Робърт Джордан
Окото на света (38)

Глава 37
Дългото преследване

Нинив стисна юздите на трите коня и се взря в нощта, сякаш можеше да разкъса с поглед мрака и да намери Айез Седай и Стражника. Обкръжаваха я дървета, голи като скелети, щръкнали нагоре и черни сред сумрачната лунна светлина. Дърветата, както и нощният мрак, криеха като плътна завеса онова, което вършеха Моарейн и Лан — изобщо не й бяха обяснили какво е то. Само едно тихо „Дръж конете“ от страна на Лан и двамата изчезнаха, оставяйки я сама като някакво си ратайче в конюшня. Тя погледна конете и въздъхна ядосано.

Мандарб се сливаше с нощта. Единствената причина обученият в битки жребец да й позволи да се приближи до него беше, че Лан лично й беше подал юздите му. Сега той изглеждаше напълно спокоен, но тя си спомняше многр добре как оголи мълчаливо зъби, когато се пресегна за оглавника му, без да чака одобрението на Лан. При това мълчание оголените му зъби изглеждаха още по-заплашителни. След като за последен път погледна предпазливо жребеца, тя отново впи поглед в мрака и небрежно потупа своя кон. Подскочи стресната, когато Алдийб пъхна бледата си муцуна в ръката й, но след миг се овладя и потупа и кобилата.

— Няма нужда да си го изкарвам на теб само защото господарката ти е толкова… — прошепна тя. После отново напрегна взор в нощта. Какво ли правеха двамата сега?

След Бели мост бяха яздили през села, които й се струваха нереални със своята обичайност. Най-обикновени пазарища, които в очите на Нинив не можеха да имат нищо общо с един свят, из който бродят тролоци, Чезнещи и Айез Седай. Отначало бяха поели по Кемлинския път, по едно време Моарейн дръпна поводите на Алдийб и се загледа на изток, сякаш виждаше цялото протежение на широкия път, многото мили до Кемлин, както и онова, което ги чакаше по него.

След което Айез Седай въздъхна и се отпусна на седлото.

— Колелото се върти така, както то пожелае — промърмори тя. — Но не мога да повярвам, че изтъкава края на надеждата. Първо трябва да се погрижа за онова, което ми изглежда сигурно. Да бъде тъй, както Колелото го изтъче. — И тя извърна кобилата си на север, извън пътя, към леса. Едно от момчетата се намираше в тази посока, с монетата, която Моарейн му беше дала. Лан я последва.

Нинив хвърли последен поглед към Кемлинския път. Малко хора споделяха пътуването им по него — две каруци с високи колелета и един празен фургон далече напред, както и шепа прости хорица, пеша, натоварили на рамо вещите си или подкарали ги в ръчни колички. Някои от тях драговолно си признаваха, че са тръгнали за Кемлин да видят Лъжедракона, но повечето го отричаха упорито, особено онези, които бяха минали през Бели мост. При Бели мост тя беше започнала да се доверява на Моарейн. Донякъде. Но все пак повече отпреди. И това не й носеше никаква утеха.

Онзи път Стражникът и Айез Седай вече почти се бяха скрили от погледа й в гората, преди да тръгне след тях. Тя побърза да ги настигне. Лан често поглеждаше назад към нея и й махваше да побърза, но тя се държеше откъм страната на Моарейн, а пък Айез Седай гледаше втренчено напред.

Една вечер, след като бяха оставили пътя, невидимата нишка изчезна. Моарейн, непогрешимата Моарейн, изведнъж се изправи край малкия огън, на който вреше котлето с чая, и очите й се разшириха.

— Изчезна — прошепна тя сред мрака.

— Той е… — Нинив така и не можа да довърши фразата. „О, Светлина, та тя дори не знае кой от тримата е!“

— Не е загинал — бавно каза Айез Седай. — Но знакът вече не е у него. — Тя седна на земята. — На заранта ще продължим по същия път. Щом се приближа достатъчно, ще го намеря, дори и без монетата.

