Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Private Cosmos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Частен космос. Зад стените на Тера. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.3. Романи. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [A Private Cosmos (1967), Behind the Walls of Terra (1970) / Philip Jose FARMER]. Предговор: Роджър ЗЕЛАЗНИ. Формат: 20 см. Страници: 400. Цена: 83.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

9

Наложи се през следващите два дни да яздят по-далече от кервана, понеже ловните му отряди обикаляха в доста широк кръг, търсейки бизони, сърни и антилопи. И точно тогава, докато отбягваха нежеланата среща с тишкетмоаките, те едва не се натъкнаха на малка банда ловци от племето сатвикилап. Индианците, боядисани от глава до крака на черни и бели ивици, носеха дългата си черна коса, събрана на кок в центъра на темето си, бяха забучили кости през преградата между двете си ноздри, и се бяха нагиздили с огърлици от лъвски зъби на шията, панталони от лъвска кожа и мокасини от кожа на елен. Те се пронесоха на стотина метра от Анана и Кикаха. Но не ги забелязаха, понеже настървено преследваха един бизон, изостанал от стадото.

Нещо повече, тишкетмоаките бяха по петите на същия бизон, но се намираха от другата страна на хълма, на почти цяла миля разстояние от сатвикилапите.

В този миг Кикаха най-сетне взе решение. Той каза на Анана, че трябва да направят каквото е нужно тази нощ. Тя се поколеба, после се съгласи, че има смисъл да опитат. Всичко, което можеше да ги изведе от полезрението на Звънарите, заслужаваше да се опита.

Изчакаха керванджиите да свършат с печеното месо и с пиенето и да се разотидат залитайки по леглата си. По дължината на кервана останаха на пост трезви часови. Понеже керванът се намираше в очертанията на Големия търговски път, маркирани от стълбовете с издялани върху тях статуи на Бога на бизнеса и търговията, тишкетмоаките нямаше защо да се опасяват от нападения както от страна на хората, така и от страна на полуконете. Някое животно можеше да се натъкне на лагера, както и някоя гигантска невестулка или лъв можеха да си опитат късмета с кон или дори тишкетмоак, но това не се случваше често, така че цареше дух на безметежност.

Кикаха свали всички юзди от конете и ги плесна по хълбоците да се махат. Съжаляваше донякъде за тях, понеже това бяха домашни животни, които едва ли щяха да намерят втори дом сред Великите равнини. Но и те трябваше да опитат шанса си, както правеше той в момента.

После двамата с Анана изпълзяха до лагера, пристегнали на гърбовете си манерка с вода, малко месо, зеленчуци, и захапали ножове със зъби. Минаха незабелязано покрай двама от часовите, разположени през около четиридесет метра. После се насочиха към огромния десетколесен фургон, който беше дванайсети поред в колоната. По пътя си минаха покрай по-малки фургони, от които се разнасяше хъркането на мъже, жени и деца. За щастие в кервана нямаше кучета и причината за това бе повече от основателна: пантероподобната пума и невестулката проявяваха особени предпочитания към кучешкото месо, така че тишкетмоаките отдавна се бяха отказали да вземат своите първите приятели при пътуванията си през Равнините.

Не беше лесно да разместят плътно подредения багаж в долната половина на фургона, за да се освободи достатъчно място за тях. Наложи се да изтеглят известен брой дървени кутии, топове плат, навити на рула килими и да ги натрупат над дупката, в която щяха да прекарат дневните часове. Багажът беше натъпкан обратно, където се оказа възможно. Кикаха се надяваше никой да не забележи, че подреждането е по-различно, отколкото при тръгване.

Бяха взели със себе си две празни бутилки за физиологичните си нужди, а одеялата им даваха удобна постеля… или поне така им се струваше, преди керванът да потегли на сутринта. Фургонът нямаше никакви ресори и макар прерията да изглеждаше достатъчно гладка за вървящия човек, неравностите на терена се умножаваха неколкократно за легналия вътре.

Анана се оплака, че докато в тайното помещение на кораба се бе чувствала само като заключена, то сега й се струвало, че направо е погребана под свлачище. Температурата навън не беше много висока, но липсата на вентилация и близостта на телата им просто ги измъчваше. Налагаше се да сядат и да завират носове в малките пролуки между багажа, за да могат да си доставят живителния кислород.

Кикаха малко поразшири тези дупки. Не му се искаше да го прави, защото това увеличаваше опасността да бъдат открити от керванджиите, но съобрази, че докато пътуват, никой няма да надзърта в долната половина на фургона.

