Филип Хосе Фармър
Частен космос (16)

15

Той се понесе в бръснещ полет над терена, защото колкото по-ниско летяха, толкова по-малка беше вероятността да бъдат засечени от самолета на Звънарите. Кикаха държеше апарата практически малко над тревата; над заоблени хълмове; над дърветата; над огромните сиви туловища на мастодонти и мамонти; над безбройни стада черни бизони; над дивите коне, над тромавите, изпосталели равнинни камили с изплашени лица; над деветстотин фунтовите гъвкави светлокафяви тела на Felix Atrox — кръвожадният лъв; над дългокраките, подобни на кучета, леопарди; над саблезъбите смилодони и тъповатите рунтави мегатериуми; над ленивци с размерите на слон; над степни вълци, достигащи на височина човешки бой; над високите до двайсет стъпки древни балухитериумми с магарешка глава; над мегацероси — елени с рога, чиито размах достигаше двайсет стъпки; над хилядите разновидности на антилопите, включително такава, която имаше дълъг раздвоен рог, започващ от муцуната й; над глигани-страшилища, извисяващи се на шест стъпки над земята; над внушаващите ужас и разтърсващи земята с походката си бронтотериуми, създадени отново в биолабораториите на Улф и пуснати на свобода из Великите равнини — сиви, дълги до петнайсет и високи към осем стъпки, с голям плосък рог на края на носа; над койоти и лисици, над щраусоподобни птици, патици, гъски, лебеди и чапли, над щъркели, гълъби, лешояди, мишелови, ястреби — над хиляди животински видове, над милиони разновидности на живота… над всички тях се носеше Кикаха, срещайки се за трите часа полет с повече, отколкото бе видял за пет години странстване из тази земя.

Прелетя над няколко лагера на индианци от Равнините. Пронесе се почти докосвайки вигвамите на уингашути, хайхови, такорити и веднъж дори над отряд на дивите коне, заградил от всички страни своите самки, понесли на шейни племенната собственост и съпровождан от малките си, които рязко се впускаха без видима причина като млади жребчета.

Кръвта на Кикаха кипеше при тези гледки. Единствен измежду всички земляни, той имаше шанса да живее в този свят. До момента късметът го бе съпътствал неотклонно и дори да умреше в тази секунда, той не би могъл да каже, че е прахосал живота си. Точно обратното: беше му дадено много повече, отколкото повечето хора бяха получавали и той бе благодарен на това. И въпреки всичко, той възнамеряваше да продължи да живее още дълго. Защото имаше още много места, които си струваше да посети и да изследва, много красиви жени, които заслужаваха да бъдат обичани. И много врагове, с които да си премери силите.

Едновременно с последната мисъл, стрелнала се през главата му, той зърна някакъв странен отряд сред прерията. Намали скоростта и се спусна на четиридесет стъпки над тях. Бяха драхеландери ездачи, съпровождани от малък кавалерийски отряд тишкетмоаки. А сред тях се виждаха и трима Звънари. Той ясно различаваше сребърните ковчежета, прикрепени към седлата на конете им.

Те дръпнаха юздите на конете си, очевидно мислейки, че летящият над главите им апарат е с екипаж от други Звънари. Кикаха не ги остави дълго да се заблуждават. Той се спусна още и даде възможност на Анана да ги разсече наполовина с лъча. Другите панически препуснаха. Кикаха взе ковчежетата и ги изхвърли над река Петчотакл. Не му беше ясно как бе станало възможно този отряд да се добере на такова разстояние от Таланак, дори да бяха яздили ден и нощ. На всичко отгоре, ездачите идваха от срещуположната посока.

Тогава се сети, че те са били телепортирани направо тук. Спомни си за една врата, скрита в пещера, забутана сред верига ниски, но стръмни скалисти хълмове на петдесетина мили навътре. Насочи самолета нататък и видя онова, което знаеше, че ще види. Звънарите бяха оставили многочислена охрана, за да бъдат сигурни, че Кикаха няма да може да избяга оттук. Той обаче се възползва от изненадата, изби всички и вкара ловко самолета в пещерата. Един Звънар прекосяваше последните няколко метра, отделящи го от вратата, когато Кикаха проби дупка в тялото му.

— Шестнайсет дотук. Остават още трийсет и четири — промърмори Кикаха. — А следващите няколко минути ще донесат края на още много.

— Само не ми казвай, че смяташ да се прехвърлиш през вратата! — каза тя с опасение.

