Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pilot: A Tale of the Sea, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Джеймс Фенимор Купър. Лоцманът

Роман

 

Превод от английски Борис Миндов, 1974 г.

Редактор Ася Къдрева

Художник Стоимен Стоилов, 1974 г.

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Добринка Маринкова

Коректор Жулиета Койчева.

 

Американска. Второ издание

Дадена за набор на 6.II.1981 г. Подписана за печат на 30.VII.1981 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1981 г.

Формат 60×90/16. Печатни коли 22. Издателски коли 22. УИК 24,25. Издателски номер 1446. Цена 2,00 лв.

БКП 953766126 — 27–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981 г.

Електронен център за фотонабор

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София

 

James Fenimore Cooper. The Pilot

Peter Fenelon Collier, Publisher New York, 1893

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА VI

Ах, писмо, ах ти, писмо.

Чрез тебе жеиското сърце говори,

без свян мечтите си ти доверява

и всяка дума е усмивка.

Сънят на Грифит продължи до късно на другата сутрин. Събуди го изстрел на оръдие от палубата точно над главата му. Той стана лениво от койката, но когато вестовоят му отвори вратата, Грифит видя там офицера от морската пехота и запита с не особено безпокойство да не би корабът да гони нещо, та стреля?

— Чисто и просто напомняме на ония от „Ариел“ да си отварят добре очите — отговори офицерът. Изглежда, че всички там са заспали, защото от десет минути вече им даваме сигнали, а те — нула внимание. Сигурно мислят, че сме транспортен кораб за въглища.

— По-скоро мислят ни за неприятел и затова са предпазливи — възрази Грифит. Черният Дик е скроил толкова много номера на англичаните, че има причина да се страхува от тях.

— Но нали им показахме жълт флаг над син, а във всяка от сигналните ни книги това означава „Ариел“. Да не би Барнстейбъл да мисли, че американските сигнали са известни на англичаните?

— Познавам янки, които отлично разбират и по-трудни английски сигнали — отвърна Грифит с усмивка. Но, откровено казано, предполагам, че Барнстейбъл си е легнал като мен, а хората му са се възползували от това. Изглежда, че шхуната лежи в дрейф.

— Да, като тапа във воденичен улей. Струва ми се, че сте прав. Пуснеш ли Барнстейбъл в открито море при добър вятър и прибрани платна, ще прати хората си долу, ще сложи на кормилото тоя дангалак, когото нарича Дългия Том, после сам ще слезе в каютата си и ще заспи така, както съм спал само в църква.

— Ех, много сте придирчив, когато става дума за сън, капитан Менюъл — каза през смях младият моряк, като обличаше униформа със златни нашивки, съответствуващи на чина му. Сънят, изглежда, е естествено състояние за всички лентяи като вас. Но позволете ми да мина. Ще се кача горе и докато пясъчният часовник отбележи половин час, шхуната ще бъде тук.

Воинът-безделник, който се бе облегнал на вратата на каютата, се отдъпна лениво и Грифит, минавайки през тъмната каюткомпания, се изкачи по тясната стълба на главната артилерийска палуба, а после по друга, по-широка стълба се озова на горната палуба.

Вятърът все още духаше силно, но равномерно. Сините вълни се надигаха като планини, увенчани с бяла пяна, която бурята от време на време подхвърляше над водната повърхност и разнасяше през мъглата от връх на връх. Но корабът се плъзгаше леко и плавно по буйните талази — доказателство за изкуството на човек, който го управляваше. Денят беше светъл и ясен. Ленивото слънце някак неохотно се издигаше нагоре, пресичайки небето така ниско над хоризонта, че едва можеше да сгрее влажния морски въздух с благодатната си топлина. На една миля разстояние откъм наветрената страна се виждаше „Ариел“, който се подчиняваше на сигналите, предизвикали току-що описания разговор. Ниският му черен корпус едва се различаваше, и то само когато се издигнеше за миг върху гребена на някоя много голяма вълна. В замяна на това пък бялото петно на издутите от вятъра платна се виждаше добре и като че ли докосваше водата ту от едната, ту от другата страна, когато малкият кораб се заклатеше по неспокойното море. Понякога шхуната съвсем изчезваше от погледа, но после от морето отново изскачаха едва забележимите наклонени мачти, които все растяха и растяха над вълните, докато от пяната се покажеше самият корпус и се издигаше във въздуха, сякаш готов всеки миг да се откъсне от водната стихия и да полети в небесата.

