Филип Хосе Фармър
Частен космос (15)

14

Когато се събуди, видя Кикаха да спи до нея. Лицето му й заприлича на лицето на бебе с късия си нос и високата горна устна, но дъхът му миришеше на вино, а от тялото му се долавяше аромат на екзотичен парфюм. Неочаквано той спря да похърква и отвори едното си око. Ухили се и каза:

— Добро утро! Макар да ми се струва, че е по-скоро следобед!

После седна и я потупа по рамото. Тя раздразнено се дръпна от докосването му. Това не му попречи да се усмихне още по-широко.

— Дали само ми се струва или наистина арогантната супержена Анана-лъчезраната, е малко ревнива? Немислимо, нали?

— „Немислимо“ е удивително точна дума — сопна се тя. — Защо би трябвало да ме вълнува? Откъде-накъде?

Той се протегна и прозя.

— Е, на тези въпроси ще трябва сама да си отговориш. В края на краищата, ти си жена, макар да отричаш, че си човек, а ние бяхме в доста близък, почти интимен по мое мнение, контакт. На всичко отгоре аз съм симпатичен, отчаяно смел и велик воин, щом го казвам, макар че само ти повтарям думи, изречени от хиляди. Е, ти не можеш да се противопоставиш на привличането ми, макар да се презираш, затова че си допуснала един леблабий да ти хареса.

— Опитвала ли се е някога жена да те убие? — попита тя.

— О, поне една дузина. Всъщност като си помисля, трябва да призная, че раните, нанесени ми от жени, са ме приближавали повече до смъртта, отколкото всички рани заедно, нанесени ми от великите воини. — Той опипа два белега върху ребрата си: — На два пъти те едва не постигнаха онова, което и най-заклетите ми врагове не могат. При това и двете се кълняха, че ме обичат. Така че не се притеснявай да ме озариш с искрената си открита омраза винаги когато пожелаеш!

— Не те мразя, нито те обичам — изплъзна се тя. — Аз съм Повелителка и съм…

Прекъсна я една орлица, която дойде да им каже, че Подарж желае да разговаря с тях на закуска. Орлицата видимо се обърка, когато Анана заяви, че първо би искала да се изкъпе и после помоли да й донесат козметичните средства, които без съмнение бяха на разположение тук сред толкова много съкровища, нали? Кикаха се поусмихна и каза, че отива при Подарж и ще се опита да извини закъснението й. Орлицата запристъпва пред Анана на несгъващите си крака и я отведе до филигранна тоалетна масичка, отрупана с всичко, което можеше да й бъде необходимо.

Подарж не се ядоса на отсъствието на Анана, понеже я вълнуваха други неща. Тя поздрави Кикаха с думи, от които трябваше да се разбере, че високо го цени и съобщи, че разполага с някои интересни новини. Един орел долетял призори и разказал за огромна флота, придвижваща по реката, наричана от тишкетмоаките с името Петчотакл. Реката била широка и извеждала покрай местността известна като Дърветата на многото сенки.

Имало сто дълги лодки с по петдесет души във всяка. Така флотилията превозвала пет хиляди от Червените бради, които се наричали тюда, или хора. Кикаха спомена, че бил чувал за тях от самите тишкетмоаки, които се оплаквали, че Червените бради все по-често извършвали нападения над пограничните градове и форпостове. И все пак какво смяташе да прави цяла една флотилия с този размер? Не можеше да има никакво съмнение, че тя замисля нападение, а може би обсада, да речем, на Таланак.

Тя каза, че тюда дошли тук от голямото море на запад, зад Святкащата планина. Кикаха призна, че още не е минавал през Святкащата планина, макар отдавна да му се искало да го направи. Но знаел, че става дума за един район хиляда мили дълъг и триста широк. Мислел, че крайбрежието на морето е населено от америндианци, подобно на Равнините.

