Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (31)

ГЛАВА XXX

И викна гръмко вождът стар:

Лодкарю, мишци напрегни,

жълтица цяла давам

в дар да видя родни планини!

Кембъл — „Дъщерята на Лорд Ълип“

Цял ден небето беше безоблачно, духаше студен пронизващ вятър, а сега хиляди звезди озаряваха мразовитата нощ. Затова окото, свикнало на тъмнината, можеше по-ясно да различава околните предмети. Начело на проточилата се по тясната пътека колона се движеше взвод морски пехотинци, които като добре обучени войници спазваха строг ред и отмерена маршова стъпка. На известно разстояние зад тях вървеше голяма безредна тълпа въоръжени до зъби моряци, които проявяваха явна склонност към разпуснатост и груби шеги, усилвана още повече от това, че газеха твърда земя. И само присъствието и строгите предупреждения на офицерите ги караха да се сдържат. В средата на това пълчище се намираха „простосмъртните“ пленници-войници и слуги. Моряците, които ги пазеха ги удостояваха с внимание само дотолкова, доколкото можеха да им бъдат прицел на шеги и закачки. Малко по-далеч зад тях крачеха един до друг полковник Хауард и капитан Бъроуклиф, потънали в мрачни мисли, но все тъй горди и мълчаливи.

След полковника и капитана, но колкото е възможно по-близо до чичо си, вървеше мис Хауард, уловила подръка Елис Дънскоум и двете заобиколени от женската прислуга на манастира. Кетрин Плаудън пристъпяше пъргаво и леко малко по-назад. Тя се радваше на привидното си пленничество, но моминската свенливост я караше да крие чувствата си. Барнстейбъл я следеше с възхищение от пет-шест крачки, но не смееше да се приближи повече, изпълнявайки каприза на своята любима, която очевидно не желаеше такава близост. Грифит се движеше встрани от колоната, за да може да я наблюдавало цялата дължина и при нужда да я направлява. В ариергарда маршируваше втори отряд морски пехотинци, а Менюъл беше последен. По команда, барабанът и флейтата млъкнаха и сега се чуваха само отмерените стъпки на войниците и воят на утихващата буря, сред който от време на време се надигаше глас на офицер или се долавяше тих разговор.

— Какво ни остава от цялата тая работа? — мърмореше мрачно някакъв стар моряк. Кораб без товар и без пари! В оная вехта манастирска дупка имаше достатъчно блага за всеки от нас. Лигите ти текат, като гледаш там всякакви лакомства, покъщнина, съдини, дрехи и какво ли не още, ала офицерите не ти дават да задигнеш даже една непотребна библия!

— Точно така — подзе друг моряк, който крачеше до него. Да намериш най-обикновено листче със записана молитва, пак ще ги го издърпат от ръцете. Слушай какво ще ти кажа, Бен: Според мен, щом ти пъхат мускет и искат от моряк да те направят войник, трябва да те оставят като всеки войник да задигнеш малко плячка. А, тая вечер, дявол да го вземе, не съм докосвал нищо друго освен кремъклийката и тесака, ако можеш да наречеш келепир тая покривка за маса!

— Охо, виждам, че все пак си успял да отмъкнеш нещичко! — възкликна първият моряк, явно възхитен от качеството на тъканта, от която беше направена плячката на другаря му. Като я разгънеш, ще стане май колкото долното платно на бизана! Е, имал си по-голям късмет от нас. Аз пък задигнах тая шапка, само че става за палеца на крака ми. Опитах се да я наглася на главата си и напреки и откъм кърмовата и носовата ми страна, ама не ще да влезе дори с три пръста. Я слушай, Самм! Ще ми дадеш ли от тая покривка поне за една риза?

— Не ще и дума! Отрежи си ей от тоя ъгъл. Или по-добре вземи половината, Бен. Но, ми се чини, че няма да се върнем на кораба по-богати отпреди, ако не прибавим към плячката и тия женоря.