След като съзерцава една минута красивата гледка, която се опитахме да опишем, а после хвърли поглед нагоре с проницателността на моряк, за да види всичко ли е наред там, Грифит насочи вниманието си към тия, които се намираха на палубата на фрегатата.

Командирът стоеше спокойно, както винаги, и търпеливо чакаше „Ариел“ да изпълни заповедта му, а до него беше непознатият, изиграл неотдавна такава важна роля в управляването на кораба. Използувайки дневната светлина и удобното място, на което се намираше, Грифит се мъчеше да разгледа тоя необикновен човек по-добре, отколкото му беше възможно в мрака и бъркотията на предишната нощ. Лоцманът беше малко под среден ръст, но мускулестата му, атлетична фигура се отличаваше с необикновена хармоничност и мъжествена красота. На лицето му беше изписана по-скоро тъга и замисленост, отколкото решителност и твърдост, тъй бляскаво проявена в минутите на крайна опасност. Но, Грифит знаеше добре, че това лице можеше да изразява и яростен гняв. На любопитния млад човек, който го бе виждал при светлината на фенерите, сега то изглеждаше като гладка водна повърхност в сравнение с развълнуваното море наоколо. Лоцманът бе свел очи, но от време на време хвърляше бързо неспокоен поглед на всички страни. Широката куртка, която скриваше по-голямата част от останалото гу облекло, беше ушита грубо от най-проста материя, каквато носеха най-обикновените моряци на кораба. И все пак зоркият поглед на младия лейтенант не пропусна да забележи, че непознатият носи дрехата си спретнато и изискано, което съвсем не беше присъщо на хора с неговата професия. Тук наблюдението на Грифит свърши, защото „Ариел“ се бе приближил и всички на палубата на фрегатата насочиха вниманието си към разговора, който предстоеше да започне между командирите на двата кораба.

Докато малката шхуна заобикаляше кърмата на кораба, капитан Мънсън нареди на Барнстейбъл да се качи на борда при него. Щом заповедта бе приета, „Ариел“ направи завой и се заслони от бурята в ивицата по-спокойна вода зад огромния корпус на фрегатата. От палубата на шхуната отново бе спуснат велботът със същите гребци, които бяха слизали предния ден на брега. Сега той едва се различаваше откъм подветрената страна като ивица синкави облаци на хоризонта.

 

Когато Барнстейбъл слезе в лодката си, тя се устреми напред, танцувайки по вълните, и с няколко удара на веслата стигна борда на фраатата. Офицерът и матросите се качиха на величествения кораб, а малката лодчица, привързана с въже за фрегатата, остана да се поклаща върху водата недалеч от нея, под надзора на дежурния. Щом Барнстейбъл стъпи на палубата, Грифит и другите офицери, го посрещнаха с обичайната церемония и макар че всеки беше готов да протегне ръка на смелия моряк, никой не посмя да наруши правилата на официалния етикет, преди капитанът да бе поговорил с новодошлия.

В това време екипажът на велбота мина към носа и се смеси с моряците от фрегатата. Само кормчията се разположи невъзмутимо на един от траповете, които водеха надолу, и като вдигна очи, почна да разглежда сложната система от корабни платна и въжета, клатейки глава с явно задоволство. Това зрелище бързо събра около него петима-шестима младоци начело с мистър Мери, които се заловиха да забавляват госта така, че едновременно и те да се посмеят здравата.

