Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за Руническия жезъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jewel in the Skull, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 28 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Перла в черепа. Амулетът на лудия бог. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.7.). Романи. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Jewel in the Skull / The Mad God’s Amulet, by Michael MOORCOCK]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 95.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Втора глава
Изелда и Боуджентъл

Неведнъж през своето славно минало граф Медни бе предвождал могъщи армии, от силната му ръка се бяха възползвали почти половината крале на Европа, не малко от тях биха могли да признаят, че той ги е възкачил, или свалил от трона. Графът беше изкусен майстор на интригите, човек, чийто съвет бе искрено желан и търсен при всяка политическа междуособица. Вярно, че той беше наемник, но наемник с идеали, защото мечтаеше един ден да види Европа обединена и мирна. Тъкмо затова се стараеше да служи само на онези сили, които по негова преценка допринасяха за тази кауза. Неведнъж бе отказвал да застане начело на някоя новосъздадена империя, защото знаеше, че живее във времена, когато империите се изграждаха за няколко години и се разпадаха за месеци; все още объркана и противоречива бе историята и едва ли в обозримото бъдеще щеше да настъпи период на спокойствие. Единственото, което искаше графът, бе да насочва същата тази история в посоката, която му се струваше най-обнадеждваща.

Изтощен от войни, от интриги и дори до известна степен от своите идеали, старият герой накрая прие предложението на народа на Камарг да стане техен Господар и Пазител.

Тази древна земя на тресавища и лагуни бе разположена в близост до средиземноморския бряг. Преди незнайно колко години тя е била част от една страна, на име Франция, ала Франция се бе разпаднала на дузина баронства с какви ли не помпозни названия. Камарг, със своите пъстроцветни простори в червено, оранжево, жълто и пурпурно, със своите реликви от забравеното минало, пробуди някаква струна в душата на графа и той прие да се грижи за неприкосновеността на тази земя.

По време на пребиваванията си в различните дворове той беше открил много тайни и благодарение на това високите, мрачни кули, които опасваха границите на Камарг защитаваха неприкосновеността му далеч по-сигурно, отколкото остриетата на мечовете или огнестрелите.

По южната граница тресавищата постепенно се сливаха с морето и случваше се в тесните пристанища да акустират чуждоземни кораби, но от тях рядко слизаха пътешественици. Това се дължеше най-вече на опасностите, които се криеха във вътрешността на Камарг. Рисковано бе да скиташ из дивите простори, ако не ги познаваш добре, не беше никак лесно да се намери брод из тресавищата, да не говорим за това, че три от границите се охраняваха от високи, непроходими планини. Малцината смелчаци, осмелили се да проникнат във вътрешността, предпочитаха да слязат далеч на изток и да наемат лодка нагоре по Рона. Ето защо камаргци не получаваха често новини от външния свят, а и малкото, което стигаше до тях, обикновено бе с минала давност.

Може би това бе една от причините, поради които граф Медни бе избрал да се засели по тези места. Радваше се на усещането за изолираност от света, твърде дълго бе живял в центъра на събитията, за да се заинтригува дори от някоя сензационна новина. На младини той бе предвождал армии във войните, които твърде често бяха опустошавали Европа. Сега обаче бе прекалено изморен и отпращаше всякакви молби за помощ, или съвет, независимо от обещанията, които неизменно ги придружаваха.

На запад от Камарг бе разположена островната страна Гранбретан, единствената народност с реална политическа стабилност, с нейната умопобъркана наука и амбиции за световно господство. След като построи високия, извит мост от сребро, простиращ се на тридесет мили, чак до материка, империята се зае да разширява своите територии, опирайки се на своите черни познания и военните си машини, като бронзовите орнитоптери, чийто обхват надхвърляше стотици мили. Ала дори и тези посегателства на Тъмната империя срещу материка не безпокояха особено граф Медни, който вярваше, че се дължат на естествените закони на историята и олицетворяват първите признаци за зараждащия се ред и обединение, макар и постигнати чрез насилие, войни и други зловещи средства.

