Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (30)

ГЛАВА XXIX

Дон Педро! Добре дошли, синьор.

Идвате почти навреме да разтървете хора,

които почти се бият.

Шекспир — „Много шум за нищо“

— Свалете оръжието, англичани! — извика дръзкият пришълец. И вие, борци за свещена свобода, долу ръцете, не бива да проливате напразно кръв! Преклони се, горди британецо, пред мощта на Тринайсетте републики^[1]!

— Охо! — възкликна Бъроуклиф, стисвайки решително пистолета в ръката си. Работата се усложнява. Не бях включил в сметката тоя човек. Но, да не би да е Самсон^[2], способен само с един замах да промени всичко? Свали оръжието, маскиран палячо, или ще дам сигнал с тоя пистолет и двайсет куршума ще надупчат тялото ти!

— А, твоето тяло сто! — отвърна лоцманът. Хей, приятелю, дай знак да влязат всички! Да накараме тоя самонадеян джентълмен да почувствува слабостта си.

Още не се бе доизказал, и до ушите на присъствуващите стигна рязко изсвирване на боцманска свирка, което постепенно се усили толкова, че пронизителните му звуци заехтяха под сводестия покрив на трапезарията и стигнаха чак до най-далечните кътчета на манастира. Чу се силен тропот на нозе и в стаята нахълтаха моряци, които, гонеха уплашените войници на Бъроуклиф, охраняващи вестибюла. Коридорът също гъмжеше от тъмна маса човешки тела.

— Нека ви чуят, момчета! — провикна се предводителят им. Манастирът е във ваши ръце!

Ревът на бурята беше слаб в сравнение с гръмогласния вик, който се изтръгна от гърлата на матросите и дълго още кънтяха радостните им възгласи, от които като че затрепера самият покрив на сградата. В коридора се виждаше гъмжило от тъмни космати глави. На абордажниците от фрегатата в обковани с желязо каски, на морските пехотинци, с шапки, блестящи от бронзови украшения. Съзрял войниците си, Менюъл мигновено се втурна към тълпата и след малко се появи отново, следван от най-изпитаните си юнаци, които докато командирите на двете страни продължаваха да преговарят, заеха местата на Бъроуклифовите войници.

До тоя момент полковник Хауард от уважение към принципите на военното чинопочитание бе предоставял на Бъроуклиф да се разпорежда като главен. Но, сега, виждайки, че положението сериозно се е изменило, реши да си присвои правото сам да разпита тия не-канени гости.

 

— На какво основание, сър — запита полковникът, се осмелявате да нахълтвате в замък, собственост на поданик на негово величество? Да не сте упълномощен от върховния съдия на графството, или пък носите заповед, подписана от министъра на вътрешните работи на негово величество?

— Нямам заповед от никого — отговори лоцманът. Аз съм само скромен приятел на американския народ и след като изложих тези джентълмени на опасност, сметнах за свое задължение да ги спася. Сега вече нищо не ги заплашва и всички вие, които ме чувате, трябва да се подчинявате на мистър Грифит, който има за това пълномощия от Конгреса на Съединените щати.

Като каза това, той се отдръпна настрана и се облегна на ламперията на стената, откъдето продължи да наблюдава мълчаливо всичко, което ставаше около него.

— Значи, на вас, покварен син на почтен баща, трябва да повторя въпроса си, продължи старецът, обръщайки се към Грифит. С какво право се извършва това брутално нападение срещу моя дом? И защо тъй нагло се нарушава спокойствието на тия, които се намират под моя закрила?

— Мога да ви отговоря, полковник Хауард, че всичко това се върши по законите на войната или по-право като възмездие за хилядите злини, които вашите английски войски са причинили в земите между Мейн и Джорджия^[3] но, не желая да правя тази сцена още по-неприятна, само искам да ви уверя, че няма да злоупотребим с надмощието си. Щом съберем хората си и обезвредим пленниците, къщата ви отново ще бъде на ваше разположение. Ние не сме пирати, сър. Ще се убедите в това, когато си отидем Капитан Менюъл, изведете войниците си на двора и се пригответе за връщане на лодките. Матросите също трябва да излязат. Хей, абордажници, измъквайте се по-скоро!

