Майкъл Муркок
Перла в черепа (9)

Пета глава
Пробуждането на Хоукмун

Граф Медни подаде на Дориан Хоукмун чаша вино и промърмори замислено:

— Моля продължавайте, милорд дук.

Всъщност, Хоукмун разказваше историята си за втори път. В гостната на Медния замък бяха седнали Изелда, по-красива от всякога, Боуджентъл, потънал в мисли и фон Вилач, който сучеше мустаци, загледан в огъня.

Хоукмун завърши разказа си.

— И така, реших да дойда в Камарг, за да потърся помощта ви, граф Медни, защото знаех, че само в тази земя ще срещна сигурна защита, срещу заплахата на Тъмната империя.

— Вие, разбира се, сте добре дошъл — произнесе граф Медни, като същевременно присви очи. — Ако наистина търсите само убежище.

— Само това.

— А не сте ли дошли за да ни молите да се включим във войната срещу Гранбретан? — попита слабо обнадежден Боуджентъл.

— Достатъчно изстрадах и аз самият — за толкова кратко време — та не бих желал и други да бъдат постигнати от участта, от която едва се отървах — отвърна Хоукмун.

Изелда имаше разочарован вид. Нямаше съмнение, че всички присъстващи в стаята, ако се изключеше самият граф Медни, желаеха война с Гранбретан. И сигурно по различни причини — Изелда, за да отмъсти на Мелиадус, Боуджентъл, защото вярваше, че на злото трябва да се противопоставят, а фон Вилач, само защото му се щеше да поразвърти меча.

— Добре — кимна граф Медни. — Защото ми омръзна вече да споря по този въпрос. Така… струва ми се, че сте доста изморен, милорд дук. Да си призная, отдавна не бях виждал толкова изтощен човек. Май доста ви задържахме тук. Аз лично ще ви отведа в покоите ви.

Хоукмун не почувства радост от успешната измама. Беше разказал всичките тези лъжи, само защото се бе съгласил с предложението на Мелиадус. А когато дойде времето да отвлече Изелда, знаеше, че ще изпълни задачата със същото ледено спокойствие.

Граф Медни го разведе из отредените му покои, състоящи се от спалня, баня и малък кабинет.

— Надявам се, да задоволява изтънчения ви вкус, милорд дук? — попита той.

— Напълно — съгласи се Хоукмун.

Граф Медни спря на вратата.

— Тази перла, — каза той — която е на челото ви. Одеве май споделихте, че била от някакъв неуспешен експеримент на Мелиадус?

— Точно така, графе.

— Аха… — граф Медни погледна към пода, после отново вдигна глава. — Ако ви притеснява, бих могъл да поразпитам за някоя магия, с която да я премахнем…

— Не ме притеснява — отвърна Хоукмун.

— Аха — рече отново графа и напусна стаята.

В тази нощ, Хоукмун се събуди също така внезапно, както в страноприемницата преди няколко нощи и в първия миг му се стори, че вижда някаква фигура, изправена насред спалнята — рицар в броня от мрамор и злато. Натежалите му за сън клепачи се спуснаха уморено и когато отново намери сили да ги вдигне, фигурата беше изчезнала.

А в гърдите на Хоукмун се зараждаше конфликт — може би това бе конфликт между човечността и безчовечността, може би беше конфликт между съзнанието и безсъзнанието, ако разбира се, подобен конфликт беше възможен.

Каквато и да беше истинската природа на този конфликт, нямаше никакво съмнение, че характерът на Хоукмун се променя за втори път. Това не беше характерът, който бе притежавал на бойното поле край Кьолн, нито пък странното, апатично настроение, което го бе завладяло след битката, а един съвършено нов характер, сякаш Хоукмун се раждаше отново, а душата му бе отлята по друг, напълно различен калъп.

Ала предвестниците на това раждане бяха все още слаби и недоловими, нужен бе катализатор, както и подходяща среда, в която да се извърши раждането.

Междувременно, на сутринта Хоукмун се пробуди с мисълта как да ускори отвличането на Изелда, та час по-скоро да се завърне в Гранбретан, където щяха да го освободят от бремето на Черната перла и да го изпратят в земята на неговата младост.

Когато излизаше от покоите си, пръв го срещна Боуджентъл.

Поетът-философ положи ръка на рамото му.

— Ах, милорд дук, надявах се да ми разкажете впечатленията си от Лондра. Никога не съм бил в този град, макар на младини да съм пътувал доста.

Хоукмун погледна към Боуджентъл и си помисли, че същата картина, която виждаше сега, получаваха и велможите на Гранбретан, с помощта на Черната перла. На лицето на Боуджентъл не се четеше нищо друго, освен искрено любопитство и Хоукмун реши, че този човек не таи към него никакви подозрения.

