Пиер Барбе
Какво сънуват псиборгите? (8)

Глава VIII

Пред нас лежаха пет човешки скелета. Два с моя ръст — възрастни, трите останали по-малки. Цяло едно семейство беше намерило смъртта почти едновременно.

Бяха проснати върху пластмасови мебели — техните легла. Край тях, на масички видях множество празни шишенца, които вероятно бяха съдържали лекарства.

Гледката беше трогателна. Родителите се държаха за ръце, а майката нежно беше поставила длан върху единия от малките черепи и това силно ме развълнува.

Какво можех да мисля при тази сърцераздирателна гледка?

Дали родителите се бяха самоубили, отвеждайки в смъртта и децата си? В такъв случай грозящата опасност трябва да е била ужасна, за да накара един баща и една майка да стигнат до подобна крайност. Или, напротив, може би са искали да се спасят, използувайки лекарства, които са се оказали неефикасни?

Засега беше невъзможно да отговоря на този въпрос.

Заснех няколко кадъра с камерата си, след което взех проби от прахообразните остатъци от вътрешните органи, за да ги подложа по-късно на токсикологична експертиза.

После с Юон огледахме за последен път помещението и излязохме.

Подобна гледка ни очакваше във всяка стая на сградата. Тези нещастни хора бяха имали време само да легнат и всички бяха измрели почти едновременно.

Никъде не открих някакъв признак, обясняващ този геноцид. Някои от жертвите бяха успели да напишат кратки послания върху нещо като метални листи, но нито Юон, нито аз можахме да ги разчетем, а те трябваше да съдържат ключа на тази загадка. Взех наслука няколко от тях, за да ги предам на компетентните служби на Конфедерацията, предполагайки, че все някога ще се завърна там. Тази гледка беше по-скоро отчайваща — някакво страхотно бедствие, изглежда, бе унищожило всички тези цивилизовани същества, без да могат дори да се съпротивляват… и нищо не доказваше, че съм защитен от подобна атака.

Продължавах проучванията си, въпреки страха, който започваше да ме обхваща. Направих много снимки и взех няколко дребни предмета.

Мъртвият град пазеше тайната си.

Посетих великолепни музеи,пълни със статуи и различни произведения на изкуството. Картините бяха устояли твърде добре на въздействието на времето, тази човешка раса беше много красива, с хармонични черти и тела с хубави пропорции. Машините и различните апарати, които открих в заводи и лаборатории, дълго време задържаха вниманието ми. Бяха повредени и повечето не работеха вече. Но доказваха, че тази цивилизация е познавала електричеството и е била овладяла атомната енергия. Доколкото мога да бъда сигурен, телекомуникациите са се осъществявали с помощта на мощни лазери. Антени, насочени към небето, и няколко макета показваха, че тези хора са били покорили въздушното пространство и са използвали спътници в синхронна орбита.

Това ме накара да потърся астропорт и ако имах щастието да открия някоя летателна машина, защото това щеше да ми спести употребата на анти „G“ който започваше да отслабва.

Следван от Юон, който наистина изглеждаше вече отегчен от тези издирвания, аз се озовах на едно свободно място, западно от града, в средата на което се издигаше някаква кула.

От пръв поглед разпознах известната ми техника — без никакво съмнение някога от това място са излитали транспортни машини и са кръстосвали планетата.

За голямо мое разочарование, нито една от прегледаните машини не можеше да бъде използвана. Все пак, не бях загубил напълно времето си, защото се уверих, че с тези първообрази на космически кораби астронавти не можеха в никакъв случай да достигнат някоя съседна звезда.

Това означаваше, че нито един човек не би могъл да оцелее след драмата, разиграла се на тази нещастна планета. Бях научил достатъчно, най-малкото не очаквах да открия нещо повече. Затова реших да се върна на кораба и да посетя някой друг мъртъв град.

Открихме конете си там, където ги бяхме оставили, до първата проучена сграда и тръгнахме по обратния път, по старата автострада, потънали в мрачни мисли.

Стигнахме до залива, където сутринта бяхме оставили кораба закотвен, но останахме неприятно изненадани. Докъдето поглед стига, морската шир беше пуста.

— По дяволите! — възкликнах аз. — Какво ли се е случило? При това им бях дал достатъчно голяма доза сънотворно, за да ги приспя за два дни.

— Не мислиш ли, че вълшебствата, които движат без платна този кораб, биха могли неочаквано да влязат в сила? — подсказа рицарят.