— Богати ли?! — подхвърли шеговито един млад моряк, който досега бе слушал мълчаливо разговора на по-възрастните си и по-пресметливи другари. А, на мен ми се струва, че сме тръгнали из морета, където дневната вахта трае половин година. Не виждате ли, че сега имаме двойна дажба полунощ?

Като каза това, той сложи ръце върху къдрокосите глави на двамата черни роби на полковник Хауард, които вървяха до него, обзети от мрачни предчувствия за последиците от това, че неочаквано пак бяха загубили свободата си.

— Обърнете главите си ей така, джентълмени — додаде той. Ето, на! Виждате ли, от такава чернота ще угаснат даже лампите в нактоуза!

— Остави негрите на мира! — изръмжа един от по-старите матроси. Стига си ги закачал! Току виж, че са се разпищели и довтасал някой офицер. Право да ти кажа, Ник, не мога да разбера защо трябва да се завираме все в тоя бряг, дето няма и десет сажена дълбочина, когато можем да излезем в Антлантика и, кажи-речи, всеки ден да срещаме търговски кораби от Ямайка? Тогава ще имаме и захар и ром, колкото си искаме.

— Лоцманът е виновен за всичко — отвърна другият матрос, защото, както знаеш, където няма дъно, няма нужда и от лоцмани. Какво е това плаване, когато под нас има дълбочина пет сажена, а после пускаме котва на плитчина или на камък! Пък и ни карат да работим нощем! Да беше светло четиринайсет часа вместо седем, останалите десет часа би могъл да се движиш по усет.

— Стига сте дрънкали врели-некипели! — прекъсна ги отново младият моряк. Не знаете ли, че Конгресът ни е възложил да пресечем крайбрежните пътища на Джон Бул, а старият видя, че дните са много къси за тая работа и стовари десант, за да хване нощта? И ето че сме я хванали! А, като се върнем на кораба, ще я скрием в трюма и тогава пак ще видите слънчевия лик!. Хайде, мои лилии! Позволете на тия двама джентълмени да надзърнат през илюминаторите ви. Какво? Не желаете ли? Тогава ще трябва да обърна другия край!

Негрите, които бяха търпели шегите му с робско смирение, сега заохкаха от болката, която им причиняваше техният жесток мъчител.

— Какво става там? — чу се строг глас, чийто момчешки тембър не съответствуваше на заповедническия тон на говорещия. Кой вдига такава врява?

Заядливият млад моряк пусна неохотно рошавите коси на робите, но в същия миг, когато те паднаха върху мургавите слепоочия, дръпна ухото на единия от чернокожите така силног че нещастникът изписка, уверен, че тоя път ще получи по-резултатно съчувствие.

— Чувате ли вие там? — обади се пак Мери. Кой закача негрите?

— Никой, сър — отговори с престорена сериозност морякът. Един от бледоликите си удари пищялката в паяжина и от това го заболя ухото!

— Я слушай, зевзек такъв, какво търсиш там между пленниците? Нали ти бях заповядал, господинчо, да си метнеш пиката на рамо и да вървиш по-настрана?

— Тъй вярно, сър, заповядахте ми. И изпълнявах заповедта ви, доколкото можех. Но, от тия негри така притъмня, че обърках пътя!

Из моряшката тълпа премина тих смях и дори гардемаринът не се сдържа да не се усмихне на този образец на остроумие от страна на младия матрос — един от ония шегобийци, които се намират на всеки кораб.

— Е, сър — каза най-после Мери, след като знаеш сега, че си сбъркал пътя, върни се там, където ти заповядах да стоиш.

— Слушам, сър, връщам се. Кълна се във всички грешки на платежната ведомост, мистър Мери, че тоя негър се разплака от една нищо и никаква паяжина! Позволете ми да остана за минута, сър, да събера малко мастило, за да напиша писмо на бедната си стара майчица. Откакто излязохме от Чесапик, не съм й драснал нито ред, дявол да ме вземе!

