Филип Хосе Фармър
Частен космос (7)

6

Беше към полунощ. Те излязоха от една къща, където бяха влезли и минали на пръсти покрай спящите. Намираше се на една улица директно под двореца на императора. Оттук нататък вече нямаше вътрешни шахти и галерии. И понеже всички пътища и стълбища бяха охранявани, те можеха да достигнат целта си само като изминеха на открито част от пътя. А това нямаше да е никак лесно. Защото цели четиридесет стъпки от лицето на планината бяха нарочно оставени голи и гладки.

И точно докато дебнеха из сенките в основата на стената, те се натъкнаха на два обути в ботуши крака, стърчащи от някаква беседка. Краката принадлежаха на мъртъв часови, до който лежеше друг мъртвец. Единият беше промушен в гърлото, а другият — удушен със жица.

— Нимстоул е минал оттук! — прошепна Анана. — Не случайно му казват Клупа.

На около триста метра от тях надолу по улицата се появиха запалените факли на приближаващ патрул. Кикаха изруга Нимстоул, който нехайно бе оставил телата точно тук. Всъщност за патрула едва щеше да има значение дали другарите им са мъртви или просто ги няма на поста им. При всички случаи щеше да бъде вдигната тревога.

Малката вратичка в стената беше отключена. Заключваше се само от външната страна. Кикаха и Анана взеха оръжията на часовите, влязоха през вратичката и изтичаха по стълбището помежду двете гладки стени. Когато се изкачиха, гърдите им хриптяха и те едва дишаха.

Някъде долу се разнесоха викове. През тъмния правоъгълник на вратичката нахлуха войници с факли и се втурнаха нагоре по стълбите. Задумкаха барабани, разнесе се звук на рог.

Двамата продължиха да тичат, но не към двореца, който оставаше отдясно на тях, а към поредното стръмно стълбище отляво. Когато стигнаха до върха, пред погледите им проблеснаха в полумрака сребристи покриви и сиви метални пръти. Обонянието им долови миризмата на животни, слама, старо месо и пресни изпражнения.

— Кралския зоопарк — поясни Кикаха. — Идвал съм тук.

В далечния край на дългата каменна пътека нещо проблесна като светла нишка в шева на нощта. Стрелна се под лунната светлина, потъна в сенките, отново се появи и пак изчезна. После се разтопи в мрака на входа в основата на огромна бяла постройка.

— Нимстоул! — възкликна Анана. Понечи да тръгне след него, но Кикаха безцеремонно я спря. С изкривено лице, побеляло като сребристите лунни лъчи, широко разтворила очи като сова, тя рязко се дръпна от него.

— Не смей да ме докосваш, леблабий!

— Ще го направя, когато си поискам — озъби й се той на свой ред. — Първо, повече не ме наричай леблабий! Следващият път няма да те ударя, а просто ще те убия. И не мисли, че нямам друг избор освен да се примирявам с арогантността и презрението ти. Според мен те се основават на кух и отвратителен егоцентризъм. Повтарям ти, наречеш ли ме пак така, ще те убия. И знай, че с нищо не стоиш по-високо от мен. А за твое нещастие, дори зависиш от мен.

— Аз? Да завися? И то от теб?

— Разбира се — подчерта той. — Да не би да имаш някакъв план за бягство? Какъвто и да е, дори налудничав, стига да е практически приложим?

Тя потрепери от усилието да се въздържи. После се насили да се усмихне. Ако не знаеше каква яростна буря бушува в гърдите й, той би помислил, че това е най-красивата, най-очарователната, най-прелъстителната и така нататък, усмивка в двете вселени, които бе виждал.

— Не! Нямам такъв план. Прав си. Аз наистина завися от теб.

— Е, поне можеш да гледаш трезво на нещата — примирително каза той. — Чувал съм, че повечето Повелители били толкова арогантни, че по-скоро биха умрели, отколкото да признаят някаква своя зависимост или слабост.