— Имаш право — проърморих аз, — това е единственото приемливо обяснение. Освен ако някоя група морски хора не са го завладели. Сега сме закотвени тук, защото апаратът, с който летя, не може да ни отведе до нашия изходен пункт!

— А! — рече Юон доверчиво. — Аз съм спокоен. Ти ще намериш начин да се измъкнем оттук. Докато чакаме, предлагам отново да отидем в този злокобен град, за да потърсим подслон и да преспим. Нощите са хладни и бризът вледенява костите ми.

Погледнахме за последен път все така пустото море и се върнахме назад.

Пристигнахме в предградията на мръкване. Влязохме под първия, изпречил се пред очите ни подслон. В случая това беше огромен подземен гараж, където стояха все още хиляди ненужни бракми, подредени като за парад.

Подслонихме се що годе добре в един старинен автобус. Юон имаше за вечеря наденица, която предвидливо беше взел от кораба, и отпи от манерката, а аз си похапнах от стандартните концентрирани храни, които започваха да ми втръсват, дори нещо повече.

Изгасих факела си и останахме на тъмно, опитвайки се да заспим.

Всички кошмарни видения от следобеда се въртяха в главата ми. За пръв път след пристигането си на тази планета аз се изкуших да включа помощния си предавател, свързан с кораба, за да повикам Пантозер. Честно да си кажа, беше ми омръзнало да си измъчвам мозъка с този неразрешим проблем. Дотогава имах чувството, че владея положението благодарение на многобройните приспособления, с които ме бяха снабдили. Сега обаче, след като установих, че цяла една нация бе загинала, без да може да се съпротивява, съвсем не бях вече сигурен, че ще се измъкна здрав и читав от тази огромна клопка. Уви, не виждах друг начин да напусна това опустошено място! Корабът ми рискуваше да бъде хванат, преди да е достигнал до мен, а беше единствената ми надежда за спасение.

Малко след това взех приспивателно и най-после заспах, решен да изчакам още един ден, преди да изпратя съобщения, че съм в бедствено положение — признание за неуспеха на моята мисия.

Сънят ми беше тежък. Сутринта ме събуди някакво леко поскръцване. В това зловещо място и най-малкият звук добиваше неимоверни стойности. Това ме накара да скоча на крака и да запаля факела си. Юон ме чу и се изправи като на пружина с оголен меч.

И двамата бяхме убедени, че ни предстои разправа с цял легион призраци.

Всъщност се оказа един най-обикновен гризач, който се разхождаше. Привлечен от миризмата на остатъците от наденицата, той беше нападнал торбата на рицаря.

Обхвана ни неудържим смях, който успокои изопнатите ни нерви и ни подейства благотворно. А самото животинче въобще не изглеждаше изплашено — сигурно хората не му бяха познати! Заострената муцуна и тънките мустачки му придаваха леко хитро изражение и почти бях доволен, че виждам живо същество след всички тези скелети.

След като ни изгледа нахално, плъхът реши, че нашите муцуни не са му приятни, и си тръгна, подтичвайки към една стена, където се изгуби.

Откъде идваше той? Сигурно някой кораб го беше довел до тези острови, освен ако не е доплувал от Саргасово море върху някоя дъска.

Обиколих боклуците, закриващи входа на жилището му. Това бяха овехтели транспортни коли, които побираха навярно около стотина пътници. Мястото, където се намираха, изглежда е било важна автобусна спирка.

За моя голяма изненада, зад тях открих не някаква малка дупчица, а широк вход, с безброй неподвижни вече ескалатори, които се спущаха спираловидно, дълбоко под земята. Оттам полъхваше хладен въздух. Бледа светлина мъждееше в дъното на този кладенец. Дали нямаше най-сетне да открия някакви работещи инсталации? Започваше да става интересно!

Отидох при Юон и му съобщих за намерението си да проуча подземията на града. Това не го въодушеви особено, ала предпочете да ме придружи, отколкото да чака сам.

Без никакви трудности конете ни се спуснаха по лекия наклон. Нашият приятел — плъхът, беше изчезнал и наоколо цареше пълна тишина.

Колкото по-надълбоко прониквахме, толкова температурата ставаше все по-приятна и някакъв лек полъх, носещ благоухания, прошумоляваше край ушите ни. Климатичната инсталация работеше. Моята хипотеза се оказваше вярна. Дали някои спасили се жители не се криеха в тези подземия?

