Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (6)

ГЛАВА V

Ний плаваме, момчета, далече от брега!

Песен

Необикновеното раздвижване на Грифит, което моментално се предаде на целия екипаж, беше от внезапната промяна на времето. Описаната вече светла ивица на хоризонта изведнъж бе забулена от огромен мъглив светещ облак, който се придвижваше бързо откъм океана към фрегатата, а далечният, но отчетлив тътнеж показваше, че бурята, която толкова време бе разбунвала морето, вече приближава. Даже Грифит, който издаваше по рупора гръмогласни разпореждания и подканяше хората да бързат, от време на време се спираше, за да хвърли тревожен поглед в посоката, откъдето идеше ураганът. Матросите, накацали по реите, също бяха вперили неволно очи в тая част на небето, продължавайки да връзват рифовете и да прибират непослушните платна, за да намалят общата им площ до необходимите размери.

Сред тази развълнувана, но вдълбочена в работата си тълпа, в която всеки като, че се мъчеше да надвика другия, единствен лоцманът сякаш не проявяваше интерес към трескавата дейност, от която зависеше животът на всички. Впил поглед в припълзяващата все по-наблизо мъгла, скръстил хладнокръвно ръце на гърдите, той спокойно чакаше резултата от тия усилия.

Обърнат с борда към морето, корабът не се подчиняваше на кормилото. Излишните платна бяха вече свити и прибрани в реите, както изискваше безопасността на фрегатата. Изведнъж в далечината се чу бърз и силен плясък на платна и всички потръпнаха от страх и лоши предчувствия, защото в мрак и опасност тези звуци винаги хвърлят в тревога моряка.

— „Ариел“ е в беда! — извика Грифит. Барнстейбъл навярно до последния момент не е свалил платната. Дано шквалът да не ги разкъса, та да изхвърли шхуната на брега!

— Платната й лесно се свалят — забеляза капитанът — и сигурно вече е избягнала главната опасност … Мистър Грей, фрегатата не се подчинява на кормилото! Да се опитаме ли да измерим дълбочината.

Лоцманът сякаш се откъсна от мислите си, но преди да отговори, премина бавно по палубата с вид на човек, който не само чувствува, че всичко зависи от него, но и е уверен в способността си да се справи с такова критично положение.

— Няма нужда — проговори той най-после. Ще се уплашите, когато разберете колко малка е дълбочината, а и трудно е да се каже откъде може да ни удари вятърът.

— Не е трудно вече — извика Грифит, защото той задуха и то здравата!

Думите още не се бяха откъснали от устата на младия лейтенант, когато засвистя силен вятър и корабът се наклони тежко на единия борд, а после, тласкан от вълните, величествено се изправи, сякаш поздравяваше с поклон мощния противник, с когото му предстоеше да се пребори. Не мина минута и фрегатата, подчинявайки се на кормилото, пореше бързо водата по желания курс, доколкото позволяваше посоката на вятъра. Суетнята и бързането по реите постепенно престанаха и матросите се заспускаха един по един на палубата, напрягайки очи да проникнат през заобикалящия ги мрак. Мнозина клатеха глави в печално съмнение, боейки се да изкажат гласно опасенията си. Целият екипаж чакаше с трепет бурята да за-бушува с пълна сила, защото на доблестната фрегата никой не беше толкова невеж и неопитен, та да не знае, че истинският ураган още не е настъпил. От минута на минута обаче вятърът се засилваше все повече, макар и толкова бавно, че моряците бяха готови да въздъхнат от облекчение и да отхвърлят всякакви лоши предчувствия. В тоя кратък промеждутък на неизвестност не се чуваше нищо друго освен свистенето на вятъра между платната и въжетата и шумът на водните пръски, които започнаха да прелитат над палубата като пяна на водопад.

— Духа здравата — извика Грифит, нарушавайки пръв мълчанието, изпълнено със съмнение и тревога, ала не е чак толкова страшен. Дайте ми малко повече простор и нужните платна, господин лоцман и даже при такъв вятър ще управлявам кораба, все едно че сме на увеселителна яхта.

— Мислите ли, че ще може да лавира с тия платна? — чу се тихият глас на непознатия.