Философията на графа бе философия на опита, философия на човек видял и препатил, а не на учен, или книжник, и той не виждаше никаква причина да се съмнява в тази своя философия, дотогава, докато Камарг, страната за която бе длъжен да се грижи, бе достатъчно силна за да се защити дори срещу пълната мощ на Гранбретан.

И след като не намираше причини да се бои от Гранбретан, той следеше с интерес и дори с известно възхищение зловещия и неумолим начин, по който сянката на неговия могъщ съсед се разпростираше все по-надалеч из Европа, с всяка измината година.

Отпърво тази сянка падна от север над Скандия и се проточи като черна стрелка, обозначавайки един по един градове с прославени имена: Пари, Мюншен, Виен, Крахков, Кернинсбург (който беше удобно предмостие за набези към тайнствените земи на Московиа). Един огромен полукръг, който постепенно и неумолимо обхващаше континента, разширяваше се с всеки изминат ден и не след дълго опря в най-северните провинции на Италия, Маджария и Славия. Скоро, предполагаше граф Медни, земите на Тъмната империя ще се простират от Норвежко до Средиземно море и Камарг щеше да е като самотен остров сред тях. Може би тази мисъл също бе спомогнала да приеме поста на Господар и Пазител на страната, след като предишният Пазител, някакъв лъжлив и продажен магьосник от земите на българите е бил посечен от собствените си гвардейци.

Граф Медни се бе постарал не само да защити Камарг от нападение отвън, но и от вътрешна заплаха. Благодарение на неговите усилия вече се брояха на пръсти барагуните, които доскоро бяха тероризирали жителите на малките селца, а покрай тях бяха изчезнали и немалко други творения на злото.

Самият граф Медни обитаваше един уютен замък в Еж-Мортес и се наслаждаваше на простичките удоволствия на селския живот, докато народът му можеше най-сетне да живее свободен от страхове.

Замъкът, известен като Медния замък, беше построен преди много векове върху една изкуствена пирамида, издигаща се в самия център на града. Ала пирамидата отдавна бе скрита под дебел слой плодородна почва, а терасите й бяха засадени с плодни дръвчета и красиви цветя. Тук-там се виждаха тучни поляни, на които играеха деца от замъка, или се разхождаха възрастни, а наблизо се намираха и лозята, от които се произвеждаше прочутото камаргско вино, докато в основата на пирамидата растяха картофи, фасул, моркови, репички, марули и още много както познати, така и екзотични зеленчуци, като гигантските домати, целиновите дръвчета или амброгините. Имаше тук и плодни дръвчета и храсти със сочни плодове, които даваха целогодишно реколта на замъка. Самият замък бе построен от същите бели камъни, от които бе вдигнат и градът. Прозорците му бяха от плътно стъкло (много от тях красиво изрисувани), кулите му бяха покрити с орнаменти, а бойниците бяха изваяни в различни форми. От най-високите кули можеше да се види почти цялата камаргска страна, а специално пробитите в стените отвърстия, въздушни шахти и малки вратички можеха да се разместват по такъв начин, че когато излизаше мистралът, замъкът засвирваше като орган и музиката му се чуваше на много мили, отнасяна от вятъра.

От замъка се виждаха червените покриви на къщите в града, а също и арената за борба с бикове, построена, според преданията, преди много хиляди години от римляните.

Граф Медни подкара изморения кон по пътя, който се виеше нагоре към замъка и извика отдалеч на стражите да отворят портата. Дъждът беше понамалял, но нощта бе хладна и графът нямаше търпение да седне край камината. Той мина през масивните железни порти, спря във вътрешния двор и един коняр изтича да прибере коня. Графът затропа с ботуши нагоре по стълбите, пресече един тесен коридор и влезе в гостната.

Тук зад решетката на камината пламтеше силен огън, а в дълбоките, меки кресла се бяха настанили дъщеря му Изелда и неговият стар приятел Боуджентъл. Още щом влезе и двамата се надигнаха, Изелда изтича и го целуна по бузата, а Боуджентъл я проследи усмихнат.