Юон, изглежда, си мислеше същото, защото ръката му стоеше на дръжката на сабята.

Беше се вторачил в наклона пред нас и се вслушваше в най-леките шумове.

— Кажи ми, Окасен — прошепна той, — не се ли страхуваш, че този странен път ще ни отведе право в леговището на злите духове? Ти вече ме отведе в техните земи, когато бяхме в Ис, и аз все още се питам защо ни оставиха да си отидем.

— А! Не се страхувай от нищо. Зли духове или дяволи, аз си гледам работата. Този път обаче смятам, че ще имам късмет да срещна някои от старите обитатели на тази планета, спасили се от бедствието, тъй като машините се нуждаят от поддържане, за да работят, а тук всичко, изглежда, работи добре. Право да си кажа, не можех да повярвам, че цяла една раса е изчезнала, без да остави нито един оцелял свой представител!

— Надявам се, че имаш право — промърмори рицарят, — а що се отнася до мен, аз считам за дяволска работа всичко, което се крие под земята. Това е владението на Водан, чиято жестокост надминава далече тази на Даю, и не бих бил изненадан, ако ни предстоят големи неприятности. Впрочем, сякаш започвам да усещам вече миризма на сяра.

Опасенията на приятеля ми ме накараха да се усмихна, защото в Конфедерацията три четвърти от планетарните инсталации са подземни, а аз не подушвах нищо. За да бъда с чиста съвест, включих един анализатор и установих, че обонянието на Юон съвсем не го беше измамило, с тази разлика, че не се касаеше за серни изпарения, а за озон. Това доказваше наличието на твърде много електрически инсталации, работещи недалеч оттук, освен ако древните жители на града не бяха използвали този газ като прочистващ атмосферата бактерицид.

И така ние станахме двойно по-внимателни. За всеки случай изградих защитно поле около нас.

Но не се случи нищо необикновено. След четвъртчасово спускане достигнахме дъното на кладенеца.

Широки коридори, оборудвани с други ескалатори, тези тук бяха хоризонтални, водеха във всички посоки. Разлепените по стените плакати и афиши ме караха да си мисля, че се намираме в някакво метро, което свързваше отделните островни градове помежду им.

Избрах наслука единия от тунелите и скоро стигнахме до голяма гара, което потвърждаваше моите предположения.

Уви, като изключим плъховете, там нямаше никакво живо същество. Покрай стените, докъдето поглед стига, се виждаха само скелети, проснати на земята. Тези нещастни хора бяха намерили смъртта на път за домовете си, където са ги очаквали скъпите им близки.

Въздъхнах дълбоко и още веднъж се запитах, кои ли неумолими същества са могли да извършат подобно престъпление.

Затова пък Юон изглеждаше поуспокоен, че не е попаднал в леговище на вещица, и тази гледка не го вълнуваше особено.

— И така, друже, магията унищожила нашите деди, вероятно е била извънредно мощна, щом ги е достигнала чак в земните недра — заключи той простичко. — И тук няма нито един оцелял.

— Очите ми са дадени да гледам! — рекох рязко аз и тонът ми изненада рицаря. — И ако искаш вярвай, накрая и ние ще заприличаме на тези скелети, защото все още не виждам как ще напуснем този прокълнат остров, където ни доведе моето любопитство! Омръзна ми да си блъскам безрезултатно главата и ако не се срамувах да те изоставя, веднага щях да се върна там, откъдето идвам, и да не стъпя никога вече на твоята проклета планета.

— Ти не търсиш ли „машините“, за които говореше?

— Има ли смисъл? Обикновени машини с механизъм за автоматично поддържане, нищо повече! Скоро и те ще се повредят като останалите. Хайде да излизаме навън!

Далечен грохот внезапно сложи край на моите упреци. За момент се уплаших при мисълта, че това е земетресение, ала земята оставаше непоклатима под нозете ни. Махнах на Юон да дойде да се скрием в един страничен коридор. Там слязохме от конете.

Тътнежът се превърна в свистене, а след това в обикновено скърцане и тогава видях от тунела да излиза дълга върволица вагони, която полека спря покрай перона.

— Това змей ли е? — запита моят другар.

— Съвсем не, драги. Касае се за най-обикновено транспортно средство, което е отвеждало жителите на този град там, където са желаели да отидат. И точно защото работи, ще го използваме и ние.

