Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Private Cosmos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Частен космос. Зад стените на Тера. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.3. Романи. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [A Private Cosmos (1967), Behind the Walls of Terra (1970) / Philip Jose FARMER]. Предговор: Роджър ЗЕЛАЗНИ. Формат: 20 см. Страници: 400. Цена: 83.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

12

Стигнаха до планините точно когато слънцето се готвеше да се скрие зад монолита. Наложи се да обикалят близо петнайсет минути, преди Кикаха да намери онова, което търсеше. Беше недълбока пещера, разположена на две хиляди стъпки височина върху лицето на отвесна стена. Високият й отвор позволи на Кикаха да вкара на заден ход летателния апарат в пещерата. После той изключи пулта за управление, легна на пътечката между седалките и пропадна в небитието.

Но въпреки пълното си изтощение и независимо от чувството за сигурност, което пещерата създаваше, той не заспа дълбоко — струваше му се, че се рее над повърхността на подсъзнанието. Спа неспокойно, стряскаше се често и му се явяваха най-различни сънища. Въпреки всичко, изглежда беше спал по-добре, отколкото му се бе струвало, защото когато се събуди, слънцето беше изминало четвърт от пътя си по небосклона.

Закуси къс бизонско месо с няколко кръгли сухари, които намери в отделение под една от седалките. Понеже това бе единствената храна в самолета, на която се бяха натъкнали, налагаше се изводът, че летателните апарати действат базирани не много далече от мястото, където се бе разиграла историята със стадото бизони. Макар да бе възможно и друго обяснение.

Защото ако имаше нещо сигурно в двата свята, които Кикаха познаваше, това бе чувството на несигурност.

Когато Анана се събуди, тя установи, че спътникът й вече беше закусил, беше пропъдил схващането на мускулите си с енергични упражнения, и беше измил лицето и ръцете си. Понеже предишната нощ се бяха къпали в лагера, външният му вид бе достатъчно представителен. Бръсненето не беше проблем за него, понеже малко преди да се раздели с хроваките бе използвал средство, подарено му от Улф, което потискаше растежа на брадата в продължение на месеци. Действието му можеше да бъде неутрализирано във всеки момент чрез използване на друг препарат, ако се налагаше да си пусне спешно брада, но той бе останал скрит в една колиба в селището на хроваките.

Анана имаше способността да се събужда, изглеждайки готова за прием. Оплака се обаче от лошия дъх в устата си. Дразнеше се също и от невъзможността да облекчи естествените си нужди на скрито.

Кикаха сви рамене и заяви, че една жена на десет хиляди години отдавна би трябвало да се е издигнала над подобни човешки задръжки. Тя не реагира гневно, а само го попита:

— Сега ли излитаме? Или днес е ден за почивка?

Изненада го, че му бе отстъпила ролята на водач. Не това можеше да се очаква от един Повелител. Но тя очевидно притежаваше способност да се адаптира към обстоятелствата, която бе свързана с трезвата й оценка за нещата. Беше разбрала, че това е неговият свят и той го познава много по-добре от нея. Освен това сигурно беше оценила и огромният му потенциал за оцеляване. Истинските й чувства към него не бяха така очевидни. Държеше се до него заради самата себе си и сигурно би го изоставила в момента, когато компанията му се превърнеше от предимство в недостатък — отношение, което в известни граници той одобряваше. Поне до момента двамата бяха действали заедно в добър синхрон. Е, хармонията им не можеше да се нарече идеална, понеже тя ясно бе показала, че няма да му позволи да се люби с нея.

— Цялото ми същество жадува за почивка — обяви той. — Но ми се струва, че ще се чувстваме по-добре, ако почиваме сред хроваките. Има една пещера край селището им, в която можем да скрием това чудо — той посочи летателния апарат. — А докато сме сред тях, ще мога да проведа някои разговори. Ако те се съгласят, бих желал да ги използвам срещу Звънарите. От друга страна не виждам как биха могли да ми откажат. Те обожават сраженията.

Малко по-късно Анана обърна внимание на един индикатор, примигващ върху пулта за управление.

