Робърт Джордан
Окото на света (2)

Глава 1
Пътят

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Породил се под вечно обвитите с облаци върхове, дали името на планините, вятърът задуха на изток, през Пясъчните хълмове, някога преди Разрушението на Света бряг на велик океан. И се понесе надолу към Две реки, към гъстите гори, наричани Западния лес, и връхлетя върху двамата мъже, крачещи редом до теглената от кон каруца по настланото със ситни камъни платно на Каменния път. При все че бе пролет, вятърът носеше леден хлад, като че ли по скоро се канеше да навее сняг.

Поривът му плътно прилепи наметалото на Ранд ал-Тор към гърба му и той съжали, че дрехата не е по-дебела. Поне да си беше облякъл още някоя по-дебела риза. Колчем се опиташе да загърне наметалото, то се закачаше в колчана, провиснал на бедрото му. Не можеше да го придържа с една ръка. Другата му стискаше лъка със стрела, положена на тетивата.

Пореден силен порив издърпа наметалото от ръката му и той хвърли поглед към баща си, който крачеше до рунтавата кафява кобила. Освен воя на вятъра нищо друго не нарушаваше тежкото безмълвие, надвиснало над земята. И в тази странна тишина тихото скърцане на о̀сите сякаш пронизваше ушите му. Не се чуваше птича песен сред леса, не се мяркаше катеричка, стрелнала се по клоните. Не че всъщност ги очакваше. Не и в такава пролет.

Зеленееха се само вечнозелените дървета. Заплетени къпинаци простираха кафява паяжина над ръбестите камъни под дърветата. Оскъдната растителност, доколкото изобщо я имаше, беше главно коприва, бодли и трънаци, и тук-там миризливец, оставящ лепкава, противно воняща течност по непредпазливо скършилия го ботуш. Пръснати бели снежни преспи покриваха все още земята там, където струпани дървета хвърляха дебела сянка. А където все пак достигаше слънчев лъч, той не бе нито силен, нито топъл. Бледото слънце клечеше над дърветата откъм изток, но светлината му беше хладна и мрачна, сякаш омесена в сянка. Странна бе тази сутрин, предназначена сякаш да буди лоши мисли.

Той неволно опипа резката на стрелата. Беше готов да я изпъне до бузата си с плавно движение, тъй както го беше учил Трам. Люта беше тази зима долу при фермите, по-люта от всякога, казваха старите хора, но в планините сигурно беше още по-зле, ако се съдеше по вълчите глутници, изсипали се в Две реки. Вълците нападаха кошарите и прояждаха със зъби дървените стобори, за да се доберат до добитъка и конете. Мечки също нападаха овцете, и то в места, където не бяха виждали мечка от години. Не беше вече безопасно да останеш навън по тъмно. Хора също ставаха плячка не по-рядко от овцете, дори и посред бял ден.

Трам крачеше невъзмутимо от другата страна на Бела, като използваше копието си за тояга. Не обръщаше внимание на вятъра. От време на време леко потупваше кобилата по хълбока, за да й напомни да не спира. С яката си гръд и широко лице в тази странна утрин той беше като стълб на реалността, като скална твърд сред сънен унес. Загрубелите му от слънцето страни бяха набраздени, беше вече почти съвсем побелял. Но си оставаше все така стабилен, сякаш цял потоп можеше да се оттече край него, без дори да отмести ходилата му. Сега той крачеше невъзмутимо по каменистия път. Вълците и мечките са добре дошли, сякаш говореше изправената му снага, нека онзи, който си пази овцете, да се тревожи за тях, но по-добре да не се опитват да спрат Трам ал-Тор, когато се е запътил към Емондово поле.

Равнодушието на Трам му напомни за задължението му и Ранд гузно извърна очи да следи своята страна от пътя. Беше една глава по-висок от баща си, по-висок от всеки друг в околността, и между него и Трам нямаше почти никаква физическа прилика, с изключение донякъде на широките рамене. Сивите очи и червеникавият оттенък на косата по думите на Трам идеха от майка му. Тя беше пришълка и Ранд не си спомняше почти нищо за нея, освен усмихнатото й лице, въпреки че полагаше цветя на гроба й всяка година, на Бел Тин, напролет, както и на Слънцеднева, през лятото.

В тътрещата се каруца лежаха две малки бурета ябълкова ракия, както и осем по-големи с ябълков сайдер, съвсем леко втасал след зимното консервиране. Трам докарваше едно и също количество в хана „Виноструй“ всяка година за празника Бел Тин, и беше заявил, че само нещо по-страшно от вълците и вятъра би му попречило да го стори и тази пролет. Въпреки това не бяха слизали в селото от няколко седмици. Дори и Трам отбягваше да пътува напоследък. Но беше дал дума за ракията и сайдера, дори и да трябваше да изчака с докарването им до самия ден в навечерието на Празника. А Трам беше от хората, които държат на думата си. Ранд, от своя страна, се радваше, че най-после ще излязат от фермата, радваше се на това почти толкова, колкото и на предстоящия Бел Тин.

