Майкъл Муркок
Перла в черепа (10)

Шеста глава
Битката за Камарг

— Не са се насочили нито на изток, нито на запад — каза Боуджентъл една сутрин два месеца по-късно, — а си пробиват път право на юг. Вече няма съмнение, графе, че са разкрили вашия план и възнамеряват да ви отмъстят.

— А може би искат да отмъстят на мен — намеси се Хоукмун, който бе седнал в едно дълбоко кресло, близо до пламтящия огън в камината. — Хубаво бях намислил да ги посрещна. Уверен съм, че ме смятат за предател.

Граф Медни поклати глава.

— Познавам добре барон Мелиадус — той иска да сложи ръка на всички нас. Той и вълците, които предвожда. Няма да се спрат пред нищо, докато не стигнат границата ни.

Фон Вилач се извърна от прозореца, откъдето се виждаше като на длан целият град.

— Нека дойдат. Ще ги обрулим, както мистрала брули листата от дърветата.

— Да се надяваме — промърмори със съмнение в гласа Боуджентъл. — Събрали са значителни сили. И за пръв път са изоставили обичайната си тактика.

— Да, глупаво наистина — кимна граф Медни. — Да си призная, отначало се възхищавах на начина, по който действаха, разширявайки прогресивно завладените територии в полукръг. По такъв начин имаха възможност да подсилват тила си, преди да преминат в ново настъпление. А ето, че сега имат незавладени територии и на двата си фланга и вражеска войска, готова да ги нападне в гръб. Ако успеем да ги ударим здраво, хич няма да им е лесно докато отстъпват. Май покрай желанието да си отмъсти, барон Мелиадус е загубил здравия си разум.

— Но ако спечелят, — произнесе тихо Хоукмун — ще излязат на два океана и задачата им след това значително ще се облекчи.

— Вероятно тази мисъл е накарала Мелиадус да предприеме подобен рискован ход — съгласи се Боуджентъл. — Опасявам се, че предположенията му могат да се окажат верни.

— Глупости! — ядоса се фон Вилач. — Нашите кули ще спрат гранбретанците.

— Построени са, за да отбиват атаки по сушата — отбеляза Боуджентъл. — Но не се съобразихме с въздушния флот на Тъмната империя.

— Ние също разполагаме с въздушни сили — каза граф Медни.

— Фламингото не е птица от метал — отвърна Боуджентъл.

Хоукмун стана. Все още носеше черния кожен мундир и бричовете, които му бе дал Мелиадус. Кожата поскърцваше, докато вървеше.

— Най-много след няколко седмици силите на Тъмната империя ще застанат на прага ни — каза той. — Какви подготовки трябва да бъдат извършени?

Боуджентъл почука с пръст по картата, която бе сгънал под мишница.

— Първо, да изучим това.

— Разгъни я на масата — посъветва го граф Медни.

Докато Боуджентъл разгъваше картата върху масата, използвайки купи и чаши, за да я притисне в ъглите, граф Медни, фон Вилач и Хоукмун я наобиколиха. На картата бе изобразена цялата територия на Камарг, както и обкръжаващите я земи на неколкостотин километра наоколо.

— Доколкото виждам, засега се придържат към източния бряг на реката — отбеляза графът като плъзна пръст по поречието на Рона. — Ако може да се вярва на сведенията на съгледвачите, до една седмица ще бъдат в този район — показалецът му замря над Севена. Ще изпратим нови съгледвачи, за да следим движението им нататък. После, когато стигнат нашата граница, ще съсредоточим основните си сили на най-подходящото за битка място.

— Вероятно ще изпратят орнитоптери пред себе си — каза Хоукмун. — Тогава какво ще правим?

— Ще вдигнем въздушни патрули, за да ги засечем отдалече — изсумтя фон Вилач. — Дори и да не успеят да се справят с тях, кулите ще ги спрат.

— Армията, с която разполагате, е доста малобройна — рече Хоукмун. — Ето защо, ще трябва да разчитате почти изцяло на тези кули и да водите предимно отбранителен бой.

— Точно това искаме — отвърна граф Медни. — Ще ги чакаме на границата. Между кулите ще разположим пехотата, а за връзка ще използваме хелиографи.

— Целта е само да спрем атаката им — каза Боуджентъл, но в гласа му се долови сарказъм. — Нямаме никакво намерение да ги разгромяваме.

Графът го погледна и се намръщи.

— Имаш право, Боуджентъл. Глупаво ще е, ако се опитаме да ги нападнем — силите ни са нищожни, сравнени с техните. Ако искаме да оцелеем, трябва да разчитаме на кулите и да покажем на краля-император и неговите верни слуги, че сме готови на всичко — и да се бием и да се отбраняваме — на атаки по въздух, суша и вода. Но да изпращаме войски отвъд нашите граници е истинско безумие.

— А вие, приятелю Хоукмун, какво ще кажете? — попита Боуджентъл. — Имате богат опит в сражения с Тъмната империя.

Хоукмун изучава известно време замислено картата.

— Тактиката, която предлага граф Медни ми се струва разумна. От собствен опит знам, че да се влиза в открит двубой със силите на Гранбретан е безсмислено. Но мисля си, че значително ще наклоним везните в наша полза, ако ние изберем мястото на бойното поле. Къде защитата ни е най-силна?

Фон Вилач посочи района на югоизток от Рона.

— Ето тук кулите са разположени нагъсто и между тях има възвишения, на които можем да окопаем армията. А същевременно противникът ще бъде разположен в ниското, където има тресавища и движението му ще бъде затруднено. — Той сви рамене. — Но какъв смисъл да се отдаваме на подобни надежди? Те ще изберат мястото на битката, а не ние.

— Освен, ако не ги принудим да отидат там — рече Хоукмун.

— Да ги принудим ли? И как — на върха на ножовете? — усмихна се граф Медни.

— Аз ще го направя — заяви Хоукмун. — Дайте ми стотина опитни конници — няма да влизам в бой с тях, само ще ги хапя по фланговете и лекичко ще ги насочвам в желаната посока. Ако имаме късмет, ще ги отведем на това място, както ловните кучета отвеждат биковете под стрелите ви. А същевременно ще ги държим постоянно под око и ще ви изпращаме сведения за точното им местонахождение и темповете на придвижване.

Граф Медни засука мустак и погледна Хоукмун с уважение.

— Тази тактика по ми пасва на сърцето. Май наистина съм станал твърде предпазлив с възрастта. Ако бях по-млад, сигурно щях да предложа нещо подобно. Ако имаме късмет, млади ми Хоукмун, може наистина да успеем.

Фон Вилач се изкашля многозначително.

— Да, късмет и търпение. Осъзнаваш ли с какво се захващаш, синко? Няма да имаш време да мигнеш, постоянно ще трябва да си нащрек. Задачата ти е доста рискована. Ще ти стигнат ли силите? А и войниците — ще издържат ли? Освен това, не бива да забравяме за опасността от летящите машини…

— Единствено ще си отваряме очите за техните съгледвачи — рече Хоукмун — и ще гледаме да ги удряме, преди да са вдигнали орнитоптерите във въздуха. Хората ви познават добре местността и ще знаят къде да се крием.

Боуджентъл прехапа устни.

— Има още нещо. Те се придържат към реката, защото по нея получават своите припаси. Използват салове, за да прекарват провизии, впрегатен добитък, обсадни машини, орнитоптери — и благодарение на това се придвижват доста бързо. Но какво ще стане, ако ги откъснем от саловете?

Хоукмун помисли за миг, после се усмихна.

— Отговорът на този въпрос не е труден. Слушайте…

На следващия ден, Дориан Хоукмун излезе на разходка из близките тресавища, а до него яздеше лейди Изелда. Откакто се бе възстановил, двамата прекарваха все повече време заедно и Дориан чувстваше дълбока привързаност към девойката, макар че избягваше да го показва открито. На свой ред, тя също бе щастлива да е близо до него, ала все по-често се замисляше за чувствата, които ги свързваха. Изелда не знаеше, че от всичко на света, най-много Дориан би желал едно — да разкрие пред нея сърцето си. Но същевременно той полагаше неимоверни усилия да сдържа страстта си и съсредоточаваше вниманието си в непрестанни грижи за нея. Защото знаеше, че всеки миг, нощем или денем, сутрин или вечер, той можеше да се превърне в обезумяло същество, забравило всичко човешко. Живееше с постоянното съзнание, че не е далеч оня час, когато силата на Черната перла ще разкъса невидимите окови, поставени й от граф Медни и малко след това Господарите на Гранбретан ще възвърнат на камъка пълния му живот и той ще погълне ума му.

