Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за Руническия жезъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jewel in the Skull, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 28 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Перла в черепа. Амулетът на лудия бог. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.7.). Романи. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Jewel in the Skull / The Mad God’s Amulet, by Michael MOORCOCK]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 95.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

КНИГА ВТОРА

Онези, дръзнали да се закълнат пред Руническия жезъл, ще са готови да се възползват, или да пострадат от последствията на новата посока на съдбата, която сами са пожелали. На пръстите на едната ръка се броят клетвите, които са били произнесени пред Руническия жезъл, за цялата история на неговото съществуване, но нито една от тях не е довела до толкова ужасни последствия, до каквито доведе могъщата клетва за отмъщение, произнесена от барон Мелиадус в годината преди Дориан Хоукмун фон Кьолн да пристъпи на страниците на тази древна епопея.

Из „Преданието за Руническия жезъл“

Първа глава
Дориан Хоукмун

Барон Мелиадус се завърна в Лондра, мрачната, изпълнена със зловещи кули столица на Тъмната империя и прекара умислен близо една година, преди да подготви своя план. Междувременно, трябваше да решава и други въпроси, свързани с Гранбретан. Наложи се да потуши няколко въстания, да извърши екзекуции в покорените градове, да обмисли плановете за две-три предстоящи сражения, а след това да ги приведе в действие, както и да се запознае с марионетните управители, преди да ги постави на овакантените тронове.

Барон Мелиадус изпълняваше всички тези задължения вярно и с въображение, но нито за миг не забравяше страстта си към Изелда и омразата към нейния баща — граф Медни. И макар че не беше опозорен, задето се бе провалил в мисията си до Медния замък, той все още не можеше да преглътне обидата от оскърблението. На всичко отгоре, непрестанно се натъкваше на проблеми, които би решил лесно с помощта на граф Медни. Винаги, когато възникнеше подобен проблем, умът на барона се изпълваше с дузина от страшни по-страшни планове за мъст, но нито един от тези планове не можеше да задоволи желанията му. Трябваше на всяка цена да притежава Изелда, а същевременно се нуждаеше от помощта на графа в борбата за завладяване на Европа, на всичко отгоре, беше се заклел да унищожи Камарг. Все несъвместими амбиции.

Барон Мелиадус кръстосваше по меките, дълбоки килими в цвета на есенните листа, из своя претрупан с мебели от тъмно, полирано дърво кабинет, разположен на самия връх на обсидиановата кула, извисяваща се над кървавочервената река Тайми с нейните баржи от бронз и ебонит, прекарващи товари от единия бряг на другия; спираше замислен пред избелелите гоблени, изобразяващи отдавна забравени събития, чийто рамки бяха изковани от благородни метали и инкрустирани със скъпоценни камъни, или плъзгаше невиждащ поглед към блестящите географски глобуси и астролабически уреди[1] от мед и сребро.

Навсякъде около него — по стените, по рафтовете, във всеки ъгъл, имаше часовници. Всички до един бяха синхронизирани с точност до секунда и всички отмерваха четвъртината, половината и точния час със своите мелодични сигнали. Тези часовници бяха най-различни, както по големина, така и по форма, едни с кутии от дърво, други метални, а трети излети от все още непознати по широкия свят сплави. Някои от часовниците бяха така отрупани с украшения, че беше почти невъзможно да се определи часа, който показваха. Екземплярите на тази своеобразна колекция произхождаха от най-различни части на Европа и Близкия изток и сякаш бележеха пътя, по който империята бе осъществявала своите завоевателни планове. От всичките си притежания, най-много баронът държеше на тази колекция. Не само кабинета, но и всички останали стани на просторната кула бяха изпълнени с часовници. А на самия връх на кулата беше монтиран огромен часовник с четири циферблата, излят от бронз, сребро, оникс и платина, и когато масивните му камбани се разлюляваха, под ударите на голите женски фигури, излети от злато в естествени размери и стискащи тежки метални чукове, екотът им отекваше във всяко кътче на Лондра. Сбирката от часовници можеше да съперничи само с колекцията на Тарагорм, разпоредител в Двореца на времето и шурей на Мелиадус, когото баронът ненавиждаше отдавна и нескрито, не само задето притежаваше равна на неговата колекция, но и задето му бе отнел любимата сестра, която нерядко споделяше чудноватите и перверзни прищевки на барон Мелиадус.

Баронът спря пред бюрото и вдигна един пергаментов свитък. Той съдържаше последни новини от провинция Кьолн, същата тази провинция, която само преди две години баронът лично бе завладял и наказал за непокорството й. Изглежда обаче, не беше свършил работата докрай, защото синът на стария кьолнски дук (когото баронът собственоръчно бе изкормил на централния площад на града) бе събрал армия от бунтовници и почти бе успял да разгроми окупационните сили на Гранбретан. И ако не бяха подкрепленията, в лицето на ескадрила орнитоптери, въоръжени с дългобойни огнестрели, Кьолн вероятно щеше да бъде откъснат, поне за известно време, от Тъмната империя.

Благодарение на орнитоптерите, армията на младия дук беше унищожена, а той самият бе попаднал в плен. Скоро щяха да го докарат в Лондра, където благородниците можеха да се позабавляват, докато се наслаждаваха на мъченията му. Това беше поредният случай, в който съветите на граф Медни можеха да са им от полза, защото преди да въстане открито, дукът на Кьолн бе предложил меча си в служба на Тъмната империя, и след като бе получил чина капитан на наемниците, беше се отличил в битките при Нюрнберг и Улм, с което бе спечелил доверието на империята, получил бе правото да се разпорежда със значително по-голяма армейска част, съставена от бивши войници на баща му и незабавно бе обърнал войските си към Кьолн и бе атакувал тази провинция.