Не, отговори му Подарж, доволна от това, че можеше да покаже колко много неща са й известни и докъде се простира могъществото й. Не, орлите й докладвали, че преди много, много години онези места наистина били населени с перести шапки (америндианци). Тогава Джадауин докарал от Земята цяло племе високи дългобради светлокожи мъже. Те се установили по източното крайбрежие и построили свои градове и свои кораби. Не след дълго покорили и асимилирали тъмнокожите там. Първоначално тъмнокожите били използвани като роби, но постепенно получили права като останалите и накрая се слели с расата на тюда, превръщайки се сами в тюда. Езикът им се опростил, оставайки развален диалект на езика на тюда, примесен с множество местни думи и фрази.

Източното крайбрежие се превърнало във федерация под съвместното управление на Бракя (името на този крал означавало Борба) и Саурга (което на свой ред можело да се преведе като Печал). След това избухнала тежка и продължителна гражданска война, в резултат на която Бракя бил принуден да избяга със шепа воини и жените им. Те прекосили Святкащата планина и се заселили по горното течение на реката. С течение на годините ставали все по-многочислени и по-силни, и започнали грабителските си рейдове по границите на тишкетмоаките, като в отделни случаи нападали лодки и дори кервани. Често се сблъсквали с полуконете, но не винаги излизали победители в схватките с тях, както вече били навикнали с другите.

Тишкетмоаките изпратили няколко наказателни експедиции, една от която опустошила един от крайречните градове, а другите били разпердушинени без остатък. Изглежда Червените бради най-сетне са решили да се захванат сериозно с народа на Таланак. Войската им била съставена от едри и добре дисциплинирани воини, но те май нямали представа за размерите и отбранителната способност на нацията, срещу която се опълчвали.

— Възможно е — съгласи се Кикаха, — но когато се доберат до Таланак, те ще установят, че отбранителната способност за защитниците му е сведена до минимум. Дотогава ще сме атакували и може би завладели Нефритения град.

Подарж загуби доброто си настроение:

— Първо ще атакуваме Червените бради и ще ги пръснем като врабчета, спасяващи се от ястреб! Няма да им облекчавам нещата!

— А защо да не ги направим свои съюзници? — предложи Кикаха. — Битката срещу Звънарите, тишкетмоаките и драхеландерите няма да бъде от най-лесните, особено ако се отчете, че те ще използват срещу нас летателните си апарати и бластерите. Ще имаме нужда от всяка помощ, която можем да намерим. Затова предлагам да ги привлечем на наша страна. Ще има достатъчно плячка и убийства за всички… дори предостатъчно!

Подарж скочи от стола и с един замах на крилото си събори всичко, което беше сложено на масата. Великолепните й гърди се вдигаха и спускаха от обзелия я гняв. Тя го гледаше с очи, в чийто поглед липсваха дори следи от разум. Кикаха неволно се сви вътрешно, макар че си наложи да я изгледа спокойно и дори си позволи да довърши мисълта си:

— Да дадем на Червените бради възможността да убият нашите врагове и да загинат за нашата кауза — предложи й той. — Твърдиш, че обичаш орлите си, дори ги наричаш свои питомци. Защо не искаш да запазиш живота на много от тях, като подсилиш редиците им с Червените бради?

Подарж изкрещя в лицето му и изпадна в пристъп на ярост. Той разбра, че е направил сериозна грешка, позволявайки си да не е съгласен с мнението й и по най-малката подробност, но вече беше твърде късно да поправи стореното. Нещо повече, усещаше, че сам губи контрол над разсъдъка си, поддавайки се на изблика на омраза към нея и арогантните и нечовешко жестоки методи на действие.

Наложи си да се овладее, преди да се е озовал там, откъдето никой не се е върнал. И каза:

— Прекланям се пред върховната ти мъдрост, да не споменавам силата и мощта ти, о Подарж! Нека бъде както сама решиш!

Но остана замислен и твърдо убеден, че ще се наложи да говори с нея още веднъж, когато прецени, че тя е готова да се вслуша в гласа на разума.