— Викат този самолет от друг, а може би и от щаба им в двореца на Джадауин — поясни тя. Сигурно са обезпокоени, че екипажът не се обажда.

— Бих опитал да ги заблудя като им отговоря, но не владея езика на Повелителите достатъчно добре — каза Кикаха. — А ако опиташ ти, мисля че те няма да приемат глас на жена. Нека си мига. Има обаче нещо друго, което ме притеснява: разполагат ли Звънарите със средство да открият къде се намира този самолет?

— Това може да стане възможно само ако ние предадем някакво съобщение в продължение на няколко минути. Или ако апаратът се окаже в зоната на пряката видимост. Тези машини са мои и аз съм ги екипирала с някои защитни средства, но на тях не бива абсолютно да се разчита.

— Да, но да не забравяме, че те разполагат с ресурсите на четири дворци: на Улф, твоя, на Нимстоул и на Джудубра. Кой знае дали не са монтирали нещо тайно на самолетите.

Тя изтъкна, че дори това да е възможно, те не са го направили с този самолет. После се прозя и се приготви да подремне. Кикаха възмутено извика, че беше спала цели дванайсет часа и че е крайно време да си размърда красивия задник. И ще ако искат да оцелеят, се налага да си обират парцалите, продължавайки и с други земни клишета.

Тя призна, че е прав. Сговорчивостта й го изненада, но не притъпи бдителността му. Анана седна на пилотската седалка, пристегна се с колана, и обяви, че е готова.

Машината се измъкна от пещерата и се отправи успоредно на отвесната скала в посока към ръба на това ниво, придържайки се на няколко метра над неравния терен на местността. Летяха близо два часа, преди да оставят зад себе си планинския масив и да стигнат до периферията на монолита, върху който бе разположено нивото на Америндия. Пропастта под краката им се спускаше на сто хиляди стъпки. В основата на монолита се намираше Океанос, който всъщност беше не океан, а само море с пръстеновидна форма, което никъде не ставаше по-широко от триста мили и в центъра на което се издигаше монолита.

От другата страна на Океанос — добре видима от тази височина — се различаваше ивица земя, опасваща дъното на тази планета. Ивицата беше широка към петдесетина мили, но от ръба на монолита изглеждаше тънка като косъм. Там, сред пищната зеленина, живееха хора, получовешки създания и митични зверове. Много от тях бяха продукт на биолабораториите на Джадауин и всички дължаха дълголетието и младостта си на него. Сред тях можеха да се открият сирени и тритони, сатири с кози нозе и рога, космати фавни, малки кентаври и ред други същества, които Джадауин бе направил да приличат на онези от гръцката митология. Ивицата земя представляваше умален модел на Райската градина с някои извънземни, дори извънвселенски, допълнения.

Отвъд края на Градината се намираше ръба на дъното на света. Кикаха беше слизал до него няколко пъти по време на „ваканциите си“ и веднъж когато го бяха преследвали ужасните гуорли[1], които искаха да го убият, за да вземат от него Рога на Шамбаримен. Така че той бе поглеждал през ръба, изпитвайки тръпката на страха. Зелената бездна — защото под планетата не се виждаше абсолютно нищо — на небето, предизвикваше в него усещането, че ще пада вечно в нея, ако по някакъв начин се изпусне.

Кикаха й разказа за преживелиците си и допълни:

— Бихме могли да се скрием там за дълго. Мястото е страхотно: няма войни, няма дори кръвопролития, ако се изключи някой друг случайно разкървавен нос. Обстановката предразполага към търсене на удоволствия, без никакъв интелектуализъм, което за щастие омръзва след няколко седмици, освен ако не се запиеш или не преминеш на наркотици. Но Звънарите ще стигнат и до там. И когато го направят, те ще са станали много по-силни.

— Можеш да си напълно сигурен, че ще бъде точно така — увери го тя. — Вече са започнали изработването на нови Звънари. Предполагам, че са намерили необходимите за това съоръжения в един от дворците. Не в моя, но…

— Улф разполага с всичко необходимо — отвърна той. — Но дори при това положение, необходими са минимум десетина години, за да съзрее един Звънар и да получи минимума знания, необходими му да заеме място в тяхното общество, нали? Междувременно Звънарите си остават все онези петдесет. Всъщност исках да кажа вече четиридесет и шест.