— Омитай се веднага оттук, зевзек такъв, че ще те фрасна със сабята по главата! — тросна се Мери. Този път в гласа му се долавяше искрено съчувствие към страданията на тази нещастна раса, която и до ден днешен служи в известна степен, а по-рано е служила още повече като обект за насмешки на наши ограничени, лекомислени и разпуснати сънародници. Тогава, ако щеш, можеш да напишеш писмото си с червено мастило!

— За нищо на света! — отвърна шегобиецът, преди да се примъкне до мястото си. Старата знае как пиша и ще помисли, че писмото е фалшиво. Интересно, буруните край брега на Гвинея май също са черни! Така съм чувал от стари моряци, които са плавали по тия ширини.

Глупавите му шеги бяха прекъснати внезапно от властен и строг глас, който, издигайки се над тихия глъч на маршируващите, изглежда, притежаваше способността само с една дума да усмири и най-буйното веселие на матросите.

Сред тълпата се понесе шепот: „Хей, иде мистър Грифит!“, „Джек е събудил първия лейтенант, та сега ще е най-добре сам да заспи!“ Но, скоро и тези полугласни възклицания затихнаха и дори шегобиецът закрачи смирено малко по-настрана от другарите си, без да пророни нито дума повече, сякаш бе онемял.

Читателят вече неведнъж ни е придружавал от манастира до морето, затова е излишно да описваме пътя, по който вървяха моряците през време на гореописания своеобразен разговор, а ще преминем незабавно към събитията, които станаха, когато отрядът стигна крайбрежните скали.

Тъй като човекът, който неочаквано си бе присвоил временно властта в манастира „Света Рут“, бе изчезнал загадъчно оттам, Грифит пое отново командуването, без да се допитва до никого. Той нито веднъж не заговори на Барнстейбъл и личеше, че връзката, която досега тъй здраво бе свързвала двамата горди млади офицери, беше поне временно напълно скъсана. Впрочем само присъствието на Сесилия и Кетрин възпираше Грифит да не арестува веднага непокорния си подчинен, а Барнстейбъл, макар и да се чувствуваше виновен, никак не проявяваше разкаяние и единствено от срам пред своята любима се сдържаше да не даде открит израз на негодуванието си, с което смяташе да възстанови поруганата си чест. Все пак и двамата се стремяха дружно към една цел, без да си разменят нито една дума, за да съгласуват усилията си. Първата им мисъл беше да настанят благополучно прекрасните братовчедки в лодките. Затова Барнстейбъл тръгна незабавно натам, за да ускори необходимите приготовления за приемането на тези необикновени пленнички. В десанта, извършен под предводителството на лоцмана, бяха участвували толкова значителни сили, че се бе наложило да използуват всички лодки на фрегатата, които сега чакаха зад ивицата на прибоя завръщането на експедицията.

Барнстейбъл извика силно на офицера, който командуваше тази флотилия, да пристъпва към работа и след няколко минути по брега засноваха усърдно екипажите на разните катери, баркаси, ялчета, велботи и други лодки. Да не изброяваме всички названия, които се даваха на времето на тия верни помощници на военните кораби. Ако бяха запитали поизплашените дами, те щяха да изберат най-голямата лодка на фрегатата, но Барнстейбъл реши, че тя е недостойна за гостите му, и заповяда да бъде докаран дългият и нисък катер на капитан Мънсън, смятан за почетната лодка. Петдесет души се запретнаха да го измъкнат на песъчливия бряг и скоро полковник Хауард и поверениците му бяха уведомени, че малката ладийка е готова да ги приеме. Менюъл се бе настанил с морските си пехотинци по върховете на скалите, където бързаше да разположи наблюдатели и часови и да осигури прикритие на качващите се по лодките, за което даваше на войниците си необходимите напътствия по всички правила на военната наука. Тук под съответна охрана се намираха и останалите пленници, включително и слугите на полковника, и войниците на Бъроуклиф. Но, когато бе съобщено, че лодката ги чака, полковник Хауард и капитан Бъроуклиф, придружени от дамите и прислужничките им, се спуснаха по каменистата пътека до брега и застанаха неподвижно на пясъка.