— Това е неимоверен по размери, мрачен и извисяващ се към небесата град — поде той. — Отличава се с изтънчена архитектура, да не говорим за украсата, която заслепява окото и го радва с многообразието си.

— А духът? Какъв е духът на Лондра? Какви бяха впечатленията ви в тази насока?

— Могъщество — рече Хоукмун. — Самоувереност…

— И безумие?

— Не е моя работа да определям кое е безумие и кое не, сър Боуджентъл. Може би ме намирате за странен? За човек с чудати маниери? Реакциите ми не са като на околните?

Изненадан от неочаквания поврат в разговора, Боуджентъл погледна внимателно Хоукмун.

— Ами… да, но защо питате?

— Защото намирам въпроса ви за безсмислен. Казвам ви го, без да ви обиждам… нямах ни най-малко подобно намерение — Хоукмун потърка брадичката си. — Поне аз го намирам за безсмислен.

Двамата заслизаха по стълбите към просторната гостна, където беше поднесена закуската и фон Вилач вече прехвърляше една огромна пържола от подноса в чинията си.

— Безсмислен значи — повтори замислено Боуджентъл. — Вие се питате какво е безумие — аз пък, какво е това смисъл.

— Това не зная — отвърна Хоукмун. — Зная само това, което зная.

— Изглежда изпитанията, на които ви е подложила съдбата, са ви накарали да се отдръпнете вътре в себе си — забравяйки предишните понятия за дълг и съвест — произнесе с нескрита симпатия Боуджентъл. — Мисля, че и друг път съм се сблъсквал с подобни обстоятелства. Докато се ровиш из старите книги, можеш да научиш немалко за хората, които са страдали и са губили разсъдък или способност да чувстват. Но с добра храна и приятна компания и тази болка накрая се лекува. Все пак, добре стана, че дойдохте тъкмо в Медния замък. Може би някакъв вътрешен глас ви е насочил към нас.

Хоукмун го слушаше без особен интерес, загледан в Изелда. Девойката се спусна по насрещната стълба и се усмихна на него и Боуджентъл, докато пресичаше гостната.

— Добре ли спахте, милорд дук? — попита го тя.

Но Боуджентъл го изпревари с отговора.

— Той е изстрадал много повече, отколкото предполагахме. Предполагам, че на нашия гост ще са му необходими поне седмица, или дори две, за да се възстанови напълно.

— Милорд, не бихте ли желали да ми правите компания тази сутрин? — предложи грациозно Изелда. — Бих искала да ви покажа нашата градина. Красива е дори през зимата.

— Да — кимна Хоукмун. — Наистина искам да я видя.

Боуджентъл се усмихна, разбрал че нежното сърце на девойката страда искрено заради мъките, които е трябвало да изтърпи Хоукмун. Никой, помисли си философът, не би могъл по-добре от Изелда да помогне за възстановяване наранения дух на дука.

Разхождаха се по една от терасите на градината на замъка. Наоколо имаше кипариси, цъфтящи през зимата цветя и най-различни зеленчуци. Небето беше ясно и синьо, слънцето грееше ярко и двамата не усещаха студения вятър, увити в дебелите меки кожуси. Любуваха се на сгушеното в долината градче и на покоя, който се излъчваше от него. Хоукмун стискаше лекичко ръката на Изелда, заслушан в чуруликащия й глас, а девойката не спираше, очевидно изгубила надежда да чуе дори една дума от мъжа с мрачно лице, изправил се до нея. Отпърво Черната перла в челото му малко я плашеше, но после реши, че почти не се отличава от диамантената диадема, с която понякога отмяташе косата от челото си.

Нейното нежно, моминско сърце преливаше от обич и топлина. Именно тази обич пръв бе съумял да разпали барон Мелиадус, защото чувствата винаги търсят изблик навън. И ето че сега бе готова да я предложи на този странен, на пръв оглед непохватен герой на Кьолн, надявайки се с това да излекува страшните рани в душата му.

Не след дълго откри, че на лицето му се изписваше някакво изражение само в онези случаи, когато тя споменаваше неговата родина.

— Разкажете ми за Кьолн — предложи Изелда. — Не такъв, какъвто е сега, а какъвто го помните — и какъвто може един ден да стане отново.

Думите й напомниха на Хоукмун за обещанието, което бе дал Мелиадус да му върне заграбената земя. Той откъсна поглед от момичето, скръсти ръце на гърдите и вдигна очи към небето, по което се надпреварваха гонени от вятъра облаци.

— Кьолн… — повтори тихо девойката. — Прилича ли на Камарг?