Ето защо, Хоукмун не смееше да признае на Изелда, че я обича и че именно тази любов бе първопричината неговият вътрешен ум да излезе от парализата, в която бе изпаднал и че заради тази любов граф Медни бе пощадил живота му.

Що се отнася до Изелда, тя бе твърде срамежлива, за да признае чувствата си.

Двамата яздеха сред тресавищата, а вятърът шибаше лицата им, плющеше в плащовете им и ги караше да пришпорват конете по тесните пътеки сред лагуните и речните ръкави, докато наблизо се надигаха патици с уплашени крясъци, втурваха се табуни с диви коне, или страхливо ревяха блатни биволи. Те препускаха по дългите, безлюдни брегове, върху които яростно се стоварваше прибоят, вдигаха солени пръски сред плитките вълни, летяха между сенките на стражевите кули, смееха се на ниските облаци, докато конете ровеха с копита пясъка, и накрая спряха, за да се полюбуват на морето и да се заслушат в песента на мистрала.

— Боуджентъл ми каза, че утре тръгваш — извика Изелда над рева на вятъра.

— Да. Утре. — Той я погледна за миг с натъжени очи, сетне извърна глава. — Утре. Но скоро ще се върна.

— Пази се, Дориан.

Той се засмя окуражително.

— Не ми е писано, струва ми се, да умра от ръката на гранбретанец. Ако беше така, досега да съм умрял десет пъти.

Тя понечи да отвърне, но вятърът изрева оглушително и откъсна думите от устата й, а един кичур закри очите й. Дориан протегна ръка и го отметна, докосвайки нежната й кожа и изведнъж почувства непреодолимо желание да я прегърне и да спре дъха й с устните си. Тя вдигна ръка и задържа неговата до лицето си, но Дориан се отдръпна, пришпори коня и го насочи далеч от брега, към Медния замък.

Облаци препускаха по небето, над превитите от вятъра тръстики и набраздените езера и лагуни. Заваля слаб дъжд, толкова лек, че дори не измокри раменете им. Двамата яздеха бавно, всеки потънал в мислите си.

Облечен в метална ризница от главата до петите, със стоманен шлем на главата, предпазващ лицето и носа, запасал огромен меч под мишница и с щит без изрисуван на него герб Дориан Хоукмун вдигна ръка и даде знак на хората си да спрат. Всички бяха въоръжени до зъби — лъкове и стрели, прашки, огнестрели тук-там, бойни секири, копия — всичко, което можеше да се хвърля или да убива от разстояние. Прашките бяха най-честото оръжие — привързани за седлата, за дръжките на мечовете, за издатини по ризниците, затъкнати в пояса или преметнати през рамо.

Хоукмун слезе от коня и последва съгледвача до върха на хълма, а като наближиха двамата се приведоха и започнаха да се прокрадват нагоре предпазливо.

Когато стигна билото, Хоукмун легна, припълзя напред и надникна в долината под него, където реката правеше широк завой. За първи път виждаше пълната мощ на Гранбретан.

Беше като чудовищен по размери легион от ада, който бавно пълзеше на юг — с отмерена стъпка крачеха пехотните дружини, на които не се виждаше краят, отстрани препускаха ескадроните на кавалерията и всички войници носеха маски с изображения на най-различни зверове, сякаш цялото животинско царство се бе вдигнало срещу Камарг. Знамена плющяха на щръкналите нагоре пики, тук-там се виждаха и излети от желязо гербове. Най-ярко беше знамето на Асровак Микосеваар, върху което бе изрисуван зловещо ухилен скелет с кацнал на рамото лешояд, а отдолу бе изписано „СМЪРТ ВМЕСТО ЖИВОТ!“ Дребничкият конник, който се поклащаше в седлото близо до това знаме вероятно бе самият Асровак Микосеваар. Двамата с барон Мелиадус се славеха като най-зловещите сред военачалниците на Гранбретан. Още по-нататък се виждаше котешкият герб на дук Вендел, Гранд констебъл на Ордена, чернееше знамето с изрисуваната гигантска муха на лорд Джарак Нанкенсеен, а назад се виждаха още стотици знамена на най-различни ордени. Мяркаше се също и знака на богомолката, макар самият Гранд констебъл на този орден да отсъстваше — защото това бе кралят-император Хуон. Най-отпред естествено яздеше Мелиадус, с неизменната вълча маска на лицето, знамето на неговия орден бе забито в седлото му и дори бронята, в която бе облечен конят му бе оформена отпред така, че да прилича на раззината вълча паст.

Земята се тресеше, дори на такова разстояние, от тропота на безбройните копита, а въздухът бе изпълнен със звънтежа на оръжията и миризмата на пот от животните.

Хоукмун твърде бързо изгуби интерес към армията. Вместо това, той съсредоточи вниманието си към реката отвъд човешката лавина, из която се носеха многобройни салове и баржи, на места толкова нагъсто, че водата под тях се губеше от погледа. Той се усмихна и прошепна на съгледвача до него: — Напълно съвпада с плановете ни, нали виждаш? Събрали са наблизо всички речни съдове. Ела, ще заобиколим отдалече армията и ще минем зад нея.

Двамата се затичаха надолу по хълма. Хоукмун скочи на седлото и даде знак на хората си да го последват. Впуснаха се в кариер, защото знаеха, че не разполагат с много време.

Яздеха без почивка почти целия ден, докато най-сетне армията на Гранбретан се превърна в облак прах на юг и из реката вече не се виждаха корабите на Тъмната империя. На това място Рона събираше бреговете си за да премине през тесен канал, прорязан изкуствено в скалите в далечни времена, а двата бряга бяха свързани от нисък каменен мост. Единият бряг бе нисък, а другият се издигаше стръмно нагоре, така че помежду им се оформяше малка долчинка.

Хоукмун слезе от коня, огледа отблизо моста и двата бряга, а сетне нагази в плитката вода, за да провери състоянието на речното дъно, докато вълните се плискаха в ботушите му и ледени капки проникваха през брънките на ризницата му. Дъното на канала бе съвсем занемарено. Изглежда съоръжението е било построено преди Трагичното хилядолетие и оттогава никой не се беше погрижил за него. Вероятно целта е била да разделят водите на реката по някаква неясна причина. Но сега Хоукмун възнамеряваше да го използва по съвсем нов начин.

На брега беше строен и очакваше сигнал от него отряд огнестрелци, насочили пред себе си дългите, грозни оръжия. Хоукмун се изкатери на брега и посочи няколко точки на моста и двата бряга. Огнестрелците отдадоха чест и се отправиха към посочените места, като приготвяха оръжията си. Хоукмун разпери ръце на запад, накъдето се спускаше склонът и им извика. Те закимаха в отговор. Докато небето притъмняваше, от дулата на огнестрелите лумнаха яркочервени пламъци, удариха в камъните на моста, а водата в реката кипна от високата температура и скоро сцената се скри от огромни облаци пара.

Докато се спусне нощта, огнестрелите бяха свършили своята работа и ето че изведнъж масивният каменен мост се пречупи и се срути в реката сред огромен облак от пръски, а двата бряга на реката бяха залети от вълни. В това време огнестрелите бяха прицелени в западния бряг, и прорязаха в скалите огромни блокове, които се изтърколиха във водата и почти закриха естествения ход на коритото.

До сутринта реката бе променила почти напълно посоката си и се спускаше надолу към долината и само едно тясно поточе следваше предишното корито в скалите.

Изморени, но доволни от свършената работа, Хоукмун и хората му се спогледаха ухилено, метнаха се на конете и поеха в посоката, от която бяха дошли. Първият удар срещу Гранбретан бе нанесен. И този удар си го биваше.