— Какво? Ти си луд! Никога не ще вляза в корема на това чудовище.

— Както искаш! — казах аз, дърпайки коня си за юздата. — Въпреки всичко те съветвам да размислиш и да побързаш, защото скоро няма да имаме случай да се измъкнем оттук.

Объркан, рицарят поклати глава, прекръсти се и тъй като вече напредвах, той се реши да тръгне след мен.

След кратък оглед на композицията установих, че това беше еднорелсов влак, движещ се на въздушна възглавница. Аеродинамичните му форми предполагаха достигането на вдъхваща уважение скорост. Напълно осъзнавах риска, който поемаме, като потегляме по този стар криволичещ коловоз. Влакът можеше внезапно да се повреди насред тунела или да блъсне каменни блокове, срутили се от свода, но ми беше все едно. Беше ми омръзнало да мисля за тези руини и за безсилието ми да разбера какво се е случило на този остров.

Настанихме криво-ляво конете си между седалките, след което седнахме и ние като мирни пътници. Разбира се, бяхме единствените пасажери в този влак, който, изглежда, се движеше автоматично.

Намусен, Юон се оглеждаше недоверчиво наоколо и извади наполовина рапирата си, когато по един микрофон направиха съобщение на някакъв непознат език.

Няколко секунди по-късно вратите щракнаха и влакчето потегли, в началото бавно, но постепенно се засили и ни понесе към нашата съдба.

Сега ни оставаше само да чакаме с надеждата, че пътуването не ще продължи дълго, защото провизиите ни не бяха в изобилие.

Докато разглеждах осветлението на купето ни, отразяващо се върху гладките стени на тунела, аз се замислих, че беше настъпила коренна промяна след идването ми на острова. В началото, веднага след приземяването ми, аз бях обикновен астронавт, дошъл да проучи една непозната планета. След това срещата с Оберон и Даю ми показа, че те вероятно представляват някаква заплаха за нашата Конфедерация. Сега обаче знаех, че е било извършено чудовищно престъпление. Бях се превърнал в следовател, натоварен да разкрие и по възможност да накаже виновниците за този геноцид. Това малко ме плашеше, защото съвсем не бях подготвен за тази роля, а, от друга страна,сега вече имах определена причина, за да остана тук и продължа мисията, с която бях натоварен. Бях поел една непосилна отговорност пред сънародниците на моя приятел Юон, защото единствено ние знаехме, че страшна заплаха е надвиснала над тях, и макар че ставаше дума за андроиди, аз в никакъв случай не можех да ги изоставя на произвола на съдбата. Тогава, без да искам, от устата ми се изплъзна един въпрос:

— Кажи ми, Юон, ти на колко години си?

— На петнадесет. Защо?

— Петнадесет! Невероятно… Според продължителността на дните на тази планета, един човек би трябвало да живее около сто години, а един андроид — петстотин.

— Какво значение може да има това?

— Това доказва, че вашият живот е бил умишлено ограничен. За колко поколения се говори в най-древните ваши хроники?

— Десетина…

— Това ще рече, че вашата цивилизация съществува само около два века. Ето още нещо необяснимо! Защо така са скъсили живота ви? Знаете ли, че преди вас са живели други народи?

— Не… Никога не сме чували да се говори за други разумни същества извън тези острови.

— Странно! Въпреки това тази планета не е била пустинна векове наред. Знаеш ли дали тримата, които ви управляват, остаряват толкова бързо?

— Хайде де! Магията ги е направила безсмъртни…

— А, ето нещо извънредно любопитно. Това е доказателство, че Оберон, Водан и Даю принадлежат към някаква друга раса. Започвам малко по малко да разбирам. Създадени сте изцяло от тях, за да населят отново един опустял свят, но не държат да ви виждат вечно живи. За какво бихте могли да им служите? Тайна.

— Ти смяташ, че ние им служим за нещо? Всъщност те въобще не се бъркат в нашите дела.

— Независимо от това, те са прекрасно осведомени за всичко, което става тук.

— Несъмнено! Понякога Оберон изпраща посланик при императора, за да му каже да обяви война на неверниците.

— И по време на сраженията има твърде много убити, нали?