Когато и последният въглен на огъня загасна, Лан се загърна в наметалото си и заспа. Нинив не можа да заспи. Гледаше Айез Седай. Моарейн беше затворила очи, но продължаваше да седи с изправен гръб и Нинив разбра, че е будна.

Много след като и последният блясък на въглените угасна, Моарейн отвори очи и я погледна. Дори и в тъмното Нинив долови усмивката й.

— Върнал си е монетата, Премъдра. Всичко ще свърши благополучно. — Тя въздъхна, легна върху одеялото си и почти веднага се унесе в дълбок сън.

Нинив не можа да заспи. Представяше си най-лошото, колкото и да се мъчеше да го изтласка. „Всичко ще свърши благополучно.“

След Бели мост вече й беше много трудно да помрва, че ще е толкова лесно.

Унесена в мрачните спомени, Нинив изведнъж трепна — нечия ръка я беше стиснала за рамото. Посегна за ножа в колана си и после разбра че е Лан.

Качулката на Стражника беше отметната назад, но плащът му, сменящ цветовете си като хамелеон, така се беше слял с нощта, че неясното му лице бледнееше, сякаш увиснало във въздуха. Ръката на рамото й сякаш също идваше някъде от въздуха.

Тя издиша и потръпна. Очакваше да я заяде колко лесно се е доближил до нея, без да го усети, но той само каза:

— Трябваш ни.

После върза конете, хвана я за ръката и я поведе в тъмнината. Неохотно, тя си призна, че никога не би се оправила в такава тъмница, ако не я водеше. А не беше и сигурна дали ще може да се издърпа, ако той сам не решеше да я пусне — ръцете му бяха невероятно силни.

Изкачиха се на едно ниско възвишение и той се приведе на едно коляно и я дръпна да се сниши. Едва след малко тя забеляза, че Моарейн също е тук. Без да помръдва, Айез Седай спокойно можеше да мине за сянка в тъмната си пелерина. Лан й посочи отвъд хълма, към едно широко сечище сред леса.

Нинив се взря намръщено натам, порле изведнъж се усмихна разбиращо. Бледите отблясъци на сечището бяха палатки, подредени в правилни редици. Военен лагер.

— Бели плащове — прошепна Лан. — Някъде към двеста души, може и да са повече. Там има хубава вода. Там е и момъкът, когото търсим.

— В лагера? — По-скоро усети, отколкото видя, че Лан й кимна.

— В самия му център. Сега Моарейн може да посочи точно къде е. Приближих се достатъчно и разбрах, че е под стража.

— Пленник? — възкликна Нинив. — Но защо?

— И аз не знам. Чедата на Светлината не биха се заинтересували от някакво селянче, освен ако нещо не ги е накарало да изпитат подозрения. Светлината знае, че не е нужно кой знае какво, за да направи Белите плащове подозрителни, но все пак това ме безпокои.

— Как ще го освободиш? — Чак след като той я погледна, тя се усети колко е сигурна, че той може просто ей така да влезе с маршова стъпка сред двеста въоръжени мъже и да изведе момчето. „Е, все пак той е Стражник. Поне някои от разказите би трябвало да са верни.“

Зачуди се дали не й се смее, но гласът му беше сериозен.

— Мога да го измъкна, но едва ли ще е в добра форма да избягаме скришом. Ако ни усетят, двеста Бели плащове ще ни подгонят по петите и ще трябва да яздим двойно по-бързо. Освен ако не са твърде заети с друго нещо, за да ни преследват. Искаш ли да помогнеш?

— Да помогна на човек от Емондово поле? Разбира се!

Той отново й посочи в мрака, отвъд палатките. Този път тя не можа да различи нищо освен смътни сенки.

— Там са конете им. Ако въжетата на оградата им бъдат прерязани, не навсякъде, но колкото да могат да пробият, Белите плащове ще са твърде заети да си гонят конете, за да ни преследват. Там има двама пазачи, извън загражденията, но ако си поне наполовина толкова добра, колкото смятам, изобщо няма да те забележат.