Първото нещо, което направи след закуската, бе да изведе самолета навън от пещерата и да изкачи с него петдесетте хиляди стъпки до върха на монолита. Там отлетя до билото на планинска верига непосредствено до периферията на монолита. Двамата с Анана останаха седнали, разговаряйки на висок глас за всичко, което се бе случило напоследък, отплесвайки се в описания на входа за пещерата на Подарж. Оставиха радиото включено, така че всяка казана от тях дума се излъчваше. Тя беше настроила различните средства за засичане от разстояние. След няколко часа разговор Анана се престори, че изведнъж е забелязала „пропуска“ с радиото. Тя жестоко сгълча Кикаха за проявената от него тъпота и моментално го изключи. Но в този момент на един от екраните вече се виждаха отметките на два самолета, приближаващи се към края на монолита откъм центъра на Америндия. И двата се бяха спуснали от върха, върху които се намираше дворецът на Повелителя.

Понеже двата самолета вече ги бяха засекли с инструментите си, те без никакво съмнение щяха да могат да претърсят и околността, където двамата с Анана смятаха да се скрият. Кикаха насочи самолета на максимална скорост през ръба на монолита и надолу. Задържа се пред входа на пещерата докато не видя първия от преследвачите им да се показва над ръба. После се шмугна в пещерата и по тунела, без да обръща внимание на стръженето в стените.

Сега им оставаше само да чакат. Двата стационарни бластера, включително и ръчните, бяха в ноктите на орлите, сновящи недалече. Те имаха задачата да се спуснат изневиделица от зеленото небе, в мига, когато двата летателни апарата застанеха пред входа на пещерата. Звънарите без съмнение щяха да забележат приближаването им, но едва ли щяха да им обърнат някакво внимание. Тяхната основна цел щеше да бъде да унищожат всякакъв живот в тъмнината на пещерата.

На онези в нея не се наложи да чакат дълго. Един орел, понесъл лъчемет в клюна си, долетя, за да рапортува. Звънарите, по трима в самолет, станали лесни жертви благодарение на пълната изненада на атаката. Телата им били изпечени, а летателните апарати висели на място без никакви повреди, с изключение на няколко дупки в тапицерията на седалките и леко разтопен метал тук-там.

Кикаха предложи на Подарж да вкара двата самолета в пещерата. Звънарите разполагаха с поне още един и нищо чудно да го изпратеха да разследва причината за изчезването на другарите им. „Поне един“, защото Нимстоул и Джудубра може би също разполагаха с летателни апарати от някакъв вид.

— До момента унищожихме дванайсет Звънари. Остават още трийсет и осем — отбеляза Кикаха. — Но сега вече разполагаме със средства за придвижване и малко повече огнева мощ.

Двамата с Анана излязоха с техния самолет. Той се прехвърли в един от двата реещи се във въздуха самолети и го вкара вътре, после отново излезе, за да повтори операцията и с другия. Когато ги подредиха един до друг в пещерата, Подарж настоя двамата да я обучат заедно с няколко подбрани от нея орли, как да ги използва. Кикаха помоли най-напред да им бъдат върнати ръчните лъчемети, както и онези, които бяха свалени от техния самолет. Продължителното колебание на Подарж накара Кикаха да помисли, че тя е решила, че вече няма нужда от тях. Двамата с Анана бяха напълно безпомощни, защото бяха предали собственото си оръжие на орлите, за да обезпечат успеха на общия им план. Той все още разполагаше с ножа си, който бе решил да забие в слънчевото й сплетение, ако тя с нещо покажеше, че възнамерява да даде заповед на питомците си да ги нападнат. Това нямаше да спаси нито един от двамата, но поне щеше да отнеме живота на Подарж.

Харпията обаче накрая разпореди на питомците си да се подчинят. Излъчвателите бяха върнати, а бластерите бяха монтирани обратно на самолета. Но той все още усещаше някакво безпокойство. Подарж надали щеше да му прости, че е приятел на Улф, и щеше с готовност да забрави за всички услуги, които той й направеше. Веднага щом престанеше да й бъде полезен, щеше да престане да бъде и жив. Което можеше да се случи във всеки миг от близкото бъдеще.

Затова когато реши, че е безопасно да говори с Анана, той я предупреди какво може да очаква.