Докато следеше своята страна от пътя, Ранд изпита натрапчивото чувство, че някой го наблюдава. За известно време се помъчи да изхвърли тази мисъл от главата си. Нищо сред дърветата не се движеше, нито издаваше звук, освен вятъра. Но усещането ставаше все по-настоятелно и по-силно и по гърба му полазиха тръпки.

Той вдигна раздразнено лъка да се почеше между плешките и се смъмри наум, че трябва да престане да си въобразява. Сред леса откъм неговата страна на пътя нямаше нищо, а Трам щеше да се обади, ако забележеше нещо от другата страна. Той се озърна през рамо… и примигна. На не повече от двадесет разтега ги следваше загърната в плащ фигура, яхнала кон. Конят, както и неговият ездач, бяха катраненочерни, мрачни и злокобни.

Плащът покриваше ездача до носовете на ботушите, качулката беше така плътно загърната, че ликът му изобщо не се виждаше. Ранд си помисли някак разсеяно, че в този конник има нещо доста необичайно, и изведнъж сенчестият процеп на качулката го накара да онемее. Виждаше съвсем смътни очертания на лице, но имаше чувството, че се взира право в очите на ездача. И не можеше да отмести поглед. Стомахът му се надигна. В гуглата се виждаше само сянка, но той усети така остро излъчващата се оттам омраза, сякаш виждаше озъбено лице. Омраза към всичко живо. И най-вече омраза към него самия.

— Какво ти става, момче? — обади се Трам.

— Ездач — изломоти останалият без дъх Ранд. — Зад нас.

— Къде? — Баща му хвана копието с две ръце и се обърна.

— Ей там… — и изведнъж думите му секнаха. Пътят зад тях беше пуст. Не вярвайки на очите си, той огледа леса. Оголените дървесни клони не можеха да прикрият нищо, но от коня и конника нямаше и следа. Очите му срещнаха питащия поглед на баща му. — Там беше. Мъж в черно наметало, на черен кон.

— Не че не ти вярвам, момче, но къде може да се е дянал?

— Не знам. Но беше там. Там беше.

Трам поклати прошарената си глава.

— Щом казваш. Хайде ела. Един кон все ще остави следи, дори и на такава настилка. Ако ги намерим, ще сме сигурни, че е бил там. Ако не… е, в такова време на човек може да му се привиди какво ли не.

Изведнъж Ранд си даде сметка какво му беше странното на този конник. Вятърът не бе раздвижил и една гънка от черния му плащ. Усети, че устата му е пресъхнала. Сигурно си го беше въобразил. Баща му беше прав. В такова утро въображението на човек като нищо може да полудее. Въпреки че не го вярваше. Но как да обясни на баща си, че човекът, който явно се беше изпарил във въздуха, бе загърнат в наметало, недосегаемо за вятъра?

Младежът се навъси и огледа околните дървета; познатият лес сега му се струваше по-различен. Почти откакто бе проходил, той беше свикнал да тича на воля из горите. Беше се научил да плува във вировете и потоците на Водния лес, отвъд последните ферми източно от Емондово поле. Беше скитосвал сред Пясъчните хълмове, за които мнозина в Две реки говореха, че носели нещастие, а веднъж дори беше стигнал с най-добрите си приятели, Мат Каутон и Перин Айбара, до самото подножие на Мъгливите планини. Това беше много далече, повечето жители на Емондово поле изобщо не бяха стигали дотам; за тях едно пътуване до съседните села, Стражевия хълм или Девенов просек, представляваше голямо събитие. И никъде досега не беше се натъквал на място, което да го изплаши. Днес обаче Западния лес не беше това място, което познаваше. Човек, който може да изчезне изведнъж, може отново да се появи, също така ненадейно, и то до самите тях.

— Остави, татко, няма нужда. — Трам спря и се извърна изненадан, а Ранд прикри избилата го червенина, като придърпа качулката над главата си. — Сигурно си прав. Няма защо да търсим нещо, което не съществува. По-добре да побързаме да стигнем селото и да се отървем от този вятър.

— Една лула няма да ми дойде зле — отвърна бавно Трам. — И една халба ейл край огнището. — Лицето му се озари от широка усмивка. — Пък и ти, предполагам, нямаш търпение да се видиш с Егвийн.

Ранд се усмихна насила. От всички неща, които сега се въртяха в главата му, щерката на кмета беше последната му грижа. Имаше си достатъчно поводи да се чувства объркан. Нямаше нужда от повече. През цялата минала година той все повече се изнервяше всеки път, когато се срещнеха. И което беше по-лошо, тя сякаш изобщо не забелязваше това. Не, определено нямаше нужда да прибавя и Егвийн към мислите си точно сега.