Няколко часа Хоукмун и неговия малък отряд отдъхваха на един от близките хълмове, а след това отново доближиха армията на Тъмната империя.

Докато лежеше притаен в един храсталак на склона, Хоукмун наблюдаваше усмихнат бъркотията, която цареше в долината под него.

Реката, доскоро съвсем пълноводна, сега се беше превърнала в мочурище от черна кал, сред което, като изхвърлени на брега китове, лежаха бойните баржи на гранбретанците, някои преобърнати, други наклонени на една страна, с дълбоко забити в калта килове и носове и край тях бяха разпръснати бойни машини или потъпкани от подивелия добитък провизии. Опръскани в кал войници правеха отчаяни опити да изтеглят няколко заседнали близо до брега сала с помощта на въжета, други преследваха разбягалите се овце, свине и крави, или пък викаха из ливадите подир препускащите на воля коне.

Долината се изпълваше от крясъка на хора и ревовете и цвиленето на животни. Стройните доскоро армейски редици бяха разкъсани. Немалко наперени кавалери бяха принудени да се спешат, а красивите им коне използваха като впрегатен добитък, за да изтеглят саловете на сухо. Малко по-нататък вече се вдигаше полеви лагер, изглежда Мелиадус бе решил, че няма смисъл да продължават настъплението, докато не спасят провизиите. И въпреки, че долината бе осеяна с постове, повечето стражи гледаха към долината, а не към близките хълмове, където се спотайваше дружината на Хоукмун.

Смрачаваше се и тъй като орнитоптерите не можеха да летят през нощта, барон Мелиадус трябваше да изчака следващия ден, преди да открие причината за внезапното пресушаване на реката. Хоукмун предполагаше, че баронът ще изпрати инженери, за да върнат реката обратно в коритото й, но той бе подготвен за тази възможност.

Идваше време да приведе хората си в бойна готовност. Той изпълзя обратно до един дол зад хълма, където отрядът се бе прикрил и извика на съвет капитаните. Беше намислил нещо, с което се надяваше да деморализира напълно бойния дух на гранбретанската армия.

Дойде и нощта, а войниците в долината продължаваха да работят, под трепкащите светлини на факлите, изтегляха тежките военни машини, трупаха купчини с провизии и палеха огньове, за да ги сушат. Завладян от болезнено желание час по-скоро да нахлуят в Камарг, Мелиадус пришпорваше неуморно хората си, яздеше сред покритите с пот лица и ги подканяше да не спират. На поляната зад него бяха подредени в кръгове палатките на различните ордени, обозначени със съответните гербове и знамена, но повечето палатки бяха празни, защото обитателите им се трудеха край реката.

Така никой не забеляза прокрадващите се в тъмнината откъм хълмовете конници, облечени до един в тъмни пелерини.

Хоукмун дръпна юздите и плъзна ръка към пояса си, където бе затъкнал сабята, дадена му от Мелиадус. Извади острието вдигна го над главата си и посочи напред. Това бе уговореният сигнал за атака.

Без нито един боен вик, придружени единствено от приглушения тропот на копита, камаргските конници полетяха напред, водени от Хоукмун, който се приведе над гривата и насочи коня си право към изненадания часовой. Сабята му прониза гърлото на стражника и той се строполи, хъркайки под краката на коня. Конницата препусна по широката пътека между палатките, войниците сечеха пътем въжетата и покосяваха малцината изпречили се на пътя им противници, а гранбретанците изглежда дори сега не бяха осъзнали, че са нападнати. Хоукмун излезе в средата на първия кръг, замахна със сабята и отсече пилона на герба — който принадлежеше на Ордена на кучето. Гербът тупна право в огъня и озари всичко наоколо с облак от искри.

Хоукмун не спря дори за миг, той пришпорваше коня си право към сърцето на огромния лагер. Никой на брега не засвири тревога, гранбретанците вдигаха далеч повече шум от нападателите.

Трима набързо облечени в доспехи рицари препречиха пътя на Хоукмун. Той дръпна коня си встрани, завъртя сабята отляво и отдясно, за да отбие ударите им, а един от мечовете направо изтръгна от ръката на притежателя му. Рицарите отново се нахвърлиха върху него, но този път Хоукмун отсече ръката на един от тях, а като видя това, другият отстъпи ужасен. Хоукмун подскочи напред и заби острието си в гърдите му.

Конят му се залюля несигурно, но Хоукмун го овладя с опитна ръка и отново препусна сред палатките, а хората му се понесоха след него. Излязоха на широко свободно от палатки пространство, където ги очакваше неголям отряд войници, облечени в нощници и въоръжени кой с каквото намери. Хоукмун извика на хората си да се подравнят и после даде сигнал за атака, с насочени пред тях остриета. Само за миг противникът бе покосен и потъпкан и дружината навлезе в следващия кръг от палатки, като хората му продължаваха да режат въжетата, а зад тях палатките се стоварваха върху обитателите си.

Докато стигнат следващия кръг, сабята на Хоукмун бе окъпана в кръв. Насред кръга бе забито знаме с герба на богомолката, Ордена на самият крал-император Хуон. в кръг около знамето бяха подредени рицари, някои от които все още си пристягаха доспехите, или нагласяваха шлемовете си. Без да спира, за да се увери, че хората му го следват, Хоукмун връхлетя очакващия го противник с див вик на уста. Ръката му се разтърси, когато сабята удари бронята на най-близкия рицар, но той замахна отново и този път острието разсече на две щита и удари войника право в лицето, а от устата на нещастника бликна тъмна кръв. Хоукмун се завъртя към следващия рицар, удари странично с всичка сила и главата му се изтърколи в праха. Той вдигаше и спускаше почервенялото острие, сякаш бе някаква неуморна машина, а хората му го следваха навсякъде, принуждавайки рицарите да отстъпват, докато кръгът около знамето с богомолката стана съвсем тесен.

Ризницата на Хоукмун бе разкъсана на няколко места от удари, щитът бе избит от ръката му, но той продължаваше да се сражава, докато накрая пред знамето остана само един войник.

Хоукмун се ухили, наведе се напред, отметна с ловко движение на китката шлема от главата на войника, замахна и посече главата му на две. Сетне вдигна знамето с богомолката и го размаха, под оглушителния рев на неговите хора, обърна коня и препусна към хълмовете, а под краката му имаше само трупове и останки от разпокъсани палатки.

— Видяхте ли го? — извика един ранен рицар зад гърба на Хоукмун. — Имаше черна перла на челото си! — И след тези думи Хоукмун не се съмняваше, че барон Мелиадус ще узнае кой бе нападнал лагера му и бе отвлякъл най-ценното знаме на армията.

Той се извърна към мястото, откъдето бе чул гласа, размаха тържествуващо знамето и се изсмя с гръмогласен, подигравателен смях.

— Хоукмун! — извика той. — Хоукмун! — Това бе древният боен вик на неговите смели предци. Беше излетял подсъзнателно от устата му, подтикван от желанието да подразни своя смъртен враг Мелиадус.

Враният жребец, който Хоукмун яздеше в тази нощ, се изправи на задните си крака, сумтейки яростно през свитите ноздри и отново полетя сред обхванатия от хаос лагер.

Неколцина набързо въоръжени конници зад тях се помъчиха да организират преследване, но бяха възнаградени само с яростния смях на Хоукмун.

Малкият отряд на Хоукмун излезе на билото и се насочи към скривалището, което бяха подготвили предварително. Някъде зад тях хората на Мелиадус продължаваха да претърсват околността, окуражавайки се с гневни крясъци. Хоукмун погледна за миг към брега на реката, колкото да се увери, че бъркотията сега бе още по-голяма. Из лагера трескаво тичаха факлоносци.

Тъй като познаваха чудесно местността, хората на Хоукмун бързо оставиха назад преследвачите си и не след дълго отрядът стигна един скалист склон, където предния ден бяха прикрили с храсти входа на тайна пещера. Пещерата бе достатъчно голяма за да ги скрие, а в дъното се свързваше с няколко още по-просторни галерии, където държаха конете. В края на последната галерия имаше малко поточе, до което бяха струпали провизии за няколко дни. Още няколко подобни тайни убежища с провизии бяха подготвени на обратния път за Камарг.