Тази заповед на младия лейтенант, издадена по моряшки — сурово и отсечено, макар и с дружелюбен тон, подействува магически върху струпалите се около вратата мрачни фигури, а когато и матросите на Барнстейбъл излязоха подир другарите си на двора, в стаята останаха, тъй да се каже, само предводителите на „нашествениците“ и семейството на полковник Хауард.

Откакто Грифит пое командуването, Барнстейбъл мълчеше и слушаше внимателно всяка дума, произнесена от двете страни. Ала сега, когато в трапезарията бяха останали само неколцина и трябваше да се бърза, той заговори отново:

— Щом се налага да се връщаме тъй скоро при лодките, мистър Грифит, струва ми се, че трябва да се приготвим да приемем достойно.

 

дамите, които ще ни удостоят с присъствието си. Да се нагърбя ли аз с тая работа?

Неочакваното предложение изуми всички присъствуващи, макар че смутеното и засрамено лице на Кетрин Плаудън ясно показваше, че то не е толкова неочаквано за нея. Продължителното мълчание, което последва тоя въпрос, бе прекъснато от полковник Хауард:

— Вие сте господари тук, джентълмени. Правете каквото искате. Моят дом, вещите, поверениците ми — всичко е на ваше разположение. Може би мис Елис, добрата и хрисима мис Елис Дънскоум, също ще се хареса на някой от вас. Ах, Едуард Грифит, Едуард Грифит, никак не допусках, че …

— Само да посмеете да произнесете още веднъж с насмешка това име, нечестивецо, и годините дори няма да ви спасят! — прогърмя суров глас зад гърба на полковника.

Всички обърнаха неволно очи в посоката, откъдето бяха дошли тия неочаквани думи, и видяха снажната фигура на лоцмана, който отново се бе облегнал спокойно на стената, макар че цял трепереше от едва сдържана ярост.

Грифит изгледа учудено своя съучастник, проявил неочаквано такива силни чувства, а след това устреми умолителен поглед към прекрасните братовчедки, които все още се гушеха в далечния ъгъл на стаята, където страхът ги бе накарал да се скрият.

— Вече казах, че не сме нощни разбойници, полковник Хауард — проговори той, но ако някоя от тези дами реши да се постави под нашата закрила, мисля, че е излишно да обяснявам в тоя момент как ще я посрещнем.

— Нямаме време за празни комплименти — извика нетърпеливият Барнстейбъл. Ето го тук Мери. По години и по роднинство на него най му подхожда да помогне на дамите да приготвят багажа си. Какво ще кажеш, момко? Можеш ли в случай на нужда да изпълняваш ролята на камериерка?

— Да, сър и дори по-добре от ролята на амбулантен търговец — провикна се весело младежът. Готов съм да изпълнявам дори ролята на баба за всички само и само моите мили и добри братовчедки Кейт и Сесилия да ни правят компания на нашия кораб! Хайде, братовчедки, да се стягаме за път. Само ще ме извините, че ще ви позабавя, понеже тая работа не ми иде много отръки.

— Дръпни се, младежо! — тросна се мис Хауард и го отблъсна, когато той се опита да я улови фамилиарно за ръката. После се приближи с моминско достойнство до настойника си и продължи: Не зная какво са се наговорили тайно тая вечер моята братовчедка мис Плаудън и мистър Барнстейбъл, но що се отнася до мен, полковник Хауард, надявам се, че ще повярвате на дъщерята на вашия брат, ако ви кажа, че тия събития са толкова неочаквани за мен, колкото и за вас.

Старецът й хвърли поглед, в който за миг като че ли проблесна предишната нежност, но мрачните мисли отново нахлуха в душата му, той поклати глава и се отдръпна с горда походка.