Надяваше се, че баща му не е забелязал уплахата му, но Трам внезапно промълви:

— Спомни си пламъка, момко. И празнотата.

Трам го беше научил на нещо много странно. Съсредоточаваш се изцяло над един-единствен пламък и хвърляш в него всичките си страсти — страх, омраза, ярост — докато разсъдъкът ти съвсем се изпразни. Слееш ли се с тази празнота, учеше го Трам, можеш да постигнеш всичко. Никой друг в Емондово поле не говореше по такъв начин. Но Трам печелеше в стрелбата с лък всяка година на Бел Тин с помощта на своя пламък и на празнотата. Ранд си помисли, че може тази година и да го измести, стига да успее да се хване за празнотата. Но да каже това баща му точно сега… значи и той го е забелязал.

Трам отново подкара Бела. Крачеше така, сякаш не беше ги сполетяло нищо неприятно и нищо лошо не може да им се случи. На Ранд му се дощя да можеше да е като него. Помъчи се да оформи празнотата в ума си, но тя все се разсипваше и преливаше в образа на конника с черния плащ.

Искаше му се да повярва, че Трам е прав, че ездачът просто е бил плод на въображението му, но прекалено добре си спомняше чувството на омраза. Наистина се беше появил някой. И този някой му мислеше злото. Не престана да се озърта крадешком назад, докато не забеляза, че вече наближават островръхите, покрити със слама покриви на Емондово поле.

Селцето се намираше в покрайнините на Западния лес. Гората постепенно оредяваше и последните дървета стигаха току до оградите на крайните къщи. Земята леко се снишаваше на изток. Отвъд селото малки горички, ферми и оградени с жив плет ливади и пасища застилаха терена чак до Водния лес с неговата плетеница от потоци и езерца. Земята на запад беше не по-малко плодовита и тамошните пасища бяха тучни през повечето години, но в Западния лес човек можеше да забележи едва шепа ферми. И дори и те оредяваха и свършваха на мили преди Пясъчните хълмове. Да не говорим за Мъгливите планини, издигащи се над короните на дърветата на Западния лес, далечни, но съвсем ясно видими откъм Емондово поле. Според някои земята там била твърде скалиста, сякаш самите Две реки не бяха осеяни с камънак, а според други планината носела нещастие. Каквито и да бяха причините, само най-упоритите хора вдигаха ферми сред Западния лес.

Щом подминаха първите къщи, около каруцата защъкаха кресливи рояци деца и лаещи кучета. Бела се тътреше напред търпеливо, без да обръща внимание на врещящите хлапета. През последните няколко месеца децата в селото не бяха имали възможност да си поиграят дори когато времето омекваше малко. Не смееха да излязат навън поради страха от вълците. Изглежда, приближаването на Бел Тин ги бе окуражило отново да се разиграят.

Предстоящият празник беше повлиял и на възрастните. Дебелите дървени кепенци бяха разтворени и стопанките тупаха завивки или мятаха дюшеци на перваза. Макар дърветата още да не се бяха разлистили, никоя жена нямаше да се остави да дойде Бел Тин, преди да е свършила с пролетното почистване. Мъжете пък се катереха по покривите и проверяваха сламата, за да преценят дали има нужда да викат Кен Буйе, покривчията.

От време на време Трам се поспираше да поговори с някой от мъжете. Всички искаха да научат как е там, горе. Малцина мъже от Западния лес бяха дохождали скоро в селото. Трам им говореше за щетите от зимните виелици, всяка по-лоша от предишната, за мъртвородени агнета, за кафяви угари там, където по това време би трябвало да избуява жито и да зеленеят пасища, за гарвани, долетели по места, където в предишните години бяха долитали пойни птици. И въпреки всичките приготовления за Бел Тин, мрачната раздумка предизвикваше унило клатене на глави. Все същото беше, където и да се спрат.

Повечето мъже свиваха рамене и казваха:

— Е, ще оцелеем някак си, ако Светлината е рекла. — Някои се ухилваха и добавяха: — Пък и да не е рекла, пак ще оцелеем.

Повечето хора в Две реки бяха такива. Хора, които бяха виждали как градушка помита нивите и вълци отвличат агнетата им, и винаги започваха отново, колкото и години да им се случваше това, не можеха да се предадат лесно. Онези, които се предаваха, отдавна ги нямаше на белия свят.

Трам нямаше да се спре при Уит Конгар, ако не им беше запречил пътя, така че трябваше или да спрат, или Бела да го сгази. Конгарови и Коплинови — двата рода така се бяха смесили, че никой не знаеше къде свършва единият и къде започва другият — се бяха прочули от Стражевия хълм до Девенов просек, а може би и чак до Таренов сал като хора, които непрекъснато се оплакват и създават неприятности.

