Пиер Барбе
Какво сънуват псиборгите? (7)

Глава VII

Юон ме наблюдаваше как действувам с голям интерес. Наложи се да му обясня как функционират моите апарати. Ръководени от човешката воля, те принуждаваха хората да ми се подчиняват. Храбрият рицар нямаше никакви научни познания, но беше изпълнен с добри намерения и схващаше много бързо. Естествено, можех да се откажа да го уча по този начин, защото докато изпълнява дълга си, човек винаги трябва да бъде предпазлив, но добросъвестността и честността на Юон бяха обезоръжаващи, а и нямах никакво основание да се съмнявам в него.

Някои черти от характера му ми напомняха за моя приятел Пантозер, който сигурно се беше измъчил в очакване на вести от мен. За нещастие, той трябваше да изчака още, а аз не му изпращах съобщения, защото не желаех да го разкрият.

Не ми беше трудно да се отърва от призрачните моряци от екипажа. Заповядах им да отидат да спят и те се оттеглиха, за да се настанят в хамаците си. Мисля, че те бяха там единствено, за да издигат платната в случай на повреда в предавателя или в приемателя, направляващи нашето корабче.

В крайна сметка, този механизъм ми създаде доста неприятности. Не държах Даю и нейните съучастници веднага да узнаят за промяната в посоката, затова ми беше невъзможно чисто и просто да унищожа приемателния канал и да управлявам сам двигателите.

Всичко това ми отне повече от час, зашото вълните ни застигнаха със смайваща сила. След това адски се измъчих, за да настроя приемателя, тъй като схемата му беше твърде различна от познатите ми модели.

Накрая успях и корабът ни заплава с пълна скорост към новото си направление. Докато аз работех, Юон също не си беше губил времето напразно, той здраво бе завързал екипажа за по-голяма сигурност и беше проверил хранителните ни запаси, за да разбере дали не рискуваме да загинем от глад или от жажда. В това отношение нямаше от какво да се страхуваме. Корабът беше изобилно зареден и ни осигуряваше, на нас и екипажа, храна за шест месеца.

Един последен проблем ни оставаше — двигателят. Дали беше достатъчно автономен?

Повече от час го изучавах отвсякъде, но не успях да разпозная отделните му части. Единственото, което можах да определя със сигурност, беше, че използваше морската вода като гориво. Това даваше надежда за много продължително действие, освен ако не беше снабден и с катализатори, които периодически трябваше да се подменят. Екипажът вероятно знаеше и аз реших да запитам един от моряците.

Така се озовах в трюма, където Юон ги беше отвел, и задействувах психосондьора си, като избрах измежду тях онзи с най-интелигентна външност.

За зла участ, от него не измъкнах нещо кой знае колко интересно. Той мислеше, че „Армор“ — това беше името на нашия кораб, можеше лесно да отиде и да се върне по пътя, водещ в страната на Водан. Но веднага след завръщането му злите духове се качвали на борда, за да се заемат с „магиите“, които движели кораба. Самите моряци не знаеха нищо по тези въпроси и дори се страхуваха да доближат машинното отделение. Това бе лесно обяснимо, тъй като радиоактивните излъчвания бяха особено силни около него. Бях установил наличието на плътна оловна броня наоколо. В действителност на практика този екипаж служеше само в случай на повреда — имаше указание да натисне едно копче, включващо автоматичен предавател, и да издига платната на мястото на решетките. Злите духове долитаха за отстраняване на повредата с изключение на случаите, когато корабът успееше сам да влезе в пристанището с платно. С една дума, когато отидох при Юон на палубата, не бях стигнал доникъде.

Бях започнал да констатирам с удоволствие, че нито един от бреговете не се виждаше, когато моят другар ме дръпна за ръкава, посочвайки ми тревожно небето.

Огромни, почти черни облаци бързо се издигаха нагоре. На повърхността на морето вече имаше бели зайчета, а вятърът свиреше в златните жици на решетките, опънати на мачтите.

— Дявол го взел! — свъсих вежди аз. — Наближава адска буря… Вярвам, че люковете са добре затворени.

— Току-що погледнах нататък, никаква опасност. Но да си кажа честно, Окасен, не съм свикнал да плавам и сигурно ще ме хване морска болест!