Първият ден почти не успяха да дремнат. През нощта, докато тишкетмоаките спяха, те се измъкнаха навън и изпълзяха покрай часовите. Измиха се в един вир, напълниха бутилките си, облекчиха се, което се бе оказало практически невъзможно и страшно неудобно в теснотията на фургона. Поразкършиха се, за да раздвижат мускули, вдървени от неудобните им пози, клатенето и блъскането по време на път. Кикаха беше започнал да изпитва съмнения дали идеята му наистина е чак толкова умна. Да се скриеш под носа — или още по-точно под задника — на тишкетмоаките наистина бе изглеждало като върха на дързостта и ако беше сам щеше да се чувства доста по-удобно. Не че Анана се бе оплаквала непрестанно, но несдържаните й стенания, ахкания, охкания и проклятия започваха да му лазят по нервите. Обстоятелствата налагаха често да се докосват макар и напълно неволно и те всеки път беше отскачала. Беше му заповядала да стои в своята половина на „ковчега“, да не прави тялото си така натрапчиво присъстващо и така нататък.

Кикаха започваше да мисли дали да не й каже се грижи вече сама за себе си. А ако откажеше, да я цапне по главата, да я издърпа настрани и да я захвърли на произвола на съдбата. В съзнанието му от време на време се мяркаха картини как й разрязва гърлото или я завързва за някакво дърво, оставяйки я на лъвовете и вълците.

Какво ужасно начало, каза си той, на една любовна връзка.

И в този миг се стресна. Да, действително го бе помислил: любовна връзка. Господи, можеше ли наистина да се влюби в толкова зла и арогантна жена?

Явно можеше. Колкото и да я мразеше, презираше и ненавиждаше, той започваше да се влюбва в нея.

Любовта в никакъв случай не бе непознат феномен за Кикаха както в този, така и в предишния свят… но никога не се бе развивала при подобни обстоятелства.

Нямаше никакво съмнение, че с изключение на Подарж, която поне в лицето приличаше досущ на Анана, и странната, истински неземна Хризеис, Анана бе най-красивата жена, която някога бе срещал.

За Кикаха това в никакъв случай не означаваше автоматично влюбване. Той, разбира се, беше ценител на женската красота, но бе много по-склонен да се влюби в жена с приятен характер, с бърза мисъл и с чувство за хумор, отколкото в нетърпима и/или тъпа жена. Дори дадена жена да бе само умерено привлекателна или дори напълно безлична, той би могъл да се влюби в нея, ако намереше някакви добродетели.

А Анана беше нетърпима.

Как можеше да съжителства любовта с чувството за нетърпимост, не му бе ясно.

Кой знае?, мислеше си Кикаха. Аз явно не знам. И това само по себе си е приятно, защото не бих искал да съм предсказуем и отегчителен сам за себе си.

Неприятното в тази любов беше, че на нея май й бе съдено да си остане едностранна. Е, тя можеше да усети физическата тръпка, но бе малко вероятно чувството да я разтърси и нямаше никакво съмнение, че щеше да бъде придружено и от някаква доза презрение към скромната му особа. Защото тя в никакъв случай нямаше да допусне да се влюби в леблабий! Всъщност той се съмняваше, че тя би могла да се влюби в когото и да е било. Повелителите стояха над любовта. Поне това беше научил от устата на самия Улф.

Вторият ден се изниза по-бързо от първия, може би защото двамата успяха малко да поспят. Същата нощ стадо лъвове, дошли на водопой при потока, малко след като те двамата бяха стигнали до него, ги накараха да търсят спасение на едно дърво. Времето минаваше, животните не проявяваха никакво желание да се махнат оттук и Кикаха започваше да се отчайва. Скоро щеше да стане светло. И едновременно с това щеше да стане невъзможно да се прокраднат незабелязано обратно във фургона. Той каза на Анана, че се налага да слязат от дървото и да се опитат да изблъфират големите котки.

Както обикновено, Кикаха имаше и втора причина, скрита зад очевидния мотив. Надяваше се тя да използва скритото или имплантирано в тялото й оръжие, ако го имаше. Но тя или нямаше или не смяташе ситуацията за безнадеждна, за да се разкрива. Вместо това, каза му, че той може да опита да изплаши животните щом така е решил, но тя смята да остане на дървото, докато не се увери, че са се махнали.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с теб — каза й той. — Но ние трябва да се върнем във фургона през следващия половин час.

— Не и аз — отвърна му тя. — Освен това ти не уби нищо за ядене. Не искам да прекарам още една гладна нощ в този ковчег.