Тя с мъка преглътна. Да дебнеш зайци в гората е едно, но виж, пазачи с копия и мечове… „Значи той смята, че ме бива! Виж ти!“

— Ще го направя.

Лан отново кимна, сякаш не беше и очаквал друг отговор.

— Има и още нещо. Тази нощ наоколо бродят вълци. Аз лично видях два, а щом аз съм видял толкова, може да са и повече. — Той замълча и въпреки че гласът му не се промени, следващите му думи издадоха, че е леко озадачен. — Сякаш едва ли не сами се набиваха в очите ми. Все едно, това не бива да те притеснява много. Вълците обикновено стоят настрана от хората.

— Добре че ми го каза — отвърна тя превзето. — Все пак съм израснала сред овчари. — Той изсумтя и тя се усмихна в мрака.

— Е, значи ще се справим — каза той.

Усмивката й се стопи, когато отново се взря към лагера. Двеста души с мечове, копия и… Преди да има време да премисли, тя измъкна ножа от ножницата и започна да се спуска надолу. Моарейн я стисна за рамото почти толкова силно, колкото Лан.

— Внимавай — каза й тихо Айез Седай. — Като срежеш въжетата, бързо се връщай тук. Ти също си част от Шарката и не бих те рискувала повече от останалите, ако целият свят напоследък не беше станал толкова опасен.

Нинив скришом потри рамото си, когато Моарейн я пусна. Не искаше Айез Седай да разбере, че я е заболяло от стискането. Но Моарейн извърна глава и продължи да се взира към лагера. А Стражникът вече беше изчезнал, разбра стресната Нинив. Дори не беше го чула да тръгва. „Светлината да го ослепи дано, проклетника!“ Тя повдигна полите си и се забърза в нощта.

Съсредоточи цялото си внимание върху това как да се промъкне сред тъмната гора. Само по себе си това не се оказа кой знае колко трудно. Бледата светлина на нащърбената луна беше предостатъчна за човек, обучен от баща й, а теренът под нея беше лесен за преодоляване и наклонен. Но дърветата наоколо, голи и настръхна ли към небето, непрекъснато й напомняха, че това съвсем не е детска игра, а и виещият вятър звучеше съвсем като роговете на тролоците. Сега, когато се беше оказала сама в тъмнината, тя си припомни, че вълците, които наистина обикновено стоят настрана от хората, тази зима се бяха държали по съвсем различен начин из Две реки.

Обля я топла вълна на облекчение едва когато най-сетне долови конската миризма. Сдържайки дъха си, тя легна по корем и запълзя срещу вятъра, по посока на миризмата.

Беше се озовала почти пред пазачите, когато ги забеляза. Крачеха с отмерена походка право към нея в нощта, белите им плащове плющяха на вятъра, почти светещи под лунните лъчи. Все едно че носеха факли — дори светлината на факлите не би ги направила повидими. Тя замръзна на място, стараейки се да се слее със земята. Почти пред нея, на не малко от десетина крачки, те спряха маршовата си стъпка и удариха стъпала на място, един срещу друг, с копия на рамо. Точно зад тях се различаваха мърдащи сенки, които трябваше да са конете.

— Всичко в нощта е наред — обяви единият силует с бял плащ. — Светлината да ни освети и да ни пази от Сянката.

— Всичко в нощта е наред — отзова се вторият. — Светлината да ни освети и да ни пази от Сянката.

След този поздрав двамата се обърнаха и замаршируваха в обратна посока.

Нинив изчака, отброявайки си наум, докато направят още две обиколки. Всеки път обикаляха за едно и също време и сковано си повтаряха все същата формула. Нито дума повече или по-малко. Нито пък поглеждаха настрана. Докато маршируваха, гледаха право напред, след което се обръщаха кръгом. Тя се зачуди дали ще я забележат, дори да се изправи.

Преди нощта да погълне бледите гънки на плащовете им за трети път тя се изправи и се затича приведена към конете. Когато се приближи, застъпва леко, за да не подплаши животните. Белите плащове можеха и нищо да не забележат, освен ако не се напъхаше под носа им, но несъмнено щяха да чуят, ако конете се разцвилеха.