„Хайде де — помислих си аз, — само това ми липсваше. Дано да имам някакво лекарство против нея в запасите си…“

Уви, не бях предвидил, жалко беше, че не можех да разчитам повече на помощта на рицаря… Що се отнася до мен, моето състояние ми даваше надежда, че ще издържа. Изпратих Юон да се подслони в някоя кабина и застанах на руля, за да се опитам да намаля тласъка на вълните, изпреварвайки вятъра.

Със сигурност очаквах някакво мръсно време, ала торнадото, което се развихри внезапно, надминаваше по сила всичко, което бих могъл да си представя.

Облаците, които вятърът се опитваше да разкъса, бяха толкова плътни, сякаш бе настъпила нощта. Чудовищният повей, който ни връхлетя, изтръгна отведнъж всичките решетки. Морето се вдлъбна, вълни, високи повече от 15 метра, се втурнаха подире ни, сякаш ни преследваха.

Отначало мислех, че ще е по-хитро да се задържим върху гребена, като използвам двигателите си. Така се движих известно време, но след това сгреших и оставих вълните да ме догонят. Отведнъж „Армор“ се озова на дъното на зелена пропаст, над която се издигаше следващата вълна. Тя ни помете и се разби.

За щастие, бях се настанил добре върху някакъв намотан кабел и притежавах автономен дихателен апарат в скафандъра си, иначе щях да се удавя.

След няколко нескончаеми минути излязох от леденостудения синьозелен облак и установих, че двете мачти бяха направо прерязани.

Имахме късмет, че корпусът беше издържал. Пробвах друга маневра, последователно променях посоките, като извъртах кораба право срещу водните планини, развилнели се, за да ни погубят.

Това не промени много нещата, като изключим, че можех да ги виждам как наближават и се готвят да ни залеят. В крайна сметка аз не страдах, тъй като бях в непроницаемия си скафандър, но се страхувах единствено водните пороища да не ме изтръгнат от палубата.

На няколко пъти корабът застана напреко и гигантските вълни насмалко не го преобърнаха, но той се изправи до краен предел и кротко се подчини на командите.

Свистенето на бурята почти ме оглушаваше. Струваше ми се, че чувам воя на глутница демони. От време на време, през кратките затишия, до мен достигаха жалбите на моряците, но ми се счу, че гласът на Юон се извисяваше над останалите… Не ми беше до тях, тъй като имах много друга работа. Сега ребрата на кораба ни стенеха под ударите на разбеснелите се морски стихии. Това не можеше да продължава дълго, защото корпусът щеше да се разпадне.

Бързо погледнах часовника си и разбрах, че този малък сеанс продължаваше повече от час. А можех да се закълна, че нямаше и десет минути, откак се бе извила бурята.

Както и да е, океанът, покорен пред Даю, като че ли бе дал клетва да ни погуби. Явно тази планета беше една добре замислена клопка, където овладените стихии се подчиняваха на тримата всевластни мъдреци.

Налагаше се отново да стисна здраво руля, защото една предателска вълна се беше задала срещу нас. Приличаше на истинска синьозелена стена с корона от пяна. Не можах да направя кой знае какво, за да я избягна. Корабът ни се заизкачва почти вертикално към върха й, след което гребенът се сгромоляса върху палубата. Този път, въпреки че бях привързан, насмалко не ме изтръгна от мястото ми. В продължение на една безконечна минута аз бях под водата, а палубата така се бе наклонила надолу, че помислих, че сме се устремили към дъното.

Слава богу, нищо лошо не се случи и скоро забелязах с облекчение, както може да се очаква, късче небе през разпръснатите от вятъра облаци.

Нервиран, напънах мозъка си, за да се помъча да изляза от това положение. Внезапно ми хрумна нещо.

В крайна сметка трябваше да се избягнат резките удари на вълните. Достатъчно беше да изградя защитно поле около кораба на нивото на ватерлинията!

Предавателят ми беше изработен така, че да ми осигурява пълна защита в радиус от 2 метра, разширявайки максимално обхвата му до 20 метра, ударът на вълните и напорът на вятъра можеха значително да се отслабят. Без да губя нито миг, аз го включих.

Получените резултати задоволиха очакванията ми и най-после успях малко да отдъхна. Вълните все още подхвърляха кораба, ала това нямаше нищо общо със страхотната сарабанда, на която беше подложен преди малко.

Вятърът на палубата се превръщаше в бриз и пенливите вълни се плъзгаха по невидимата стена, която им бях издигнал.