Някой запали факла, Хоукмун скочи пъргаво от коня, спря в средата на пещерата и заби знамето с изображението на богомолка. После се извърна и се ухили на своя стотник, Пелер.

— Утре, след като получи доклад от орнитоптерите, Мелиадус ще изпрати инженери назад към нашия бент. Ще трябва да вземем мерки, за да не върнат нещата такива, каквито бяха преди.

Пелер кимна.

— Така е, но дори и да избием първия отряд, той ще изпрати втори…

Хоукмун вдигна рамене.

— И трети, без съмнение — но аз разчитам на нетърпението му да стигне час по-скоро Камарг. Накрая ще реши, че няма смисъл да отделя хора и средства, за да върне реката в предишното й русло. Тогава ще потеглят напред и ако имаме късмет, ако съумеем да оцелеем, ще можем да го насочим на югоизток, покрай нашата граница. Пелер се захвана да брои завърналите се войници. Хоукмун изчака докато приключи, сетне попита:

— Загуби?

— Никакви — промърмори с невярващ израз Пелер. — Не сме изгубили нито един човек!

— Добро предзнаменование — кимна Хоукмун и потупа доволно Пелер по рамото. — А сега, да спим, защото утре ни чака дълъг път.

Ала призори стражите пред входа на пещерата дотичаха с лоши вести.

— Летяща машина — докладва един от тях и Хоукмун се надигна от леглото си край потока. — От десет минути кръжи наоколо.

— Как мислите, дали пилотът е заподозрял нещо — да не е видял следите ни? — попита Пелер.

— Невъзможно — рече Хоукмун, наплиска се в потока и избърса лицето си. — Нищо не е останало върху скалната повърхност. Ще изчакаме още малко — тези орнитоптери не могат да престояват дълго във въздуха.

Ала след час стражите докладваха, че се е появил втори орнитоптер, за да замени първия. Хоукмун прехапа устни, сетне взе решение.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да стигнем бента преди инженерите да започнат работа. Ще трябва да опитаме едно доста рисковано начинание, което се надявах да избегнем…

Той повика един от хората си настрана, нареди му нещо, сетне поговори с двама огнестрелци и накрая каза на останалите конници да възседнат конете и да се приготвят за напускане на пещерата.

Малко по-късно от входа на пещерата излезе самотен войник на кон и се спусна без да бърза надолу по скалистия път към долината.

Притаен на входа, Хоукмун вдигна глава и зърна блясъка на слънчевите лъчи по металната повърхност на позлатената летяща машина, чийто механични крила пореха шумно въздуха, докато се спускаше към самотния войн. Хоукмун бе заложил на любопитството на пилота. Той махна с ръка и огнестрелците вдигнаха своите дългоцеви, на пръв поглед доста неудобни оръжия, чийто рубинени спирали вече грееха, готови за действие. Неудобството при огнестрелите бе, че невинаги можеха да се използват на момента, а когато се нагорещяваха прекалено, беше почти невъзможно да се държат с гола ръка.

Орнитоптерът се снишаваше все повече. Притаените огнестрелци насочиха оръжията си. Пилотът се различаваше съвсем ясно, приведен напред в кабината, а гарвановата му маска гледаше надолу.

— Сега — прошепна Хоукмун.

Като едно полетяха пламъците от дулата на огнестрелите. Единият облиза отсамния борд на орнитоптера и само леко загря бронираната му повърхност. Но вторият блъсна пилота право в гърдите и дрехите му пламнаха. Пилотът размаха отчаяно ръце, забравил за миг да контролира полета на машината. Крилата запляскаха трескаво, орнитоптерът се завъртя във въздуха, наклони се на една страна и полетя право към земята, докато пилотът се опитваше да овладее машината. Тя се удари в отсамната страна на хълма и се разпадна на части, а тялото на пилота изхвърча от кабината и се претърколи безжизнено. Не се виждаха следи от огън, само разхвърляни на всички страни металически парчета. Хоукмун не познаваше източника на захранване, който използваха летящите машини, но при предишните подобни случаи неизменно разрушените орнитоптери бяха избухвали в пламъци.

Той яхна врания жребец и даде знак на хората да го последват. Не след дълго отрядът препускаше в галоп сред скалите към бента на реката.

Зимният ден бе сияен, слънцето блестеше ярко и във въздуха се усещаше свежест. Отрядът яздеше бодро, настроението бе приповдигнато след снощния успех. Забавиха ход едва, когато наближиха бента и реката, която течеше в ново корито, спряха на билото и от там се заеха да следят действията на групата инженери и многочисления въоръжен отряд който ги охраняваше край разрушения мост. Най-отпред излязоха огнестрелците, опряха прикладите на своите оръжия на седлата и се прицелиха, а после зачакаха температурата в резервоарите да се покачи.

Десет огнени колони изригнаха към изненаданите гранбретанци, превърнаха повечето от тях в живи факли и ги принудиха да наскачат в реката. Обхванатите от пламъци инженери носеха маски на къртици, а войниците бяха с гербове и маски на лешояди, което означаваше, че са от наемниците на Асровак Микосеваар. След миг хората на Хоукмун връхлетяха отгоре им и въздухът се изпълни със звънтежа на оръжие. Размахваха се окървавени бойни секири, блестяха остриета на саби и мечове, носеха се ужасените писъци на ранените, а конете цвилеха пронизително и блъскаха земята с копита.

Конят на Хоукмун, облечен в дебела плетена ризница се залюля след като един огромен мъжага му нанесе страховит удар с брадва. Той подгъна крака и се строполи напред, като повлече ездача и го затисна с тялото си. Мъжът с маска на лешояд и тежка бойна секира скочи над Хоукмун и вдигна оръжието за удар. Хоукмун измъкна с последни усилия затиснатата си под коня ръка, в която стискаше сабята, и я вдигна над себе си — тъкмо навреме, за да отбие убийствения удар. Конят се опитваше да се изправи на крака. Хоукмун напъна крака за да му помогне и дръпна юздите, като същевременно завъртя сабята, за да отбие следващия удар на порещата въздуха секира.

Веднъж, два пъти, три пъти се сблъскаха остриетата и Хоукмун почувства, че ръката му отмалява. Той изпусна дръжката да виси на шнура, сви ръката си в пестник и удари китката на своя противник. Мъжът изрева болезнено зад маската и изпусна секирата. Хоукмун отново стисна дръжката на сабята, завъртя я бясно и я заби в металната маска, която се огъна под удара. Мъжът изстена с променен глас и се олюля. Хоукмун сграбчи дръжката с две ръце и нанесе повторен, още по-титаничен удар. Лешоядната маска се разцепи на две и под нея се разкри окървавено лице, с разкривена, просеща пощада уста. Хоукмун присви свирепо очи, защото ненавиждаше наемниците дори повече от проклетите гранбретанци. Той удари трети път и почти отсече главата на наемника, а тялото се отпусна назад, сякаш изпълняваше стъпки от странен танц, макар и вече мъртво и се строполи върху събратята си, които продължаваха до отбиват атаките на камаргските конници.

Хоукмун възседна отново коня си и поведе отряда на последен щурм срещу останките от легиона на лешоядите, като посичаше всичко наоколо, докато останаха само неколцина инженери. Тъй като последните не оказаха особена съпротива, не след дълго ги избиха до крак, а телата им заплуваха надолу във водите на разлялата се река.

Когато поеха надолу по хълма, Пелер приближи Хоукмун и го заговори.

— Капитане, вие не знаете пощада!

— Така е — отвърна замислено Хоукмун. — Никаква. Мъже, жени или деца, щом са от Гранбретан, те са мои смъртни врагове и трябва да бъдат избити.

Осем от хората им бяха загинали в боя. Като се имаше пред вид превъзхождащата сила на противника, това си беше чист късмет. Но гранбретанците бяха привикнали първи да се нахвърлят и да унищожават враговете си, а не да отбиват чужди атаки. Може би това обясняваше и малочислените загуби на камаргците до този момент.