— Трябва да закарам това на Бран ал-Вийр, Уит — каза Трам и кимна към бъчвите в каруцата, но мършавият мъж с кисела физиономия така и не се отмести от пътя им. Беше изпънал крака пред стъпалата на портата си, вместо да се качи на покрива, макар сламата му да имаше окаян вид и да личеше, че спешно се нуждае от намесата на майстор Буйе. Този човек рядко се залавяше с някоя работа и още по-рядко свършваше докрай това, с което му се случваше да се залови. Повечето Коплинови и Конгарови бяха все такива, ако не и по-лоши.

— Ти, ал-Тор, по-добре кажи какво ще правим с Нинив — настоя Конгар. — Не можем да се оставим да имаме такава Премъдра в Емондово поле.

Трам тежко въздъхна.

— Не е наша работа, Уит. Премъдрата е работа на жените.

— По-добре ще е да направим нещо, ал-Тор. Тя каза, че зимата щяла да е мека. И че реколтата щяла да е добра. А сега само да я попиташ какво чува от вятъра, и веднага ще те сгълчи и ще отпраши.

— Ако си я запитал както ти си знаеш, Уит — отвърна търпеливо Трам, — пак имаш късмет, че не те е халосала с тоягата. Сега, ако нямаш нищо против, тази ракия…

— Нинив ал-Мийра просто е твърде млада да бъде Премъдра, ал Тор. Ако Женският кръг не направи нещо, ще трябва да се намеси Селският съвет.

— Какво ми се бъркаш ти в работите на Премъдрата, Уит Конгар? — изрева женски глас и Уит се сепна. Стопанката Деиз Конгар застана на прага. Беше два пъти по-плещеста от Уит и по тялото й нямаше и грам тлъстина. Тя го изгледа свирепо с ръце на кръста. — Само да си пъхнеш носа още веднъж в работите на Женския кръг и да видиш как ще ти хареса сам да си готвиш. Ама няма да е в моята кухня. И сам да си переш парцалите и да си оправяш леглото. Ама няма да е под моя покрив.

— Чакай, Деиз — проплака Уит. — Аз само…

— Здравей, Деиз — обади се Трам. — Трябва да вървя, Уит. Светлината да ви освети и двамата.

И отново подкара Бела, превеждайки я покрай мършавия човечец. Деиз все още се занимаваше с мъжа си, но всеки момент щеше да се сети с кого се беше заговорил Уит.

Тъкмо заради това не бяха приели нито една от поканите да се отбият да хапнат по залък и да пийнат някоя чашка. Видеха ли Трам, добрите стопанки на Емондово поле заставаха нащрек като ловджийски кучета, надушили заек. И всички до една познаваха най-подходящата жена за един вдовец с добра ферма, била тя и в Западния лес.

Ранд също закрачи по-бързо. Понякога, когато Трам не беше наоколо, хващаха и него и не можеше да се измъкне, без да прояви грубост. Тропосваха го на някое трикрако столче край кухненското огнище и го отрупваха с баници, меденки и месенки. И всеки път очите на добрата стопанка го претегляха и измерваха вещо, докато му обясняваше, че това, с което го гощавали сега, не можело и да се сравнява с гозбите на овдовялата й сестра или на не знам коя си братовчедка. Трам, разбира се, нямало да вземе някоя млада, споделяха стопанките. Добре било, че е обичал толкова много жена си това щяло де е добре и за втората му жена, — но траурът му бил продължил достатъчно. Трам имал нужда от добра жена. Един мъж не можел да се оправи без жена, която да се грижи за него и да го пази от несгоди. Най-досадни бяха онези, които в този момент млъкваха, след което с добре отработена небрежност го подпитваха на колко години е той самият.

Като повечето хора от областта, Ранд беше упорит. Разправяха, че в Две реки можели да научат и мулетата на инат. В по-голямата си част стопанките бяха чудесни и мили жени, но той мразеше да го подбутват за каквото и да било, а те го караха да се чувства като че ли непрекъснато е ръчкан с остен. Затова сега крачеше бързо и му се щеше Трам да подкара Бела още по-бързо.

Скоро улицата пред тях се отвори към Моравата, широка открита площ посред селото. Обикновено по това време тя бе обрасла с гъста мека трева, но тази пролет само тук-там бяха поникнали пресни туфи. По жълтеникавокафявата ланска трева крачеха две ята гъски и премерваха с очи терена, но не намираха нищо, което си заслужава да се клъвне. Някой беше изкарал и кравата си да опасе оскъдната зеленина.