— Ще върши всичко, каквото разумен човек може да поиска от дърво и желязо — отговори лейтенантът. Но няма в океаните кораб, способен да прави завои при такова вълнение само с марсели, и то скъсени с по два рифа. Позволете ни да вдигнем долните платна, лоцмане, и ще видите как фрегата ни ще почне да се носи главно като танцмайстор.

— Нека първо да проверим силата на вятъра — възрази човекът, когото наричаха мистър Грей и като остави Грифит, тръгна към наветрения борд на кораба, където се спря и мълчаливо с учудващо спокойствие, без да обръща внимание на нищо друго впери поглед напред.

Щом бе прибрана котвата, всички фенери на палубата на фрегатата бяха угасени, а когато премина първият шквал, замъждука слаба светлина, усилвана от блясъка на морската пяна, която сега плискаше на бели дантели навред около кораба. Брегът се очертаваше смътно в далечината, като тежка маса черна мъгла над водната линия, и се различаваше от небето само с по-голямата си плътност и тъмнота. Моряците сгънаха и сложиха на място последното въже и няколко минути на претъпканите от хора палуби цареше мъртва тишина. Всички виждаха, че корабът се носи с огромна скорост по вълните, приближавайки бързо оная част на залива, където имаше плитчини и всякакви други опасности, и единствено строгата дисциплина подтискаше тревогата в сърцата на офицери и матроси. Най-после се чу гласът на капитан Мънсън, който викаше на лоцмана:

— Да се опитаме ли все пак да измерим дълбочината, мистър Грей?

Макар, че този въпрос бе зададен високо и интересът, който предизвика накара мнозина от офицерите и матросите да наобиколят тоя, към когото беше отправен и да зачакат нетърпеливо отговора, лоцманът не му обърна никакво внимание. Подпрял главата си с ръка и облакътен на една от койките, разположени край борда, той имаше вид на човек, който съвсем не мисли за опасното положение, в което се намираха. Грифит също се бе приближил до лоцмана. За приличие почака малко, но тъй като въпросът на командира не получи отговор, реши да превиши правата си. Излезе от кръга, който бе заобиколил отблизо лоцмана и пристъпи към загадъчния пазител на живота им.

— Капитан Мънсън иска да знае нужно ли е да се спусне лотът? — запита младият офицер малко нетърпеливо.

И това повторно запитване не получи отговор. Преди да опита отново, Грифит сложи безцеремонно ръка на рамото на лоцмана с намерение да го изтръгне от мислите му, ала непознатият трепна тъй силно, че лейтенантът не можа да продума нищо от изумление.

— Дръпнете се — обърна се той строго към хората, които ги бяха наобиколили. Вървете по местата си и подгответе всичко за овершаг.^[1]

При гази заповед тълпата се отдръпна като вълна, която се оттегля в морето и лейтенантът остана сам с лоцмана.

— Сега не е време за размишление, мистър Грей — продължи Грифит. Спомнете си какво се споразумяхме и изпълнете дълга си. Не е ли време да направим оверщаг? За какво сте се замислили?

Лоцманът улови протегнатата ръка на лейтенанта и като я стисна конвулсивно, отговори:

— За много неща, свързани с действителността. Вие сте млад, мистър Грифит, пък и аз не съм стар. Но и още петдесет години да живеете, пак няма да видите и да преживеете това, което съм изпитал само за тридесет и три години!

Смаян от този тъй неуместен за момента изблик на чувства, младият моряк не намери какво да отговори, но тъй като нито за миг не забравяше дълга си, отново се върна на въпроса, който най-много го вълнуваше.

— Надявам се, че вашият жизнен опит е свързан главно с този бряг — каза той, защото корабът се движи бързо, а при дневна светлина видяхме толкова много страшни неща, че тъмнината никак не ни вдъхва кураж. Колко време още ще следваме тоя курс?

Лоцманът се отдръпна полека от борда и закрачи към командира на фрегатата, но преди да стигне до него, отговори на Грифит и в гласа му се долавяше дълбоко вълнение, предизвикано от тъжни спомени:

— Да, така е. Голяма част, много голяма част от младостта ми премина на тоя страшен бряг. Това, което за вас е само мрак и тъмнина, за мен е ясен слънчев ден. Но, лавирайте, сър! Лавирайте! Искам да видя как се движи корабът ви, преди да стигнем мястото, където той трябва да ни слуша, иначе сме загубени!