Още четири отряда трябваше да изпрати Мелиадус до разрушения бент, всеки по-голям и по-добре въоръжен от предишния. И всеки от тези отреди бе разпръскван и унищожаван от конницата на Хоукмун, чиито сили почти не бяха намалели — от двеста конника в началото на операцията, той все още разполагаше със сто и петдесет след тези неочаквани набези и беше готов да изпълни втората част от предварителния замисъл — да подкара цялата могъща гранбретанска армия, подсилена от бойни машини и обози с провизии към югоизточната граница на Камарг.

Хоукмун никога не нападаше денем, когато в небето кръжаха орнитоптери, а предпочиташе нощните набези. Неговите огнестрелци изгаряха палатки заедно с обитателите им, арбалетчиците безшумно поваляха стражите, назначени да охраняват лагерите, а всички наказателни отреди, които Мелиадус изпращаше денем, за да търсят скривалищата на досадния противник, или се връщаха с празни ръце, или срещаха своята гибел. Остриетата на сабите почти нямаха време за да изсъхнат, секирите затъпяваха и се нащърбяваха от страховитите удари, а тежките камаргски копия скоро бяха на привършване сред копиеносците. Лицата на хората от отреда на Хоукмун имаха измъчен вид, очите им горяха от умора и недоспиване, налагаше се непрестанно да сменят скривалищата си и да бдят за дебнещите във въздуха орнитоптери. Ала пътят покрай реката бе осеян с трупове на гранбретанци — и това бе същият този път, по който трябваше да се движи противникът според замисъла.

Както предчувстваше Хоукмун Мелиадус бързо се отказа да преследва малочисления партизански отред. Нетърпението да стигне и нахлуе в Камарг бе по-силно дори от омразата към Хоукмун и несъмнено той смяташе, че веднъж разправи ли се с Камарг, няма да е никак трудно да смачка Хоукмун.

Един единствен път двамата бяха достатъчно близо за да се срещнат — при поредния набег срещу лагера, докато Хоукмун препускаше сред палатките, посичайки въжетата им и вече се готвеше да насочи отряда към хълмовете, защото зората наближаваше. В този момент Мелиадус изскочи неочаквано, яхнал коня си, предвождайки малък отряд бронирани рицари с вълчи маски, зърна Хоукмун, който посичаше неколцина изскочили от повалената палатка войници и се нахвърли върху него.

Хоукмун вдигна глава, успя да завърти сабята навреме, за да отбие удара на Мелиадус, усмихна се мрачно и напъвайки мишци, избута острието му назад.

Мелиадус изсумтя ядно, ала въпреки всички усилия Хоукмун продължаваше да извива ръката му надолу.

— Искрени благодарности, барон Мелиадус… — каза Хоукмун. — Изглежда съм възстановил силите си напълно, благодарение на грижите, които полагахте за мен в Лондра…

— Стига, Хоукмун — отвърна тихо Мелиадус, но гласът му трептеше от гняв — не зная как си се освободил от мощта на Черната перла, но кълна се, че ще те чакат хилядократно по-страшни мъки веднага щом превзема Камарг и ти отново станеш мой пленник.

Неочаквано Хоукмун промуши острието си под медния предпазител на меча на Мелиадус, завъртя го и оръжието на неговия противник отлетя встрани. Той вдигна повторно сабята, за да нанесе удар, ала в същия миг забеляза, че прииждат още много гранбретанци и се готвят да ги обкръжат.

— Време е да си тръгвам, бароне. Съжалявам. Но ще запомня обещанието ти — когато ти станеш мой пленник!

Той изви коня встрани, изсмя се гръмогласно и поведе хората си сред обхванатия от паника лагер. А Мелиадус скочи от седлото и се наведе да вдигне избитата сабя.

— След него! — крещеше той свирепо. — Да ми падне само, ще го накарам да пълзи в краката ми!

Най-сетне дойде денят, когато Хоукмун и хората му обърнаха гръб на армията на Мелиадус и препуснаха сред тресавищата и блатата към хълмовете, на които граф Медни и Леополд фон Вилач бяха строили войската.

Конят на Хоукмун изкачи пъргаво склона и приближи самотната фигура на граф Медни, а лицето на графа се озари от радост и топлина, когато забеляза приближаващия се млад благородник.

— Радвам се, че ви оставих да живеете, милорд дук на Кьолн — произнесе шеговито той. — Научих, че сте изпълнили всичко според плана и дори, че отрядът ви е понесъл минимални загуби. Да си призная, не съм сигурен, дали щях да се справя по-добре от вас, ако бях млад.

— Благодаря ви, графе. А сега, време е да се готвим за бой. Барон Мелиадус е само на половин ден път зад нас.

От мястото, където се намираха, се виждаше съвсем ясно цялата камаргска армия, построена зад билото, с изтеглена напред пехота.

Не повече от няколко хиляди души броеше тази армия — капка, в сравнение с океана, който се готвеше да ги помете. Съотношението на силите вероятно надвишаваше десет, дори двадесет към едно.

Граф Медни прочете мислите по лицето на Хоукмун.

— Не се безпокой, синко. Не само с мечове и саби ще отбраняваме земята си — имаме и по-добри оръжия.

Ала Хоукмун бе сгрешил в преценката си, че гранбретанците ще стигнат хълма до половин ден. Изглежда Мелиадус бе решил да разпънат лагер, преди да продължат марша и едва по обед на следващия ден забелязаха в далечината предните отреди на настъпващата армия. Малко по-късно в равнината навлезе и пехотата. Армията настъпваше в карета^[1], всяко едно съставено от членове на определен Орден, като всеки един от войните се бе заклел да защитава до смърт и да отмъсти за всички останали членове — независимо дали са живи, или мъртви. Именно в тази система се коренеше огромната военна мощ на Гранбретан, защото армия с подобна закалка не би се спряла пред нищо и би отстъпила само по заповед на своя Гранд констебъл.

Възседнал коня си граф Медни следеше с поглед приближаващата се армия. От едната му страна се бе изправил Дориан Хоукмун, а от другата — Леополд фон Вилач. Но сега вече графът бе човекът, който издаваше заповедите. Скоро ще започне истинската битка, помисли си Хоукмун. Знаеше, че да победят е почти невъзможно. Откъде идеше увереността на графа?

На около половин миля от тях исполинският мравуняк от хора и машина спря, сетне от него се отделиха двама конници и препуснаха към хълма. Когато наближиха, Хоукмун разпозна герба на барон Мелиадус и не след дълго осъзна, че един от двамата конници е самият барон. В ръката си, вестителят до него държеше бронзов мегафон, символизиращ желанието за мирни преговори.

— Едва ли смятат да се предадат — или пък очакват ние да го сторим — произнесе объркано фон Вилач.

— Не мисля — усмихна се Хоукмун. — Това, без съмнение е поредният им номер. Баронът е прочут с хрумванията си.

Граф Медни забеляза усмивката на Хоукмун и произнесе замислено:

— Внимавай с омразата си, Дориан. Не позволявай да те завладее така, както е завладяла барона.

Хоукмун впери поглед пред себе си и не отговори.

Посланикът вдигна мегафона до устата си и произнесе:

— Говоря от името на барон Мелиадус, Гранд констебъл на ордена на вълка и Първи военачалник на армията на негово величество крал-император Хуон — владетел на Гранбретан и покорител на цяла Европа.

— Кажи на господаря си да си свали маската и да говори сам за себе си — отвърна високо граф Медни.

— Моят господар ви предлага почетен мир. Ако сложите оръжие незабавно, той ви обещава да пощади живота на всички и единственото, което желае е да бъде назначен за губернатор на провинция Камарг, от името на краля-император, за да възстанови справедливостта и реда в тази дива страна. Ние ви обещаваме милост. Откажете ли, Камарг ще бъде превърнат в пепелище, всички селища ще бъдат изгорени до основи, а в тресавищата и равнините ще нахлуе морето. Барон Мелиадус казва, че вие добре познавате силите, които предвожда и знаете, че е в състояние да изпълни заканата. Ето защо ви съветва в този час да помислите за своите близки, а също и за себе си.