— Тази врата положително е свързана с вратата в храма на Таланак — отвърна Кикаха. — Но може би трябва да оставим този ход за по-късно, когато ще имаме някакви подкрепления — той не поясни какво имаше предвид и вместо това й нареди да се отърве от труповете. — Известно време няма да ни има. Ако междувременно Звънарите решат да минат насам, те не бива да разберат какво е станало.

Планът на Кикаха имаше шансове за успех, но това зависеше от способността му да убеждава. Двамата отлетяха нагоре срещу течението на реката, докато не пресрещнаха флотилия от много лодки, по две в колона, които се носеха по течението, подпомагани от гребци. Гледката му напомни за корабите на викингите с издяланите на носовете им драконови глави, още повече, че моряците под тях приличаха от това разстояние на скандинавци. Бяха едри и широкоплещести, носеха на главите си шлемове с рога, обути бяха в шалварести панталони, а въоръжението им се състоеше от бойни секири с двойно острие, мечове, копия и кръгли щитове. Повечето от тях бяха боядисали дългите си бради в червено, но сред армията се виждаха и гладко избръснати мъже.

Облак от стрели го пресрещна, когато опита да се снижи. Но той упорито се промъкваше към челната лодка, в която стоеше жрец, облечен в дълга бяла одежда с червена яка. Войниците в лодката бяха изстреляли всичките си стрели, а самолетът летеше малко извън обсега на бойните им секири. Няколко копия полетяха към тях и едно-две дори попаднаха в корпуса, но Кикаха ловко маневрираше така че да не попада пред отвора на помещението под палубата. Той се обърна към жреца на езика на Повелителите и не след дълго крал Бракя се съгласи да разговаря с него чрез посредничеството на жреца. Двамата се срещнаха на брега на реката.

Оказа се, че Бракя има сериозни основания да проявява враждебност. Само преди седмица един летящ апарат бе опожарил няколко града и бе избил немалко млади хора. На всичко отгоре, мародерите приличали на Кикаха. Наложи се Кикаха да обясни подробно ситуацията, което му отне цели два дни. Забавянето се дължеше на необходимостта да обяснява всичко първо на алхсгума, както тюда наричаха жреците. Но Кикаха се издигна в очите на Бракя, когато жрецът Витрус поясни на краля, че пред него стои не кой да е, а дясната ръка на Алвалдандс — Всемогъщия.

Придвижването на флотилията бе задържано с още един ден, защото вождовете и Витрус бяха прехвърлени със самолета до пещерата, в която се намираше вратата за телепортиране. Кикаха беше преценил, че именно тук трябва отново да изложи подробно плана си. Бракя пожела практическа демонстрация на телепортирането, но Кикаха отказа под предлог, че това само би предупредило Звънарите в Таланак, че вратата е достъпна за враговете им.

Следващите няколко дни Кикаха описа първо най-общо, а после и в подробности, как да бъдат прехвърлени пет хиляди воина през вратата. Големият брой изискваше точно пресмятане на времето, защото и най-дребният пропуск можеше да доведе до смъртта на мнозина от чакащите реда си, ако вратата се задействаше в миг, когато те не са заели правилно мястото си. Но, както изтъкна той, Звънарите и драхеландерите бяха прехвърлили голям брой хора, а това означаваше, че намерението им е осъществимо.

Междувременно беше започнал да се отчайва от непосилната задача, с която се бе нагърбил, беше започнал да губи търпение, но не смееше да го покаже. Подарж вероятно бе повела многочислената си крилата армада на атака срещу Таланак. Ако бе искала да нападне първо Червените бради, досега щеше да го е направила.

Обратно на обзелите го настроения, Бракя и останалите вождове вече изгаряха от желание по-скоро да започнат провеждането на плана му. Ентусиазмът, с който Кикаха им бе описал очакващите ги съкровища на Таланак, ги бе превърнал във фанатични привърженици на каузата му.

Кикаха организира изработването на открито на точен макет на вратата в пещерата и в продължение на три дни и по-голямата част от нощите проведе многократни репетиции на предстоящото прехвърляне на войските. Към края всички бяха изморени и раздразнителни, но за сметка на това повечето детайли бяха изгладени и като че ли всичко мислимо бе отработено.

Бракя прецени, че всички имат нужда от един ден почивка. „Почивка“ в неговите представи представляваше изтъркулването на големи бъчви пиво и някаква действително „огнена вода“ от лодките на брега, и последващото им изпиване, докато на шишове над огньовете се печаха сърни, бизони, диви коне и мечки. И всичко това съпроводено от много песни, викове, смях, хвалби и няколко по-сериозни спречквания, завършили с тежки наранявания и смъртта на неколцина.

