямаше време за чистене. Сигурно вече нямаше време за нищо.

Беше сигурен, че ще забрави куп неща, които щяха да им потрябват, но Трам го очакваше, а тролоците щяха да се върнат всеки момент. Започна да събира тичешком всичко, за което се сетеше. Одеяла от стаите на втория етаж и чисти чаршафи за раните на Трам. Наметалата и палтата им. Водният мях, който носеше, когато изкарваше овцете на паша. Чиста риза. Не знаеше дали изобщо ще му остане време да се преоблече, но му се искаше при първа възможност да свали от себе си изцапаната със смрадлива кръв риза. Малките торбички с кора от върба и другите им билки се валяха в калния куп на пода — не можа да се насили да ги докосне.

Едно ведро с вода, което Трам беше донесъл, все още стоеше край огнището, като по чудо необърнато и пълно. С него напълни меха и припряно изми ръцете си с остатъка. След това бързо се заоглежда да мерне нещо необходимо, за което можеше да е забравил. Видя лъка си, прекършен точно по средата. Реши, че това, което е събрал, сигурно ще стигне, и бързо струпа всичко до вратата.

Последното, което изрови от руините по пода, преди да напусне къщата, беше фенер. Вътре все още имаше лой. Запали го с една от свещите и притвори кепенците на прозорците — отчасти заради вятъра, но най-вече за да не привличат вниманието — след което забърза навън, с фенера в едната ръка и меча в другата. Не беше сигурен какво ще завари в обора. Това, което беше видял вече в кошарата, никак не го обнадеждаваше. Но каруцата му трябваше, за да откара Трам в Емондово поле, а за каруцата му трябваше Бела.

Вратите на обора бяха зейнали и едната поскърцваше, люшкана на пантите си от вятъра. Бела и кравата ги нямаше. Ранд бързо отиде зад обора. Каруцата беше полегнала настрана, половината спици на колелата бяха строшени, единият ок също.

Отчаянието, което досега беше сдържал, го изпълни. Не беше сигурен, че ще успее да домъкне баща си до селото, дори Трам да склонеше да го носят. Болката от това можеше да убие Трам побързо дори от треската. И все пак това беше единствената останала възможност. Тук беше направил всичко, което беше по силите му. Но преди да се обърне и да тръгне към леса, очите му се спряха на прекършения прът на каруцата и той се сети какво може да направи.

Припряно започна да сече с меча втория ок. Със задоволство забеляза, че от дървото захвърчаха трески, и продължи да сече толкова бързо, колкото щеше да го направи със секира.

След като отсеченият ок падна на земята, той изумен погледна острието на меча. И най-наточената секира щеше да се изтъпи при такава сеч в толкова здраво дърво, но острието на меча продължаваше да блести дори ненащърбено. Той го докосна с пръст и охна. Мечът продължаваше да е остър като бръснач.

Но нямаше време за чудене. Духна фенера — нямаше защо на всичко отгоре да подпалва и обора, — вдигна двата пръта и затича да прибере нещата, които беше струпал на входа.

Товарът не беше много тежък, но беше обемист и му беше трудно да бърза, особено с прътовете, които се извъртаха, измъкваха се и току се забиваха в изораното поле. А когато стигна гората, стана още по-трудно, понеже се запречваха между дърветата.

Трам лежеше, където го беше оставил.

— Ти ли си, момчето ми? — изпъшка той. — Тревожех се за теб. Веселите сънища свършиха. Останаха кошмарите. — Мърморейки тихо, той отново се унесе в дрямка.

— Не бой се — отвърна му Ранд и загърна баща си със сетрето и наметалото му. — Сега ще те закарам при Нинив колкото може побързо. — Продължавайки да говори, по-скоро на себе си, за да си вдъхне малко сили и увереност, той смъкна кървавата си риза и се преоблече с чистата. Това го накара да се почувства все едно че се е изкъпал. — Скоро ще сме в селото, на безопасно, и Премъдрата ще оправи всичко. Ще видиш. Ще видиш, че всичко ще се оправи.