— Кажете на вашия барон Мелиадус, който се крие зад маската си и изглежда се страхува да заговори, или пък го е срам, задето оскърби гостоприемството ми и бе наказан затова в честен двубой — та кажете на този ваш господар, че аз и хората ми ще го накажем за всичко, което е сторил, или възнамерява да стори. Кажете му, че е страхливо куче и че хиляда от неговите войници не могат да надвият на един от моите. Кажете му, че плюем на неговото предложение за мир — защото това е поредната измама и това го виждат дори децата. Кажете му, че не ние нужен никакъв губернатор, защото се управляваме добре и без такъв. Кажете му…

Граф Медни прекъсна тирадата си и избухна в смях, защото баронът бе извил коня и препусна обратно към армията си, а вестителят побърза да го последва.

Почакаха още четвърт час и тогава във въздуха се вдигнаха орнитоптерите. Хоукмун въздъхна. Веднъж вече, силите му бяха разгромени от тези летящи машини. Дали отново го очакваше подобна участ?

Граф Медни вдигна сабята си и даде сигнал и във въздуха се разнесе плясък на крила. Хоукмун се огледа и зърна издигащите се алени фламинга, чийто грациозен полет контрастираше с тромавите движение на металните орнитоптери — сами по себе си пародии на птици. Алените птици пореха въздуха, всяка една от тях понесла ездач във високото седло на гърба й, а всеки от ездачите бе въоръжен с огнестрел, насочен към орнитоптерите.

След като набраха височина птиците изведнъж се озоваха в по-добра позиция, ала все още не беше за вярване, че ще могат да се справят с металните машини, колкото и тромави да изглеждаха последните. Дълги огнени езици, почти незабележими от това разстояние, удариха в страните на орнитоптерите, а един от пилотите изглежда бе убит на място, защото изпадна от кабината. Лишеният от управления орнитоптер удари още няколко пъти с крила, сетне ги сви назад, понесе се като хищна птица надолу и заби металния си клюн в недалечното мочурище. В същия миг Хоукмун забеляза, че един от орнитоптерите стреля със своя сдвоен тежкокалибрен огнестрел по близкото фламинго и неговия ездач, птицата подскочи с болезнен вик, преобърна се и тупна на земята сред облак от розова перушина. Въздухът се изпълни с пламъци, шум от от крилата на машините, но граф Медни съсредоточи вниманието си върху вражеската кавалерия, която се носеше в атака към хълма.

Графът отпърво не помръдваше, а продължаваше да следи отсъствуващо лавината от коне и метал, която летеше право към него. После внезапно вдигна сабята си и извика:

— На кулите — огън!

Дулата на странните, никому непознати оръжия, се насочиха към приближаващата конница и изведнъж се разнесе някакъв пронизителен звук, от който Хоукмун си помисли, че ще му се разцепи черепа, ала още по-голяма бе изненадата му, когато откри, че от оръдията не излизаше нищо. Едва тогава забеляза, че конницата отстъпва, но не в реда, в който бе приближила хълма. Конете препускаха назад в безпорядък, с широко отворени очи, а от ноздрите им капеше пяна. Много от ездачите бяха изпадали от седлата си и пълзяха из калта, подхлъзваха се или се опитваха да спрат бясно препускащите животни.

Графът се извърна към Хоукмун.

— Това оръжие създава невидими трептения, подобни на онези, чрез които се пренася звука. За разлика от теб, конете долу изпитаха пълната му мощ.

— Сега ли ще ги нападнем? — попита Хоукмун.

— Не — не е необходимо. Почакай, овладей нетърпението си.

Много от конете лежаха безжизнени.

— За съжаление, звукът накрая ги убива — добави граф Медни.

Не след дълго почти всички животни се въргаляха в калта, докато ездачите им избягаха назад, към твърдата почва и се заоглеждаха несигурно.

А над главите им розовите птици кръжаха грациозно около орнитоптерите, компенсирайки с бързина недостига на огнева мощ и сила. Но и много от тях бяха свалени — повече, отколкото имаше свалени орнитоптери, докато останалите продължаваха да подрънкват злобно с крилата си, а двигателите им бръмчаха пронизително.

Върху близките кули се посипа дъжд от едри камъни.

— Докарали са обсадните машини — стрелят с катапулти — изръмжа фон Вилач. — Не е ли време…

— Търпение — прекъсна го безгрижно граф Медни.

Изведнъж ги заля огромна гореща вълна и те забелязаха ослепителен огнен поток, който се блъсна в стените на близката кула.

— Огнестрелно оръдие — извика Хоукмун и посочи с ръка. — Толкова голямо не бях виждал. Ще избият всички ни!

Графът пришпори коня си право към обстрелваната кула. Останалите видяха, че скача от седлото и влиза в сградата, която изглеждаше обречена. Само след минута кулата започна да се върти около оста си, все по-бързо и по-бързо и Хоукмун изненадано осъзна, че тя потъва в земята, а огнените стълбове вече преминават над нея без да я засегнат. Оръдието се насочи към следващата кула и в същия миг тя започна да се върти като предишната и да потъва в земята, докато междувременно първата кула изскочи наново, спря въртенето си и откри огън по оръдието с помощта на някакво странно оръжие, монтирано между бойниците. Дулото му блестеше в зелено и пурпурно и отпред се разтваряше като фуния. Един след друг от него излетяха няколко кълбовидни предмети и тупнаха недалеч от огнестрелното оръдие. Хоукмун ги различаваше съвсем ясно — търкаляха се почти под краката на инженерите, които притичваха около оръдието. После вниманието му се отклони за малко към един разбил се наблизо орнитоптер, трясъкът от който накара конете да подскочат уплашено и всички побързаха да се отдалечат от мястото на катастрофата, преди енергозахранващия резервоар да е избухнал. Фон Вилач яздеше успоредно с него.

— Какви са тези неща? — попита Хоукмун, но Вилач само поклати глава и изглеждаше не по-малко объркан от своя събеседник.

Хоукмун се озърна и забеляза, че блестящите сфери бяха престанали да се търкалят, а от дулото на оръдието вече не излизаше огън. Видя също така, че хората, наобиколили оръдието, не помръдваха. За негова изненада те сякаш бяха замръзнали в най-различни пози. А междувременно странното оръжие продължаваше да бълва блестящи сфери, които падаха край катапултите и останалите бойни машини. Не след дълго всички екипажи замръзнаха по местата си, подобно на персонала край оръдието и дъждът от камъни около кулите секна.

В това време графът напусна кулата, в която бе влязъл, и се приближи към тях. На лицето му грееше доволна усмивка.

— Имаме още какво да покажем на тези глупаци — рече той.

— Но ще могат ли оръжията ни да се справят с такава огромна маса? — попита Хоукмун, забелязал, че противниковата пехота бе преминала в настъпление и редиците й бяха толкова многобройни, че на пръв поглед никакво изобретение не би могло да ги спре.

— Ще видим — рече загадъчно граф Медни и даде знак към близката кула. Небето над тях бе почерняло от птици и летящи машини, а от време на време го прорязваха кървавочервените дири на огнестрелите, сипеха се метални парчета или обгоряла перушина. Невъзможно бе да се определи коя страна ще надделее.

Пехотата бе само на стотина крачки от тях, когато граф Медни размаха сабята си към една от бойниците на кулата и всички оръжия с фуниевидни дула се насочиха към настъпващите гранбретанци. Върху войниците се посипаха стъклени сфери, които проблясваха със синкава светлина на слънцето. Хоукмун забеляза, че първите редици се разкъсаха, войниците дърпаха ужасено маските си, блъскаха се или тичаха като обезумели.

— Какво означава това? — попита изумено Хоукмун.

— Сферите съдържат халюциногенен газ — обясни графът. — Който ги кара да виждат какви ли не кошмарни картини. — Той се надигна в седлото и даде нов знак, този път към строените зад склона войски. Търпеливо очакващите реда си отреди поеха напред.