В западния край на Моравата от ниска издадена скала се изливаше самият Виноструй и прерастваше в буен поток, който никога не пресъхваше. Водата беше достатъчно силна, за да понесе човек, и достатъчно сладка, за да оправдае дузина пъти името на извора. Потокът се разширяваше и завиваше на изток, като върбите заслоняваха коритото чак до воденицата на майстор Тейн, и по-нататък, докато не се разделеше на дузина ръкави в мочурливите недра на Водния лес. Две ниски, оградени с парапети мостчета пресичаха чистия поток при Моравата, друг, по-широк от тях и достатъчно як, беше предназначен за коли. При Коларския мост Северният път, идващ откъм Таренов сал, ставаше Стария път, водещ към Девенов просек. Чужденците понякога се чудеха защо пътят е с едно име на север, а пък с друго на юг, но това просто си беше така от едно време, доколкото знаеха хората от Емондово поле, и толкоз.

От другата страна на трите моста вече трупаха кладите за огньовете на Бел Тин, три грижливо подредени купчини. които се издигаха почти до височината на околните къщи. Трябваше, разбира се, да бъдат на чиста пръст, не на Моравата, колкото и рехава да бе все още прясната трева по нея. Онова, което нямаше да се разиграе около огньовете, щеше да се случи на Моравата.

Близо до Виноструй група възрастни жени припяваха тихо, докато изправяха Пролетния стълб. С окастрени клони, правият и строен смърчов ствол се издигаше на десет стъпки височина, въпреки дълбоката дупка, която бяха изкопали за него. Няколко девойки, все още твърде млади, за да могат да сплитат косите си, седяха на земята, кръстосали крака, и гледаха със завист, като от време на време подпяваха откъси от песента на възрастните жени.

Трам подбутна Бела да тръгне по-бързо, но тя не му обърна внимание, а изпитателният поглед на Ранд се задържа върху онова, което вършеха жените. На заранта мъжете щяха да се правят на изненадани, че са намерили Стълба, а после по обед момите щяха да танцуват около него и да го завиват с дълги цветни ленти под припева на момците. Никой не знаеше откога се бе появил този обичай, нито пък защо — това беше едно от многото неща, което си е било така открай време, но беше добър повод да попеят и потанцуват, а на никой от Две реки не му трябваше кой знае какъв повод за песен и танц.

Целият ден на Бел Тин щеше да премине в песни, танци и пиршества, с време за надбягвания и състезания по какво ли не. Щяха да се раздават награди не само за стрелба с лък, но също така за най добрия прашкар и за този, който най-добре върти кривака. Щеше да има състезания по отгатване на гатанки и главоблъсканици, по дърпане на въже, вдигане и мятане на тежести, награди за най-добър певец, танцьор и цигулар, за онзи, който най-бързо ще остриже овца, дори за най-добрите в кеглите и мятането на къси копия.

Смяташе се, че Бел Тин е когато пролетта е в разгара си, когато са се родили първите агнета и е избуял първият посев. Но дори и при този проточил се студ на никой не би му хрумнало да отложи празника. А отгоре на всичко според мълвата този път на Моравата щеше да има големи фойерверки — стига, разбира се, първият амбулант за годината да пристигнеше навреме. Тази тема предизвикваше оживени разговори из селото — подобно представление беше имало преди повече от десет години и хората все още разказваха за него.

Ханът „Виноструй“ се намираше откъм източния край на Моравата, до самия Коларски мост. Първият етаж на странноприемницата беше изграден от речен камък, макар че според някои темелите й бяха от камъни, донесени от планините. Варосаният втори етаж, в дъното на който живееше Бранделвин ал-Вийр, ханджия и кмет на селото през последните двадесет години, с жена си и двете си дъщери — се издаваше от всички страни над първия. Червените керемиди — единствени в цялото село — проблясваха под рехавата слънчева светлина, от три от дузината високи комини на хана се виеше дим.

Откъм южния край на хана, настрана от потока, стърчаха руините на много по-голяма каменна основа, която някога била част от хана — поне така говореха. Сред тях сега виеше клони огромен дъб, чиято обиколка беше близо тридесет крачки, а щръкналите му на всички страни клони бяха дебели колкото човешки кръст. През лятото под тези клони, по това време разлистени и сенчести, Бран ал Вийр поставяше маси и пейки, за да могат гостите да се порадват на чашка и на хладен ветрец, на сладка приказка или да подредят дъската за игра на камъчета.

— Ето че пристигнахме, момче. — Трам се пресегна да хване поводите на Бела, но тя се спря пред портата на хана преди да е успял. — Знае пътя по-добре и от мен — ухили се той.

Щом заглъхна и последното скърцане на осите, от хана излезе Бран ал-Вийр. Както обикновено, създаваше впечатление, че стъпва прекалено леко за човек с неговата обиколка. На кръглото му лице, увенчано с рехав кичур посребряла коса, разцъфна широка усмивка. Ханджията беше по риза със запретнати ръкави и с вързана на кръста безукорно чиста бяла престилка. На гърдите му висеше сребърен медальон с изображение на везни.