Разговорът между Барнстейбъл и началника му скоро свърши. Младият човек кимна на Грифит и го поведе към каюткомпанията с непринудеността на човек, който не е чужд на фрегатата. При това той даже не обърна внимание на офицерите, които се бяха струпали около рудана и само го чакаха да се освободи, за да го поздравят по-сърдечно. Тази студенина никак не беше присъща на природния нрав и обичайното поведение на Барнстейбъл, затова когато първият лейтенант го последва сам, офицерите заключиха, че служебни задължения налагат двамата да поговорят насаме. Барнстейбъл действително имаше такова намерение, защото като взе лампата от масата в каюткомпанията, влезе с приятеля си в каютата му, затвори вратата и завъртя ключа. Когато се увери, че тук никой няма да им пречи, командирът на шхуната, давайки инстинктивно израз на уважението си към служебния ранг на Грифит, му предложи единствения стол в малката кабина и като сложи лампата на масата, седна небрежно на моряшкото шкафче и подзе:

— Каква нощ прекарахме! Двайсет пъти ми се стори, че морето ви поглъща, и вече ви мислех за удавени или още по-лошо — изхвърлени на брега, където тия островитяни ще ви натикат в плаващите си затвори. Но, изведнъж в отговор на оръдейния ми изстрел видях вашите светлини. Даже на убиец, избавен ненадейно от бремето на съвестта, не би му олекнало така, както ми олекна на мен, когато видях свещта на вашия фенер. Но, Грифит, аз имам да ти говоря за нещо съвсем друго …

— Как си спал, когато сте се озовали в открито море и как екипажът ти се мъчил да надмине командира си и как успял до такава степен, че нашият старец тук почна да клати сърдито глава — прекъсна го Грифит. — Ех, Дик, вие май придобивате лентяйски навици във вашата черупка, където всички си лягат с кокошките!

— Не преувеличавай, Нед, нещата не са чак толкова черни! — отвърна Барнстейбъл през смях. Аз поддържам дисциплината не по-лошо, отколкото на флагмански кораб. Вярно, четиридесет души екипаж не могат да се мерят с триста или четиристотин, но когато се наложи да се вдигнат или свалят платна, положително ще свърша тая работа по-добре от теб.

— Да, защото по-лесно е да се разгъне и сгъне носна кърпичка, отколкото покривка за маса! Но според мен не е добър моряк тоя, който оставя кораб без надзор и не следи даже накъде отива — на изток или на запад, на север или на юг.

— И кого обвиняваш в такава липса на бдителност?

— Знаеш ли, тук разправят, че при силен вятър слагаш на кормилото тоя, когото наричаш Дългия Том, и му казваш да държи курс направо. Останалите пращаш да си лягат и всички се търкаляте блажено на койките, докато не ви събуди хъркането на кормчията.

— Това е нагла лъжа! — кресна Барнстейбъл с негодувание, което напразно се мъчеше да скрие. Кой си позволява да разпространява такива клевети, мистър Грифит?

— Чух го от командира на морската пехота — отговори лейтенантът, който бе загубил желание да дразни приятеля си със своите шеги и сега си даваше вид на разсеян човек, комуто всичко е безразлично. Но, лично аз не вярвам твърде на това. Не се и Съмнявам, че нощес не сте мигнали. А какво сте правили сутринта, не зная.

— Аха, сутринта ли? Вярно, че се бях позазяпал. Ала бях зает, Грифит. Изучавах новия сигнален код, който е за мен хиляди пъти по-интересен от всякакви там флагчета, накичени на мачтите ви от горе до долу.

— Какво?! Да не би да си открил тайните сигнали на англичаните?

— Не, не — отвърна Барнстейбъл, като улови приятеля си за ръката. Снощи срещнах при скалите оная, която за сетен път доказа, че е умна и смела девойка, за каквато винаги съм я смятал и заради което съм я залюбил.

— За коя става дума?

— За Кетрин …

Като чу това име, Грифит неволно скочи от стола, кръвта се отдръпна от лицето му и то се покри с мъртвешка бледина, но после пламна, сякаш мигновено в него нахлу кръв от глъбините на самото сърце. Мъчейки се да подтисне вълнението, което, изглежда, се срамуваше да издаде дори пред най-близкия си приятел, младият човек побърза да седне и като се поовладя, запита унило:

— Сама ли беше?

— Да, но ми предаде това писмо и тази ценна книга, която струва колкото цяла библиотека.