От задните редове на противниковата пехота полетяха стрели, а няколко огнестрели откриха безпорядъчна стрелба. Арбалетчиците на графа отвърнаха с дъжд от стрели, а огнестрелците не останаха по-назад. Ала противникът не спираше стрелбата, стрелите му се блъскаха в броните на камаргците и неколцина от тях паднаха. Други пък бяха поразени от огнестрелите. В настъпилия хаос, сред покритото с облаци дим и стрели бойно поле, армията на Гранбретан постепенно премина в настъпление, въпреки че редовете й бяха разпокъсани от многобройните загуби. Войниците забавиха ход едва, когато стигнаха мочурищата, задръстени от труповете на животни и хора, но отзад дотичаха стотниците и ги подканяха да продължават напред.

Графът нареди на своя вестител да излезе пред настъпващите редици и да развее знамето с неговия личен герб — червена рицарска ръкавица на бял фон.

Тримата прочути войни изчакаха, докато настъпващия противник преодоля мочурището и се заизкачва по отсамния бряг, сред калта и труповете на коне, опитвайки се да стигне основата на хълма, където го очакваха, строени в боен ред, силите на Камарг.

Хоукмун зърна Мелиадус, а недалеч от него разпозна и лешоядната маска на Асровак Микосеваар — огромният московец бе слязъл от коня си и предвождаше своя легион от лешояди пеш. Той бе сред първите, които изкачиха близкия бряг.

Хоукмун побутна коня си и го насочи така, че да се изпречи на пътя на приближаващия се Микосеваар.

Мъжът изрева тържествуващо зад животинската маска и го посочи с ръка.

— Аха! Хоукмун! Кучето, което от известно време ни досажда! Я да видим сега, бива ли те в честен двубой, предателю!

— Не ме наричай „предател“, трупоядецо! — отвърна гневно Хоукмун.

Микосеваар сграбчи своята грамадна бойна секира, изрева наново и се затича към Хоукмун, който на свой ред бе скочил от коня и вдигнал пред себе си щита и сабята, се готвеше да се защитава.

Тежката желязна секира се стовари върху щита и Хоукмун отстъпи крачка назад под страшния удар. При следващия удар горният край на щита се разцепи. Хоукмун замахна със сабята и острието отскочи звънко от металния нагръдник на Микосеваар, а наоколо се посипаха искри. И двамата мъже не отстъпваха назад, отвръщаха с удар на всеки удар, а около тях се разгоря яростна битка. Хоукмун се огледа за миг, колкото да забележи, че фон Вилач се биеше с Мигел Холст, Архидук на Лондра — и двамата си пасваха както по сила, така и по възраст, а графът все още си пробиваше път сред противниковите войници, опитвайки се да се добере до Мелиадус, който наблюдаваше боя от разстояние.

Разположени на по-високата част на хълма, камаргците все още удържаха напъна на противника, без редиците им да се огънат дори за миг.

Щита на Хоукмун скоро вече беше напълно безполезен. Той го запрати встрани, сграбчи дръжката на сабята с две ръце и отби поредния удар на Микосеваар. Двамата войни пъшкаха от върховно усилие и внимателно пристъпваха по калната хлъзгава почва на хълма, като едновременно нанасяха удари и се опитваха да запазят равновесие — ту удряха ниско долу в краката, ту се целеха в страните или гърдите на противника.

Хоукмун беше плувнал в пот под тежката броня и гърдите му свиреха от изтощение. Внезапно той се подхлъзна, стовари се на коляно и Микосеваар скочи напред, вдигнал високо секирата и готов да разсече на две своя съперник. Хоукмун се хвърли право напред, към Микосеваар, сграбчи го за краката и го тласна пред себе си, така че и двамата се строполиха в калното мочурище, сред труповете на хора и коне.

Като си разменяха юмручни удари и огласяха околността с клетви, двамата продължиха да се търкалят в калта. Никой не изпускаше оръжието си, накрая се разделиха и си поеха за миг дъх, готови отново да се счепкат. Хоукмун опря крак в трупа на един паднал кон, отблъсна се и връхлетя върху Микосеваар. Ако московецът не бе приклекнал своевременно, сабята щеше да му отсече главата, но вместо това само изби шлема с изобразения лешояд, разкривайки бледото, брадясало лице на наемника, озарено от чифт кръвясали, безумни очи. Микосеваар прицели острието на секирата си в корема на Хоукмун, но той съумя да я отбие в последния миг.

Хоукмун пусна за миг дръжката на сабята, сви юмруци и блъсна московеца право в гърдите. Мъжът се подхлъзна и тупна по гръб. Докато драскаше отчаяно да се изправи, Хоукмун вдигна сабята високо и я стовари право в лицето му. Наемникът нададе агонизиращ вик. Хоукмун вдигна сабята и я стовари отново. Асровак Микосеваар изпищя с неузнаваем глас и замлъкна. Хоукмун го прониза още веднъж, хвърли поглед към обезобразеното лице, после се озърна, за да види как се развива сражението.

Но не беше никак лесно да определи. Наоколо цареше пълен хаос, но изглежда, че гранбретанците имаха значително числено преимущество. Битката във въздуха почти бе приключила, само няколко орнитоптера кръжаха в небето, докато птиците бяха доста повече.

Нима Камарг наистина щеше да надделее?

Хоукмун се извърна в мига, когато двама войни от Ордена на лешояда се нахвърлиха върху него. Докато ги изчакваше, наведе се и вдигна окървавената маска на Микосеваар.

— Вижте! Вашият Гранд констебъл е мъртъв — аз убих водача ви!

Войниците се поколебаха за миг, сетне отстъпиха бавно назад, накрая се извърнаха и побягнаха ужасени. Легионът на лешояда не притежаваше суровата дисциплина на останалите ордени.

Хоукмун прескочи уморено няколко трупа на коне, притиснали под себе си мъртвите ездачи. Мястото около него беше съвсем празно, но от тук се виждаше съвсем ясно фон Вилач, който тъкмо бе повалил Мигел Холст и се готвеше да отбие атаката на дузина войници, заплашващи го с дългите си пики. Фон Вилач имаше спокоен вид на човек, който не се нуждае от помощ за такава дреболия. Хоукмун затича нагоре по склона, искаше да огледа битката от високо за да прецени накъде се накланят везните.

Наложи се на три пъти да окървавява острието на сабята, преди да стигне набелязаното място и да огледа бойното поле. Огромната армия на Мелиадус, която доскоро заплашваше да ги смаже, бе намаляла почти до една шеста от първоначалния си размер, докато редовете на камаргците изглеждаха непокътнати.

Близо половината от знамената на различните военачалници бяха свалени или пленени. На места бойния ред на гранбретанците бе напълно разкъсан и Хоукмун забеляза изненадан, че каретата на отделните ордени се бяха смесили — нещо невиждано досега, а войниците изглеждаха смутени и разколебани, тъй като бяха привиквали да се сражават рамо до рамо със своите братя.

Малко по-надолу по хълма, граф Медни, все още яхнал своя жребец, се сражаваше с няколко рицари. Още по-нататък, почти до тресавището, се вееше знамето с герба на Мелиадус, около което се бяха събрали войни от Ордена на вълка. До момента изглежда Мелиадус бе успял да запази почти непокътнат своя отряд. Хоукмун забеляза, че няколко от военачалниците под негово командване — между които Адаз Промп и Джарак Нанкенсеен — се приближаваха към Мелиадус. Изглежда възнамеряваха да отстъпят, но очакваха сигнала на барона.

Хоукмун можеше да си представи, какво смятаха да кажат на Мелиадус — че цвета на тяхното войнство е унищожен и че не си заслужава да понасят подобна тежка загуба заради някаква дребна и незначителна провинция.

Ала тръбата на вестоносеца все не издаваше очаквания сигнал за отстъпление. Мелиадус изглежда не желаеше да изслуша молбите им.

Приближи се фон Вилач, на своя наперен жребец. Той бутна шлема си назад и се ухили на Хоукмун.

— Май ги натупахме. Къде е графът?

Хоукмун посочи с ръка.

— Гледам, че се справя добре — усмихна се на свой ред той. — Не само задържахме позицията, но можем и да преминем в атака — стига графът да заповяда. Струва ми се, че водачите на гранбретанците са си глътнали езиците и мислят само за отстъпление. Ударим ли ги сега — ще им помогнем да вземат по-скоро това решение.

Фон Вилач кимна.

— Ще изпратя вестоносец до графа. Той трябва да заповяда.