Медальонът, както и истинските везни, които използваше да претегля монетите на търговците, слизащи от Бейрлон да изкупуват вълна или табак, беше символ на кметската му служба. Бран го носеше само когато си имаше работа с търговци, както и по време на празници, пиршества и сватби. Сега си го беше окачил един ден по рано, но идеше Зимната нощ, нощта преди Бел Тин, в която всички из селото щяха да си ходят на гости от къща на къща, да си разменят малки дарове, да поседнат да похапнат и да пийнат. „След тази зима — помисли си Ранд — сигурно смята Зимната нощ за достатъчен повод да не чака до утре.“

— Трам — извика забързалият се към тях кмет. — Светлината да ме освети дано, толкова се радвам, че най-сетне те виждам. И теб, Ранд. Как си, момчето ми?

— Чудесно, майстор ал-Вийр — отвърна Ранд. — А вие? — Но Бран вече беше насочил цялото си внимание към Трам.

— Вече си виках, че май няма да можеш да си докараш ракията тази година. Досега не се е случвало да чакаш толкова дълго.

— Не ми се щеше да оставям фермата тези дни, Бран — отвърна баща му. — При толкоз гладни вълци наоколо. Пък и времето е едно…

Бран се окашля.

— Няма ли някой в това село да заговори за нещо друго освен за това време! Всички се оплакват от него все едно очакват от мен едва ли не да го оправя. Ей на, преди малко обяснявах на госпожа ал Донел, че не мога да направя нищо за щъркелите. Макар че тя очакваше от мен едва ли не… — Той поклати глава.

— Лоша поличба — обяви нечий злобен глас. — На Бел Тин да няма ни един щъркел по покривите.

Кен Буйе, чворест и черен като стар корен, пристъпи до Трам и Бран и се подпря на тоягата си, висока почти колкото него и също толкова възлеста. Изгледа и двамата с черните си като мъниста очи.

— И ще стане по-лошо, помнете ми думата.

— Ти да не си станал гадател, та тълкуваш поличбите? — отвърна му Трам сухо. — Или пък слушаш вятъра, като някоя Премъдра? Омръзнало ми е от това мърморене. Един като тебе ми наду главата преди малко.

— Подигравайте се вие — изсумтя Кен. — Но ако скоро не се затопли достатъчно да израсте посевът, не една маза ще остане празна до другата реколта. До идната зима няма да остане нищо живо из Две реки освен вълци и гарвани, Ако изобщо има друга зима. Може да си остане и тази.

— Това пък какво ще рече? — сряза го Бран.

Кен ги изгледа кисело.

— Нямам какво толкова добро да кажа за Нинив ал-Мийра. Знаете го. Първо на първо, тя е прекалено млада за… Както и да е. Женският кръг май се опъва на Селския съвет и не дава дори да говорим за техните работи, въпреки че се месят в нашите, когато им скимне, ще рече почти винаги, или поне…

— Кен — прекъсна го Трам. — Какви ги дрънкаш?

— Не дрънкам, ал-Тор. Попитай само Премъдрата кога ще свърши тази зима и тя веднага ще те подмине. Може би чува, че зимата никога няма да свърши. Може би зимата просто ще продължи, докато Колелото се завърти и този Век свърши. На това какво ще кажеш?

— А може би овцете ще полетят? — отвърна Трам.

Бран вдигна ръце с досада.

— Светлината да ме пази от глупци. Ти, Кен, си член на Селския съвет, а ми ги говориш все едно че си някой от Коплинови. Слушай ме сега добре. Имаме си достатъчно други грижи и без…

— Хайде, Ранд, докато са се разприказвали — прошепна нечий глас. — Давай, докато не са те хванали на работа.

Ранд се озърна и се засмя. Мат Каутон се беше приближил крадешком до каруцата, за да не го забележат Трам, Бран и Кен, и лукаво му намигаше.

— С Дав спипахме един дърт язовец. Много е кисел, че го измъкнахме от дупката му. Сега ще го пуснем в Моравата да видим как момичетата ще се разбягат.

Ранд се усмихна още по-широко. Това, което му предлагаха, не му се струваше толкова смешно, колкото щеше да е преди година две, но Мат сякаш изобщо не порастваше. Погледна крадешком към мъжете и прошепна на приятеля си:

— Обещах да разтоваря сайдера. Ще се видим след това.

Мат извъртя очи към небето.

— Да тътриш бурета! По-скоро бих седнал да играя на камъчета с малката си сестра. Е, мога да ти предложа и някои по-интересни неща от язовец. Онази вече видях… няма да повярваш какво видях!

За миг дъхът на Ранд секна.

— Да не е един конник? — попита той многозначително. — Мъж в черно наметало, на черен кон? И наметалото му не помръдва на вятъра?

Мат преглътна, усмивката му изстина.

— Ама и ти ли си го видял? Аз пък мислех, че съм единственият. Не ми се смей, Ранд, но тоя страшно ме изплаши.

— Хич не ти се смея. И мен ме изплаши. Мога да се закълна, че ме мразеше и че искаше да ме убие.