— Не… — Той насочи погледа си към покривите под тях. — Не… защото Камарг е дива земя и е била такава още от началото на времето. А в Кьолн навсякъде се виждат белези от присъствието на човека — в разораните ниви, правите канали, павираните друмища, уютните, подредени селца и чифлици. Сякаш я виждам и сега — малка провинциална страна, с охранени овце и наддали на тегло крави, със сламени купи и тучни зелени поляни из които се крият зайци и полски мишки. С грубо сковани огради и прохладни горички и виещ се над всеки комин дим. Хората там са скромни и добросърдечни и мили като малки деца. Зидовете на къщите са потъмнели от старост, а сградите са скромни също като хората, които живеят в тях. Нито едно тъмно петънце нямаше в Кьолн преди да дойде Гранбретан, като потоп от метал и огън, който ни заля от другия бряг на Рейн. Така че, Гранбретан също остави белези от присъствието на човека… но това бяха следи от меч и огън…

Той въздъхна и заговори още по-развълнувано.

— И тези следи от меч и огън изтриха белезите от плуга и браната… — той се извърна и я погледна. — От оградите сковаха бесилки и кръстове, в каналите заплуваха трупове на крави и овце и отровиха земята, камъните от зидовете на къщите се превърнаха в амуниции за катапултите, а хората можеха да избират — или да умрат, или да станат войници.

Тя положи нежната си длан на кожения му ръкав.

— Говорите така, сякаш става дума за много далечен спомен.

Лицето му отново придоби безстрастен израз и пламъчетата в очите му угаснаха.

— Така е, така е — сякаш си припомням отдавна забравен сън. Който вече не значи нищо за мен.

Но Изелда го погледна замислено, докато го водеше из градината и си рече, че най-сетне е открила начин да проникне в душата му и да му помогне.

От своя страна Хоукмун си припомни какво щеше да изгуби, ако не изпълни обещанието да отведе девойката при Тъмните господари и се зарадва на вниманието й по съвсем други причини, от тези, които тя предполагаше.

Граф Медни ги срещна в двора на замъка. Тъкмо оглеждаше един стар боен кон и разговаряше с коняря.

— Дайте му да пасе — нареди той. — Службата му свърши. — Той се обърна към дъщеря си и Хоукмун. — Сър Боуджентъл ми каза, че сте по-изтощен, отколкото си мислехме — рече той на Хоукмун. — Но искам да ви уверя, че сте добре дошъл в Медния замък и можете да останете, колкото пожелаете. Надявам се, че Изелда не ви е изтощила с приказките си.

— Не. От тях си почивам…

— Чудесно! Тази вечер ще се позабавляваме. Помолих Боуджентъл да ни прочете част от най-новата си творба. Той обеща, че ще подготви нещо леко и приятно. Надявам се да ви хареса.

Хоукмун забеляза, че докато произнасяше тези думи, графът се вгледа внимателно в лицето му, ала гласът му звучеше съвсем добросърдечно. Дали не беше прозрял истинската задача, с която Хоукмун бе дошъл тук? Графът бе известен като човек мъдър и проницателен. АЛа след като бе успял да заблуди барон Калан, защо да не се справи и с Медния граф? Хоукмун реши, че няма от какво да се бои и последва Изелда, която го поведе из замъка.

В същата нощ в замъка имаше гуляй и графът бе наредил да подредят за празнична трапеза най-голямата маса в гостната. Около масата се бяха настанили неколцина знатни велможи на Камарг и три-четири прочути биковъди, между които и повъзстановилият се Махтан Справедливи, чийто живот Медния граф бе спасил собственоръчно само преди година. Имаше риба и печени пуйки, червено и бяло месо, най-разнообразни зеленчуци, различни сортове вина, бира, а купите бяха препълнени с вкусни сосове и подправки. Дориан Хоукмун бе настанен отдясно на Медния граф, а отляво седеше Махтан Справедливи, който бе герой на изминалия сезон. Справедливи боготвореше графа и се отнасяше към него с дълбока почит, която последния намираше дори за малко притеснителна. До Хоукмун седеше Изелда, а срещу нея — Боуджентъл. В другия край на масата бе настанен Жанжак Екаре, най-известният биковъд, облечен в дебели скъпи кожи, с гъста черна брада на лицето, а могъщият му смях кънтеше в стените на замъка. В съседство на Жанжак бе фон Вилач и двамата мъже изглежда се спогаждаха чудесно.

Когато тържествената вечеря приключи, слугите поднесоха сладкиши и пасти, както и сочно камаргско сирене, а пред всеки гост бе поставена кана с ароматно вино, малка бъчонка с бира и по няколко масивни бокала. Само пред Изелда поставиха стъклена бутилка и малка чаша, макар че досега тя бе пила наравно с мъжете и по всичко изглежда, изборът в случая бе неин.

Умът на Хоукмун се бе замъглил от изпитото вино и лицето му изглеждаше одухотворено. Той дори си позволи една-две усмивки и макар да не отвръщаше с шеги на закачките на околните, той поне не ги отблъскваше с доскорошния си мрачен изглед.