По едно време забелязах рошавата глава на смелия Юон, който се измъкваше с усилие през един от люковете. Изглеждаше съвсем зле.

— Господи! — промърмори той. — Помислих си, че умирам, от повръщане червата ми се късаха. Хиляди пъти бих предпочел да ме ранят в сражение пред тази бавна агония…

— Вината е моя — казах аз, — тази буря така ме изненада, че забравих вълшебствата си. Но сега сме спокойни, океанът може да вилнее колкото желае красивата Даю, това само ще ни забави.

Юон бе дошъл при мен и, изглежда, бързо се съвземаше:

— Странно — отбеляза той, — досега нито веднъж не съм считал Оберон, Даю и Водан за зли създания, но това, което ми разказваш, ми отваря очите. — Ние сме чисто и просто марионетки, които те разиграват по свое желание. Нашите братоубийствени войни нямат никакъв смисъл, като си помисля, че именно те ни карат да се бием едни срещу други… В крайна сметка тези, които наричаме неверници, са наши братя по раса, тъй като твърдиш, че всички сме били създадени от тази всемогъща тройка!

— Естествено — съгласих се аз, — разбирам твоя смут. И ако разкрием истината на твоите сънародници, доста неща ще се променят. Но ти не мисли, че поведението ви не е нормално. Хората от моята звездна Конфедерация също са имали свои собствени проблеми. Различните народи, които я съставляват, дълго време са се отнасяли едни към други като най-злите диви животни, убиващи, ограбващи и експлоатиращи безсрамно себеподобните си. Сега живеем в разбирателство като цивилизовани същества, без да се стремим да присвояваме благата на братята си. Флотите на Конфедерацията пазят мира и мощните оръжия, с които разполагаме, са под контрола на нашите народи и могат да се използват само за нашата защита. Разбираш ли, Юон, Галактиката е необятна и ние не сме в състояние да познаваме всичките същества, които я обитават, без да споменавам съседните галактики като Магелановите облаци, които също са населени и поставят същия проблем. Това означава, че трябва да живеем в непрестанно напрежение. Именно за това ме изпратиха тук, защото Тройката, която ви потиска, един ден спокойно може да се впусне в завладяване на планетите от нашата Конфедерация, с цел да ни пороби… От историята знаем за не един ужасен геноцид, затова бдим, за да попречим това да се повтори.

— Разбирам те, благородни приятелю, и ти можеш да разчиташ на моята пълна подкрепа, макар че не е кой знае колко голяма. Аз напуснах съпругата си и моя град Бордо, за да те последвам и да науча от теб езотеричните науки, които имат власт над материята. В светлината на това, което току-що ми разказа, стигам до мисълта, че унищожените градове в далечните острови сигурно крият някаква страшна тайна.

— И така! — заключих аз. — Ние ще се опитаме да разкрием истината за тях. Виж, бурята затихва, нашите противници вероятно са установили, че съм открил начин да се спасим от нея. Отново ще поемем в желаната посока и възможно най-бързо ще се устремим към тези прочути острови. Но ти не се заблуждавай, сигурен съм, че премеждията ни все още не са приключили…

Но за моя голяма изненада денят завърши без други неприятности. Двигателят работеше безупречно и ние бързо напредвахме.

От всички тези емоции апетитът ми беше нараснал и аз погълнах добра дажба концентрирана храна, докато другарят ми, чийто стомах беше според собствения му израз „завързан на възел“, се задоволяваше с големи глътки студена вода.

След това настъпи нощ. Цареше спокойствие и аз си позволих да поотпочина няколко часа. Оставил бях Юон да бди над кораба.

Напрежението, на което бе подложен духът ми по време на бурята, ме беше изтощило дотолкова, че за голям мой срам спах в продължение на 6 часа. Юон прояви внимание и не ме събуди, затова, когато настъпи моята вахта, бях напълно във форма.

Корабът спазваше посоката и продължаваше да се движи бързо. Според предвижданията ми един ден трябваше да ни е достатъчен, за да достигнем до целта.

Нямах работа и слязох в трюма, за да видя нашите пленници. Не съм изтънчен по природа, но противната миризма на застояло, която цареше в тази дупка, ме отврати.

Освен това всички дремеха, изтощени от бурята. Позволих си широко да отворя еди люк, след това оставих наблизо малко храна и вода и отново се изкачих на палубата.