Вътре в себе си той отбеляза, че проявената от нея гъвкавост я правеше опасна. Не трябваше да забравя, че тя е сестра на Улф. Улф му бе казал, че сестрите му Вейла и Анана са може би двете най-опасни живи жени. Дори отчитайки извинимата семейна гордост, както и известна доза преувеличение, вероятно те действително бяха изключително опасни създания.

— Стой тук! — нареди той и безшумно се отправи по следите на Нимстоул. Не можеше да разбере как така двамата Повелители бяха съумели да се доберат точно до това място. Как бяха научили за малката тайна вратичка в стената? Имаше едно-единствено обяснение: по време на краткия си престой в двореца на Улф, те бяха видели карта, на която вратата е била обозначена. Анана сигурно не е била с тях, когато това се е случило, или ако е била, тя по някаква причина криеше този факт.

Но след като двамата Повелители са могли да научат за съществуването на вратата, как така не бяха научили и Черните звънари, които на всичко отгоре бяха разполагали и с повече време? След като помисли малко, той се сети за отговора. Звънарите са знаели за вратата, понеже бяха поставили двама часови пред нея. Но двамата бяха мъртви… В следващия миг той отвори вратата пред себе си и през нея бликна светлина. Кикаха предпазливо надникна в тесния отвор и видя малка стая без прозорци. Четири сребърни полумесеца бяха вкопани в каменния под, но другите четири, които трябваше да висят на куки по стената, ги нямаше. Двамата Повелители бяха използвали вратата за да избягат, но се бяха погрижили да вземат и останалите полумесеци, за да не може никой да ги последва.

Извън себе си от яд, Кикаха се върна при Анана.

— Намерих изхода оттук, но още не сме се отървали — поясни й той.

Той тръгна по извитата пътека, застлана с диоритови плочи, инкрустирани по краищата си със ситни скъпоценни камъни. След малко спря пред една огромна клетка. Две птици стояха една до друга в клетката и го наблюдаваха с пламтящ поглед. Бяха високи поне десетина стъпки. Главите им бяха бледочервени, клюновете бледожълти, крилете и телата бяха с цвета на обедното зелено небе, краката им бяха жълти. Очите им блестяха като огненочервени щитове с черни точки в центъра.

Едната проговори с гъгнивия глас на гигантски папагал:

— Кикаха! Какво правиш тук, нещастен хитрецо?

В огромната глава се намираше мозък на жена, отвлечена от Джадауин преди повече от 3200 години от егейските брегове. За развлечение и за да намери някакво приложение на тялото, което бе създал в биолабораториите си, Джадауин беше трансплантирал мозъка в птицата. Орлицата беше една от останалите с човешки мозък. Величествените зелени орли, които без изключение бяха женски, се размножаваха чрез партеногенеза^[1]. Бяха оцелели само към четиридесет от първоначалните пет хиляди, а останалите милиони бяха техни потомци.

Кикаха отговори на микенски:

— Девиванира! А ти какво правиш в тази клетка? Мислех си, че си питомка на Подарж, а не на императора.

Девиванира изпищя и захапа с клюн решетката. Кикаха, който бе застанал непредпазливо близко, отскочи назад, но намери сили да се изсмее:

— Точно така, тъпа птицо! Доведи ги тук, за да ти попречат да избягаш!

— Кой да избяга? — попита другата орлица.

— Да! За бягство стана дума — бързо отвърна Кикаха. — Съгласете се да ни помогнете и ние да напуснем Таланак, и ще се измъкнете от тази клетка. Но независимо дали ще кажете да или не, казвайте го веднага! Не разполагаме с никакво време!

— Подарж ни заповяда да убием теб и Джадауин-Улф щом ви видим! — възрази Девиванира.

— Можете да опитате да го направите по-късно — успокои я той. — Но ако не ми дадете думата си, че ще ни помогнете, аз ще ви оставя да умрете в тази клетка. Не искате ли отново да полетите и да видите пак приятелките си?