— Доколкото разбирам — вметна Сесилия, навела смирено глава. Чичо е загубил доверие в мен, но няма право да ме съди, щом не съм извършила нищо срамно.

Тя вдигна бавно глава и вторачи в любимия си своите кротки очи, а когато продължи, по нежното й лице се разля гъста руменина:

— Едуард Грифит, не искам … не намирам сили да кажа колко обидно ми е, като си помисля, че дори за миг сте ме сметнали способна да забравя и изоставя тоя, който бог ми е определил за закрилник, заради човека, към когото са ме подтиквали измамните ми чувства. А ти, Ендрю Мери, се научи да уважаваш племенницата на майка си, ако не заради самата нея, то поне заради тая, която е бдяла над люлката ти!

— Тук, изглежда, има някакво недоразумение — промълви Барнстейбъл, който споделяше напълно смущението на сконфузения юноша. Но, предполагам, че като дсяко друго недоразумение по такива въпроси може да се изглади. Мистър Грифит, имате думата … Дявол да те вземе — додаде той шепнешком, мълчиш като риба, а такова хубаво девойче заслужава някоя и друга блага дума! Ням си като четириного, а дори магарето знае да реве!

— Трябва да се махаме бързо оттук, мистър Барнстейбъл — отговори Грифит с тежка въздишка, сякаш събуден от дълбок сън. Тези груби сцени може да са изплашили дамите. Бъдете тъй добър, сър да поведете отряда ни към брега. Капитан Менюъл ще се заеме с пленниците, които трябва да задържим, за да ги разменим срещу същия брой наши сънародници.

— И сънароднички! — добави Барнстейбъл. Нима ще ги забравим, обзети от мисълта за собствената си сигурност?

— Нямаме право да им се месим, докато сами не ни помолят.

— По дяволите, мистър Грифит, тук май намирисва на бук-воядство! — извика Барнстейбъл. Ето докъде стига човек, когато се води само по книгите! Но, позволете ми да ви кажа, сър, че в това няма и помен от моряшка любов.

— Нима енедостойно моряк и джентълмен да позволи на жената, която нарича своя любима, да бъде такава не само по име?

— Тогава, Грифит аз те съжалявам от все сърце. Предпочитам да водя жестока борба за щастието, което сега мога да постигна. Толкова лесно, отколкото да те видя тъй горчиво разочарован. Но, не бива да ме упрекваш, приятелю, ако се възползувам от благоволението на съдбата. Мис Плаудън, моля за вашата прекрасна ръчица! Полковник Хауард, хиляди благодарности за грижите, които сте полагали досега за вашата драгоценна повереница, и повярвайте в искреността ми, сър, ако ви кажа, че след себе си бих предпочел да я поверя на вас, отколкото на който и да е друг.

Полковникът се обърна към говорещия и като се поклони ниско, отговори с мрачна учтивост:

— Сър, моите скромни грижи не заслужават такава благодарност. Ако не съм успял като настойник да направя мис Кетрин Плаудън такава, каквато би желал да види дъщеря си нейният добър баща, капитанът от кралския флот Джон Плаудън, безспорно вината трябва да се търси по-скоро в неумението ми да я възпитам, отколкото в някакви вродени качества на тази млада дама. Безполезно е да ви казвам: „Вземете я, сър“, защото тя е вече ваша и аз нямам власт да променя това. Ето защо мога само да пожелая да ви бъде тъй вярна като жена, каквато беше като повереница и поданица.

Досега Кетрин стоеше смирено до любимия си, който я бе уловил за ръката и въвел в кръга на спорещите. Но, сега отблъсна ръката му и като отметна тъмните си къдрици, паднали безредно по челото й, вдигна гордо глава. Очите й пламтяха от неудържим огън, а лицето й ставаше все по-бледо от вълнение.