Развиделяваше се, когато излязох горе. За разлика от предишния ден, времето обещаваше да бъде хубаво. Полъхваше приятен бриз, диплещ вълните. Нямаше нищо тревожно в това, тъй като той ни отнасяше в правилната посока.

Потънал в мисли и замечтан за красивата Николет, аз отново застанах зад руля. Питах се дали съдбата щеше да ми даде възможност да я видя отново.

Неочаквано се заслушах. На борда бе настъпила някаква промяна. Каква бе тя? Мина известно време, докато осъзная какво става. Беше съвсем тихо, по простата причина че двигателите бяха спрели да работят!

Това беше един ужасно неприятен номер, защото аз нищо не разбирах от действието им. И дума не можеше да става за ремонт. Какво да правя?

Веднага реших да разтърся Юон, който се събуди и подскочи, мислейки, че ни нападат, и се хвърли към сабята си. След като разбра каква е работата, той се позамисли и подхвърли:

— Така! Смятам, че решението е просто. Екипажът ще издигне мачтите и ще опъне платната и тъй като вятърът духа към брега, лесно ще се доберем до там. Няма значение, че ще закъснеем малко.

— Прав си! — съгласих се аз. — Нямам твърде вяра на тази първобитна машинария, но след като нашите матроси са свикнали с този вид навигация, да се възползваме. Може би ще открия начин да избегна тази неприятност.

Час по-късно ние плавахме с всичките си платна. Беше поставен нов такелаж и корабът ни изглеждаше много добре. За да увеличава скоростта, измислих една хитрост, открих защитното поле откъм тила ни, така че бризът попадаше върху платната. В крайна сметка ние се движехме почти толкова бързо, колкото и преди. Ако враговете ни бяха разчитали на тази повреда, за да ни попречат да достигнем целта си, щяха да се разочароват…

Моряците се проявиха като много осведомени и доволни, че могат да дишат чистия въздух, без всякакви затруднения те извършиха необходимите действия с такелажа, щом стана нужда.

До обяд всичко вървеше добре. Пресметнах и установих със задоволство, че трябваше да пристигнем с падането на нощта.

За нещастие Даю, Водан и Оберон вероятно бяха забелязали нашето нормално придвижване. На няколко пъти виждах русалки да плуват в нашата бразда. Тези шпиони бяха докладвали. Изведнъж вятърът утихна.

Ала корабът не спря да се движи, усетих как някакво силно течение ни повлече и не след дълго забелязах как множество точки започнаха да нарастват на хоризонта.

Екипажът сякаш изпадна в ужас при вида им.

Не можех да схвана причината за техните страхове и запитах Юон дали е чувал за някаква опасност в този сектор на океана. Не беше в състояние да ми отговори. Разказите на трубадурите, в които се говореше за тези митични земи, не даваха никакви подробности за опасностите по пътя. Сигурно някакъв кораб бе минал по този път и бе открил загадъчните развалини, ала оцелелите от това морско пътешествие не се бяха похвалили с подвига си. Единствено няколко разказа, предавани от уста на уста, бяха запазили спомена за тази одисея. Скоро любопитството ми бе задоволено.

С помощта на бинокъла си успях да различа, че черните петна по вълните бяха останки на кораби. Бяха общо пет или шест, повечето в окаяно състояние. Белите силуети, проснати по палубите им, обясняваха причината за стенанията на нашите моряци. От екипажите, пленници на това прокълнато място, бяха останали само скелети… Бяха измрели от глад и жажда.

Дълги водорасли се виеха на повърхността, но това явление не ме изненада, защото то е много характерно за океаните на планетите, там, където обширни пространства често остават и без най-слаб полъх на вятъра.

Всичко това беше твърде страшно, още повече че течението значително бе отслабнало и ние плавахме успоредно с тези кораби — призраци, където костите, поклащали от леките вълни, сякаш ни правеха знаци.

Моите моряци, коленичили на палубата не смееха да погледнат дори останките и отправяха заклинания, показвайки ми юмрук.

Самият Юон бе съвсем паднал духом. Трябва да призная, че един рицар съвсем не е навикнал на подобни гледки.

И за да се усложнят напълно нещата, палещото слънце обсипваше с лъчите си палубата ни. Лека мъгла се издигаше и заличаваше очертанията на корабите, като ги правеше още по-страшни.

Що се отнася до мен, аз бях по-скоро ядосан, отколкото изплашен, защото брегът явно не беше много далеч, и побеснявах при мисълта, че мога да се проваля толкова близо до целта! Разбира се, бих могъл да го достигна по въздуха с моя анти „G“ но ми беше неприятно да изоставя всички тези нещастници на ужасната съдба.