— Шест или четиридесет и шест, те няма да се спрат, докато не заловят нас, тримата Повелители, и не ни убият. Съмнявам се, че преди това ще предприемат нахлуване и в други вселени. Сгащили са ни в този свят и ще ни преследват, докато не ни довършат.

— Или не ги довършим ние — подхвърли Кикаха.

Тя се усмихна и отговори:

— Точно това харесвам в теб. Бих искала да беше Повелител. Тогава…

Той не настоя да чуе какво бе имала предвид. Вместо това, започна да й дава указания за спускане покрай стената на монолита. Докато се снижаваха видяха, че привидно гладката му повърхност е начупена, набраздена и доста разнообразна на много места. Виждаха се корнизи и издатини, които предоставяха пътеки за минаване на множество познати, както и на доста странни същества. Понякога минаваха покрай пукнатини, които се разширяваха в относително големи долини. Из тях бълбукаха ручеи, водопади се хвърляха през отвори в стената, а веднъж се натъкнаха на широка половин миля река, която с рев се изтръгваше пред отвора на широка пещера, за да полети към морето, намиращо се на седемдесет и пет хиляди стъпки под тях.

Кикаха обясни, че общата повърхност на сушата по всички нива на тази планета, която всъщност представляваше хоризонталната площ на върховете на монолитите, е равна на водната площ на Земята. Към това число можеше да се добави и обитаемата площ по стените на монолитите, която в никакъв случай не беше незначителна и вероятно се приближаваше до площта на земния континент Африка. Нещо повече, съществуваха необятни подземни територии, безкрайни свързани една с друга пещери, които се простираха незнайно докъде. И в които живееха различни народи, животни и растения, пригодили се към подземния начин на живот.

— И когато си представиш всичко това, и осмислиш факта, че тук няма нито безводни пустини, нито вечно заледени полярни области, ще разбереш, че обитаемата площ на цялата тази планета е четирикратно по-голяма от тази на Земята.

Анана отговори, че е била на Земята само веднъж и за кратко и не може да си спомни точните й размери. Но планетата в собствената й вселена била горе-долу с размерите на Земята.

— Повярвай ми — продължи Кикаха, — това място е наистина необозримо. От двайсет и три години съм тук и не съм спрял да пътувам, но съм видял само една малка част. Колко много още ми предстои да видя. Ако оживея, разбира се.

Машината им се бе спуснала доста бързо и сега те се носеха на три стъпки над повърхността на Океанос. Прибоят се разбиваше на бяла пяна в рифовете или директно в каменната твърд на монолита. Кикаха искаше да се увери, че морето тук е достатъчно дълбоко. Той накара Анана да насочи летателния апарат на две мили навътре. Там изхвърли четирите камбановидни тела във вълните. Водата беше кристално чиста, а ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, беше точно какъвто им трябваше. Телата се виждаха дълго, преди да се скрият в тъмните дълбини. Те пропаднаха през рибно ято, блеснало с всички цветове на дъгата, после се спуснаха и покрай един гигантски октопод на бели и пурпурни ивици, който протегна пипало, докосвайки една от камбаните в пътя й надолу.

Всъщност изхвърлянето на камбаните не беше необходимо, понеже те бяха празни. Но Анана не можеше да се чувства спокойно, докато не се увереше, че те се намират извън досега на разумни същества.

— Четири по-малко. Остават още четиридесет и шест — проговори Кикаха. — Сега да потеглим към селището на хроваките, хората-мечки. Моят народ.

Самолетът прелетя по обиколката на основата на монолита в продължение на седемстотин мили. После Кикаха пое управлението му в ръцете си. Той пое нагоре и десет минути по-късно те се бяха издигнали в дълбоката дванайсет мили бездна покрай на монолита до ръба на нивото на Америндия. Последва един час на предпазливо промъкване през долини и проходи в планините и още половин час на въздушно разузнаване, след което се озоваха над малък хълм, върху който беше селището на хроваките.

