Майкъл Муркок
Перла в черепа (7)

Трета глава
Черната перла

На следващата заран, Дориан Хоукмун отново бе отведен на среща с барон Калан. Змиевидната маска имаше почти цинично изражение докато го оглеждаше, но баронът беше пестелив на думи и почти незабавно го поведе през серия от стаи и гостни, докато накрая спряха пред една врата от стомана. Баронът я отключи, зад нея се показа втора, идентична врата, а после и трета. След като отключиха и нея, попаднаха в тясно, зле осветено помещение от бял метал, в което бе монтирана машина с неописуема красота. Машината се състоеше почти изцяло от фини червени, златни и сребърни мрежи, чийто нишки погалиха нежно лицето на Хоукмун и той установи, че притежават топлината и жизнеността на човешката кожа. Някъде зад мрежите се носеше тиха музика, от която нишките се полюшваха като от вятър.

— Изглежда жива — отбеляза Хоукмун.

— И наистина е жива — рече гордо барон Калан. — Жива е.

— Това някакво чудовище ли е?

— Не. По-скоро създание на магията. Да си призная честно, дори аз не съм много наясно. Построих я като спазвах стриктно инструкциите, които прочетох в една древна книга, която закупих от един ориенталец преди много години. Това е машината на Черната перла. Съвсем скоро ще се запознаете отблизо с нея, милорд.

Дълбоко в себе си, Хоукмун за първи път почувства далечен отглас на зараждаща се паника, който така и не достигна повърхността на съзнанието му. Той остана неподвижен, позволявайки на нишките лекичко да го галят.

— Не е напълно завършена — продължи Калан. — Все още не. Тя трябва да завърти перлата. Приближете се до нея, милорд. Влезте в нея. Няма да почувствате никаква болка, обещавам ви. Машината трябва да завърти Черната перла.

Хоукмун се подчини на барона и мрежите се раздвижиха, а сетне запяха с мелодичен глас. Ушите му кънтяха, поклащащите се разноцветни нишки засилваха объркването му. Машината на Черната перла го помилва, сякаш го погълна, стана едно с него и той с нея. Хоукмун въздъхна и гласът му се сля с музиката на мрежата, раздвижи се и ръцете му повториха плавните движения на нишките.

Усети леко притискане вътре в черепа си, последвано от чувството за абсолютна топлина и мекота, която изпълваше тялото му. Струваше му се, че се носи из пространството, лишен от тяло, постепенно изгуби усещането за време, макар да знаеше, че машината изсмуква нещо от собствената си субстанция, създава нещо твърдо и плътно, което се имплантира в челото му толкова неочаквано, че той сякаш в миг се сдоби с трето око и погледна към света с това ново зрение. А след това постепенно окото се затвори и отново пред него стоеше барон Калан, който бе свалил маската си, за да го разглежда по-добре.

Хоукмун почувства внезапно остра болка в главата. Болката изчезна почти мигновено. Той погледна към машината, но шарките й изглеждаха някак притъпени, а нишките дори не потрепваха. Вдигна ръка към челото си и остана потресен да открие нещо, което преди не беше там. Беше твърдо и гладко. И беше част от него. Той потрепери.

Барон Калан имаше загрижен вид.

— И така? Вие не сте луд, нали? Сигурен бях в успеха! Вие не сте луд!

— Не съм луд — рече Хоукмун. — Но струва ми се, че съм изплашен.

— Скоро ще привикнете с перлата.

— Значи това имам в главата си? Перла?

— Да. Черната перла. Почакайте. — Калан се извърна и дръпна една завеса от алено кадифе, зад която се намираше плосък овал от млечнобял кварц, дълъг приблизително два фута. Вътре в овала бавно се оформяше някакво изображение. Хоукмун осъзна, че това което вижда там, е лицето на Калан, втренчило поглед в кварцовия овал, в безкрайността. Изображението на екрана напълно съвпадаше с онова, което Хоукмун виждаше пред себе си. Той завъртя леко глава и изображението се смени.

Калан мърмореше нещо доволно.