Ранд потръпна. До този ден никога не му беше хрумвало, че някой би искал да го убие, ама наистина да иска да го убие. Такова нещо изобщо не се случваше в Две реки. Да се посбият с юмруци, да, или пък да се сборичкат, но никога не беше се случвало убийство.

— Не знам за омразата, Ранд, но беше доста страшен. Нищо не направи, само си седеше на коня и ме гледаше, аз бях край селото, но през целия си живот не съм се плашил толкова. Е, погледнах настрана, само за миг — не беше никак лесно, трябва да ти кажа — и когато пак погледнах към него, беше изчезнал. Кръв и пепел! Три дни минаха и все не преставам да мисля за него. Непрекъснато се озъртам през рамо. — Мат понечи да се засмее, но гласът му прозвуча като грак. — Странно до какво може да те доведе едно изплашване. Започваш да си въобразяваш какво ли не. Всъщност си помислих — само за минутка, нали разбираш, че може да е Тъмния. — Той отново се опита да се засмее, но този път от гърлото му не излезе и звук.

Ранд пое дълбоко дъх и по-скоро за да си го припомни, отколкото по някаква друга причина, издекламира наизуст.

— Тъмния и всички Отстъпници са вързани в Шайол Гул, отвъд Погибелта, вързани са от Създателя по време на самото Сътворение, и са вързани там до края на времето. Ръката на Създателя закриля света, а Светлината огрява всички нас. — Отново вдиша дълбоко и продължи. — Освен това, ако Пастира на нощта се е освободил, какво ще прави тук в Две реки? Да гледа някакви селски момчета?

— Не знам. Но със сигурност знам, че беше… зъл. Не ми се смей. Мога да се закълна в това. Да не би пък да е бил Дракона?

— Говориш също като Кен — промърмори Ранд.

— Майка ми винаги казва, че Отстъпниците ще дойдат да ме вземат, ако не се държа прилично. Ако изобщо съм виждал някой, който да прилича на Ишамаел или на Агинор, това е онзи.

— Всички майки плашат децата си с Отстъпниците — отвърна сухо Ранд. — Защо не стигнеш и до Сенчестия, щом си я подкарал така?

Мат го изгледа сърдито.

— Никога не съм се плашил толкова и не ме е срам да си го призная.

— Аз също. Баща ми смята, че ми се е привидяло.

Мат кимна отчаяно и се облегна на колелото на каруцата.

— И моят. Казах на Дав, а също и на Елам Доутри. Оттогава те дебнат като ястреби, но така и не са видели нищо. Сега Елам си мисли, че се опитвам да ги преметна. Дав смята, че може да е някой от Таренов сал — крадец на овце или кокошкар. Кокошкар! — Той замълча обидено.

— Може наистина да е някой крадец на овце — рече Ранд. Опита се да си го представи, но беше все едно да поставиш вълк на мястото на котарак пред миша дупка.

— Каквото и да е, никак не ми хареса как ме гледаше. А май че и на теб, ако мога да съдя по това как подскочи. Трябва все пак да кажем на някой.

— Вече сме го направили, Мат, и двамата, и не ни повярваха. Можеш ли да си представиш как ще убедиш майстор ал-Вийр за съществуването на този човек, без да го е видял сам? Веднага ще ни отпрати при Нинив да види дали не сме се поболели.

— Но сега сме двама. Никой не би повярвал, че и двамата сме си го измислили.

Ранд енергично се зачеса по темето и се зачуди какво да каже. Мат се беше превърнал в нарицателно име в Емондово поле. Малцина в селото бяха пожалени от пакостите му. Името му веднага се появяваше на устата им всеки път, когато нечия тел се скъсаше и прането се изсипеше в калта, или когато отвързаното седло изхвърляше някой селянин на пътя. Дори не беше нужно Мат да се върти наоколо. Поддръжката на Мат беше нещо по-лошо, отколкото липсата на каквато и да е подкрепа.

След минута размисъл Ранд каза:

— Баща ти ще си помисли, че ти си ме въвлякъл в тази работа, а пък моят…

Той надзърна над каруцата към разговарящите мъже и погледът му срещна очите на баща му. Кметът продължаваше да поучава Кен, който го слушаше нацупен.

— Добро утро, Матрим — поздрави ведро Трам и сложи ръка върху една от бъчвите. — Виждам, че си дошъл да помогнеш на Ранд да разтовари сайдера. Добър момък си ти.

Още щом чу първата дума, Мат заотстъпва.

— Добро утро и на вас, господин ал-Тор. И на вас, господин ал Вийр Господин Буйе, добро утро. Дано Светлината да ви освети. Татко ми ме прати да…

— Не се съмнявам, Мат — прекъсна го Трам. — И не се съмнявам също така, че като оправен момък си се справил вече със задачата. Е, колкото по-скоро двамата с Ранд пренесете сайдера в мазето на ал-Вийр, толкова по-скоро ще можете да видите веселчуна.