— Господа — заговори тя, един тук ме предлага, друг ме взема. Но, нима дъщерята на Джон Плаудън няма думата в това хладнокръвно разпореждане с нейната особа? Ако е дотегнала на своя настойник, може да си намери друг дом, без да затруднява тоя джентълмен да й търси подслон на кораб, където сигурно и без това е тясно!

Като каза това, тя обърна сърдито гръб и се присъедини отново към братовчедката си. Така кипват добродетелни девойки, когато са предмет на сватосване, без никой да ги пита съгласни ли са, или не. Барнстейбъл, който слабо познаваше приумиците на женското сърце, стоеше зашеметен и не можеше да разбере, че въпреки резките й думи тя чакаше поддръжка от Сесилия, за да може да предприеме открито някаква решителна стъпка в негова полза. Не можеше да разбере също защо жената, която тайно бе направила вече толкова много за любимия си и неведнъж бе признавала чувствата си към него, се отричаше от думата си в такъв съдбоносен момент, когато очите на всички бяха насочени към нея! Той огледа един по един хората, които го заобикаляха, и като се изключат настойникът на възлюбената му и Бъроуклиф, прочете по лицата на всички сдържано съчувствие.

Полковникът отново обгърна с нежен поглед повереницата си помислил, че тя вече се е разкаяла, а лицето на пленения капитан изразяваше насмешливо учудване, примесено с яд за претърпяната несполука.

— Изглежда, сър — обърна се Барнстейбъл рязко към него, вие съзирате нещо смешно в тази дама, иначе нямаше да се хилите тъй неприлично. Ние в Америка не търпим такова отношение към жените!

— А ние в Англия не се караме в присъствието на дами — отвърна троснато капитанът, измервайки морския офицер със също такъв свиреп поглед. Но, искам да ви уверя, че в тоя момент не мислех за нищо друго освен за превратностите на съдбата. Само преди половин час се смятах за най-щастливия човек, убеден, че ще успея да предваря плана, с който искате да ме изненадате. А, сега съм най-нещастният човек на земята, защото не мога да се надявам на повишение.

— А, какво съм виновна аз, сър, че щастието ви е изменило? — запита Кетрин раздразнено.

— О, разбира се, не е виновна упоритостта, с която подпомагахте плана на моите врагове, мис, отговори капитанът с престорено смирение. Не е виновно старанието, с което им съдействувахте, нито невъзмутимото ви спокойствие на трапезата! Чисто и просто намирам, че ми е време да се пенсионирам. Щом не мога да служа вече, както трябва, на своя крал, трябва да се отдам на служба богу като всички на тоя свят, които не са годни за нищо друго! Изглежда, че или слухът ми не е в ред или градинската стена има магическото свойство да изопачава звука!

Кетрин не изчака края на тази фраза, а се отдръпна в едно далечно кътче на стаята, за да скрие пламтящата руменина, която бе покрила лицето й. Сега вече й беше ясно как плановете на Барнстейбъл бяха узнати от врага му. Започна да се разкайва за излишното кокетство, като си спомни, че половината от разговора й с нейния любим под сянката на стената, за която намекваше Бъроуклиф, не бе имал нищо общо със заговори и метежи. Но, тъй като усетът на Барнстейбъл не беше изтънчен като у възлюбената му, а главата му беше прекалено заета с мисълта как да постигне целта си, той не можа да схване веднага косвения намек на капитана и като се обърна рязко към Грифит, забеляза с най-сериозен тон:

— Смятам за свой дълг да ви напомня, мистър Грифит, че имаме изрично нареждане да задържаме всички врагове на Америка, където и да се намират те и, че в много случаи Щатите не еа се поколебавали да вземат в плен и жени.

— Браво! — провикна се Бъроуклиф. Щом дамите не желаят да тръгнат с вас като възлюбени, отведете ги като военнопленници!

— Имате късмет, сър, че сам сте пленник, иначе щяхте да отговаряте за думите си! — тросна се сърдито Барнстейбъл. Това е умно нареждане, мистър Грифит, което не бива да се пренебрегва.