Но конете останаха спокойни. Нинив се плъзна покрай редиците им, прерязвайки почти докрай дългите въжета, на които бяха вързани по десетина-петнайсет животни. Нито едно от тях не изпръхтя. Прокрадна се и до последната редица. И първият кон, привързан на въжето, се оказа Бела.

Не можеше да сбърка тумбестия й рунтав силует; да има друг кон като нея тук и точно в този момент й се струваше прекалено голямо съвпадение. Изведнъж изпита такава радост, че не беше оставила точно тази, последната редица, че се разтрепера. Краката и ръцете й се тресяха така, че се побоя да докосне въжето, но умът й беше бистър като водата на Виноструй. Което и от момчетата да беше в лагера, Егвийн също се намираше тук.

С уверени ръце, както когато стриваше билки в дома си, тя преряза въжето. Напъха камата в ножницата и отвърза юздите на Бела. Рунтавата кобила тръсна глава, но Нинив я погали по носа и тихо й промълви няколко думи в ухото. Бела изпръхтя тихо и сякаш се съгласи.

Други коне по редицата също вдигнаха глави и я погледнаха учудено. Спомнила си за войнствения Мандарб, тя колебливо се пресегна към следващите поводи, но този кон не възрази при вида на непознатата му ръка. Всъщност той сякаш искаше да го погалят по ноздрите, както Бела. Тя стисна здраво поводите на Бела и уви юздите на другия кон около свободната си китка, като в същото време оглеждаше неспокойно лагера. Белезникавите палатки се открояваха в тъмнината само на стотина метра разстояние и тя можеше да различи мъжете, които обикаляха около тях. Ако забележеха, че конете са се размърдали, и дойдеха да видят какво ги е събудило…

И тя отчаяно пожела дано Моарейн да не изчака завръщането й. Каквото и да се канеше да стори Айез Седай, дано да го направи още сега. „О, Светлина, нека да го направи още сега, преди…“

Внезапно нощта над нея се раздра от мълния, която сякаш за миг прогони нощта. Тътен оглуши тъпанчетата й, толкова силен, че коленете й се подкосиха. Яркият нащърбен тризъбец се срина от небето и се заби недалече от конете, изхвърляйки пръст и камъни. Трясъкът на поразената земя надмогна дори гръмотевичния тътен. Конете полудяха, замятаха се и зацвилиха. Въжетата се скъсаха като конци на местата, където ги беше прерязала. Нова светкавица прониза небето още преди първата да заглъхне.

Нинив беше твърде заета, за да се захласва. Още при първия удар Бела кривна на една страна, докато другият кон се изправи на задните си крака и залитна в обратна посока. Стори й се, че ще я разкъсат. В продължение на няколко безкрайни мига тя увисна, разпъната между двата коня, ритайки с крака във въздуха, а писъкът й заглъхна от тътена на втората гръмотевица. Последва нова мълния, и нова, и нова, в непрестанен яростен небесен рев. Възпрени да се втурнат натам, където искаха, двата коня пристъпиха назад и тя падна. Дощя й се да се свие на земята, но нямаше време за това. Бела и другият кон затопуркаха около нея, завъртели диво очи, на които се виждаше само бялото — можеха да я стъпчат. Тя някак успя да вдигне ръце, стисна гривата и се качи на якия гръб на кобилата. Юздата на другия кон все още беше увита около китката й.

Челюстта й увисна — една издължена сива сянка притича ръмжаща край нея, без да обръща внимание нито на жената, нито на конете с нея, но показваше зъбите си на полуделите животни наоколо, които се мятаха във всички посоки. Втора смъртоносна сянка следваше плътно първата. Нинив понечи отново да изкрещи, но никакъв звук не излезе от устата й. „Вълци! Светлината да ни е на помощ! Какво прави Моарейн?“ Нямаше нужда да впива петите си в Бела. Кобилата сама се затича, а другият кон я последва с не по-малка охота. Накъдето и да е, стига да можеха да избягат, стига да се измъкнеха от огъня, който се изсипваше от небето.