Грифит хвърли разсеян поглед към книгата, тъй високо ценена от приятеля му, но сграбчи нетърпеливо разпечатаното писмо, сложено на масата пред него и жадно го зачете. Читателят вече се е сетил, че това писмо, написано от женска ръка, беше Същото, което Барнстейбъл бе получил от годеницата си при срещата им на крайбрежните скали. Ето неговото съдържание:

„Вярвайки, че провидението ще ми даде възможност да се срещна с теб или да ти препратя това писмо, аз описах тук накратко положението, в което се намираме със Сесилия Хауард. Не искам обаче то да подтикне теб и Грифит към някаква прибързана, безразсъдна постъпка, а да седнете заедно и да помислите какво може да се направи за нашето освобождение.

Ти сигурно вече добре познаваш характера на полковник Хауард. Той никога няма да се съгласи да даде ръката на племенницата си на метежник. В името на верността си към короната, както казва сам (а аз шепна на ухото на Сесилия: «В името на измяната към отечеството»), той вече е пожертвувал не само своята родина, но и значителна част от състоянието си. След дръзкия и безуспешен опит на Грифит да отведе Сесилия в Каролина, с присъщата си откровеност (тя ти е много добре известна, Барнстейбъл!) аз признах пред полковника, че съм имала глупостта да вдъхна известна надежда на офицера, който придружавал младия моряк при непозволените му посещения в плантацията. Ах, понякога си мисля, че щеше да бъде по-добре за всички ни, ако корабът ви при бягството си не беше навлязъл в нашата река, или пък, след като се озова там, поне Грифит да не беше се опитвал да възобнови запознанството си с моята братовчедка! Полковникът се отнесе към моето признание, както и може да се очаква от настойник, когато чуе, че повереницата му се готви да даде ръката си и тридесет хиляди долара зестра на човек, който е изменил на краля и отечеството. Аз те защищавах с всички сили. Казах, че нямаш крал, защото си скъсал всякаква връзка с Англия. Че сега твое отечество е Америка, че и професията ти е почтена. Но всичко беше напразно. Той те нарече метежник — и по-рано съм чувала това. Каза, че си изменник, а за него това е същото. Намекна дори, че си бил страхливец, а аз не се поколебах да му заявя в лицето, че това е лъжа. Не помня вече с какви обиди и ругатни те обсипваше, но между другото имаше такива «красиви» епитети, като «размирник», «левълър», «демократ», «якобинец». С една дума, изпадна в ярост, на каквато е способен само полковник Хауард. Но тъй като правата му не се предават от поколение на поколение като у любимите му монарси, след не повече от година аз ще се избавя от властта му и ще разполагам със себе си, разбира се, ако удържиш на хубавите си обещания! Аз се държа здраво, решена да изтърпя всякакви мъки, но да не изоставям Сесилия. Нейното положение е много по-лошо от моето. Тя горката е не само негова повереница, но и племенница и единствена негова наследница. Убедена съм, че това последно обстоятелство никак не влияе на поведението, нито на чувствата й. Но полковникът, изглежда, смята, че това му дава право да я тормози при всеки повод. Въпреки всичко обаче, когато никой не го ядосва, полковник Хауард е истински джентълмен и, струва ми се, извънредно честен. Сесилия даже го обича. Но не може да се очаква от човек, прокуден от родината си на шестдесет години и загубил почти половината си състояние, да почне да хвали хората, виновни за такъв поврат в живота му.

Преди сто години, когато Хауардовци живеели на тоя остров, именията им се намирали в графство Нортъмбърленд. Затова, когато политическите събития и страхът да не стане чичо на бунтовник принудиха полковник Хауард да напусне Америка — както казва завинаги, той ни доведе тук, където сме вече от три месеца. Два месеца живеехме сравнително спокойно, но наскоро вестниците съобщиха, че фрегатата и шхуната ви са пристигнали във Франция. Оттогава ни следят строго, сякаш сме намислили да повторим бягството от Каролина. Още щом дойде тук, полковникът нае една стара сграда, едновременно и къща и манастир и замък, но най-вече затвор. Избра именно нея, защото, както разправят, тя принадлежала някога на един от прадедите му. В това «очарователно» жилище има много килии, от които не биха се измъкнали и по-немирни птички от нас. Преди около две седмици в едно съседно село, разположено край морето, била вдигната тревога, понеже били забелязани два американски кораба, които се въртели край брега и които според описанието много приличали на вашите; а тъй като тукашните хора мислят само за страшния Пол Джонс,[1] сега казват, че той се намирал на един от тия кораби. Но ми се струва, че полковник Хауард подозира кои сте в действителност, защото чувам, че разпитвал и за най-малките подробности. И оттогава е настанил в къщата си нещо като гарнизон, уж да го защищава от разбойници като тия, които, както се говори, взели откуп от лейди Селкърк.