По стълбите на двореца и към зоопарка се изкачваха хора с факли.

— Да или не? — настоя Кикаха.

— Да! — отговори Девиванира. — Кълна се в гърдите на Подарж, да!

Анана излезе иззад сенките, за да му помогне. Едва тогава орлиците видяха лицето й ясно. Те подскочиха едновременно, плеснаха с криле и изграчиха:

— Подарж!

Кикаха счете за излишно да им обяснява, че пред тях стои сестрата на Джадауин-Улф.

— Лицето на Подарж е послужило за модел — успокои ги той.

Той изтича до склада, доволен, че бе проявил предвидливостта да надникне в него по време на обиколката с императора, и се върна с няколко въжета. След това подпъхна един железен лост под вратата на клетката и натисна с цялата си тежест. Стоманата изскърца и вратата се отвори.

Анана застана отстрани с готов за стрелба лък. Девиванира излезе първа снишавайки се и даде на Кикаха да завърже двата края на едно въже за краката й. Другата орлица, която се казваше Антиопа, също напусна клетката и се подложи на същата процедура.

Кикаха им обясни какво се очакваше от тях. И мига, в който тичащите войници се появиха в градината, двете огромни птици, подскачайки непохватно, се приближиха до перваза на ниския парапет, който обграждаше зоопарка. Това не беше нормалния им начин на придвижване, когато се налагаше да ходят — обикновено те крачеха. Но сега можеха да избягнат нараняването на краката си единствено помагайки си с крилете.

Кикаха се намести между краката на Девиванира, седна на въжето, хвана се здраво за краката над страховитите нокти и извика:

— Готова ли си, Анана? Добре, Девиванира. Лети!

Двата орела подскочиха и излетяха на няколко стъпки във въздуха, въпреки тежестта на хората. Крилата им величествено се размахаха. Кикаха усети въжето да се впива в седалищните му части. Тялото му рязко бе дръпнато нагоре и парапетът остана под него. В следващия миг криволичещите сребристозеленикави улички, осеяни с фигурки, държащи факли в ръце, които все още бяха под него, започнаха да се приближават с обезпокоителна скорост.

Птиците се спускаха опасно близо до планината. Те можеха да издържат относително голям допълнителен товар, понеже крилете им бяха много по-силни от тези на земните орли, но не можеха да размахват грамадните криле достатъчно бързо, за да издигнат високо във въздуха възрастен човек. Най-доброто, на което бяха способни, бе да намалят малко скоростта на спускането си.

Затова полетът им беше почти непосредствено до планинския склон, често пъти опасно ниско — или поне на Кикаха така му се струваше — над поредната улица и птиците пак трябваше със сетни усилия да се плъзват над равните участъци и отново да полетят надолу.

Двете човешки същества бяха подвили крака почти през целия полет, очаквайки всеки миг да се разбият в каменната твърд на планината.

На два пъти те едва не се заплитаха в клоните на дървета непосредствено под тях, а орлите практически ги извличаха обратно от короните им. Веднъж птиците едва успяха да заобиколят в последния момент някакво високо дървено съоръжение, построено с неизвестна цел на покрива на една къща. После неясно защо разстоянието, разделящо ги от планината се скъси до минимум и двамата обърсаха с цената на малко кожа и кръв за щастие гладкия нефрит. Защото ако бе имало някакви скулптури или барелефи, те едва ли биха се отървали без счупени кости или без сериозни наранявания.

Изведнъж Кикаха установи, че се намират над най-ниското ниво, наричано улица на Отхвърлените жертвоприношения, макар Кикаха така и да не бе съумял да установи произхода на интригуващото име. Оградата на външния перваз на улицата мина на по-малко от един пръст под краката им. До последния миг Кикаха бе толкова уверен, че този път ударът няма да му се размине, че едва не почувства очакваната болка.

Понесоха се към реката, пикирайки надолу.