— Разбира се…

— Не особено елегантно средство за намаляване на свръхнаселеността. Те не държат да увеличавате много броя си. Още една загадка, защото вашите континенти биха могли да изхранват десет пъти повече хора, особено с помощта на няколко научни метода и специализирани машини…

Надеждите ми отново рухнаха. Няколко пъти влакчето спира на празни гари. Това бяха сигурно други градове на острова. Реших да пътувам до последната гара. Машините вероятно щяха да продължават да работят и това щеше да ни помогне да завладеем някой кораб, за да се върнем на сушата.

Ново разочарование — след три гари влакът с пълна скорост се вмъкна в някакъв тунел и продължи пътя си, без да спира вече. Къде ли ни отвеждаше? Невъзможно беше да узнаем.

Прегледах всички вагони и мотрисата, без да открия някого, но в това нямаше нищо необикновено. После се върнах в нашето купе и обядвах в компанията на моя приятел, който изглеждаше примирен със съдбата си.

След като свършихме, за да убия времето, аз направих един медицински преглед на рицаря и без усилие открих какво скъсяваше така живота му. Тези андроиди имаха само по един бъбрек, който отделяше твърде зле отпадъчните вещества и процентът на уреята достигаше вече тревожната граница. Затова ми се виждаше лесно да бъдат излекувани от този недостатък, присаждайки им изкуствен бъбрек или прочиствайки периодично кръвта им. В очакване на по-благоприятно време, аз дадох на другаря си кутия активни химически катализатори, които, ако се изпиеха, бяха достатъчни да удвоят живота му. Обясних му накратко за какво се касаеше и добрият рицар разпалено ми благодари. При това той ме помоли да му разреша да раздели тези магически дроги със своята съпруга Есклармонда, което сторих на драго сърце.

След това легнахме на пейките да подремнем, тъй като по нищо не личеше, че влакът ще спре скоро.

Явно беше, че сме тръгнали на дълъг път.

Много бързо заспах, но сънят ми беше изпълнен с мъчителни кошмари. Бях успял да отида при Николет и яхнал бял кон, я отвеждах към моята капсула. Уви! Напразно бях препускал като светкавица, лицето на моята нежна любима се покриваше с бръчки и видимо повяхваше. Тогава се проклех, че съм дал на Юон всичките си лекарства. В същото време ми се явяваше Даю. С лице, изкривено в ужасна гримаса, тя ми обещаваше да върне младостта на Николет при условие, че я изоставя на собствената й съдба и отида в двореца на принцесата, за да остана там завинаги. Тъй като отказах, един огромен облак се спусна от небето, заслепявайки ме напълно. След това се озовах из пустинните улици на един прекрасен град, носещ се в небето — Небесния град на джуджето Оберон. Влязох в някакъв дворец, където положих любимата си върху брокатово ложе, държейки ръката й в моята, и гледах как косите й побеляват като сняг. Задъхвайки се, тя ми шепнеше нежни слова и ми се кълнеше във вечна любов, дори подир смъртта. След това издъхна в ръцете ми.

Тогава се появи Оберон сред блясъка на лъчезарната си младост. Хванал се за корема от смях, той се подиграваше и ми крещеше: „Хайде, върви на гости у Водан. Сега тя е в царството на мъртвите! Той единствен би могъл да й върне живота… И все пак, по-добре ще е да не му се доверяваш, защото той никога не дава нещо без замяна. Ще трябва да му служиш до смъртта си, за да получиш онова, което желаеш, без, уви, да видиш отново красивата Николет. Повярвай ми, сто пъти по-добре ще е да приемеш предложението на порочната Даю!“

Събудих се облян в пот, с глава все още размътена от тези нечестиви видения.

Тогава съзрях Юон да стои прав до мен. Той ме разтърсваше и викаше:

— Окасен, ставай! Пристигнахме. Трябва да побързаме да се измъкнем от тази омагьосана каруца… Вратата е отворена и е ужасна жега! Уви, опасявам се, че сме пристигнали във владението на страшния Водан, господар на мъртвите и на бурята. Господ да ни е на помощ!

Веднага скочих и погледнах навън.

Очевидно бяхме пристигнали най-после на последната гара. Тя приличаше на предишните, беше само по-широка и по-луксозна. Паната по стените бяха украсени с ярко осветени фрески и показваха слънчеви пейзажи, свидетелствуващи каква е била тази страна, преди да я сполети ужасната катастрофа.

Къде бяхме? Изобщо не знаех.