— Мислех си за същото — призна му тя. — Дори да не беше приятел на Джадауин, ти пак би бил в опасност, понеже си й бил любовник. Тя сигурно добре разбира, че въпреки красивото си лице и разкошните гърди, е чудовище и като такава отвращава мъжете, които принуждава да я любят. И това тя не може никому да прости — затова се чувства задължена да убие мъжа, който по нейно убеждение скрито я презира. Аз, на свой ред, също съм в опасност, защото съм жена, и защото тя със сигурност ненавижда всички жени, понеже се чувства пленница на своето тяло. На второ място, аз имам нейното лице, а тя в никакъв случай няма да допусне жена с моето тяло и нейното лице да живее достатъчно дълго, за да успее да се наслаждава на комбинацията. И на трето място, тя е луда! Ужасява ме!

— Ти, една Повелителка, признаваш, че си ужасена! — напомни й той.

— Дори и след десет хиляди години, аз все още се плаша от някои неща. Мъченията са едно от тези неща, а аз съм сигурна, че те ще ме измъчва по най-отвратителен начин… ако има тази възможност. Но има нещо по-важно: безпокоя се за теб!

— За мен ли? — искрено се изненада той. И подхвърли: — За един леблабий?

— Ти не си обикновен човек. Сигурен ли си, че в кръвта ти не тече поне малко от кръвта на Повелителите? Може би си син на Улф?

— О, със сигурност не съм — отвърна й той усмихнато. — Само не ми казвай, че са ти чужди емоциите на обикновените жени! Може би съвсем мъничко не съм ти безразличен, а? Може би аз съвсем, ама съвсем мъничко те привличам с нещо, а? Може би, Боже опази, ти дори ме желаеш? Ами ако — о, каква ужасна мисъл! — се окаже, че ти малко ме обичаш? Да, това последното само при положение, че Повелителите са способни да обичат!

— Ти си луд като твоята харпия! — ядоса се тя. — Дори не помисляй, че след като съм склонна да се възхитя на смелостта и способностите ти, аз съм готова и да те призная за равен на мен!

— О, разбира се, че не съм — подигра я той. — Защото ако не бях аз, ти щеше да си мъртва половин дузина пъти, или най-малкото щеше да пищиш от болка и отчаяние в някоя килия за мъчения. Чуй ме внимателно какво ще ти кажа сега: когато си готова да признаеш, че не си била права, аз ще ти спестя неудобството. Наречи ме „любими“, това е всичко. Нито ми се извинявай, нито проливай сълзи на разкаяние. Просто ме наречи „любими“. Не мога да ти обещая, че ще се влюбя в теб, но ще обмисля, запомни, само ще обмисля, възможността да стана твой любовник. Защото ти си страшно привлекателна, поне физически. А аз не бих искал да оскърбя Улф, като отблъсна неговата сестра, макар че от друга страна не си спомням той да е говорил за теб със силно чувство на обич.

Очакваше изблик на ярост. Вместо това, тя се засмя. Но той не беше сигурен дали смехът не й служи само за прикритие.

След това нямаха време за повече разговори. Подарж ги впрегна да обучават орлите й да използват техниката, с която се бяха сдобили. Разпитваше ги непрестанно за Таланак, за местата, където можеше да се очаква най-ожесточена съпротива, за слабите точки на града и така нататък. На нея самата често й се налагаше да дава заповеди и да изслушва доклади. Стотици пратеници отлетяха, за да доведат останалите орли, които щяха да вземат участие в експедицията. Те трябваше да се съберат там, където малкият приток Куакойомл се вливаше в Петчотакл. Тук именно орлите трябваше да причакат приближаващата флотилия на Червените бради. Имаше много проблеми, които трябваше да намерят своето разрешение. Изхранването на армията й например изискваше специални мерки, които трябваше да бъдат взети предварително. В недалечното минало орлите бяха организирани в армия почти толкова дисциплинирана както една човешка армия. Но по време на атаката на двореца преди няколко години, Подарж беше загубила толкова много от своите най-добри офицери, че възстановяването се бе оказало невъзможно. Както и да е, проблемът с изхранването беше сложен.

Тя отдели известен брой от орлите за ловци. Понеже крайречните области на Великите равнини гъмжаха от дивеч, те можеха да помислят за набавянето на всичката необходима им храна. Това обаче налагаше два на всеки десет орли почти през цялото време да се занимават само с лов.