Граф Медни избра този миг за да съсредоточи вниманието към Боуджентъл.

— Боуджентъл! Нали ни обеща балада?

Боуджентъл се надигна усмихнат, с поруменяло лице, също като на останалите гости.

— Нарекох баладата си „Император Глаукома“ и се надявам, че ще ви хареса — обяви той и започна да рецитира отмерено:

Император Глаукома

подмина стражата

под далечната арка

и излезе на пазара

сред странни украшения —

останки от последната война,

а също рицари-темплиери

и отоманци

бежанци от Алказар

и могъщи ханове

проснати под сенките

на гигантските палми

просеха милостиня.

Но Император Глаукома

подмина просяците

със сурово лице,

докато медни тръби и оркестри

свиреха

в чест на

императорския парад.

Граф Медни следеше внимателно изражението на Боуджентъл, а на устните му играеше лека усмивка. А междувременно поетът продължаваше да произнася вдъхновено сложните рими. Хоукмун огледа присъстващите и забеляза, че някои се усмихват, докато други имаха объркан вид, но всички до един бяха под въздействие на изпитото вино. Самият Хоукмун нито се усмихваше, нито се мръщеше. Изелда се наведе към него и му прошепна нещо, но той не я чу.

Регатата

в залива

избухна в канонада,

когато Императорът

показа

знамението

на посланика от Ватикана,

— За какво става дума? — изсумтя високо фон Вилач.

— За древни събития — обясни Жанжак Екаре — преди Трагичното хилядолетие.

— Май ще е по-добре, ако ни изпеят някоя бойна песен.

Жанжак постави пръст на устата, давайки знак на стария войн да пази тишина, докато Боуджентъл продължаваше.

който направи

дарения от алабастър

саби-дамаскини

и парижки хоросан

от могилата

на Зороастър

където куче грозде и

маслини диви

цъфтят.

Хоукмун почти не различаваше отделните думи, но странният ритъм на римите изглежда оказваше чуден ефект върху него. Отначало си помисли, че е от виното, но после си даде сметка, че в някои определени моменти от рецитирането умът му сякаш се разтърсва и в гърдите му се надигат забравени чувства. той се полюшна в креслото.

Боуджентъл втренчи поглед в очите му и продължи с поемата, като махаше превъзбудено с ръце.

Поетът-лауреат

с лавров венец

и оранжев брокат

обшит с топази

и опали

и блестящ нефрит,

ухаещ на помада,

миришещ на смирна,

и лавандула,

сред съкровища

от Самарканд и Тракия,

се просна

на пазара,

— Добре ли се чувствате, милорд? — попита Изелда загрижено, като отново се наведе към Хоукмун.

Дориан кимна с глава.

— Добре съм, благодаря ви.

Ала вече бе започнал да се пита, дали с нещо не бе разгневил господарите на Гранбретан и те не бяха възвърнали живота на Черната перла. Виеше му се свят.

безжизнен,

и докато хорът

редеше песнопения,

възпявайки величието му,

Императорът,

великолепен,

с пантофки позлатени

с подметки от слонова кост,

крачеше напред,

а тълпата аплодираше

този смъртен бог.

Хоукмун вече различаваше само лицето на Боуджентъл и не чуваше нищо друго, освен строфите и за пръв път си помисли, че може би е омагьосан. Но ако Боуджентъл наистина го беше омагьосал, тогава какво точно целеше с това?

От прозорците и кулите

в премени красиви

и гирлянди от цветя

и свежи букети

децата разпръскваха

дъжд

от благоуханни рози и китки

от зюмбюли

над друмищата

по които минаваше Глаукома.

И сипеха се в праха

от тераси и прозорци

от детските ръчички

виолетки,

сливови цветчета, лилии

и перуники

и покриваха пътя,

по който вървеше Глаукома.

Хоукмун отпи жадно от каната с вино, въздъхна дълбоко и погледна към Боуджентъл, който продължаваше да рецитира своята поема.

Луната

лъщеше зад облаци,

трептеше горещото слънце

ала не бързаше

да достигне зенита,

звездите обсипани

със серафими

възпяваха химни,

часът що бе близо,

когато императорът

пред свещените руини ще да застане,

блажени,

и на вратата забравена от времето,

ще положи десница,

защото от смъртните

само той

бе с това право.

Хоукмун изпъшка болезнено, сякаш внезапно се бе потопил в ледено студена вода. Изелда докосна нежно с ръка покритото му с пот чело и го погледна уплашено.

— Милорд…?

Ала Хоукмун не откъсваше поглед от Боуджентъл, сякаш бе хипнотизиран от строфите.

Глаукома пресече

със поглед сведен

на гробницата древния портал

със скъпоценни камъни инкрустиран —

перли, рубини и кости.