— Къде е той? — запита Елис Дънскоум, като се озърташе, сякаш търсеше жадно някого между хората, които я заобикаляха.

— За кого става дума? — полюбопитствува Барнстейбъл. Всички сме налице и лодката чака.

— Нима ще ме откъсне дори мен — от местата, където съм прекарала детството си, от родината ми и от всичко, към което съм привързана?

— Не зная за кого говорите, мис, но ако се отнася за мистър Грифит, ето го там, до оная групичка моряци.

Като чу името си, Грифит се приближи до дамите и за пръв път, откакто бяха напуснали манастира, им заговори.

— Надявам се, че съм разбран правилно — каза той и е излишно да повтарям, че нито една жена тук не трябва да се чувствува пленничка. Ако, обаче някои от вас решат по своя воля да се качат на кораба ни, давам честната си офицерска дума, че ще намерят там подслон и закрила.

— Тогава аз няма да тръгна — заяви Елис.

— А, и защо ще тръгваш? — рече Сесилия. Тук нищо не те свързва. Очите на Елис продължаваха да блуждаят наоколо. Върни се тогава в манастира „Света Рут“, мис Елис и бъди негова стопанка, докато дойда аз — добави плахо Сесилия, освен ако полковник Хауард не реши друго.

— Ще те послушам, мило дете, но може би полковник Хауард ще нареди на пълномощника си да се погрижи за имуществото му?

Полковникът беше толкова сърдит на племенницата си, че щеше да отмине с мълчание подсещането й за бъдещите му намерения. Но, като добре възпитан човек не можеше да не отговори на скромния въпрос на Елис Дънскоум, такава честна и вярна поданица на краля.

— За да ви успокоя, мис, ще ви кажа — рече той. Бих предпочел да оставя вратите и прозорците на „Света Рут“ отворени като печаден паметник на метежа, а когато конфискуваните имущества на ръководителите на това престъпно посегателство върху свещените права на краля бъдат разпродавани на търг, да поискам съответно обезщетение. Но, вие, мис Елис, заслужавате доверие, каквото Цената трябва да очаква от всеки джентълмен. Затова ви моля да пишете на моя пълномощник да запечата всичките ми книжа и да ги препрати на министъра на негово величество. В тях няма нищо изменническо, мис, затова заслужават да бъдат съхранявани на официално място. Къщата и по-голямата част от мобилировката, както знаете, принадлежат на наемодателя ми, който, предполагам, ще се погрижи своевременно да запази интересите си. Целувам ви ръка, мис Елис, с надежда да се срещнем пак в двореца Сейнт Джеймз. Уверен съм, мис, че кралица Шарлота ще ви възнагради според заслугите. Тя не може да не оцени вашата преданост.

— Аз съм родена тук между бедни и скромни хора, живяла съм тук и се надявам да умра спокойно тук — отвърна хрисимата Елис. Ако през последните години съм изпитала радости извън тия, които всеки християнин може да намери в ежедневния си труд, това се дължи, мили мои приятелки, единствено на дружбата ми с вас. Но, изглежда, че такава дружба в това залутано кътче на кралството е твърде ценна благодат, за да остане непомрачена. И ето, че дойде време удоволствието да се замеъй! със страдание. Сбогом, мои млади дружки! Уповавайте се на тоя, пред когото крал и селяк, европеец и американец са равни. Ще се срещнем отново, макар че може би това няма да стане нито на английски остров, нито на вашия просторен континент.