Грифит гледаше учудено подир лоцмана, който се отдалечаваше бавно по посока на шканците. После, когато се съвзе, извика бодро всеки да заеме мястото си, за да се извърши необходимата маневра. Младият офицер не току-тъй се бе хвалил пред лоцмана с добрите качества на своя кораб и с умението си да го управлява. Доказателствата бяха налице. Щом се завъртя кормилото, огромният кораб почна да завива решително срещу вятъра и зацепи вълните, пръскайки пяна високо във въздуха, понесен смело срещу бурята. После, изплъзвайки се грациозно от напора й, легна на друг галс, в посока, противоположна на опасните плитчини, към които преди малко се бе приближавал със страхотна скорост. Тежките реи се извърнаха като ветропоказатели и след няколко секунди фрегатата отново се носеше величествено напред по вълните, като оставяше зад кърмата си скалите и плитчините от едната страна на залива, но се приближаваше до другата, която криеше не по-малко опасности.

През това време морето се разбунваше все повече, а вятърът непрекъснато се засилваше. Той вече не свистеше между корабните въжета, а сякаш ревеше сърдито, сблъсквайки се със сложната система от мачти, платна и въжета. Огромните талази бяха покрити с безкраен низ от бели гребени, а въздухът светеше от блясъка, който се излъчваше от морето. Корабът все повече и повече отстъпваше под напора на бурята и за по-малко от половин час, откакто бе вдигнал котва, разбеснелият се с пълна сила ураган като, че ли го бе овладял напълно и го влачеше със себе си. Но смелите и опитни моряци, които го управляваха, поддържаха неотклонно курса, необходим за тяхното спасение. Грифит им предаваше напътствията на тайнствения лоцмаш и фрегатата се носеше към тесния фарватер, където единствено можеше да намерят надеждно убежище.

Досега непознатият като че ли бе изпълнявал дълга си с лекота. Даваше необходимите команди със спокоен, невъзмутим тон, тъй странно контрастиращ с отговорността, която падаше върху него. Но когато поради разстоянието и мрака брегът почна едва да се забелязва и остана да се вижда само развълнуваното море, което се пенеше яростно край кораба, той сякаш се отърси от апатията и гласът му се издигна над еднообразния рев на бурята.

— Сега трябва много да внимаваме, мистър Грифит! — извика той. Тук срещу нас е цялата сила на прилива и истинската опасност. Пратете най-добрия си измервач да провери дълбочината с лота, но нека има при него офицер, да следи правилно ли мери.

— Аз сам ще свърша тая работа! — обади се капитанът. Светнете откъм наветрената страна.

— Готови за завой! — извика лоцманът изумително бързо. Спускайте лота!

По тези приготовления екипажът разбра, че настъпва решителният момент. Офицери и матроси стояха мълчаливо на постовете си, чакайки с трепет да чуят какво показва лотът. Даже щурманът даваше разпореждания на хората при кормилото с по-тих и по-дрезгав от обикновено глас, сякаш се боеше да не наруши реда и безмълвието на кораба.

Сред това напрегнато очакване пронизителният вик на измервача: „Седем сажена!“ — надвил бурята, прелетя над палубата и изчезна, отнесен от вятъра, като предупреждение на някакъв морски дух.

— Добре — каза спокойно лоцманът. Измерете още веднъж! Последва кратко мълчание, прекъснато наново от вик:

— Пет и половина!

— Плитчина, отиваме към плитчина! — извика Грифит. Готови за обратен завой!

— Да, сега трябва да държите здраво кораба — каза лоцманът с хладнокръвие, което опъва до крайност нервите в такива моменти на опасност, защото показва, че е нужно огромно напрягане на вниманието и волята.

След третия вик: „Дълбочина четири!“ — лоцманът веднага заповяда да се промени галсът.

Грифит като че ли надминаваше по хладнокръвие и лоцмана, когато даваше необходимата за тази маневра команда.

Корабът, наклонен от вятъра, бавно се изправи и платната му се залюшкаха тъй силно, като че ли искаха да се откъснат от мачтите, но щом носът му запори отново морските талази, от бака се чу познатият глас на щурмана.

— Буруни! Право пред носа буруни!

Този ужасяващ вик като че ли още витаеше над кораба, когато прокънтя друг глас:

— Буруни откъм подветрената страна!