Остана назад портала и колонадата

докато тръби медни зовяха

и фанфари отекваха силно

а земята трепереше

в небето

войнство свещено се сбираше,

а на амбрата уханието остро

гореше във въздуха.

Хоукмун почти не усещаше трепетното докосване на Изелда, нито чуваше думите й. Очите му бяха втренчени в очите на Боуджентъл, а слухът му изострен за ритъма на поемата. Бокалът се търкулна от ръката му. Не изглеждаше никак добре, но граф Медни на предприе нищо, за да му помогне. Вместо това местеше поглед от Хоукмун към Боуджентъл, прикрил лицето си зад позлатената чаша, а очите му пламтяха насмешливо.

И вдигна ръце императорът,

а от шепите му бял гълъб литна!

О, гълъбе

чист

като мира на Земята,

и така невиждан

като любовта

що на всичко помага.

Хоукмун изстена. В далечния край на трапезата фон Вилач удари чашата си в масата.

— Виж това ми харесва. А защо да не чуем „Кръвопролитие планинско“? И нея си я бива…

Императорът на гълъба

снежнобял

свободата дари

и литна той

от погледа се изгуби

над вятъра литна

и над огъня ярък

високо, високо,

към слънцето право летеше

та гибелта си да срещне

за Император Глаукома.

Хоукмун се изправи, олюля се и след това се строполи върху масата, а виното се разпиля във всички посоки.

— Пиян ли е? — попита фон Вилач с отвращение.

— Той е болен! — извика Изелда. — О, той е болен!

— Според мен не е пиян — заяви граф Медни, наведе се над проснатото тяло на Хоукмун и надзърна под клепача му. После погледна към Боуджентъл и се усмихна. Боуджентъл се ухили в отговор и вдигна рамене.

— Надявам се, че си прав, графе — рече той.

Тази нощ Хоукмун лежа безжизнено като в кома, а когато на сутринта се свести, над него се бе надвесил Боуджентъл, който в двореца изпълняваше ролята на домашен лекар. Все още Хоукмун не беше сигурен дали случилото се снощи се дължеше на прекомерното количество изпито вино, на Черната перла, или на строфите на Боуджентъл. Усещаше само, че целият гори и че е неимоверни отпаднал.

— Това е треска, милорд дук — увери го с тих глас Боуджентъл. — Но ние ще ви излекуваме, не се бойте.

А след това се появи Изелда, усмихна му се и приседна до леглото.

— Боуджентъл ми каза, че няма нищо страшно — рече тя. — Аз ще се грижа за вас. Скоро ще ви изправим на крака.

Хоукмун надзърна в лицето й и гърдите му се изпълниха с бушуващи чувства.

— Лейди Изелда…

— Да, милорд?

— Аз… благодаря ви…

Той огледа стаята смутено. Изведнъж зад него са разнесе настойчив глас. Гласът принадлежеше на граф Медни.

— Не говорете повече. Почивайте си. Контролирайте мислите си. Поспете, ако можете.

Хоукмун не знаеше, че графът е в стаята. Ето че Изелда опря чаша в устните му. Той отпи от прохладната течност и отново се унесе.

На следващия ден треската бе изчезнала и Хоукмун се чувстваше изтощен както душевно, така и физически. Зачуди се, дали не са го упоили.

Изелда дойде в стаята, когато привършваше със закуската и го попита дали е готов да я придружи на малка разходка из градината.

Хоукмун потърка чело и усети, че Черната перла е далеч по-топла от обикновено. Той отдръпна ръка уплашено.

— Още ли се чувствате зле, милорд? — попита Изелда.

— Не… аз… — Хоукмун въздъхна. — Не зная. Чувствам се странно… никога досега не съм се чувствал така…

— Малко чист въздух ще проясни мислите ви.

Хоукмун я последва покорно в градината. Тук ухаеше приятно, слънцето грееше ярко и съвсем ясно се различаваха дори най-далечните дървета и храсти.

Изелда го докосна с ръка и чувствата в душата му се разбудиха отново. Усещането беше особено приятно, също както и хладният полъх на вятъра в лицето му и гледката на красивата градина и терасите под тях. Ала същевременно Хоукмун бе завладян от страх и недоверие — страх от Черната перла, защото той не се съмняваше, че камъкът ще го унищожи при най-малкия знак за предателство, и недоверие към граф Медни и останалите, защото Хоукмун си даваше сметка, че по някакъв начин те го мамят и вече са се досетили, че е пристигнал тук, в Медния замък, с потайни намерения. Би могъл да сграбчи момичето още сега, да открадне един бърз кон и може би дори да стигне до границата. Той извърна глава към нея.

Изелда му отвърна с нежна усмивка.

— Струва ми се, че от чистия въздух се чувствате по-добре, милорд?