В това място течението й беше широко към една миля. На срещуположния бряг се виждаха докове и кораби, а отвъд тях имаше други кораби, хвърлили котва. Повечето от тях бяха дълги двупалубни галери с високи кърми и една-две мачти с квадратни платна.

Кикаха видя всичко това като в блясъка на фотографска светкавица и когато птиците се понесоха към тъмносивата повърхност, той направи онова, за което се бяха договорили с Анана. Уверен, че орлиците ще се опитат да ги убият в мига, когато се почувстват в безопасност, той беше наредил на Анана да скочи в реката при първа възможност.

Реката все още беше на петдесетина стъпки под тях, когато Девиванира направи първия опит с клюна си. За щастие птицата не можеше да се наведе достатъчно, за да го сграбчи или разкъса. Огромният жълтеникав клюн щракна на няколко инча от главата му.

— Пусни ме! — изкрещя в следващия миг тя. — Ще ме завлечеш във водата! Ще се удавя!

Кикаха наистина бе смятал да направи точно това. Страхуваше се обаче, че тя ще се досети за очевидното. Ако можеше да задържи височината достатъчно дълго, докато Антиопа се изравни с Кикаха, Антиопа би могла да го убие с клюна си. После двете птици можеха да разменят ролите си и да повторят същото с Анана.

Затова Кикаха се отпусна назад, превъртя се във въздуха, разгъна тялото си навреме и се заби във водата вертикално с главата надолу. Излезе на повърхността навреме, за да види скока на Анана. Намираха се на около 250 метра от най-близката от петте закотвени галери. Миля и половина нагоре по течението на реката се задаваха светлите точки на факли, а надолу по течението можеха да различат лодка, в която гребците ритмично вдигаха и спускаха греблата си в спокойните води.

Орлите вече бяха над отсрещния бряг и се издигаха пак нагоре в светлината на луната.

Кикаха извика към Анана и двамата заплуваха към най-близкия кораб. Мокрите му дрехи и ножовете го дърпаха под повърхността, така че той се разсъблече и пусна по-големия нож към невидимото дъно. Анана направи същото. Кикаха не обичаше да се разделя с дрехите си, а още по-малко с оръжията, но изживяното през последните четиридесет и осем часа, както и недостига на храна и вода, го бяха изтощили до крайност.

Накрая стигнаха до кораба и се вкопчиха във веригата на котвата, дълбоко поемайки въздух и задавено хлипайки. Никой не излезе на палубата да види какво става. Дори да имаше някой на вахта, той сигурно дълбоко спеше.

Една от патрулните лодки бързо се приближаваше към тях. Кикаха обаче не мислеше, че двамата с Анана са били забелязани. Той й каза какво трябва да направят. Вече дишаха по-спокойно, така че поеха дълбоко въздух и се гмурнаха надолу под кила. Когато прецени, че е достигнал до средата, Кикаха смени посоката и заплува по надлъжната ос към кърмата. Още няколко загребвания и опипа с ръце корпуса над главата си. След малко изплува на повърхността, без да бе постигнал нищо. Анана, която бе изследвала корпуса в предната част, се срещна с него при веригата на котвата. Тя също не бе намерила нищо.

— Много е вероятно нито една от галерите да няма тайници за контрабандисти — задъхано поясни той. — Напълно е възможно да разгледаме стотици кораби и пак да не намерим нищо. А междувременно, патрулната лодка се приближава.

— Защо не опитаме да се измъкнем по суша? — попита го тя.

— Само ако не намерим тайници. Защото по земя шансовете ни не са особено големи.

Той заобиколи кораба и се отправи към следващия, където повтори разглеждането на кила. Но както този, така и третия се оказаха без секретни люкове в корпусите. Макар и да не я виждаше, Кикаха знаеше, че патрулната лодка е вече съвсем наблизо.