— Май добре ще ти се отрази малко топла храна и нещо по-сухо от тези подгизнали дрехи — каза Боуджентъл и дръпна пискюла на звънчето. — Ще се погрижа за това.

Граф Медни кимна с благодарност и се отправи към огъня, като междувременно смъкна шлема и го постави с металическо дрънчене върху платформата. Изелда вече бе коленичила до него и дърпаше връзките на набедрениците. Тя беше красиво деветнадесет годишно момиче, с нежна, златисто-розова кожа и руси, нито прекалено светли, нито твърде жълти коси. Облечена бе в свободна пламтящо-оранжева рокля, заради която приличаше на огнен елф, особено когато се понесе грациозно из стаята, за да предаде набедрениците на слугата, явил се с набор от сухи дрехи за своя господар.

Друг слуга се притече на помощ, за да свали нагръдника на графа, както и останалите части от доспехите, а след това му подаде голяма и мека кърпа, за да се отрие.

Близо до огъня бе поставена малка масичка, отрупана с късове печено месо, картофи, салати и канички с вкусен сос, както и една по-голяма кана с вино. Граф Медни седна с облекчена въздишка и започна да се храни.

Боуджентъл стоеше до камината, без да откъсва поглед от него, а Изелда се настани в креслото отсреща и зачака графът да удовлетвори първия порив на своя апетит.

— Е, милорд, — заговори с усмивка тя — как премина деня ви? В безопасност ли е нашата земя?

Граф Медни кимна с престорена сериозност.

— Така изглежда, милейди, макар че от северните кули успях да посетя само една. Заваля проливен дъжд и аз реших да се върна у дома. — След това той им разказа за срещата с барагуна. Изелда го слушаше с широко отворени очи, докато лицето на Боуджентъл придоби загрижен израз, чертите му се изпънаха и той неусетно прехапа устни. Прочутият поет-философ рядко одобряваше рискованите приумици на своя приятел и неизменно подчертаваше, че графът обича сам да си забърква каши.

— Сигурно ще си спомниш, — поде той, веднага щом графът приключи с разказа, — че тази сутрин те посъветвах да излезеш в компанията на фон Вилач и още няколко души. — Фон Вилач бе поручик от гвардията на графа, верен стар войник, който го бе придружавал в не едно и две премеждия.

Граф Медни се засмя, когато забеляза стреснатото лице на своя приятел.

— Фон Вилач? Той остаря и вече не е толкова пъргав, а и нямаше да е много мило от моя страна, ако го бях накарал да излезе в подобно време.

Боуджентъл се усмихна малко мрачно.

— Той само една-две години по-стар от теб, графе…

— И така да е, но ще може ли да се пребори сам с барагун?

— Не в това е въпросът — продължи насъбрал увереност Боуджентъл. — Ако беше излязъл с него и в компанията на няколко гвардейци, нямаше въобще да ти се наложи да се биеш с барагун.

Граф Медни махна с ръка в знак, че е време да сменят темата.

— Трябва да си поддържам формата, инак току виж съм се отпуснал като фон Вилач.

— Но, татко, ти си поел отговорност пред жителите на тази страна — произнесе тихо Изелда. — Ако те убият…

— Никой няма да ме убие! — Графът се усмихна презрително, сякаш смъртта бе нещо, което се случваше само на другите. Осветена от трепкащите пламъци, главата му приличаше на бронзова маска от някое древно племе, излята от метал и неуязвима за всякакви заплахи.

Изелда сви рамене. Характерът й в много отношения бе сходен с този на баща й, включително и в убеждението, че е безсмислено да се спори с упорити събеседници, като граф Медни, например. Боуджентъл веднъж я бе описал в една семейна поема, че е „като коприна, и силна и мека“ и докато местеше поглед от единия към другия, той също забеляза, колко си приличат израженията им.

Най-сетне и Боуджентъл реши, че е време да сменят темата.