Той повика един конник и му прошепна нещо. Конникът препусна надолу по хълма, към струпаните войници. Хоукмун го проследи с поглед, видя, че конникът спира до графа, сетне прославеният войн вдигна глава, помаха им и се насочи към тях.

Изминаха близо десет минути, преди да си пробие път до двамата.

— Трябва да съм убил най-малко петима рицари — рече той. — Но Мелиадус ми се изплъзна.

Хоукмун сподели отново онова, което вече бе казал на фон Вилач, графът се съгласи с неговия план и не след дълго камаргската пехота закрачи напред, изтласквайки гранбретанците надолу по хълма.

Хоукмун взе един отпочинал кон и лично поведе настъплението, като сечеше безпощадно глави и ръце, пронизваше гърди, а цялото му тяло бе опръскано във вражеска кръв. Ризницата му бе така разкъсана, че всеки миг щеше да падне. Гърдите му бяха покрити с рани и ожулвания, едната му ръка бе посечена и кървеше, краката го боляха нетърпимо, но той не обръщаше внимание на всичко това, завладян от желанието да убива.

В един по-спокоен миг яздещият до него фон Вилач намери време да подхвърли:

— Май си решил да ги изтребиш до крак, синко.

— Няма да се спра, дори ако долината бъде залята от кръвта на гранбретанците — отвърна мрачно Хоукмун. — Няма да се спра, дори ако трябва да унищожа всичко живо в Гранбретан.

— Твоята кръвожадност може да се равнява с тяхната — каза иронично фон Вилач.

— По-голяма е — възрази Хоукмун, — защото те го правят за забавление.

Най-сетне, изглежда убеден от настойчивите си командири, Мелиадус даде така желания сигнал за отстъпление и оцелелите се втурнаха назад.

Хоукмун посече няколко воина, захвърлили оръжието си и опитващи да се предадат.

— Не ми трябват живи гранбретанци — рече той, преди да довърши последният от тях, млад войни, свалил маската си и просещ пощада.

Но накрая дори нескончаемата жажда за мъст на Хоукмун изглежда се поуталожи, той изви коня и препусна към граф Медни и фон Вилач, спря до тях и проследи с поглед отстъпващите в нестройни редици гранбретанци.

Стори му се за миг, че някъде от недрата на разгромената армия се надига яростен вик и като че ли гласът принадлежеше на самия Мелиадус, което го накара да се усмихне.

— Сигурен съм, че скоро пак ще се срещнем с Мелиадус — подхвърли той. Графът кимна в знак на съгласие. — Днес той научи, че Камарг не може да бъде победен от армията му, а вече знае, че сме твърде умни, за да ни измами с предателство, но вероятно ще намери друг начин. Няма да мине много време и всички земи около Камарг ще паднат в ръцете на Тъмната империя и тогава ще трябва непрестанно да бъдем нащрек.

Тази нощ, след като се върнаха в Медния замък, Боуджентъл заговори на графа.

— Надявам се, сега вече разбираш, че Гранбретан е земя на безумци — тя е като цирей, готов да зарази историята и да промени хода й така, че рано или късно да погуби човешкия род и не само него, но и всички разумни и интелигентни същества във вселената.

Граф Медни се усмихна.

— Малко преувеличаваш, Боуджентъл. Откъде знаеш?

— Защото само аз съм в състояние да разбера силите, които пораждат онова, което наричаме съдба. Пак ще повторя, графе, Тъмната империя ще зарази цялата вселена с отровата си, ако не бъде спряна на тази планета — и още по-точно на този континент.

Хоукмун бе седнал на креслото, изпънал напред изнурените си нозе.

— Да си призная, сър Боуджентъл, — каза той — не съм кой знае какъв познавач на философските принципи, върху които градите вярата си. Но инстинктивно чувствам, че сте прав. Повечето от нас смятат, че Тъмната империя е като останалите немалко на брой раси, решили в различни моменти от нашето минало, че са богоизбрани да управляват света. Но аз мисля, че има разлика. Не забравяйте, графе, че имах възможността да прекарам известно време в Лондра и да се запозная с немалко от техните екстравагантни и перверзни прояви на безумие. Вие познавате само армията им, която подобно на всички армии, се бие свирепо и желае победа, използвайки обичайната тактика, защото тя е най-добрата. Но аз лично не намирам нищо обичайно в поведението на краля-император, този безсмъртен труп, затворен в своя тронен глобус, нищо обичайно няма и в начина, по който тези хора общуват помежду си, дори ако щете в настроението, което цари в онзи злокобен град…

— Значи мислиш, че все още не сме видели най-лошото, на което са способни? — попита със сериозно изражение граф Медни.

— Точно това мисля — отвърна Хоукмун. — Не само желанието за мъст ме кара да ги убивам така безпощадно, а нещо по-дълбоко в мен, което ги вижда като заплаха за самите сили на живота.

Графът въздъхна.

— Може би си прав, не зная. Само Руническия жезъл би могъл да определи, грешиш ли, или не.

Хоукмун се изправи вдървено.

— Не съм виждал Изелда откакто се върнах — каза той.

— Мисля, че си легна рано — рече Боуджентъл.

Хоукмун беше разочарован. Надяваше се, че ще го посрещне, когато се върна. Щеше му се, да й разкаже за победите си. Но остана неприятно изненадан, че тя не дойде да го поздрави.

Той вдигна рамене.

— Е, май е време да си лягам и аз. Лека нощ, господа.

След завръщането почти не бяха разговаряли за победата. Всички усещаха умората от изминалия тежък ден, а радостта им беше някак притъпена, но утре, несъмнено, щяха да отпразнуват победата.

Още с влизането в стаята, Хоукмун почувства слабо раздвижване на въздуха. Той измъкна бързо сабята, приближи пипнешком масата в центъра и запали лампата.

Някой лежеше в леглото и му се усмихваше.

Изелда.

— Чух за подвизите ти — каза тя — и исках да те поздравя, когато останем насаме. Дориан, ти си велик герой.

Хоукмун почувства, че дъхът му секва, а сърцето му блъскаше чак в слепоочието.

— О, Изелда…

Бавно, стъпка по стъпка, той се приближи към изтегнатото в леглото момиче, а същевременно съвестта му се бореше с желанието.

— Ти ме обичаш, Дориан, зная го — рече нежно тя. — Нима ще го отречеш?

Не би могъл. Вместо това отвърна дрезгаво.

— Ти си… много… смела…

— Да, а ти пък изглеждаш прекалено срамежлив.

— Аз… аз не съм срамежлив, Изелда. Но от това няма да излезе нищо добро. Аз съм обречен… Черната перла…

— Каква е тази Перла?

Хоукмун се поколеба, сетне й разказа, че не знае още колко месеци магьосническите окови на граф Медни ще задържат живота вътре в Перлата, обясни й също, че съумеят ли Господарите на Тъмната империя да върнат живота на Черната перла,тя ще унищожи в миг ума му.

— Сега вече разбираш защо между нас не бива да има нищо… инак ще е по-лошо.

— Но този Малагиджи — защо не потърсиш помощ от него?

— Пътуването ще отнеме месеци. Не виждам смисъл да погубвам отброените ми дни в напразно дирене.

— Ако ме обичаш — заяви тя, дръпна го до себе си на леглото и го хвана за ръката — ще рискуваш заради мен.

— Аха — отвърна замислено той. — Всъщност, защо не. Може би си права…

Тя се пресегна и притегли лицето му към нейното, целувайки го по устните. Жестът й беше малко несръчен, но изпълнен с нежност.

Сега вече Хоукмун не можеше да се сдържи. Той я целуна страстно и я притисна до себе си.

— Ще тръгна за Персия — каза й малко по-късно — макар че пътят ще е изпълнен с опасности, веднъж напусна ли пределите на Камарг, защото Мелиадус ще ме търси под дърво и камък…

— Зная, че ще се върнеш — каза уверено тя. — Сигурна съм в това. Моята любов ще те пази.

— А моята към теб? — попита той и я погали по косата.

— Утре… — рече тя. — Тръгни още утре, не губи повече време. А тази нощ…

Тя го целуна отново и той и отвърна, още по-страстно отпреди.