— Значи работи, виждате ли? Това, което възприемате вие, възприема и камъка. Където и да отидете, ние ще бъдем в състояние да следим всичко и всички, с които се срещате.

Хоукмун понечи да отговори, но не можа. Гърлото му се беше свило, струваше му се, че някой е притиснал гърдите му в желязно менгеме. Той отново докосна топлия камък, толкова близък на допир до истинската плът и толкова различен от нея.

— Какво сте направили с мен? — запита той, ала гласът му оставаше все така безстрастен.

— Просто подсигурихме вашата лоялност — закиска се Калан. — Сега мъничка част от живота на машината е имплантирана във вас. Но пожелаем ли само, можем да прехвърлим цялата жива субстанция на машината в перлата и тогава…

Хоукмун вдигна вдървено ръка и докосна барона по рамото.

— И тогава какво?

— Тя ще изяде мозъка ви, милорд дук на Кьолн. Тя ще изяде мозъка ви.

Барон Мелиадус водеше забързано Дориан Хоукмун из блестящите коридори на двореца. Хоукмун беше препасан с меч, а дрехите и ризницата приличаха донякъде на онези, които носеше при битката за Кьолн. Усещанията му бяха съсредоточени главно върху перлата в черепа му. Коридорите ставаха все по-просторни, докато постепенно заприличаха на покрити отгоре градски улици. Край стените бяха подредени стражи с маски от Ордена на богомолката. Право пред тях се издигаше масивен портал, покрит с мозайка от скъпоценни камъни.

— Тронната зала — промърмори баронът. — Дойде време кралят-император да се срещне с вас.

Порталът бавно се разтвори, разкривайки блясъка на тронната зала. В първия миг Хоукмун беше заслепен от такова невиждано великолепие. Чуваше се сподавена глъчка и тиха музика, която бликаше от съседните галерии и отекваше във високия, конусовиден покрив, под който се вееха ослепително-ярките знамена на петстотинте най-знатни гранбретански фамилии. Покрай стените и входовете на галериите, в гъсти редици бяха подредени безброй гвардейци от Ордена на богомолката, вдигнали огнестрели в знак на приветствие, а доспехите им лъщяха в зелено, черно и златисто. А зад тях, като неспокойно море от най-разнообразни по форма и цветове маски и богати одежди, се тълпяха придворните. Те хвърляха любопитни погледи на влезлите Мелиадус и Хоукмун.

Редицата от войници се простираше напред, докъдето им стигаше погледа. Някъде там, в дъното на залата, почти на границата на видимостта, висеше нещо, което в първия момент Хоукмун не можа да разгледа внимателно. Той се намръщи от усилие.

— Тронният глобус — прошепна Мелиадус. — А сега, правете като мен. — Той бавно закрачи напред.

Стените на тронната зала бяха изрисувани в ярко зелено и пурпурно, а знамената бяха във всички цветове на дъгата, също както и тъканите, украшенията и скъпоценните накити, които носеха придворните. Но Хоукмун бе вперил поглед в глобуса.

Като мънички джуджета — сравнени с размерите на тронната зала — Хоукмун и Мелиадус поеха с отмерена крачка към тронния глобус, докато от съседните галерии свиреха фанфари и тромпети.

След известно време Хоукмун вече виждаше по-ясно тронния глобус и остана изумен. Глобусът бе изпълнен с млечнобяла течност, която се полюшваше унесено, почти хипнотизиращо. От време на време течността сякаш излъчваше разноцветно сияние, което ту избледняваше, ту се се появи отново. В центъра на глобуса, подобно на ембрионален зародиш, плуваше сгърченото тяло на старец, с набръчкана кожа, безпомощно поклащащи се крайници и огромна глава, от която гледаха чифт проницателни, злобни очи.

Следвайки примера на Мелиадус, Хоукмун се поклони почтително на съществото.

— Изправи се! — разнесе се глас. Хоукмун осъзна изненадано, че гласът идва от глобуса. Това беше глас на млад мъж в цветущо здраве — мелодичен, нежен, изпълнен с енергия. Хоукмун се зачуди от чие ли невинно младежко гърло е бил изтръгнат този глас.