— Не забравяйте дълга си, мистър Барнстейбъл — напомни му Грифит, изтръгнат отново от дълбоките си мисли. Щом имате заповед, сър, трябва незабавно да я изпълните.

— Имам заповед и от нашия общ началник капитан Мънсън, мистър Грифит, и ви уверявам, сър, че когато ми даваше указания за „Ариел“ горкия, от него не са останали и две скрепени една за друга дъски! Той изрично повтори и по-раншните инструкции.

— А сега аз ги отменям.

— Но, имам ли право да се подчиня на устната заповед на младши офицер, ако тя е в пълно противоречие с писмените инструкции на по-старшия?

Досега Грифит се бе държал хладнокръвно и решително, но при тези думи бузите й челото му пламнаха, а тъмните му очи замятаха огън.

— Не мъдрувайте, сър, а изпълнявайте! — извика той властно.

— Ей богу, сър, бих се подвоумил да изпълня заповед дори на самия Конгрес на Съединените щати, ако ме накара да забравя дълга си към … към …

— Към себе си! Нали така, сър? Достатъчно, мистър Барнстейбъл. Изпълнете дълга си, сър!

— Дългът ми налага да остана тук, мистър Грифит.

— Тогава ще бъда принуден да действувам, защото не искам да ставам за посмешище на моите офицери. Мистър Мери, кажете на капитан Менюъл да прати тук един сержант с взвод морски пехотинци.

— Ако ще и самият той да дойде! — кресна Барнстейбъл, вбесен от отчаяние, че планът му се проваля. И целият му отряд не може да ме обезоръжи! Нека посмеят да дойдат! При мен, ариелци! Съберете се около капитана си!

— Който дръзне да прекрачи тоя праг без мое разрешение, ще умре! — извика Грифит, заплашвайки с оголен кортик моряците, които понечиха да се отзоват на повика на своя любим командир. Предайте ми сабята си, мистър Барнстейбъл, спестете си унижението да ви я издърпа от ръцете някой прост войник.

— Я да видя тоя смелчак, който ще се опита да ми я вземе! — провикна се Барнстейбъл, размахвайки яростно оръжието си.

Грифит, неспособен да се сдържа повече, протегна ръка напред и сабите им се кръстосаха. Звънът на стоманата им подействува като звук на тръба върху боен кон. Започна размяна на внезапни и бързи удари, отблъсвани също тъй бързо от святкащите саби.

— Барнстейбъл! Барнстейбъл! — завика Кетрин, хвърляйки се в обятията му. Готова съм да отида с теб до края на света!

Сесилия Хауард мълчеше, но когато Грифит се опомни, видя прекрасната й фигура коленичила в нозете му, пребледняла и вперила умолително очи в развълнуваното му лице. Викът на мис Плаудън бе разделил сражаващите се, преди още да бяха стигнали до кръвопролитие. Но, въпреки намесата на възлюблените им, младите мъже продължаваха да се поглеждат свирепо. В тоя момент полковник Хауард пристъпи напред и като накара племенницата си да се изправи, заговори:

— Такава поза не подобава на дъщеря на Хенри Хауард, макар че сам тойколеничеше пред трона на своя суверен. Виждаш ли, моя скъпа Сесилия, до какво води метежът? Той сее раздори в редовете на самите метежници и с порочните си принципи за равенство премахва всякакви различия по ранг и чин. Тези млади безумци дори не знаят кому трябва да се подчиняват!

— Трябва да се подчиняват на мен — каза лоцманът, заставайки между настървените противници. Виждам, че е крайно време да сложа ред тук. Мистър Грифит, приберете сабята си в ножницата. А вие, сър, дето отказвате да се подчините на по-старши от вас и забравяте задълженията си, осветени с клетва, бъдете тъй добър да се преклоните пред волята му и да изпълните дълга си.