Изведнъж от другата страна на кораба нещо избумтя като карабина за лов на слонове. Чу се втора експлозия, последвана от писъци на орли и крясъци на хора.

Нищо не се виждаше, но той знаеше какво се бе случило: зелените орли се бяха върнали да убият Кикаха. И понеже не го бяха намерили, където очакваха, те бяха решили да си отмъстят на първите попаднали им хора за дългите години пленничество. И затова се бяха стоварили от небето върху главите на нищо неподозиращите моряци. Експлозиите всъщност бяха причинени от внезапното разперване на крилете, за да спрат в последния миг пикирането си от висините. В този момент сигурно бяха на палубата на кораба и разкъсваха с клюнове и нокти всеки, който се изпречеше пред тях.

Чу се плясване във вода. Нови писъци. После настана тишина.

Последва триумфален крясък, подобен на бойния тръбен рев на слон, а след това се разнесе шум от разперване на могъщи криле.

Кикаха и Анана се гмурнаха под четвъртия кораб, съчетавайки скриването от орлите с търсенето на скривалище.

Когато изплува под изнесената назад и високо над главата му кърма, Кикаха чу пляскането на криле, но не можеше да види птиците. Той изчака под заслона на кърмата и не след дълго ги видя да се издигат над съседния кораб. Те или се бяха отказали от по-нататъшните си опити да му отмъстят, или смятаха да повторят внезапната си атака от небесата. Анана не се виждаше. За Кикаха подобно забавяне можеше да означава само, че е намерила онова, което двамата бяха търсили. Или се бе удавила. Или бе решила да върви нататък сама.

Той се гмурна под носа на кораба и не след дълго пръстите му напипаха очертанията на капак до самия кил. Издигна се, отвори очи и видя тъмносива повърхност над главата си. В следващия миг се озова над повърхността в затворено квадратно помещение, осветено от една-единствена лампа. Примигна и видя Анана на четири крака с нож в ръка да го наблюдава внимателно. Платформата, на която стоеше, се намираше на две стъпки над водата и обикаляше по периферията на помещението.

До ръката й с ножа се виждаше и черна коса на човек. Кикаха се изтегли на платформата. Мъжът беше тишкетмоак, който бе здраво заспал.

Анана се усмихна и каза:

— Спеше, когато се показах на повърхността. Голям късмет, защото можеше да се справи с мен, преди да съм разбрала какво става. Ударих го в тила, за да бъда сигурна, че ще продължи да спи.

Первазът, на който стояха, беше към четири стъпки широк и общо взето гол, с изключение на някакви кожи, одеяла, варел с изрисуван върху него йероглифа за джин, няколко каци, пристегнати с железни обръчи, които сигурно съдържаха храна… или поне така му се искаше. Липсата на стока можеше да означава, че контрабандистите вече бяха минали оттук, така че нямаше опасност да бъдат посетени от други гмурци.

Димът от лампата се издигаше към няколко дупки в тавана. Кикаха опря буза до тях и долови леко въздушно течение. Беше сигурен, че светлината не може да се види от никого на палубата, но все пак не искаше да рискува.

Обърна се към Анана:

— Кой знае колко кораби са съоръжени с подобни тайни помещения. Понякога капитаните знаят за тях, понякога нямат представа. — После посочи към мъжа на пода: — Ще го разпитаме по-късно.

Завърза краката му в глезените и го обърна по гръб, за да завърже и ръцете му на гърба. След това, макар да умираше за сън и почивка, отново скочи във водата. Изплува до веригата на котвата и се изкатери по нея. Претърсването му показа, че няма оставени на вахта, а едновременно с това получи и доста добра представа за конструкцията на кораба. Което бе по-важното, намери малко сушено месо и сухари, увити във водонепроницаеми черва. Нямаше и следа от орлите, а патрулната лодка се бе отдалечила на такова разстояние, че той не можеше да види никакви тела в нея… ако изобщо ги имаше.

Когато се върна в подводния тайник, установи, че мъжът се беше свестил.