— За пръв път — каза полковник Хауард, като пристъпи към нея и я улови нежно за ръката, чувам от устата на мис Елис Дънскоум такива греховни слова. Ho, ако имахме време да си изясним някои неща, мненията ни по тоя въпрос сигурно нямаше да се различават много.

Елис, изглежда, сметна, че не е уместно да се разисква повече тая тема в такъв момент, защото се сбогува радушно с полковника, а после насочи вниманието си изцяло към своите приятелки. Сесилия, развълнувана и огорчена от предстоящата раздяла, се разплака на рамото на любимата си дружка, а Кетрин притисна нежно Елис до гърдите си, защото въпреки променчивостта на чувствата си имаше добро и горещо сърце. Те се прегърнаха мълчаливо, след което двете братовчедки, откъсвайки се от обятията на мис Дънскоум, тръгнаха една след друга към катера. Полковник Хауард не изпревари поверениците си, за да им помогне да се качат на лодката. Това внимание им бе оказано от Барнстейбъл, който след като настани дамите и прислужничките им, се обърна към джентълмените, за да им напомни:

— Лодката ви чака.

— Значи, мис Елис — каза Бъроуклиф с горчива ирония, нашият уважаем домакин ви предаде поръчение за своя пълномощник. Моля ви да направите и на мен подобна услуга, като напишете рапорт до командира на военния окръг. Кажете му чисто и просто какъв дръвник … не, служете си с по-ясни изрази и му пишете какво магаре излезе капитан Бъроуклиф в тая работа! Можете да му разкажете между другото, като забавен епизод, как си игра на криеница с една млада дама от колониите с бунтовна душа и как при това се изложи като хлапак. Е, да вървим, уважаеми домакине или по-право, другарю по пленничество. Аз ви следвам, както ми повелява дългът.

— Чакайте! — извика Грифит. — Капитан Бъроуклиф няма да се качи на лодката.

— Какво говорите, сър?! Да не искате да ме натикате при простите войници? Забравяте ли, че имам честта да бъда офицер на негово величество английския крал и че …

— Не забравям нищо, което трябва да помни един джентълмен, капитан Бъроуклиф и между другото помня колко внимателно се отнасяхте към мен, когато бях ваш пленник. Щом отрядът ми се окаже извън всякаква опасност, не само вие, но и вашите войници ще бъдат освободени.

Бъроуклиф се сепна от учудване, но беше толкова наскърбен от рухването на мечтите си за слава, с които се бе опивал през последните един-два дена, че дори не благоволи да поблагодари, както се полага. С голямо усилие той подтисна чувствата си и закрачи назад-напред по брега, подсвирквайки си тихичко някаква игрива мелодия.

— Значи — извика Барнстейбъл, всичките ни пленници са по места. Лодката чака само офицерите!

Грифит обърна гръб и се отдалечи високомерно, без да каже нищо, сякаш смяташе, че е под достойнството му да разговаря с доскорошния си приятел. Барнстейбъл постоя неподвижно на мястото си от уважение към по-старшия по чин. Никакъв гневен изблик не беше в състояние да наруши тоя навик, но като видя, че Грифит няма намерение да се връща, заповяда на моряците да изтласкат лодката по пясъка и да я спуснат на вода. Заповедта бе изпълнена моментално и когато младият лейтенант зае мястото си, последван веднага от гребците, катерът вече се полюшваше върху вълните на прибоя, все още мощни, но вече не толкова опасни.

— На вода, момчета! — извика той. Не бойте се да не си намокрите куртките. Виждал съм смелчаци да се приближават до тоя бряг и в по-лошо време. А, сега имаме курс към открито море. Напред, юнаци мои, напред!

Матросите натиснаха едновременно веслата и с дружни усилия подкараха лодката, която след като се издигна няколко пъти над буруните и пак се гмурна между тях, се озова в по-спокойните води на откритото море, а после запори вълните към мястото, където трябваше да я чака „Бързи“.