— Веселчун! — възкликна Мат.

— Кога ще пристигне? — попита Ранд.

През целия си живот беше виждал само двама веселчуни, а за единия беше толкова малък, че го гледа седнал на раменете на Трам. Да дойде истински веселчун на самия Бел Тин, с арфата си, с флейтата и разказите си, и всичко останало… Емондово поле щеше да говори за това поне десет години след Празника, дори и да нямаше фойерверки.

— Глупости — изръмжа Кен.

Трам се облегна на ритлата на каруцата.

— Да, веселчун, и при това вече е тук. Според господин ал-Вийр в момента е в хана.

— Че дойде посред нощ, дума да няма. — Ханджията недоволно поклати глава. — Тропа на портата, докато не разбуди цялото ми семейство. Да не беше празникът, щях да му кажа сам да си разпрегне коня и да спи в конюшнята с него, какво като е веселчун. Представяте ли си, да ми дойде посред нощ!

Ранд зяпна учуден. Никой не пътуваше нощем, не и в такова време, камо ли пък сам. Покривчията отново изръмжа нещо под носа си, но толкова тихо, че Ранд едва успя да долови една-две думи. „Луд човек“ и „ненормално“.

— Нали не е облечен в черен плащ? — изведнъж се обади Мат.

Коремът на Бран се разтресе от смях.

— Черно ли! Наметалото му е като на всички веселчуни. Повече парчета, отколкото наметало, и повече цветове, отколкото можеш да си представиш.

Ранд се изненада от собствения си гръмък смях, смях на чисто облекчение. Да си представиш заплашителния, облечен в черно ездач в ролята на веселчун беше тъпо, но… Той смутено запуши устата си с ръка.

— Знаеш ли, Трам — каза Бран. — Откакто дойде зимата, в това село не сме се смели толкова. Сега даже наметалото на веселчуна ни кара да се смеем. Само това си струва харча да го накараме да дойде тук чак от Бейрлон.

— Каквото и да ми разправяте — заговори отведнъж Кен, — пак ще кажа, че това си е чиста загуба на пари. А и тези фойерверки, които толкова настоявахте да поръчаме…

— Значи ще има фойерверки? — обади се Мат, но Кен продължи:

— Трябваше да пристигнат с първия амбулант за годината, но досега не е дошъл амбулант, нали? Ако не дойде утре, какво ще ги правим? Да вдигнем още един празник, само да ги запалим ли? Ако изобщо ги докара, разбира се.

— Ох, Кен — въздъхна Трам. — Стига вече.

— Добре де, а къде е тогава?

— Ама защо не ни казахте, че ще има фойерверки? — настоя обидено Мат.

— Ако знаех със сигурност от кого са тръгнали тези слухове… — Бран се намръщи. — Ако знаех кой мрънка из селото колко скъпо щяло да ни струва и че хората слушат нещо, което трябваше да се пази в тайна…

Кен се окашля.

— Кокалите ми са доста стари за този вятър. Ако нямате нищо против, ще ида да видя дали госпожа ал-Вийр не може да ми приготви малко горещо вино да ме постопли. — И влезе в хана.

— Понякога си мисля, че Нинив е права за… — въздъхна Бран. — Е, не е толкова важно. А вие, младежи, си помислете малко. Наистина всички са се възбудили около тия фойерверки, при това само от слухове. Помислете си само — ами ако амбулантът не пристигне навреме и излъже всичките им очаквания? А при това време кой знае кога изобщо ще дойде. Десет пъти повече ще се зарадват на веселчуна.

— И десетки пъти повече щяха да се разочароват, ако не беше дошъл — промълви бавно Ранд. — Дори и Бел Тин не би могъл да съживи много духа на хората след такова нещо.

— Имаш глава на раменете си, когато решиш да я използваш — каза Бран. — Той ще те замести един ден в Селския съвет, Трам. Помни ми думата. Даже и сега не би могъл да направи повече поразии от едного, дето му знаеш името.

— Всичко това няма да разтовари каруцата — каза бодро Трам и подаде на кмета първото буре с ракия. — На мен ми трябва топло огнище, лула и халба от хубавия ти ейл. — И той метна второто буре на рамо. — Сигурен съм, че Ранд ще ти е благодарен за помощта, Матрим. Да не забравите: колкото по-скоро сайдерът се озове в мазето…

Щом Трам и Бран влязоха в хана, Ранд погледна приятеля си.

— Няма нужда да ми помагаш. Дав едва ли ще може да задържи язовеца много дълго.

— А, че защо не? — отвърна примирено Мат. — Както каза баща ти, колкото по-скоро разтоварим… Пък може и Егвийн да се появи. Да те гледам как си я зяпнал ще е не по-малко забавно, отколкото да пусна язовеца.