Хоукмун плъзна поглед по лицето й, докато в гърдите му бушуваха противоречиви чувства.

— По-добре? — повтори пресипнало той. — По-добре ли? Не съм сигурен…

— Уморен ли сте?

— Не. — Усещаше болка в главата си и отново си спомни със страх за Черната перла. Той посегна и сграбчи момичето за ръката.

Тя отдаде жеста на слабостта му, защото протегна другата си ръка и го прегърна, сякаш да го подкрепи. Хоукмун усети, че е на предела на силите си и не може да предприеме нищо.

— Колко сте мила — промърмори той.

— А вие сте странен — отвърна тя, но толкова тихо, че Хоукмун едва я чу. — Струва ми се, че сте нещастен.

— Да… — Той се отдръпна от нея и направи няколко крачки към края на терасата. Знаеха ли Господарите на Гранбретан какво става в душата му? Едва ли. Ала не беше изключено да подозират нещо и всеки момент можеха да възвърнат живота на Черната перла. Той пое с пълни гърди студения въздух, разкърши рамене и изведнъж си спомни гласа на граф Медни, който бе чул предната нощ. „Контролирай мислите си“ — го бе посъветвал графът.

Болката в главата му нарастваше. Той се обърна.

— Мисля, че ще е най-добре да се връщаме в замъка — каза Хоукмун на Изелда. Тя кимна, отново го хвана за ръката и двамата поеха по обратния път.

Когато влязоха в гостната, насреща им се изправи граф Медни. На лицето му беше изписана загриженост и нищо не говореше за тревожната настойчивост, с която се бе обърнал предната вечер към Хоукмун. Дориан се зачуди дали не бе сънувал тази сцена или граф Медни наистина бе прозрял предназначението на Черната перла и се държеше по този начин с цел да заблуди Тъмните господари, които дори в този момент следяха всичко от лабораторията в Лондра.

— Нашият дук не се чувства съвсем добре — обяви Изелда.

— Това ме натъжава — отвърна граф Медни. — Мога ли да ви помогна с нещо, милорд?

— Не — отвърна дрезгаво Хоукмун. — Не… благодаря ви.

Той се отправи към стълбите, като се стараеше да не показва слабост. Изелда го придружи, подкрепяйки го за ръката, докато стигнаха покоите му. На вратата той се спря и я погледна. Очите й го гледаха с безмерно състрадание, тя вдигна нежната си ръка и го докосна по челото. От допира тялото му потрепери и той изстена. Миг по-късно Изелда се извърна и затича надолу по-стълбите.

Хоукмун влезе в спалнята и се хвърли на леглото, дишайки тежко, а мускулите му се напрягаха неконтролирано. Питаше се отчаяно какво става с него и каква е причината за растящата болка в главата му. Измина доста време преди отново да заспи.

Събуди се късно следобед, съвсем отпаднал. Болката в главата му почти бе изчезнала, до леглото седеше Боуджентъл, а на масата бе поставена купа с пресни плодове.

— Май сгреших, като обявих, че треската ви е напуснала — заговори той.

— Какво става с мен? — промърмори Хоукмун.

— Доколкото мога да определя, имате лека треска като последствие на неволите, които сте преживял и опасявам се — на нашето гостоприемство. изглежда, че не е трябвало толкова рано да поемате тежка храна и вино. Трябваше да го предвидя. Но скоро отново ще бъдете на крака, милорд.

Хоукмун знаеше, че диагнозата е напълно погрешна, но не каза нищо. Той чу някакво покашляне вляво от него и извърна глава, но видя само, че вратата към съседната стая е отворена. Имаше някой в другата стая. Хоукмун вдигна въпросително вежди към Боуджентъл, но лицето на поета остана равнодушно и той изглеждаше изцяло съсредоточен в пулса на своя пациент.

— Не се бойте — произнесе гласът от съседната стая. — Искаме да ви помогнем. — гласът принадлежеше на граф Медни. — Знаем за какво служи перлата в челото ви. След като си отдъхнете, станете и идете в гостната, където Боуджентъл ще поведе с вас някакъв разговор на банални теми. Не се изненадвайте, ако действията му ви се сторят странни.

Боуджентъл прехапа устни и се изправи.

— Мисля, че скоро ще бъдете съвсем във форма, милорд. Ще ви оставя да си почивате.

Хоукмун го изпроводи с поглед и чу, че вратата на съседната стая се затваря. Как са успели да научат истината? И какво значение щеше да окаже това върху съдбата му? Вероятно Тъмните господари вече бяха заподозрели, че събитията не се развиват според очакванията им. Всеки момент Черната перла можеше да оживее в мозъка му.

Хоукмун реши, че не му остава нищо, освен да се подчини на напътствията на граф Медни, въпреки че дори да узнаеше истинската причина за появата на Хоукмун в замъка, графът едва ли щеше да бъде така отмъстителен, както Тъмните господари — рече ли да им измени. Каквото и да предприемеше, перспективите бяха мрачни.