Кикаха склони Анана да остане в тяхната палатка, главно заради Бракя, който без никакво притеснение я бе оглеждал с нескрита похот. И макар досега да не бе предприемал нищо повече освен отправянето на комплименти, граничещи с неприличното (но напълно допустими в обществото на тюда, както поясни жрецът), алкохолът можеше да го освободи от някои задръжки. Това щеше да принуди Кикаха да се бие с него, понеже всички гледаха на Анана като на неговата жена. Всъщност беше се наложило да спят в една палатка именно за да поддържат това впечатление. Тази нощ Кикаха прие предизвикателството на Бракя да се надпиват, понеже щеше да изгуби уважението на околните, ако го отклонеше. Бракя имаше прозрачното намерение да напие Кикаха до безсъзнание и да отиде в палатката при Анана. Той бе с четиридесет фунта по-тежък от Кикаха и се предполагаше, че без никакви проблеми ще издържи по-дълго. Но малко преди заран той рухна на земята за огромно веселие на няколкото Червени бради, които още се държаха на крака.

Късно следобед Кикаха излезе от палатката с глава, която усещаше като след опит да сплете рога в схватка срещу бизон. Бракя се събуди малко по-късно и едва не си скъса междуребрените мускули, надсмивайки се над себе си. Не беше сърдит на Кикаха и когато Анана се присъедини към тях, той я поздрави унило. Кикаха бе доволен от това развитие на нещата, но не искаше да предприемат атаката същия ден, както бе по план. Армията не бе в състояние да се бие дори срещу жени, да не говорим за тренираните врагове, очакващи ги в Таланак.

Бракя разпореди да изтърколят още бъчви пиво и пиянството се развихри с пълна сила. Точно тогава един гарван — птица с размерите на земен плешив орел, съгледвач на Улф — долетя и кацна на клон над главата на Кикаха.

— Привет, Кикаха! — изграчи птицата дрезгаво. — Откога те търся! Улф Повелителя ме изпрати да ти предам, че му се налага да напусне двореца си, защото трябва да отиде в друга вселена. Някой е отвлякъл неговата Хризеис и той е решен да открие крадеца, да го убие и да си върне жената.

И гарванът продължи с подробното описание на активираните охранителни системи, задействаните врати за телепортиране и препоръки как да влезе и излезе от двореца, ако пожелае. Кикаха уведоми птицата, че всичко се бе променило и й разказа за завземането на двореца от Звънарите. Гарванът не бе особено изненадан от новините. Той вече бе посетил Таланак, защото отнякъде бе научил, че Кикаха се е мяркал там. Беше видял и Звънарите, макар, разбира се, да не знаеше кои са те. Също така бе видял зелените орли на Подарж на път да атакуват Таланак. Те хвърляли огромна сянка, вещаеща черни дни, върху земята и се носели с плясък на крилете, напомнящ за барабаните на Страшния съд. След като го разпита подробно, Кикаха прецени, че армадата се бе стоварила върху Таланак предишния ден.

Той потърси Бракя и му разказа какво бе научил. Целият лагер бе изпаднал в пиянско веселие. Това не попречи на Бракя да издаде заповед: огромни рогове изсвириха сбор, бойни барабани забиха в тревожен ритъм, воините се строиха в клатушкащи се, но отчетливо построени редици. Бракя и вождовете трябваше да се прехвърлят първи заедно с Кикаха и Анана, които носеха със себе си демонтирания голям бластер от самолета. Следваха голобрадите младежи, които нямаха право да си пуснат брада и да я боядисат в червено, докато не убият човек в битка. Следваше остатъкът от армията.

Кикаха, Анана, Бракя и шестимата вождове бързо стъпиха в кръга от сребрист метал. Началникът на отряда след тях провери дали моментът на активиране на вратата е правилно избран. Миг по-късно, групичката се озова в стая, която за разлика от очакванията на Кикаха не беше голямата зала в храма. Беше много по-малка, макар и доста голяма спрямо останалите. Той моментално съобрази, че това е стаята с врата за телепортиране, разположена в близост до центъра на града — онази, до която не бе успял да се добере, докато го бяха преследвали Звънарите. Той избута тюда извън кръга, в който стояха — те бяха останали като вкаменени след магическото си прехвърляне тук.