— Ние сме заобиколени отвсякъде от плитчини, мистър Грей — извика командирът. Корабът не може да продължава по-нататък. Да пуснем ли котва?

— Пусни дясна котва! — изрева Грифит през рупора.

— Стойте! — закрещя лоцманът с глас, който проникваше до сърцата на всички, които го слушаха. Стойте!

Младият човек се обърна гневно към дръзкия непознат, който така нарушаваше дисциплината на кораба и запита рязко:

— Как се осмелявате да отменяте моите заповеди? Не стига, че натикахте кораба в такова опасно място, ами ни пречите да го измъкнем оттук! Още една дума, и …

— Мълчете, мистър Грифит! — намеси се капитанът, като се наведе от мястото си. Посивелите му коси, развявани от вятъра, придаваха зловещ вид на изпитото му, загрижено лице, осветено от фенера. Предайте рупора на мистър Грей. Само той може да ни спаси.

Грифит захвърли фунията на палубата и се отдалечи с високомерна походка, мърморейки сърдито под нос:

— Тогава всичко е свършено! Свършено е и с глупавите надежди, които възлагах на тоя бряг.

Никой не му отговори, защото корабът се носеше стремително напред и тъй като усилията на екипажа бяха парализирани от противоречиви заповеди, фрегатата постепенно се отклони от курса си и след няколко секунди всичките й платна бяха прилепени към мачтите от насрещния вятър, от което тя почна да се движи със заден ход.

Но преди екипажът да успее да разбере положението, лоцманът прилепи рупора до устата си и започна да произнася команди с такъв гръмовит глас, че даже воят на бурята не можеше да го заглуши. Всяка заповед се даваше ясно и точно, което показваше, че тоя човек разбира от работата си. Кормилото бе бързо овладяно, предните рей успяха, макар и с усилие, да се обърнат срещу вятъра и скоро корабът почна да завива със заден ход.

Грифит като опитен моряк не пропусна да забележи, че лоцманът с почти инстинктивна съобразителност бе избрал единственото средство, което можеше да измъкне кораба от опасното положение. Лейтенантът беше млад, горд, избухлив, но и великодушен. Забравил гнева и унижението, той се завтече към матросите и със своето присъствие и пример спомогна за успешното изпълнение на маневрата. Корабът, в невъзможност да бъде управляван, се наклони бавно под напора на вятъра, като почти докосна с реите си водата, а мрачните вълни блъскаха кърмата му с такава сила, като че ли го наказваха, загдето се бе отклонил от досегашната си посока.

Гласът на лоцмана обаче не секваше — равномерен, спокоен и едновременно тъй силен и ясен, че го чуваха всички. А моряците, подчинявайки се на неговите заповеди, въпреки бурята с такава лекота обръщаха рейте, като че ли те бяха детски играчки. Когато корабът, легнал на фордевинд,^[2] най-после преодоля застоя, предните му платна затрептяха, реите на задните мачти се изравниха, а кормилото бе завъртяно в желаната посока, за да посрещне опасността както от подветрената, така и от наветрената страна. Великолепната фрегата, подчинявайки се на ръката, която я управляваше, отново направи грациозен завой по вятъра и тъй като платната й бяха обърнати, както трябва, се измъкна от заобикалящите я опасни плитчини със същата скорост и плавност, с която се бе приближила до тях.

Моряците следяха със затаен дъх тази изкусна маневра, но нямаше време да дават израз на възхищението си. Непознатият все тъй здраво стискаше рупора и гласът му се въземаше над воя на вятъра всеки път, когато благоразумието или опитът изискваха някаква промяна в управлението на кораба. Още един час се води страшна борба за спасение, тъй като с всяка стъпка фарватерът ставаше все по-лъкатушен, а плитчините все по-плътно обграждаха моряците от всички страни. Лотът беше непрекъснато в действие, а зоркият поглед на лоцмана като че ли проникваше през тъмнината с острота, превъзхождаща човешките възможности. Всички на кораба чувствуваха, че ги ръководи човек, който познава основно мореплаването, и колкото повече се възвръщаше самоувереността, толкова повече растеше усърдието им. Много пъти фрегатата като, че ли се понасяше сляпо към покритите с морска пяна плитчини, където ги чакаше бърза и сигурна гибел, но всеки път звънкият глас на непознатия ги предупреждаваше за опасността и ги подтикваше да изпълнят дълга си. Корабът беше предаден изцяло във властта му и в ония тревожни минути, когато порейки вълните, хвърляше пръски чак над огромните реи, всички се вслушваха жадно в думите на лоцмана, който с невероятното си спокойствие и ненадминато умение бе съумял при такива критични обстоятелства да покори напълно екипажа. Фрегатата тъкмо бе почнала да набира скорост, след като бе променила посоката с помощта на един от деликатните завои, които често й се бе налагало да прави, когато лоцманът за пръв път заговори на капитана, който все още продължаваше да следи работата на измервача при лота, тъй важна в тоя момент.