В този момент Кикаха се почувства сякаш някой беше пронизал мозъка му с копие. Високите изострени колове, които образуваха защитната стена на селището, бяха изчезнали. Тук-там сред пепелта се виждаха обгорели останки.

Голямата V-образна зала за съвета на старейшините, постройката, в която живееха воините-ергени, мечите бърлоги, конюшнята, склада за зърно, пушалнята, дървените колиби… всичко това го нямаше. Или по-скоро беше останала само сивата пепел на пълното опустошение.

Макар предишната нощ да бе валяло, тук-там из руините се издигаха тънички струйки дим.

Склонът на хълма беше осеян с разпръснатите овъглени трупове на жени и деца, сред които можеха да се различат по-тъмните останки на няколко мечки и кучета. Всички те явно бяха намерили смъртта си, докато се бяха опитвали да избягат.

Нямаше никакво съмнение, че това е дело на Звънарите. Но как бяха успели те да го свържат именно с хроваките?

Агонизиращите му мисли се движеха едва-едва. Накрая той си спомни, че тишкетмоаките знаеха, че е член на племето хроваки. Но те нямаха дори приблизителна представа къде се намира то. Войните-хроваки винаги пътуваха поне по двеста мили, преди да излязат на Големия търговски път. Тук те изчакваха минаването на някой от многобройните тишкетмоакски кервани. И макар хората-мечки да бяха големи приказливци, те не биха разкрили местоположението на тяхното село.

Разбира се, не биваше да се забравят старите врагове на хората-мечки, и може би Звънарите бяха получили необходимата им информация от тях. Освен това в двореца на Улф съществуваха филми на селището и на Кикаха, заснети от Улф и оставени на съхранение някъде там. Кой знае, може би Звънарите се бяха натъкнали на тези свидетелства и така бяха намерили хроваките, още повече, че един от филмите започваше с кадър на карта, върху която бе указано местоположението на тяхното село.

Но защо е било опожарено селото и всички в него? Какво можеше да донесе на Звънарите този акт на безсмислена жестокост?

Той зададе на Анана тези въпроси с треперещ глас. Тя му отговори със съчувствие и ако не беше толкова съкрушен, той сигурно би изпитал удоволствие от начина, по който тя реагира.

— Звънарите не са направили това, движени от обикновена отмъстителност — започна тя. — Те са студени и чужди на нас създания. Трябва да помниш, че макар да са творения на човешки същества — Кикаха бе толкова замаян, че не обърна внимание как тя идентифицира Повелителите с човеци — и да са били отгледани и обучени от хората, те по същество си остават механична форма на живот. Имат съзнание, естествено, което ги издига над обикновените машини. Но са от метал. Жестокостта им е равна на жестокостта на създалите ги хора. Разликата е в това, че тяхната жестокост е студена и механична. И че я използват само когато могат да получат чрез нея нещо, което им е необходимо. Те познават страстта в смисъла на сексуално желание, когато се прехвърлят в тялото на мъж или жена, точно така както чувстват глад, когато тялото на реципиента им е гладно… Но не са способни на ирационалната отмъстителност, характерна на човека. И следователно не са в състояние да ликвидират цяло племе, просто защото ти го обичаш. Не, трябва да има по-основателна причина — най-малко по-основателна за тях самите, — за да постъпят така.

— Може би са искали да се уверят, че не се крия тук — предположи той. — Щяха да постъпят по-умно да изчакат да се появя и едва тогава да предприемат атаката.

Звънарите може би се бяха скрили някъде в планината, откъдето биха могли да наблюдават всичко. Затова Кикаха настоя да огледат внимателно околността, преди да се доближат до селото. Но ако Звънарите бяха тук те се бяха скрили много добре. Всъщност датчикът на инфрачервено излъчване, монтиран на самолета, не им показа нищо друго освен малки гризачи и птици. Това можеше също да означава, че Звънарите са скрити зад нещо солидно, но в този случай и те не можеха да наблюдават какво правят онези, които им трябваха.

Доста по-вероятно бе обаче след унищожаването на селото летателният апарат на Звънарите да бе огледал околността и след като не бе успял да открие следите им да бе отлетял.