Когато стаята се обгърна в мрак и навън легна нощта, Хоукмун се изправи и слезе в гостната. Помещението беше съвсем празно. Той се огледа, чудейки се дали не е попаднал в някаква клопка.

В този момент Боуджентъл се появи на вратата и му се усмихна. Устните на Боуджентъл се раздвижиха, но Хоукмун не чу никакъв звук. Не след дълго устните спряха да мърдат, Боуджентъл се престори, че изслушва несъществуващият отговор на Хоукмун и Дориан осъзна, че цялата тази сцена е предназначена да измами онези, които ги следяха през Черната перла.

Хоукмун чу стъпки зад себе си, но не се обърна, а вместо това се държеше така, сякаш участва активно в разговора с Боуджентъл.

И тогава граф Медни заговори зад него.

— Знаем добре за какво служи Черната перла, милорд дук. Разбираме също така, че са ви принудили да дойдете тук въпреки волята ви и се досещаме за целта, с която са ви изпратили. Сега ще ви обясня…

Хоукмун бе донякъде смутен от странната ситуация — Боуджентъл продължаваше да имитира разговор с него, докато дълбокият глас на графа сякаш идеше от въздуха.

— Още щом се появихте в Медния замък, — продължи графът — веднага се досетих, че Черната перла е поставена със съвсем конкретна цел, макар може би вие да не го знаете. Опасявам се, че Господарите на Тъмната империя малко са ме подценили, защото не малка част от живота си съм посветил на изучаване на магьосничеството и науката, та веднъж в една древна книга се натъкнах и на описанието на машината на Черната перла. Единственото, което все още не знаех е, дали сте съзнателна, или несъзнателна жертва на Перлата, но исках да го разбера без да събудя подозренията на гранбретанците. Ето защо, в нощта на празненството помолих сър Боуджентъл да прикрие няколко руни в набързо измислена поема. Целта, с която използвахме тези руни, бе да ви лишим от съзнание — така че, да можем да ви прегледаме без да го узнаят Господарите на Тъмната империя. Надявахме се, че ще ви сметнат за пиян и няма да свържат красивите рими на Боуджентъл с нашия малък замисъл. Руните бяха подредени в сложен ритъм, а интонацията им целеше да ви хипнотизира. Така или иначе, те изпълниха предназначението си и вие изпаднахте в дълбока кома. Докато спяхте, двамата с Боуджентъл съумяхме да проникнем в дълбините на вашия вътрешен ум, който изглеждаше скрит като подплашено животно зад множество изкуствени прегради. Ала вероятно някои от съвсем пресните събития, след като сте напуснали Гранбретан, бяха помогнали на вътрешния ви ум да се приближи до повърхността и така имахме възможност да го подложим на разпит. Научихме почти всичко, което сте преживели в Лондра и когато разбрах за мисията, с която са ви изпратили тук, в първия миг бях готов да ви убия. Ала после забелязах някакъв конфликт във вас — конфликт, който дори вие самият не осъзнавахте. И ако не беше този конфликт, щях да ви погубя собственоръчно или да оставя Черната перла да го стори.

Докато се преструваше, че участва в несъществуващия разговор с Боуджентъл, Хоукмун потрепери от ужас.

— Само че, — продължи граф Медни — не можех да ви виня за всичко, а и не исках да унищожа един потенциален могъщ враг на Гранбретан. И макар привидно да спазвам неутралитет, някои служители на Гранбретан ми нанесоха достатъчно силно оскърбление, та да ги оставя да се разхождат невредими по земята. Ето защо подготвихме тази сцена, за да ви съобщим, че сме в течение на заговора и също така, че за вас има надежда. Разполагам със средства, които могат, макар и временно, да неутрализират силата на Черната перла. Не след дълго Боуджентъл ще ви покани да го придружите на малка разходка из замъка, която ще завърши с посещение на моя работен кабинет. Именно там аз ще направя, каквото трябва да бъде сторено. Разполагаме със съвсем малко време, преди Господарите на Гранбретан да изгубят търпение и да възвърнат пълния живот на Перлата в черепа ви…

Хоукмун чу отдалечаващите се стъпки на графа и в същия миг Боуджентъл се усмихна и произнесе високо:

— И така, милорд, ако бъдете така любезен да ме придружите, аз с радост ще ви покажа някои места в замъка, които все още не сте посещавали. Така например, малко са онези гости, на които е била оказвана честа да посетят работния кабинет на граф Медни.

Хоукмун вече знаеше, че това малко встъпление е предназначено изцяло за наблюдателите от Гранбретан. Несъмнено Боуджентъл се надяваше да поуспокои подозренията им и да спечели малко време.