Разбери ме правилно, Барнстейбъл. Не искам в никой случай да се излагаш на опасност, като слезеш на брега и те заклевам в нашата любов да не проливаш кръв. Но за да си представиш по-добре мястото, където сме затворени, и хората, които ни заобикалят, ще ти опиша и нашия затвор и гарнизона. Зданието е изцяло от камък, затова не може да се проникне лесно в него. То има толкова много извивки и криволици отвън и отвътре, че не съм в състояние да ти ги изброя. Стаите, в които сме настанени, се намират на най-горния, третия етаж, в една пристройка, която, ако си настроен романтично, можеш да наречеш кула, но е чисто и просто крило. Ех, да можех да отлетя с това крило! Ако случайно имаш възможност да видиш сградата, ще познаеш стаите ни по трите опушени ветропоказателя, които се въртят над островърхия покрив, и по прозорците на тоя етаж, които обикновено са винаги отворени. Срещу нашите прозорци, на половин миля разстояние има усамотени, запустели развалини, скрити почти напълно от една горичка. В избите или помещенията им може да се намери подслон, макар и без обичайните удобства. С помощта на обясненията, които ти ми даде веднъж, успях да приготвя комплект разноцветни сигнални флагчета от коприна и малък разговорник, който може да ни бъде полезен. Изразите в него са номерирани според съчетанията на флагчетата. Прилагам тая сигнална книга към писмото. Задържам у себе си флагчетата и ключа към тях, а ти трябва сам да си направиш втори комплект. Ако ни се удаде възможност ще можем поне приятно да поговорим. Ти — от покрива на старата кула в развалините, а аз от източния прозорец на моя будоар!

А сега за гарнизона. Освен коменданта, полковник Хауард, който е запазил цялата суровост на някогашната си военна професия, има и помощник, Кит Дилън — нещастието на Сесилия. Той има продълговата физиономия, черни очи, изпълнени с презрение и кожа със същия цвят. Този джентълмен, както знаеш, е далечен роднина на Хауардовци, а сега си е наумил да се сроди още повече с тях. Вярно, че е беден, но пък, както повтаря полковникът всеки ден, добър и верен поданик на краля, а не бунтовник. Когато попитах защо в тези тревожни времена не е вдигнал оръжие в защита на любимия си крал, полковникът ми отговори, че не му било в професията, тъй като е завършил право и се готви да заеме една от най-високите съдийски длъжности в колониите. Той добави, че се надява да доживее времето, когато младият му роднина ще осъди някои джентълмени (без да посочва имена) на заслужено наказание. Много утешително наистина, но преглътнах. Дилън обаче напусна Каролина с нас и сега се намира в манастира, и по всяка вероятност ще остане и занапред тук, ако не го уловите и не му произнесете присъдата, с която той ви заплашва. Само че полковникът отдавна готви тоя джентълмен за съпруг на Сесилия, а откакто се разчу, че сте край нашите брегове, обсадата премина почти в щурм. Затова отначало братовчедка ми се затвори сама в стаята си, а после полковникът я затвори там и сега не й позволява даже да излиза от крилото, в което живеем. Освен тези двама главни тъмничари ни пазят и четирима слуги — двама негри и двама бели и офицер с двайсет войници, изпратени от съседния град по лично желание начполковника. Те ще останат тук, докато брегът не бъде очистен от «пирати»! Да, така благозвучно ви наричат. А, когато техните войници слязат на брега, грабят, плячкосват, убиват мъже и се гаврят с жени — наричат ги герои! Много интересно е да измисляш имена и да съставяш речници. И ти ще си виновен, ако се окаже, че напразно съм се блъскала с моя речник. Като си спомня всички оскърбления и ругатни, които чувам тук за родината и народа си, кръвта ми кипва и забравям, че съм жена. Но не искам възмущението ми да те подтикне към някаква безразсъдна постъпка. Помни собствения си живот, помни техните затвори, помни доброто си име и не забравяй, не забравяй твоята Кетрин Плаудън.