Събитията след това се разразиха привидно бързо, макар да продължиха много часове, да изискваха изразходването на много енергия и да доведоха до смъртта на много хора. Старата част на града беше обхваната от повсеместни пожари. Огнени езици бълваха от всички сгради. Причината беше в запалените факли, хвърлени от орлите. Малко бяха нещата в нефритения град, които можеха да горят, но за сметка на това се виждаха хиляди изгорели и все още димящи трупове на орли. Те бяха паднали жертва на лъчеметите в ръцете на Звънарите. Улици и покриви бяха покрити с телата на големите птици, на воини-тишкетмоаки и на драхеландери. В момента по-голямата част от сраженията се водеха в подстъпите към двореца и около храма.

Защитниците и орлите бяха така концентрирани в битката, че забелязаха Червените бради, едва когато три хиляди от тях се бяха прехвърлили в града. Вече беше късно да се попречи на останалите две хиляди също да се телепортират. Стотици орли се откъснаха от атаката срещу върха на града, за да се нахвърлят върху тюда, и от този момент нататък Кикаха можеше да си спомни само как стреля и преминава нагоре, преодолявайки поредното потънало в кръв, димящо и горящо ниво. Накрая дойде момента, когато зарядите за бластера свършиха и от този момент нататък използваха само ръчните лъчемети. Но дълго преди завземането на върха и те станаха безполезни, така че се наложи да извадят мечовете.

Когато влязоха в храма, той мина покрай куп овъглени тела, в които разпозна Звънари само благодарение на сребърните ковчежета, пристегнати на гърбовете им. Бяха шест на брой и явно бяха намерили смъртта си, хванати в кръстосания огън на въоръжени с лъчемети орли. Това вероятно се бе случило в самото начало, може би дори в първите секунди на изненадващата атака. Орлите на свой ред бяха загинали, но не преди да нанесат тежкия си удар върху оредяващите редици на Звънарите.

Успя да преброи още четири тела на Звънари, преди двамата с Анана, следвани от Бракя и още четирима тюда, да нахлуят в огромната зала, където Звънарите бяха инсталирали голяма постоянно действаща врата. Подарж и останалите живи орли, бяха заклещили известен брой драхеландери, тишкетмоаки и двама… не, трима Звънари. Това бяха фон Турбат, фон Свиндебарн и императорът на Тишкетмоак, Куотшамл. Заобикаляха ги техните бранители, но редиците им се топяха под безпощадно яростните удари на Харпията и гигантските птици.

Следван от Анана и Червените бради, Кикаха атакува. Той удари орлите в тил: кръв, пера и плът се разхвърчаха във въздуха. Кикаха изкрещя възбудено, предвкусвайки приближаващия край на враговете си.

И точно в разгара на схватката той видя тримата Звънари да дезертират и да се отправят тичайки към големия метален кръг на вратата, монтиран в пода на далечния ъгъл на залата. Подарж и няколко орли се впуснаха по петите им. Кикаха изтича след орлите. Звънарите изчезнаха, Подарж ги последва и заедно с орлите зад нея също изчезна от погледите им.

Той беше толкова разочарован, че му се искаше да се разплаче, но не смяташе да се прехвърли след тях. Нямаше никакво съмнение, че Звънарите бяха поставили капан за преследвачите си, в който Харпията и орлите й без съмнение бяха попаднали. Но колкото и да му се искаше да залови Звънарите, Кикаха бе твърде опитен, за да им падне сам в ръцете.

Понечи да се върне, но се оказа, че налага да се отбранява срещу две от големите птици. Успя някак да ги рани колкото да избие ентусиазма им да му попречат да мине през тях, но те не се отказваха и бавно го изтикаха назад към големия кръг на вратата в ъгъла. Едната орлица се приближи и клъвна към него с клюн, а той замахна с меча си, принуждавайки я да се дръпне. После другата орлица се приближи и направи лъжлива атака, а той трябваше да я парира, за да остане атаката наистина лъжлива.

Нямаше смисъл да вика за помощ, защото и останалите бяха в същата ситуация. Изведнъж разбра, че в крайна сметка ще бъде принуден да се телепортира през вратата противно на инстинкта си. Защото ако не го направеше, рано или късно един от кривите клюнове щеше да го порази. Дори в този момент двете птици се разделяха: едната с намерение да го заобиколи в гръб, а може би идеята им беше да го атакуват откъм фланговете, така че дори да успееше да убие едната, другата щеше да се добере до него.

Той хвърли отчаян поглед из залата, видя че Анана и Червените бради не могат да му помогнат с нищо, и реши да действа. Рязко се извърна, скочи на пиедестала, отново се обърна, за да се защити в гръб за няколкото секунди, преди механизма на вратата да задейства, но в същия миг нещо — може би крило — го удари по главата и той загуби съзнание.