— Чух днес, че само преди шест месеца Гранбретан завладяла провинция Кьолн — заговори той. — Завоеванията им се разпространяват като чумна епидемия.

— Тази чума е от здравите — отбеляза графа и се изтегна в креслото. — Поне възстановяват реда.

— Обществения ред — да — отвърна развълнувано Боуджентъл, — но не и моралния, или духовен. Тяхната жестокост няма граници. Те са безумци. Душите им са се поболели от любов по всичко, което е проява на злото и от омраза към благородството.

Граф Медни почеса мустак.

— И преди са съществували подобни извращения. Спомни си само за българския магьосник, не беше ли той също толкова зъл, като тях.

— Но българинът беше един. Единаци бяха и маркиза на Пеща, Ролдар Николаев и други подобни. Това са изключения, а хората, които предвождаха, рано или късно се разбунтуваха срещу тях и ги погубваха. Докато Тъмната империя е цяла нация отдадена на подобни извращения, а зверствата, които вършат се приемат сред тях за нещо естествено. В Кьолн например, са се забавлявали да разпъват на кръст всички момичета, момчетата са превърнали в евнуси, а с възрастните — онези, които останали живи — са се гаврили по улиците. Това не е обикновена жестокост, графе, обзалагам се, че са способни и на по-ужасни деяния. Те се забавляват, като погазват всичко човешко.

— Приятелю, знаеш добре, че подобни истории винаги са силно преувеличени. Мен, например, са ме обвинявали, че…

— Доколкото ми е известно, — прекъсна го Боуджентъл — тези слухове не само не преувеличават истината, а напротив — спестяват част от нея. След като публичните им прояви са толкова ужасни, какво остава за удоволствията, на които се отдават в интимен кръг?

Изелда потрепери.

— Направо ме е страх да си помисля…

— Именно — обърна се Боуджентъл към нея. — Малцината, които са присъствали на подобни забави, не смеят да отронят и дума за видяното. Редът, който създават е повърхностен, хаосът, който идва с тях унищожава човешката душа.

Граф Медни сви масивните си рамене.

— Каквото и да е, временно е. Но обединението, което налагат със сила ще остане завинаги, запомни ми думите.

Боуджентъл скръсти ръце на гърдите си.

— Цената е твърде висока, граф Медни.

— Няма твърде висока цена! Какво искаш? Европейските княжества се множат с всеки изминал ден, а войната от години присъства неизменно в живота на обикновените хора. Колцина днес могат да се похвалят, че са се наслаждавали на мир от люлката до гроба? Всичко се променя и ще се променя. Гранбретан предлага поне известно постоянство!

— И терор? Не мога да се съглася с теб, приятелю.

Граф Медни си наля бокал с вино, пресуши го на един дъх и се прозя.

— Твърде сериозно вземаш тези събития, Боуджентъл. Ако имаше моя опит, щеше да знаеш, че всяко зло накрая си отива — или защото се изтощава в онези, които го носят, или защото го унищожават жертвите му. Само след сто години Гранбретан ще е най-праведната и морална държава. — Графът се усмихна закачливо на Изелда, но тя не отвърна на погледа му и изглежда напълно споделяше мнението на Боуджентъл.

— Твърде развратени са духовете им, за да се излекуват само след сто години. Личи си дори по външния им вид. Всичките тези обсипани със скъпоценни камъни маски на чудовища, които никога не свалят, тези гротескни дрехи, с които не се разделят дори в най-топлото време, държанието им, походката — всичко показва що за стока са. Те са безумци по наследство и потомството им ще наследи това безумие. — Боуджентъл удари с ръка решетката на камината. — А нашата пасивност е като мълчаливо съгласие за делата им. Време е да…

Граф Медни се надигна от креслото.

— Време е да си лягаме, приятелю. Утре трябва да бъдем на трибуната на арената, за откриване на празненството.

Той кимна на Боуджентъл, целуна нежно дъщеря си по челото и напусна гостната.