На четвъртата сутрин Кикаха си позволи отново да влезе в спор. Той й каза, че не е разумно от нейна страна да прахосва огневата си мощ върху войската на Червените бради и че тя трябва да съхрани всичките си ресурси за мястото, където ще бъдат абсолютно необходими — Таланак, — където Звънарите разполагат с оръжия, на които можеха да се противопоставят само подобни.

Нещо повече, дори в този момент тя разполагаше с достатъчно орли, за да разпореди атака срещу тишкетмоаките. Тяхното изхранване беше достатъчно тежко преди още да са дошли останалите. На всичко отгоре…

Не успя да й каже нищо повече. Харпията му изкрещя да мълчи, ако не иска да му бъдат избодени очите. Каза че е изморена от неговата арогантност и нахалство. Заяви му, че е живял вече достатъчно дълго и че има прекалено високо самочувствие за собствената си хитрост. Каза му, че едва изтърпява Анана, която според нея била възможно най-отблъскващото същество. Провокира го да се опита да избяга от пещерата сега, ако посмее, и каза, че е готова да остави жената да скочи от някоя скала в морето.

Кикаха мълчеше, но това не я успокояваше. Тя продължи да крещи срещу него поне половин час. Накрая неочаквано млъкна. Усмихна му се. Някаква студена струнка трепна в него, кожата му сякаш се сбръчка и му се стори, че част от нея се опитва да се захлупи върху останалата част.

Имаше време когато можеше да се изчакват събития, както имаше време когато те можеха да бъдат предугадени. Кикаха стана от стола се, вдигна близкия до него край на масата, колкото и да бе тежка тя, и я обърна върху Подарж. Харпията изпищя, защото бе притисната помежду масата и стола си. Главата й се подаде над ръба, крилете й безпомощно помръднаха.

Сигурно трябваше да я простреля в главата там и тогава, но не му се стори, че тя представлява непосредствена лична заплаха за него. Но двете орлици на пост представляваха, защото държаха лъчемети в клюновете си. Те обаче трябваше да ги пуснат на пода и да ги хванат с единия си крак, а това даде възможност на Кикаха да простреля едната. Поставен на половин мощност, лъчеметът подпали зелените й криле.

Анана изтегли собствения си лъчемет и лъчът му се кръстоса с този на втората.

Кикаха й извика и се затича към най-близкия самолет. Тя го следваше по петите и когато двамата скочиха по местата си, тя хвана ръчките на големия бластер. Той седна пред пулта за управление и включи двигателите. Летателният апарат се издигна на една стъпка над пода и се стрелна към изхода на тунела. Три орли се опитаха да им блокират пътя с телата си. И три пъти се чуха глухи удари, разтърсващи Кикаха. В следващия миг той залитна напред и се удари с гърди в пулта, защото машината се втисна в стеснението непосредствено преди отвора. Той увеличи мощността. Металът изскърца по гранита и апаратът си проби път като шомпол, прочистващ дулото на оръдие.

За миг входът на пещерата беше блокиран от тялото на голяма птица, но после отново се раздаде звукът на глух удар и самолетът се изтръгна под ярката слънчева светлина на петдесет хиляди стъпки над повърхността на морето.

Кикаха потисна желанието да избягат където им видят очите. Той изтегли машината назад и нагоре, следейки тъмния отвор. Както можеше да се очаква, след малко от там изплува тялото на втория самолет, а след него и онзи, в който те бяха дошли тук. Анана разцепи и двата по надлъжната им ос с помощта на бластера, включен на пълна мощност. Машините се разтвориха като черупката на плод и се понесоха надолу сред разсечените тела на орли, превъртайки се във въздуха дълго преди да паднат в синевата на морето далече долу.

Кикаха свали машината на нивото на тунела и насочи на пълна мощност бластера в него. Писъците, които се разнесоха, му подсказаха, че или беше улучил неясно колко орли, или ги бе изплашил за дълго. Помисли си дали да не откърти няколко къса от скалата и да блокира с тях входа за пещерата, но орлите отвън вече започваха да се събират в гъсто ято. Той си проби път с носа на самолета през тях, а Анана се погрижи да поопърли перата на най-досадните. Не след дълго бяха на свобода и се носеха на пълна скорост към планинския масив, който отделяше края на монолита от Великите равнини.