— Аз поемам пилотирането — тихо се обади Анана. — Ти ми разкажи как се стига до Подарж.

Той съзнаваше, че реакциите му са все още доста притъпени, за да оцени нейните действия в правилната им светлина. Това щеше да дойде по-късно.

Затова й каза само да потегли към периферията на нивото и там да се спусне на петдесетина хиляди стъпки. След това трябваше да започне обиколка на тази височина в западна посока с ниска скорост, докато не й кажеше да спре.

Пътешествието мина в тишина, ако се изключеше воя на вятъра в отвора зад гърба им. Той проговори отново едва когато машината спря под огромен надвиснал скален корниз.

— Бих могъл да погреба телата им — каза той, — но това щеше да ми отнеме прекалено много време. Звънарите можеха да се върнат да проверят просто ей така.

— Ти все още мислиш за тях — прошепна тя изумена. — Искам да кажа, притесняваш се, че не си попречил на лешоядите да изкълват труповете им? Недей! Те са мъртви и ти вече нищо не можеш да направиш за тях.

— Ти не разбираш — въздъхна той. — Когато ги нарекох „моя народ“ аз исках да кажа точно това. Обичах ги и те ме обичаха. Когато ги срещнах за пръв, сториха ми се странни. Аз бях един младеж, израсъл в средата на двайсетия век в американския Среден запад, при това в друга вселена. Те от своя страна бяха надследници на американски индианци, прехвърлени в тази вселена преди двайсетина хиляди години. Ще ти кажа, че привичките на индианеца са чужди, дори непонятни на белия американец. Но аз лесно се адаптирам. Научих всичко за тях и донякъде дори свикнах да мисля като тях. Чувствах се удобно сред тях, както и те в моята компания. Станах Кикаха — Хитреца — човекът, който е непредсказуем. Техният кикаха, страшилище за враговете на хората-мечки… Онова село беше моят дом, те бяха моите приятели — най-добрите приятели, които някога съм имал, — а освен това имах и две хубави и любими жени. Без деца, макар Ауиуиша да си мислеше, че може да е бременна. Вярно е, че се представях за друг на другите нива, особено като преследвания от закона барон Хорст фон Хорстман. Но вече бях започнал да забравям за това… толкова време не съм бил в Драхеланд… Хроваките са моят народ, дявол да го вземе! Аз ги обичах и те ме обичаха!

И той се разплака. Риданията му се изтръгваха болезнено през свитото на топка гърло и дълго след като спря, той продължаваше да усеща някаква дълбоко стаена болка. Не смееше да се помръдне от страх, че тя ще се усили. Но накрая Анана прочисти гърлото си и неспокойно се размърда.

И тогава той каза:

— Добре. Сега съм по-добре. Спусни самолета на онзи корниз. Входът на пещерата на Подарж е на десетина мили на запад. Винаги е опасно да се приближиш до него, особено през нощта. Единственият път когато съм бил вътре беше преди две-три години. Тогава двамата с Улф едва успяхме да уговорим Подарж да ни пусне. — После се ухили и допълни: — Цената, която заплатих, беше да се любя с нея. Сигурно и другите пленници е трябвало да правят това, но са се проваляли, защото са били прекалено изплашени или отвратени, а може би и двете едновременно. Когато я разочаровали Подарж с лекота ги разкъсвала с огромните си нокти. — Той се позамисли и след малко завърши: — Така че, Анана, по един своеобразен начин, аз вече съм се любил с теб. Или най-малкото съм го правил с нещо… нека да е жена, която има твоето лице.

— Сигурно ти става по-добре — отбеляза тя, — когато говориш по този начин.

— Е, не разбираш ли, че исках да се пошегувам и да поговоря за неща, намиращи се далече от смъртта?

Тя кимна, но не каза нищо. Той също млъкна и то за дълго. Хапнаха студено месо и сухари, защото предпазливостта изискваше да не палят огън. Светлината му можеше да привлече Звънарите или зелените орли. Както и много други живи същества, които лазеха из скалите.

Бележки

[1] тази история е разказана в първата книга „Създател на вселени“ — Бел.пр.