Барон Мелиадус се намръщи недоволно, защото младият благородник беше извършил нещо, което можеше да послужи като лош пример за другите. Нямаше съмнение, че в този момент името му беше прославено във всички германски провинции. Малцина дръзваха да предизвикат Тъмната империя така открито, както го бе направил той.

Ако само граф Медни се беше съгласил да им помага…

Изведнъж на устните на барон Мелиадус се появи усмивка, защото в главата му неочаквано се беше оформил чудесен план. Може би имаше начин да използван младият дук на Кьолн, без да го предоставят за забавление на велможите.

Барон Мелиадус остави свитъка и дръпна шнура на звънеца. В кабинета влезе млада, гола робиня, чието тяло бе покрито с белези от многобройни изтезания, и коленичи на пода, свела глава в очакване на заповедите. (Всички роби на барона бяха млади жени, той не допускаше в кулата мъже, опасявайки се от предателство.)

— Ще отнесеш това писмо на главния тъмничар в катакомбите — нареди той на момичето. — Кажи му, че барон Мелиадус иска да разпита затворника Дориан Хоукмун фон Кьолн веднага щом бъде докаран.

— Да, господарю. — Момичето се изправи и отстъпи назад, оставяйки Мелиадус загледан през прозореца към реката, с пробягваща по устните му усмивка.

Окован във вериги от позлатена стомана (както подобаваше на положението му в обществото) Дориан Хоукмун пристъпи неуверено на мостика, свързващ баржата и кея, премигна от бледата вечерна светлина и огледа мрачните, навъсени кули на Лондра. Дори и да беше изпитвал известни съмнения във вроденото безумие на жителите на Тъмните острови, сега вече те се бяха разсеяли напълно. Имаше нещо неестествено не само в архитектурните линии на тези сгради, но в подбора на цветовете и украсата. Ала същевременно във всичко наоколо се долавяше признак на могъщество, на целенасоченост и на зловредна интелигентност. Нищо чудно, помисли си той, че някои смятат за толкова неразгадаема душевността на хората от Тъмната империя, когато всичко свързано с тях бе странно до абсурдност.

Един пазач, облечен в униформа от бяла кожа и с мъртвешка маска на лицето, сочеща ордена, към който принадлежеше, го побутна леко напред. Хоукмун се залюля, въпреки, че тласъкът не беше кой знае колко силен, защото близо седмица не бе слагал нищо в устата си. Странни и объркани мисли се гонеха в неговото помрачено от изтощение съзнание, невероятно усилие му костваше дори да поддържа връзка с обкръжаващата го действителност. Никой не бе го заговарял, откакто падна в плен след битката при Кьолн. Прекара по-голямата част от времето в трюма на кораба, където цареше непрогледен мрак и само от време на време някой отгоре му спускаше вързана на въже кофа с кална вода. Лицето му беше брадясало, очите му гледаха изцъклено, дългата му, руса коса беше сплъстена, а леката, разкъсана ризница и бричовете — покрити с мърсотия. Веригите, в които беше окован, бяха разранили китките на ръцете и врата му, но той не усещаше болка. Всъщност, Дориан не усещаше нищо, движеше се като сомнамбул и всичко наоколо му се струваше сън.

Направи две крачки по полирания кварцов пристан, олюля се и падна на коляно. Пазачите, застанали от двете му страни, го вдигнаха и го повлякоха напред, към черната стена, която се издигаше над кея. В стената беше прорязана малка вратичка, пред която стояха на пост двама войници, с розови маски, оформени като свински зурли. Орденът на свинята се разпореждаше със затворите и тъмниците на Лондра. Войниците размениха няколко думи на неразбираемия таен език на своя орден, сетне един от тях се засмя, сграбчи Хоукмун за ръката и го дръпна към вратата, която другият беше разтворил.

Помещението, в което го натикаха, тънеше в мрак. Вратата зад гърба на Хоукмун хлопна и за известно време той остана съвсем сам. Не след дълго, благодарение на прецеждащата се под вратата бледа светлина, той успя да различи недалеч пред себе си още една свинска маска, със значително по-фина изработка от досегашните. Появи се още една маска, после още една. Някой стисна Хоукмун за ръката и го поведе през изпълнения с отвратителна воня мрак, надолу по стълбите към катакомбите, използвани за тъмници и Дориан Хоукмун за първи път си даде сметка, че дните му са преброени.

Някъде пред тях със скърцане се отвори поредната врата. Натикаха го в тясна килия, вратата зад него се хлопна и настъпи тишина.

Въздухът в тъмницата беше влажен, миришеше на мухъл и застояло. Хоукмун се облегна на стената, сетне бавно се свлече на пода. Дали изгуби съзнание, или потъна в изнурителен сън, това никой не можеше да каже със сигурност, но по-важното бе, че най-сетне настъпи така желаната забрава.

Само допреди седмица той беше героят на Кьолн, победителят на агресорите, обичан от всички заради неговата духовитост и благородство и не на последно място, опитен и сръчен войн. А ето, че само за броени дни, слугите на Гранбретан го бяха превърнали в животно — животно, на което не оставаше много да живее. Някой по-слабоволев човек на негово място би помолил за милост, или може би щеше да се изпълни с омраза към цялото човечество, да потърси път за спасение или мъст. Ала изгубил всичко, Хоукмун не искаше нищо.

Може би отново щеше да се пробуди от своя унес. Само че тогава, той нямаше да е онзи човек, който с такава безразсъдна храброст се беше сражавал при Кьолн.

Бележки

[1] ???