— Но ти имаше достатъчно сушено месо и зеленчуци — напомни й той.

— Бях гладна през целия ден.

Кикаха тръгна да слиза. Повечето лъвове не му обръщаха никакво внимание. Но един от останалите скочи във въздуха и ноктите на лапата му минаха на няколко пръста под краката на Кикаха и го принуди бързо да се върне обратно горе.

— Май не са в настроение да бъдат блъфирани — отбеляза той. — Някои дни са, днес обаче не…

От мястото където се бяха изкатерили, той можеше да види под лунната светлина част от кервана. Не след дълго луната зави зад монолита и слънцето я последва откъм изток. Керванът започваше да се разбужда. Запалиха се огньове и започна обикновената суматоха преди закуска. После хората събраха лагера. Живописно изглеждащи войници, нахлупили украсени с пера дървени шлемове, навлекли аленочервени ризници, препасали зелени кожени престилки и обули боядисани в жълто гамаши, се метнаха на конете си. Образува се полумесец, в центъра на който потеглиха жени и деца, понесли тенджери, котлета, кани и други съдове. Идваха към вира.

Кикаха простена. От време на време той успяваше да се самонадхитри и този случай бе един от тези.

Не можеше да има никакво съмнение в избора, който трябваше да направи. Беше много по-приемливо да се опълчи срещу лъвовете, отколкото да се остави да бъде пленен от тишкетмоаките. Силно се съмняваше, че ще може да ги склони да не го предават на тевтонците. Както и да е, не можеше да се оставя на милостта им. Затова се обърна към спътницата си и й каза:

— Виж, Анана, аз потеглям на север и то потеглям максимално бързо. Идваш ли с мен?

Тя хвърли поглед надолу към огромния лъв, клекнал в основата на дървото и вперил нагоре неподвижния поглед на зелените си очи. Той чакаше полуотворил уста. Четирите остри зъба — два насочени нагоре и два надолу — изглеждаха дълги като кинжали.

— Ти си просто луд — отбеляза тя.

— Остани си тук, щом искаш. Сбогом и може би завинаги!

Той започна да се спуска от другата страна на ствола на дървото. Огромният звяр стана и изрева, с което накара другите да се надигнат и обърнат към приближаващите хора. Вятърът беше донесъл насам миризмата им.

За момент котките не можеха да решат какво да направят. После самецът под дървото изрева, обърна се настрани и другите го последваха. Кикаха скочи оттам докъдето беше стигнал и се затича след тях. Не погледна назад, надявайки се Анана да прояви достатъчно съобразителност и да го последва. Ако войниците я хванеха или дори само зърнеха за миг, те щяха да претърсят целия район, изхождайки от предположението, че и останалите бегълци са наблизо.

Чу стъпките й зад себе си и в следващия миг тя се изравни с него. Едва сега той се обърна, но не заради нея, а за да види дали конницата се е появила. Видя зад някакво възвишение главата на един приближаващ се войник, сграбчи Анана и я дръпна на земята.

Разнесе се вик… войникът явно ги бе видял. Което можеше да се очаква. И сега…?

Кикаха се надигна и се огледа. Първият ездач се виждаше в цял ръст. Беше се изправил на стремената и сочеше в тяхна посока. Другите идваха след него. Водачът препусна към тях, наклонил копие заплашително.

Кикаха погледна зад себе си. Равнина, висока трева и тук-там по някое дърво. Някъде в далечината сива маса, която можеше да бъде стадо мамонти. Лъвовете бяха изчезнали сред тревата.

Но да, точно котките трябваше да станат основния му коз. Ако съумееше да ги вкара в действие когато се наложи, без да позволява да бъде заловен, тогава можеше да се спаси.

— Последвай ме! — късо нареди той и се затича по-бързо от всякога в живота си. Войниците зад него изреваха и пуснаха конете си в галоп.

Провалиха го лъвовете. Те се разпръснаха, в никакъв случай не изплашени, а просто нежелаещи да се обърнат и влязат в схватка точно в този момент. Не пожелаха да му дадат шанса да избяга, докато разкъсват белия кон и ездача му.

Няколко от кавалеристите го подминаха, обърнаха конете си и образуваха с копията си полумесец, отворен срещу него. Други копия образуваха друг полумесец зад тях. Двамата с Анана бяха заклещени, без да има къде да помръднат, ако се изключеше възможността да се хвърлят върху остриетата.

— Ето каква награда получавам за това, че съм прекалено умен — поясни той на Анана.