Като чу този спокоен глас, Грифит трепна, сякаш изведнъж се опомни. После направи нисък поклон и прибра оръжието си в ножницата. Но, Барнстейбъл, обгърнал с една ръка през кръста своята любима и размахал с другата кортика си, се изсмя презрително на това неуместно присвояване на властта.

— Кой сте вие — извика той, — та се осмелявате да ми заповядвате така?

В очите на лоцмана блесна страшен огън, лицето му почервеня и цялото му тяло затрепера от гняв. Но, той с голямо усилие успя да се овладее и отговори натъртено:

— Човек, който има право да заповядва и да изисква подчинение!

Тези необикновени думи и твърдият тон, с който бяха произнесени, накараха смаяния Барнстейбъл да свали покорно оръжието. Лоцманът впи за миг пламналите си очи в него, после се обърна към останалите и продължи вече по-меко:

— Вярно, че не сме дошли тук като разбойници и съвсем не искаме да се отнасяме грубо със стари и беззащитни хора. Но, този офицер на английската корона и особено този американец-дезертьор са наши пленници, които трябва да прехвърлим на кораба си.

— А какво става с главната цел на експедицията ни? — попита Грифит.

— Не е постигната — отговори бързо лоцманът. Пожертвувана е в името на лични чувства. Нашето начинание, сър, като стотици други завърши с провал и ще бъде забравено завинаги. Но, интересите на републиката не бива да се забравят, мистър Грифит. Макар, че не трябва да излагаме на опасност живота на тия юнаци заради гальовната усмивка на една млада хубавица, същевременно не бива да пропускаме да използуваме победата си, извоювана с тяхна помощ, само за да угодим на друга. Този полковник Хауард е добър за сделка с фаворитите на краля и можем да го заменим срещу някой достоен. Патриот, отдавна заслужил да получи свободата си. Не, не ме гледайте така високомерно, запазете тоя поглед за други. Полковникът трябва да се прехвърли на фрегатата, сър, и то незабавно.

— Тогава … — промълви Сесилия Хауард, приближавайки се плахо до мястото, където чичо й стоеше и слушаше с презрение пререканията между победителите, тогава аз где тръгна с него! Няма да го оставя сам сред враговете му.

— Ще бъде по-благоразумно и по-достойно за дъщерята на моя брат — каза студено полковникът, ако разкрие действителната причина за желанието си да тръгне с мен. И без да обръща внимание на дълбокото огорчение, което обзе Сесилия, като чу, че отхвърлят тъй грубо великодушното й предложение, старецът пристъпи към Бъроуклиф, който гризеше дръжката на сабята си от яд, че големите му надежди се бяха провалили, и като застана до него, продължи с гордо смирение:

— Правете с нас каквото искате, господа. Вие сте победители и трябва да ви се подчиняваме. Храбрецът умее да се защити доблестно, ако не е нападнат ненадейно, както стана с нас и да се предаде с достойнство. Ех, да ни се падне възможност! Но, правете каквото искате, господа; едва ли ще намерите по-кротки агънца от мен и капитан Бъроуклиф.

На горчивата усмивка, с която полковникът искаше да покаже примирението си, капитанът, пленник като него, отговори също с пресилена усмивка, която издаваше душевния му смут. Обаче и двамата успяха да запазят достатъчно привидно спокойствие, за да следят хладнокръвно по-нататъшните действия на победителите.

Полковникът продължаваше упорито и студено да отхвърля увещанията на племенницата си, която най-после се преклони смирено пред волята му и се отказа засега от всякаква надежда да го склони. Все пак тя се залови ревностно да приготви някои неща, свързани с решението на полковника да замине, с което се бе примирила и в тази непредвидена работа намери вярна и предана помощничка в лицето на своята братовчедка. Всъщност Кетрин, очаквайки подобно развитие на събитията, тайно от мис Хауард бе приготвила предварително всичко, което можеше да им потрябва в случай на внезапно бягство от манастира. Така, че заедно с любимия си, който разбрал, че планът на лоцмана подпомага собствените му цели, бе сметнал за по-благоразумно да забрави спора си с тоя загадъчен човек, тя изскочи да търси превозно средство, което да пренесе приготвените вече от нея вещи.