Трябваше да ги изведа от този коварен капан.

Здраво закрепен на палубата, моят анти „G“ трябваше да ми помогне да напредвам, естествено бавно, но достатъчно, за да се измъкна от това проклето място.

Резултатите бяха такива, каквито очаквах. Първата значителна полза от моя апарат беше, че минахме корабите призраци, което ни спести една потискаща гледка.

След това нашият храбър кораб изостави подире си Саргасите и откри едно по-силно течение, което увеличи скоростта му. С падането на нощта се появи лек бриз, който ни помогна да излезем окончателно от опасната зона.

Юон не направи никакъв коментар, потупа ме приятелски по гърба и тръгна да търси бутилка вино, от която отпи няколко големи глътки, за да отпразнува събитието. Екипажът скоро го последва и техните крясъци ми попречиха да затворя очи през цялата нощ.

Във всеки случай плаването в непознати води ме тревожеше много поради близостта на сушата.

Често се взирах с инфрачервените си визьори и това ми даде възможност да забележа сушата доста преди разсъмване.

Спрях корабчето и хвърлих котва с помощта на Юон, защото нашите пияници не бяха в състояние да направят и една крачка, без да залитнат.

Прохладата на ранното утро ни свари близо до прочутите острови, за които ми беше разказвал рицарят. Пред мен имаше две възможности: да сляза на брега заедно с екипажа или да взема със себе си само Юон.

Избрах втория вариант, въпреки че беше рисковано, защото нашите юнаци спокойно можеха да се измъкнат, без да ни дочакат. Внимателно прибавих към виното им хипнотизиращи дроги, след което пренесох конете на сушата.

Забелязах вдясно един доста широк залив. В далечината се разстилаше устието на някаква голяма река. Стори ми се, че на брега виждам величествени развалини.

Взехме единодушно решение да започнем нашите проучвания от тази страна.

Растителността не се различаваше много от тази на континента. Усетих аромат на непознати дървета, но без следа от каквато и да е деформация. На пръв поглед това изключваше хипотезата за атомна война.

Въпреки това нямаше следи от животни, нито от човешки същества. Дивият пейзаж не издаваше никакво човешко присъствие, нямаше нито посеви, нито храсти. Дънерите гниеха на местата си. И все пак открих наличието на насекоми и птици, но последните биха могли прекрасно да прелетят случайно през океана при благоприятен вятър.

Скоро направих първите интересни открития. Дълга циментова писта с метални релси, а непосредствено до нея пилони, поддържащи някакъв ескалатор. Разбира се, пътят беше обрасъл в растителност, защото бе вече неизползваем. На места корените бяха надигнали широки плочи от настилката, а във всички пукнатини никнеше гъста трева.

Странно, не забелязах ни едно превозно средство. Строителите на тази автострада не бяха умрели изведнъж. Бедствието, което ги беше унищожило, им беше дало малка отсрочка.

Юон явно не разбираше за какво бяха предназначени тези инсталации и ми отправи въпросителен поглед.

— И така, благородни приятелю, нашето пътешествие не е било напразно — казах аз. — По тези дълги гладки платна са се движили някога коли, много по-бързи от нашите коне. Те позволявали на онези, които ги използвали, бързо да изминават големи разстояния. Тяхната цивилизация е била твърде напреднала, тъй като и ние на нашите планети си служим с подобни устройства.

— Разбирам — каза рицарят, поклащайки глава. — Разказите на трубадурите не са били измислица. Преди много години други хора са живели на тези острови — велики магьосници, ако твоите изводи са верни. Междувременно техните вълшебства не са могли да предотвратят изчезването им.

— Да, точно това е проблемът — въздъхнах аз. — Вие, андроидите, сте ги заместили върху част от тази планета, откъдето всяка следа от техните прадеди е била старателно заличена. Какво ли бедствие ги е сполетяло?

Продължихме да вървим замислени по една дълга циментова писта, която водеше право към руините на някакъв цветущ в миналото град.

Градът беше разположен наравно с морето, а ние бяхме на едно възвишение, откъдето се наслаждавах на прекрасната гледка. Имаше форма на окръжност, с диаметър около 5 км. На равни разстояния се издигаха високи кули и разноцветни сгради. Всичките завършваха с площадки, върху които различих с бинокъла си ръждясали летателни машини с ясно очертани форми.