— Настъпва решителният миг — каза той. Ако фрегатата се държи добре, спасени сме. В противен случай всичките ни усилия ще отидат напразно.

Старият моряк, към когото бе отправено това зловещо предупреждение, се отдръпна от лота и като повика първия си лейтенант, помоли лоцмана да изясни думите си.

— Виждате ли оная светлина на южния нос? — попита лоцманът. Лесно ще я намерите по звездата, която е близо до нея и по това, че от време на време вълните я скриват. А сега погледнете възвишението малко по на север, дето е като сянка на хоризонта — това е хълм, разположен далеч от брега. Ако се движим така, че застанем в створа^[3] на светлината с хълма, ще бъде добре. Иначе неминуемо ще се разбием на парчета.

— Да направим отново завой! — извика лейтенантът.

— Засега стига толкова завои, оверщаги и фордевинди. И без това едвам можем да се проврем между плитчините, без да променим галса. Ако успеем да заобиколим Дяволската хватка откъм наветрената страна, ще сме отминали най-опасното място. Иначе ще стане така, както казах. Друг изход няма.

— ко бяхме минали по същия път, по който влязохме в залива — обади се Грифит, всичко щеше да свърши благополучно.

— И трябва да добавите — ако течението ни беше позволило — вметна спокойно лоцманът. Господа, трябва да бързаме. Остава ни само една миля, а корабът сякаш лети. Марселът не е достатъчен, за да води кораба остро срещу вятъра. Трябва да се вдигнат кливерът и гротът.

— Опасно е да се вдигат платна в такава буря! — забеляза боязливо капитанът.

— А трябва да се направи това — отвърна хладнокръвно непознатият. Иначе ще загинем. Гледайте! Светлината вече докосва върха на хълма. Вятърът ни отнася!

— Ще го направим! — извика Грифит, като грабна рупора от ръката на лоцмана.

Заповедите на лейтенанта бяха изпълнени почти моментално и когато всичко беше готово, огромното платнище на грота се люшна от вятъра. За миг резултатът изглеждаше съмнителен. Страшният плясък на тежкото платно, сякаш отскубнало се от юзди, разтърсваше кораба издъно. Но умението и твърдостта надделяха и с усилията на сто матроси платната постепенно се изправиха и издуха. Корабът, усетил огромен прилив на сила, се наклони под нейния напор като тръстика, прегъната от вятъра. Успехът на маневрата накара дори непознатия да нададе вик на радост, сякаш бликнала от дълбините на душата му.

— Аха, усети! Гледайте, обръща се срещу вятъра! — възкликна лоцманът. Светлината пак се показа иззад хълма. Само да издържат платната, ще се измъкнем.

Гръм, подобен на оръдеен изстрел, прекъсна възклицанието му, нещо като бял облак премина пред носа на кораба и вятърът го отнесе в мрака.

— Това е кливерът, откъснал се е — забеляза командирът на фрегатата. Нямаме време да вдигнем другия кливер, но гротът може да издържи.

 

— Платното не се плаши от буря — възрази лейтенантът, ала мачтата се огъва като пръчка.

— Мълчете всички! — извика лоцманът. Господа, сега се решава съдбата ни. Дръжте по-остро срещу вятъра, колкото се може по-остро!