Тя не се засмя. Но и на него не му беше до смях.

Още по-малко му се смееше, когато го поведоха, завързан и безпомощен, обратно към кервана. Водачът на име Клишкат ги информира, че междувременно обявените за залавянето им награди, били утроени. И макар да призна, че бе чувал за Кикаха и, разбира се, му се бе възхищавал и го бе уважавал като любимец на Повелителя, ситуацията сега беше по-различна, нали така?

Кикаха не можеше да не признае, че такава бе истината. Той попита Клишкат дали императорът е още жив. Въпросът изненада Клишкат. Разбира се, че Миклосимл е жив. Та нали точно той бе обявил наградата. И пак той бе обявил съюз с розовобузестите магьосници, долетели с фургон без колела. И така нататък.

Но надеждата на Кикаха да успее да уговори керванджиите да го пуснат, като им разкаже за истинската ситуация в Таланак, беше осъдена на неуспех. Имперската система от сигнални барабани и експресни служби беше запознала пограничните градове с положението в столицата. Е, ясно бе, че някои от новините са лъжи, но Клишкат не повярва на Кикаха, който опита да го убеди в това. И Кикаха не можеше да го обвини в нищо.

Двамата пленници се нахраниха до насита, жените ги изкъпаха, намазаха с благовонни масла телата и косите им, сресаха ги и ги облякоха в чисти дрехи. През цялото това време водачите, техните помощници и войниците от охраната не спряха да спорят. Началникът считаше, че войниците следва да разделят поравно наградата с тях. Помощниците бяха уверени, че и те имат право на свой дял. В този миг се появиха и представители на останалата част от пътниците с кервана. Те настояха наградата да бъде разделена поравно между всички.

Водачите и войниците се развикаха на новодошлите. Накрая началникът нареди на всички да млъкнат. Каза им, че има единствен начин да се разреши спора справедливо. И този начин е да се остави на императора да вземе решение. Което означаваше, че със случая ще се занимаят върховните съдии на Таланак.

Войниците възразиха. Делото можеше да се проточи с години, преди да бъде решено. А междувременно таксите за съдии и адвокати щяха да погълнат предварително всички пари, които можеха да се получат.

Изплашил всички с неочаквания си ход, Клишкат предложи компромис, който според него даваше удовлетворително решение за всекиго. Една трета отиваше за войниците, втората третина отиваше за водачите на кервана и техните помощници, а последната следваше да се разпредели поравно между останалите.

Разгоря се спор, който продължи по време на обеда и вечерята. Керванът не беше помръднал.

И когато почти бяха стигнали до споразумение относно разпределението на печалбата, подхвана се спор на нова тема. Следваше ли керванът да продължи по пътя си, отвеждайки пленниците и разчитайки, че в най-скоро време магическата въздушна лодка ще долети при тях отново, както им бяха обещали розовобузестите магьосници? Тогава пленниците можеха да бъдат предадени на магьосниците. Или може би част от войниците трябваше да ги отведе обратно в Таланак, а керванът да продължи по пътя си.

Някои справедливо възразиха, че магьосниците може никога повече да не се появят. Но дори и да дойдеха, в лодката им нямаше да има място на бегълците.

Други изтъкнаха, че избраните да ескортират обратно пленниците до Таланак, може да поискат цялата награда за себе си. И когато керванът отново влезеше в контакт с цивилизацията, останалите щяха да научат, че ескортът е похарчил всичките пари. И всякакви съдебни дела щяха да бъдат безсмислени.

И така нататък, и така нататък.

Кикаха попита една от жените по какъв начин бяха разговаряли розовобузестите с началника на кервана.

— Те бяха четирима и всеки имаше отделно място в магическата лодка — започна жената. — Но водеха един жрец и той говореше от тяхно име. Седеше в краката на онзи, който бе на предния стол отдясно. Розовобузестите говореха само на езика на Повелителите — познавам го като го чуя, но не мога да го говоря, — а жрецът слушаше и след това предаваше казаното на наш език.

Вече беше късна нощ и луната бе прекосила половината от определения й път на небето, а споровете не затихваха. Кикаха и Анана отидоха да си легнат в застлани с кожи легла, този път в горната половина на един фургон. Когато се събудиха сутринта, лагерът беше събран. Окончателното решение бе да вземат пленниците със себе си и да чакат магическата летяща лодка да се появи, както бе обещано.

На двамата пленници бе разрешено да вървят редом с кервана през дена. Шест войника ги пазеха денем, други шест наблюдаваха техния фургон нощем.