Петоток разказа, че се криел, защото бил издирван от полицията. Не искаше да признае за какво точно. Не знаеше за нашествието и беше напълно очевидно, че не вярва на историята, която Кикаха му разказа.

Кикаха се обърна към жената:

— Сигурно са ни видели достатъчно много хора, така че вероятно са прекратили да ни търсят в града. Но ще продължат да претърсват за нас в стария град, фермите, из околността, и със сигурност ще огледат всеки кораб. И когато не ни намерят, може би ще оставят живота да си тече по старому. А този кораб може да се отправи накъдето пожелае.

Кикаха попита Петоток къде може да намери достатъчно храна за тримата за три месеца. Анана разтвори широко очи и възкликна:

— Три месеца в тази прогизнала воняща дупка!

— Ако ти се живее — поясни спокойно Кикаха. — Аз искрено се надявам, че няма да останем тук чак толкова, но искам да се подсигуря за всеки случай.

— Ще полудея — предупреди го тя.

— На колко си години? — поинтересува се той. — Поне десет хиляди, нали? Не ми казвай, че за толкова време не си овладяла нужната психотехника, за да оцелееш в подобна ситуация.

— Аз никога не съм очаквала да се окажа в такава ситуация — сопна се тя.

— Е, най-сетне едно ново изживяване след десет хилядолетия, а? Какво спасение от скуката.

Неочаквано тя се изсмя.

— Уморена съм и съм изнервена. Но ти си прав. По-добре е да си изплашен до смърт, отколкото да ти е скучно до смърт. А след всичко, което се случи…

Тя разпери ръце, за да покаже, че не й стигат думите.

Използвайки това, което Петоток му разказа, Кикаха отново излезе навън. Спусна на вода една от малките лодки, добра се до брега и разби един склад. Напълни лодката с храна и се върна на кораба. Привърза лодката за веригата на котвата и отиде да вземе Анана. Последва безкрайна поредица от гмуркания и пренасяне на припасите с мрежи, така че накрая двамата едва се движеха. С последни сили се качиха на тясната платформа. Кикаха беше развързал лодката, оставяйки я на течението.

Треперейки от студ и изтощение, той отчаяно се нуждаеше от сън, но не смееше да остави контрабандиста без наблюдение. Анана предложи да решат проблема като убият Петоток. Затворникът ги слушаше, без да разбира нищо, понеже двамата говореха на езика на Повелителите. Но когато я видя да прекарва пръст през гърлото си, той схвана какъв беше предметът на дискусията им и въпреки тъмната си кожа пребледня като платно.

— Не искам да го правим, докато не се наложи — възрази Кикаха. — Освен това дори да го убием, пак ще трябва да дежурим на смени. Защото нищо не ни гарантира, че няма да се появят други контрабандисти. Какво ще стане, ако ни заловят безгрижно да спим? Клататол и бандата й можаха да се противопоставят на изкушението — макар да не съм сигурен колко дълго щяха да издържат — но другите може да не са замесени от толкова благородно тесто.

Той пое първата смяна и успя да се задържи буден само защото плискаше лицето си със студена вода, говореше с Петоток и гневно се разхождаше напред-назад по платформата. Когато прецени, че бяха изтекли два часа, той я събуди с пляскане по бузите и плискане с вода. Накара я да обещае, че няма да заспива и затвори клепачи. Това се повтори още два пъти и тогава го събудиха за трети път. Но не за да поеме смяната.

Тя беше сложила ръка върху устните му и прошепна в ухото му:

— Тихо! Хъркаше! На борда има хора.

Той остана да лежи, без да помръдва, вслушвайки се в трополенето, виковете, разговорите, събарянето на карго из трюмовете над главите им, чукането по стените, което целеше да бъдат открити тайни помещения.

След 1200 секунди, които Кикаха преброи на ум една по една, групата си тръгна. Той и Анана отново започнаха да се редуват в дежурствата.