Това предупреждение прекрати всякакви приказки и смелите моряци, които знаеха, че са направили всичко по силите си за своето спасение, сега стояха със затаен дъх и чакаха резултата. На известно разстояние пред тях цялото море беше побеляло от пяна, а вълните, вместо да се движат равномерно една след друга, се блъскаха в безумни скокове. Единствената ивица правилно редуващи се тъмни талази, широка не повече от половин кабелт,^[4] също се бе устремила към водния хаос и скоро се загуби от погледа сред разбеснялата се стихия. Сега фрегатата се движеше още по-трудно по този тесен фарватер, държейки се така остро спрямо вятъра, че платната й затрепераха. Лоцманът мълчаливо пристъпи към кормилото и се зае сам да управлява кораба. Само воят на бурята се чуваше по палубата на фрегатата, когато тя навлезе в прохода между буруните, и това безмълвие беше пропито със смирено отчаяние. Двайсет пъти, когато пяната изчезваше откъм подветрената страна, моряците бяха готови да се разкрещят от радост, мислейки, че корабът е преминал опасността, но пред тях продължаваха да се надигат вълна след вълна и радостта угасваше. От време на време се чуваше плясъкът на раз-трепералите се платна. И когато изплашените моряци погледнеха към кормилото, виждаха непознатия, който стискаше здраво ръчките и местеше бързо поглед ту към морето, ту към платната. Най-после корабът стигна такова място, където като че ли влизаше право в устата на смъртта, но курсът му внезапно се измени и носът му започна да се обръща по вятъра. В същия миг се чу гласът на лоцмана:

— Постави реите напряко!

Екипажът повтори като ехо: „Постави реите напряко!“ и фрегатата се понесе с бързината на мисълта по фарватера, движейки се във фордевинд. Окото едвам успяваше да различи стремителните струи на пяната, които се разливаха зад борда като облаци, които се гонят по небето, ала юначният кораб, избягнал благополучно гибелта, вече се издигаше и спускаше по тежките вълни на откритото море.

Моряците едва си поемаха дъх и се оглеждаха като пробудени от сън, когато Грифит се приближи до човека, който ги бе измъкнал от опасностите. Лейтенантът го улови за ръката и рече:

— Тази нощ вие доказахте, че сте истински лоцман и моряк, който няма равен на себе си в света.

Непознатият стисна горещо десницата на лейтенанта и отвърна:

— Аз добре познавам морено и може дори да ми е писано да намеря гроба си в него. Но, и вие не се посрамихте, млади човече. Държахте се храбро и конгресът …

— Какво Конгресът? — запита Грифит, като забеляза, че лоцманът се спря.

— Конгресът е щастлив, ако има много такива кораби — отговори хладно непознатият и се запъти към командира.

Грифит гледаше смаяно подире му, но тъй като дългът го зовеше, скоро други мисли отвлякоха вниманието му.

Даде се отбой. И макар че бурята не отслабваше, а напротив, дори още повече се засилваше, сега пред фрегатата се разстилаше открито море и докато тя се носеше бавно напред, вече се вземаха мерки за безопасността на по-нататъшното плаване. Още преди полунощ всичко беше готово. Скоро едно от оръдията на „Ариел“ извести, че и шхуната е здрава и читава. Тя бе минала по друг, по-лесен път, по който фрегатата не бе посмяла да тръгне. Тогава командирът нареди да се постави обикновена вахта, а останалите членове на екипажа да се оттеглят на тъй необходимата за всички почивка.

Капитанът се прибра с тайнствения лоцман в каютата си. Грифит даде последните разпореждания и като повтори инструкциите си на офицера, комуто бе възложено да се грижи за кораба, пожела му приятно дежурство и се изтегна на койката си. Младият лейтенант лежа така един час, размишлявайки върху събитията през изтеклия ден. Спомни си думите на Барнстейбъл и закачките на младия гардемарин. После мислите му го пренесоха при лоцмана, когото бяха взели от неприятелския бряг. Произношението му беше като на истински англичанин, а тъй вярно и добре им бе служил. Спомни си настояването на капитан Мънсън да бъде доведен тук тоя непознат дори с цената на опасността, от която току-що се бяха отървали, и се запита защо трябваше да се излагат на такъв риск заради един лоцман. После си припомни неща, които му бяха по-близки до сърцето. Представи си Америка, възлюблената си и бащиния дом, който възкреси в съзнанието му смътни образи от безгрижната младост. Но грохотът на мощните вълни по бордовете, скърцането на оръдията и преградите, ревът на бурята постепенно почнаха да се губят в съзнанието му, умората надви и младият човек, забравил дори романтичните видения на своята любов, потъна в дълбок моряшки сън.