Барнстейбъл и Мери с най-голямо удоволствие я последваха, когато тя се понесе с лека стъпка по тесните и тъмни коридори на манастира. Първият непрекъснато я обсипваше с комплименти за нейния ум, красота и безброй други качества, а вторият се смееше и шегуваше от все сърце, както и можеше да се очаква от момче на неговата възраст и с неговите възприятия дори при такива обстоятелства. Добре, че Кетрин предвидливо се бе погрижила и за братовчедката си, защото Сесилия Хауард гледаше да подбере повече неща, необходими на полковника, отколкото на самата нея. Придружена от Елис Дънскоум, младата стопанка на „Света Рут“ обикаляше празните стаи на манастира, като ту слушаше мълчаливо кротките утешителни думи на спътничката си, ту избухваше в горчиви сълзи, които не беше в състояние да сдържи, ту отново започваше спокойно да дава напътствия на камериерките, сякаш предстоящото пътуване беше нещо съвсем обикновено. През всичкото това време другите чакаха в трапезарията.

Лоцманът, като че ли доволен от това, което бе свършил, пак се бе отдръпнал и облегнал на стената, откъдето следеше и най-малката подробност на подготовката с такова неотклонно внимание, че се чувствуваше направляващата му ръка в цялата тази работа. Грифит бе поел официалното командуване и неуморните матроси и войници се подчиняваха единствено на него. След като мина така цял час, Сесилия и Кетрин се появиха отново облечени за път, багажът бе поверен на един офицер и взвода му и Грифит даде обичайната команда за тръгване. Из галериите и под сводовете на манастира отново прозвуча рязко свирката на боцмана, а после прокънтя дрезгав вик:

— Напред, морски пехотинци! Напред, абордажници! Напред, морски вълци!

След тази команда, която прозвуча странно между стените на „Света Рут“, отвън заби барабан, засвири флейта и целият отряд излезе от сградата в строг ред, определен предварително от капитан Менюъл, който за случая бе поел командуването на всички сили.

Лоцманът бе извършил нападението срещу манастира тъй неочаквано и умело, че нито един човек — мъж или жена, военен или цивилен, не бе успял да се изплъзне. И тъй като беше опасно да се оставя там когото и да било, защото можеше да разгласи случилото се навред из тоя край, Грифит нареди всички заварени в сградата да бъдат отведени до скалите и държани там, докато отплава и последната лодка, за да се присъедини към тендера, който, както го бяха осведомили, ги чакаше недалеч от брега. В бързината час по-скоро да се приготвят за път бяха запалили свещи в много стаи на манастира и контрастът между ярката светлина вътре и мрака отвън направи подтискащо впечатление на пленниците, когато се озоваха на ливадата. Някакво неопределено и необяснимо чувство, каквото често спохожда човешката душа, накара Сесилия да се спре пред голямата градинска порта и да погледне още веднъж към манастира, сякаш предчувствуваше, че го вижда за последен път. Тъмният назъбен силует на сградата се очертаваше ясно на небето от север, а през отворените прозорци и зейналите врати можеха да се видят пустите стаи. Двайсет свещи пръскаха из тях ненужната си светлина, сякаш се надсмиваха на осиротелите им стени. Сесилия се отвърна с трепет от тази гледка и застана по-близо до сърдития си чичо, усетила, че скоро той, както никога досега, ще се нуждае от нейното ободряващо присъствие.

Глухата човешка глъчка отпред, звуците на флейтата, които стигаха от време на време до ушите й и строгото, властно подвикване на морските офицери скоро я накараха да забрави тези мрачни мисли и да се върне в действителността, която я заобикаляше. А, в това време отрядът се движеше бързо към морския бряг.