П.П. Щях да пропусна да ти кажа, че в сигналната книга ще намериш по-подробно описание на нашия затвор, сведения за разположението му, план на местността и т.н.“

Когато дочете това дълго писмо, Грифит го върна на тоя, до когото беше адресирано и се облегна на стола в дълбок размисъл.

— Да знаех, че тя е тук, щях да приема поста, който ми предлагаха нашите комисари в Париж — промълви той най-после. Смятах, че някаква щастлива случайност ще ми помогне да се срещна с нея, но никак не очаквах, че тя ще се окаже толкава близо до мене! Щом разполагаме с такива сведения, трябва да действуваме бързо. Горката! Какво ли има още да изтърпи при това положение!

— Колко красив е почеркът й! — възкликна Барнстейбъл. Какви чисти, изящни, мънички букви, също като пръстенцата й! Да можеше, Грифит, да води корабния дневник!

— Сесилия Хауард да докосне грубата хартия на корабния дневник! — възмути се Грифит, но когато видя, че Барнстейбъл се е вдълбочил в писмото на възлюбената си, разбра колко силно е тяхното увлечение и като се усмихна, млъкна. След няколкоминутно хладнокръвно размишление Грифит попита приятеля си как и при какви обстоятелства се е срещнал с Кетрин Плаудън. Барнстейбъл разказа накратко всички събития, вече известни на читателя.

— Значи — каза Грифит, Мери е единственият освен нас, който знае за тази среща и тъй като държи за честта на своята братовчедка, няма да се разбъбре.

— Нейната чест не се нуждае от защита, мистър Грифит — извика обожателят на Кетрин Плаудън. Тя е неопетнена като платната над главата ти и …

— Спокойно, драги Ричард! Моля да ме извиниш, ако си доловил в думите ми нещо, което не съм вложил в тях. Но много важно е да действуваме предпазливо и да пазим тайна.

— Трябва да измъкнем и двете — каза Барнстейбъл, моментално забравил гнева си. И то преди на стария да му е скимнало да отплава от тия брегове. Казвал ли ти е какви нареждания е получил или мълчи?

— Като гроб. За пръв път напущаме пристанище, без да ми е говорил откровено за целта на пътуването ни. Откакто излязохме от Брест, нито дума не е обелил по тоя въпрос.

— Виновна е стеснителността ти, всички от Джърси сте такива! — промърмори Барнстейбъл. Почакай да се завъртя около него с източното си любопитство. Обзалагам се, че за един час ще измъкна всичко.

— Ала положително ще удариш на камък — засмя се Грифит. Колкото и ловко да го разпитваш, той умее също така ловко да се изплъзва от въпроси.

— Във всеки случай днес ще имам възможност да опитам. Сигурно вече знаеш, че ме кани да участвувам в офицерския съвет? Щели да се обсъждат важни въпроси.

— Не, не зная — отвърна Грифит, като вторачи изпитателен поглед в събеседника си. Какво ли се готви да ни сервира?

— Питай вашия лоцман, защото, докато старият разговаряше с мен, все го попоглеждаше, като че ли чакаше команда за маневра.

— Този човек и отношенията ни с него са забулени с някаква тайна, която не съм в състояние да разгадая — рече Грифит. Но чувам, че Менюъл ме вика. Канят ни в капитанската каюта. Помни, че не бива да напущаш фрегатата, преди да се видим още веднъж!

— Не, не, драги мой. След общия съвет при капитана ще се оттеглим на частно съвещание.

Младите хора станаха. Грифит захвърли куртката, с която бе излязъл на палубата, облече се по-официално, взе спокойно сабята си и по вече описания коридор излезе с приятеля си на артилерийската палуба, откъдето, спазвайки съответния етикет, двамата влязоха в капитанската каюта.

Бележки

[1] Джон Пол Джонс (1747–1792) — американски морски герой, роден в Шотландия. По време на войната за независимост на североамериканските колонии нападал с кораба си бреговете на Англия. Б.пр.