Можах да идентифицирам дори останките от една предавателна телевидеоантена, както и широки огледала, предназначени по всяка вероятност за градската климатична инсталация.

Многобройните магистрали извеждаха на широки обръщачи. Непосредствено до тях бяха построени огромни паркинги.

Скоро стигнахме до един от тях, където все още бяха гарирани хиляди коли. Пластмасовите им каросерии бяха устояли твърде добре на лошото време и това ми даде възможност да се възхитя от аеродинамичните им форми. Затова пък двигателите им се бяха превърнали в блокчета окислен метал и бе невъзможно да се разпознаят.

И отново никаква следа от човешки същества, никаква кост, никакви останки от дрехи. Жителите бяха изчезнали внезапно и безследно. Положението ставаше още по-загадъчно.

Внушението за неочаквано бедствие, сполетяло тези нещастници, ставаше още по-осезаемо в предградията на мъртвия град.

Всякакви предмети и превозни средства, изоставени на произвола, стояха в безпорядък по улиците. Човек би си помислил,че хората се бяха втурнали да се крият пред неизбежната катастрофа.

Юон гледаше с широко отворени като фарове очи всички тези непознати за него неща, докато аз разсъждавах на глас:

— Ето, веднага можем да отхвърлим хипотезата за внезапен прилив — вълните щяха да пометат всичко по улиците. Да предополжим, че температурата отведнъж се е покачила, било то поради промяна в слънчевите радиации или под въздействието на разрушителна техника, сътворена от човешка ръка. Неприемливи хипотези, пластмасата щеше да се разтопи. Смъртоносни радиации ли са унищожили тази страна? Малко вероятно — дърветата щяха да измрат, а жителите, скрити в подземията, щяха да оцелеят, както и в случай на атмосферна промяна или при прилив на отровни газове — явно тези хора са притежавали херметически жилища и са знаели да произвеждат кислород.

— Не разбирам всичко, което ми говориш — промърмори Юон, все така объркан, — ала ти вярвам. Струва ми се, че пропущаш една възможност. Нашите трубадури разказват за чумни епидемии, които унищожавали хора и животни. Не е ли това една вероятна възможност?

— Помислих и за това — казах аз. — Но тази цивилизация е била достатъчно напреднала, за да разполага с медикаменти, способни да ликвидират една епидемия! Не, определено нищо не разбирам!

Междувременно бяхме пристигнали пред една огромна сграда. Слязох от коня. Другарят ми направи същото. Бутнах прозрачната врата на фоайето.

Пантите заяждаха поради окисляването и не поддадоха. Наложи ни се да строшим стъклото със сабите си, за да влезем. И там нямаше следа от никакъв скелет.

Наслуки отворих някаква врата, която ме отведе там, където вероятно е било библиотека. Прозорците бяха малко и беше доста мрачно. На светлината от факела видях широки затворени витрини, съдържащи хиляди книги. Взех една от тях и надникнах в нея. Беше изпълнена с черни, напълно непознати за мен букви. Нито една от расите, принадлежащи към Конфедерацията, не бе използвала някога подобно писмо. Тези рафтове, изглежда, бяха музейна собственост, защото нито едно произведение не се търкаляше по масите.

Затова пък видях много диапроектори, а до тях кутии с микрофилми. Забелязах също апарати с ленти, които можеха да бъдат психобобини, ала бяха до такава степен разнебитени, че не можех да твърдя това със сигурност.

Разочарован, отново се върнах във фоайето, където имаше много други врати, водещи вероятно към асансьорите, които не работеха.

Все така следван от добрия Юон, аз отново излязох навън и реших да използвам моя анти „G“, за да се издигна до прозорците на горните етажи, там, където може би се намираха жилищата.

Както очаквах, прозорците не можеха да се отворят, тъй като сградата беше с климатична инсталация. Стъпих на една площадка, където се намираха две летателни машини с къси криле. Този път вратата, водеща към някакъв дълъг коридор, се отвори със скърцане.

Съпроводен от рицаря, който не изглеждаше много спокоен и стискаше меча си в ръка, аз избрах наслуки една от вратите и силно я ритнах, за да я отворя. Не беше много здрава, защото изскочи от пантите си и се стовари със силен трясък на земята.

Преди да вляза, осветих с факела си стаята и онова което видях, ме накара да подскоча от ужас.