Боуджентъл пресече гостната и влезе в тесен и къс коридор, завършващ сляпо с на пръв поглед солидна стена, върху която бяха окачени множество гоблени. Боуджентъл отмести част от гоблените, притисна една малка издатина и в същия миг част от стената се озари в ярка светлина, която постепенно угасна, разкривайки проход, през който спокойно можеше да премине леко приведен човек. Хоукмун последва Боуджентъл в прохода и двамата се озоваха в неголяма стая, чийто стени бяха окичени със стари карти и графики. Пресякоха стаята и влязоха направо в следващата, по-голяма от първата. Тук бяха разположени многобройни алхимични апарати, а покрай стените бяха подредени лавици, натъпкани със старовремски книги по химия, магьосничество и философия.

— От тук — промърмори Боуджентъл, дръпна една завеса и зад нея се показа тъмния вход на тунел.

Хоукмун напрягаше зрение за да различи нещо пред себе си, но мракът бе непроницаем. Той пристъпи предпазливо в тунела и в същия миг всичко наоколо се озари в ослепително ярка светлина.

Точно срещу него се очертаваше тъмният силует на граф Медни, стиснал в ръка странно на вид оръжие, чието острие сочеше право в главата на Хоукмун.

Хоукмун възкликна изненадано и направи опит да отскочи встрани, но тунелът бе твърде тесен. Нещо изпращя пронизително и звукът отекна болезнено в тъпанчетата му, придобивайки странен почти музикален ритъм, а после Хоукмун се просна на гръб и изгуби съзнание.

Когато се пробуди отново, под блясъка на златиста светлина, Хоукмун си даде сметка, че отдавна не беше се чувствал толкова добре. Умът и тялото му сякаш бяха изпълнени с кипящ живот, повече от когато и да било. Той се усмихна доволно и се протегна. Лежеше на метална пейка и беше съвсем сам. Вдигна река и плъзна длан по челото си. Черната перла бе на мястото си, но повърхността й изглеждаше променена. Изчезнало бе усещането, че докосва жива плът, нито пък се долавяше предишната неестествена топлина. На пръв поглед изглеждаше като най-обикновен скъпоценен камък, с твърда, гладка и хладна повърхност.

Влезе граф Медни и го огледа, а на лицето му се четеше очевидно задоволство.

— Съжалявам, ако съм ви разтревожил с нещо вчера вечерта — каза той, — но трябваше да действаме бързо и да парализираме Черната перла, като пленим дори малкото живот, който притежава за момента, вътре в нея. Смело мога да заявя, че успяхме в това начинание и сега този живот е под наша власт, с помощта както на научни, така и на метафизични средства, но едва ли ще съумеем да го задържим задълго. Той е твърде силен. В някой неизвестен засега момент от бъдещето той ще ни се изплъзне и ще се завърне обратно в Перлата, където и да сте тогава.

— Значи съм излекуван, но не и спасен — каза Хоукмун. — И колко дълго ще се радвам на това подобрение?

— Не съм напълно сигурен. Със сигурност поне шест месеца, може би дори година, или две. Ала от друга страна, може и да е въпрос на часове. Не искам да ви мамя, Дориан Хоукмун, но и не желая да ви давам напразни надежди. На Изток има един могъщ магьосник, за който съм чувал, че би могъл да извади Черната перла от черепа ви. Той е отдавнашен враг на Тъмната империя и сигурно ще се съгласи да ви помогне, стига да го откриете.

— И как се казва?

— Малагиджи от Хамадан.

— Значи, този магьосник живее в Персия?

— Аха — кимна граф Медни. — Толкова далеч, че е почти невъзможно да бъде открит.

Хоукмун въздъхна и седна.

— Е, да се надяваме, в такъв случай, че с помощта на вашата магия ще мога да поживея още поне известно време. Смятам да напусна страната ви, граф Медни и да се отправя към Валенсия, където ще се присъединя към армията. Там се събират всички враждебни на Гранбретан сили и макар да се съмнявам в победата им, поне ще имам възможност да смачкам няколко от кучетата на краля-император и така да отмъстя за онова, което сториха с мен.

Граф Медни се усмихна хладно.

— Значи аз ви дарих с живот, а вие решихте незабавно да го пожертвате. Очаквах да помислите малко, преди да вземете каквото и да било решение. Всъщност, как се чувствате, милорд дук?

Дориан Хоукмун спусна крака от койката и се протегна отново.

— Пробуден… — каза той — нов човек… — После се намръщи. — Да, нов човек… — повтори замислено Дориан. — И знаете ли, графе, май ще се съглася с вас. Отмъщението може да почака, докато се отдаде някой по-подходящ случай.

— Спасявайки ви — произнесе тъжно граф Медни — аз ви отнех младостта. Никога вече няма да я познаете.