Слязохме на перона, държейки за юздите верните си коне. След това с помощта на моите уреди си изясних нещата. Узнах, че бяхме пропътували повече от петстотин километра, и като последствие отново бяхме пристигнали на континента в един твърде отдалечен от град Ис район. По думите на Юон, ние се намирахме близо до една доста голяма планинска верига, под която, както гласяла легендата, се намирало свърталището на прочутия Водан.

Щом стъпих на перона, започнах да търся изхода, защото много ми се искаше да изляза навън и да изпратя едно съобщение до моя кораб. Макар и леко въоръжен, той все пак ми даваше възможности, които липсваха на портативната ми екипировка. Сега особено много желаех да споделя откритията си с храбрия Пантозер.

За нещастие, от десетте ескалатора, обслужващи гарата, девет бяха напълно затрупани от срутвания на десетина метра от началото им. Наложи ми се волю-неволю да тръгна по последния коридор, който се спущаше в земните дълбини.

За втори път от началото на приключението ни Юон прояви голяма сдържаност, преди да ме последва.

— Чиста лудост е да се хвърлиш така в устата на вълка — запротестира той. — Слизаме право в леговището на Водан, най-могъщия от всички магьосници. Безкрайно съм възхитен от твоите възможности, които си доказал неведнъж. Но този път се сблъскваш с много силен враг. Водан и неговите коболди, елфи, норми и валкюри ще те накажат за дързостта ти и никога вече не ще видиш отново далечната си родина. Тези проклети създания ще завладеят душата ти и ще те превърнат в техен роб!

— Виж ти — казах аз с лека усмивка, — сега, изглежда, си спомняш не малко неща за този всеизвестен Водан. Смятам, че е в твой интерес да ми разкажеш каквото знаеш за тях. Това ще ми помогне да добия поне представа за него.

— Да, добре! — измърмори рицарят. — Нашите трубадури разказват и за този злодей в песните си. Криех това от теб, защото проклетото ти любопитство те води до невъзможни състояния и аз, бедният глупак, те следвам като сянка и треперя непрекъснато. Ето какво се разказва. Водан властва над духовете на мъртвите. Веднъж отделена от тялото, душата ни отива в царството на сенките, което се намира под тази планина. Там Водан разполага напълно с нея, а валкюрите отвеждат във валхала героите, убити в сраженията. Тези същества кръстосват водите и небесата, яхнали своите коне, или летят като птици. Те са слугите на бога на мъртвите. Воините, които те отвличат, съвсем не са за оплакване. Новият им живот е една безкрайна наслада. Те пият медовина в черепите на враговете си и участвуват във весели пирове, на които присъствува Водан със своите валкюри. Ала господарят на магията съвсем не си губи времето в гуляи. Той с удоволствие работи заедно със сродните си духове за приготовлението на нови магически чародейства, които непрестанно засилват могъществото му. Докато избраниците пируват или се отдават на военни игри, другите — прокълнатите — страдат, обречени на вечни мъчения. Знай също, че за да се отиде в царството на сенките, трябва да се прекоси реката Жьол и всички, добрали се до другия й бряг, забравят навеки миналото си.

Изслушах с внимание добрия Юон, който, изглежда, изпитваше ужасен страх от свирепия Водан. Тази легенда ми се видя интересна по много причини. Тя показваше наличието на здраво вкоренена военна традиция, защото воините получаваха една значително по-висока награда от обикновените смъртни. Тя издаваше също една култура, различна от тази на Оберон и на Даю, което ме караше да си мисля, че членовете на това пресвято триединство имаха свои собствени стремежи и беше съвсем сигурно, че нямаха еднакъв произход.

— Благодаря ти за сведенията — уверих го аз. — Те ще ми бъдат особено ценни, що се отнася до тази всеизвестна река. Разбирам страховете ти. Сигурно е за предпочитане да имам неприятности единствено с Оберон и дори с Даю, отколкото с тази злокобна личност. Но нямаме избор, бедни ми приятелю. Този влак ни доведе до тук и сигурно не ще се върне повече. Всичките изходи са затрупани и така ние трябва да посетим Водан, който ни очаква. Ще ти дам един талисман — тази решетка, която ще поставиш върху главата си. Така ти безопасно ще преминеш през реката на забвението. След това аз ще те известя… Водан и неговите слуги не ме плашат много и ако трябва да ги атакуваме с магия, ще си намерят майстора!

След тези успокоителни слова, които не изразяваха точно мисълта ми, аз яхнах коня си и се спуснах в ослепителния тунел, водещ в царството на мъртвите.