— Кралю-император, представям ви Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, комуто бе оказана високата чест да изпълни една мисия за нас. Сигурно си спомняте, многопочитаеми сир, че си позволих да споделя с вас един мой план… — Мелиадус се поклони отново, докато говореше.

— Не бяха ли прекомерни усилията, които положихме, и изобретателността, която похабихме, за да спечелим на наша страна този граф Медни? — разнесе се меденият гласец. — Оставяме на вас, барон Мелиадус, да прецените как да постъпите в този случай.

— Струва ми се, че съм доказал неведнъж с делата си, моите способности да разрешавам подобни проблеми, ваше величество — произнесе Мелиадус и пак се поклони.

— Предупреден ли е този дук на Кьолн за неминуемото наказание, което ще понесе, ако откаже да ни служи вярно? — продължи гласът с нескрита ирония. — Съобщено ли му беше, че можем да го унищожим в миг, дори от огромно разстояние?

Мелиадус докосна лекичко с ръка Хоукмун.

— Беше му съобщено, свръхмогъщи кралю-император.

— И вие сведохте до знанието му, че тази перла в черепа му вижда всичко, което вижда той и ни го показва в същата онази зала, където се намира машината на Черната перла?

— Да, високоблагородни кралю.

— И вие също така се постарахте да му обясните, че при първия признак на измяна — при най-малкия намек дори, какъвто ще установим лесно, само като следим очите и лицата на онези, с които разговаря — ние ще възвърнем живота на камъка? Че ще освободим чрез него натрупаната в машината енергия? А казахте ли му, барон Мелиадус, че когато същата тази перла си възвърне пълния живот, тя ще изяде мозъка му, ще погълне ума му и ще го превърне в обезумяло, лишено от разум същество?

— Всичко това му е известно, Велики императоре.

Съществото в тронния глобус се изкикоти.

— Ако се съди по изражението му, бароне, май не е особено изплашен от перспективата да обезумее. Уверен ли сте, че вече не е изпитал пълната мощ на перлата?

В този миг всички погледи се впериха в Дориан Хоукмун и ироничният, надменен гласец продължи да трепти от сбръчканото от старост гърло:

— Милорд дук на Кьолн, вие имахте честта, да сключите стелка с безсмъртния крал-император на Гранбретан. Самият факт, че си позволяваме да влизаме в подобни взаимоотношения с един човек, който по същество се явява наш роб, говори предостатъчно за нашето великодушие. В замяна, вие трябва да ни служите с неизчерпаема лоялност, осъзнавайки, че съдбата ви се преплита със съдбата на нашата велика раса, каквато досега не се е появявала на тази планета. Наше божествено право е да управляваме Земята, опирайки се на ненадминатия ни интелект и несъкрушимото могъщество и скоро ще удари часът, когато ние ще пожелаем да реализираме това право. Всички, които ни помогнат за успеха на това благородно дело ще получат нашата благосклонност. Вървете милорд и се постарайте, за да заслужите подобно благоволение.

Покритата с бръчки глава се извърна и виолетовият език изскочи от устата, за да докосне мъничкия бисер, който се поклащаше близо до стената на тронния глобус. Стените на глобуса потъмняха и скриха от погледите им зародишоподобното тяло на краля-император — последният и безсмъртен потомък на една династия, основана преди повече от три хиляди години.

— И не забравяй силата на Черната перла — произнесе жизнерадостният младежки глас преди глобусът да се превърне в непроницаема за очите, лъскаво-черна сфера.

Аудиенцията беше приключила. Все още склонили глава, Мелиадус и Хоукмун отстъпиха бавно назад, после се обърнаха и напуснаха тронната зала. Ала тази аудиенция не беше протекла така, както бяха очаквали баронът и неговия господар. Вътре, в странния ум на Хоукмун, някъде в най-потайните му дълбини, се беше надигнало слабо раздразнение и това раздразнение не беше предизвикано от Черната перла, имплантирана в мозъка му, а от един далеч по-нематериален източник.

Може би това раздразнение бе първият признак, за възвръщащата се човечност на Хоукмун. Може би то бележеше появата на една нова и коренно различна черта. Може би това бе влиянието на Руническия жезъл.